Или как бе създадена една от най-приказните вселени в историята на изкуството
В 2:15 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА НА 14 СЕПТЕМВРИ 1901 г. той става президент на САЩ, но не знае за това. По това време той е на път, покрит с голям тъмнозелен дъждобран. Оставил е зад гърба си хижата в Горно Тахо, където почивката със съпругата и децата му е нарушена от пристигнала телеграма: „Президентът е критично пострадал. Положението е тежко. Дават му кислород. Няма абсолютно никаква надежда”. Да, президентът Уилям Маккинли е прострелян смъртоносно на 6 септември и осем дни по-късно умира в болницата. А мъжът, който ще седне на президентския стол в Белия дом, е боксьорът и авантюрист от Ню Йорк, астматикът и кръстник на мечето Теди, 42-годишният вицепрезидент Теодор Рузвелт (повече за него в a-specto №26). Сега той е поел към болницата в Бъфало. Подрусва се на задната седалка на една четириколка, докато дъждът залива и без това лошия път. Това са 650 километра кал, през които трябва да измине, за да стигне до болничната стая и да разбере, че сърцето на президента е спряло завинаги. Любимата широкопола шапка на Рузвелт, която вече цялата е в кал, е нахлупена ниско над ушите и все още успява да запази очилата му от ситния дъжд. Въпреки че не може в мрака на нощта да види нещо друго, различно от кръга светлина на люшкащия се насам-натам фенер в предната част на четириколката, управлявана от шофьора Фред, Рузвелт е прегърнал кожената си работна чанта, студено му е и сякаш в опит да секне треперенето на тялото си избоботва гневно: „Ако беше стрелял по мен, нямаше да се измъкне тъй лесно… Първо щях да му прегриза гърлото”. Когато всичко отминава – погребение с държавни почести, скърбяща по улиците на Ню Йорк тълпа и церемония по стъпване в длъжност, Теодор Рузвелт влиза за първи път в Овалния кабинет на Белия дом в ролята си на президент, за да остане в историята като най-младия държавен глава на САЩ. Теди е човек, който от малък се е научил как да отскубва дъхавото цвете, израсло сред жилещата коприва. Който иска светът около него да е подреден по начин, който той повелява. Макар че в тържествената си реч е заявил пълна приемственост на политиката на Уилям Маккинли, Теди Рузвелт се вмъква в Овалния кабинет скандално. В петък, 20 септември 1901 г., една набита фигура, облечена във фрак, изтичва нагоре по парадното стълбище на Белия дом. Полицаят, охраняващ входа, щом разпознава силуета на Рузвелт, стреснато застава мирно, но президентът вече е отминал и изтрива обувките си в червения килим във вестибюла. Още по-пъргаво се вмъква в асансьора и се качва на втория етаж. С бързи стъпки се оказва в кабинета над Източната стая, където го очаква асистентът му Уилям Лоуб. Без да поздравява, Теодор най-демонстративно събува обувките си, отпуска се назад в стола на покойния Маккинли и започва да диктува първото си писмо. Г-н Лоуб пише смутено с треперещи ръце, а след време отбелязва: „Държеше се така, все едно бе седял в президентското кресло от години. Определено това беше едно от най-странните встъпвания в длъжност на президент в нашата национална история”.В същия ден, малко преди залез слънце, в сградата пристъпва Едит Кароу, съпругата на Рузвелт, която води със себе си най-многолюдното семейство в историята на Белия дом – шест деца, чиято възраст варира между буйните тийнейджърски години на Алис, дъщерята на Теодор от първия брак, до най-малкия син на фамилията, който още не е навършил четири години. През следващите няколко години те превръщат леговището на държавния глава в нещо като зоологическа градина, по етажите се разхождат черно-кафявият фокстериер Джак, котката Том Куарц, кенгуровият плъх Питър, яркозелената змия Емили Спанака и петнистото 160-килограмово пони Алгонкин, което обожава да се вози в асансьора. Белият дом става също и детска площадка, арена на момчешки битки и непристойни игри, при една от които портретът на седмия президент на САЩ Андрю Джаксън е обсипан с дъжд от топчета от дъвка, а за капак е „застрелян” и с една хубава храчка на носа. Въпреки това Теодор Рузвелт не веднъж изтъква, че има прекрасно семейство и съпруга, която според него „съчетава умението да бъде най-добрата майка и жена, най-мъдрият ръководител на домакинството и идеалната велика първа дама и господарка на Белия дом”.
В часовете, в които фамилията Рузвелт за първи път се наслаждават на залеза от прозореца на новия си дом, Теодор е страшно уморен от всичко, случило се за по-малко от 12 часа. Отпуска едрото си тяло върху огромната спалня и се оглежда наоколо. Едит развързва и събува обувките му и се опитва да го надигне, за да съблече костюма и ризата му. Той се изправя рязко, след като се е взирал в абажура на тавана, и ядосано се разкрещява: „Белият дом е превърнат в бардак, изпълнен с непристойни джунджурии. В магазин за вещи втора употреба. Искам всички стъклени боклуци, стени, тавани, полилеи, чаши, чинии да бъдат натрошени на най-дребните възможни парченца! Искам всичко да бъде подменено!”. Още на следващия ден едно художествено наследство, което днес щеше да се равнява на десетки милиони долари, е превърнато в сол. Хиляди парченца стъкло, подреждани с желание и невиждана до този момент фантазия, стават на прах. Прах, който днес се е превърнал в един от чудовищните символи на човешката глупост.
В 2:15 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА НА 22 ОКТОМВРИ 1879 г. Томас Едисън се прибира в малката си кокетна къщичка в покрайнините на големия Ню Йорк, където го очаква неговата съпруга Мери Стилуел. В нейната глава расте тумор, за който в този момент никой не подозира. Денят е бил дълъг. Томас, който е на 38 години, тази вечер е направил своя голям пробив в света на техниката. Той за първи път представя пред публика своето изобретение – електрическата крушка с карбонова жичка, захранвана от специално високоволтово динамо, и дава обещание на света: „Ще превърна електрическата светлина в нещо така евтино, че от този ден нататък използването на свещи ще стане привилегия на богаташите!”. И действително Томас успява, а пътят до всичко това е приключение, изпълнено с множество перипетии. Томас е роден на 11 февруари 1847 г. в градчето Милан (щата Охайо), където израства като семпло момченце. Нищо в тези ранни години не подсказва за гениалния ум, с който е надарен. В края на живота си Едисън има 1093 патента. Бащата на Томас работи в търговията с дървен материал в Порт Хюрън, където синът му посещава местното училище. Е, само от време на време, защото има затруднения със слуха и бързо се отегчава от часовете. Първите признаци за живот отвъд стереотипите малкият Едисън демонстрира, когато вече е навършил дванайсет. С помощта на всеотдайната си майка изграждат малка лаборатория в мазето на къщата, в която живеят, където правят разни опити. Парите обаче не достигат и малкият Томас е принуден да се залови за работа – продавач на вестници и сладки по железниците на Гранд Трънк. Но обсебен от манията си да стане „велик експериментатор”, той прави всичко възможно да използва всяка свободна минута за работа в своята лаборатория, която премества в един стар и изгнил вагон на гарата. През следващата 1860 г. заради своя подвиг – спасяването от сигурна смърт сина на управителя на гарата – Томас е повишен. Вече няма нужда да хаби и без това немощния си глас, крещейки по перона, докато продава вестници. Сега има за задача да стои на топло в телеграфната кабина и да приема и предава съобщенията, които пристигат на гарата. „Така започна моето дълго телеграфско странстване из Америка. Работих в различни станции на САЩ и Канада, като направих и първите си изобретения, които подобриха телеграфните уреди”, споделя след години Едисън. Нещо повече, през 1868 г. той започва да вярва, че може да се издържа като изобретател, и скоро отваря собствена малка фирма и регистрира първия си патент за електрически брояч на изборни бюлетини, чиято участ е никога никой политик да не пожелае да го въведе в употреба. През 60-те и 70-те години на ХІХ век електричеството все още е новост, на която хората гледат като на поредното бързо отминаващо нововъведение. Но не и Едисън, той вижда в него огромния му потенциал и след като се запознава с начина, по който функционират телеграфите с помощта на електричеството, създава своите въглеродни дискове, използвани в телефонните слушалки и микрофоните. Хората, дори отдалечени на километри едни от други, вече могат да общуват. Планетата ни започва да става все по-малка. По-късно в главата на Томас се ражда идеята за запис на звук, първо на тенекиено фолио, а сетне и на покрити с парафин плочи. И току патентовал тази своя хрумка, се отправя към следващата цел – запис на движещи се изображения върху навити на ролки филмови ленти. Уви, когато се опитва да съчетае звука и образа посредством своето изобретение кинетофона, резултатът е разочароващ. Но идеята е достигната. Със сигурност някой ден ще се роди и телевизорът. Просто е нужно още малко време. И тъкмо така се стига до вечерта на 21 октомври 1879 г., в която Едисън представя на света своята електрическа крушка, вдъхновена от волтова дъга с мощност от 500 свещи, видяна преди няколко месеца на едно техническо изложение. Прибира се у дома си, а прекрасната Мери Едисън му помага да се съблече и да отпусне умореното си тяло върху спалнята, покрита цялата с възглавници от гъши пух. Сега той не осъзнава напълно какво е направил. Вярно е, че с откритията си някои гении ни карат да преосмислим философския си поглед върху живота. Но Томас Алва Едисън прави нещо много повече. Той кара човечеството да види по съвършено нов начин заобикалящата го действителност. Изобретявайки своята електрическа крушка и електроразпределението, той полага началото на 24-часовата икономика и на условия за живот, които не се влияят от слънчевата светлина. А с конструирането на камери, които могат да записват движението на света около нас, Томас начертава пътя на една от най-големите магии – киното, с което може да се пътува навсякъде и което може да запечатва самия живот. Томас Едисън преобръща света ни. Изпълнен е с надеждата, че като въведе светлина в домовете ни, непрогледният мрак във взаимоотношенията ни никога няма да се върне. Уви, грешал е жестоко и нищо не ни илюстрира по-правдиво неговите провалени надежди, както собственото ни съвремие. Но в далечното утро на 22 октомври 1879 г. Томас е унесен в съня си, изпълнен е с мечти. На обед в дома на семейство Едисън пристига неочаквана телеграма без подател, но затова пък с едно важно указание: „Г-н Едисън, снощи бях на представянето Ви! Имам идея. Бъдете смел и елате довечера, за да Ви разкажа за какво става дума. Не се познаваме, но не бих Ви навредил. Повярвайте ми, както вярвате във всичко, което сте правили до сега. Ще Ви чакам във фоайето на хотела на Пето Авеню на пресечката с 34-та улица”. Мястото на срещата е точно на ъгъла, на който след години, през 1931 г., ще се извиси Емпайър Стейт Билдинг, най-яркият архитектурен пример и до днес за стила ар деко в САЩ.
В 2:15 Ч. ПРЕЗ НОЩТА НА 2 ЯНУАРИ 1882 г. президентът Честър Артър, двадесет и първият държавен глава на САЩ, се е настанил удобно в креслото в дневната си, надига чашата си, пълна с любимото уиски, и се взира в мрака, който е обгърнал всичко. Президентският апартамент в Белия дом е уютен и спокоен, особено в часовете, когато все още цялата администрация не е изпълзяла и не търчи нервно по етажите на сградата. Честър е сам и е единственият господар тук. Децата му рядко идват, а и той сам предпочита те да живеят при сестра му, обяснявайки: „Това е свърталище на оси. Може би наистина е по-добре да са далеч от тук, ако искаме да станат истински хора”. Самотата на Артър не е въпрос на избор, а жестоко стечение на обстоятелствата. Обичната му съпруга Елън Херндон умира от пневмония на 12 януари 1880 г., година и половина преди той да стане президент. И това отново не е негов личен избор, а игра на съдбата. Честър не обича да се обръща назад и да премисля миналото си, но вечер, когато остава затворен в мрака на президентския апартамент, спомените го връхлитат без покана. Отпива поредната глътка огнена течност от чашата и се оставя на тъгата да го превземе. Усмивката на любимата, смехът на децата и хармоничните делници, които са имали заедно, са изгубени завинаги. Спомня си за починалия в ръцете му първороден двегодишен син. И в тези мигове не може да не бъде слаб. Позволява на сълзите да се стичат безпрепятствено по лицето му. Сега е президент на една от най-могъщите държави, но това не му отнема правото да бъде човек в убийствената самота на нощта. Чашата вече е празна. Артър се изправя, провлачва босите си нозе по паркета и се отправя към френския прозорец, отвъд който се простира унесеният в съня си град, захлупен от студа на зимата и обсипаното със звезди небе. И там, в далечината, изплува образът на президента Джеймс Гарфийлд, чийто злощастен край е причината сега, той, Честър Артър, да се окаже младият господар на Белия дом. Артър ясно помни мига, в който научава новината: „Президентът е прострелян на гарата във Вашингтон!”. Някакъв смахнат кариерист на име Чарлс Гито е стрелял два пъти по държавния глава на 2 юли 1881 г. Единият куршум одрасква ръката му, но вторият попада в гърба му точно на 10 см от гръбначния стълб. Гарфийлд се срива на пода, а двамата му синове, които го придружават, изпадат в шок. Появилите се след няколко минути полицейски служители залавят извършителя и бързо откарват ранения в болницата. Следват осемдесет протяжни дни в тревожно очакване и борба за живот. Лекуващият медицински екип бди над президента. Прави всичко възможно, за да извади куршума, но всеки опит се оказва безуспешен. Осъществени са общо седем операции, с които хирурзите опитват да стигнат до куршума. Но, уви. Настъпва остра инфекция, която води до края. Джеймс Гарфийлд умира на 19 септември 1881 г. Неговият вицепрезидент Честър Артър наследява поста, а на 30 юни следващата година след дълъг съдебен процес Чарлс Гито е екзекутиран. Днес всички си спомнят за Гито като за един от най-позорните убийци на своето време. Но изследователите считат, че основната причина за смъртта на президента е невъзможността на лекуващия го екип да се справи с изваждането на куршума. Факт е обаче, че именно смъртта на Гарфийлд довежда Честър Артър, или, както го наричат днес, „най-умният президент на САЩ”, до поста президент. С изгрева на 3 януари 1882 г., след поредната безсънна нощ Артър се вмъква в ролята си на държавен глава и се оставя денят да го повлече. Именно тази сутрин в кухнята избухва пожар, който е само повод Честър да реализира отдавна заплануваното си решение: „Белият дом трябва да бъде ремонтиран генерално!”. За първи път след неговото създаване. Ремонтът струва няколко десетки милиона долара, а резултатът е, че сградата се превръща отвътре в истински стъклен дом, облят от блясък, крехкост и невиждана фантазия, каквато по думите на Артър представлява президентската институция. След като са изхвърлени „двадесет и шест каруци остарели боклуци”, за шест месеца зданието е преобразено в приказна вселена от стъкло. Стъкленият Бял дом обаче е „взривен” от помитащия нрав и особения вкус на Теодор Рузвелт през 1901 г.
Но какво е общото между всички тези истории?! Три кратки разказа за мъже, които заради таланта и вярата в собствените си качества чертаят ярки дири в историята не само на САЩ, но и на света. Общото, това е срещата на тези мъже с Луис Камфърт Тифани. Авторът Пол Джонсън го определя като „титанът на силиция”, а историците на изкуството като „най-великият ваятел на стъкло за всички времена”. Луис е художник и бохем, чиито крехки произведения се продават за милиони. Той утвърждава бранда Tiffany & Co. като синоним за качество и лукс, устойчиви на капризите на времето повече от 130 години. Фамилията Тифани има дълга и почти приказна история, чието начало се губи в средата на ХVII век. Първите ярки успехи на рода принадлежат на Чарлс Тифани. Роденият на 15 февруари 1812 г. Чарлс расте като умно хлапе, което още на петнайсет години започва да работи във фабриката за памук, основана от дядо му. С припечелените пари и заем от 1000 долара през 1837 г. младият Тифани взема решение да се отдели от семейното огнище и да подири щастието си някъде другаде. Нарамва един куфар с багаж, нахлупва шапката си върху главата, лъсва обувките си до блясък и изпълнен с надежда за успех, пристига в Ню Йорк. Градът е започнал да се оформя като един от космополитните центрове на ХIХ век, където има място за всички, и най-вече за хора с предприемчив дух. А Чарлс е именно от тях. С парите, които има, отваря малко магазинче за продажба на всякакви канцеларски материали и сувенири. „Исках да доставя на хората възможност за щастие, продавайки им играчки, с които да украсяват домовете си”, обяснява по-късно Тифани. Безспорно Чарлс притежава невероятен търговски нюх, който в съчетание с добрия му вкус за стоките бързо печели симпатиите на купувачите. Чарлс не предлага просто някакви играчки. Той пласира на пазара стоки с особено значение – предмети на изкуството и антики, внесени от Европа, с което възбужда умовете на клиентите си, които, ако преди само са чували за съществуването на подобни артикули, то сега могат да ги държат в ръцете си и да искат да ги притежават. Всъщност Чарлс изгражда простичка стратегия, която никой преди него не е ползвал – кара хората да мечтаят да притежават. С това видоизменя пазарния принцип, че търсенето определя предлагането. Днешният глобален свят е удавен в консумация, предлагат се огромно количество стоки, които хората започват да жадуват да закупят, но не защото имат нужда от тях, а просто защото те внасят в ежедневието им блясък и усещане за живот в приказка. Чарлс се настанява в незаетото от никого пространство, в което осигурява среща на все по-нарастващото богатство на населението на САЩ с античните образци на приложното изкуството и занаятите на Европа. Много скоро малкото магазинче в покрайнините на Ню Йорк се обособява като притегателен център, в който обикновените канцеларски и домакински стоки се заменят с внасяни от Англия и Германия сребърни прибори, часовници от Швейцария, бижута от Франция, стъклени, порцеланови и бронзови изделия от Италия. С други думи Тифани проявява търговска прозорливост в най-чист вид, а с натрупаната печалба създава свои собствени работилници и започва да обучава местни американски работници в производството на подобни екзотични стоки. Това му дава възможност да предложи не само по-богат асортимент, но и на по-ниски цени, с което увеличава и възвращаемостта на вложените средства. Ето защо през 1848 г., само единайсет години след първата важна крачка, Чарлс полага основите на своето бижутерско ателие, а през 60-те години на века вече е управител на най-успешния бизнес със скъпоценни стоки в САЩ, плюс огромен клон в сърцето на Европа – Париж. Още през 1851 г. Тифани стъпва на пазара със сребро и за две години си извоюва водеща роля в него. По време на Американската гражданска война именно неговата фирма снабдява армията на Севера с мечове и произвежда всички отличителни белези на униформите, сред които и прословутите копчета, които днес се търгуват за стотици долари. Това е огромен удар за Чарлс, а получените пари той използва за още по-мащабно разширяване на бизнеса си с луксозни стоки, чийто кръг от потребители, новоизлюпените представители на американската плутокрация, нараства непрекъснато. Чарлс заедно със своя водещ дизайнер Едуард Чандлър създават сервиза „Одюбон”, сребърни прибори и посуда с гравирани върху тях птичи мотиви от прочутото фолио „Птиците на Америка”. Това е един от най-успешните сервизи, който веригата „Тифани” продава и до днес, цели 150 години след създаването му. Тъкмо Чарлс е човекът, първият американски занаятчия, който изработва класическия стандарт за сервиз – 925 части от чисто сребро проба 1000. Повод за създаването му е сребърната треска в Невада, обрисувана ярко в редица текстове на Марк Твен. А сред основните виновници за тази треска е Тифани, който окуражава богатите американци да се сдобият не само със сервизи от сребро, а и изобщо с всякакви предмети за декорация на домовете си. Така например бизнесменът Едуард Дийн Адамс, един от най-големите дарители на Metropolitan Museum of Art, си купува ваза, произведена от Тифани, която е комбинация от злато, сребро и скъпоценни камъни. Украсена е с перли, скални кристали, аметисти, турмалини и спесартити и тежи повече от десет килограма. Днес е определяна като един от най-ярките шедьоври на приложното изкуство на ХIX век. Възползвайки се брилянтно от богатствата на САЩ и разкритите залежи от сребро и злато в Калифорния, Ню Мексико и Аризона, Чарлс инициира находчиво създаването на художествени произведения, които са изцяло американски и имат качество, с което печелят редица престижни награди на водещи европейски изложби. Тифани не пропуска възможността да извлече печалба и в Европа, като се възползва от разрастващата се политическа нестабилност, която кара кралските и аристократичните семейства, изпаднали в немилост, да продават своите съкровища и бижута. Така предприемчивият търговец и производител отнася със себе си отвъд Атлантика безброй шедьоври. Още през 1848 г. агентите на Тифани в Париж, Виена, Берлин и Италия придобиват огромна колекция от бижута на смешни цени, а сетне по настояване на Чарлс ги препродават с надценка от над 500% на новия императорски двор на Наполеон III и съпругата му Йожени. Минават само двайсет години и през 1870 г., когато императорът е детрониран и е принуден да спасява кожата си, Тифани откупува продадената колекция отново на цени, по-ниски в пъти. Учудващо е, но към 1900 г. Чарлс Люис Тифани върти търговия с двадесет и три кралски фамилии, в това число и с кралица Виктория. Днес мнозина се питат на какво се дължи този огромен успех на Тифани, а отговорът е много простичък – на дързостта му да накара хората да повярват, че разкошът и луксът, познат от отминалите епохи, описван в стотици приказки за кралства и дворци, принцеси и царе, може да бъде част от съвременния свят. Чарлс възкресява магията на блясъка и го въвежда в домовете на хората, е, все пак само на тези, които могат да платят необходимата цена. А техният брой след средата на ХIХ век расте с невъобразими темпове. „Моята цел е да изкарвам пари, като продавам на хората собствените им мечти, реализирани в материал!”, изтъква търговецът, който започва всичко с 1000 долара заем и… с много любов. Отварянето на малкото магазинче в Ню Йорк през 1837 г., чийто оборот на третия ден след това е 4,38 долара, изправя собственика му и пред помитащата сила на любовта. Жената, която покорява сърцето му, е Хариет Оливия Ейвъри. Хариет е семпло, но красиво и остроумно момиче от средната класа, което е готово да последва приключенски мъжа, в когото се влюбва от пръв поглед. „Беше красив, очарователен и галантен. Не че сега не е, но времето е отмило красотата ни, а и предпочетохме да я увековечим в предметите, които измисляхме, за да се промъкнем в домовете на хората”, споделя в свое писмо след години станалата през 1839 г. г-жа Тифани. От деня на сватбата Хариет е неотлъчно до своя съпруг и го следва безрезервно във всеки негов рисков ход, който може да ги отведе до пълен банкрут. „Който не може да рискува, нека не се занимава с бизнес! Бизнесът не е забавление, а игра на нерви, стъпваща върху много познания. Казват, че съм имал нюх! Не, имам ум, за да направя всичко това. Другото е каприз на съдбата”, отбелязва Чарлс. Той създава не само една от най-успешните търговски марки, но и многолюдно семейство. В периода между 1848 и 1860 г. в дома на фамилия Тифани проплакват шестима наследници, като само на един от тях е отредено да бъде споходен от таланта на баща си и това е първородният син, който се ражда преждевременно между седалките на един театрален салон – Луис Камфърт Тифани. В същото време на сцената актьорите играят пиесата на Джон Милтън „Изгубеният рай”. Луис Камфърт Тифани се ражда на 18 февруари 1848 г. Расте като добро и умно дете, което още от третата си година започва да разглежда в захлас списанията за изкуство, с които е изпълнен домът на семейство Тифани. Тъкмо затова на следващия рожден ден мама Хариет подарява на своето пораснало момче нещо много специално – уроци по рисуване при известния по това време в цяла Америка художник Джордж Инес. Джордж е приветлив мъж, който наскоро се е завърнал от първото си европейско турне, в което не само е имал възможност да покаже свои американски пейзажи в рамките на няколко самостоятелни изложби в Париж, Рим и Лондон, но и да почерпи опит от своите колеги на Стария континент. Особено от една група, която в онези години е превзела художествената сцена във Франция. Групата е известна като Барбизонската школа. Това са автори, обединени от идеите на английския художник Джон Констабъл, радетел на възвръщането към природата, към нейното естествено състояние, в което битките и историческите събития, които са завладели картините на романтиците, са изместени от действителността на обикновения свят. Тъкмо пейзажите на Констабъл, показани в Париж през 1824 г., въздействат силно на Жан-Франсоа Миле, бохем и брилянтен рисувач, който нарамва статива, палитрата и тубите с маслени бои и се отправя към покрайнините на Париж. Именно той създава едни от първите пасторални пейзажи, в които присъства не само спокойният образ на природата, но и този на обикновения човек, който се труди. Вечер, уморен от работата на открито, се отбива в близкото селце Барбизон, което скоро се превръща в притегателен център за още десетки художници, сред които по-късно са и импресионистите Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Алфред Сисле. В групата на барбизонците попада и Джордж Инес, който, завръщайки се в Ню Йорк заедно със съмишленици, основава школата на американските барбизонци. Тъкмо по барбизонците се увлича и четиригодишният Луис Тифани, който, още ненавършил седем години, подрежда първата си изложба в едно кафене в центъра на Ню Йорк. Днес това ранно творчество на художника е в неизвестност, а може би е унищожено завинаги, но за качествата на живописта му в този ранен етап съдим от думите на учителя му, който определя картините на хлапака като „вихър от цветове, които могат да се родят само в детското въображение”. Успоредно с това Луис започва обучението си в Пенсилванското военно училище, което според него го е научило, че „оцеляването не е въпрос на моментно състояние, а е двигател на живота”. През жарката есен на 1866 г. младият Тифани пристъпва през прага на основаната преди три години Национална академия за дизайн в Ню Йорк. До този момент той не само е усвоил магията на рисунката и работата с цветовете, но и нещо много важно за бъдещото му развитие: „Бог ни е дал талантите не за да копираме дарованията на другите, а да използваме собствените си мозъци и въображение. Защото дори когато се работи в екип, единствено индивидуализмът е пътят към истинската красота. А тя, истинската красота, е онова, което ме вълнува!”. И през следващата година той го доказва чрез работата си в парижкото ателие на Леон Бели. Тифани е поразен от мащаба на работа и блясъка на Ориента в творбите на своя учител, но не в неговото ателие открива голямата любов на своя живот. След години в компанията на свои приятели Луис разказва за преживелиците си във френската столица край брега на Сена. „Вечер, след като свършех работата в ателието, във времето, когато светлината на свещта не достигаше, за да продължа да рисувам върху платното, се преобличах и се оставях шумът на града да ме повлече по улиците. Тъкмо в една такава нощ бях привлечен от нещо, което ме накара да залепя нос в стъклото на една потънала в мрак витрина на магазин”. През тази нощ, която Тифани описва, вали проливен дъжд, а някакъв случаен минувач го моли за пари, за да може да си купи още една живителна доза вино и да понесе несгодите. Луис бърка в джоба си, вади някакви монети и ги подава, а после продължава среднощната си разходка до момента, в който една внезапно блеснала повърхност привлича вниманието му. Витрината на книжарницата на улица „Риволи” е изпълнена с малки изящни предмети, които разкриват очарованието си. Тифани пали клечка кибрит, за да освети наоколо и да разгледа по-добре. „Изгорих всички клечки!”, с усмивка споделя художникът. А когато на следващия ден още преди изгрев отива с трепет да разгледа отново витрината, за първи път се среща очи в очи с голямата си страст, която ще обсеби ума му – ар нуво. Някои го наричат сецесион, югендщил, стиле либерти или просто ново изкуство. Това е онзи стил в областта на пластичните изкуства, за който можем да кажем, че оказва най-трайно влияние в съвременността. Стилът се промъква в домовете на хората, както никой друг преди и след него, поради което се определя като последния голям стил в изкуството. Всъщност ар нуво не е просто стил, а своеобразна нова естетическа позиция спрямо действителността, която един от водещите представители на виенския сецесион, Херман Бар, дефинира като „война срещу стерилната рутина, срещу оскотелия византизъм, срещу всички форми на лошия вкус”. Малката настолна газена лампа, както и сервизът за чай, с които се среща младият Тифани на витрината, все още са първи плахи опити към утвърждаване на ар нуво и по-скоро са свързани с движението „Изкуство и занаяти”, което намира широка приемственост във Великобритания през творчеството на прерафаелитите и се оказва предвестник на раждането на ар нуво. В САЩ появата на този стил се свързва с Луис Тифани, човека, изгорил целия си кибрит в мрака на онази далечна дъждовна нощ в Париж. Ето защо стилът отвъд Атлантика много често се нарича „стил Тифани”. Но до тогава Луис извървява много дълъг път, който през 1872 г. се пресича с този на Мери Годард. Това е жената, която му ражда четирима наследници, която понася дългите му отсъствия и след протяжно и мъчително боледуване издъхва в ръцете му през 1884 г. Всеотдайната Мери осигурява онова спокойствие на Луис, което му е нужно, за да създаде чудото Tiffany & Co. Разбираемо е, че Луис Тифани има талант на изящен художник, но той също така е и мъж с изключителен усет към бизнеса. Обича да харчи пари и да колекционира безразсъдно скъпи предмети, но от баща си се е научил да подхожда към парите предпазливо и с разум. Винаги плаща сметките си с обратни разписки, което е почти непознато в онези години, а и нещо много по-важно, наясно е какво иска да прави – да създаде доходоносен бизнес, съобразен с търсенето на пазара, а защо не и нещо още по-дръзко, сам да създава пазара. „Продажбата на мечти е най-сигурният начин да намериш купувачи!”, изтъква Луис. Преди всичко обаче сега, когато се завръща от обучението си в Париж, трябва да положи основите, които ще му позволят да постигне целите си. Първата голяма крачка към това е основаването по негова инициатива на Обществото на американските художници. Едно професионално сдружение, с което трябва не само да се подобри качеството на американското изкуство, но и неговият маркетинг. С други думи не изкуство заради самото изкуство, а живот заради изкуството. Една теза, която изповядва и самият Оскар Уайлд, който през 70-те години на XIX век осъществява няколко литературни турнета в САЩ и като своеобразен проповедник посява идеята в американското общество. Тифани обаче я доразвива, като основава фирмата си за вътрешен дизайн „Луис К. Тифани и компания”, в която привлича художници не само от САЩ, но и от Европа, за да му помогнат да създаде и утвърди стила Тифани. „Аз трябваше да плащам за умовете на тези хора. И го правех без всякакви уговорки, защото, ако аз бях сърцето на своята компания, художниците, които наемах, бяха кръвта, която караше стъклото да заживее”, споделя Тифани. Така в края на 1879 г. дизайнерското студио „Луис К. Тифани и компания” си извоюва първата голяма поръчка, а тя е декорацията на Стаята на ветераните в Оръжейната на Седми полк в Ню Йорк. Шест месеца по-късно се заема и с обзавеждането на къщата на Марк Твен в Хартфорд (щата Кънектикът). Краят на 1879 г. е знаменателен за Луис. На 22 октомври той се среща с изключителния Томас Едисън във фоайето на хотела на Пето Aвеню на пресечката с 34-та улица. Двамата си подават ръцете, за да реализират първия нюйоркски театър, осветен изцяло с електрически крушки и обгърнат с изяществото на стъклото на Тифани. Но истинският триумф настъпва, когато на 3 януари 1882 г. в офиса на Тифани пристига телеграма, подписана лично от президента Честър Артър. Американският президент кани Тифани на среща в Белия дом на следващия ден. Времето е студено. Луис облича костюма, чиито ръбове съпругата му е оправила до съвършенство, приглажда косата си с брилянтин. Забелязва, че първите бели косми са се появили, нищо, че е едва на трийсет и четири. Сресва добре поддържания си мустак, слага любимата си вратовръзка с морските кончета, ушита специално за този костюм, прихваща я с диамантената си игла, родила се изпод ръцете му, обува излъсканите като стъклена повърхност обувки, целува Мери, която е бременна отново, и хлопва вратата зад себе си. Точно в уречения час той е на парадния вход на президентството, където го очаква асистентът на държавния глава. Когато го поканват в кабинета на Честър Артър, вътре съзира един млад мъж, който, макар и с уморено на вид лице, е завидно жизнен в жестовете. Следва двучасов разговор между двамата, който продължава в нещо като дълга разходка по етажите на Белия дом. В 19 часа, когато мракът на вечерта е нахлул през прозорците на сградата, Артър с приятелски тон подема: „Тифани, искам от Вас да преобразите това пространство. Следя работата Ви през последните години и мисля, че друг не може да се справи с тази руина освен Вас! Ще очаквам идеите Ви! Ако приемете предложението ми, разбира се!”. След кратко мълчание, без да прикрива възбудата си, Луис проговаря: „Г-н президент, за мен е чест да поема тази поръчка. Обещавам, но не на Вас, а на себе си, да вложа цялото си сърце и да превърна Белия дом в онова, което трябва да бъде подобна институция – в олицетворение на прозрачността, блясъка и трезвостта. Ако обещая на Вас, означава да се подчиня на Вашия вкус, а, повярвайте ми, моят е много по-добър от Вашия. Не ме разбирайте погрешно. Аз съм художникът, а Вие държавният глава. Все пак има разлика, нали?”. След още няколко минути Тифани остава сам на улицата. Нощта вече е превзела града, а умът му е обладан от нови идеи. През следващите три месеца той се отдава напълно на преустройството и декорацията на Белия дом. Влага цялото си същество в този проект, вгражда всичко, на което е способен и което технологиите в онзи момент му позволяват. „Това е моят голям шанс и аз нямам право да го пропилея!” споделя Луис размислите си с баща си. В средата на 1883 г. е нанесен и последният щрих в шедьовъра на Тифани. Шедьовър, изваян от милиони стъкла с цветове, директно заимствани от природата. Стъклени пейзажи, облени от светлина, непостигана от никого до този момент. Зад всичко това стои едно малко, но изключително важно нововъведение на Тифани, което той изпробва за първи път именно при работата си върху интериора на Белия дом. Луис открива технология, с която придава на стъклото цвят, наситеност и прозрачност, каквито пожелае. Така създава своя палитра, която през 1892 г. е обогатена с нов вид многопластово стъкло, чиято химическа формула е дело на самия Тифани. Всъщност това е отново дъгоцветно стъкло, което обаче е със седефен ефект и е впечатляващо луксозно като усещане при допир. И до днес стъклото на Луис, наричано от специалистите фаврил, е своеобразен запазен знак на Tiffany & Co. и се употребява при много от артикулите, предлагани от компанията. В дните, когато работата по интериора на Белия дом е към своя край, поръчките в ателието на Тифани набъбват още повече. Само през 70-те години на ХІХ век в САЩ са издигнати около 4000 църкви, всяка от които се нуждае от вътрешна декорация и преди всичко от цветни витражи. С усъвършенстваната от Тифани технология за колориране на стъклената маса той може да си позволи да превърне витражите в живописни произведения на изкуството. Без никаква допълнителна повърхностна цветова намеса. Онова, което създава Тифани, не просто впечатлява, то поразява сетивата, както поразява и цикълът му от символистични витражи „Четири сезона”, който реализира през 1890 г. и показва на изложби в Париж и Лондон. Критиката пише възторжено: „Г-н Тифани ни предлага нещо, което не сме виждали преди. Той не ни предоставя просто зрелище за очите. Това не е дори и празник. Това е преживяване за всички сетива. Еуфория от цветове и чувства. Това е истински триумф за стъклото и неговия създател!”. Това обаче не задоволява Луис и той продължава да търси и експериментира, а спечелените пари влага в изграждане на все нови и нови магазини и цехове, сред които са и „Компания за стъкло Тифани” в Бруклин, „Ателиета Тифани” в Ню Йорк, „Компания за стъкло и декориране Тифани” в Корона, Лонг Айлънд, „Пещи Тифани” и още, и още… А когато бащата на Луис умира през 1902 г., той наследява всичко, създадено от него – производствени центрове, ателиета за обработка на метали и скъпоценни камъни, вериги от магазини, които, сливайки се с онова, което Луис е изградил сам, се превръщат в ядрото на гиганта в производството на съвременни съкровища Tiffany & Co. С възхода си обаче Луис трябва да посрещне и бруталните атаки на своето време. Това са нападки, които оставят дълбоки и трайни следи в душата на твореца. Неговите конкуренти правят многократни опити да компрометират качествата на Тифани като художник, обвинявайки го в безскрупулно печалбарство. Появяват се подкупени критици, които обявяват творчеството му за „съвременен кич”, „евтина безвкусица, за която парвенютата са готови да платят безбожни пари”. В отговор Тифани създава онова, с което оставя най-ярката следа в света на дизайна – осветителните тела „Тифани”, които заради изяществото си и откритието на Томас Едисън намират място в почти всеки американски дом. Именно Луис става автор на абажурите с неравен контур, които днес се търгуват за десетки хиляди долари на аукциони, а присъствието им в музейните колекции привлича погледите на стотици хиляди туристи годишно. Но най-голямото крушение за твореца настъпва на 21 септември 1901 г., когато интериорът на Белия дом е превърнат в кварцов прах по настояване на Теодор Рузвелт. Новият президент и Тифани са стари познайници. Те са имали злощастието да бъдат съседи в Залива на стридите в Лонг Айлънд. Едно съседство, което прераства в дълбока вражда заради подозренията на Рузвелт, че Луис иска да прелъсти съпругата му и да я вкара в леглото си. Не веднъж се случва Теодор да излиза на верандата на имението си и докато ръкомаха, все едно гони досадни комари, да изпълва тишината на вечерта с виковете си: „Тифани, чуваш ли, ти са аморален бохем, който зарази Ню Йорк с похотливите навици на парижкия Латински квартал! Чувате ли ме? Този човек не се свени да посегне на нечия съпруга. И ви обещавам, че това няма да остане ненаказано. Помнете думите ми!”. Всъщност думите на бъдещия президент имат своите основания и това е по отношение именно на съпругите. След смъртта на жена си Тифани е заринат от купища поръчки, но и смазан от тежка депресия. В опит да я превъзмогне си позволява за първи път да пристъпи границите на позволеното. Удавя страданието си в алкохол и краткотрайни любовни връзки с непристойни жени, а когато се насища на уменията им, предпочита да вкуси ласките на жените около себе си. А това са съпругите на десетки негови приятели, както и на работещите във фирмите му творци. От вертепа на сладострастието внезапно го измъква една очарователна жена на име Луиз Нокс, която отвръща простичко на желанието на Тифани да я прелъсти: „Ако искате да ме притежавате, г-н Тифани, трябва първо да ми дарите най-красивото бижу, което е способен да извае умът Ви – Вашето сърце”. Така след една закачлива реплика, изречена в гореща августовска вечер на 1885 г., Луис отново е влюбен. Бляскавата сватба продължава като неподражаема приказка за разбирателство, взаимност и любов. Вечерта след жестокото покушение на Теодор Рузвелт върху най-големия шедьовър в досегашния път на Тифани, художникът се прибира у дома, а от умопомрачението го спасяват само любовта на Луиз и смехът на децата му. В периода между 1887 и 1891 г. фамилията Тифани се сдобиват с още четири деца. Дороти, най-малката му дъщеря, пресича пътя си с този на Ана Фройд, дъщерята на Зигмунд Фройд. В партньорството между двете се раждат много от фундаменталните трудове на Ана, самата Дороти посвещава живота си на психологията на децата с нарушено зрение, а капиталният й труд „Да бъдеш сляп във виждащ свят” се превръща във фундамент за развитието на емпатичното научно наблюдение при изследването на човешката психика. Отново от любовта между Луиз и Луис и като отговор на съкрушителното за Тифани опустошение на Белия дом се ражда и следващият чудовищен шедьовър на художника, който му извоюва прозвището „император на стъклото и дизайна в Америка”, като каквито се определят колегите му от Европа Антонио Гауди и Фриденсрайх Хундертвасер.
През 1902 г. Тифани започва работа за изграждането на свой дом върху земя от 580 акра, отново в Залива на стридите. Имотът е разположен изцяло по крайбрежието на пристанището Колд Спринг, където се издига стар пристанищен хотел. Луис срива всичко със земята, за да издигне своята крепост Лорълтън Хол. Това е огромна стоманенобетонна конструкция, която и до днес инженерите определят като „една от най-сложните структури, изграждана някога отвъд Атлантика”. За изчисленията по проекта Тифани привлича за свой партньор Гауди, който счита, че е на път „да се създаде най-голямото чудо на САЩ”. И действително след повече от четири години работа чудото се ражда. Това е къща, извисяваща се над яхтения пристан, подобна на други милионерски къщи от Позлатената епоха на САЩ, но само подобна, защото домът на Тифани е архитектурен шедьовър, в който всичко е изваяно от ръцете му. Къщата има 84 стаи и 20 бани. Покривът е изкован от мед, а самата постройка, в която всичко е издържано в стил ар нуво, има вид на гигантска гъба. Има множество „тъмни стаи”, осветени от електрическите крушки на Томас Едисън, но най-впечатляващи са „светлите стаи”, при които основният източник на светлина са слънчевите лъчи. В дневната са разположени пет от върховите постижения на Тифани – панелите „Четири сезона”, „Хранене на фламинго”, с който печели първата награда на Чикагското световно изложение през 1894 г., „Цветя, риби и плодове”, „Патладжани” и „Къпещи се”, шедьоври от цветно стъкло, които превръщат Лорълтън Хол в царство на стъклото. В къщата има и специална стая, в която Тифани помества своята колекция от индиански предмети на изкуството, а в съседство е и неговата „китайска съкровищница”. Крепостта на художника е снабдена и с други „специални” помещения като музикална стая, стая за кристали и, разбира се, огромна зимна градина, в която отглежда своите любими палмови дървета. През централния двор на имота тече поток, който захранва с вода приказен бронзов фонтан във формата на японски дракон. От голяма гръцка амфора гърголи вода, която под въздействието на подводно осветление непрекъснато си мени цветовете и въздейства като живописно платно. В имота се издига и параклис, чийто вход е „заключен” между гранитна колонада, зад която се простират керамични мозайки, изработени от плочки в преливащо се синьо, запазена марка на Тифани. В годините, в които кипи трескава работа по проекта обаче, художникът се сблъсква отново със сянката на безвъзвратния край. Втората му съпруга е отнесена от смъртта, а това увлича Луис отново в безкрайните дебри на самотата. Той се удавя в работа и похот, в алкохол и низост, в мрак и цветни стъкълца. На Тифани му остават още цели 29 години живот. Това са години, в които той трябва да отпрати порасналите си деца от своята крепост, да се заключи в нея и да работи неистово върху поредния си нов проект, за да може да понесе зейналите като огромна пропаст липси на лично щастие. Нищо не може да замени жената до него, но за да прикрие отсъствието й, се огражда със стени от цветни стъкла. Той не иска да говори за собственото си нещастие и затова потъва в разкош. Краят пристига неочаквано на 17 януари 1933 г., когато Тифани достига своята осемдесет и четири годишна възраст. Тифани заспива тихо в своята крепост, а на нощното шкафче остава отворена стихосбирката на любимия му поет Пол Верлен, който напява: „Пейзажът зад стъклото се сменя всеки миг”. Повече не се събужда.
В средата на 30-те години по време на Голямата депресия последното нещо, от което имат нужда американците, е ар нуво, пък били те и най-прекрасните му образци. През 1938 г. Лорълтън Хол, дарен от Тифани на държавата, е сринат със земята, а осем години по-късно съдържанието му е разпродадено на безценица. Крепостта, която преди е била оценявана на стойност 20 милиона долара, сега е продадена на търг едва за 10 000 долара. Онова, което никой не пожелава да купи, е изхвърлено на боклука. Осъществено е „едно от най-безмилостните артистични кланета в историята на изкуството”. Битието на Луис Камфърт Тифани е затрупано от прах. Но името му остава по своеобразен начин в историята на изкуството.