На 22 декември 1936 г., вторник, София е засипана от дебела снежна покривка. Въпреки студеното време улиците са изпълнени с хора. Все пак идва Коледа. По обяд градът е раздран от камбанния стон на църквата „Св. Седмочисленици”. Деца с румени бузи и прикрити зад шаловете усмивки се пързалят по трамвайната линия, а забързаните им родители, свити в дебелите си палта, се споглеждат учудващо. Не подозират какво се е случило. „Някой ще да е умрял!” , шушукат те. Малцина са тези, които знаят, че в 10 часа по телеграфа е пристигнала от Виена скръбна новина: „След две поредни тежки операции Асен Златаров почина!” . По радиото съобщават за кончината на интелектуалеца едва на следващата сутрин в 6 часа. По същото време от печатница „Право” излиза новият брой на един от най-авторитетните седмични вестници за култура от този период – „Литературен глас”. Хлапе с каскет на главата взема 20 броя от вестника и тръгва по все още мрачните и сковани от зимата улици на града. „Извънреден брой на вестник „Литературен глас”, специален брой!” , крещи келешът, а елегантно облечен господин на ъгъла на булевард „Цар Освободител” и улица „6 септември” сваля дясната си ръкавица, бърка в джоба и подава 3 лева на детето, потупва го по рамото, взема прегънатия на две вестник и изсумтява: „Нека видим какво му е специалното на броя!” . Това е самият директор на радио „София” Панайот Тодоров, когото повечето познават под името Сирак Скитник. Когато стига до началническото си кресло в кабинета, той сваля сивата си шапка и сяда на стола до масичката, където вече го очаква любимият му чай от липа с мед. Разгъва вестника, оглежда внимателно титулната страница. „Няма случайни неща. Ето, вчера се спомина Асен Златаров, а днес „Литературен глас” ни разказва кой е Джек Лондон. Да, и двамата бяха преди всичко пътешественици из дебрите на човешката душа!” , тъжно отбелязва Сирак. Действително на 23 декември в навечерието на Бъдни вечер вестник „Литературен глас” излиза със специален брой, посветен на 20 години от смъртта на писателя, социалиста, странника и любовникa Джек Лондон. През 1936 г. цялото му литературно наследство е преведено на български език. Но както изтъква издателят на вестника проф. Димитър Б. Митов: „Може българското общество да е чело всичките романи и разкази на Джек Лондон, но до този момент то не знае почти нищо за него самия!” . Така в деня, в който София осъмва с новината за кончината на големия български интелектуалец, инженер, писател и мислител Асен Златаров, столичани през страниците на „Литературен глас” научават за живота на един от любимите им чуждестранни автори – Джек Лондон, човек с много имена и любови. Ето как депутатът и общественик Александър Гиргинов го описва от страниците на вестника: „И все пак някога върху нашата земя ще възтържествуват човечността и правдата. Нашата малка планета от арена на злото ще се преобърне в храм на красотата. Ще се забрави кървавата история на човечеството. Епохите ще се именуват не с имена на разрушителите на човешкият напредък, а с онези на великите строители на културата. Едно от най-светите имена измежду зидарите на днешната култура е това на гениалния писател Джек Лондон. Неговият къс живот вряза дълбока бразда в световната литература. Джек Лондон не е мода, тръгнала да обикаля света, подтикната от някакво сляпо подражание! Джек Лондон не е шлагер или сензация, наложена чрез фокусническа реклама! Джек Лондон – това е кондензираният дух на днешния човек. Дух – неспокоен, бушуващ, преситен от противоречията на досегашното, горящ от неудържима жажда за утрешното. За днешния човек земята е малка, тя вече не е terra incognita. Той обхожда Аляска, скита по бреговете на Юкон и после слиза долу на юг в Огнената земя. Ето го в столицата на Англия, а от там в страшните Соломонови острови. Той обикаля малкото земно кълбо и търси златни залежи, за да откупи с тях поробената правда и истина, за да издигне човека до онази висота, която му е отредена от силата и величието на неговите разум и чувство. Джек Лондон е символът на великата енергия, спотаена в човека, той е олицетворение на непоколебимата свръхчовешка воля, която всичко може и всичко постига. Джек Лондон не само обходи земята, но той преброди кътчетата на човешката душа и надникна в нейните тайни. Израснал из тинята на живота, той се издигна чрез крилете на своята мисъл до предела на свръхпостижимото. Двадесет години изминаха от неговата смърт, а хората вече създават легенди за живота му, така става само със свръхчовека…”. Такова е отношението към Джек Лондон в България, но не и в Европа. Още повече в САЩ. Америка обожава писателя приживе, но след кончината му бързо забравя за него. Причината?
Триумфът на капитализма, който е проникнал в цялата същност на тази държава. Книгите му с политически уклон не се предлагат в книжарниците, а са оставени да гният по складовете. Другите му произведения започват да се илюстрират богато. Така от мислител и остър критик на социалното неравенство Джек Лондон е превърнат в юношески писател. Изданията му с цветни корици, по които се разхождат вълци с вирнати муцуни, виещи срещу пълната луна, са част от стратегията за заличаването на социалиста Джек Лондон. Днес, 140 години след рождението на писателя, 100 години след кончината му и 80 след написаното за него от един български депутат и министър на вътрешните работи (Ал. Гиргинов), списание a-specto ви предлага един друг разказ за недолюбения колос на американската литература. Един текст за човешкото, твърде човешкото в гения Джек Лондон.
НЕ СИ СПОМНЯМ МАЙКА МИ ДА МE Е ПОГАЛИЛА
На 12 януари 1876 г. в Сан Франциско в малката тухлена къща на Трета улица №615 по обяд няма никой. Стопанинът на къщата, журналистът Уилям Слоукъм, е извън града, но въпреки това огънят в камината гори. В 13 часа една навъсена дама, видимо на 50 години, но всъщност на 33, прекрачва къщния праг. Наметната е с дебел мъжки кожух, но краката й са боси, а дългата й раздърпана коса доизгражда образа й на клошар. Това е Флора Велман, потомка на заможен военен род, която обаче погубва младините си в игри на любовта. Флора е сприхава, вечно депресирана и склонна да прекъсне нишката си с живота. Тъкмо затова от половин година живее заедно с приятел в Сан Франциско. Той се грижи за нея и се опитва да я спаси от манията й за самоубийство. Преди шест месеца буквално я е измъкнал от хватката на смъртта. На 4 юни 1875 г. „Сан Франциско Хроникъл” отпечатва статия с гръмкото заглавие: „Изоставена жена. Защо госпожа Чейни направи два опита за самоубийство?”. Клюкарското каре се отнася за Флора Велман, която по това време е женена за Уилям Чейни, известен в щата Калифорния астролог, който според мнозина е просто шарлатанин. Двамата се запознават на едно събиране за колективен спиритически сеанс, едно увлечение, изключително модерно през втората половина на ХІХ в. Така страстта към окултното разгаря и огъня на любовта. Флора и Уилям отварят бюро по астрология, въпреки че тя предпочита свободата на мистичното общуване с духове. Докато Уилям се вглъбява в направата на поредната астрологическа карта, търсейки зависимостта между датата на раждане и подредбата на звездите, Флора убеждава своите клиенти/пациенти, че влиза в контакт с мъртъвци, за което й помага духът на някакъв индиански вожд, на когото даже знае името – Перото. Когато той се появява, тя изпада в състояние на транс и започва да крещи като прериен дивак. От сеанс на сеанс успява да припечели достатъчно пари и започва да мечтае за по-охолен живот, за деца. Тогава бъдещият баща господин Чейни прави хороскоп и преценява коя ще е най-добрата дата за зачеване. И макар оплождането да е реализирано точно в деня, посочен от астролога, когато чува новината, че Флора е бременна, той се изплашва и я приканва да направи аборт. Отказът й страшно го разгневява. И след като й нанася тежък побой, Чейни зарязва бъдещата майка на детето си. Седмица по-късно излиза статията в „Сан Франциско Хроникъл”, която оповестява, че Флора е направила опит да се самоубие, като поглъща голяма доза лауданум (опиумна тинктура). Въпреки изпитото солидно количество на следващия ден тя се пробужда жива. Тогава Флора решава да се простреля в главата. Навярно треперещите й ръце отклоняват пътя на куршума и той само одрасква слепоочието й. И ето, че Флора заедно с цялото си нещастие попада в дома на приятеля, който започва да се грижи за нея и очакваното дете. Но и тук тя живее ден за ден и не открива утеха в света около себе си, защото бащата на първото й отроче е далеч от нея.
Точно толкова нещастна се завръща от магазина в обедните часове на 12 януари 1876 г. Купила е поредната бутилка ром, парите за която е спечелила, като е предложила тялото си на някакъв изпаднал извратеняк, каквито има много из улиците на Сан Франциско. Пияна, примряла от студ, бременна в деветия месец, тя се срива на пода пред горящата камина. Такава я открива и приятелят й Уилям Слоукъм, когато се прибира у дома. Такава ще я види и изскочилият из утробата й в 5 часа вечерта на същия ден Джон Грифит Чейни. Флора е напълно изтощена от раждането и депресията. Нещо повече, тя развива истинска нетърпимост към сина си, когото често определя като „петно на позора”. Въпреки това момчето е здраво и макар да няма добра майка, Бог му изпраща грижовна дойка. „Кръвта ми е пълна с отрови и алкохол. Не мога да храня това изчадие” , отсича Флора. В същото време в съседната къща чернокожата Вирджиния Прентис е изгубила двумесечното си бебе, а кърмата продължава да пълни гърдите й. Самата тя предлага услугите си на Флора. Така спиритистката срещу скромно заплащане на тъмнокожата съседка осигурява храната на сина си и се отървава от необходимостта да го прегръща.
Мама Джени, както всички наричат дойката, е пълничка жена с перлена усмивка и добро сърце. През първите осем месеца Джон Грифит Чейни живее изцяло в дома й. Флора идва само веднъж в седмицата, за да нагледа сина си и да заплати необходимата сума. При една от визитите си тя се сблъсква на вратата с Джон Лондон, който е работодател и приятел на съпруга на Вирджиния. Лондон е ветеран от Гражданската война, 53-годишен вдовец, баща на две момичета – Елайза и Айда, мил, влюбчив, самотен, дори красив, лишен от всякаква амбиция за власт. Срещата на Флора с него я преобръща. Поне по отношение на депресията. През следващите месеци, докато малкият Джон расте в уюта на семейство Прентис, екстрасенската се влюбва така силно в Джон Лондон, че започва да му шие ризи и да прекарва с него почти целите дни. Предлага му дори брак. Като вдовец с две момичета той с радост приема предложението, още повече, че раненият му по време на войната бял дроб все повече напомня за себе си. Точно по Коледа на 1877 г. двамата се сгодяват, а след по-малко от година се венчават в катедралата „Св. Богородица” в Сан Франциско. В общия дом Елайза и Айда, двете доведени сестри на бебока Джон Грифит Чейни, се грижат за подрастващия член в семейството. По настояване на мама Флора детето е прекръстено. Така се появява името Джек Лондон. Никой към този момент не може да заподозре, че малчуганът ще се превърне в един от най-големите писатели на американската литература. Детството на малкия Джек Лондон преминава през честа смяна на адреса на живеене, но винаги в обятията на Елайза, по-голяма от него с осем години. Тя му чете приказки, играе си с него, превързва му раните, а когато е болен, бди по цяла нощ над него. За съжаление често болестите повалят и двамата. През 1880 г. те са сломени от върлуваща дифтеритна епидемия. Когато Флора ги води при доктора, той обезпокоен констатира, че за децата няма шанс да оцелеят. Тогава „любвеобилната” и пестелива госпожа Лондон пита: „А възможно ли ще е двете деца да бъдат погребани в общ ковчег?”. За щастие диагнозата се оказва невярна, но малката Елайза помни случилото се и след години ще разкаже за преживения шок от чутото в лекарския кабинет. Такава е Флора, жена, в която никога не се пробужда майчиният инстинкт. Но сякаш като небесен дар бащата Джон Лондон компенсира липсата. Той е грижовен и мъдър, а също и приятел на двете си дъщери и доведения си син, когото припознава за свой. „Не си спомням, докато бях малък, майка ми веднъж да ме е погалила, но бащината ръка ми вдъхваше кураж: „Спокойно, спокойно малкият”, измърморваше баща ми, когато нещата вървяха зле!”, споделя след години Джек Лондон.
МАКАР ДА ИМАМ ОТВРАЩЕНИЕ ОТ АЛКОХОЛА, С КРЪЧМАТА СА СВЪРЗАНИ МОИТЕ НАЙ-ПРИЯТНИ СПОМЕНИ ОТ ДЕТСТВОТО.
Възрастният Джон Лондон дава всичко от себе си, но доходите не достигат. Мама Флора хленчи и не полага усилия, за да увеличи приходите, а двете момичета правят онова, което е по силите им. Вечер често заспиват уморени над машината за шиене, като само за цент преправят старите дрехи на клиентите си, а за два са готови да ушият и нова риза. Келешът Джек, който вече е на девет години и е тръгнал на училище, си намира работа като продавач на вестници. „Ставах в 3 часа сутринта, за да ида за вестници, продавах ги, а сетне – в училище. След училище – вечерните вестници. В събота работех при фургоните, с които разнасяха лед, а в неделя отивах на кегелбана да нареждам кеглите на пияните холандци. Всеки спечелен цент носех вкъщи, а ходех облечен като плашило”, разказва по-късно Джек Лондон. Единствената разтуха от тежкия ден момчето открива в скута на баща си, който често го води в близката кръчма, която в очите му се разкрива като приказно място, шумно, но топло и уютно. Музикантите свирят в ъгъла, в камината пращят горящите дърва, а татко удря по масата с юмрук и говори с приятели. В тези мигове Джек се чувства истинско дете. Но всичко е много кратко, защото настъпва нощта, малко сън и денят започва отново, за да завърши отново със „зрелището в кръчмата, което изпълва душата на младежа с възторг и удивление”.
В началото на 1886 г. семейство Лондон отново сменя дома си. Мести се в Оукланд (Калифорния), но с един член по-малко. Елайза, която не само играе с Джек Лондон, но го научава да чете и пише и му отваря вратата към литературната вселена, напуска семейното огнище. Омъжва се за тридесет години по-възрастния от нея капитан Шепард, вдовец с три деца и ветеран от Гражданската война. Въпреки възрастта му тя е готова да му роди нови деца и да се отдаде на семеен уют с него. На сватбата влюбеният в доведената си сестра Джек за малко да провали церемонията. Той отива при отеца и му прошепва в ухото: „Отче, вършите грях. Тя е негова дъщеря!”. Настъпва смут, който обаче не успява да предотврати заветното „да” и да заглуши празничния звън на камбаните. Брачният съюз отнема на Лондон неговата любима сестра и бавно го отвежда към тежка депресия. По цял ден той не излиза от стаята, а сълзите бликат като реки от дълбоките му сини очи. Взрян в книгата, която напусналата го сестричка му e подарила за миналогодишния рожден ден, той прелиства лист след лист. Това е намереният край кофата за боклук роман на Мари Луиза де ла Раме „Сигна”. Книжката е разкъсана, липсват последните четири страници, но след почистване се превръща в скъп подарък. Това е историята за едно момче, дарено от Бог с таланта да свири на цигулка. Родителите му са бедни, но с много усилия детето успява да изплува от клоаката на социалното неравенство и да се изкачи до най-големите сцени, да се превърне в гениален композитор. Всеки път когато Джек стигне до триумфа на своя герой, се разтреперва от възторг и дава отпор на емоцията, напираща в гърдите му. Той обаче не знае как приключва историята на неговия герой, защото последните страници липсват. Ще ги открие едва двадесет години по-късно. И това са страниците, които разкриват самоубийството на композитора. Но докато малчуганът научи за този литературен поврат, ще трябва да извърви дълъг път.
Установяването на семейство Лондон в Оукланд предопределя и поредната смяна на училището за Джек. Той отново не открива приятели сред съучениците. Всички го мислят за особняк, сочат с пръст вехтите му дрехи и дупката на десния му чепик, но младежът отдавна е свикнал да е единак. В един от следобедите, когато крачи по пътя от училище до дома, погледът му се отклонява след две гонещи се момчета в една от пресечките. Любопитен, той ги проследява, но в един момент те се изгубват от погледа му. Шмугват се във входа на някаква бяла помпозна сграда. Когато понечва да ги последва, възрастен господин с бомбе на главата и изящен бастун грубо го спира: „Къде отиваш, голтак?”. Слисан, ученикът обяснява, че едни негови приятели са влезли преди малко през тази врата. „Това тук е библиотека, а не забавачница! Я се пръждосвай!”, избоботва господинът и отминава. Думата библиотека звучи непознато за Джек, но именно това е достатъчно да го накара да наруши забраната. Отваря голямата тежка врата, а пред него се разгръща мраморно стълбище, отвеждащо към втория етаж. Влиза. Никой не го спира, а когато се изкатерва по стълбите, общо 34 стъпала, пред него се разкрива огромен салон, препълнен с книги. Няма никой. Плахо пристъпва навътре, а от далечината се чува нежен женски глас: „Идвааааам!”. След по-малко от минута пред него се извисява едно ангелско създание – библиотекарката госпожица Айна Кулбрайт. Тя е по-голяма от него с цели 35 години. И в нея Джек провижда не само приятел, но и образа на майката, който му липсва и ще търси до края на дните си. Айна е не само красива, но тя е и поетеса и по щастливо стечение на обстоятелствата и библиотекарка. Днес биографите на Джек Лондон я наричат „литературната майка на писателя”, а в едно свое писмо, адресирано до нея, той пише: „Дължа ви много. За мен вие бяхте като богиня. Не знаех, че сте поетеса, че се занимавате с нещо толкова прелестно, каквото е писането. Изпитвах страх към вас, примесен с уважение също като към божество. Наричах ви Благородната. Никоя жена не е оказвала такова влияние върху мен като вас. А аз бях само едно хлапе”. Айна Кулбрайт отваря вратите на библиотеката за своя млад читател. Тя го насочва, говори с него, заедно обсъждат прочетеното, дори понякога спорят.
През следващите две години библиотеката е утеха за Джек в самотните и болезнени делници. Тате Джон се е пропил, а мама Флора е започнала отново да се успокоява с опиум. Хлапакът, по чието лице са започнали да се появяват и първите младежки пъпки, не е сред отличниците в училище, но все пак се справя. Но не без наученото в библиотечния оазис, където по цял ден чете, а когато очите подпухнат от взиране в текста, разговаря с госпожица Кулбрайт. „Аз четях безразборно, но най-много обичах историята и романите с приключения. Особено се увличах от литературата за различни пътешествия. Четях от тъмно до тъмно и легнал в леглото, и седнал до масата, и по пътя за училището, и по пътя за дома, четях по време на междучасията, които другите деца изпълваха с игри”, пише след години Джек. Въпреки че вече е открил щастието от книгите, Джек Лондон често продължава да потъва в мрака, дима и шумотевицата на градската кръчма. Там е тате и той трябва да го прибере след поредната пиянска свада. Постепенно Джек толкова много свиква да е част от този алкохолен свят, от който измъква непрекъснато баща си, че дори сам започва да се отдава на моментни алкохолни слабости. На 14 години Джек Лондон е опитал всеки от алкохолите, предлагани в пивницата, и нещо повече – не веднъж се е опивал от тях. В такива случаи светлината на утрото сварва баща и син на най-различни места в града. Понякога в калта, а друг път, сгушени в ъгъла на някоя къща. Но при всички случаи – в устата на хората. Така между алкохолния колапс и литературния свят изтича цялото детство на писателя, едно детство, за което той горчиво констатира: „Това не беше детство!”.
ТРЯБВАШЕ ДА СЕ НАУЧА ДА ВЪРША МНОГО НЕЩА: ДА ТИЧАМ НАСАМ-НАТАМ, ДА СЕ НАУЧА ДА СЕ БИЯ, ДА СТАНА ПРЕДПРИЕМЧИВ И БЕЗОЧЛИВ.
През август 1891 г. Джек Лондон завършва основно училище. Душата му е изпълнена с надежда, че ще успее с получената диплома да си намери истинска работа. И да стане част от работническата класа. Започва да се труди в консервната фабрика „Хикмот”. Тук заедно с още деца на по 12 години той пълни буркани с туршия по 12 часа на ден, а възнаграждението му е 10 цента на час. Около него има и множество 30-годишни мъже с вид на 50-годишни. Условията на работа са ужасни. Има студени дни, в които туршията просто замръзва в ръцете на работниците, но това е единственият начин за препитание. В този своеобразен трудов лагер Джек Лондон често работи дори по 18 часа на ден. „Всеки цент беше важен!”, изтъква той. В едно от първите си политически есета авторът очертава ужаса на дните от този период: „Виждах дъщерята на собственика на консервната фабрика в нейната кола и знаех, че и моите мускули помагат отчасти тази кола да се движи върху гумените си колела. Виждах как синът на собственика на фабриката отива в колежа и знаех, че моите мускули му даваха възможност да пие вино и да се весели с приятели. Такива бяха правилата на играта. Силата беше на тяхна страна. Много добре, но и аз не бях слаб. Ще си пробия път сред тях и ще спечеля пари с мускулите на другите. Работата не ме плашеше. Аз обичах тежкия труд. Ще напрегна сили, ще работя повече от всеки друг път и в края на краищата ще се превърна в стълб на обществото”. Докато всичко това се случи обаче, Джек Лондон ще трябва да понесе още куп разочарования и да преживее низ от беди.
Прекараните часове в библиотеката, оазиса, за който има все по-малко време, му дават надежда. Прочетените романи, разкази, поеми му вдъхват кураж, че има и един друг свят. По-добър. И той не е мираж, не е литературна измислица, а действителност, която човек може да достигне, но как? Настоящето на младия мъж изглежда мрачно, а бъдещето неясно. През октомври 1891 г. в единствения почивен ден, който си е взел от седмици наред, Джек Лондон нарамва малката си раничка, купува няколко бисквити и отива на гости на мама Джени, негърката, която го е отгледала като бебе. Не са се виждали отдавна. През този дълъг следобед, в който сладостта на чая се примесва с разказите им за горчивината от живота, Джек вади от чантата си бисквитките и ги подава на своята дойка. В замяна обаче той отправя молба към Вирджиния Прентис – 300 долара заем. На въпроса, защо са му необходими толкова пари, мечтателят отговаря, като споделя плана си: иска да купи едномачтовата гемия „Рязал Дязъл” и да се занимава с улов на риба, която после сам да търгува. Може никога да не го е правил до сега, но е чел достатъчно и знае как се прави това, поне как го правят в романите. Джени не се поколебава и снабдява приключенеца с необходимите му средства. На следващия ден той е на пристанище Оукланд на брега на Тихия океан. И след като слага подписа си върху листче хартия, се сдобива с мечтаната гемия. Тя е собственост на французина Франк, но ето, че 300 долара са достатъчни, за да я получи Джек. Поочукана, отдавна загубила блясъка си, но в движение. За един бедняк това е достатъчно. Джек започва да прекарва всяка свободна минута на корабчето, да кърпи старите скъсани платна. В един слънчев следобед, когато заливът на Сан Франциско вече е опустял, авантюристът се отпуска на лакираната палуба и очаква скорошното излизане във водите, за да направи първия си чуден улов. Задрямал, той се събужда, сепнат от хвърлената върху му ненадейна сянка. Когато отваря очи, срещу него стои 16-годишната скитница Мейми, която всички познават като Мами. Смуглата красавица е захвърлена на улицата от родителите си още когато е била на три. От тогава градът е неин дом. „Хей, какво правиш тук?”, стреснат пита Джек, а тя спокойно с кадифения си глас му прошепва: „Чакам да видя очите ти”. Скитницата познава всички по доковете, а когато съзре някой нов на кея, веднага притичва, за да проучи новобранеца. Всъщност и до днес Мами е останала в спомените на града като „царицата на стридите”. Още на 12 години става част от тайфата млади момчета, които се занимават с бракониерски добив на стриди от залива. В групата, разбира се, тя има по-скоро ролята на задоволителка на мъжките страсти, но понякога това е най-важното, защото натрупаното напрежение на тази възраст се освобождава по два начина: чрез секс или юмручен бой. А тя прави всичко възможно нещата да се случват по първия начин, тоест животът да е някак си любезен. Само за няколко седмици общуване скитницата успява да оплете Джек Лондон в мрежите си и когато му предлага роля в бракониерската група, той не се двоуми да се съгласи. „По това време се бях закачил за първото стъпало на стълбата на бизнеса. Започнах да се превръщам в капиталист. Имах лодка и пълно снаряжение за грабеж на стриди. Екипажът ми се състоеше само от един човек. Като капитан и собственик получавах две трети от плячката. Знам, че крадях от другите, признавам, но постъпката ми беше съвсем в духа на капитализма. Капиталистът присвоява собствеността на ближния си, като подбива цените, злоупотребява с доверието, купува сенатори и висши сановници. Аз бях просто по-груб. Това беше разликата”, трезво оценява Джек ситуацията от онова време. Новата му работа е доходоносна, макар и опасна. През нощта той се промъква до развъдниците за стриди, пълни гемията си, сутринта разпродава стоката и се оказва минимум с 25 долара в джоба. Сума, за която трябва да работи цял месец в консервната фабрика. В тази работа има особено напрежение, може всеки момент да бъде заловен, покосен от куршум или удавен. Има безкрайно много алкохолни увеселения, игри с приветливи момичета в кабината на корабчето „Рязал Дязъл”. А когато всичко това липсва, има и спокойствие, което му позволява да се потопи в света на Флобер, Киплинг, Мелвил. Там, снишен в мрака, запалил игривия пламък на свещта, той чете ли чете, а когато се умори, склонява глава върху свитата в лакътя дясна ръка и заспива. В една такава нощ платната на гемията пламват като факел. И Джек Лондон отново трябва да започне всичко отначало.
Но алкохолният запой в градската кръчма отново му предоставя възможност. Този път ще стане ловец на тюлени в открития океан. Работата потръгва. Бързо преодолява морската болест, а качествата му са високо оценени от собственика на кораба. Пътуват до Хавайските острови, а сетне стигат до Япония. Джек Лондон открива очарованието на пътешествията – величествени и плашещи вулкани, вдъхновяващи джунгли, флора и фауна. А когато достигат до Берингово море, където ловът на тюлени продължава 100 дни, Джек е в разгара си. „Това бяха най-вдъхновяващите и в същото време най-кръвопролитните дни в живота ми”, разказва Лондон. Тук той не само лови животните, но ги дере, чисти вътрешността им, реже ги на парчета, а сибирският студ като истинска любовница се увива около врата му. Но за страстта няма студ и почивка. По-късно преживяванията край Япония намират място в книгата му „Морският вълк”: „След няколко дни успешен лов нашата палуба се покри с кожи и тела, хлъзгави от мазнина и кръв, а из дупките за изтичане на водата от кораба струяха червени ручейчета. Мачтите, въжетата на платната, всичко беше почервеняло. Мъжете с окървавени до лактите ръце като касапи работеха усилено с ножовете, за да отделят кожите от хубавите морски същества, които бяха убили”. Но престоят в този кръвожаден ад само за година и половина осигурява на Джек Лондон цяло парично състояние. Сума, която му позволява не само да върне заема си от 300 долара, но и да сбъдне поредната си мечта: да бъде и той като сина на собственика на консервната фабрика – да продължи обучението си.
БЯХ МНОГО ЩАСТЛИВ, ПРОВЪРВЯ МИ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО НА СТОТИЦИ МИЛИОНИ ХОРА ОТ МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ. И ВЪПРЕКИ ЧЕ МНОГО СЪМ СТРАДАЛ, АЗ ЖИВЯХ, ВИДЯХ И ПОЧУВСТВАХ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.
Когато се завръща от далечното пътуване, Джек е тотално преобразен. Лицето му е станало с поостри черти, раменете – по-широки, гласът е по-плътен, а усмивката – изстинала. Зъбите му са в отчайващо състояние. За да облекчи болките от кариесите в смърдящата си на гнило уста, той дъвчи непрестанно тютюн. Но всичко това не изтрива очарователните спомени от презокеанското пътешествие. Джек разказва вдъхновено за преживяното, а когато се вижда с обичната си сестра Елайза, тя го прегръща и го насърчава: „Трябва да разкажеш на света за видяното там!”. Така в тишината на градската библиотека в Оукланд в читалнята на втория етаж под усмивката на библиотекарката госпожица Айна Кулбрайт той написва първия си текст „Тайфун край бреговете на Япония”, който предава за печат в местния вестник, но след редакцията и правописната проверка на неговата литературна приятелка. Това е онзи същият вестник „Сан Франциско Хроникъл”, който преди години скандално оповестява двата опита за самоубийство на майка му, докато самият Джек е още в утробата й. Но ето, че така се ражда журналистът Джек Лондон. През ноември 1894 г., горд от първия си отпечатан текст във вестник, Лондон продължава образованието си в гимназията. Той знае, че няма да бъде приет добре от съучениците си, които го мислят за алкохолик, странник и бедняк. Не очаква разбиране от тях, но се надява да не му пречат. И така се случва. След занятията Джек отново се отдава на библиотечната си страст, а вечер късно се прибира у дома. Превърнал е детската си стая в кабинет, където за сън е отделен малък нар в ъгъла до прозореца. Тук се опитва да събере мислите си и да ги въплъти в писано слово. Началото е трудно, но младежът е категоричен: „Моите скитания промениха представата ми за живота. В качеството си на скитник аз имах възможността да видя задкулисната игра на общество… Умът, само умът, ето с какво ще търгувам аз”. Мотивите за това преобръщане са, че Джек Лондон, макар и да не може да проведе задълбочен разговор с хората около себе си, очевидно може да пише вълнуващо. За отпечатаната му статия говори целият град. И Джек Лондон започва да пише политически статии, но успоредно с това на страниците на вестниците започват да се появяват и негови къси разкази, които в края на живота му стават общо 197. В тях той превръща читателите си в скитници по неговите дири. Бързо растящата популярност на Джек му дава увереност и той се включва в редиците на социалистическата партия, дори става първият президент на Студентското социалистическо общество в САЩ. Пламенните речи на доскорошния бракониер на стриди взривяват хората, които вече го наричат „момчето социалист”. Организираните през 1895 г. протести в щата Калифорния за подобряване на качеството на живот и условията на труд са водени именно от Джек Лондон. Заради изказванията си той попада няколко пъти в затвора за 72 часа. Това обаче не може да го спре и той продължава остро да критикува държавната политическа машина, която „не само мачка човешките същества, но и ги превръща в бездушни отрепки”.
Страстта за нов, по-справедлив ред е подхранена и от първите по-особени любовни трепети на писателя. По онова време през живота му преминават няколко момичета от различни социални прослойки, но всички са мимолетни авантюри. Най-траен отпечатък у 19-годишния Джек Лондон оставя Мейбъл Апългарт, сестра на неговия съученик и приятел Тед. Когато писателят влиза за първи път в дома им, той е поразен. Навред е пълно с книги, а по стените висят картини, изобразяващи неземни пейзажи, морски битки, военни походи и какво ли още не. Мейбъл е крехко създание, което си живее в този свят и не осъзнава онова, което притежава. Но Джек е истински влюбен в нея. „Тя бе дух, нещо извънземно, нещо божествено; подобна възвишена хубост не се среща на земята”, отбелязва младият мъж. За него тя е блян, който не може да бъде достигнат. Класовите различия между двамата предначертават развоя на чувствата им. А това още повече изостря убежденията на писателя: „Искам да дишам същия въздух, да имам книги и картини, и разни красиви неща, а хората да говорят тихо, да са чисти и мислите им да са същите. А досега съм слушал само за ядене, за наеми, за побоища и къркане”, възкликва един от литературните герои на Джек Лондон.
За беззъбия бивш ловец на тюлени годината 1896-а преминава в усилена подготовка за прием в университет. В рамките на една година той покрива гимназиалните си изпити, които трябва да бъдат взети за две. Нетърпелив е и няма време за губене. Чете като умопомрачен скучновати книги. „Произход на видовете” на Дарвин, „Критика на чистия разум” на Кант, „Социалната еволюция” на Кид. Съчиненията на естетическите последователи на Карл Маркс, Матю Арнолд, Уилям Морис, Ръскин, Карлайд са само частица от прочетеното от него в този период. В статията си „Как станах социалист” от 1902 г. Джек Лондон споделя: „Ще бъде съвсем правилно, ако кажа, че станах социалист почти така, както тевтонските езичници са ставали християни – социализмът беше просто набит в главата ми. По време на моето покръстване не се стремях никак към социализма, напротив, борех се с всички сили против него. Много млад и неопитен, аз познавах слабо живота и при все че не бях чувал нищо за течението, наречено индивидуализъм, пеех химна на силните с цялото си същество”.
На 10 август 1897 г. Джек Лондон се събужда рано. Прави си чаша горещо кафе и пали цигара. След бърз душ облича най-новите си дрехи – панталон, който отдавна не успява да покрие цялата дължина на краката му; риза, чиито ръкави са така захабени, че за да не се вижда овехтелият им ръкавел, ги подгъва; сако без копчета и обувки с пробити подметки. Е, поне тирантите му са нови, скъп подарък от Мейбъл Апългарт, която вече е минало. Слага шапката на главата си и яхва раздрънкания велосипед, който сестра му Елайза му завещава, когато напуска дома им.
Състарените му родители са на прага. Мама Флора е все същата – съсухрена от годините и с празен поглед, а тате Джон, вече прегърбен, но с усмивка на лицето. Те изпращат своя малък мъж за Бъркли. Денят е важен за Джек – днес е датата за полагане на изпит за прием в Калифорнийския университет. Когато пристига в Бъркли, вече е 8:30. Градът е изпълнен с млади пришълци от цялата околия. Всички те с трепет очакват този ден, който се надяват да промени живота им. Двадесетгодишният господин Лондон след тридневни изпитни занимания успява да проникне в системата. Записва се да учи социология, философия, литература, френски език, биология, история, икономика, юриспруденция. Само че намеренията му да се отдаде изцяло на образованието си много бързо рухват. Баща му Джон е много зле, необходими са пари за лечението му и някой трябва да се грижи за него. В края на първия семестър Джек Лондон напуска университета и не се завръща никога повече там.
БИХ ПРЕДПОЧЕЛ ДА БЪДА ПРЕКРАСЕН МЕТЕОР И ВСЕКИ ОТ АТОМИТЕ МИ С ВЕЛИКОЛЕПЕН БЛЯСЪК ДА ИСКРИ, ОТКОЛКОТО ДА СЪМ ПЛАНЕТА, ВЕЧНА И ЗАСПАЛА. ПРИЗВАНИЕТО НА ЧОВЕК Е ДА ЖИВЕЕ, А НЕ ДА СЪЩЕСТВУВА.
Прибирането му в Оукланд се превръща в един безкраен работен ден. Джек Лондон зарязва журналистическите си страсти и си намира работа на няколко километра от Оукланд в академия „Белмонт”. Всеки ден той изминава пътя до там пеша. Седмично работи по 84 часа, като възнаграждението му за това свръхусилие е 7 долара и 50 цента плюс храна. Трябва да пере и глади дрехи. Започва работата с ентусиазъм, който още на третия ден бързо стихва. Но парите му трябват. Опитва се да потуши огорчението си, като „колосва с усмивка долното бельо на дамите от висшето общество”, знаейки, че те никога не ще посмеят да се оплачат от извършеното злодеяние. В тези дни на крайно омерзение в Оукланд като чума се разнася слухът за огромна златна жила в района на Юкон на границата между Аляска и Канада. „Злато! Злато! Злато!”, крещят продавачите на вестници в града. Денят е 14 юли 1897 г. Тъкмо днес сутринта на пристанището край Сан Франциско акостира параходът „Екселсиор”. Той има 40-членен екипаж и цял тон чисто злато. Легендата разказва, че на 17 август предната година двама приятели, преследвайки елени карибу и лосове, съзират във водата пасаж сьомга, който се изкачва нагоре по река Клондайк. В един момент забелязват странни отблясъци по дъното. Така с тиганите за пържене на риба, които носят, те изгребват под формата на златен прах за 700 000 долара. След това регистрират концесия, резултатът от която е натоварен днес на парахода „Екселсиор”. Дългата 3185 километра река Юкон, чийто извор е в Канада, а устието й е в Берингово море, е заобиколена от стръмни брегове. Именно под тях е открита златната жила и хиляди хора започват да се стичат там. Районът е наречен Боанза Крийк и само за месец новината обикаля цялата държава. Нещо повече – областта се покрива с концесии. Така се ражда голямата треска за злато, която обладава разума на всички прослойки в обществото. Завладява и сърцето на Джек Лондон, гладача на дрехи с липсващи четири предни зъба. Той е готов на всичко, за да отпътува по пътя към златото.
За да замине обаче, писателят трябва да намери някой, който да финансира експедицията му. Опитва се да отпътува като репортер на местния вестник, но предложението му е отхвърлено. Пробва с други, по-големи издателства, но и те не са готови да инвестират крупна сума пари в човек като Лондон без никаква гаранция за успех. И тъкмо когато всички възможни ходове се изчерпват, ето, че се появява искрица надежда. Елайза, обичната сестричка, е готова да ипотекира фамилната си къща. Този отчаян ход е предприет и заради каприза на съпруга й – капитан Джеймс Шепард, който също желае да замине. Джек Лондон не одобрява съвместната експедиция, защото според него сестриният мъж е не само на повече от шейсет години, а и страда от сърдечна недостатъчност. Една подобна авантюра може да го убие. Но Шепърд не отстъпва. Събират най-необходимото – зимна екипировка, зърнени храни, кафе, захар, консервирано месо, инструментите на златотърсача и някоя друга книга и карта. Общо половин тон товар. На 24 юли двамата са на борда на кораба „Юматила”. Оставят любимите хора и се впускат в едно голямо приключение. Следват осем дни път по вода до пристанище Таунзенд, а от там след още няколко дни се оказват в индианско кану по реката. На кораба се запознават с трима мъже като тях, авантюристи по душа – дърводелеца Мери Слоупър, миньора Джим Гудман и мускулестия Фред Томпсън. Така се образува великолепната петица на Джек Лондон, чиито действия ще бъдат записвани прилежно в дневник, воден от Фред, оцелял и до днес. Именно той ни позволява да реконструираме ден по ден случилото се в това изключително пътешествие. Пътят към златото е тежък. Буквално осеян с трупове. Джек Лондон и спътниците му прекрачват по тесните пътеки на Ледените планини в края на август. Температурите нощем падат до минус 10 градуса и студът сковава всичко живо наоколо. Изпод ледени блокове се подават вкочанени ръце. Няма място за тъгувания, нито за депресии. Всички тези мъртъвци по пътя сякаш са-оставени, за да предупреждават запътилите се към Севера какво ги очаква, ако не са готови за това изпитание. След пет дни път петимата авантюристи се оказват в местността Скалс. Тук лагеруват, за да се отправят към митичния проход Чилкут. Палят тих огън, стоплят премръзналите си крайници, а очите на изгладнелите вълци проблясват в мрака наоколо. Един дежури, а останалите се опитват да отпуснат клепачите за отмора от белия сняг навред. На всеки час пазачът на съня се сменя, а когато светлината на деня отново се появява, те трябва да продължат. Денят е 31 август. Проходът Чилкут е страховит заледен път под наклон 45 градуса, а общата му дължина е 30 км. Преминаващите през него трябва да го проходят десетки пъти, за да пренесат огромния товар с провизии, които ще обезпечат по-сетнешното странстване из този страховит свят. Отдолу, та чак докъдето стига погледът, се ниже черна върволица от хора, приличащи на мравки. Сред тях са Джек и спътниците му. Всички описват този преход като най-голямото премеждие по пътя към златото. Пълзят на четири крака, натоварени със 100-килограмови денкове върху гърбовете си. Един такъв товар преобръща Лондон и за малко не убива младия писател. Само случайността успява да го спаси. Кракът му се закача между два стърчащи камъка. По пътя отпадат десетки хора. Всички като зверове се опитват да достигнат до върха, за да започнат наново да се спускат надолу, за да домъкнат следващия товар. Изгубили всичко човешко в себе си, тези пътници подритват някой труп и го прехвърлят в браздата отстрани. Не липсват и такива, които, виждайки някой припаднал от умора човек, претършуват багажа му за скромната сума пари, която носи със себе си. „Ако има ад, то със сигурност преминаването на прохода Чилкут е едно от изпитанията, през които трябва да премине всеки осъден на безкрайни мъчения”, възкликва писателят. Ето че за девет дни Джек Лондон, зет му и тримата другари от кораба успяват да се справят с премеждието и заедно с багажа си вече са при езерото Линдеман от другата страна на адския хълм. От там с малки плавателни съдове продължават по течението на река Юкон. Няма време за почивка, бързат, преди студът да е сковал реката. Следват цели 800 километра по вода през бързеи, езера и пещери. С тях се движат и други авантюристи. Неловкостта на някои пътници обръща лодките им в ледените води. Често се случва по течението да застигат посинял и бездиханен труп. Не могат да спрат, за да му отдадат необходимата почит. Оцеляването е основният закон, който движи всеки, тръгнал по този път. Бреговете са вече в сняг. Плават, без да спират, като сънят е сведен до минимум. Зимата е готова на всичко, за да спечели надпреварата с човека. Срещу датата 23 септември в дневника на нашите пътешественици е отбелязано: „Стигнахме реката към обяд, сготвихме си ядене в лодката, оставихме се на течението, после гребахме по реката, прекарахме много приятен следобед и открихме много удобно място за лагеруване на брега. Джим уби два фазана”. На следващия ден пътят продължава, като приближава пътешествениците все повече до страшните бързеи на Уайтхорс. Казват, че преминаването през тях с лодка е невъзможно. Но не и за великолепната петорка на Лондон. Така те спестяват няколко дена заобиколно пътуване, а за награда имат възможност за кратка почивка. Лагеруват в областта Форт Селкър, където местни индианци им помагат да се стоплят и съберат сили. В малкото индианско селище е пълно с десетки кучета – маламути, хъскита, здрави мелези, които след години ще превземат разказите на писателя. Джек попива всеки жест от контакта си с тези така далечни хора, за да го отнесе със себе си и сетне да го разкаже на света. На 7 октомври петимата пътници напускат домакините си и се отправят към района на Острова на раздялата. Там има няколко изоставени хижи. Трябва да се доберат до една от тях и да прекарат зимата. Най-близкото населено място е Доусън, но това е град, който е препълнен с гладни и озверели хора, които за къшей хляб и долар са готови на всевъзможни злодеяния. След два месеца път авантюристите най-сетне разтоварват багажа си в дървена хижа, където вече има и други разболели се от златната треска. Предстоят 40 дни в тази ледена камера. Мнозина, попаднали в подобни условия, изгубват разсъдъка си, полудяват, умират. За щастие скитниците от Оукланд не са сред тях. Дългите разговори в хижата при минус 40 градуса топлят поне сърцата им. На 13 октомври новодошлите златотърсачи започват своята миньорска работа по издирване на благородния метал. „Методът за търсене на злато през зимата е изтощителен: трябва да се напали огън, за да се размрази земята, а после да се копае надълбоко; след като се достигне до скалата, трябва да се прокопаят галерии в жилата и пръстта, съдържаща злато, да се изнесе на повърхността, за да бъде промита и филтрирана. Ако боговете са милостиви, на дъното на тигана, в който запичат сланината, се появява златен прах или няколко златни късчета”. Търсачите на Джек проверяват една девствена зона наблизо до хижата, като леденостудената вода им помага за промиването, но и за да се разболеят. Денят става все по-къс, а с него се стопяват и надеждите да открият злато до момента, в който реката разнася гласа на Джим Гудман: „Имааааааа!”. Писателят трескаво се спуска към брега, където вижда в дъното на тигана няколко фини люспи злато. Още на следващия ден Джек Лондон поема към Доусън, за да регистрира концесията и да разгледа градчето. След пет денонощия преход той пристига в населеното място. Това е град на удоволствията, в който разкошът и мизерията съжителстват в удивителен баланс, не случайно всички го наричат Париж на Севера. През следващите шест седмици ловецът на тюлени забравя за приятелите си и се оставя на магията на този град. С малкото пари, с които разполага, плаща петнайсет долара за регистрация и десет за разрешително за миньорска дейност. С останалите се опитва да преживее. Плаща по два долара на вечер, за да спи в една близка до града хижа, тази на братята Маршъл и Луис Бонд. Свадливи господа, които обаче имат прекрасно куче – мелез между санбернар и шотландско коли. Това е кучето, което по късно ще послужи за прототип на Бък от „Дивото зове”. Всъщност цялото градче с неговите жители и гости не веднъж ще оживява в творчеството на автора. Изпълнените с пияници кръчми и техните дъщери, които предлагат услугите си на всеки новопристигнал, организираните боеве с кучета, дребните тарикати, които по невидим начин изпразват джобовете на всеки пришълец, католическата болница, която се ръководи от отец Джъдж, казармите на конната полиция и още, и още… Когато Джек се завръща с разрешителното в хижата, вече е 7 декември. Навън всичко е сковано от студ, а снегът бързо заличава всякакво присъствие. Вой на подивели от глад вълци. Сковаващи стонове на вятъра. А в малката дървена постройка няколко човека очакват пролетта. Когато пролетта дава първите си знаци, търсачите на злато се захващат отново за работа. Цялата експедиция, която продължава почти година, приключва с пълен финансов колапс и печалба от 4 долара и 50 цента. Златото остава само мираж. Зад гърба си петимата авантюристи имат тонове изровена земна маса и… един надпис върху гредата на дървената хижа, който гласи: „Джек Лондон, 27 януари 1898 г., миньор и писател”. Хижата е открита при експедиция през 1969 г. Днес тя е демонтирана и монтирана на две отделни части. Първата може да бъде видяна в Доусън, а втората се издига в парка „Джек Лондон” в Оукланд непосредствено до кръчмата в града, в която хлапакът Джек израства с баща си.
РЯДКО ГРАДЯ ИНТРИГИ, НО ПОЧТИ ВИНАГИ ИЗГРАЖДАМ СИТУАЦИИ. МОИТЕ РАЗКАЗИ НАЙ-ЧЕСТО СА ПОСТРОЕНИ ОКОЛО НЯКАКВА ЧОВЕШКА СИТУАЦИЯ, ПРОСТИЧКА, НО СИЛНА.
През нощта на 20 юли Джек пристига в Оукланд. Градът е притихнал в съня си и само някой невротичен лай на куче прекъсва песента на щурците. Небето е обсипано със звезди. С разкопчана на гърдите риза, със скъсани и кални панталони 22-годишният мъж се завръща отчаян, но и удовлетворен от приключението в студа. Когато отваря вратата на бащиния дом, вътре цари тишина. Оставя малката си чанта, в която има само три книги и един пирон, и излиза да се разходи по брега на океана. Слънцето го заварва, приседнал на една скала, а до него една чайка. Когато протяга ръка, за да я докосне, тя не се дърпа. Шумът на вълните бавно започва да заглъхва от звуците на пробуждащия се град. Налапал стрък трева между устните си, той се отправя по обратния път към дома. Тук-там някой случаен минувач го разпознава и кима за поздрав. Когато свива по уличката, където се намира къщата на мама и тате, той съзира образа на майка си, която го очаква на къщния праг. Затичва се към нея, за да я прегърне час по-скоро. Ала когато стига входната врата, уви, Флора я няма. Всичко е било само мираж. Вратата изскрибуцва. „Кой е?”, чува се гласът на госпожа Лондон. Завърналият се син тихо прошепва: „Аз съм!”. Флора се появява в раздърпана черна домашна рокля и наместо „Здравей!” и топъл родителски жест, отвръща: „Баща ти умря!”. Джек се затваря в стаята си, откъдето не излиза през следващите три дни, а никой не го и търси. Съкрушен от новината, той изпада в отчаяние, което го тласка към самоубийство. Намерение, което в мислите си е готов да реализира, но не и на практика. Онова, което му помага да се откопчи от тази разрушителна сила, е споменът за баща му и думите му: „Искам да успееш! Аз знам, че ти ще успееш! Не вярвам, а знам!”. Макар чувството за провал да тормози Лондон, той наистина успява да се оттласне от дъното и да се появи в света на живите, макар и като самотен остров. Следващите три години са най-плодотворният творчески период на Джек Лондон. Получил като наследство от баща си един шлифер и петнадесет долара, той прави всичко възможно, за да осъществи бащиния завет. Опитва се да успее като писател. Този път няма да се провали. Намира една стара пишеща машина, която купува за два долара. Когато я поставя на бюрото в кабинета си, той установява сериозен дефект – машината пише само с главни букви. Това не пречи на амбициралия се неудачник да блъска по клавишите над 19 часа на ден. Опитва се не само да навакса пропиляното време, а и да запише всяко едно впечатление от Клондайк, Юкон, Доусън. Да го облече в необходимата литературна форма и да го сподели с другите. Започва да изпраща своите текстове до множество издателски къщи, редакции на вестници и списания. Но никой не обръща внимание на неговите писма. Всъщност той изпраща съчиненията си не на какви да са издателства, а на най-утвърдените като „Харпърс”, „Сенчъри”, „Скрайбнърс”, което може отчасти да обясни липсата на интерес към творчеството му. За да продължи тази борба с вятърни мелници, Джек е принуден да подири работа. Пуска обяви по вестниците, регистрира се в пет агенции за набиране на работници. Никой не се вълнува от него. Окован в капана на безизходицата, той подава и молба за работа като модел в едно училище по изобразително изкуство. Една седмица виси по осем час гол в ателието по рисуване, след което го сменят с думите: „Господин Лондон, много съжаляваме, но вие вече се изчерпахте. Учениците изучиха вашето тяло и сега ще трябва да ви заменим с друг. Може би догодина ще ви потърсим отново”. Мие прозорци, коси морави, продава вестници, глади дрехи, прави всичко само за да има възможност да пише. Умората от тези дребни работнически занимания го връхлита бързо и той се чувства принуден да подири някаква по-сериозна и постоянна работа. Явява се на конкурс за пощенски служител, но резултатите от конкурса ще излязат чак след месец. Месец, в който начинаещият писател преосмисля творческата си стратегия: „Ако списанията системно отхвърлят текстовете ми, това означава, че нещо не е наред”. Завръща се в библиотечния рай, където ден след ден прелиства списания и литературна теория, за да подири проблемите на собственото си писане. Както отбелязва Женифер Лесиьор, една от последните изследователки на автора: „В тези години той малко се вълнува от изкуството заради самото изкуство; той гледа на писането като занаятчийска, а не като на интелектуална работа. Не изписва буквите, изковава ги”. Есента бавно започва да пропълзява в стаята на Джек, където той продължава неистово да пише без никакви изгледи за успех. „Само това, че майка ми е жива, ме спира да си прережа гърлото!”, пише на един лист тревожно Джек. Но когато си най-злочест, винаги се появява светлина. На 1 декември 1898 г. всичко започва да придобива смисъл. Уважаваното литературно месечно списание „Оувърланд Монтли”, където пишат автори като Амброуз Биърс и Марк Твен, изпраща отговор до Джек. Господин Брет Харт, главният редактор на изданието, е готов да публикува един от разказите му в януарския брой, като сумата, която ще получи, е 5 долара. Това хвърля лъч надежда в помръкналото сърце на писателя, макар че парите са твърде малко. Но все пак и това е нещо. След няколко седмици идва и писмо с радостна новина от списание „Блак Кат”, които са готови да отпечатат разказа му „Хиляда пъти мъртъв”, но при едно условие – да го съкратят. Лондон дава с неохота съгласието си, но когато получава хонорара си – 40 долара, той бързо забравя огорчението и е готов да изпрати поредния нов разказ. С тези пари успява да откупи колелото си, което е оставил в заложната къща, в която е разпродал почти всичко ценно, с което е разполагал. В името на литературата.
Бавно и постепенно Джек Лондон без ничия препоръка, без специално образование, без познанства в литературните среди успява да направи първите крачки към своя писателски успех. Той обаче не си дава сметка за таланта си. За него е важно да създаде нещо ново и отличаващо се от блудкавата литературна продукция, която е превзела всички списания. Тъкмо затова за един от най-ярките си герои – Мартин Идън, писателят остро отбелязва: „Удивяваше го огромното количество недоносчета – безизразни, безцветни и безжизнени. И за тези мъртви, но публикувани работи плащаха по два цента на дума, по двайсет долара за 1000 думи. Той не можа да се примири с безчислените къси разкази, които бяха написани леко и остроумно, но в тях нямаше живот или бяха измислени. Животът е така необикновен и прекрасен, пълен с въпроси, мечти и упорит труд, а тези разказчета не напускаха своето ежедневие. Той чувстваше силата и устрема на живота, неговите бесни пориви, трескави пристъпи и усилия. Ето, за всичко това трябва да се пише”. Джек Лондон наистина успява. А като награда получава както любовта на читателите си, така и едно нелошо заплащане.
В тези дни на въздигане от калта Джек Лондон е споходен и от една отдавна забравена приятелка – любовта. Той я открива в очите на своята съмишленичка в социалистическата партия Ана Стрънски. Младо красиво момиче с черна гъста коса, разделена на път, и катраненочерни очи. Наследничка на руски евреи, които са емигрирали под натиска на царската диктатура, тя е интелигентна жена, която в очите на писателя е „материалистка по философски убеждения и същевременно идеалистка по природа и постоянно изкривява всичко във Вселената, за да може да се помири със себе си”. Между тях няма романтични отношения, ако не броим за романтика говоренето за социалната несправедливост и чудовищното лице на капитализма. Той не й подарява цветя, а тя не чака да й се подаде ръка, когато слиза по стълбите, или да й се отвори вратата. Тези привички я ужасяват, а самият Джек никога не се е замислял, че да бъдеш джентълмен е нещо повече от това да си талантлив и умен писател, който има син пронизващ поглед и чаровна, почти детска усмивка. Когато обаче настъпва моментът да й предложи брак, той се разколебава. Той знае, че тя го обича, но е сигурен, че ще му откаже. Затова решава да играе на сигурно. Не губи време. Отива при своя стара приятелка още от детството, която никога не е криела, че е влюбена в него – госпожица Бес Мадърн. Похлопва на вратата, усмихва се неловко и й предлага брак. Забравя да каже „обичам те”, а пари за пръстен няма. А цветя – вече е зима. Въпреки всичко тя дава положителен отговор и приема предложението. Като на игра. Двамата се обричат един на друг на 7 април 1900 г. Денят е слънчев. Навсякъде е зелено, а в кметството на Оукланд всичко е украсено празнично. За подготовката на тържеството помага сестра му Елайза. Булката е облечена в тютюнева на цвят рокля, а младоженецът за първи път е в костюм. Няма много гости. Няма я и Флора, майката на Джек, която отказва да дойде: „Не мога да понасям такива мелодраматични тържества!”. Точно в 12 часа на обяд двамата слагат подписите си един до друг и се обричат. В същото време пред кметството спира един препускащ в галоп кон. От него слиза някакъв господин с бомбе. Тичайки по стълбите нагоре, се отправя към залата, където Джек току-що е казал „да”. „Господин Лондон, имам скромен подарък за вас!”, запъхтяно проговаря гостът, след което му подава една прекрасно подвързана книга. Това е първата издадена книга на писателя – „Синът на вълка”, книгата, която му проправя пътя към успеха. Ражда се писателят Джек Лондон.
НЕ СЕ ЛУТАЙТЕ В ТЪРСЕНЕ НА ВДЪХНОВЕНИЕТО. РАБОТЕТЕ! НАПИШЕТЕ ДУМАТА РАБОТА С ГЛАВНИ БУКВИ, НЕ СПИРАЙТЕ ДА ПИШЕТЕ.
Критиката приема радушно книгата. Тя му спечелва прозвището „Киплинг на студа”, както и цяло финансово състояние, което позволява на младото семейство да си купи собствен дом – двуетажна бяла дървена къща със седем стаи и огромна веранда към големия вътрешен двор, в който цъфтят вишни. Любящата съпруга Бес, която е със шест години по-малка от него, го обсипва с грижите си. Старае се да му осигури онзи семеен уют и комфорт, който никога досега не е имал. За Бес бракът с Джек е небесен дар, за който се е молила по цели нощи. За него обаче „бракът е нормален етап в продължението на рода, биологично необходима институция” и нищо повече. Тази разлика в разбиранията се просмуква в целия им съвместен живот. Господин Лондон уважава жената до себе си, опитва се да не й изневерява с други жени, когато това е по силите му, а ако го прави, се стреми да не е публично, за да не нарани и без това крехкото сърце на Бес. Тя усеща студа в гърдите на съпруга си, полага усилия да го пречупи, но не успява. Знае, че той поддържа епистоларен любовен роман с еврейката Ана Стрънски. Последната й надежда е появата на така мечтаното от него дете. На 12 януари, когато навън целият двор е опустял от студа, бременната в осмия месец Бес става рано сутринта и приготвя закуската. Пали камината в дневната, вари горчиво кафе и подрежда новонапечатаните страници с разкази на Джек. Той се пробужда към 9 часа, намята халата и измива зъбите си, които след много пари и десетки сеанси при зъболекаря са придобили почти здрав вид. Когато слиза в кухнята, Бес го очаква с усмивка на лицето. Сервирала е твърдосварените яйца и ароматното кафе. Вестникът също е там. Навън започва да вали тих и спокоен дъжд, а с него съвсем неочаквано започва и раждането. Бъдещият баща реагира трезво, вика акушерката и след едночасова борба детето се появява. На бял свят идва първата рожба на Лондон. Оказва се момиче, той е недоволен. Очаквал е момче. „Как ще го кръстим това?”, пита той. Мама Бес е смутена. Щастието от раждането бързо е помрачено. Тя се чувства виновна, че не е успяла да сдобие съпруга си с мъжко отроче, и затова решава да кръсти малката първородна дъщеря на Лондон с мъжкото име Джоун. Въпреки разочарованието писателят се опитва да бъде грижовен баща поне когато е у дома, защото само седмица след появата на Джоун Джек Лондон е предложен от социалистическата партия за кандидат-кмет на Оукланд. Джек се съгласява, но няма никакви намерения да се занимава с предизборни кампании и жалки агитационни трикове. Това, разбира се, му отрежда тотална загуба от конкурента – нисичкия и прегърбен Джон Дейви. Но въпреки всичко успява да спечели цели 245 гласа, което, както отбелязва местната преса, за един бивш крадец и скитник е истинска победа. Тези динамични дни от новата 1901 г. отклоняват автора за кратко от писателското поприще. Но връщането към него е трудно. Изгубил е творческото си вдъхновение и писането върви бавно. През март наводнение принуждава фамилията да напусне дома си и да се пресели в нова къща. Тогава Джек изпада в тежък период. Всичко, което подхваща, не успява да доведе до край. Самият той усеща немощното си перо и започва да дири нови предизвикателства. Кръчмите, доковете, опиумът – нищо не помага, а парите в банковата му сметка започват да свършват. Утеха открива в прекомерното пушене. Кабинетът му е опушен от цигарен дим, а бюрото му е покрито с изгорял тютюн. Прави опити да използва малката Джоун за вдъхновение, ала и тя също се оказва неспособна да тласне писателя към интересно писане. Търси вдъхновение чрез забавленията извън дома – в алкохолните вертепи с проститутки, но и те не водят до нищо, освен до замъглено съзнание и главоболие. През зимата на 1902 г. фамилията отчаяно сменя отново адреса си на живеене, този път се насочват към хълмовете край Пидмонт само на няколко километра от Оукланд. Става дума за малко бунгало, което обаче е „прегърнато” от просторна градина. „Животът в града е нещо неестествено, той е твърде ужасен за нас, хората от Запада. По дяволите! Има много повече неща за изживяване от онези, които ни предлага градското блато”, изтъква Джек. Но бунгалото също не е ключ към творческия двигател на писателя. Нито един ход не сработва, а междувременно Бес е бременна отново. В края на юли той събира един малък куфар с багаж и потегля за Европа. Качва се на кораба „Маджестик” и отплава за Ливърпул, а от там с влак до Лондон. Денят е 6 август. Туристическата фирма, която организира пътуването, го настанява в скромен апартамент на ул. „Демпси” №89 в Степни. Той не желае никой да знае за присъствието му на Острова, поне не и през тези първи дни. На 9 август, още неотпочинал от пътуването, той става в пет часа сутринта. Вади от куфара си вехтите дрехи, с които е бил в далечен Доусън, дегизира се с тях и излиза на улицата. Придвижва се по все още пустите булеварди и се насочва към Ийст Енд, едно от любимите места на Чарлз Дикенс, което често намира място в романите му. В 8 часа той вече е в най-бедната част на столицата. В контраст с мизерията в този район градът е разтърсен от празничен звън на камбани, които бият 30 минути. Днес е денят на коронясването на крал Едуард VІІ. Джек Лондон остава седем седмици в тази социална клоака, която го вдъхновява, за да създаде сборника от разкази „Хора от бездната”, като заимства заглавието от текст на Хърбърт Уелс. Той описва истинска апокалиптична картина в Ийст Енд: „Никъде из лондонските улици човек не може да избегне някоя гледка на крайна нищета, а на пет минути път от което и да е място, се натъквате на бордей; ала кварталът, в който съм аз, е един безкраен бордей. Улиците са пълни с хора от някаква нова, различна порода – дребни на ръст, с изпити и подпухнали от алкохол лица. На всяка пресечка се открива все същата гледка: неизмазани стени и сиромашия. Ту тук, ту там прелита някой пиян мъж или пияна жена, кавги и ругатни мърсят въздуха. На едно пазарище грохнали старци и бабички ровят боклука, изхвърлен върху калта, и отбират гнили картофи, боб и зеленчуци, а група дечица, нападнали като мухи куп скапани плодове, пъхат ръце до раменете в тая разводнена гнилоч, измъкват по-здравите парчета и още там лакомо ги излапват”. Разказите на Джек Лондон за Лондон разтърсват цивилизования свят. Но по-малко Америка. Американският читател приема тази мизерия равнодушно. Все пак Англия е прекалено далеч.
Като опит за отмора от седемседмичния земен ад писателят предприема кратък маратон из други държави на континента. Пътува до Германия, Франция и Италия, където се среща със свои съмишленици социалисти. Преживелиците в Европа го връщат към творческия процес. Дори прави опит да напише любовно писмо до Бес, което й изпраща от Париж. Просто опит. В същото време в семейната барака се ражда втората дъщеря на Джек – Беки. Той е далеч, а новината го застига едва когато е на пристанище Ливърпул в очакване да отплава за Сан Франциско. Когато се завръща у дома, той вече е с куп идеи в главата. Написал е поемата „Дивото зове”, която само за няколко седмици се превръща в първия му успешен роман. Подготвя още няколко сборника с разкази и започва да работи по шедьовъра си „Белият зъб”, който се появява през 1906 г. Подготвя и документите за развод с Бес, които ще бъдат подписани от нея едва през август 1904 г. Джек Лондон не успява да се справи със семейния живот. Той го задушава, прави го нещастен въпреки любовта на съпругата му, въпреки усмивките на двете му прекрасни малки момичета. В началото на 1903 г. той изоставя онова, което е създал и за което е мечтал дълго. Просто обръща гръб и продължава живота си сам. Сълзите на Бес не са способни да го отклонят от решението му. Нито топлите погледи на децата. Нито хорските приказки. Приключенецът е намерил нова утеха и тя се казва Клара Чармиан Китредж.
НАЙ-ДОБРИТЕ ПОСТИЖЕНИЯ НА СЪРЦЕТО И УМА МИ БЯХА ИЗТЪЛКУВАНИ ПОГРЕШНО ОТ ПОЧТИ ВСИЧКИ МОИ ЧИТАТЕЛИ, НО ТОВА НИКАК НЕ МЕ ТРЕВОЖИ. ДОВОЛЕН СЪМ, ЧЕ СЕ ВЪЗХИЩАВАТ ОТ БРУТАЛНОСТТА МИ И НЯКОИ ДРУГИ ДРЕБНИ НЕЩА, КОИТО СЪВСЕМ НЕ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ИСТИНСКАТА СТОЙНОСТ НА МОИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ.
Клара Чармиан се ражда на 27 ноември 1871 г. в Лос Анджелис. Баща й е собственик на хотелска верига в града, а майка й е виртуозна цигуларка. За съжаление нелеп инцидент през 1878 г. отнема живота на майката и превръща малката Клара в сираче. Бащата е твърде ангажиран с управлението на бизнеса, което го принуждава да вземе тежкото решение да отпрати дъщеря си при сестрата на покойната си съпруга. Именно леля Нинета възпитава пакостливата девойка. Научава я да язди, да играе тенис, да говори френски и немски език, да свири брилянтно на пиано и още куп неща, които я превръщат в изтънчена дама. Чармиан завършва университета с отличие, непосредствено след което започва работа при съпруга на леля Нинета, възрастния и мустакат господин Еймс. Той има своя издателска къща и поддържа няколко седмичника за култура и изкуство. Не минава дълго време и Клара поема управлението на цялата редакция. Така, когато през 1900 г. тя се запознава с Джек Лондон, вече е установен професионалист. Това се харесва на писателя, но той е още по-респектиран от красотата й, която намира за някак прерийна, екзотична. Леко присвит поглед, плътни устни, буйна вдигната на кок коса и винаги изящно облечена. Срещат се дискретно по време на целия му брак с Бес, но след като Джек е изоставил майката на двете си деца, пред тях вече няма прегради. На 19 ноември 1905 г. двамата сключват брак. Започва истинският възход на Джек. Той се изкачва до върха и през 1913 г. е обявен за най-обичания писател в света. Като истински и абсолютен авантюрист Джек пропътува хиляди километри с яхта, направена лично от него. Никога повече не е сам в живота, защото Чармиан го следва и в най-големите му лудости. В бури и урагани по вода, в обществени скандали и свади, в страстни походи към нови земи, дори на бойното поле. Двамата преживяват множество загуби – две деца, приятели, пари. Но в този съюз между Джек и Чармиан се ражда и романът „Мартин Идън”, трогателна история за един хлапак от народа, който търси своето място в едно изгубило всякакъв морал общество. Това е разказ за талантлив писател от низините, който мечтае чрез книгите си да изобличи едно корумпираното и озверяло общество. Това всъщност е историята на самия Джек Лондон.