„Елате в Латвия, да обогатите духа си!” Такъв би могъл да бъде рекламният лозунг на тази балтийска страна. По-малко от 2 милиона и 300 хиляди, латвийците поддържат и се радват на удивителен брой културни институции и събития. А за изкушените от театъра чужденци посещение там често означава шанс да се види спектакъл, който за пореден път разширява територията обитавана от това изкуство.

Неслучайно Латвия и съседната й Литва (с население малко над 3 милиона и 200 хиляди и сходен език – двата сформиращи уникална лингвистична група) са родина на трима от най-забележителните съвременни режисьори от световен мащаб днес: Алвис Херманис, Еймунтас Некрошус и Оскарас Коршуновас. При тях универсалната човечност на голямото изкуство е в съчетание с онова толкова рядко новаторство, което не е самоцел или мода, а идва отвътре като естествен начин за общуване с публиката. Другояче казано, театърът на тези режисьори е като непознат език, който чуваме за първи път, но тутакси го разбираме, сякаш е Петдесетница и сме получили дарба свише да владеем чужди езици. Разбираме го, защото говори на нещо дълбоко в нас, което е валидно за всички и което не се и нуждае от словесен „костюм“. Нищо чудно, че спектакълът, с който Херманис се прочу по цял свят, „Дълъг живот“, е без думи, а част от запазената марка на театъра на Некрошус е тъкмо в „дължините“, които предшестват или заместват текста и в които много по-убедително говорят телата, страстта и природните елементи. Ще си позволя да кажа, че тези трима режисьори са сред най-заслужилите лауреати на европейската награда за „Нови театрални реалности“, защото творчеството им напълно отговаря на нейното име.

От няколко години вниманието на латвийската и европейската публика е привлечено от още един режисьор, който скоро може да бъде неин претендент: Валтер Силис (роден 1985). Със спектакъла си „Легионери“ той направи впечатляваща заявка за специално присъствие в територията на постдраматичния политически театър, който е актуален днес в Европа и който, мисля, има много общо тъкмо с Латвия и с режисьорския подход на Херманис. Ragelis_110913_070 Спектакълът се случва в определено неконвенциално пространство: голяма правоъгълна стая с високи тавани, на четвъртия етаж на стара жилищна сграда в тъмна странична уличка недалеч от идеалния център на Рига. (Там се помещава Театърът на улица „Гертруда“, съпродуцент на спектакъла заедно с Туртеатерн, Швеция, и Кокотеатери, Финландия.) Разделението на стаята на „сцена“ и „зала“ е маркирано чрез няколко реда столове от едната тясна страна и четири големи флага, спускащи се почти от тавана отсреща. С изключение на няколко стола и маса по средата пространството е празно. Двама актьори – латвиецът Карлис Круминс и финландецът Карл Алм – го изпълват начаса, в който се появяват.

„Представете си, че Втората световна война се случва между тези флагове!“, „Представете си, че това е постдраматичен театър!“ – обръщат се те веднага към публиката, докато се поливат с червена боя, за която пък ни приканват да си представим, че е кръв. Легионерите от заглавието – чужденците в залата, научаваме също почти веднага – са 167 инженери и техници от трите балтийски републики, записани в повечето случаи недоброволно в нацистката армия, след войната те са пратени в лагер в Швеция, а по-късно шведският парламент гласува тяхната екстрадиция в СССР. Какво се е случило? Как се е случило? Трябвало ли е да се случи? Така ли би трябвало да се случи, ако действието се развиваше днес? Тези въпроси и още много производни на тях се повдигат в следващите реплики, които актьорите разменят помежду си и със зрителите с удивителна бързина, сякаш се играе тенис турнир. Така съвсем скоро публиката успява да се почувства като равностоен трети партньор във водения диалог, а накрая участва в гласуване „за“ и „против“ екстрадицията. (Общуването с чужденците в публиката в Рига и по време на турнетата в Европа е улеснено от непрекъснатото превключване на английски; иначе действието „върви“ на латвийски, шведски и немски.)

„ Дискусия чрез схватка “ – така определят спектакъла неговите създатели (Силис заедно с двамата актьори и дизайнерката Йева Каулина). И наистина като в схватка се изстрелват залпове от цитати от политически речи от времето на събитията и много конкретни исторически факти. А сред тях и сред цялата едно-към-едно дискусия неусетно се вплитат недокументални парчета живот, плод на художествена измислица, макар и отново основани на фактите. Смешна до сълзи пародия на речта на шведския външен министър пред парламента, в момента предшестващ гласуването: нечленоразделно мърморене пред предиобедно гладна и предваканционно изморена депутатска аудитория в последния ден преди лятната отпуска. Кафкианско абсурдни и направо смразяващи разговори в офиса на съветския посланик. Разтърсващо драматична среща на един от легионерите с жена му, с която не се е виждал от две години и която, оказва се, сега е бременна и живее в Швеция… Тези сцени, изиграни като класически театър с „четвърта стена“, са като надникване отвъд фактите и съпреживяване на частици от самата плът и кръв на въпросното време. Те дават възможност на зрителите да бъдат не само наблюдатели и коментатори, но и да се идентифицират с героите. А това придава особено триизмерно усещане за същината на „основния предмет“ на дискусията: отговорността на всичките й нива, включително и за опазване на човешкото достойнство. Защото съдбата на легионерите е само трамплин към тази тема. А многообразието на гледни точки към нея е удивително. То включва дори конкретни фактологически „скокове“ към нашето време. Приканени сме например да размислим върху броя на умиращите от глад деца в Сомалия днес, ако толкова много ни е грижа за очебийно по-малобройните легионери от преди повече от 60 години. Или пък дали ни минава през ум какво означава едно обикновено пускане в действие на казанчето на тоалетна в нашата част на света, при положение, че почти милиард човешки същества на други места нямат достъп до чиста питейна вода…

Някои моменти на спектакъла ми напомниха за една разтърсваща „Орестия“ с балкански мотиви преди време в Кралския национален театър в Лондон. В нея режисьорката Кейти Митчел много актуално беше акцентирала върху въпроса, дали наистина не е необходимо да се избере един момент от историята, отвъд който да не се гледа назад във времето – ако искаме да спрем порочната въртележка на насилието – и колко трудно, почти невъзможно е това! Спектакълът ми напомни и за речта на унгареца Арпад Шилинг при получаването на наградата за „Нови театрални реалности“ през 2009 г., в която той каза:

“ …Непрекъснато говорим за свобода на словото. Сякаш е по-важна от свободата на човешкото достойнство! Това води до ситуация, в която всичко е разрешено и не се обръща достатъчно внимание на резултатите от това положение. А те са жестокостта, бруталността, расизмът на нашето време“.

Забележителното въздействие на „Легионери“ като гражданска позиция се дължи до голяма степен на творческия метод, по който е изграден спектакълът. Първо, става дума за отлично премерена комбинация между театър, който откровено заявява, че не се прави на друга реалност, и една 100-процентова традиционна театрална нишка. Актьорите са еднакво убедителни и когато ни казват, че няма да се преструват и просто ще водят дискусия, и когато създават психологическо-реалистични образи на хора от времето на събитията. Заслугата за превъзходния монтаж на тези различни видове театър в едно ново, неразчленимо цяло е преди всичко на Силис. „Ако животът беше роман, никога не би се намерил издател за него – пише Роберт Котрел. – Добрият роман съдържа достатъчно неизмислен живот, но не прекалено много“. Същото се отнася и до „Легионери“ и Силис, който върви по стъпките на Херманис – големия майстор на танца между факт и художествена измислица (по-точно: художествена интерпретация на реалността, основана на фактите), – владее точната „дозировка“, от която имаме нужда днес. На второ място, въпреки че спектакълът оповестява още в началото своята принадлежност към постдраматичния театър, той не се вписва напълно дори и в неговата сякаш необятна територия, нито във „формулата“ на постмодерното. Тук се разказва история. Има драма. Спектакълът е дълбоко вълнуващ. Присъствието на линия „отчуждена“ от историята не е за сметка на общото усещане за истинност и за топлота. Монтажът е основан преди всичко на интуиция, не толкова на рационалност. Като самия живот спектакълът едновременно е „по Станиславски“ и „по Брехт“. В известен смисъл деконструкцията в него напомня на неоимпресионизма, където, да, има ги всичките тези точки – може да видим ясно цялото разчленяване на фигурите и на предметите – и все пак новото нещо, което те оформят, има осезаемо конструктивен ефект – ефектът на красотата и хармонията. Определено позитивната енергия, с която „Легионери“ зарежда, се дължи и на още нещо: човеколюбието е не само основен трамплин за създаването на спектакъла, то се излъчва от цялата му тъкан. Разбира се, човеколюбието е основна движеща сила в политическия театър по принцип.

В крайна сметка обаче по-голяма част от този театър излъчва (зарежда със), провокира предимно – а понякога и само – енергията на възмущението и на гнева. Като например вариететния тип политически спектакли – един от най- добрите образци сред които е „Черна земя“ на Шилинг, неслучайно обиколила света. Или откровено политизираните „прочити“ на класиката като незабравимата „Орестия“ на поляка Ян Клата. Спектаклите, които принадлежат към тези варианти на политическия театър, са лесно четими и понякога дори буквални (което не намалява тяхното въздействие и значимост). Така е, защото тяхната цел е да имат ясно послание и да предизвикат промяна на статуквото. Те често използват като изразни средства шока и провокацията само и само да „събудят“ зрителите и да ги подтикнат към действие. Те искат да ни разтърсят и за да ни извадят от апатичния ни „режим“ на живот, да ни смъкнат от все по-рязко повишаващия се праг на толерантност към насилието и несправедливостта. Може би, защото „Дълъг живот“ на Херманис не беше пример за такъв ударен подход, той не беше възприет като политически театър от много критици, когато се появи през 2003 г. (оттогава е видян в над 30 страни и над 50 града на света и продължава да се играе!). Макар че в програмата на спектакъла Херманис ясно беше подчертал какво точно го е накарало да го направи и тези редове бяха (и са) много болезнени и стряскащи за всеки източноевропеец, загрижен за съдбата на възрастните поколения след 1989-а.

IslBG

„Както ми беше казано веднъж от един бивш премиер на Латвия – пишеше там Херманис, – през преходния период към капитализма едно от условията, поставени от международните икономически институции (които наблюдаваха икономическия преход в източноевропейските страни), е било тези бедни страни да жертват техните възрастни пенсионери и парите да бъдат похарчени за инвестиции, не за пенсии. Така всички хора на възрастта на моите родители бяха отхвърлени от обществото. Всъщност обществото ги изолира икономически и ги постави в условията на антропологически експеримент, който прилича на reality шоу с неясни правила – дали победител е този, който умира първи, или който умира последен.“

„Дълъг живот“ даваше на зрителите „уникалната възможност да станат свидетели на тази “зоологическа градина“ (както продължаваше текстът на Херманис в програмата), като буквално изживеят 2 часа с миризмите, цветовете, звуците и останките от достойнство на петимата нейни обитатели, в конкретния случай в една рижска комуналка. Той беше като продължение без думи на пиесата на нашия Станислав Стратиев „От другата страна“ (1992), нещо като „десет години по-късно“, когато беше вече приемано за нормално възрастните хора да са превърнати в бежанци в собствената им страна от техните собствени деца. И това, че те не говореха, не беше, защото нямат какво да кажат, а може би, защото онова, което имат да кажат, вече няма значение. Смайващо конформистки, много критици определиха „Дълъг живот“ само като спектакъл за проблемите на възрастта по принцип. Но, повтарям, причината може би беше в това, че той нямаше нищо общо с представите за – и очакванията от – обичайните политически лица на сцената. Всъщност такъв театър дотогава изобщо не бяхме виждали. Естествено, това се дължеше преди всичко на уникалния талант на Херманис, на неговото сякаш извадено от Новия завет светоусещане. Но творческият му подход беше донякъде и плод на самото време. Барикадите, в традиционния смисъл на думата, се бяха оказали вече не дотам ефективни, а понякога дори повече театър, отколкото онзи на сцената. Имаше пресни примери, че поведението на ненасилие „работи“ и в големи мащаби в политиката – изключително важен контрапункт на масирано налаганата фалшива аксиома, че насилието е по-присъщо на човешката природа. Все по-осезателно ставаше усещането, че състоянието на света е до голяма степен отражение на състоянието на душите ни и точно там трябва да се насочат усилията ни за промяна. Разбира се, най-добрите театрални образци винаги са се стремели да ни променят „отвътре“. Сега обаче това интровертно светоусещане на времето нямаше как да не се отрази и на политическия театър – поне на част от него.

„Дълъг живот“ беше, мисля, първият превъзходен пример на тази нова вълна политически театър, който търси вътре в душите ни пътя към евентуална промяна на големия свят извън нас ; театър, който  предпочита да „удря с нежност“ , по израза на Херманис (използван впрочем в речта му по време на Световния конгрес на Международната асоциация на театралните критици в София, 2008) .

Този, така да се каже, театър на политиката на душата днес може да се гледа в най-неочаквани варианти по сцените на Източна Европа. Понякога той изглежда парадоксален, защото се занимава с драматични, дори кървави събития, а зарежда с положителна енергия. Като „20/20“ на румънката Джанина Карбонариу – за конфликтите между етнически румънци и унгарци в Таргу Мареш през 1990 г., които завършват с жертви и ранени и оставят и досега града разделен. Или като „Проклет да бъде предателят на родината!“ – за войни при разпадането на Югославия и взривоопасните взаимоотношения между нейните обитатели „след раздялата“ – на босненския хърватин Оливър Фрлич (който впрочем е майстор и на другия политически театър, който съвсем не удря нежно). Или като „На ръба“ на Морфов… Парадоксът обаче е само на пръв поглед. Защото този театър прави опит да отключи – или да пробуди – най-трудно постижимата, макар и най-естествена, свобода вътре в нас, а когато успее да постигне това – в най-добрите си образци, – той носи умиротворение, изпълва със светлина.

В края на „Легионери“, след като публиката почти единодушно гласува против екстрадирането на войниците, единият актьор казва: „Не можем обаче да променим историята!“. Разбира се. Но този спектакъл, както и останалите от въпросната вълна нестандартен политически театър, изобщо не са за историята, а за нас, днес. Неговата – тяхната – цел е да ни подтикнат да поискаме да се променим. Или по-скоро: да преоткрием същината си – дълбоко в душата, където обитава божествената искра, иначе казано, обичта. За да не се нуждае от прегласуване нашето днес, когато стане история и когато промяната може да бъде само въображаема – в театъра.