Посещението на френския президент Еманюел Макрон в Централна и Източна Европа трябваше да постави началото на една нова, равноправна и по-силна Европа. Звучи доста добре. С ръка на сърцето, всички – и на Запад, и на Изток – искаме това. Но това, което поиска Макрон от източноевропейските страни, е, меко казано, прегръщам те, за да те убия. И звучи доста фалшиво. Европа недоволства, че „големият брат“ – Америка, обича да се меси в делата на други страни, но на практика прави точно същото. Защото те, исканията, имат не една, а много гледни точки.

Защо  например богатите народи не започнаха с разчистването на собствения си двор, преди да се опитат да изметат работниците от Източна Европа. Защото публична тайна е, че жените и мъжете в богатите държави за еднакъв труд получават различно заплащане. Но жените работят и при неравни условия. Но не защото им харесва, а защото нямат друг избор. Така е и с източноевропейските работници – и на тях не им харесва да са „прецаквани“, но... просто нямат избор. Нека западняците да дадат пример как се уеднаквява нещо, после да поучават другите.

Богатите плачат от бедните, но не виждат, че сега Европа прилича на изнемощяла старица, която май се е загубила в коловозите на новото време. Иновациите изостават, младите не искат да се занимават с наука, а с „нещо по-така“. Европа крета след САЩ, Япония, а и след редица азиатски страни. И ако Макрон и компания плачат, че източноевропейците подяждали трудовия им пазар, защо не си завъртят малко главата и в друга посока – умните, талантливите , можещите, бягат от Европа и търсят „убежище“ за възможностите си в проспериращите страни. Пак същото, но пък бягащите са в друга посока. 

Гастербайтерите ли са най-големия проблем на богатите държави, че ронят сълзи за неравенството им. Пак фалшиви. Защото бежанците – болната тема и за бедните , и за богатите държави, се превърнаха в удобен параван за затваряне на очите пред нерешените социални проблеми. От социална – нещо, с което стара Европа винаги се е гордеела, полека-лека се превръща в клатушкащ се кораб, който оцеллее, оцеллее, който не може – да се дави. Защото в същата тази Европа неравенството между отделните социални групи не е било нито толкова драстично, нито толкова нелепо – докато едни купуват яхти и частни самолети като ябълки, други, да и на Запад, броят стотинки, за да преживяват.

Но да се върнем при гастербайтерите. Звучи доста смешно плачът, че гастербайтерите подбивали трудовия пазар в богатите държави, защото в родните им страни ги командировали с по-ниско заплащане от това на колегите им на Запад, а и си плащали социалните осигуровки там,  откъдето са дошли. Истина е – това е лошо, много лошо. Как така ще вършиш една и съща работа с французина например, а ще получаваш доста по-малко пари? Как така ще караш ТИР-овете по натоварените западни магистрали също като колегите си от Германия и Австрия например, а вместо в хотел, ще нощуваш в кабината на камиона, ще ядеш парченце изсъхнал хляб и най-евтин кашкавал, а като дойде време за пенсиониране, тъжно ще подсмърчаш – получаваш мизерни, а не нормални пари за живот – защото си се осигурявал при родни условия, нищо че си работил за западни фирми. Или  как ще се лекуваш на Запад, ако ти се наложи, когато си застрахован в България или Унгария и просто нямаш пари за това. Освен ако не си спешен случай.

Според логиката на Макрон, ако се плащало по равно, тогава източноевропейските работници нямало да правят дъмпинг на трудовия пазар в богатите страни. Да, ама не. Звучи доста популистко, може и да се хареса временно на  някои безработни там, но пък не е вярно.

Опитът ми от почти двадесетгодишното пребиваване в Австрия – една също богата страна, „страдаща“ от наплива на източноевропейци – показва, че бедните са там, където „богатите“ не искат да си цапат ръцете, а и да си нарушават рахътлъка. Досега нито един път не съм видяла чистачка австрийка – теренът е запазен за сръбкини, туркини, полякини и украинки /е, да, доста от тях отдавна са австрийски граждани, но... не са австрийци/. Горе-долу така стоят нещата и с шофьорите на градските автобуси, повечето пак са от бивша Югославия. Да не говорим за строителството. Застанете в петък следобед на магистралите между Австрия и Унгария и Австрия и Чехия и ще ви светне – гастербайтерите се прибират по родните си места. Ама кого наистина „прецакват“ тези хора, когато австрийците и австрийките са аристократи – те не се хващат за черна работа, има си хора за това, а си имат и социални системи, които даже все още ги стимулират да не работят. Френският президент се опита да каже верни неща и да измоли разбиране срещу евтини обещания – за България Шенген (но срещу него е Холандия, а не Франция; и място в Еврозоната), но пък тя се тресе, че свят да ти се завие – еврото е толкова ниско, че въпросът е не да се закачиш за него, а то да оцелее.

Това, което обаче дразни, когато западняците плачат е, че те казват нещо, но винаги спират до запетайката и не довършват изречението. Защото ако го довършат, ще трябва да кажат, че всички западноевропейски страни извлякоха огромни изгоди от присъединяването на Източна Европа. Защото стотици, да не кажа хиляди западни компании работят в Източна Европа. И пак с ръка на сърцето, нека си признаят, не го правят от любов към бедните, а тъкмо защото са бедни и предлагат евтина работна ръка. Та, ако аз бях на мястото на Бойко Борисов, на когото му казаха едно голямо „мерси“ за съгласието да бие срещу гастербайтерите, просто бих поставила въпроса на Макрон по друг начин. Предаваме гастербайтерите и ги оставяме да се спасяват в условията на конкуренция, но при едно условие – ако западните компании в България плащат на българските работници точно толкова, колкото на своите у дома. Тогава ще сме квит. А и така е справедливо. Тогава и източноевропейците ще предпочетат да си работят в страните, а не да „изяждат“ работата на западняците.