Интервю на Десислава Пътева с Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения и бивш посланик на България в Лондон

Господин Кючуков, Великобритания окончателно задейства член 50 от Лисабонския договор, с което започна процедурата по излизането ѝ от Европейския съюз (ЕС). Кои са най-сериозните проблеми, с които ще се сблъска страната при опита си да се откъсне от ЕС? Ще успее ли тя, излизайки от общия пазар, да получи търговско споразумение, с което да запази преимуществата си, но да се освободи от част от ангажиментите си?

С акта на задействане на прословутия вече член 50 от Лисабонския договор приключва един етап и започва един процес. Основният съпътстващ елемент е несигурността. В периода след референдума през юни миналата година, проблемът се свеждаше до това как Обединеното кралство ще преодолее подводните камъни в национален план. Те бяха свързани със сериозния откат в общественото мнение след гласуването, както и с преодоляването на юридическите проблеми – решението на Върховния съд, че правителството няма право да задейства процедурата по излизане от ЕС без санкцията на парламента, както и политическото противодействие, основно в Камарата на лордовете, която наложи корекции в първоначалните планове. Независимо от това, дебатът за напускането на ЕС раздели дълбоко британското общество. Това разделение вероятно ще съпътства задълго развитието на страната, като половината от населението ще се чувства винаги излъгана.

Що се отнася до отношението към четирите основни свободи на ЕС, това ще бъде ключовият въпрос на бъдещите преговори. Цялата кампания за референдума бе центрирана около мигрантския натиск, като съвсем произволно българи и румънци се вписваха в тази графа, въпреки че те, като граждани на ЕС, се ползват от правото си на работа в рамките на целия ЕС. Сега Великобритания даде заявка, че ще се опита да предоговори максимален свой достъп до общия пазар на ЕС, съхранявайки достъпа и за свободно движение на капитали и услуги, налагайки същевременно контрол върху свободното движение на работна ръка. С други думи – запазвайки всички преимущества на членството, но освобождавайки се от част от ангажиментите.

Тереза Мей заяви, че страната ще напусне общия европейски пазар, като същевременно ще се стреми да договори ново търговско споразумение, осигуряващо ѝ максимално свободен достъп до него. Тук се разчита и на заинтересоваността на редица страни от ЕС, преди всичко Германия, от запазване на техния свободен достъп до пазарите на Обединеното кралство. Този подход обаче засега се сблъсква с достатъчно единната и твърда позиция на ЕС, че преговори за ново търговско споразумение не могат да започнат преди да бъдат договорени базисни въпроси по самото напускане на съюза. Дотолкова, доколкото това е най-важният за Великобритания въпрос, очевидно около неговото предоговаряне ще бъде съсредоточена и основната интрига. Като тук следва да се добави и още един детайл – когато говорим за свободното движение на капитали, Лондон ще се опита да издейства специален статут на Лондонското сити, като финансов център на Европа, което да не стимулира процеса на постепенно пренасочване на финансовите институции в посока Париж или Франкфурт.

Великобритания даде заявка, че иска да установи контрол върху свободното движение на хора още от деня, в който бе подадено заявлението за нейното излизане от ЕС. В същото време Брюксел иска тя да спазва договореностите, докато не го напусне, включително що се отнася и до бюджетните вноски. Как би могъл да се запази балансът в техните отношения?

Преговорите очевидно ще бъдат изключително сложни и напрегнати. На всеки етап на преден план ще излизат нови въпроси, често даже неочаквани. Към този момент, още преди да са стартирали самите преговори, противоречията се концентрираха около въпроса откога Великобритания може да пристъпи към предприемане на мерки по разграничаване от ЕС. Лондон настоява, че от 31 март, деня на официалното задействане на клаузата за напускане, има основания да наложи контрол върху мигрантските потоци, включително за граждани от ЕС. Това е така, за да не се окаже, че докато текат преговорите, в страната са влезли нови сериозни количества европейски граждани, които впоследствие да се възползват от статута на вече пребиваващи на територията на страната. Същата логика се използва и по отношение на плащанията в бюджета на ЕС, които страната дължи до края на настоящата седемгодишна Многогодишна финансова рамка. В Лондон усилено се работи и по поетапната замяна на европейското законодателство с национално такова. От друга страна, Европейската комисия подчертава, че до момента до юридическото финализиране на напускането на Великобритания, тя се явава член на ЕС – запазвайки не само всички произтичащи от това права, но и обвързана със съответните задължения.

Британският премиер Тереза Мей зае категорична позиция по отношение на Брекзит, макар пред бъдещето на Обединеното кралство да стоят твърде много неизвестни. Каква беше причината да приеме за единствено истинно решението на малко над половината британци, гласували на референдума миналата година? По какъв начин ще повлияе излизането на Великобритания на нейната икономика?

Първо, при наличието на недвусмислени резултати от референдума, нито един британски политик не може да си позволи да ги пренебрегне с лека ръка. Тереза Мей просто нямаше друг избор: или да работи за Брекзит, или да се оттегли – както направи бившият премиер Камерън, предизвикал референдума. Камерън не без основание разчиташе, че ще успее да убеди своите съграждани да гласуват за оставане в ЕС, благодарение на изключително преференциалните условия за членство на страната, които успя да договори с Европейската комисия преди точно една година. Но той подцени ефекта на политическата инерция, която собствената му анти-ЕС риторика динамизира.

Второ, самата идея за „твърд” Брекзит, аргументирана от Мей и впоследствие залегнала в британската Бяла книга за Брекзит, е елемент от политическите позиционни маневри преди началото на преговорите. Великобритания се опита ясно да очертае жалоните, от които няма намерение да отстъпва през следващите две години.

По отношение на влиянието на Брекзит върху британската икономика, очакванията бяха, че по-скоро страната ще се сблъска с труден период на преустройство. Засега това не се отрази върху икономическия растеж, но пък доведе до сериозно понижаване на курса на британския паунд, който загуби около 15% от стойността си. От това как точно ще се развият преговорите за достъпа до единния европейски пазар ще зависи и до каква степен ще пострада британският износ в Европа. Същевременно Великобритания вече усилено търси паралелни опции за икономическо сътрудничество. Неслучайно и Камерън, и Мей нееднократно говориха за възможностите, които предлагат за британската икономика пазарите на Китай, Индия, а и другите страни от Британската общност. С тази цел британският премиер направи спешни визити и във Вашингтон, и в Анкара.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск заяви, че държавите членки на ЕС са по-обединени от всякога и ще останат такива през целия процес на преговорите с Великобритания. Въпреки това е повече от ясно, че двугодишният период по договарянето на условията около Брекзит ще постави на изпитание издръжливостта на ЕС. Ще застигне ли ефектът на доминото и други страни?

Безспорно, напускането на Обединеното кралство разтърси силно ЕС. Не на последно място – в психологически план. Оказа се, че в ЕС може не само да се влиза, но и да се излиза, и то по желание – нещо, което изглеждаше немислимо доскоро. Това, за което Брюксел най-много ще внимава в хода на преговорите, е да не се подаде сигнал и на други страни, че при напускане те могат да договорят такива условия, които да ги освободят от ангажиментите, но да им гарантират запазване на ползите от членството. Затова нагласите са Брюксел да води преговорите максимално твърдо.

От друга страна, Великобритания ще търси съюзници сред страните членки на двустранна основа, по всеки един конкретен проблем – разчитайки на различните им интереси по отделните въпроси. Напускането на Великобритания ще има сериозен ефект и върху вътрешните баланси в ЕС – както по отношение на влиянието на отделните страни, засилвайки това на Германия, на Франция, а и на други, така и с оглед на определени политики. Може да се очаква много по-бърз процес на обрастване на еврозоната с необходимите ѝ за нормално функциониране наднационални механизми за менажиране и контрол, както и по-динамично развитие в областта на европейската политика за сигурност и отбрана.

Наблюдаваме процес, при който Мей се опитва насилствено да извади цялото Обединено кралство от ЕС, въпреки че шотландският парламент гласува да се проведе нов референдум за независимост от Великобритания. Ще успее ли тя да удържи юздите на Обединеното кралство? Каква е причината тя да попари надеждите на шотландците, които настояват да останат в ЕС?

Ако от гледна точка на Брюксел основният приоритет в хода на преговорите е да не се стимулира евентуален разпад на ЕС, то за Лондон е от жизнено значение да предотврати един друг разпад – този на Великобритания и Обединеното кралство, респективно чрез обявяване на независимост на Шотландия и Северна Ирландия, които гласуваха на референдума за оставане в ЕС. След неуспешния референдум за независимост на Шотландия преди две години, сега Единбург има достатъчно основания да постави отново този въпрос на дневен ред. Като този път най-вероятно резултатът би бил с обратен знак, доколкото към шотландските националисти вероятно ще се добавят и гласове на проевропейски настроените шотландци.

Друг е въпросът, че ако Шотландия излезе от Великобритания тя няма автоматично да запази членство в ЕС, а ще трябва да извърви целия процес на кандидатстване от самото начало. (Тук Испания ще блокира всякакви опити за евентуални компромиси, защото това би стимулирало изключително силно сепаратистките тенденции на собствената ѝ територия от страна на Каталуния, а може би не само.) Шотландският парламент вече гласува за провеждане на повторен референдум и Никола Стърджан отправи подобно искане до Лондон. Процедурата изисква съгласие на британския парламент, респективно правителство, което едва ли ще бъде получено, защото това ще предизвика нова вълна от дебати относно самия Брекзит. От друга страна, отказ да се даде съгласие за нов шотландски референдум може да предизвика сериозно напрежение между Лондон и Единбург.

Засега събитията в Северна Ирландия се развиват по-сдържано, но за сметка на това там има заложен много по-сериозен рисков потенциал. Като там разделението, освен по линията „за” и „против” ЕС, може да събуди и поприглушените през последните години идеи за обединение с Република Ирландия. От тази гледна точка, важен елемент от преговорите между Лондон и Брюксел ще бъде договорката за статута на границата между Северна Ирландия и Ейре, като неслучайно Туск призова за намиране на нестандартен и иновативен подход.

По-рано споменахте Бялата книга, която представя петте възможни сценария за развитието на Европейския съюз, след излизането на Великобритания. Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер бе критикуван за това, че повтаря „старата изхабена догма на ЕС”. Как гледате на неговите предложения? Как трябва да изглежда съюзът, за да се прекъсне процесът на разпад в него?

Самото публикуване на Бялата книга от Европейската комисия бе един позитивен акт. Тя се опита да активира един доста позакъснял дебат, да очертае наличните на терен идеи за бъдещето на ЕС, включително и тази за запазване на сегашните подходи. Тя се опита да извади дискусията от елитарно-експертния ѝ характер и да ангажира с нея по-широки граждански кръгове. И това не е случайно, доколкото се наблюдава очевиден процес на разкъсване на връзката между идеите за обединена Европа, призвани да осигурят мир между държавите и просперитет за гражданите, и ежедневните проблеми на хората.

Като че ли еволюцията на един изключително успешен проект, какъвто е европейският, постепенно доведе до това, че институциите и ефективността на икономиката, тоест печалбата, изместиха човека. Постепенно принципът на солидарността, осигуряващ чрез механизма на кохезионните фондове сближаването между икономическото и социално равнище на отделните страни членки, започна да отива на заден план. Кохезията и конвергенцията дори не фигурираха в текста на Римската декларацията по случай 60-годишнината на ЕС и намериха своето място там едва след много активаната българска намеса. Орбан дори лансира тезата за „гъвкавата солидарност” по повод бежанската криза, което не е нищо друго освен смокинов лист за отказа от солидарност въобще. А солидарността не е благотворителност, а инвестиция в общата стабилност.

Една от идеите, която бе прокарана, бе всяка държава да преценява в коя от общите политики да участва в зависимост от това колко бързо иска да напредва в развитието си. Това няма ли да постави в неизгодна ситуация страните, които не биха могли да догонят по-развитите и силни икономики?

Ако Бялата книга бе опит да се стимулира дебата за бъдещето на ЕС, то декларацията на лидерите на Германия, Франция, Италия и Испания само няколко дни след това, както и текста от Римската декларацията в полза на един от сценариите, а именно „Европа на различни скорости”, по-скоро бяха стъпка към неговото затваряне. Те не просто посочиха конкретен избор, но създадоха чувството за предрешеност на изхода на дискусията, а и подсказаха как евентуално биха се взимали решенията в този случай. Тук не става дума за сключване на сделки, а за стремеж да се съхрани съюза, като се даде възможност на държави, заявяващи много различни приоритети и интереси да намерят мястото си в него. С други думи – този подход запазва конструкцията от разрушаване. Но той крие рискове за съдържанието, защото поставя под въпрос ключовото понятие на идеята за обединена Европа – заедността. От една страна, защото очевидно в рамките на еврозоната, а и Шенген, интеграцията ще става все по-тясна и наднационална. От друга страна, държавите, които са извън тези формати, ще бъдат принудени постоянно да покриват нови изисквания за присъединяване към тях. Като случаят с нашето приемане в Шенген достатъчно недвусмислено показва, че не става дума само да желаеш, но и да бъдеш желан.

Би могло да се каже, че наблюдаваме процес на своеобразно „бягство” на богатите: Великобритания напуска ЕС, а някои страни като че ли се опитват да напуснат заедно с ЕС, взимайки със себе си автентичните му идеи и механизми и оставяйки останалите в състоянието на хлабава периферия. И България има всички основания да не приема подобен подход. Друг е въпросът, че и страните от Източна Европа не могат да настояват за разбиране, ако самите те не изпълняват вече приети критерии. А заплахите на Полша, че ще блокира приемането на Римската декларация в случай, че не бъдат отчетени нейните искания, е най-силният коз срещу собствената ѝ позиция – точно с избягването на политическо блокиране на съюза от една държава, се аргументира и идеята за многоскоростната Европа.

През последните години станахме свидетели на това, че българските политици превърнаха нашата държава в заложник на ЕС, тя не бе възприемана като равноправен член в тази структура. Възможно ли е това да се промени? Ще бъде ли сменен тона при българското председателство на Съвета на ЕС?

Ние все още продължаваме да мислим за ЕС като за „те-ЕС”. И, за съжаление, нерядко български министри вместо да отидат в Брюксел с позиция и да се върнат с решение, отиваха за решение, а се връщаха с позиция. Донякъде това бе и обективно обусловено от натиска на Механизма за сътрудничество и наблюдение, на който страната е подложена вече далеч извън договорения за това седемгодишен срок. Но проблемът е преди всичко наш – и в ЕС, и в НАТО, и САЩ се отнасят с уважение и разбиране към аргументите и позициите на своите партньори, когато ги има. Бих казал, че от няколко месеца насам България подаде заявка, че отново има външна политика. И се надявам, че това ще намери отражение и по време на българското председателство на Съвета на ЕС. Като тук трябва да се има предвид, че става дума за формиране на общоевропейски позиции и подходи, включително и в централната фаза по преговорите за Брекзит. България има възможност да предложи свои един или два политически приоритета от значение за целия ЕС, които да центрират нашето председателство – например сигурността на Западните Балкани или разработването на Черноморски дневен ред на ЕС, тоест стратегия на съюза за Черноморския регион.

Как ще се развият отношенията между САЩ и ЕС, като се има предвид, че американският президент Доналд Тръмп приветства Брекзит? Очаквате ли напрежението между Вашингтон и Брюксел да се засили?

По всичко изглежда, че предстои дълъг и достатъчно сложен период на взаимно адаптиране – на Тръмп към Европа и на Европа към Тръмп. От една страна, едва ли би следвало да се очаква криза в отношенията на САЩ и Европа по отношение на НАТО. Там по-скоро въпросът ще се изчерпи с повишаване финансовите ангажименти на европейските страни към Алианса. От друга страна, Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП) очевидно отиде в историята. И то не толкова, защото Тръмп не може да преразгледа вече афишираната си позиция, а защото то едва ли би събрало отново необходимата политическа и обществена подкрепа в самата Европа.

С встъпването на длъжност на новия президент на САЩ се заговори за това, че глобализацията може да бъде прекъсната…

Да се говори за прекъсване или отмяна на глобализацията изглежда не особено сериозно. Глобализацията е обективен процес и на границите не могат да бъдат спрени нито свободния трансфер на информация, нито комуникацията, нито свободното движение на капитали, което става с едно натискане на копчето. Либерализира се и движението на стоки и услуги. Единственото, което се опитваме да ограничим, е движението на хора. Опитите да се спре развитието на революцията в областта на комуникациите и технологиите, като се изграждат стени, аз наричам „политически неолудизъм” – както преди два века лудитите в Англия чупят машините, защото им отнемат прехраната, в опита си да спрат промишлената революция. Друг е въпросът, че глобализацията се нуждае от нова, адекватна глобална институционална и правна рамка, защото сега има огромни нарегламентирани пространства.

Ще успее ли да преглътне САЩ фактът, че вече не играе ролята на глобален хегемон, а се конкурира с много други световни сили?

Това е друг важен аспект на новия свят, в който някакси неусетно влязохме. В геополитически план, след разпада на двуполюсния модел, ние за кратко заживяхме с илюзията за еднополюсен свят, където всичко се направлява от един център – в резултат на което се случиха Ирак, Афганистан, Либия, Сирия и т.н. Но светът очевидно става все по-многополюсен. И тук не става дума само за това, че Китай вече оспорва икономическото лидерство на САЩ или че Русия, Бразилия, Индия, Южна Африка, тоест страните от БРИКС, започват да играят все по-значима роля. Оформят се и нови регионални лидерства – достатъчно е само да споменем, че в сирийската криза Турция, Иран и Саудитска Арабия играят своя игра и преследват свои интереси, които не просто не съвпадат с интересите на основните глобални играчи, но често са по-важни за развитието на процесите в региона.

От това как САЩ ще менажират този преход от единствена глобална сила към позицията на един, може би водещ, но не единствен глобален играч, ще зависи и бъдещата стабилност на света. Обама пръв осъзна новите предизвикателства, пред които САЩ са изправени и се опита да даде своя отговор. Той бе активен по отношение на глобални проблеми, като например климатичните промени и борбата със замърсяването, въздържаше се от пряка интервенция в някои международни конфликти, като например този в Сирия, но имаше достатъчно агресивна интервенционистка политика в редица други. Тръмп се опитва да реши същия проблем в противоположната посока – чрез концентрация на усилията във вътрешен план, мобилизация на национарния ресурс и определен изолационизъм и протекционизъм. Като цяло има всички основания да се очаква, че в процеса на формиране на новите геополитически баланси, светът ще преживее нови трусове и колизии.

В едно интервю казвате, че се наблюдават симптоми, че светът навлиза в системна криза. Кои са процесите, които я обуславят? Някои анализатори смятат, че глобализацията, която предизвика криза на националната държава, е основният проблем.

Действително глобализацията постави съвършено нови проблеми пред човечеството. Тя проби националната държава, лишавайки гражданите от привичната икономическа, социална, политическа и дори персонална сигурност. Затова наблюдаваме процеси на фрагментация на обществата, където тази сигурност се търси в общността на етнос, религия, идеи. Рязко нараснаха неравенствата както вътре в държавите, така и между тях, като досегашните национални социални баланси се разтвориха в глобалните дисбаланси. Бедността, безработицата, пандемиите, неграмотността на Африка вече не са проблем само на Африка, но и на Европа. Човекът постепенно бе изместен на заден план от печалбата и ефективността. Оформиха се сериозни маргинализирани общности. Нещо повече – обективното развитие на новите технологии доведе до отчайващото по своя цинизъм понятие „ненужни хора”, оставяйки извън пазара на труда големи групи хора. Всичко това са симптоми, които дават основание да се говори за системна криза. Неслучайно дори докладът на форума в Давос, определяйки задълбочаващите се неравенства като основен рисков фактор за бъдещото развитие на световната икономика, задава въпроса: Дали пазарният капитализъм вече не е подминал етапа, на който проблемите се решават просто чрез икономически растеж, дали не е дошло времето за дълбока реформа на системата?