Приключи посещението на македонския президент Георге Иванов в България. Отиващият си български президент Росен Плевнелиев проведе работна среща със своя македонски колега. Обсъдени бяха връзките между двата народа и европейската интеграция на държавите в региона.
Георге Иванов се срещна и с новоизбрания български президент Румен Радев. Двамата обсъдиха бежанската криза и въпроси на регионалния, европейския и международен дневен ред. Срещата между Румен Радев и Георге Иванов е проведена по молба на македонския президент. След нея държавният глава на Македония заяви:
„Изявлението на новоизбрания президент, че трябва да подпишем договор за приятелство между нашите две страни, е изключително важно. Много време изгубихме за подписването му. Не може текст, който трябва да бъде съгласуван от двете страни, да бъде пречка за развитието на двустранните ни отношения. Не ни отива, защото сме две приятелски и съседни държави, свързани с много неща от миналото, които имат общо бъдеще. Готови сме да подпишем договора и го показахме по най-различен начин, приемахме предлаганите инициативи. Трябва да затворим този въпрос.”
Това подчерта македонският президент. Дотук отлично! А защо не го подписваме?
За съжаление Скопие продължава официално да подкрепя договора за приятелство между двете страни, но на практика препятства неговото подписване. От доста време има създадена българо-македонска работна група на експертно ниво, която да работи за постигането на компромис и да подготви документ, който да удовлетвори и двете страни. За да бъде подписан договорът, за което е крайно време. Защото „не ни отива”. Кои са спорните моменти? Те се знаят от години. Най-общо казано това са езикът, на който ще бъде подписан документът, и настояването от страна на България за гаранции, че конституцията на Македония не е основание за намеса във вътрешните работи на нашата държава. По-ясно казано, сегашното ръководство на Македония не се чувства обвързано с двустранната декларация за добросъседство от 1999 г.
Най-неприемлив за Скопие е текстът в декларацията, че македонската конституция не представлява заплаха за България. В действителност, тя е заплаха като се има предвид частта й, според която Република Македония се грижи за македонците (обърнете внимание, не става въпрос за македонските граждани) в съседните държави и за техните права. Нещо като македонски вариант на ключов постулат от неоосманизма.
В българската конституция например няма текст за защита на статута и правата на лица от съседни държави, които не са граждани на Република България. Друг проблем за Скопие по отношение на договора за добросъседство е болезнената чувствителност от македонска страна спрямо съвместното честване на събития и личности от общата история на двете страни. Често сме свидетели на вандалски изстъпления спрямо български паметници в Македония.
Проблем е и наименованието на официалните езици, на които ще бъде подписан договорът за приятелство. В декларацията от 1999 година формулировката е „езиците, които са признати за официални в двете държави”. И това българската страна го повтаря години наред. На 28 юли 2013 г. в Кюстендил се състоя среща между премиера Пламен Орешарски и македонския премиер Никола Груевски. Българският премиер тогава заяви:
„Обсъдихме въпроси от взаимен интерес за развитие на търговско-икономическите връзки между двете страни и инфраструктурата. Имахме един откровен разговор на четири очи с премиера Груевски. Благодаря му за откровения стил. Бих искал да подчертая, че България подкрепя членството на Република Македония в НАТО и Европейския съюз, както и на всички страни от Западните Балкани. Държим на договор за добросъседство и сътрудничество и се надяваме работата по него да продължи с по-ускорени темпове. Подчертах пред премиера и че за изглаждане на съществуващите различия, добре би било да организираме общи чествания на отделни исторически събития и личности, които се интерпретират по различен начин в двете страни. Определени различия в политически и външнополитически смисъл не трябва да бъдат никаква пречка за развитие на двустранните взаимоотношения в икономически, търговски план, за по-добра връзка на инфраструктурата. Това е важно и за хората, живеещи в двете страни”.
Същите позиции, същите декларации във времето. Кои точно български инициативи е приела македонската страна? Ако това е така, то отдавна да сме подписали и забравили за договора за приятелство! И отдавна да сме направили поне магистрала София–Скопие. Иначе все си говорим за гигантски инфраструктурни проекти и за разширяване на икономическите връзки между двете страни.
От македонска страна периодично се прави намек при нов български премиер или президент, че е най-добре да се вземе решение на „политическо ниво” като се заобиколи експертното ниво. Защото там имало от българска страна дипломати, които не мислят европейски и модерно. Накратко, защото са професионалисти и защитават българските национални интереси. И пречат на Скопие да си прокарва политиката.
За съжаление македонската страна продължава своята политика за „полагане на усилия” за добросъседски отношения. В общи линии наблюдаваме нещо подобно като в книгата на германския детски писател Михаел Енде Die Unendliche Geschichte („Приказка без край”). В тази фентъзи книжка мечтателното момче Бастиян Балтазар Букс чете за изпадналата в беда страна Фантазия. Странна сила, наричана „Нищото” настъпва от всички страни и унищожава всичко. Обитателите на Фантазия търсят помощ от своята владетелка, Детската царица, но тя е смъртно болна. Младият Атрею е изпратен да потърси лекарство за нея и преживява многобройни приключения. Докато чете, Бастиян осъзнава, че ключът към спасението на Фантазия се крие в него самия... Чакаме в Скопие да се появи Бастиян, който да престане да мечтае, а да започне да действа.