Музика, тишина и лудост

Геният на Виена, който разкъса целия себе си между страха да живее и страха да умреТочно в навечерието на Коледа, на 22 декември, но преди 210 години във Виена, затрупаната от сняг музикална столица на Европа, всички са в трепетно очакване на онова, което трябва да се случи в града. Още от 16 часа дами, натруфени с дебели зимни палта и шапки, в компанията на своите кавалери са се подредили в дълга опашка пред сградата на Theater an der Wien. Архитектурното бижу в сърцето на Виена е издигнато преди по-малко от десет години и въпреки краткото си съществуване вече е център на културния живот в австрийската столица. Хората шушукат и очакват предстоящия концерт рецитал, в който трябва да прозвучат едни от най-монументалните музикални творби на гения на Виена, композитора, който не е обичан от никой, но затова пък всички обожават музиката му – Лудвиг ван Бетовен. Сега той е на 38 години, във вихъра на творческите си сили, и тази вечер ще представи на публиката някои свои нови композиции, в това число и произведението, което ще се превърне в един от творческите му диаманти – Симфония №5. В 18:25 часа всички вече са се настанили в бляскавия салон на театъра. За това удоволствие са заплатили цели два гулдена, което в онези дни се равнява на седмичния доход на човек от средната класа. Заплатили са такава висока цена и съвсем нормално очакванията им са още по-големи. „За съжаление беше ужасно, в залата цареше не само суматоха, но и адски студ. Спокойно концертът можеше да се състои отвън на площада. Температурата беше почти еднаква”, разказва свидетелят на случилото се в онази декемврийска вечер Игнац фон Зайфрид, музикален теоретик, диригент и ученик по пиано на покойния от 17 години Амадеус Моцарт. Но ето, че в 18:00 чaса въпреки студа на сцената излиза оркестърът и след кратко настройване на инструментите се появява и звездата на вечерта Бетовен, който сам поема диригентската роля, за да е сигурен, че всичко ще прозвучи така, както това се случва в главата му, с необходимото темпо и ясна реторика на отделните форми. Концертът започва с премиерата на Симфония №6 във фа мажор, която в програмата е означена просто като „Възпоминание за селския живот”, и всяка от петте части носи описателно наименование: „Разбуждане на весели чувства при пристигане на село”, „Сцена край потока”, „Селска веселба”, „Буря”, „Песен на пастирите, радост и благодарност след бурята”. Всъщност тази своеобразна „програма” идва дословно от творбата на един малко познат немски писател, озаглавена „Музикален портрет на природата”, и следва дословно нейната литературна структура, но облечена в музика. И ако в ораторията си „Израел в Египет” през 1793 г. Хендел изобразява бедствия, а в творбите на по-ранни автори чуваме имитация на птичи песни, водопади, грохот на битки, то в Симфония №6 Бетовен обединява сцените на чувства в единна музикална драма. Още в самото начало на симфонията цигулковата част разкрива онова, което Бетовен се стреми да постигне няколко години, а именно да превърне музиката, както никога до този момент, в средство за „по-силен израз на чувството, отколкото в живописта”. И ако се доверим на последвалите след представянето на симфонията аплодисменти, за които пишат критиците тогава, той успява. Но когато идва ред на арията Ah! Perfido, публиката е леко смутена. На сцената се появява някакво 17-годишно момиче, което досега никога не се е изправяло пред публика. Това е Жозефине Шулц, чийто прекрасен сопранов глас все още не е овладян, и макар и прекрасна, арията на Бетовен прозвучава нестабилно, а претенциозната виенска публика е още по-остра в оценката: „Тази пикла пее фалшиво!”, разнася се гневен вик в салона, след което мнозина напускат театъра. Останалите, след като чуват Gloria от Меса в до мажор, имат честта да се насладят на онова, с което Бетовен е спечелил сърцата на виенчани преди години – брилянтно клавирно майсторство. Изпод ръцете му прозвучава Концерт за пиано №4, произведение, за което критиката пише възторжено: „Това е най-възхитителният и сложен концерт на Бетовен”. Аплодисментите след края на изпълнението са екзалтирани, но не достатъчни, за да накарат повече от половината от публиката след антракта да се върне в салона и да чуе премиерно онова, за което всички са говорили в началото на вечерта – Симфония №5.

Студът, фалшивото пеене, нестройното звучене на музикантите и продължилият четири часа концерт почти опразват залата. Бетовен слиза гневен от сцената в 22:30 часа и обладан от ярост, се впуска в мрака навън. Тъпче по натрупалия сняг, който хрупти изпод краката му, и повтаря на себе си: „Ще видите вие! Никога повече! Никога!”. И действително публиката никога повече няма да чуе солово изпълнение на „господаря на клавишите”. Отчаян от случилото се тази вечер, той върви без посока из заснежените улици и за успокоение си тананика „сол-сол-сол-ми бемол”, без да подозира, че след няколко години този мотив, използван още в ранната и високата полифония и барока, но не и по този начин, ще се превърне в емблема на собствения му творческия гений и ще разнесе славата му по целия свят. Когато се прибира у дома, където всичко е покрито с нотни листове, Бетовен сяда на клавесина и засвирва. Вкочанените от студ пръсти се движат трудно по клавишите, но той не се предава, както не го е правил никога досега. Доведен до отчаяние, надига гарафата, пълна с червено бургенландско вино, за да се опияни и да забрави за случилото се. Но нито музиката, нито виното са в състояние да го изтръгнат от спомена за преживяното унижение тази вечер. Докато притваря очи в опит да се отдаде на съня, изпод дома му на „Валфишгасе” 1087 долитат виковете на разюздани виенски момичета, търгуващи с тялото си за утеха на господата с цилиндри, наричащи себе си аристокрация. Така, притиснат между мрачното небе, изпълнено с милиони танцуващи снежни кристали, и стенанията на блудниците, Бетовен заспива. А на сутринта, когато светлината на деня пристъпва в безпорядъка от ноти, композиторът вече е буден. И надвесен над клавишите, свири. Защото единствено музиката е онази, която му дава сили да продължи напред. Към все по-изострящата се тишина и лудост на живота. Към остатъка на един живот, в който, както сам той вярва: „Вибрациите във въздуха – това е диханието на Господ. Той говори с душата ми. Музиката – това е езикът на Бог. А аз съм толкова близо до Бог, колкото изобщо е по силите на човека. Аз слушам неговия глас, аз чета по устните му. Аз създавам деца на Бог, надявайки се на неговата похвала. Ето, това съм аз. Ако не бях такъв, щях да съм никой! Никой!”. Да, има истории, които хората обожават да разказват, но има и такива, които предпочитаме да не припомняме. И не защото те не са интересни, любопитни, парливи дори, а защото по нищо не се отличават от собственото ни живеене. Живеене между раждането и смъртта, в което ние не сме нищо повече от играчка в ръцете на Бог. Съзнавайки собствените си слабости, малцина са онези, които имат смелостта, а и силите да ги преодолеят и да се самосъздадат и да се превърнат в гении. Ако погледнем обобщено пътя на композитора Лудвиг ван Бетовен, няма как да не видим, че той е от това малцинство на самосътворилите се гении на човешкия род. Лудвиг ван Бетовен – момчето без талант, момчето, станало насила музикант, което поради жестоките крушения, неистовата жажда за живот и трескавата работа се превръща в един от титаните на музиката. Бетовен се отдава на музиката насилствено, без право на избор. Пристъпва по стръмната й пътека, където няма място за лично щастие. Имаш право само да продължаваш напред, докато достигнеш до ръба на силите си и политнеш в пропастта пред теб. Това е историята, която не искаме да знаем. Защото в нея се оглежда личният път на всеки от нас – път, помрачен от случайности и игри на съдбата. Главният герой в историята на Лудвиг ван Бетовен, е герой, дръзнал да повярва, че може да бъде повече от всеки друг.

През ХVIII в. Германия се състои от множество малки феодални територии и владения, управлявани от големи и по-малки владетели. Тази разпокъсана, многолика, но все повече западаща конфедерация включва близо 300 територии, групирани около два главни центъра – Берлин и Виена. Една от тези земи е Бон, в който по това време се намира дворът на кьолнския курфюрст, който е във васална зависимост спрямо седалището на Свещената Римска империя и столицата на Хабсбургската монархия – Виена. Пътешественикът барон Каспар Ризбек описва Бон като „най-големият и красив град между Кобленц и Кьолн” и определя управлението му като „най-активното и просветено от всички църковни правителства в Германия, което полага сили за изкореняване на всякакъв вид шарлатанство”. През втората половина на века в Бон е основана Бонската академия, което обуславя и културния разцвет на региона. Театралното и оперното изкуство са в своя апогей, а литературата и идеите на Просвещението се превръщат в начин на живот. В града има повече от 20 книжарници, в които се продават последните издания на Русо и Монтескьо, Клопщок, Хердер, Шилер, Гьоте. А в кръчмите и салоните вместо разговори за битови проблеми хората говорят за Кант, защото, както отбелязва поетът Хайнрих Хайне след време: „В онези години в Германия не се говори за нищо друго освен за философията на Кант, за която се публикуват в изобилие коментари, христоматии, тълкувания, оценки, апологии и пр.”. Разбира се, както и днес, така и тогава повечето хора познават идеите на Кант в опростенческа лозунгова форма и малцина са ония, които навлизат в детайлите на Кантовата епистемология. Но фактът, че всички говорят за Кант, особено в кафенетата на Бон, е показателен за необичайния културен живот в града. Именно в този град в късната зима на 1732 г. в една обвита от виелица нощ, в черна карета пристига мъж на име Лудвиг ван Бетовен. Денят е 27 февруари.

Лудвиг ван Бетовен-старши

КОГАТО ПРИСТИГНАХ В БОН, ВСИЧКИ МЕ РАЗПИТВАХА КОЙ СЪМ, КАКЪВ СЪМ. ГЛЕДАХА НА МЕН КАТО НА ЗНАТНА ОСОБА. Е, НЕ ЧЕ НЕ БЯХ ТАКЪВ, НО В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ БЯХ АРИСТОКРАТ. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТА АЗ БЯХ РОДЕН В СЕМЕЙСТВОТО НА ДВАМА НЕЗНАЙНИ БЕЛГИЙСКИ СЕЛЯНИ – МИХАЕЛ И МАРИ. ПОЯВИЛ СЪМ СЕ НА БЯЛ СВЯТ ПРЕЗ 1712 Г. БАЩА МИ БЕШЕ МАЙСТОР-ХЛЕБАР, КОЙТО ПО-КЪСНО СЕ ЗАМОГНА ОТ СДЕЛКИ С НЕДВИЖИМИ ИМОТИ, А СЛЕД 1720 Г. ЗАПОЧНА ДА СЕ ЗАНИМАВА С ТЪРГОВИЯ НА ДАНТЕЛИ, КАРТИНИ И МЕБЕЛИ. И ДОСЕГА ПРОБУТВА НЯКАКВИ ВЕХТОРИИ В МАГАЗИНА СИ В КЬОЛН, КЪДЕТО ЖИВЕЕ С МАМА. А МАМА, ТОВА Е ЕДНО ПРОСТО МОМИЧЕ, КОЕТО ПРАВИ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА УГОДИ НА ВСИЧКИ НИ. ТОВА СЪМ АЗ, РОДЕН В МАЛИН (БЕЛГИЯ) И ОЩЕ НА ПЕТ ГОДИНИ ПОСТЪПИХ КАТО УЧЕНИК В ХОРА НА УЧИЛИЩЕТО ПРИ ЦЪРКВАТА „САН РЕМБО” В РОДНИЯ МИ ГРАД. ТАМ ПЯХ ЧАК ДО 1725 Г., КОГАТО ЗАПОЧНАХ ДА СЕ УЧА ДА СВИРЯ НА ОРГАН И ДА АКОМПАНИРАМ ГЕНЕРАЛБАС НА КЛАВИАТУРАТА. САМО СЛЕД ГОДИНА ЗАНИМАНИЯ МИ ПОЗВОЛИХА ДА СВИРЯ ПО ВРЕМЕ НА СЛУЖБИТЕ В РАЗЛИЧНИ ЦЪРКВИ В МАЛИН, А ПРЕЗ 1731 Г. СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО МИ ПРЕДЛОЖИХА ДА СТАНА ДИРИГЕНТ НА ХОРА НА ЦЪРКВАТА „СЕН ПИЕР” В ЛЬОВЕН. СПРАВЯХ СЕ ДОБРЕ КАКТО СЪС СВИРЕНЕТО, ТАКА И С ПЕЕНЕТО. ЗАТОВА НА СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА АЗ БЯХ МЪЖЪТ, КОЙТО ПЕЕШЕ ВСИЧКИ БАСОВИ ПАРТИИ В КАТЕДРАЛАТА „СЕН ЛАМБЕР” В ЛИЕЖ. ОТ ПРОСТИЧКО МОМЧЕ СЕ ПРЕВЪРНАХ В БЛЯСКАВ МУЗИКАНТ СЪС САМОЧУВСТВИЕ, КОГОТО ЛИЧНО АРХИЕПИСКОПЪТ НА КЬОЛН, КУРФЮРСТЪТ КЛЕМЕНС АУГУСТ, ПОКАНИ ДА ПЕЕ В КЬОЛН. ЗАРАДИ КАЧЕСТВАТА МИ МЕ ИЗПРАТИХА В БОН ПЪРВО КАТО СОЛИСТ И ХОРИСТ, А СЛЕД ТОВА МЕ НАЗНАЧИХА КАТО ДВОРЦОВ КАПЕЛМАЙСТОР, ОТГОВАРЯЩ ЗА МУЗИКАТА, ИЗПЪЛНЯВАНА В ДВОРЦОВИЯ ПАРАКЛИС В ГРАДА, В КОНЦЕРТНАТА ЗАЛА, В ТЕАТЪРА И В ДВОРЦОВИЯ БАЛЕН САЛОН. МЕЖДУВРЕМЕННО ЗАПОЧНАХ ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С ТЪРГОВИЯ НА ВИНО, А ТОВА МИ ПОЗВОЛИ И ДА СЕ ИЗЯВЯ КАТО ЕДИН ОТ ДОБРИТЕ ЛИХВАРИ НА БОН. ПРЕДПРИЕМЧИВ ЧОВЕК СЪМ. ДОРИ СЕ ОЖЕНИХ. И АЗ НЕ ЗНАМ КОЙ ДЯВОЛ МЕ ТЛАСНА КЪМ ТОВА. НО ГО НАПРАВИХ МАЛКО СЛЕД КАТО ДОЙДОХ В БОН. САМО ПОЛОВИН ГОДИНИ ПО-КЪСНО КАЗАХ „ДА” НА ЕДНА СЕЛЯНКА, МАРИЯ ЙОЗЕФА ПОЛ, КОЯТО ТАКА МИ ЗАВЪРТЯ ГЛАВАТА СЪС СЕКСУАЛНИТЕ СИ УМЕНИЯ, ЧЕ АЗ ПОДДАДОХ И СЕ УВЛЯКОХ. ВСЪЩНОСТ ОБИЧАХ МАРИЯ. КАЗВАМ ОБИЧАХ, ЗАЩОТО ОТ СКОРО НЕ СМЕ ЗАЕДНО. СЛЕД КАТО МИ НАРОДИ ТРИ ДЕЦА, ВСЕ МОМЧЕТА, ОТ КОИТО ОЦЕЛЯ САМО ЕДНО, ЙОХАН, МОЯТА ДОМАКИНЯ СЕ ПРОПИ. ПРОПИ СЕ И АЗ Я ПРАТИХ В МАНАСТИР. ДАЛИ Е ЖИВА ДНЕС? НЕ ЗНАМ, А И ДА ВИ КАЖА СЪВСЕМ НЕ СЕ ВЪЛНУВАМ ОТ ТОВА. НАДЯВАМ СЕ БОГ ДА Я Е ПРИБРАЛ ПРИ СЕБЕ СИ БЕЗ МЪКИ. ВСЕ ПАК НИКОЙ НЕ ЗАСЛУЖАВА ДА УМИРА В СТРАДАНИЕ. ДОРИ И АЛКОХОЛИЦИТЕ. КАКВО ДРУГО ЗА МЕН? А, ДА, СИНЪТ МИ ЙОХАН, ОНЗИ, КОЙТО ОЦЕЛЯ СЛЕД РАЖДАНЕТО ПРЕЗ 1739 Г., ИЗРАСНА ИЗЦЯЛО ПОД МОИТЕ ГРИЖИ. ОПИТАХ СЕ ДА НАПРАВЯ ОТ НЕГО ЧОВЕК, НО МАЙ СЪЗДАДОХ МАГАРЕ. ЗА НИЩО НЕ ГО БИВА. НАУЧИХ ГО ДА СВИРИ НА КЛАВЕСИН И ДА ПЕЕ. КАТО ДЕТЕ МОЖЕШЕ ПОНЕ ДА ПЕЕ СОПРАНОВИТЕ ПАРТИИ, С КОЕТО ПРЕДИЗВИКВАШЕ ЕУФОРИЯ, НО СЛЕД КАТО ГЛАСЪТ МУ МУТИРА, СЕ ПРЕВЪРНА В ЕДНО БОБОТЕЩО И ХОДЕЩО ПО НОТИТЕ СЪЗДАНИЕ, КОЕТО ОСВЕН ЗА ДИРИГЕНТ ЗА ДРУГО НЯМАШЕ КАЧЕСТВА. НО КОЙ ЩЕ МУ ДАДЕ ДИРИГЕНТСКИ ПОСТ, СЛЕД КАТО ДОРИ НЕ МОЖА ДА ЗАВЪРШИ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ В КОЛЕЖА НА ЙЕЗУИТИТЕ. ОБУЧИХ ГО ДА СВИРИ И НА ЦИГУЛКА, НО И В ТОВА НЕ УСПЯ ДА НАПРЕДНЕ. ПРОСТО ОТКАЗВАШЕ ДА СЕ НАУЧИ ИЛИ МОЖЕ БИ ПРОСТО НЯМАШЕ НИКАКЪВ УМ В ГЛАВАТА? НЕ ЗНАМ КАКВА Е ПРИЧИНАТА, НО СЕ ПРОВАЛИ НАВСЯКЪДЕ. ДОРИ КАТО ХОРИСТ. НАМЕРИХ МУ МЯСТО В ДВОРЦОВИЯ ХОР, НО И ТАМ ГО ДЪРЖАХА САМО ЗАРАДИ ЛИЧНИТЕ МИ ВРЪЗКИ, А НЕ ЗАРАДИ КАЧЕСТВАТА МУ. НЯКОИ ХОРА КАЗВАТ, ЧЕ СЪМ ТВЪРДЕ СТРОГ КЪМ ОЦЕНКИТЕ СИ ЗА НЕГО. НЕ, НЕ СЪМ СТРОГ! ПРОСТО МОГА ДА ГЛЕДАМ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ И ДА Я НАЗОВАВАМ С НЕЙНИТЕ ИМЕНА. ОТ ЙОХАН НЕ ИЗЛЕЗЕ НИЩО. ВЧЕРА ТОЙ СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ МИ И КАЗА: „ТАТКО, АЗ ИСКАМ ДА СЕ ОЖЕНЯ!”. ХА, ЩЕ СЕ ЖЕНИ! ТА ТОЙ ЗА СЕБЕ СИ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ГРИЖИ, А КАМО ЛИ ЗА НЯКАКВА ЖЕНА. ДА, ТОЙ СЕ НАДЯВА, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ГРИЖИ ЗА НЕГО, НО СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ Е ИЗБРАЛ НЯКОЕ СЕЛСКО МОМИЧЕ, КОЕТО, ОСВЕН ДА ГО ГЛЕДА В ОЧИТЕ, ДА СПИ С НЕГО В КРЕВАТА И ДА МУ РАЖДА ДЕЦА, ДРУГО НЕ МОЖЕ.

Лудвиг ван Бетовен-старши е причудливата фигура, която се установява в Бон през 1732 г. Наема квартира на втория етаж в сградата на „Райнгасе” 934. Това е просторно жилище с шест стаи плюс отделна стая за прислугата. Според описанието на семейство Фишер, хазяите на Бетовен: „Всичко в това жилище беше толкова красиво, чисто и добре подредено. И шестте стаи бяха красиво мебелирани, с много картини и бюфети, един от тях със сребърни сервизи, друг с фин позлатен порцелан и кристал, комплекти от най-красиво спално бельо, толкова фино, че можеше да бъде прекарано през пръстен; всичко, дори и най-дребният предмет, блестеше като сребро”. Това е изцяло заслуга на стария Лудвиг, който в началото на март 1767 г. е застигнат от желанието на сина си Йохан за сватба. При това за едно наистина обикновено момиче от Еренбрайтщайн (днес Кобленц, Германия). Момичето всъщност е вдовица и носи името Мария Магдалена Кеверих. Родена е в семейството на кухненски надзирател и готвачка, няма образование, а единственото, на което е способна, е да обича. Да обича неистово и всеотдайно. За младия Йохан това е достатъчно, за да й посвети живота си. И въпреки несъгласието на бащата двамата се обричат един на друг на 12 октомври 1767 г. Против този брак е и майката на Мария фрау Кеверих, която в началото на следващата година получава психическо разстройство. Обзелото я умопомрачение я кара да подпали собствения си дом, да излезе на улицата и да спи пред градската църква. Така в началото на декември 1768 г. фрау Кеверих е открита, превърната на буца лед от зимния студ. А в това време в утробата на дъщеря й тупти сърцето на нов живот. Първото отроче на семейство Бетовен – Лудвиг Мария. Мъничко момченце, на което е съдено да живее само шест дни след раждането на 2 април 1769 г. И макар младото семейство да е обзето от тъга, то не губи вяра, че може би някой ден ще се сдобие с наследник. На 17 декември 1770 г. в потъналия в разкош дом на „Райнгасе” 934 своята първа глътка въздух поема и Лудвиг ван Бетовен. Казват, че денят бил мразовит, а Бон бил затрупан под дебела снежна мантия. Появата на детето обаче е съпроводена не само от сълзи на щастие, но и от бурен скандал. „Повече няма да търпя тази комедия в дома си. Нуждая се от личното си спокойствие! Не мога да понасям писъците на някаква родилка. Нямате право да ми причинявате това!”, крещи неистово старият Лудвиг. Още в утрото на следващия ден с малко покъщнина и един куфар дрехи Йохан, Мария Магдалена и сгушеният в пелените бъдещ композитор се оказват на улицата, която е изпълнена с хора, подготвящи се за предстоящите празнични дни. Разказват, че над младата двойка и отрочето се смилила единствено някаква старица, която им отдала под наем срещу скромна сума дома си на „Бонгасе” 515. На този адрес ще премине цялото детство на Лудвиг. Дом, чиито стени, оцелели и до днес, пазят спомена за случилото се между тях. Детството на Лудвиг ван Бетовен е нерадостно. Той понася родилните стонове на майка си цели пет пъти до 1787 г. Пет раздиращи спокойствието в дома раждания, от които оцеляват само две деца – Каспар (1774 г.) и Николаус (1776 г.). Но това съвсем не е всичко. Онова, което бележи болезнено целия житейски път на композитора, е срещата му със света на музиката. Тя се осъществява, когато той е едва на четири. Татко Йохан е вече на 35 години и от обикновен изпълнител в хора се е превърнал в добър музикален педагог. Той преподава уроци по музика, а по думите на един от приятелите му, Готфрид Фишер, „Йохан изпълняваше стриктно своите задължения, даваше уроци по пиано и пеене на синовете и дъщерите на английските, френските и императорските дипломатически пратеници, на децата на местните благородници и на най-високопоставените бюргери и често пъти имаше повече работа, отколкото можеше да поеме”. Това най-после дава не само увереност, но и истинско самочувствие на Йохан, че той действително е добър музикален педагог. Нещо повече, след смъртта на собствения му властен баща през 1774 г. Йохан започва да вярва, че може да замести баща си и да се превърне в новия капелмайстор в двора на курфюрста. Уви, кроежите му се оказват безпочвени и той не успява да заеме мечтания пост. Затова прехвърля цялата си енергия върху подрастващия Лудвиг. На четвъртия рожден ден на детето, когато край масата са насядали близки приятели на семейство Бетовен, Йохан, опиянен от изпитото количество алкохол, се надига от стола и държи кратка празнична реч: „Скъпи приятели и ти, моя любима Мария, и ти, да, точно ти, пакостлив Лудвиг, днес давам дума тук пред всички вас, че още от утре започвам работа по най-големия си творчески план. От утре моят син ще стане мой ученик. Ученик, който, обещавам ви, ще превърна в гений на Европа. Моят баща създаде Йохан ван Бетовен, едно вироглаво магаре, което, макар че не постигна много в живота, стана най-добрият учител по музика в областта. Моцарт може и да е детето чудо, но Лудвиг ван Бетовен няма да му отстъпи. Наздраве!”. Всички приемат казаното тази вечер на шега, но на следващия ден бащата добре помни обещанието си и започва изпълнението на най-голямата цел в живота си – да превърне сина си във всичко онова, което неговият собствен баща не е успял да направи. Малкият Бетовен не е музикално хлапе, а както отбелязва мама Мария: „Той не проявяваше никакво любопитство към музиката!”. Тате Йохан обаче е настойчив. Уроците на клавесина и на цигулката се водят безпощадно, а свидетелските разкази на кръга от приятели около семейството разкриват ужаса, който детето ежедневно понася. „Много често виждах Лудвиг да стои прав пред клавесина и да плаче. Баща му прибягваше дори до насилие, когато трябваше да го накара да започне да свири. Биеше го до кръв. Той се отнасяше сурово към детето, много сурово, понякога го затваряше в зимника по цял ден. Не му позволяваше да играе с децата и го удряше през пръстите, за да свири по-чисто.” Агресията на Йохан е обусловена както от настанилата се в главата му мисъл да превърне сина си в дете гений, така и от развилата се до болезнена зависимост страст към алкохола. Той се разхожда из квартала, надигайки, без да се крие, бутилка с вино. Това не е инцидентна проява, а част от ежедневието му. Когато парите привършат, той е готов да размени и връхната си дреха за поредната доза живителна течност. Разпродава семейни ценности и реликви. Изтъргува всичко, което е получил като наследство от баща си, дори завещания му бащин портрет. Но алкохолът не го отклонява от уроците, които дава на малкото си момче. Въпреки това Лудвиг не напредва, готов е да понесе поредната бащина плесница, но не и да сложи ръцете си върху клавишите. След пет години опити на Йохан с помрачена от пиянство глава да въведе насилствено детето в света на музиката той потърсва помощ от ексцентричния актьор и музикант Тобиас Пфайфер, който пристига в Бон в средата на лятото на 1779 г. Тобиас е близък негов приятел не само по алкохол, но и по сладострастието да се боричка с евтини жени по тъмните кътчета на града. А често, когато пиянската и плътската забава приключат в ранните часове на нощта, двамата се прибират в дома на „Бонгасе” 515, събуждат спящия Лудвиг и го заставят да свири. Докато по детското посинено лице се стичат едри капки сълзи, Лудвиг ван Бетовен се запознава с музиката на Моцарт и Бах, музика, създадена да възхвалява Бог. И въпреки че детето на татко не се разкрива като виртуоз на клавесина, през 1780 г. Йохан започва да устройва малки домашни концерти, на които кани свои стари познайници от двора на курфюрста с надежда, че може би някой ще забележи таланта на детето. Йохан вярва, че Лудвиг няма как да не е наследил музикалната дарба на дядо си. Уви, всеки един такъв концерт, след като всички се разотидат по домовете си, завършва с насилие и спане в зимника. Там в мрака и влагата сред непотребни вещи и струпани камари с картофи и чували с брашно невръстният Бетовен шепти молитвите, които е научил от мама, която също като него трябва да понася бремето на алкохолизирания си съпруг. Лудвиг се моли Бог да се смили над него и да го отнеме от света на живите. „Да, в детството си често се молех да умра, да ме повали болест и да си отида, както си отидоха моите братя и сестри. Но скоро разбрах, че Бог е глух за молитвите ми. Затова започнах да се трудя до припадък в музикалните уроци, защото това беше единственият начин да предотвратя поредния удар на бащината ръка. Да, той беше суров с мен, но навярно е имал право. Не знам. Знам само, че положих необходимите усилия, за да се превърна в брилянтен клавирен изпълнител. Нещо, което баща ми никога не успя да бъде”, пише след години Бетовен за преживелиците от своето детство. В края на 70-те години на века Лудвиг е затворено хлапе, което децата от училище отбягват. Ходи с изцапани дрехи, вечно насинен и с рошава коса, затова пък е все по-обладан от музиката. Започнал е да взема уроци по орган и композиция при дворцовия органист Жил ван ден Ееден, по цигулка при Франц Рис и по валдхорна при Николаус Зимрок. „Гледах да впрегна цялото си внимание в музиката. Но не от страст. Да, не от страст. В онези години за мен музиката беше път към собственото ми оцеляване”, горчиво споделя Лудвиг. Но явно усилията си заслужават, защото още на 12 години Бетовен е поканен за помощник придворен органист на учителя си по орган, а на следващата година и за чембалист в дворцовия оркестър, а през 1783 г. е назначен за главен заместник придворен органист срещу месечна заплата от 150 флорина. Зад този успех обаче стои не насилието на собствения му баща, дори не и уроците при Ееден, Рис и Зимрок, а любовта към музиката, която един мъж, пристигнал неочаквано в Бон, успява да запали в невинното детско сърце. В ранното дъждовно утро на 11 октомври 1779 г. след дълъг и изнурителен път, който трябва да приключи във Виена, в страноприемницата в центъра на Бон уж само за кратка почивка отсяда известният композитор, органист и диригент Кристиан Готлиб Нефе.

Кристиан Готлиб Нефе

ОКАЗАХ СЕ В БОН ПО СТЕЧЕНИЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. ПО ПЪТЯ МИ ЗА ВИЕНА МЕ ЗАСТИГНА НОВИНАТА, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПОЕМА РЪКОВОДСТВОТО НА МУЗИКАЛНИЯ ТЕАТЪР В ГРАДА. ТАКА ЖИВОТЪТ МЕ ПЛЕНИ В ТОВА РАЙСКО КЪТЧЕ ЗА ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ ГОДИНИ, В КОИТО СЕ СЛУЧИ МОЖЕ БИ НАЙ-ВАЖНАТА СРЕЩА ЗА МЕН. СЕГА, КОГАТО ЛЕЖА НА СМЪРТНОТО СИ ЛЕГЛО, ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА ТАЗИ СРЕЩА, ЗНАМ, НО АЗ НЯМА ДА УКРАСЯВАМ ТОЗИ РАЗКАЗ С ИЗЛИШЕСТВА. ЩЕ ВИ КАЖА САМО, ЧЕ ОЩЕ ПОМНЯ ДЕНЯ, В КОЙТО МАЛКИЯТ ДЕСЕТГОДИШЕН ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН СЕ ИЗПРАВИ ПРЕД МЕН. ПОГЛЕДНА МЕ ПРАВО В ОЧИТЕ И ПРОШЕПНА: „ИЗПРАЩА МЕ МОЯТ БАЩА. ТОЙ ПОЖЕЛА ДА СТАНЕТЕ МОЙ УЧИТЕЛ. НЕ ЗНАМ ДАЛИ ОБИЧАМ МУЗИКАТА, НО АЗ ТРЯБВА ДА СТАНА МУЗИКАНТ!”. ТАЗИ ИСКРЕНОСТ МЕ ПОРАЗИ. НЕ ЗНАМ ДАЛИ ТОВА ДЕТЕ ИМАШЕ ТАЛАНТ, НО СИ ЛИЧЕШЕ КЪРВАВИЯТ ТРУД, КОЙТО БЕШЕ ПОЛОЖИЛО, ЗА ДА СЕ НАУЧИ ДА СВИРИ. И АЗ МОЖЕХ ДА МУ ДАМ ЕДИНСТВЕНО ТОВА, КОЕТО НЕ МУ ДОСТИГАШЕ – ЛЮБОВ КЪМ МУЗИКАТА. ВЪОРЪЖЕН С НЕЯ, УСПЯХ ДА ГО ПОДГОТВЯ ЗА ЗАМЕСТНИК-ОРГАНИСТ, А СЕТНЕ И ЗА ЧЕМБАЛИСТ. ПОКАЗАХ МУ И СВЕТА НА ДИРИЖИРАНЕТО, НЕЩО, КОЕТО БЕТОВЕН ОВЛАДЯ С ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ЛЕКОТА. А НАЙ-УВЕРЕНО ТОЙ ПРИСТЪПИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА НА КОМПОЗИРАНЕТО. ДА, ПЪРВИТЕ КРАЧКИ БЯХА НАИВНИ И ПЛАХИ, НО ТЕПЪРВА ТЕЗИ МУ УМЕНИЯ ЩЕ СЕ РАЗВИЯТ. ЗНАМ, ЧЕ ТОЙ ИМА КАКВО ДА ДАДЕ НА СВЕТА. АЗ БЯХ И ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НАПИСА ПЪРВИТЕ ОТЗИВИ ЗА НЕГО. ТЪКМО АЗ ПУБЛИКУВАХ ОНЗИ МАТЕРИАЛ НА ПЪРВА СТРАНИЦА НА MAGAZIN DER MUSIK, ЧЕ ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН, КОЙТО Е НА 10 ГОДИНИ, Е МОМЧЕ С МНОГО ОБЕЩАВАЩ ТАЛАНТ. СВИРИ НА ПИАНО МНОГО УМЕЛО И ИЗРАЗИТЕЛНО, РАЗЧИТА ПАРТИТУРИ НА ПРИМА ВИСТА И, С ЕДНА ДУМА, СВИРИ ГЛАВНО „ДОБРЕ ТЕМПЕРИРАНО ПИАНО” ОТ СЕБАСТИАН БАХ. ОНЗИ, КОЙТО ПОЗНАВА ТОЗИ СБОРНИК ОТ ПРЕЛЮДИИ И ФУГИ ВЪВ ВСИЧКИ ТОНАЛНОСТИ, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ НАРЕЧЕН NON PLUS ULTRA НА НАШЕТО ИЗКУСТВО, ЩЕ РАЗБЕРЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА. А ЗА ДА ГО НАСЪРЧА И В КОМПОЗИТОРСКАТА МУ РАБОТА, УРЕДИХ ДА БЪДАТ ОТПЕЧАТАНИ В МАНХАЙМ ДЕВЕТ НЕГОВИ ВАРИАЦИИ ЗА ПИАНО ВЪРХУ ЕДИН МАРШ НА ЕРНСТ КРИСТОФ ДРЕСЛЕР. НЕ, НЕ СИ ПРИДАВАМ ВАЖНОСТ, ЧЕ АЗ СЪМ РАЗКРИЛ ТАЛАНТА НА ТОВА МОМЧЕ. БЕТОВЕН Е РЯДКО ЯВЛЕНИЕ. МНОЗИНА, КОИТО ГО ПОЗНАВАХА В НЕГОВИТЕ ПЪРВИ КРАЧКИ, ТВЪРДЯХА, ЧЕ В НЕГО НЯМА МУЗИКАЛЕН ГЕНИЙ. АЗ СЪЩО ЗНАЕХ ТОВА. ПРОСТО ЛУДВИГ СЕ САМОСЪЗДАДЕ С УСИЛЕН ТРУД И ВЯРА. КАКТО ВСЪЩНОСТ САМ АЗ НАПРАВИХ, ЗАЩОТО СОБСТВЕНИЯТ МИ БАЩА ИСКАШЕ ОТ МЕН ДА СТАНА ЮРИСТ. КАТО НЕГО. ПРОМЕНИХ ЛИЧНИЯ СИ ПЪТ И СЕ ПОСВЕТИХ НА МУЗИКАТА ЕДВА СЛЕД КАТО ЗАВЪРШИХ УНИВЕРСИТЕТА В ЛАЙПЦИГ И ЗАЩИТИХ ДОКТОРСКАТА СИ ДИСЕРТАЦИЯ ПО ПРАВО. РАЗБИРАХ ЛУДВИГ МОЖЕ БИ ПОВЕЧЕ ОТ ВСЕКИ ДРУГ В БОН, ЗАЩОТО СЪЩО КАТО НЕГО АЗ СЕ ЧУВСТВАХ ЧУЖДЕНЕЦ В ТОЗИ ГРАД. ТЪКМО ЗАТОВА ФОКУСИРАХ ЦЯЛОТО СИ ВНИМАНИЕ ВЪРХУ НЕГО И МУ ДАДОХ ВСИЧКО, НА КОЕТО БЯХ СПОСОБЕН. РАЗКАЗВАХ МУ ЗА ДВИЖЕНИЕТО STURM UND DRANG (БУРЯ И НАТИСК), ЗА ГЕЛЕРТ, КЛОПЩОК, ЗА МЛАДИЯ ГЬОТЕ, ЗА КАНТ, ЧИЯТО „КРИТИКА НА ЧИСТИЯ РАЗУМ” БЕШЕ ОТПЕЧАТАНА НАСКОРО. ДА, ЗА СЪЩИЯ ТОЗИ КАНТ, КОЙТО ПРЕЗ 1784 Г. ЩЕШЕ ДА НАПИШЕ, ЧЕ „ПРОСВЕЩЕНИЕТО Е ИЗХОДЪТ НА ЧОВЕКА ОТ НЕПЪЛНОЛЕТИЕТО, КОЕТО ТОЙ САМ СИ Е ПРИЧИНИЛ”. ЕДВА ЛИ ПРЕЗ ТЕЗИ ГОДИНИ БЕТОВЕН РАЗБИРАШЕ В ПЪЛНОТА ВСИЧКО ОНОВА, ЗА КОЕТО МУ ГОВОРЕХ, НО ЗНАМ, ЧЕ ТО ПОСЯ ОНАЗИ ЯДКА, ОТ КОЯТО СЛЕД ГОДИНИ ЩЕШЕ ДА СЕ РОДИ СОБСТВЕНИЯТ МУ ГЕНИЙ. ЛУДВИГ НАИСТИНА БЕШЕ ИЗУМИТЕЛНО ДЕТЕ. БЪРЗО НАПРЕДВАШЕ И СКОРО ЗАПОЧНА ДА КОМПОЗИРА СОБСТВЕНИ ТВОРБИ – РОДИХА СЕ ТРИ СОНАТИ ЗА ПИАНО, ПОСВЕТЕНИ НА КУРФЮРСТА, КОНЦЕРТ ЗА ПИАНО, ТРИ КВАРТЕТА ЗА ПИАНО И СТРУННИ ИНСТРУМЕНТИ, КАКТО И НЯКОЛКО ПЕСНИ. ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ, КОГАТО ПЪТИЩАТА НИ СЕ БЯХА РАЗДЕЛИЛИ, ПОЛУЧИХ НАЙ-ГОЛЕМИЯ ДАР, КОЙТО МОЖЕ ДА ПОЛУЧИ ЕДИН УЧИТЕЛ. ЕДНО КРАТКО, НО ВЪЛНУВАЩО ПИСМО ОТ ЛУДВИГ, КОЕТО И ДО ДНЕС СЕДИ, ЕЙ ТУК, ДО ГЛАВАТА МИ: „БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА СЪВЕТИТЕ, КОИТО ТОЛКОВА ЧЕСТО МИ ДАВАХТЕ, ЗА ДА ПОСТИГНА НАПРЕДЪК В МОЕТО БОЖЕСТВЕНО ИЗКУСТВО. АКО НЯКОГА СТАНА ИЗВЕСТЕН, ВИЕ СЪЩО ЩЕ ИМАТЕ ЗАСЛУГА ЗА МОЯ УСПЕХ. ОБИЧАМ ВИ! P.S. УЧИТЕЛЮ, И НЕ МИСЛИТЕ, ЧЕ НЕ ЗНАМ, ЧЕ ЗА ДА ПОЛУЧАВАМ МОЯТА ЗАПЛАТА, КУРФЮРСТЪТ БЕШЕ НАМАЛИЛ ВАШАТА С ТОЧНО СЪЩАТА СУМА, КОЯТО ПЛАЩАШЕ НА МЕН. ВАШ ЛУИ...”.

 Връзката между младия Лудвиг ван Бетовен и първия му истински учител по музика Кристиан Готлиб Нефе се запазва до смъртта на Нефе през 1796 г. Това са години на ползотворна работа и по-важното – на същностно посвещаване в света на музикалното изкуство. Тази борба за талант още през 1787 г. го отвежда до столицата на музиката в Европа по това време Виена. Младият Бетовен е отпратен от Бон с настоятелството не само на учителя си, но и лично по молба на курфюрста. Голямата надежда е момчето да стане един от учениците не на кого да е, а на гения Амадеус Моцарт. Нефе искрено вярва, че той има необходимите качества, за да се хареса на Моцарт, още повече че той е успял да му издейства и специална препоръка от видни аристократи от столицата на Хабсбургите. Но току пристигнал, току установил се в квартирата си, получава писмо, с което баща му Йохан го уведомява, че състоянието на болната от туберкулоза мама Мария Магдалена се е влошило. „Пътят към вкъщи, това мое бързо завръщане, ми се струваше цяла вечност. Колкото повече приближавах родния си град, толкова по-често получавах писма от баща ми, който ме караше да бързам все повече и повече. Бързах, бързах, но за къде, за какво? За да видя майка ми как умира в собствените ми ръце!? Тя беше толкова добра, мила към мен и наистина най-добрата ми приятелка. О! Кой бе по-щастлив от мен, докато все още можех да произнасям сладката дума „мамо” и имаше кой да я чуе и да ми отговори. На кого мога да я казвам сега?”, пише мрачно Бетовен месец след смъртта на майка си на 17 юли 1787 г. С тази загуба започва петгодишен ад, в който животът на младия мъж се потопява. Лудвиг се грижи за баща си Йохан, който, умопомрачен от загубата на съпругата си, се дави в алкохолните клоаки на Бон, от които Бетовен като по чудо успява да го измъкне жив всяка нощ. Всичко приключва в нощта на 18 декември 1792 г., когато Йохан стига личния си край. Преди да затвори очите си, прегрешилият в толкова много неща старец с хриптящ глас казва: „Моят син Лудвиг, той сега е единствената ми радост, напредна толкова много в музиката и композирането, че всички се учудват. Моят Лудвиг! Моят Лудвиг! Предчувствам, че след време ще стане велик човек!”. Уви, Йохан не доживява да види своето пораснало момче, което се превръща в съсипан от крушения велик музикант. Който цял живот по хамлетовски ще се пита: Muss es sein? (Трябва ли?) Коледата на 1892 г. сварва героя на нашия разказ във Виена. Лудвиг ван Бетовен е напуснал родния си град и не се връща никога повече в него до сетния си дъх. Това е една болезнена раздяла, която той преодолява бързо, защото тук, в новото му обиталище, го очаква цялото му бъдеще. А то обещава да е бляскаво. Лудвиг пристига повторно в града по покана лично от Йозеф Хайдн да стане негов ученик. Именно Хайдн е мъжът, който се натоварва с нелеката задача да шлифова „музикалния диамант от Рейнската област”, както по това време често наричат Бетовен. Уроците обаче не са нито ползотворни, а още по-малко вдъхновяващи за Лудвиг. Той започва да подозира, че учителят му таи завист към него и умишлено забавя напредъка му. Каквато и да е истината, да се учи при Хайдн в онези години означава да се научат не само книжните правила на контрапункта и гласоводенето, но и принципите на формалната организация, на сонатното изграждане, техниката на динамичните контрасти, редуването на емоционалните състояния, да се постигне художествена цялост в тематичното и хармоничното развитие. С няколко думи – да се овладее цялата съвкупност от музикалните идеи и техниката на развитата музика, която днес наричаме профанно просто виенски класицизъм. Дали Бетовен научава всичко това от преподавателя си, не знаем? Мнозина са склонни да вярват, че действително Хайдн не е системен и достатъчно заинтересован при работата си с Лудвиг. Други са още по-крайни в оценките, като твърдят, че той изобщо не е разбирал работата на ученика си. А трети, като Мейнард Соломон, музикален продуцент и изследовател, автор на книга за Бетовен, хвърлят вината в лицето на момчето от Бон: „Той е научил твърде много от него, повече, отколкото е можел да си признае!”. Каквато и да е истината, виенчани бързо разкриват музикалните умения и клавирната виртуозност на Бетовен. Той печели симпатиите им и скоро се превръща в техен музикален идол. А надпреварата кой да бъде следващият негов учител продължава чак до края на века, когато за негови педагози могат да се обявят изтъкнати таланти като Йохан Шенк, Йохан Георг Албрехтсбергер, както и Антонио Салиери, който се заема да развие музикалносценичната и вокалната композиция на Лудвиг. Бетовен почти винаги скъсва отношенията си със своите учители гръмко. Някои от тях се изправят срещу ученика си с хули, определят го като „вироглав и егоистичен” и го обвиняват в „употребата на пресилени странни модулации, нетърпимост към конвенционалните тонални отношения и натрупване на трудност върху трудност”. А Албрехтсбергер си позволява да стигне още подалеч, като назовава един от Бетовеновите квартети „откровен боклук”. Но колкото повече специалистите корят Лудвиг, толкова повече той намира място в сърцата на аристокрацията, защото Бетовен не е като никой друг досега. Бетовен е различен. И сам той след няколко години живот във Виена добре разбира това. „Моето изкуство ми печели приятели и известност и какво повече бих могъл да желая!”, пише доволно музикантът в писмо до брат си на 19 февруари 1796 г. В онези години Виена е наистина бляскав град. Но той е и свърталище на веселието. И ако в Бон всички говорят за философията на Кант, то тук повечето хора отбягват сериозните разговори. Много често, за да отбият някакъв по-задълбочен диалог, те подмятат: „Ах, колко тъжно!”, а сетне се насочват към забавни теми и светски клюки. „Отчаяни, само не и сериозни!”, твърдят, че е девизът на виенчани през последното десетилетие на ХVIII век. „Въжеиграчи и жонгльори, марионетни театри и шарлатани се конкурират за внимание на обществените места!”, така описват съвременниците града. Танцът е най-широко разпространеното забавление във Виена и има немалко специализирани заведения, в които се смесват представителите на всички класи, често носейки маски, за да прикрият самоличността си и да подсилят своето очарование. Всъщност много от тези танцувални зали са заведения за позорни цели, а това превръща града в Мека на проституцията. Тъкмо затова, когато предлагат на Йозеф II да легализира платената любов и да построи публични домове, които да се контролират от властите, той произнася прословутото: „Стените няма да ми струват нищо, обаче разходите по покрива ще бъдат разорителни, защото ще трябва да поставя покрив над целия град!”. Като доказателство за разгулния живот в столицата на Хабсбургите идва и фактът, че към 1800 г. броят на извънбрачните деца във Виена е 45% от общия брой на ражданията в града. Но дори това не е най-големият проблем, а констатацията, че: „В нито един друг град в Европа по това време няма такива сцени на престорена святост и истинска безнравственост”. Всъщност видимият живот във Виена представлява само една фасада от веселост, а зад нея се крие най-страшният демон на човека – лекомислеността от отчаянието. Стремежът към пълно наслаждение маскира желанието да се забрави или преосмисли безнадеждността на бъдещото. Почти цялата аристокрация се е отдала на този хедонистичен и консуматорски рай. Ето защо появата на Бетовен се откроява бързо в пейзажа на този град, а той още по-бързо се превръща в обект на ухажвания, дори на прелъстявания. А Лудвиг пристига във Виена наглед като едно обикновено момче. Той не е висок, има едра, дори несъразмерна глава и гъста, остра черна коса, обкръжаваща белязаното му от шарка румено лице. Челото му е високо и ярко подчертано от гъсти и тъмни вежди. Някои от съвременниците му го определят като „грозен и отблъскващ”, но мнозина не забелязват тези негови черти, защото са привлечени от погледа му – живи и изразителни очи, отразяващи едновременно игривост, палавост, примесена с безмерна тъга, натрупана от опит на човек, който сякаш е живял поне век. Устните му са малки и добре очертани, зъбите – бели. Бетовен има навик от дете да изтрива със салфетка зъбите си, без да се съобразява със средата, в която се намира. „Той правеше това толкова естествено, все едно приглаждаше косата си назад”, отбелязва един от приятелите му. Тялото на новодошлия жител на Виена е едро – широки рамене, силни ръце, покрити с косми, и къси дебели пръсти, които по нищо не подсказват, че това могат да бъдат ръце на изискан пианист. Това е човек, лишен от всякаква физическа грация: движенията му са несръчни и непохватни; непрекъснато събаря и чупи някакви неща или разлива мастилницата върху клавесина. С тези непохватни ръце той дори не може да се бръсне и затова лицето му винаги е покрито с порезни рани. И изобщо, както отбелязва приятелката му фрау Бернхард: „Цялото му поведение не показваше никакви признаци на външна шлифовка, напротив, липсваха му всякакви маниери в поведението и общуването”. Но не заради това, а може би пък точно заради това той впечатлява и привлича околните с музиката, която излиза изпод ръцете му. Отдаден всецяло на своето изкуство, Бетовен пленява. „В каквато и компания да се намираше, той знаеше как да въздейства върху слушателите, така че често очите на всички се изпълваха със сълзи, а много хълцаха неудържимо. Защото имаше нещо чудно в изражението му в допълнение към красотата и оригиналността на неговите идеи и на вдъхновения начин на изразяването им. След като приключеше подобно изпълнение, той избухваше в смях и се шегуваше с почитателите си за силното вълнение, което бе предизвикал у тях. „Вие сте смешни, казваше той, кой може да живее между такива разглезени деца?”, разказва ученикът му Карл Черни. Именно по време на едно такова салонно изпълнение съдбата изправя Бетовен очи в очи с неговите най-големи благодетели – фамилията на принц Карл Лихновски, която от няколко поколения играе решаваща роля във виенския музикален живот.

Принц Карл Лихновски

СТРАСТТА МИ КЪМ МУЗИКАТА СЕ ПОРОДИ У МЕН ОЩЕ КОГАТО БЯХ ДЕТЕ И СЛУШАХ ХОРА В КАТЕДРАЛАТА НА ВСЯКА НЕДЕЛНА СЛУЖБА. СЛУШАХ И МЕЧТАЕХ ДА СТАНА МУЗИКАНТ, НО БЛАГОРОДНИЯТ МИ ПРОИЗХОД И ЛИПСАТА МИ НА ВСЯКАКЪВ ИЗПЪЛНИТЕЛСКИ ТАЛАНТ МЕ НАПРАВИХА ПРОСТО ЮРИСТ, КОЙТО ОБАЧЕ ПРЕНАСЯ ВСЯКА ВЪЗМОЖНА МИНУТА ОТ ЖИВОТА СИ В УСЛУГА НА ИЗКУСТВОТО. РАЗДАВАМ ОГРОМНО КОЛИЧЕСТВО ПАРИ В ПОДКРЕПА НА МУЗИКАЛНИТЕ ГЕНИИ НА ЕВРОПА. ПОДКРЕПЯХ МОЦАРТ И КОГО ЛИ ОЩЕ НЕ, А СЕГА ПРАВЯ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА СЪМ НЕОТМЕННА ПОДКРЕПА НА ХЕР БЕТОВЕН. БЕТОВЕН СЕ ПОЯВИ ВЪВ ВИЕНА, КОГАТО БЕШЕ ВЕЧЕ ОФОРМЕНА ЛИЧНОСТ, НА 22 ГОДИНИ. ПРИВЕТЛИВ И ГЕНИАЛЕН. МИСЛЯ, ЧЕ ЛУДВИГ Е ГЕНИАЛЕН. НА СЪЩОТО МНЕНИЕ Е Й СЪПРУГАТА МИ ПРИНЦЕСА КРИСТИАНЕ. А НА НЕЯ МОЖЕ ДА СЕ ИМА ОЩЕ ПОВЕЧЕ ДОВЕРИЕ, ЗАЩОТО ТЯ Е ОТРАСНАЛА НЕ ПРОСТО С МУЗИКА, А В КОМПАНИЯТА НА ГЛУК, ХАЙДН И МОЦАРТ, КОИТО СА БИЛИ ПОД ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА МАЙКА Й ГРАФИНЯ МАРИЯ ВИЛХЕЛМИНЕ ТУН. ПРЕЗ 1796 Г. ОРГАНИЗИРАХ И ТУРНЕ НА БЕТОВЕН В ЧЕХИЯ И ГЕРМАНИЯ. ОТВЕДОХ ГО ДОРИ И ДО БЕРЛИН, ЗАЩОТО, СТРУВА МИ СЕ, НЯМА НИЩО ПО-ВАЖНО ОТ ТОВА ДА ДАДЕШ ШАНС НА ЕДНА ГЕНИАЛНА МУЗИКА ДА СТИГНЕ ДО ПОВЕЧЕ ХОРА. НАШИТЕ ОТНОШЕНИЯ С БЕТОВЕН СА МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ ПОКРОВИТЕЛ И ГЕНИЙ. ЗА НАС С КРИСТИАНЕ ТОЙ Е КАТО СИН. НА ЕДИН ЕТАП ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА НИ ТОВА ДОРИ ДОВЕДЕ СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО ЛУДВИГ ДО КРИЗА. ТОЙ И ДО ДНЕС СИ ОСТАВА ЕДНА ТВЪРДЕ НЕПРЕДВИДИМА И ЕКСПРЕСИВНА ЛИЧНОСТ, КОЯТО ЕДНОВРЕМЕННО ЖАДНО КОПНЕЕ ЗА ОБИЧ, НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ БЛЕНУВА СОБСТВЕНАТА СИ СВОБОДА. ДА, НИЕ СЕ ОТНАСЯМЕ С НЕГО КАТО С ДЕТЕ. ИСКАХМЕ ДА ГО ВЗЕМЕМ ДОРИ ДА ЖИВЕЕ У НАС, НО ТОЙ ОТКАЗА. И МОЖЕ БИ ИМАШЕ ПРАВО, ЗАЩОТО ПРИВЪРЗАНОСТТА НИ КЪМ НЕГО ПОНЯКОГА СТАВА ТОЛКОВА СИЛНА, ЧЕ БИХМЕ ГО ПОСТАВИЛИ ПОД СТЪКЛЕН ПОХЛУПАК, ТАКА ЧЕ НИТО ЕДИН НЕДОСТОЕН ЧОВЕК ДА НЕ МОЖЕ ДА ГО ДОКОСНЕ С ДЪХА СИ. НО БЕТОВЕН НЕ ОБИЧА ДА БЪДЕ ПОКРОВИТЕЛСТВАН И НИКОГА НЕ ПРОПУСКА ДА ИЗТЪКНЕ, ЧЕ ТОЙ НИКОГА НЯМА ДА СТАНЕ ПЛАТЕН ДВОРЦОВ МУЗИКАНТ. ТОЙ ИСКА ДА РАБОТИ НА СВОБОДНА ПРАКТИКА, ДА КОМПОЗИРА, КОГАТО ТОЙ РЕШИ, ДА ПОСВЕЩАВА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА СИ НА КОГОТО ИСКА. УВАЖАВАМ ТОЗИ НЕГОВ ИЗБОР, АЛА И ДОСЕГА ЛУДВИГ НЕ ПОДОЗИРА ЗАД КОЛКО НЕГОВИ УСПЕХИ СЕДИМ АЗ И КРИСТИАНЕ. НЕ, НЕ МЕ РАЗБИРАЙТЕ ПОГРЕШНО, КАЗВАМ ТОВА НЕ ЗА ДА ИЗТЪКНА РОЛЯТА СИ В ЖИВОТА НА БЕТОВЕН, А ЗА ДА ПОДЧЕРТАЯ, ЧЕ ТОЙ СЛЯПО ВЯРВА, ЧЕ В ГРАД КАТО ВИЕНА МОЖЕ ДА БЪДЕ НЕЗАВИСИМ И ДА ОЦЕЛЯВА СЪС ЗАНИМАНИЯТА СИ. ОГРОМНА ИЛЮЗИЯ, БЕЗ КОЯТО ОБАЧЕ ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ТВОРИ. ЗАЩОТО Е ТВЪРДЕ СВОЕНРАВЕН, А ЧЕСТО И БОЛЕЗНЕНО ИЗБУХЛИВ. БЕТОВЕН ТРИУМФИРА КАТО ИЗПЪЛНИТЕЛ В СТОЛИЦАТА, НО СКОРО СЛЕД ТОВА ЗАПОЧНА ДА МРАЗИ ТАЗИ СВОЯ СПОСОБНОСТ, ЗАЩОТО ВСИЧКИ АРИСТОКРАТИ В ГРАДА БЯХА ГОТОВИ ДА ПЛАТЯТ, ЗА ДА ИМ ГОСТУВА В ДОМА И ДА ИМ ПОСВИРИ. НЕПРЕКЪСНАТО ПОВТАРЯ: „ВСИЧКИ МЕ КАНЯТ В ДОМОВЕТЕ СИ НЕ КАТО ПРИЯТЕЛ, НЕ ЗАРАДИ КАЧЕСТВАТА МИ КАТО ЧОВЕК, А ЗАРАДИ УМЕНИЯТА НА РЪЦЕТЕ МИ!”. ПРЕДИ НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ЛУДВИГ ВРЪХЛЕТЯ ГНЕВЕН У ДОМА. ПРИСЕДНА ДО КРИСТИАНЕ И СЪВСЕМ КАТО ДЕТЕ СЕ РАЗРИДА, ОБЯСНЯВАЙКИ, ЧЕ СА ГО ЗАСТАВИЛИ ДА СВИРИ, ВЪПРЕКИ ЧЕ ПРЪСТИТЕ ГО БОЛЯТ И КРЪВТА ПАРИ ПОД НОКТИТЕ МУ. „НИМА ЗА ВАС И ЗА ДРУГИТЕ СЪМ САМО МАШИНА ЗА МУЗИКА?”, ПОПИТА ТОЙ. ЗА МОЕТО СЕМЕЙСТВО БЕТОВЕН Е МНОГО ПОВЕЧЕ. ТОЙ Е КАТО НАШЕ ОТРОЧЕ, КОЕТО НИЕ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИТЕ МУ СТРАННОСТИ НА ХАРАКТЕРА, ГРУБОСТИ И ОБИДИ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА ОБИЧАМЕ. ОЩЕ ПОВЕЧЕ ЧЕ ТОЙ ЗНАЕ ВСИЧКИ НАШИ МАЛКИ ТАЙНИ. ТЪКМО ЛУДВИГ БЕШЕ НЕОТМЕННО ДО КРИСТИАНЕ, КОГАТО ЗАРАДИ ЗАБОЛЯВАНЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖАТ И ДВЕТЕ Й ГЪРДИ. ДА, ЛУДВИГ МОЖЕ И ДА ОБИЧА. И МИСЛЯ, ЧЕ НИЕ СМЕ СРЕД ОНЕЗИ, ЗА КОИТО ТОЙ БИ СТОРИЛ ВСИЧКО, ЗА ДА НИ ЗАСВИДЕТЕЛСТВА ЛЮБОВТА СИ. И ДО ДНЕС НА БЮРОТО МУ ОСВЕН КУПИЩАТА РАЗХВЪРЛЯНИ НОТНИ ЛИСТОВЕ СТОИ МОЙ БЮСТ ОТ МРАМОР. НО СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ ТОВА НЕ Е, ЗА ДА МЕ ЛАСКАЕ, А ЗАЩОТО Е СЪЩИНСКИ ПРИВЪРЗАН КЪМ НАС С КРИСТИАНЕ. НЕВЕДНЪЖ Е ЗАСВИДЕТЕЛСТВАЛ ТАЗИ СВОЯ ОБИЧ И ЗАТОВА СЕГА СМЕ ПРИТЕСНЕНИ, ЗАЩОТО ОТ НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ТОЙ НЕ Е В ГРАДА. НЕ ЗНАЕМ ДОРИ КЪДЕ Е. ПИСАХМЕ ПИСМА ДО КЪДЕ ЛИ НЕ, НО НИКОЙ НЯМА ВЕСТ ОТ НЕГО. ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ОТКРИХМЕ В КВАРТИРАТА МУ, СА НОТИ, НОТИ, НОТИ, ПРЪСНАТИ НАВСЯКЪДЕ, И ЕДНА ПОСЛЕДНА БЕЛЕЖКА ВЪРХУ ЕДИН ЛИСТ: „ПОНЯКОГА МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СКОРО ЩЕ ПОЛУДЕЯ ЗАРАДИ МОЯТА НЕЗАСЛУЖЕНА СЛАВА. СЪДБАТА МЕ ПРЕСЛЕДВА И ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА АЗ СЕ СТРАХУВАМ ДА НЕ БЪДА ЗАСТИГНАТ ОТ НЯКАКВО НЕЩАСТИЕ”. НАИСТИНА СМЕ ПРИТЕСНЕНИ И НЕ ЗНАЕМ КАКВО ДА СТОРИМ С КРИСТИАНЕ. НЯМА ГО ВЕЧЕ ПОЧТИ ПОЛОВИН ГОДИНА.

Принц и принцеса Лихновски, които действително са сред най-важните покровители на Бетовен, наистина има за какво да се притесняват. Още през 1800 г. музикантът започва да проявява някои странности на характера, които са смущаващи, ако не за околните, то поне за близките му приятели. Лудвиг, който до този момент е бил забавен, оживен, дори приказлив, бавно и постепенно се превръща в „сдържан, все по-скован и привидно надменен мъж”, който често избухва и напада събеседниците си грубовато, засипвайки ги с низ от определения като „глупаци”, „пасмина от недодялани аристократи”, „глутница простаци”. След подобни обиди обикновено изпада в състояние на истеричен смях. Както сам пише в писмо до свой приятел: „Принуден съм да съучаствам във всякакви вакханалии, където, за да съхраня човешкото в себе си, трябва да се смея много, а след това в мрака на дома си плача не по-малко. Да, буйната радост често пъти ме връща прекалено рязко към самия мен”. Въпреки това поведение, разкъсвано между сълзите и неистовия смях, поне към началото на 1800 г. Бетовен все още продължава да бъде изряден в работата си. Ежедневието му е организирано така, че да му осигурява максимални условия за творческа дейност. Става в зори, закусва, веднага сяда на писалищната си маса, където обикновено работи до обяд. Понякога си позволява и кратка сутрешна разходка. Следобед се отправя на дълга крайградска разходка, а привечер потъва в някоя от любимите си кръчми, за да се срещне с приятели и да прочете новия вестник. Вечерите прекарва обикновено в свирене, което продължава до полунощ, когато, уморен, се отпуска в леглото, за да посрещне отново изгрева, седнал до бюрото си. Всичко това обаче рязко се променя. Бетовен неразбираемо за света около него се отчуждава от суматохата на града и онази искреност и детски наивно поведение, с които е спечелил сърцата на толкова много хора, остават в миналото. Мнозина шушукат, че „Бетовен просто е полудял!”. Фамилията Лихновски обаче не вярват в това и отдават всички тези изменения в поведението на „своето дете” на неговото емоционално съзряване, на липсата на любов. Истината обаче е много по-различна. На 8 април 1802 г. в свое писмо до брат си той пише: „В императорския град има негодници също като в императорския двор. Може би ще изчезна? Може би за кратко, а защо не и завинаги?”. След тази дата Бетовен напуска града, като хвърля в смут не само двамата си братя и своите благодетели, но и цяла Виена. Това изчезване на вече утвърдения на музикалната сцена композитор се превръща в новина, за която всички говорят. Плъзва мълвата, че „този налудничав господин, за чието минало всъщност никой нищо не знае, навярно се е самоубил”. За съжаление на враговете си и за радост на приятелите си обаче Бетовен се завръща в края на октомври 1802 г. След шестмесечно отсъствие блудният син се появява като възкръснал в столицата. Къде е бил през цялото това време? Никой не узнава до смъртта му, когато измежду хилядите листове с нотни записи брат му Николаус открива пространно писмо, известно днес просто като Хайлигенщатското завещание. Това са листове, изпълнени със стотици думи, които ни разкриват, че в този период на отсъствие от Виена Лудвиг се е отправил на дълго, изключително дълго странстване, но не къде да е, а в дебрите на собственото си отчаяние. Установил се в малкото провинциално селце Хайлигенщат, днес част от Виена, на ул. „Пробусгасе” 6, в утрото на 6 октомври той пише:

„ЗА МОИТЕ БРАТЯ О, ВИЕ, ХОРА, КОИТО МИСЛИТЕ ИЛИ КАЗВАТЕ, ЧЕ СЪМ ЗЛОБЕН, ТВЪРДОГЛАВ ИЛИ МИЗАНТРОП, КОЛКО СТЕ НЕСПРАВЕДЛИВИ КЪМ МЕН. ВИЕ НЕ ЗНАЕТЕ СКРИТАТА ПРИЧИНА, КОЯТО МЕ ПРИНУЖДАВА ДА ИЗГЛЕЖДАМ ТАКЪВ ВЪВ ВАШИТЕ ОЧИ. ОЩЕ ОТ ДЕТЕ СЪРЦЕТО И ДУШАТА МИ СА ИЗПЪЛНЕНИ С НЕЖНОТО ЧУВСТВО НА ДОБРОТА И ВИНАГИ СЪМ БИЛ СКЛОНЕН ДА ПОСТИГАМ ВЕЛИКИ НЕЩА. НО ПОМИСЛЕТЕ САМО: ВЕЧЕ ШЕСТ ГОДИНИ СТРАДАМ ОТ НЕИЗЛЕЧИМО ЗАБОЛЯВАНЕ, КАТО СЪСТОЯНИЕТО МИ СЕ ВЛОШАВА ПОРАДИ НЕВЕЖИ ЛЕКАРИ. МАМЕН ОТ ГОДИНА НА ГОДИНА С НАДЕЖДИ ЗА ПОДОБРЕНИЕ, НАЙ-НАКРАЯ БЯХ ПРИНУДЕН ДА СЕ ИЗПРАВЯ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СРЕЩУ ПЕРСПЕКТИВАТА ЗА ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ЗАБОЛЯВАНЕ (ЧИЕТО ИЗЛЕКУВАНЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ГОДИНИ ИЛИ МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ ОКАЖЕ НЕВЪЗМОЖНО). ВЪПРЕКИ ЧЕ ПО РОЖДЕНИЕ ИМАМ ПЛАМЕНЕН, БУЕН ТЕМПЕРАМЕНТ, СКЛОНЕН ДОРИ КЪМ СВЕТСКИ ЗАБАВЛЕНИЯ, АЗ БЯХ ПРИНУДЕН ДА СЕ ИЗОЛИРАМ, ДА ЖИВЕЯ САМОТЕН ЖИВОТА СИ. АКО НА МОМЕНТИ СЕ ОПИТВАХ ДА ЗАБРАВЯ ВСИЧКО ТОВА, О, КОЛКО СУРОВО БЯХ ВРЪЩАН КЪМ ПЕЧАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ! И ВСЕ ПАК МИ БЕШЕ НЕВЪЗМОЖНО ДА КАЖА НА ХОРАТА: „ГОВОРЕТЕ ВИСОКО, ВИКАЙТЕ, ЗАЩОТО АЗ СЪМ ГЛУХ”. ОХ, КАК БИХ МОГЪЛ ДА ПРИЗНАЯ, ЧЕ СЪМ ПОРАЗЕН В ОНОВА СЕТИВО, КОЕТО БИ ТРЯБВАЛО ПРИ МЕН ДА БЪДЕ ПО-СЪВЪРШЕНО, ОТКОЛКОТО ПРИ ДРУГИТЕ. НЕ МОГА ДА ГО СТОРЯ. ЕТО ЗАЩО ПРОСТЕТЕ МИ, КОГАТО ВИЖДАТЕ, ЧЕ СЕ ОТТЕГЛЯМ ТОГАВА, КОГАТО БИХ СЕ ПРИСЪЕДИНИЛ КЪМ ВАС С УДОВОЛСТВИЕ. МОЕТО НЕЩАСТИЕ Е ДВОЙНО ПО-МЪЧИТЕЛНО ЗА МЕН, ЗАЩОТО СЪМ ОБРЕЧЕН НА НЕРАЗБИРАНЕ; ЗА МЕН НЕ СЪЩЕСТВУВАT СПОКОЙСТВИЕ В ОБЩЕСТВОТО, ИЗИСКАНИ РАЗГОВОРИ, ВЗАИМНА РАЗМЯНА НА ИДЕИ. ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯ САМ КАТО ИЗГНАНИК И МОГА ДА ОБЩУВАМ С ХОРА САМО В КРАЙНО НЕОБХОДИМИ СЛУЧАИ. А КОГАТО СЪМ СРЕД ТЯХ, МЕ ОБХВАЩА ХЛАДЕН УЖАС И СЕ СТРАХУВАМ, ЧЕ ЩЕ БЪДА ИЗЛОЖЕН НА ОПАСНОСТТА СЪСТОЯНИЕТО МИ ДА БЪДЕ РАЗКРИТО. ТАКА БЕШЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ШЕСТ МЕСЕЦА, КОИТО ПРЕКАРАХ НА СЕЛО. КАТО МИ НАРЕДИ ДА ЩАДЯ СЛУХА СИ, ДОКОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО, МОЯТ ИНТЕЛИГЕНТЕН ЛЕКАР ПОЧТИ ВЪЗПРИЕ СЕГАШНОТО МИ ДУШЕВНО СЪСТОЯНИЕ, НО АЗ ПОНЯКОГА ВЪРВЯ ПРОТИВ ТОВА, КАТО СЕ ПОДДАВАМ НА ЖЕЛАНИЕТО ЗА ОБЩУВАНЕ. НО КАКВО Е МОЕТО УНИЖЕНИЕ, КОГАТО НЯКОЙ СТОЯЩ ДО МЕН ЧУВА ФЛЕЙТА В ДАЛЕЧИНАТА, А АЗ НЕ ЧУВАМ НИЩО, ИЛИ НЯКОЙ СЛУША ПЕСЕНТА НА ОВЧАРЯ И ОТНОВО АЗ НЕ ДОЛАВЯМ НИЩО. ПОДОБНИ СЛУЧАИ МЕ ВОДЯТ ДО ОТЧАЯНИЕ. ОЩЕ МАЛКО И ЩЯХ ДА СЛОЖА КРАЙ НА ЖИВОТА СИ – ЕДИНСТВЕНО МОЕТО ИЗКУСТВО МЕ ВЪЗПРЯ. СТРУВАШЕ МИ СЕ НЕВЪЗМОЖНО ДА НАПУСНА СВЕТА, ПРЕДИ ДА СЪМ ДАЛ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ЧУВСТВАМ В СЕБЕ СИ. САМО ТАКА ИЗДЪРЖАМ НА ТОВА ЖАЛКО СЪЩЕСТВУВАНЕ, НАИСТИНА ЖАЛКО ЗА ЕДНО ТОЛКОВА ЧУВСТВИТЕЛНО СЪЩЕСТВО, КОЕТО ЕДНА ВНЕЗАПНА ПРОМЯНА МОЖЕ ДА ХВЪРЛИ ОТ НАЙ-ДОБРОТО В НАЙ-ЛОШОТО СЪСТОЯНИЕ. КАЗВАТ, ЧЕ СЕГА ТРЯБВА ДА БЪДА РЪКОВОДЕН ОТ ТЪРПЕНИЕТО, И АЗ СЕ ПОДЧИНЯВАМ. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЯТА РЕШИТЕЛНОСТ ЩЕ СЕ ЗАПАЗИ НЕПОКОЛЕБИМА ДОТОГАВА, ДОКАТО НЕУМОЛИМАТА ПАРКА (БОГИНЯ НА СЪДБАТА В РИМСКАТА МИТОЛОГИЯ, БЕЛ.АВТ.) БЛАГОВОЛИ ДА ПРЕКЪСНЕ НИШКАТА НА ЖИВОТА МИ. МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ ИЗЛЕКУВАМ, МОЖЕ БИ НЕ, ГОТОВ СЪМ ЗА ВСИЧКО. ПРИНУДЕН СЪМ ДА СТАНА ФИЛОСОФ ОЩЕ НА ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ. ТОВА НЕ Е ЛЕСНО, А ЗА АРТИСТА Е МНОГО ПО-ТРУДНО, ОТКОЛКОТО ЗА ВСЕКИ ДРУГ. ВСЕВИШНИ, ТИ ВИЖДАШ ДО ДЪНОТО НА ДУШАТА МИ, ТИ ЗНАЕШ, ЧЕ ТЯ ТАИ ЛЮБОВ КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЖЕЛАНИЕ ДА БЪДА ДОБЪР. О, ПРИЯТЕЛИ, ХОРА, АКО НЯКОГА ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА, ЗНАЙТЕ, ЧЕ НЕ СТЕ БИЛИ СПРАВЕДЛИВИ КЪМ МЕН, НО НЕКА НЕЩАСТНИЯТ СЕ УТЕШИ, КАТО ВИЖДА СЪБРАТА ПО НЕЩАСТИЕ, КОЙТО ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ НЕДОСТАТЪЦИ НА ПРИРОДАТА Е НАПРАВИЛ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ, ЗА ДА БЪДЕ ПРИЕТ МЕЖДУ ДОСТОЙНИТЕ ТВОРЦИ И ХОРА. ВИЕ, МОИТЕ БРАТЯ, ВЕДНАГА СЛЕД СМЪРТТА МИ, АКО МОЯТ ЛЕКУВАЩ ЛЕКАР Д-Р ШМИТ Е ОЩЕ ЖИВ, ПОМОЛЕТЕ ГО ОТ МОЕ ИМЕ ДА ВИ ОПИШЕ МОЕТО ЗАБОЛЯВАНЕ И ДОБАВЕТЕ ТОЗИ ПИСМЕН ДОКУМЕНТ КЪМ НЕГОВОТО ОБЯСНЕНИЕ ЗА БОЛЕСТТА МИ, ТАКА ЧЕ ПОНЕ СЛЕД СМЪРТТА МИ ХОРАТА ЩЕ СЕ ПОМИРЯТ С МЕН. СЪЩЕВРЕМЕННО ОБЯВЯВАМ ВАС ДВАМАТА ЗА НАСЛЕДНИЦИ НА МОЕТО МАЛКО СЪСТОЯНИЕ (АКО ТО МОЖЕ ДА СЕ НАРЕЧЕ ТАКА). ПОДЕЛЕТЕ ГО ЧЕСТНО, БЪДЕТЕ ТЪРПЕЛИВИ ЕДИН СПРЯМО ДРУГ И СИ ПОМАГАЙТЕ. КАКВИТО И ПРЕГРЕШЕНИЯ ДА ИМАТЕ СПРЯМО МЕН, ВИЕ ЗНАЕТЕ, ЧЕ ОТДАВНА СЪМ ПРОСТИЛ. НА ТЕБ, БРАТКО КАРЛ, ОТПРАВЯМ СПЕЦИАЛНИ БЛАГОДАРНОСТИ ЗА ПРОЯВЕНАТА НАПОСЛЕДЪК ПРЕДАНОСТ КЪМ МЕН. БИХ ЖЕЛАЛ ВАШИЯТ ЖИВОТ ДА БЪДЕ ПО-ХУБАВ ОТ МОЯ. НАУЧЕТЕ ДЕЦАТА СИ ДА ЦЕНЯТ ДОБРОДЕТЕЛТА; САМО ТЯ, А НЕ ПАРИТЕ, МОЖЕ ДА ГИ НАПРАВИ ЩАСТЛИВИ. ГОВОРЯ ОТ ОПИТ. САМО ТЯ МЕ КРЕПЕШЕ В МОМЕНТИ НА СТРАДАНИЕ. НА НЕЯ И НА МОЕТО ИЗКУСТВО ДЪЛЖА ТОВА, ЧЕ НЕ СЛОЖИХ КРАЙ НА ЖИВОТА СИ СЪС САМОУБИЙСТВО. СБОГОМ И СЕ ОБИЧАЙТЕ! БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ МОИ ПРИЯТЕЛИ, ОСОБЕНО НА ПРИНЦ ЛИХНОВСКИ И НА ПРОФЕСОР ШМИТ. БИХ ИСКАЛ ПОДАРЪЦИТЕ ОТ ПРИНЦ ЛИХНОВСКИ ДА БЪДАТ ЗАПАЗЕНИ ПРИ ЕДИН ОТ ВАС, НО БЕЗ ДА СТАВАТ ПРИЧИНА ЗА РАЗДОР ПОМЕЖДУ ВИ, И АКО МОГАТ ДА ВИ БЪДАТ ОТ ПОЛЗА, ПРОДАЙТЕ ГИ. КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИВ, ЧЕ И СЛЕД СМЪРТТА СИ ЩЕ ВИ БЪДА ПОЛЕЗЕН. ТАКА ДА БЪДЕ. С РАДОСТ ОЧАКВАМ СМЪРТТА. АКО ДОЙДЕ, ПРЕДИ ДА СЪМ ИМАЛ ВЪЗМОЖНОСТ ДА РАЗВИЯ ВСИЧКИТЕ СИ ТВОРЧЕСКИ СПОСОБНОСТИ, ТЯ ЩЕ НАСТЪПИ ПРЕКАЛЕНО РАНО. БИХ ЖЕЛАЛ ДА ДОЙДЕ ПО-КЪСНО. НО КОГАТО И ДА ДОЙДЕ, ЩЕ БЪДА ЩАСТЛИВ, ЗАЩОТО ТЯ ЩЕ МЕ ИЗБАВИ ОТ БЕЗКРАЙНИТЕ СТРАДАНИЯ! ЕЛА, КОГАТО ПОЖЕЛАЕШ, АЗ ЩЕ ТЕ ПОСРЕЩНА ХРАБРО. НЕ МЕ ЗАБРАВЯЙТЕ НАПЪЛНО, КОГАТО УМРА; ЗАСЛУЖАВАМ ТОВА, ЗАЩОТО И АЗ МИСЛЕХ ЧЕСТО ЗА ВАС КАК ДА ВИ НАПРАВЯ ЩАСТЛИВИ.

ЛУДВИГ ВАН БЕТХОВЕН, ХАЙЛИГЕНЩАТ, 6 ОКТОМВРИ 1802Г.”

Четири дни по-късно композиторът добавя: „И ТАКА, АЗ СЕ СБОГУВАМ С ТЕБ НАИСТИНА ТЪЖНО. ДА, ТАЗИ СКЪПА НАДЕЖДА, КОЯТО ДОНЕСОХ ТУК СЪС СЕБЕ СИ ДА БЪДА ИЗЛЕКУВАН ПОНЕ ДО ИЗВЕСТНА СТЕПЕН, СЕГА ИЗЦЯЛО ИЗОСТАВИХ. СЪЩО КАКТО ЕСЕННИТЕ ЛИСТА ПАДАТ И УВЯХВАТ, ТАКА И МОЯТА НАДЕЖДА БЕШЕ ПОПАРЕНА. ТРЪГВАМ ОТ ТУК ТАКА, КАКТО И ДОЙДОХ, НО ДОРИ И ГОЛЯМОТО МЪЖЕСТВО, КОЕТО ЧЕСТО МЕ ОКРИЛЯШЕ ПРЕЗ КРАСИВИТЕ ЛЕТНИ ДНИ, ВЕЧЕ ИЗЧЕЗНА. О, ПРОВИДЕНИЕ! ДАЙ МИ МАКАР И САМО ЕДИН ДЕН НА ЧИСТА РАДОСТ, ТОЛКОВА ОТДАВНА БЕШЕ, КОГАТО ИСТИНСКА РАДОСТ ИЗПЪЛВАШЕ СЪРЦЕТО МИ. ЩЕ Я ПОЧУВСТВАМ ЛИ ОТНОВО? НИМА НИКОГА? ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО!”.

Престоят в Хайлигенщат за Бетовен е изпитание. Това е пътуване към себе си, в което композиторът се опитва да се справи с все по-настоятелно пристъпващата към него тишина. Тишината на глухотата. В листа от аутопсията на музиканта е отбелязано: „Слуховите нерви са свити и са без нервна тъкан. Ушните артерии са разширени, хрущялоподобни и надхвърлят размера на перо от гарван”. Въз основа на това описание и документираната клинична картина на Лудвиг изследователите се опитват да определят диагнозата за тази глухота. Според едни тя се дължи на отосклерозис. Други са на мнение, че става дума за заболяване на вътрешното ухо, а трети посочват като причина за оглушаването възпаление на средното ухо. Какво е истинското заболяване, едва ли някога ще узнаем. Сам той приписва загубата на слуха на острите храносмилателни смущения. Друг път обаче твърди, че оглушаването е предизвикано от пристъп на тиф, от силно измокряне, докато композирал на открито при силен дъжд; от простуда в един горещ летен ден; от ревматизма му; от вродената му слабост в слуховите канали. В едно свое писмо композиторът твърди, че започнал да живее в тишина като следствие от разочарование и силен гняв. А писателят и приятел на Бетовен Чарлс Нийт разказва, че когато полюбопитствал да разбере как се е случило всичко, музикантът казал: „Веднъж, докато пишех една опера, трябваше да се разправям с един много неприятен primo tenore с много неприятен характер, който ми създаваше големи тревоги. Бях написал вече две големи арии, от които той не беше доволен, и след нова, трета, която, след като я изпробва, той сякаш я одобри и я взе със себе си, аз се залових незабавно с работата, която бях отложил. Не мина и половин час, когато чух почукване на вратата, по което веднага разпознах моя primo tenore. Скочих от масата под такова силно въздействие на гнева, че когато човекът влезе, аз се хвърлих на пода, както правят на сцената, и паднах на ръце. Когато се надигнах, открих, че съм оглушал, и от тогава вече не чувам. Лекарите казват, че нервът е повреден”. Тази странна история и изобщо това лутане в търсене на причините за глухотата разкриват невъзможността на Бетовен да се справи с проблема. Прогресивно намаляващият слухов контакт на Бетовен със света неизбежно го отвежда до изолация, която все повече изостря странностите на характера му. Но може би именно на загубата на слуха на Лудвиг дължим същностното разгръщане на творческият му гений, в който до този момент вярва единствено неговият благодетел принц Лихновски. Това постепенно спускане на Бетовен в света на тишината не накърнява, а дори изостря способностите му като композитор поради това, че му дава възможност за пълна концентрация върху сътворяването, а не върху изпълняването на музика. В своя приглушен свят Бетовен може да експериментира с нови форми, необезпокояван от натрапчивите звуци на заобикалящата го среда, освободен от условностите на материалния свят, свободен, подобно на мечтател, да съчетава и претворява реалната материя съобразно собствените си желания в нечувани дотогава форми и структури. Може би някои форми на гениалност могат да се отключат само в условия на своеобразно изгнание или отчужденост? Може би геният има нужда от живот в извънредна ситуация? Бетовен получава това заболяване и макар да се противи, да търси изход за бягство от връхлетялата го тишина, в началото на 1803 г. той се предава. На страстта към музиката, но и на любовта. „Във Виена Бетовен непрекъснато беше затънал в някаква любовна история и винаги правеше завоевания, които, ако не са плод на лудост, то граничат с невъзможността”, свидетелства един от близките му приятели. Лудвиг е влюбчива натура. Десетки жени разтуптяват сърцето му, които след години ще разказват, че са били негови приятелки и любовници, а някои дори ще твърдят, че са майки на децата му. Често отхвърлян от своите избраници, които според думите на композитора не искат да свържат законно живота си с неговия, защото е „грозен и полунормален”, Бетовен развива особен пиетет към жените с минало, жените, които никога не могат да бъдат негови. Влюбен в графини, във възрастни аристократки, които могат да бъдат негови майки, или в крехки женски създания, които могат да са негови дъщери, музикантът посвещава на тези увлечения едни от най-красивите си произведения. Сред тях е и прословутата композиция за соло пиано в ла минор, известна просто като Für Elise. И до днес изследователите спорят коя е самоличността на Елиза, но за радост на любителите на романтично заплетените сюжети еднозначният отговор все още не е открит. Тъкмо такъв е и случаят с най-голямата любов в живота на композитора, доколкото можем да вярваме на собствените му думи. Жената, на която в последното си завещание композиторът дарява цялото си наследство. Там, между страниците на завещанието, е открито и дълго прочувствено писмо, което днес повечето изследователи на епистоларното световно наследство са склонни да определят като едно от най-красивите любовни писма:

„6 ЮЛИ, СУТРИНТА МОЙ АНГЕЛ, МОЕ ВСИЧКО, МОЕ АЗ, ДНЕС САМО НЯКОЛКО ДУМИ И ПРИ ТОВА С МОЛИВ (С ТВОЯ). ЕДВА УТРЕ ЩЕ МИ БЪДЕ ДАДЕНО ПОСТОЯННО ЖИЛИЩЕ, КАКВА ИЗЛИШНА ЗАГУБА НА ВРЕМЕ. ЗАЩО Е ТАЗИ ДЪЛБОКА СКРЪБ, КОГАТО НЕОБХОДИМОСТТА ГОВОРИ. НАЛИ НАШАТА ЛЮБОВ МОЖЕ ДА УСТОИ САМО С ЦЕНАТА НА ЖЕРТВИ, БЕЗ ДА ИСКАМЕ ВСИЧКО ЕДИН ОТ ДРУГ? МОЖЕШ ЛИ ДА ПРОМЕНИШ ФАКТА, ЧЕ ТИ НЕ СИ ИЗЦЯЛО МОЯ И АЗ НЕ СЪМ ИЗЦЯЛО ТВОЙ? О, ГОСПОДИ, ПОГЛЕДНИ КРАСОТАТА НА ПРИРОДАТА И УСПОКОЙ СЪРЦЕТО СИ С ТОВА, КОЕТО Е НЕИЗБЕЖНО. ЛЮБОВТА ИЗИСКВА ВСИЧКО И ПРИ ТОВА СПРАВЕДЛИВО, ОТ МЕН ЗА ТЕБ И ОТ ТЕБ ЗА МЕН. НО ТИ ТАКА ЛЕСНО ЗАБРАВЯШ, ЧЕ АЗ ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯ И ЗА СЕБЕ СИ, И ЗА ТЕБЕ. ПЪТУВАНЕТО МИ БЕШЕ УЖАСНО; ТУК ПРИСТИГНАХ ЕДВА ВЧЕРА В 4 ЧАСА СУТРИНТА. ПОРАДИ ЛИПСА НА КОНЕ ПОЩЕНСКАТА КОЛА ИЗБРА ЕДИН ДРУГ, УЖАСЕН ПЪТ; НА ПРЕДПОСЛЕДНАТА СТАНЦИЯ МЕ ПРЕДУПРЕДИХА ДА НЕ ПЪТУВАМ НОЩЕМ ПРЕЗ ГОРАТА И ТОВА МЕ АМБИЦИРА ОЩЕ ПОВЕЧЕ, НО СГРЕШИХ. КОЛАТА СЕ СЧУПИ ТОЧНО НА ЕДИН ОТВРАТИТЕЛЕН ПЪТ, ПОКРИТ С БЕЗДЪННА КАЛ. БЕЗ ПОЩАЛЬОНИ КАТО МОИТЕ ЩЯХ ДА СИ ОСТАНА НА ПЪТЯ. МОЙ ПРИЯТЕЛ, КОЙТО ПЪТУВАЛ ПО ОБИКНОВЕНИЯ ПЪТ, БИЛ СПОЛЕТЯН ОТ СЪЩАТА СЪДБА ПРИ НАЛИЧИЕТО НА ОСЕМ КОНЯ, ДОКАТО МОИТЕ БЯХА ЧЕТИРИ. И ВСЕ ПАК ИЗПИТАХ ЗАДОВОЛСТВО ОТ ВСИЧКО ТОВА, КАКТО ВИНАГИ, КОГАТО ПРЕОДОЛЯВАМ УСПЕШНО ТРУДНОСТИТЕ. НЕКА БЪРЗО ДА ПРЕМИНА ОТ ВЪНШНИТЕ КЪМ ИНТИМНИТЕ НЕЩА. ВЕРОЯТНО ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СКОРО, ОЩЕ ПОВЕЧЕ ЧЕ ДНЕС НЕ МОГА ДА СПОДЕЛЯ С ТЕБ МИСЛИТЕ СИ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ДНИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО МОЯ ЖИВОТ. АКО НАШИТЕ СЪРЦА БЯХА ВИНАГИ БЛИЗКО ЕДНО ДО ДРУГО, НЯМАШЕ ДА БЪДА СПОХОЖДАН ОТ ТЯХ. СЪРЦЕТО МИ Е ИЗПЪЛНЕНО С ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА, КОИТО ИСКАМ ДА ТИ КАЖА, ИМА МОМЕНТИ, КОГАТО ЧУВСТВАМ, ЧЕ ДУМИТЕ СА БЕЗСИЛНИ. УСМИХНИ СЕ, ОСТАНИ МОЕ ВЯРНО, МОЕ ЕДИНСТВЕНО СЪКРОВИЩЕ, ИЗЦЯЛО МОЯ, КАКТО И АЗ СЪМ ИЗЦЯЛО ТВОЙ! БОГОВЕТЕ ТРЯБВА ДА НИ ДАРЯТ ОСТАНАЛОТО, КОЕТО НИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛЕНО, И ТАКА ЩЕ СТАНЕ. ТВОЙ ВЕРЕН ЛУДВИГ”.

Вечерта бедстващият в пустошта Лудвиг пише второ писмо:

„6 ЮЛИ, ПОНЕДЕЛНИК, ВЕЧЕРТА ТИ СТРАДАШ, МОЕ НАЙ-СКЪПО СЪЗДАНИЕ. ЕДВА СЕГА НАУЧИХ, ЧЕ ПИСМАТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕДАВАТ РАНО СУТРИН В ПОНЕДЕЛНИК И ЧЕТВЪРТЪК, ЕДИНСТВЕНИТЕ ДНИ, В КОИТО ИМА ПОЩА ОТ ТУК ЗА К. ТИ СТРАДАШ. О, КЪДЕТО И ДА СЕ НАМИРАМ, ТИ СИ ПРИ МЕН. ЩЕ УРЕДЯ НЕЩАТА ТАКА, ЧЕ ДА МОГА ДА ЖИВЕЯ С ТЕБ. КАКЪВ ЖИВОТ!!! ДА!!! БЕЗ ТЕБ, ЗАОБИКОЛЕН ОТВСЯКЪДЕ С ЧОВЕШКА ДОБРИНА, КОЯТО НЕ СЕ СТАРАЯ ДА ЗАСЛУЖА И НЕ ЗАСЛУЖАВАМ, АЗ СТРАДАМ. УНИЖЕНИЕТО НА ЕДИН ЧОВЕК ПРЕД ДРУГ МЕ ЗАСЯГА ЖЕСТОКО И КОГАТО СЕ ПРЕЦЕНЯВАМ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВСЕЛЕНАТА, КАКВО СЪМ АЗ И КАКВО Е ТОЙ, ТОЗИ, КОГОТО НАРИЧАМЕ НАЙ-ВЕЛИК. И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО В ТОВА Е ЗАЛОЖЕНО БОЖЕСТВЕНОТО НАЧАЛО НА ЧОВЕКА. ПЛАЧА ПРИ МИСЪЛТА, ЧЕ ВЕРОЯТНО НЯМА ДА МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ ПЪРВОТО ИЗВЕСТИЕ ОТ МЕН ДО СЪБОТА. ВЪПРЕКИ ЧЕ МЕ ОБИЧАШ МНОГО, АЗ ТЕ ОБИЧАМ ОЩЕ ПОВЕЧЕ, НО НИКОГА НЕ КРИЙ МИСЛИТЕ СИ ОТ МЕН. ЛЕКА НОЩ! ТЪЙ КАТО ПРАВИХ БАНИ, ТРЯБВА ДА СИ ЛЯГАМ. О, ГОСПОДИ, ТАКА БЛИЗКО И ТАКА ДАЛЕЧ! НЕ Е ЛИ НАШАТА ЛЮБОВ НЕБЕСНО ТВОРЕНИЕ И ТАКА ЗДРАВА КАТО НЕБЕСНИЯ СВОД?”.

При изгрева на следващия ден Бетовен продължава:

„ДОБРО УТРО НА 7 ЮЛИ ВЪПРЕКИ ЧЕ СЪМ ВСЕ ОЩЕ В ЛЕГЛОТО, МИСЛИТЕ МИ БЯГАТ КЪМ ТЕБ, МОЯ БЕЗСМЪРТНА ЛЮБИМА, ПОНЯКОГА РАДОСТНИ, ПОСЛЕ ТЪЖНИ, ОЧАКВАЙКИ ДА РАЗБЕРА ДАЛИ СЪДБАТА ЩЕ НИ ЧУЕ ИЛИ НЕ. МОГА ДА ЖИВЕЯ ПЪЛНОКРЪВНО ЕДИНСТВЕНО С ТЕБ, ИНАЧЕ ТОВА НЕ БИ БИЛО ЖИВОТ. ДА, АЗ СЪМ РЕШЕН ДА СЕ ОТДАЛЕЧА ТОЛКОВА ОТ ТЕБ, ЧЕ ДА МОГА ДА ПАДНА В ПРЕГРЪДКИТЕ ТИ И ДА КАЖА, ЧЕ НАИСТИНА МИ Е ДОБРЕ ПРИ ТЕБ. НИКОЙ ДРУГ НЕ МОЖЕ ДА ПРИТЕЖАВА СЪРЦЕТО МИ – НИКОГА, НИКОГА! О, ГОСПОДИ, ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ РАЗДЕЛЯМЕ, КОГАТО ТАКА МНОГО СЕ ОБИЧАМЕ? И ВЪПРЕКИ ТОВА СЕГА МОЯТ ЖИВОТ ВЪВ ВИЕНА Е УЖАСЕН. ТВОЯТА ЛЮБОВ МЕ ПРАВИ ЕДНОВРЕМЕННО НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ И НАЙ-НЕЩАСТНИЯТ ЧОВЕК. НА МОЯТА ВЪЗРАСТ ИМАМ НУЖДА ОТ УРАВНОВЕСЕН, СПОКОЕН ЖИВОТ, МОЖЕ ЛИ ТОВА ДА СТАНЕ ПРИ НАШАТА ВРЪЗКА? АНГЕЛ МОЙ, ТОКУ-ЩО МИ КАЗАХА, ЧЕ ПОЩЕНСКАТА КОЛА ПЪТУВА ВСЕКИ ДЕН, ТАКА ЧЕ ТРЯБВА ДА ПРИВЪРША ВЕДНАГА, ЗА ДА МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ ПИСМОТО БЪРЗО. УСПОКОЙ СЕ, САМО ЧРЕЗ ОБЕКТИВНО ОБМИСЛЯНЕ НА НАШЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ МОЖЕМ ДА ПОСТИГНЕМ ЦЕЛТА СИ ДА ЖИВЕЕМ ЗАЕДНО. УСПОКОЙ СЕ, ОБИЧАЙ МЕ! ДНЕС, ВЧЕРА – КАКЪВ МЪЧИТЕЛЕН КОПНЕЖ ПО ТЕБ. И ТИ, ТИ, МОЙ ЖИВОТ, МОЕ ВСИЧКО, ПРОЩАВАЙ! О, ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА МЕ ОБИЧАШ. ВЕЧНО ТВОЙ, ВЕЧНО МОЯ, ВЕЧНО НАШЕ. Л.”.

В писмото липсват годината, мястото на написването му, както и името на получателя. Това кара изследователите и до днес да се опитват да отговорят на така вълнуващия умовете на поколения почитатели на Бетовен въпрос : Коя е жената, прикрита зад простичкото Безсмъртна любима? Спекулациите по въпроса днес са пръснати в множество книги, върху хиляди листове, но всички те като че ли са обречени да останат единствено добре съчинени кули от догадки, с каквито е осеян целият разказ за Лудвиг ван Бетовен. Разказът бавно го отвежда до лудостта, за която малцина се дръзват да говорят. Малцина са и ония, които се осмеляват да разгърнат и да прочетат в детайли огромното епистоларно наследство на композитора, от което ще научат смущаващите факти, че геният на европейската музика, мъжът, който създава химна на Европа „Ода на радостта”, само през 1813 г. прави няколко опита за самоубийство. Но нито студените води на реката, още по-малко конопеното въже е способно да прекъсне връзката му със света на живите.

В утрото на 17 ноември 1815 г. в потъналия в безпорядък дом на композитора, там, сред хаоса, образуван от препълнененото му нощно гърне, остатъци от храна и стотици листове, покрити с музика, Бетовен, както всяка сутрин, стои пред клавесина и се опитва да улови родената в главата му композиция. Да я изсвири, разхождайки уморените си груби ръце по клавишите, а сетне с молив да я нанесе на нотния лист. Тъкмо тази сутрин на врата на квартирата му пристига пощальонът, който, след като чука няколко пъти на вратата, след като не чува покана да влезе, се вмъква плахо в жилището. „Хер Бетовен, това е за вас!” Композиторът не реагира и продължава работата си. Писмото го очаква на писалищната маса в ъгъла до прозореца. В 10 часа, удовлетворен от постигнатото, композиторът надига от стола вече наедрялото си тяло и се отправя към ъгъла, където го очаква доставеното по-рано писмо. Днес умът на твореца е бистър, а сърцето му е изпълнено с радост. Той работи по поредната си композиция и очевидно всичко се развива по план. До момента, в който не разтваря пощенския плик. Това е телеграма от съпругата на брат му Каспар. „Хер Бетовен, на 15 ноември в 16 часа вашият брат и мой спътник в живота си отиде. Каспър е мъртъв!” Новината повлича Лудвиг към поредното умопомрачение, което обладава ума му през следващите десет години. Десет мъчителни години, в които отдава цялата си любов, на която е способен, на едно дете – сина на неговия покоен брат, деветгодишния Карл. Това е една задушаваща любов, в която Бетовен прави всичко възможно да превърне своя племенник, останал сирак, в свой собствен син. Болезнена обсесия, която превзема цялото му същество и повлича и него, и детето към мрака.

Карл ван Бетовен

ЧИЧО ЛУДВИГ ВЕЧЕ Е МЪРТЪВ. ОТДАВНА НАПРАВИХ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА МУ ПРОСТЯ, И В СЪЩОТО ВРЕМЕ ВСЯКА ВЕЧЕР ЗАСПИВАМ С МОЛИТВА НА УСТА БОГ ДА МИ ПРОСТИ ЗА ОНОВА, КОЕТО САМ АЗ МУ ПРИЧИНИХ. ТОВА СА МРАЧНИ СПОМЕНИ. КОГАТО БАЩА МИ ПОЧИНА, ЧИЧО ПРИСТИГНА ВКЪЩИ, ПРЕВЪЗБУДЕН ОТ НОВИНАТА. ОЩЕ ПОМНЯ МРАКА В ОЧИТЕ МУ, КОГАТО МИ КАЗА: „НЕ ТЪЖИ, МОМЧЕТО МИ, ОТТУК НАСЕТНЕ АЗ ЩЕ СЕ ГРИЖА ЗА ТЕБ”. ТАКА ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО АЗ СЕ ОКАЗАХ В АПАРТАМЕНТА МУ ВЪВ ВИЕНА. НЕ МОГА ДА ОТРЕКА, ТОЙ БЕШЕ ВНИМАТЕЛЕН С МЕН. ОБГРИЖВАШЕ МЕ, УДОВЛЕТВОРЯВАШЕ ВСЕКИ МОЙ КАПРИЗ. НЯМАШЕ НЕЩО, КОЕТО ДА ПОЖЕЛАЕХ, И ТОЙ ДА НЕ МИ ГО КУПУВАШЕ. ОТ НАЙ-БЕЗСМИСЛЕНИТЕ НЕЩА ДО ПЪТУВАНИЯ ДО КЪДЕ ЛИ НЕ. ТОВА ОБАЧЕ ИМАШЕ СВОЯ ЦЕНА. АЗ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ НАУЧА ДА СВИРЯ И ДА СТАНА НЕГОВИЯТ НАЙ-ДОБЪР УЧЕНИК. СТАРАЕХ СЕ, НО НЯМАХ НИКАКЪВ ТАЛАНТ ЗА ТОВА. НЕ МОГА ДА КАЖА ДАЛИ ТОЙ БЕ ДОБЪР ПЕДАГОГ, НО СЪС СИГУРНОСТ МУЗИКАТА НЕ БЕ МОЕТО ПРИЗВАНИЕ. ТОВА ЧИЧО НЕ ИСКАШЕ ДА ПРОУМЕЕ, ОЩЕ ПОВЕЧЕ ЧЕ В ТЕЗИ ДНИ ТОЙ БЕ ОСТАНАЛ БЕЗ ВСЯКАКВИ ПРИЯТЕЛИ. НЕГОВИЯТ НАЙ-ГОЛЯМ БЛАГОДЕТЕЛ ПРИНЦ ЛИХНОВСКИ ВЕЧЕ БЕШЕ МЪРТЪВ, А ВИЕНА ВСЕ ПО-МАЛКО СЕ ВЪЛНУВАШЕ ОТ МУЗИКАЛНИЯ ГЕНИЙ НА БЕТОВЕН. ТАКА, РАЗКЪСВАН МЕЖДУ ДЕТСКОТО СИ ЖЕЛАНИЕ ДА НЕ ГО ОГОРЧА И ПОРИВИТЕ НА СОБСТВЕНОТО СИ СЪРЦЕ, АЗ СЕ ПРЕВЪРНАХ В КРЕХКАТА ИГРАЧКА НА ЧИЧО. ТОЙ СЕ ОПИТВАШЕ ДА ИГРАЕ РОЛЯТА НА МОЙ БАЩА. ВМАНИАЧЕНО, ДО ЛУДОСТ. ОЩЕ КОГАТО МЕ ОТНЕ ОТ МАМА ЙОХАНА, ВСЪЩНОСТ ТОЙ МЕ ОТВЛЕЧЕ ОТ НЕЯ, ЗАПОЧНАХА БЕЗКРАЙНИ СЪДЕБНИ ДЕЛА, В КОИТО ЧИЧО СЕ ОПИТВАШЕ ДА СПЕЧЕЛИ ПЪЛНО ПОПЕЧИТЕЛСТВО НАД МЕН И ДА ЗАБРАНИ НА МАЙКА МИ ДА СЕ ВИЖДА С МЕН. ЗА ЦЕЛТА ТОЙ ПРОИЗВЕДЕ ХИЛЯДИ ЛЪЖИ, КОИТО, АКО РАЗТВОРИТЕ ПАПКИТЕ ОТ СЪДЕБНИТЕ ПРОЦЕСИ, САМИ ЩЕ ВИДИТЕ. НАЙ-МАЛКОТО БЕШЕ, ЧЕ ТОЙ ОБВИНИ МАМА В „ЛИПСАТА НА МОРАЛНИ И ИНТЕЛЕКТУАЛНИ КАЧЕСТВА”, КОЕТО НЕ Й ПОЗВОЛЯВА ДА СЕ ГРИЖИ ЗА МЕН. СЛЕД КАТО ТЕЗИ ПРЕТЕНЦИИ НЕ ИЗДЪРЖАХА В СЪДА, ТОЙ ЗАПОЧНА ДА ПРИВЛИЧА ДЕСЕТКИ ФАЛШИВИ СВИДЕТЕЛИ, КОИТО ДА ОПИШАТ МАМА КАТО ЕВТИНО И НЕМОРАЛНО ЧУДОВИЩЕ, КОЕТО ТЪРГУВА С ПЛЪТТА СИ. А КОГАТО И С ТОВА НЕ УСПЯ ДА УБЕДИ СЪДЕБНИТЕ ЗАСЕДАТЕЛИ ДА МУ ПРЕДОСТАВЯТ ПЪЛНИТЕ НАСТОЙНИЧЕСКИ ПРАВА НАД МЕН, ВСЕ ЕДНО БЯХ ПАРЧЕ МЕСО, ТОЙ ПРИБЯГНА ДО ОЩЕ ПО-КРУТИ МЕРКИ. ОБВИНИ МАМА, ЧЕ Е УБИЛА БАЩА МИ, А СЕТНЕ, КОГАТО СТАНАХ НА 13 ГОДИНИ, ТОЙ ОБЯВИ В СЪДЕБНАТА ЗАЛА, ЧЕ ТЯ СЕ СРЕЩА ТАЙНО С МЕН И МЕ КАРА ДА ЗАДОВОЛЯВАМ СЕКСУАЛНИТЕ Й ПОТРЕБНОСТИ. ДА, ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА ЗВУЧИ КАТО СЪШИТА С БЕЛИ КОНЦИ ИСТОРИЯ, НО УВЕРЯВАМ ВИ, ЧЕ НЕ Е. МОЖЕ ДА ОТВОРИТЕ ДНЕВНИЦИТЕ НА ЧИЧО, ТАМ ТОЙ С ГОРДОСТ ОТБЕЛЯЗВАШЕ ВСИЧКИ ТЕЗИ СВОИ СЦЕНИЧНИ ИЗЯВИ В СЪДА. БЕЗ СВЯН. ПОНЕ ДО 1820 Г., КОГАТО ИЗВЕДНЪЖ НЕЩО В НЕГО СЕ ПРЕЧУПИ И ТОЙ ПОЗВОЛИ НА МАМА ДА СЕ СРЕЩА, МАКАР И РЯДКО, С МЕН. НЕЩО ПОВЕЧЕ, ДОРИ ЗАПОЧНА ДА ГОВОРИ ЛАСКАВО ЗА НЕЯ, ДА Я СЪЖАЛЯВА, КАТО ЧЕСТО ЦИТИРАШЕ ДУМИТЕ НА ЛЮБИМИЯ СИ ШИЛЕР: „ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ЧУВСТВАМ И ДЪЛБОКО РАЗБИРАМ, ЖИВОТЪТ НЕ Е НАЙ-БЛАГОСЛОВЕНОТО НЕЩО, НО ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА Е НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗЛО”. ЧИЧО НЕ БЕШЕ ЛОШ ЧОВЕК. ТОЙ МЕ ОБИЧАШЕ. БЕШЕ ЧУВСТВИТЕЛЕН. НО ЧИЧО БЕ ЕДИН БЕЗКРАЙНО ОБЪРКАН ЧОВЕК. ОБСЕБЕН ОТ МУЗИКАТА СИ, ТОЙ КАТАСТРОФИРАШЕ В НОРМАЛНИТЕ ЧОВЕШКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ. НЕ ЗНАМ ДАЛИ ИМАШЕ КОНТРОЛ НАД ТОВА, ИЛИ ТО БЕ НЕЩО ОТВЪД НЕГО, КОЕТО ГО ЗАВЛАДЯВАШЕ И ГО ПРАВЕШЕ БЕЗСИЛЕН ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВА. НЕ ЗНАМ, НО СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ В МОМЕНТИТЕ, В КОИТО СЕ ОСВОБОЖДАВАШЕ ОТ ТЕЗИ СТРАСТИ, ТОЙ СЕ ВРЪЩАШЕ КЪМ СВЕТА НА ХОРАТА И НЕ САМО ПОМНЕШЕ СТОРЕНОТО ЗЛО, НО И РИДАЕШЕ И СЪЖАЛЯВАШЕ ГОРКО ЗА ПОСТЪПКИТЕ СИ. ВСЕ ЕДНО В НЕГО ЖИВЕЕХА ДВАМА ЧОВЕКА. КОГАТО СПЕЧЕЛИ ПЪЛНОТО ПОПЕЧИТЕЛСТВО НАД МЕН В НАЧАЛОТО НА 1818 Г., ОТ КОЕТО ПОСЛЕ СЕ ОТКАЗА, ТОЙ НАПИСА В ДНЕВНИКА СИ: „О, БОЖЕ, ИЗПЪЛНИХ ЗАДАЧАТА СИ! МОЖЕ БИ ТОВА БИ МОГЛО ДА СТАНЕ, БЕЗ ДА ОБИЖДАМ ВДОВИЦАТА, НО НЕ УСПЯХ. САМО ТИ, ВСЕВИШНИ БОЖЕ, МОЖЕШ ДА ПРОЗРЕШ В МОЕТО СЪРЦЕ И ДА РАЗБЕРЕШ, ЧЕ АЗ ПОЖЕРТВАХ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ЗА ДОБРОТО НА МОЯ СКЪП КАРЛ. БЛАГОСЛОВИ РАБОТАТА МИ, БЛАГОСЛОВИ ВДОВИЦАТА! ЗАЩО НЕ МОГА ДА СЕ ПОДЧИНЯ НА ТОВА, КОЕТО МИ ДИКТУВА СЪРЦЕТО, И ДА ПОМОГНА НА ВДОВИЦАТА? ТИ ВИЖДАШ НАЙ-ДЪЛБОКО В СЪРЦЕТО МИ И ЗНАЕШ КАК МЕ БОЛИ, ЧЕ СЪМ ПРИНУДЕН ДА КАРАМ ДА СТРАДА ДРУГ ЗА РАДИ ДОБРИТЕ МИ НАМЕРЕНИЯ СПРЯМО КАРЛ!!!”. ТОВА БЕШЕ ЧИЧО – СТРАННА ЕКСПЛОЗИЯ ОТ ДЕМОНИЧНОСТ И ДОБРОДЕТЕЛНОСТ. СЛУЧВАШЕ СЕ, ДОКАТО РАБОТИМ ПО РАЗУЧАВАНЕТО НА НЯКАКВИ НОТИ, НАДВЕСЕНИ НА КЛАВЕСИНА, КОГАТО НЕ НАТИСНА КЛАВИША С НЕОБХОДИМАТА СИЛА ИЛИ ЗАКАЧА С ПРЪСТ СЪСЕДЕН КЛАВИШ, ТОЙ ДА СЕ ИЗПРАВЯ С ВСЕ ПО РАЗРАСТВАЩОТО СИ ТУЛОВИЩЕ И ДА МЕ СМАЗВА ОТ БОЙ. БОЙ ДО КРЪВ, А СЕТНЕ, КОГАТО, ЗАДЪХАН ОТ НАНЕСЕНИТЕ ВЪРХУ МЕН УДАРИ, СЕ ОПОМНЕШЕ КАКВО Е СТОРИЛ, ДА МЕ ПРЕГЪРНЕ, ДА МЕ ВЗЕМЕ В СКУТА СИ КАТО МАЛКО ДЕТЕ И ДА БЪРШЕ С МОКЪР ПАРЦАЛ СЛЕДИТЕ ОТ ДЕЙСТВИЯТА СИ. ДА ПЛАЧЕ ПО ЦЯЛА НОЩ, СВИТ НА КЪЛБО В ЪГЪЛА НА СТАЯТА, ГОТОВ НА ВСИЧКО, ЗА ДА ВЪРНЕ ВРЕМЕТО НАЗАД И ДА МЕ ВИДИ ОТНОВО ЗДРАВ, БЕЗ СИНИНИ, БЕЗ ПУКНАТА ГЛАВА ИЛИ ОКЪРВАВЕНО ЧЕЛО. ГОСПОДИ, ДАЛИ МЕ ОБИЧАШЕ? И ОЩЕ КАК, ТА ТОЙ ПРОДАДЕ НАЙ-СКЪПИТЕ СИ ДАРОВЕ ОТ ФАМИЛИЯ ЛИХНОВСКИ, ЗА ДА ОСИГУРИ НЕОБХОДИМИТЕ МИ ПАРИ И ДА МЕ ЗАПИШЕ ДА УЧА В НАЙ-ПРЕСТИЖНОТО ПО ТОВА ВРЕМЕ ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ В ГРАДА. ТОЙ СЕ РАЗДЕЛИ С ТОЛКОВА МНОГО УСПЕХИ, ЗА ДА БЪДЕ МОЙ БАЩА. НЕ, ТОВА НЕ БЕШЕ НЯКАКВА ИЗМИСЛЕНА РОЛЯ, ТОЙ НАИСТИНА ПРАВЕШЕ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА БЪДЕ ТОВА. А ВСЪЩНОСТ СЪТВОРИ ОТ МЕН ЕДНО ЕМОЦИОНАЛНО РУХНАЛО СЪЩЕСТВО, ЕДНО ЧУДОВИЩЕ, КОЕТО ИЗДЕВАТЕЛСТВАШЕ НАД НЕГО. КРАДЯХ ПАРИТЕ МУ, РАЗБЪРКВАХ НОТИТЕ МУ, УНИЩОЖАВАХ ОТДЕЛНИ ЛИСТОВЕ, ОТ КОЕТО ИЗПИТВАХ ДОРИ УДОВОЛСТВИЕ. ДА, СЕГА СЕ СРАМУВАМ ОТ ТОВА, НО ТОГАВА БЯХ ТАКЪВ. ДО МОМЕНТА, В КОЙТО СЛЕД ПОРЕДНИЯ УНИЗИТЕЛЕН ПОБОЙ НЕ ВЗЕХ РЕШЕНИЕ ДА ПРИКЛЮЧА СЪС СЕБЕ СИ. НАПРАВИХ ОПИТ ДА СЕ САМОУБИЯ. ПРОСТРЕЛЯХ СЕ В ГЛАВАТА, НО ЗА ЩАСТИЕ РЪКАТА МИ БЕ ТРЕПНАЛА И ОТКЛОНИЛА КУРШУМА, ТАКА ЧЕ ВЪРХУ ЧЕЛОТО МИ СЕ ПОЯВИ ЕДНО ПОВЪРХНОСТНО ОДРАСКВАНЕ. ЧИЧО БЕ СЪКРУШЕН. В ТОЗИ ДЕН, КОГАТО ВСИЧКО СЕ РАЗМИНА ПРОСТО С ОКЪРВАВЕНО ЧЕЛО, КАТО ЧЕ ЛИ НЕЩО В НЕГО СЕ ПРЕОБЪРНА. ПРЕЧУПИ СЕ И ОТ ТОЗИ ДЕН АЗ ИЗВОЮВАХ ПРАВОТО СИ НА СОБСТВЕН ЖИВОТ. КЪМ МАМА СТАНА ОЩЕ ПО-ДОБЪР И КОГАТО ТЯ СЕ РАЗБОЛЯ ПРЕЗ 1821 Г., И МАЛКОТО ПАРИ, С КОИТО РАЗПОЛАГАШЕ, ТОЙ РАЗДЕЛЯШЕ НА ДВЕ РАВНИ ЧАСТ – ЕДНА ЗА МЕН, А ДРУГАТА ЗА НЕЯ. ДАЛИ СЕ ОПИТВАШЕ ДА ОТКУПИ ВИНАТА СИ? НЕ ЗНАМ. ЗНАМ САМО, ЧЕ ЧИЧО БЕ ЕДНО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО, КОЕТО МОЖЕШЕ, МОЖЕШЕ ДА ОБИЧА, НО САМО В МИГОВЕТЕ, КОГАТО НЕ БЕШЕ ЗАДУШЕН ОТ МУЗИКАЛНИЯ ГЕНИЙ В СЕБЕ СИ. КАТО ЧЕ ЛИ БЕ ПРОДАЛ ДУШАТА СИ НА ДЯВОЛА, ЗА ДА МОЖЕ ДА СЕ ДОКОСНЕ ДО ДИХАНИЕТО НА БОГ, ДА СЕ ДОКОСНЕ ДО НЕГО, ДА ГО ОТКРАДНЕ ОТ БОГОВЕТЕ, КАКТО ПРОМЕТЕЙ ОТКРАДВА ОГЪНЯ, И ДА ГО ДАРИ ЧРЕЗ МУЗИКАТА СИ НА ХОРАТА. ЗАЩО ЛИ? СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ НЕ Е ЗА СЛАВА. ТОЙ НЕ ЛАМТЕШЕ ЗА ПОЧЕСТИ И ЗВАНИЯ, НО КОПНЕЕШЕ МУЗИКАТА МУ ДА ПРАВИ ХОРАТА ПО-ДОБРИ. В ОНЕЗИ ГОДИНИ ВИЕНА ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ СЪЩАТА. ВСИЧКИ ЗАПОЧНАХА ДА ГО НАРИЧАТ ЛУД, ДА ШУШУКАТ ЗАД ГЪРБА МУ. НЯКОИ ДАЖЕ КАЗВАХА, ЧЕ „ТАКЪВ НЕГОДНИК КАТО НЕГО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОБЕСЕН”. И МАКАР ВСИЧКИ ДА ПОМНЕХА НЕГОВАТА МУЗИКА, МУЗИКАТА, КОЯТО БЕ ИЗПЪЛВАЛА СЪРЦАТА ИМ СЪС СТРАХОПОЧИТАНИЕ КЪМ ГЕНИЯ МУ, СЕГА ВИЕНА НЯМАШЕ НУЖДА ОТ НЕГО. А И ТОЙ НИКОГА НЕ СЕ ПОДДАДЕ НА ЛАСКАТЕЛСТВАТА Й И СЪХРАНИ ОНОВА, КОЕТО БЕ ТОЙ САМИЯТ – ЕДНО РАЗКЪСВАНО ОТ СТРАХА ДА ЖИВЕЕ И СТРАХА ДА УМРЕ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО. СЪЩЕСТВО, УДАВЕНО В МУЗИКА, ТИШИНА И ЛУДОСТ.

Лудвиг ван Бетовен умира на 26 март 1827 г. в пълна глухота, поставяйки края на една епоха – тази на Разума. Пътят към последните творби на Бетовен е опасен, изпълнен с безпокойство и достигащ до травмиращи последици. Дали е трябвало да се случи така? Дали е имало друг път, едва ли някога ще узнаем, но сам музикантът ще отговори на хамлетовското си питане Muss es sein? с простичкото Es muss sein! (Трябва!). И най-голямото доказателство за това не е тълпата от 30 000 хиляди човека, която съпровожда Бетовен до Виенския гробищен парк. Нито почестите и вниманието, които композиторът получава въпреки ексцентричността. Най-голямото потвърждение, че всичко това е имало смисъл, е животът на неговата музика. Музика, която милиони човешки създания аплодират до днес. Със сътвореното от Бетовен историята на музиката е променена безвъзвратно. Защото геният на Виена, воден от звездното небе над себе си и моралния закон в него, затънал в лудостта си, задушен от тишината, успява да улови и да ни подари онова, което цял живот преследва – общението с Бог.