С глинеста кожа. Често небръснат. С хлътнали бузи. Тъмните му кичури висят до раменете. Със сако и високи черни ботуши, мяза на измъчен от пости манастирски послушник. Не и на боец. Разните източници донасят куп детайли относно вида на прословутия „батко” Махно. Но всички схождат в едно: Нестор Иванович разстрелва от упор с погледа си. „Малките му тъмнокафяви очи не променяха израза си нито при редките усмивки, нито при отдаване на най-безмилостни заповеди. Всезнаещи очи, завинаги скъсали с всякакви съмнения, които предизвикваха тремор у всеки срещнат”, свидетелства един от биографите му.
Животът му е епос за обречената свобода. Метафора на украинската орисия. И започва в градче с многозначителното име Гуляйполе. В запорожките степи, където погледът се рее, необезпокояван до хоризонта, а безкрайността е покана към лудост. В степите няма хълмове, няма ехо, сам питаш и сам си отговаряш. Затова дори в Руската империя, в „пандиза на народите”, казаците растат свободни и необуздани.
Нестор се ражда през 1888 г. След година умира баща му. От малък му се налага да се бъхта за хляба си. Ходи с омазани в блажна боя дрипи. Връзва снопи през лятото, лее чугун през зимата, а бояджийства по всяко време. От юноша заговорничи с приятели анархокомунисти от Съюза на свободните зърнопроизводители. Всъщност шепа храбри голтаци, които палят и плячкосват богатите чифлици. Не харчат пари за себе си, а за оръжие. Откупуват затворници и помагат на бедни роднини. Нестор е немногословен и изумително смел. От какво да го е страх с тази туберкулоза?! Година повече, година по-малко… Ненавършил двадесет, го арестуват за убийство на местен чиновник. Отървава въжето, но е изпратен до живот в московската Бутирка. Костите на хиляди селски твърдоглавци гният по въшливите нарове, но Махно е като котките. Чакат го още няколко живота.
Не се държи като обречен. Спира да пуши. Чете. Неведома интуиция му подсказва, че важното предстои. Докато портите на Бутирка не се отварят в един озъбен ден на февруари 1917-а. Навън се вият опашки за хляб, разни хора размахват оръжие, групи дезертьори люпят семки, мародери дебнат по входовете. Революция!
Снимка: Вестникарска илюстрация на „Ла Доменика дел Кориере”, показваща пристигането на Максим Горки на руски революционен конгрес в Лондон, 26 май 1907 г. © Profimedia/Corbis
Махно се мята на препълнения влак и пристига в родното Гуляйполе. А по полята там наистина гуляят. Банди разграбват заможните стопанства. После ги палят. За да „изпепелят порочното богатство”. „Селяните се стичаха да гледат сеир. Цъкаха с езици. „Свети Георги да ти помага”, ехидно подметна веднъж един мужик към ужасения кулак, чийто дом се превръщаше в пепел. А когато всичко рухна, същият селянин изведнъж се прекръсти с думите: „Е, сега вече си един от нас”, прегърна кулака и се хвърли да гаси почти изгорялата къща”, спомня си съратник на Махно.
Самият Нестор създава комуни. Където му се опрат, стреля на месо. Вярва в прякото действие. Отишъл в местната банка с документ да му отстъпят всички пари „за нуждите на революцията”. При погледа му решили да побързат.
В месеците след революцията в Украйна мнозина си мерят мустаците. Националистите и болшевиките воюват. Белите са третата страна. Но след Бресткия мир идват и немците, и австроунгарците. Украйна за пръв път е уж независима, но вече окупирана. И тогава изгрява часът на Махно.
През юли 1918-а отряд от 30-ина селяни е обкръжен от немците в една гора. Командирът Щус решава да се предадат. Но мълчаливият Махно изригва. Роден актьор, той спечелва сърцата на унилите и след няколко часа с бой ги извежда от чувала. „От днес си наш батько (батко) и ще те следваме до смърт!”, ликуват оцелелите по чудо и подхвърлят спасителя си на ръце.
Отрядът му расте с дни. Не без хумор го кръщава Гладна украинска трудова армия. Скоро под знамето с череп и кръстосани бели кости воюват десетки хиляди. „Аз нося смърт на всички душмани на селячеството”, ораторства Нестор Иванович, възкачен на локомотиви, файтони или просто на раменете на адютантите си. На байраците му пише „С угнетените срещу угнетителите завинаги!” и селяните го приветстват. За тях комисарите, офицерите със златни пагони и „немецът” са все врагове. А баткото им е роден и разбираем.
Селският атаман е изкусен тактик. Пръв качва картечници на леки файтони, а прословутите му тачанки ще влязат сетне в болшевишката легенда. „Бий червените, докато побелеят, а белите, докато почервенеят”, е простото кредо на Нестор Иванович. В общуването обаче е неуверен. Зададат ли му сложен въпрос, губи ума и дума, заеква и спонтанно се хваща за нагана. Благородството му е чуждо. Понякога убива парламентьорите.
Макар и недоучил, той вече е политически фактор. Владее една малка България. Без него белите ще пробият от юг към Москва. Червените му пращат един от вождовете, Антонов-Овсеенко, на крака да го моли за помощ. Болшевикът с пенсне завинаги запомня тарикатлъците на баткото. Приел го във вагона на бронирания си влак пред две пълни чаши и рекъл: „Какви ти преговори без почерпка! Да пием!”. Недоверчивият комисар разменил чашите и отвърнал: „Нека бъде така, за да си вярваме напълно”. Сетне отпил. В чашата на Махно се оказала бистра водица…
През пролетта на 1918-а Гражданската война е в разгара си, а Махно заминава в Москва. В заснежена къща край столицата той навестява пророка на анархизма, престарелия Пьотр Кропоткин, който сякаш вижда бъдещето в своята чаша чай. „Или държавата ще смаже личността, ще завладее всички човешки дейности, пораждайки вътрешна борба за власт и повърхностни революции, които само сменят тираните. Или държавата ще бъде разрушена, а новият живот ще възникне в хиляди центрове на личната и груповата инициатива, на почвата на свободното съгласие…” На изпроводяк Кропоткин го благославя: „Пазете се, Нестор Иванович, малцина са като вас”.
© Guliver/Getty Images
Болшевики позират до автомобила-шейна на току-що абдикиралия руски император Николай ІІ, март 1917 г. © Guliver/Getty Images
Червеноармейци минават по московските улици, 1917 г. © Guliver/Getty Images
„Преживяхме всички видове държавна власт, от най-реакционната монархия до най-революционния болшевизъм. Всички те доказаха неспособността си да творят свободен живот за народа със силата на държавата. Тъй че нека властта си седи в Харков или в Москва и си въобразява, че прави революция. Ние, деца на революцията и синове на трудовия народ, ще строим свободата си сами, по места. В селата ще изгоним кулаците и паразитите, в градовете ще натирим фабрикантите, банкерите и разните там капиталисти, ще направим собствеността им общо достояние, ще се обединяваме в свободни общини, ще обсъждаме и решаваме заедно делата си. Ако ни дотрябват изпълнителни органи, ще ги създаваме, но власт не ще им даваме, а само правомощия да свършат своята работа.”
В Кремъл обаче Махно се сблъсква с безпощадния прагматизъм на Ленин. „Анархистите ви бива да редите мисли за бъдещето, а в настоящето сте жалки и безпочвени”, кима вождът и татарските му очи не мигват пред тежкия поглед на Нестор Иванович. „Бъркате, ние градим свободни комуни, а вашите комисари плашат хората. В селата въобще ви няма”, не се дава Махно. „Ние сме в настоящето”, настоява атаманът и мачка калпака си. Но си тръгва потиснат.
Годината е 1919-а. Махно се жени за размонашена даскалица. Стохилядната му армия държи далече вразите на Азовско-Черноморската република. Цигани постилат червени килими по калните улици на Гуляйполе, а баткото крачи с годеницата си под звуците на цигулките. Прическата му е достойна за японска гейша. Сигурно често си е спомнял тази сцена по-сетне. Властта, свободата, силата, салтанатите, килимите са мимолетна илюзия. Както локвите просмукват персийските шарки под стъпките му, тъй и историята му точи секирата. Ленин ще се окаже прав. Анархистите се взират в хоризонта, но не гледат в краката си.
През 1920 г. Махно за пореден път си стиска ръцете с червените, този път, за да довършат белия генерал Врангел в Крим. Армията му играе ключова роля във финалната касапница. Махновци прегазват плитководното езеро Сиваш и излизат в гръб на белите. „В миг вятърът се обърна и водата ни стигна до гърдите”, спомня си участник в битката. Когато излизат на брега, оцелелите приличат на теракотената армия в Забранения град: кални, вкочанени, но решителни. Тъкмо те донасят победата на червените. И на мига стават излишни.
Дни по-късно ги избиват от засада по пътя към Гуляйполе. Декретът за „борба с махновщината” превръща Нестор и хората му в дивеч за отстрел. Горят ги в плевните. Бесят ги по площадите. Отмъщават им за собствената им жестокост.
Махно прекосява румънската граница на носилка, окуцял, с дванадесет куршума в тялото и откъсната буза, под която се виждат кътниците му. Интернират го в лагер. Едва укрепнал, бяга в Полша с неколцина верни приятели. Тук го ухажват. Украинските националисти го канят в общ фронт срещу болшевиките, но той ги отпраща. Поляците го канят да кълне комунистите по митинги, но той им отказва. Местните комунисти също го наобикалят, но и те без успех. Скалъпват му дело. В затвора прави опит за самоубийство, но оцелява. На излизане го отвличат агенти на НКВД, но той успява да скочи в движение от автомобила на похитителите и да се добере до Берлин. Немците обаче не са му простили партизанските набези от 1918-а и се налага да бяга чак в Париж.
Там поминува като бояджия в киностудио. Понякога дори плете терлици с жена си. Той, селският цар, плете терлици! Навестяват го неколцина верни. Пеят стари песни, които възпяват името му. Един от верните, евреинът Шварцбард, убива от упор лидера на националистите Симон Петлюра, за да му отмъсти за еврейските погроми. Помъдрелият Махно се опитал да го разубеди, но напразно.
Нестор Иванович умира от туберкулоза през 1934 г. Погребан е в Пер Лашез. Кръвният му враг, националистът Петлюра, е в монпарнаското гробище. И двамата мечтали за свобода: той за човешка, онзи за украинска… Изтребвали се взаимно… Умрели зад граница.