Интервю с Ален Родие, бивш високопоставен служител на френското разузнаване, зам.-директор на Френския център за изследване на разузнаването. Работи по проблемите на ислямския тероризъм и организираната престъпност. Автор на „Панорамен поглед върху тероризма” (2015 г.), съавтор в сборника „Скритата страна на арабските революции” (2012 г.).

Четем редовно статии за хаоса в Сирия. Можете ли да ни ориентирате в ситуацията?

В сирийския конфликт публиката е методично удавяна в държавна и медийна дезинформация. Нейният източник е Вашингтон и неоконсервативните кръгове, които и днес си остават много мощна лобистка група, при това не само в републиканските среди. Сред демократите техни тенори са Ричард Пърл и Джеймс Улси. Изглежда, и Хилари Клинтън споделя техните схващания за Близкия изток. Държа да уточня, че дезинформацията не е синоним на лъжата. Като тази от 2003 г., че режимът на Саддам притежава химическо оръжие или че дава убежище на Ал Кайда (последната информация се появи след американската интервенция в Ирак). Дезинформацията е много по-изкусна техника, която се състои в това да подбереш реални факти, като акцентираш върху някои от тях и смотолевиш останалите. Това позволява на публиката да бъде поднесен един изопачен разказ, който обслужва организаторите на дезинформацията. Този тип манипулация протича основно през телевизионните екрани и радиоемисиите, които не разполагат с достатъчно време, за да я анализират. Покрай останалото те претендират и за някаква обективност, която не се предполага в ангажираната преса, а това улеснява нещата. След това дезинформацията се разпространява от агенти за влияние в радио и телевизионни дебати, защото за аудиторията онова, което е чуто по радиото или видяно по телевизията, е истина по дефиниция. Тези агенти за влияние са или осъзнати, когато работят за някоя непризната кауза, или неосъзнати. Последните са така наречените „полезни идиоти” по думите на Ленин, чието авторство впрочем не е доказано. Може би дори и то е плод на дезинформация. Така например западните политици представят ситуацията в Сирия като еднозначна. Според тяхната версия: диктаторският режим на Башар ал Асад е причина за всички страдания на сирийския народ, който е устремен към „универсалните ценности”, проповядвани от Запада, и води справедлива борба срещу властта. „Ислямска държава” (ИДИЛ) е творение на режима в Дамаск и застрашава Франция и Запада с терористични действия. Съдържащите се в тази версия твърдения не са съвсем неверни, но са съзнателно непълни с цел манипулиране на общественото мнение. Така му се представя опростена схема, в която воюват „доброто” и „злото”. Струва си да разгледаме нещата по-отблизо. Режимът на Башар ал Асад действително е авторитарен и брутален (но съвсем не е единственият). Той обаче е светски и подкрепя религиозните малцинства, първото от които е това на алауитите. То държи властта и е близко до шиитите. Огромното мнозинство от бунтовниците са сунити. Кюрдите са отделен случай, защото извън една много малка част, която се сражава на страната на ИДИЛ, останалите не въстанаха срещу режима в Дамаск. Сунитите от своя страна се стремят да вземат властта, за да наложат на малцинствата своята версия на исляма. Най-радикалните измежду тях жадуват изтреблението на алауитите. Те са описани в една стара фетва на юриста и теолог Ибн Таймия (който оказва пряко влияние на уахабитите и салафитите) като „по-неверни от евреите и християните, по-неверни дори от политеистите, срещу които войната е единственото достойно поведение”. Затова не е трудно да се разбере защо алауитите се бранят с опрян до стената (всъщност до морето) гръб. Твърди се, че режимът на Асад е при- чинил смъртта на 80% от общо 250 000 жертви на войната към днешна дата. Уви, загиналите в редовете на армията и милициите, които подкрепят властта, са между 82 000 и 130 000 при това, ако предположим, че бунтовниците не са убили нито един цивилен гражданин… Явно агентите за влияние нехаят за математиката. Що се отнася до твърденията за употреба на химически оръжия от режима, те звучат правдоподобно, но не са доказани. Разпространеният от медиите доклад на френските служби е пример за изопачаване на фактите. Той е поръчан от политическата власт със заръка да стигне тъкмо до това заключение. По всичко личи, че и двете страни са използвали химическо оръжие, но френските служби пренебрегват сведенията в тази посока.

Военните знаят, че войната е ужасно нещо, особено когато е гражданска, защото тогава вече не се подчинява на никакви закони (като Женевските конвенции). Много войнолюбиви граждани, изглежда, забравят тази истина. Разбира се, това не снема отговорността от режима в Дамаск, особено за ужасните престъпления, извършени в затворите и разкрити в рамките на аферата „Цезар”* преди повече от година. Тъкмо затова възниква въпросът, защо предварителното следствие за „военни престъпления”, открито по искане на френското външно министерство на 15 септември 2015 г., бе заведено тъкмо в навечерието на откриването на Общото събрание на ООН (на 26 септември), което ознаменуваше 70-ия юбилей на организацията. С този ход отрязахме всякаква възможност на Асад да се оттегли. Най-трудното е да се разбере кой кой е в тази „справедлива борба срещу властта”. Свободната сирийска армия почти изчезна, ако не броим няколко подразделения в югозападната част на страната, северно от Хама и в района на Алепо. Теренът се владее основно от радикални ислямистки групи, обединени в различни коалиции, спонсорирани от Саудитска Арабия, страните от Персийския залив и Катар. Без излишни илюзии: тяхната цел е установяването на нова власт в Дамаск, власт, която да прилага шариата. ИДИЛ съзнателно се разграничава от тези групи, защото лидерът му Абу Бакр ал Багдади иска сам да властва над своя „халифат”. Което не изключва съвместни действия между ИДИЛ и други групи на терен, дори когато на други места същите актьори воюват помежду си. Това е особено характерно за региона на Алепо през последните седмици. Истина е, че след американското нашествие в Ирак от 2003 г. Сирия подкрепяше иракския бунт с прехвърлянето на активисти, които впрочем учредиха през 2006 г. „Ислямска държава” в Ирак, предшественичката на ИДИЛ. Но отсетне това движение се еманципира и пристана на историческата Ал Кайда, преди да укрепне и да се заяви като ИДИЛ. Когато избухна революцията в Сирия през 2011 г., отчасти за да успокои духовете, но най-вече от тактически съображения, Башар ал Асад освободи известен брой радикални ислямисти от затворите. Същите се вляха в редиците на салафитските бунтовници, повечето от които бяха влезли от Ирак и формираха Фронта Ал Нусра. Това не е първият случай в историята, при който бунтовнически движения, инспирирани от властта, се обръщат срещу нея. „Ислямска държава” е подозирана, че подготвя и изпраща джихадисти в Европа, за да извършват атентати. Не бива така бързо да забравяме, че терористичните актове срещу „Шарли Ебдо” миналия януари бяха заръчани, организирани и осъществени от „Ал Кайда на Арабския полуостров”, организация, която е железният юмрук на централата на Ал Кайда, която пък се помещава в Пакистан. Не бива също така да забравяме, че американците посочиха групата „Хорасан”, част от Фронта Ал Нусра, като структура, натоварена с подготовката на атентати зад граница. Под този претекст след август 2014 г. те започнаха да бомбардират не само ИДИЛ, но и Ал Нусра. Впрочем един 24-годишен французин, Давид Дрюжон, бе изрично нарочен от американците за бивш служител на специалните служби, а сетне за специалист по сапьорно дело на групата „Хорасан”. Според някои сведения той е бил убит през 2014 г. Както виждате, действителността е доста по-сложна от информациите в повечето западни медии, които, изглежда, са обект на влияние.

Неотдавна Владимир Путин се притече на помощ на своя съюзник Башар ал Асад и включи Русия в битката срещу ИДИЛ. Каква е ролята на Москва?

Руснаците също заблуждават, когато твърдят, че бомбардират предимно ИДИЛ. Наистина, те с половин уста признават, че удрят и други бунтовнически групи, защото трудно различават „умерените” от екстремистите. Впрочем те помолиха Вашингтон да им връчи списък, който уточнява кой от кои е. И все още не са получили отговор. Всъщност Москва е много разтревожена от месеци насам, защото режимът на Башар ал Асад бе все по-притиснат в стратегическия регион Латакия от „Армията на завоеванието”, една коалиция от движения, чийто гръбнак е Фронтът Ал Нусра. Струва си да отбележим, че останалите милиции в тази армия са много близки до Ал Кайда. Бин Ладен и Ал Зауахири неведнъж са показвали в миналото, че прикриват лоялността на отделни групи от тактически съображения. Такъв беше случаят със сомалийските бунтовници шебаб, които съществуват от 2006 г., но бяха осветени като част от Ал Кайда чак през 2010 г. През пролетта на 2015 г. „Армията на завоеванието” завзе граничещата с Турция провинция Идлиб, с което застраши цялото Средиземноморско крайбрежие на Сирия, а в средносрочен план и Алепо и Хама, което само по себе си е стратегическа заплаха за оцеляването на режима. Тази опасност е безкрайно по-голяма от изходящата от „Ислямска държава”, макар последната да контролира половината територия на страната, предимно пустинни райони, с изключение на агломерациите Рака, Дейр ез-Зор и Палмира. Всемогъщият командир на Ал Кудс (специалните части на Революционната гвардия на Иран) генерал Касем Сулеймани, който ръководи 7000 „съветници” и 4-5 хиляди бойци на ливанската организация Хизбулла, които са разположени в Сирия и бранят режима, бе привикан в Москва през юли, за да докладва ситуацията. Точно в този момент Путин взе решение да се намеси директно с цел на първо време да спаси Латакия и да разхлаби примката около Хама. Разгръщането на силите бе осъществено методично, руснаците модернизираха летището в Латакия, после разположиха там логистиката, осигуриха охраната на подстъпите към базата и за финал долетяха самолетите и хеликоптерите. Непосредствено след края на своята реч от трибуната на ООН президентът Путин нареди началото на ударите.

Бившият СССР много рядко се намесваше в конфликти зад граница. Каква е причината днес Русия да се намеси директно в Сирия? Какъв е интересът на Москва?

Тук западните медии и политици казват истината: водещият интерес на Русия е да съхрани режима в Дамаск, който е съюзник на Москва още от 70-те години. Русия се ръководи от принципа да остава вярна на приятелите си, което не е никак свойствено за САЩ. Причината не е в морала, а в дългосрочната ефективност на това поведение, защото доверието играе ключова роля в геостратегията. Благодарение на Сирия Русия присъства в Средиземно море чрез пристана (да, това не е точно военноморска база) в Тартус, но най-вече Москва има един крак в Близкия изток, където възнамерява да разширява влиянието си. Впрочем тя го прави много дискретно чрез Египет и Израел. Русия и Израел в момента са в чудесни отношения. Така например Тел Авив е бил информиран за началото на руските авиоудари няколко дни преди американците, които получиха официално уведомление от руснаците в посолството си в Багдад едва час преди началото на бомбардировките. Тази информация обаче си струва да бъде проверена. Разполагането на ПВО системи в базата в Латакия, както и присъствието на четири многофункционални изтребителя Су-30МК, към които трябва да добавим и противовъздушната отбрана на руските военни кораби край сирийския бряг, са все красноречиви знаци. Защото бунтовниците нямат собствена авиация, ако изключим няколко пленени самолета на завладените от тях правителствени летища, които обаче са извън строя. Затова разгръщането на руската противовъздушна отбрана е ясен сигнал към Турция, която възнамеряваше да установи забранена за полети зона над приграничните сирийски територии. Залпът на 26 крилати ракети „Калибър” (по западната класификация SS-N-30A) от четири кораба на Каспийската флотилия по обекти в Сирия също е многозначителен. Наглед това е прекалено скъпо решение, за да бъдат разрушени обекти на джихадистите, но много уместен ход, като се има предвид световното ехо, което породи. Този път, изглежда, НАТО бе подценило руските военни възможности. Разбира се, американците тутакси заявиха, че четири ракети се разбили в Иран, колкото да подронят имиджа на въпросното оръжие. То обаче поставя под въпрос неуязвимостта на американските самолетоносачи. За отбелязване е, че крилатите ракети прелетяха над Иран и Ирак без Техеран и Багдад да протестират. Това трябва да е вбесило американците, защото очевидно двете арабски страни бяха дали съгласието си за операцията. Всъщност, изглежда, само една ракета се е разбила в Иран. Третата причина Русия да се намеси в конфликта е, за да блокира ислямистите с руски паспорти, които воюват в Сирия и Ирак. Иначе те биха вилнели в Кавказ. За Москва тази война е удобен абсцес, който фиксира заразата. Много по-целесъобразно е сраженията да се водят извън националните граници.

Основната опасност в Сирия и Ирак си остава „Ислямска държава”, но какво става с Ал Кайда? Губи ли тя своето влияние?

Както вече споменах, „Ислямска държава” представлява по-малка опасност за режима в Дамаск, отколкото историческата Ал Кайда чрез така наречената „Армия на завоеванието”, която скрито е подпомагана от Турция, Саудитска Арабия и Катар. Тези три страни решиха, че бунтът е възможност да бъде свалена властта в Сирия. Западът се прави на разсеян и се задоволява да повтаря, че само „Ислямска държава” трябва да бъде бомбардирана. Това е в рязък контраст с моралните проповеди, защото пренебрегва фактите. Атентатите от 11 септември 2001 г., в Мадрид (2004 г.), Лондон (2005 г.) и в Париж (януари 2015 г.) бяха все дело на активисти, свързани с историческата Ал Кайда, а не с ИДИЛ. Да, истина е, че моралът не може да бъде основа на външната политика, но все пак. По отношение на терористичната дейност към момента Ал Кайда е единствената структура, способна да планира и осъществява терористични акции зад граница, макар днешните й възможности да са далеч от горецитираните удари с изключение на атентатите срещу „Шарли Ебдо” в Париж. Най-голямото опасение днес е да не се възпроизведе онова, което се случи в Мумбай на 26-29 ноември 2008 г., когато група от десет терористи избиха 173-ма човека, а раниха още 300. Ал Кайда е способна да организира нещо подобно, доказа го и с атаката срещу търговския център „Уестгейт” в Найроби на 21 септември 2013 г. Въпросният мол бе атакуван от сомалийците шебаб, едно подразделение на Ал Кайда. Равносметката е 68 убити и над 200 ранени. „Ислямска държава” все още не владее тази терористична логистика, но може би скоро ще я усвои. И двете организации, Ал Кайда и ИДИЛ, непрестанно призовават местни свои активисти да подемат „локални инициативи”, сиреч да нанасят удари всеки според възможностите си. Със самоделни взривни устройства, с оръжие, добито от организираната престъпност, с ножове, с коли, които връхлитат стълпотворения от хора. За отбелязване е, че до момента никой от завърналите се джихадисти не е преминал към терористични действия с изключение на Меди Немуш, убиеца от Еврейския музей в Брюксел (24 май 2014 г.). Всички известни ни случаи на терористични актове са дело на самотници или на малки групи. Някои от тези хора поддържат връзки с джихадисти, завърнали се от Сирия. Възможно е те да ги насърчават, да ги подпомагат финансово и да ги подтикват да преминат към активни действия. Издания като Inspire (близко до Ал Кайда) и Dabiq (близко до ИДИЛ) непрестанно пледират читателите си да извършват убийства и дори ги съветват как. Истината е, че ако ИДИЛ търпи поражение на сирийския и иракския фронт, организацията ще бъде изкушена да премине към терористични действия другаде. Впрочем Кавказ и цяла Русия рискуват да усетят отмъщението на ислямистите през идните седмици. Повечето от тях са салафити и се афишират като близки до ИДИЛ, защото този лейбъл е по-актуален от Ал Кайда. *Аферата „Цезар” – популяризираното от медиите название на скандала с 55 000 съдебни фотографии на инквизирани от властите в Дамаск затворници. Те бяха изнесени от съдебен фотограф, скрит зад кодовото име Цезар. Снимките бяха предоставени на френските специални служби през 2014 г. През септември 2015 г. Франция заведе съдебен иск срещу режима в Дамаск на базата на този фотоархив.