Светла Търнин: Медиите често ни заблуждават

Фотография: Cinema Politica

„Ролята на документалния филм е да разбива стереотипи и клишета ”

Светла Търнин е един от селекторите на документалната програма на тазгодишното юбилейно 20-то издание на София Филм Фест. Тя е и съосновател на световната мрежа за разпространение на независимо документално кино Cinema Politica , базирана в Монреал. Светла Търнин е един от редакторите на книгата „Screening Truth to Power: A Reader on Documentary Activism”(2014). В рамките на софийския филмов фестивал има и специална Cinema Politica селекция с филмите: „Природа за продан“ (Франция, 2015 ) , който ни кара да се замислим дали борбата за защита на планетата не се е превърнала в голям бизнес с компании, промотиращи екологични пазари; „Чичо Бернар: контраурок по икономика“ (Канада/ Испания, 2015) – документален разговор с икономиста Бернар Марис, убит по време на престрелките в редакцията на „Шарли Ебдо“; „Кажи на пролетта да не идва тази година“ (Великобритания/ Афганистан, 2015 ) за мрачния живот на афганистанската национална армия и борбата им с талибаните след напускането на САЩ; филмът „Агора“ (Гърция/ Германия/ Катар, 2015) – дълбок критичен поглед върху политическите последствия в Гърция след политиката на остеритет, наложена от европейските институции.

В интервю с Юлия Владимирова, живеещата в Канада Светла Търнин разказва за политическите и социални теми в документалната програма, неспособността на медиите да показват реалната картина на събитията и развитието на документалното кино през последните години.

В документалната програма тази година се разглеждат доста политически и социални казуси, в същото време има и филми, които представят развитието на интересните течения в авангардното изкуство. Кои са най-силните послания в тези продукции?

Всички филми от програмата, по един или друг начин, отразяват това, което се случва по света в момента, независимо дали става въпрос за социални движения, миграция или културни тенденции. Тази година на София Филм Фест бяха подадени повече от 240 документални филми и изборът не беше лесен. Идеята на програмата беше да отрази глобалните политически казуси, тенденции и движения през лични човешки истории. Тоест да отразим това, което се случва в макропространството чрез микрокосмоса на героите и персонажите във филмите. За нас беше много важно да покажем филми, които резонират с българската публика в момента. Два филма в програмата са на тема бежанци, единият е „Сирийска любовна история“ (Великобритания), другият е „Лампедуза през зимата“ (Австрия/ Италия/ Швейцария). Това са два филма, които показват две много различни гледни точки по темата. Единият е интимно заснет, буквално в кухнята на едно сирийско семейство, което преминава през сериозни политически и емоционални перипетии. Другият пък разкрива микрокосмоса на остров Лампедуза, или островът на бежанците, първата спирка на много бежанци от Африка и Средния Изток и как населението на този остров се справя със ситуацията и дебатите, които се развиват в обществото. И двата филма разкриват една дълбока хуманност, от една страна на самите бежанци, а от друга страна – на хората, които им помагат на първа линия. В моите очи тези два филма правят едно много силно цяло. От гледна точка на други политически теми филмът „Украински шерифи“ разказва за живота на едно малко село в Украйна и реакциите на двамата герои при новината за войната –  една много интересна човешка история. Грузинският филм „Когато земята олекне“ пък е една медитация на това, през какво минава едно младо поколение, в случая младите скейтъри, вследствие на политическите турбуленции и религиозни влияния и как младите си създават пространства, в които могат да съществуват такива, каквито са –  верни на своята идентичност. Този филм ще е интересен и за младата българска публика, защото нашето поколение все още търси същността си по много различни начини, намирайки се между наследството на миналото, прехода и бъдещето, което предоставя доста противоречиви опции за живот.

В програмата има и фокус върху село Долни Цибър, Северозападна България, става дума за българския филм „Кеймбридж“. Това е най-бедният регион на ЕС, а в същото време, оказва се, там има най-висок процент висшисти.

Това е филм с много фин усет към персонажите и към тяхното социално и политическо положение. Той разгръща един казус, който е слабо познат на българската публика и абсолютно разбива стереотипите й по отношение на ромите. Филмът успява да състави един много силен портрет на това общество в село Долни Цибър, което наистина живее в много тежки обстоятелства. Това е едно начетено население, но население, което също така вижда в образованието това, което всички ние трябва да виждаме – възможности, надежда, начин за себеутвърждаване и възможност за бъдеще. Едно бъдеще, което в Долни Цибър не изглежда много светло. Това не е филм, който те удря с бухалка по главата и ти казва какво да мислиш, а те кара сам да почувстваш борбата на тези хора.

Един от филмите, които пък представят интересни културни явления е германският „B-Movie: Lust and sound in West-Berlin”. Този филм ни поставя директно в ъндърграунд живота и развитието на пънка и ню уейва в Западен Берлин и вдъхновяващата бунтарска творческа ексцесивност. С какво този филм променя представите ни за този град, който и днес е световна парти столица?

Този филм е прекрасен носталгичен колаж на това отминало време (1979-1989 г.). Берлин през тези години е бил на исторически кръстопът, а филмът ни представя личната история на един британски меломан от Манчестър, който открива себе си, пънк културата, бунтарството и как Берлин се превръща в негов скъп дом. Този филм беше включен в програмата с идеята, хората от нашето поколение, които не са били във вихъра на този град по това време и тогава са се раждали, да променят стерилната си представа за този град. Имам чувството, че много млади хора си мислят, че Берлин е експлодирал след 90-те с електронната музика и всичките субкултури и “B-Movie” дава картина на живата и енергична културна, попкултурна, субкултурна и пънк сцена.

И място, където в метрото и баровете можеш да срещнеш Дейвид Боуи, Иги Поп, Ник Кейв, Тилда Суинтън и др.

Абсолютно! Музикалният агент, чиято история филмът разказва, има видеоматериал от невероятни моменти от историята на попкултурата. Много от тези архивни материали не са били виждани и използвани преди.

Вие сте съосновател на Cinema Politica и през вас ежегодно минават много различни филми от цял свят. Има ли тенденция сред режисьорите на документални политически филми в темите, които ги вълнуват или има широка палитра от интереси?

Настоящето е много богато, има невероятно много теми и филмите идват от цял свят. Филмите, които Cinema Politica избира са малко по-различни в това отношение, защото целта на нашата мрежа за независимо документално кино е да представя малко познатите гледни точки, филми от периферията на филмовия свят и от периферията на политическия свят. Една от целите ни е не само да представяме малко познати теми, а също да представя работата на малко познати независими режисьори не само от западния свят. Мнозинството от филмите са от западни режисьори, но ние гледаме да разчупим колкото може повече тази тенденция и да търсим филмови дейци от самите държави, от които идват историите.

Тоест оценявате, ако определен филм разглежда по съвсем различен начин политическа тема или конфликт, за които от големите западни медии и новини се пише и говори по един и същ начин.

Често от новините не можем да добием пълна картина за нещо, което се случва в момента. Уви, новините по-скоро объркват и заблуждават, отколкото да разкриват по един критичен и аналитичен начин. Тук идва и ролята на документалния филм, който разбива клишета и стереотипи. Красотата на документалното кино е, че документалистите работят с реалността, тя е техният материал. След като прекарат много време с тази реалност и много задълбочено я изследват и изучават, те я вземат в ръцете си и внасят в нея своя артистичен талант, за да направят едно произведение на изкуството, което да е силно и стойностно и като документ, и като филм. Вече 10-15 години митът за това какво е един документален филм е силно разклатен. Отминали са времената на черно-белите догматични и идеологически стари филми. Живеем в много интересно време, в което има възраждане на документалното кино, особено последните 15-20 години.

В последните години наистина документалното кино започна да става интересно за по-широка публика. Според вас на какво се дължи това?

Това е доста голям и сложен въпрос. От една страна документалното кино все пак е кино, а през последните години киното търпи развитие, дори ако имаме предвид скоростта на съвременните технологии. Документалното кино е достигнало технически креативното и иновативно ниво на наративното игрално кино. Това е единият момент. Другият момент е, че светът е невероятно свързан, повече отколкото когато и да било. Ние наистина сме едно голямо село и сме много свързани. Осъзнаваме, че нещо което се случва в другия край на света засяга и самите нас. И мисля, че документалното кино намери ниша точно в това, да прави местните истории значими на едно глобално ниво. Говорим за последните 20 години – войните, терористичната атака в Ню Йорк, Ирак, Афганистан. Филмовите дейци документалисти осъзнаха, че медиите не вършат работа в това публиката да получи една пълна, холистична и критична представа за това какво се случва по света, един различен и достоверен разказ. Филмът, който ме инспирира въобще да започна да се занимавам с документално кино е „Фабрикуване на съгласие: Ноам Чомски и медиите“. Чрез Ноам Чомски разбрахме каква манипулация извършва медийният свят, как се манипулират медиите, филтрите, които той разкрива в книгата. Това разкри един нов свят пред очите ми, който ми показа, че имаме нужда от нови и повече от една перспективи, от повече гласове и гледни точки, които медиите за масова комуникация не ни представят. Това означава, че трябва да ги потърсим някъде другаде или да ги създадем. Това беше и мотивацията на Cinema Politica , да създаде пространства, в които тези филми могат да се видят. Преди около 15 години в Монреал тези филми нямаше къде да се видят, нямаше ги във видеотеките, не се излъчваха и по кината, да не говорим по телевизиите. Нашата мрежа бе създадена именно с тази цел, да се създаде пространство, в което могат да се гледат тези филми.

Ако даден филм показва различна от масовата гледна точка, той има ли в света на документалното кино такъв проблем – разпространението му да бъде осуетено?

Определено има такъв проблем. Независимото кино има независими гледни точки. Знам, че в България има проблем с това българско документално кино да се показва по телевизията или почти да не се показва, а кината също не се справят много успешно. Според мен телевизиите в България имат отговорността да започнат да показват повече документално кино, не само българско, но и международно, т.е. процес на развиване и култивиране на документалното кино. Уви, борбата с Холивуд е много тежка и тя е тежка навсякъде по света.

Пълната програма на документалната селекция на София Филм Фест можете да видите тук: http://siff.bg/bg/movies/dokumentalna-programa-konkurs