Нощта на оскарите тази година се очертава да бъде най-скандалната в цялата история на холивудските филмови награди. Тиктакащата бомба, която бе заложена предварително, е документалният филм „Гражданин Четири” (Citizenfour), който разказва цялата история около разобличенията на бившия агент от Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън. Филмът е фаворит, тъй като няма друга картина с толкова напрегнат, вълнуващ, разобличаващ и общественозначим сюжет. Затова атаката срещу филма започна предварително. А срещу автора му, режисьорката Лаура Пойтрас, не е преставала.

На 2 декември 2014 г. 89-годишният Хорас Едуардс, бивш секретар на Транспортния департамент на щата Канзас, завежда гражданско дело срещу режисьорката Лаура Пойтрас, бившия агент на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън и документалния филм Citizenfour. Бившият офицер от Военноморските сили на САЩ никога не е работил в развлекателната индустрия и дори не е проявявал особен интерес към киното извън любопитството на обикновения кинозрител. Но в жалбата, която е подал във Федералния съд на щата Канзас, той е написал, че „от името на американския народ” настоява документалният филм да бъде дисквалифициран от номинация за „Оскар”, тъй като нарушава правилата на академията за участие, изискващи всяко заглавие да бъде показано в киносалон, преди да се появи онлайн или по телевизията. Докато филмът за Сноудън (част от интервюто с него, което е в основата на сюжета), се е появил в интернет през юни 2013 г. На 9 декември 2014 г. Джийн Ламфърс от адвокатската кантора Lamfers & Associates, LC от Канзас изпраща писмо до президента на филмовата академия Черил Буунс Айзъкс и до отговарящите за документалните филми Кейт Аменд, Роб Ъпстийн и Алекс Гибни, в което им дава „безплатен юридически съвет” за това, че участието на филма Citizenfour нарушава три отделни правила на академията. И също настоява за дисквалификацията му от номинациите. Най-сериозното нарушение е свързано с правило 11 на академията, което гласи: „... Филми, които в произволна версия получат публична демонстрация или разпространение преди показване за първи път в киносалон, не могат да бъдат представяни за академична награда”. Ламфърс привежда като доказателство, че 12 минути и 34 секунди от филма на Пойтрас са били показани онлайн чрез сайта на британския вестник „Гардиън” на 10 юни 2013 г. С това видео за първи път е осветена самоличността на бившия агент на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън, който разкри гигантска система за подслушване и шпиониране. Освен това според Ламфърс филмът нарушава и друг параграф от същото правило, който казва, че „до участие се допускат само индивидуални документални творби” и се „изключват произведения, извадени от по-големи серии, или сегменти, взети от една-единствена „смесена” програма, или алтернативни версии на неизбираеми творби”. В случая Ламфърс твърди, че Citizenfour „представлява алтернативна версия (разширена версия) на неизбираема творба (кратко интервю със Сноудън от 12 минути и 34 секунди), излъчена в интернет (извън киносалон) през юни 2013 г. В специално становище говорител на Филмовата академия дава следния отговор: „Академията счита, че Citizenfour отговаря на всички правила за номинация и избор за „Оскар”. От интервюто за „Гардиън” във филма са използвани по-малко от 2 минути и те не представляват предишна версия на филма”. Това е цялата версия...

На 23 януари 2013 г. Лаура Пойтрас получава много странен мейл от анонимен човек, който й отправя още по-странно предложение. Да му даде своя публичен ключ за кодиране, за да й изпрати свръхсекретни документи. След което идва същинската част: „Аз съм висш държавен служител в сферата на разузнаването. Надявам се, разбираш, че контактуването с теб представлява висока степен на риск и че преди да споделя повече, ти трябва да си готова да предприемеш необходимите предпазни мерки... Питаш защо съм те избрал. Не го направих аз. Ти го направи. Била си обект на следене, следователно си била избрана, термин, който ще означава повече за тебе, когато научиш още за това как работи съвременната система SIGINT, която разузнаването ползва за събиране на информация... Оттук нататък знай, че всяка граница, която пресечеш, всяка покупка, която направиш, всеки номер, който набереш, всяка кула за мобилен сигнал, покрай която минеш, всеки приятел, с когото поддържаш връзка, всяка статия, която напишеш, всеки сайт, който посещаваш, всяко заглавие, което напечаташ, всяка пратка, която изпратиш, са в ръцете на система, чийто обхват е неограничен, но предпазните мерки са... Превръщането ти в жертва на системата на Агенцията за национална сигурност означава, че си наясно с опасността, която неограничените и тайни способности създават за демокрациите. Това е история, която малцина могат да разкажат, но ти можеш...”.
Гражданин Четири

От почти две години Лаура Пойтрас работи върху документален филм за шпионските агенции на САЩ и специално по темата за следенето и контрола на гражданите от държавата. Първоначалното работно заглавие е Year Zero („Година Нула”), което би трябвало да означава началото на новото летоброене в живота на американците, което разделя живота им на преди и след 11 септември. След тази дата САЩ всъщност предприемат гигантски кръстоносен поход срещу правата на гражданите и особено срещу правото на личен живот, лично пространство извън погледите на „Биг Брадър”, с оправданието за тотална борба с тероризма. Впоследствие Лаура иска да смени заглавието, защото то е идентично с Year Zero на Пол Пот, програмата на главатаря на „Червените кхмери” за заличаване на цялата история на Камбоджа и стартиране наново, с ново летоброене от Година Нула. И когато Лаура получава мейл, подписан от агент на службите с псевдонима Citizen Four, това дава новото име на филма. В процеса на работа няколко пъти преди този момент й се случва да получава подобни „неприлични предложения”.

Затова и този път отговаря, без да се надява, че става въпрос за нещо съществено. Първият признак, че действително става въпрос за нещо различно, е отговорът, който получава. Citizen Four я инструктира как да се подсигури двойно, така че да защити максимално пощата си и да се предпази от нежелани посещения. „Създайте си дълга парола, която да може да издържи дори на най-бруталната атака на свързани в мрежа компютри. Имайте предвид, че вашият противник е в състояние да прави по трилион опита в секунда!”, пише непознатият. И след като е готова, той й обещава да й изпрати „изключително експлозивна информация”. Две седмици по-късно Пойтрас получава кодирано послание, в което се изреждат дузина секретни програми за шпиониране и подслушване на американски и чужди граждани. Тя е чувала само за една от тях, за другите изобщо не предполага, че съществуват.

Програмата National Security Letters, чрез която Министерството на правосъдието следи заподозрени в тероризъм лица. Prism, секретна програма за подслушване и следене на акаунтите на американците в Google и Yahoo. Xkeyscore – британска програма за глобално шпиониране чрез филтриране на огромно количество компютърни данни. Чрез Xkeyscore тайните служби следят комуникациите на световни организации като УНИЦЕФ и Лекари без граници, шпионират дори геймърите от онлайн играта World of Warcraft и подслушват телефона на световни лидери като Ангела Меркел и Дилма Русеф. След описанието на всяка една програма непознатият пише: „Аз мога да го докажа!”. Щом свършва четенето на мейла, Лаура Пойтрас усеща как се изпотява и студени вълни заливат гърба й. Веднага решава да изключи интернет и изтрива имейла, премествайки го на USB носител. „Ако това е вярно, моят живот ще се промени завинаги – казва си Лаура Пойтрас. – Онова, което този човек твърди, че знае, и е готов да ми разкаже, е зашеметяващо. Знам, че ще трябва да променя всичко в живота си.” Лаура драстично сменя начина си на живот и навиците си и става изключително предпазлива. Внезапно я обзема съмнението, че всъщност тя не знае кой е този Citizen Four и е много вероятно някой да се опитва да я въвлече в непочтена игра. Например да я подмами да разкрие с кого се е срещала и кого е интервюирала за документалния филм, посветен на тоталното подслушване. А сред тях е Джулиан Асанж, собственикът на WikiLeaks. Лаура решава да играе ва банк и пише откровен мейл: „Вие или наистина разполагате с тази информация и се излагате на огромен риск, търсейки възможност да я огласите, или се опитвате да ме хванете в капан заедно с хората, които познавам. Или сте напълно луд”. Тя си дава сметка, че не знае абсолютно нищо за него – нито име, нито пол, нито длъжност (дали работи за ЦРУ, за Агенцията за национална сигурност или за Пентагона). Но така и не получава отговор. Чак до юни, когато мистерията започва да се разнищва. Лаура заминава със своя колега, бивш адвокат и колумнист от „Гардиън”, Глен Грийнуолд за Хонконг. Там се запознават с Едуард Сноудън, агент от свръхсекретната Агенция за национална сигурност. Той им дава хиляди секретни документи, които доказват мащабите на гигантската система за подслушване, организирана от правителството на САЩ. Грийнуолд е напуснал САЩ и живее и работи в къща в краен квартал на Рио де Жанейро заедно със своята бразилска приятелка, десет кучета и една котка. Те са изцяло извън света на суетата и само на броени километри от джунглата. На стената в кухнята виси часовник, който не са сверявали от години, но на никого не му пука. Мивката вечно е пълна с една камара немити чинии. Във всекидневната има огромна маса, телевизор и конзола на Xbox, както и кутии с чипове за покер. Хладилникът е вечно празен като изключим бананите, които растат в задния двор. На въпросните бананови дървета живеят семейство маймуни, които непрекъснато влизат в някакъв необясним животински конфликт с кучетата. Кабинетът на Грийнуолд представлява тясна и мрачна стаичка, в която едва се намира място за бюрото му. Но в интернет той живее „нашироко” и има 225 000 „последователи”. Този дом е често убежище и за Лаура Пойтрас. Там те двамата спокойно могат да работят и върху своя следващ „взривоопасен” проект. Досега никога не са стигали толкова близко до най-дълбоко пазените тайни на Америка: как държавата нарушава фундаментални човешки права в името на обявената от правителството „тотална война срещу тероризма”. Именно благодарение на тях двамата информацията на Сноудън става известна на света. Грийнуолд публикува серия от материали в „Гардиън”, разкривайки механизмите на подслушването и мрежите, в които попадат не само терористи, но и политици и бизнесмени от целия свят. Заради ролята й в разплитането на скандала Глен Грийнуолд е кръстил Лаура „Кайзер Созе” на името на героя на Кевин Спейси от култовия филм „Обичайните заподозрени”. Защото тя също като него винаги остава в сянка, докато продължава да дърпа конците и да разплита мистериите. „Лаура Пойтрас успява винаги да е в центъра на събитията и в същото време да остане незабележима. Никой не знае нищо за нея. Точно като героя на Кевин Спейси” – разказва Грийнуолд за „Ню Йорк Таймс”. Въпреки че малко се знае за нея, все пак е известно, че е на 53 години, родена е и е израсла в Бостън в доста заможно семейство. Тя не обича да говори за това, но вестник „Бостън Глоуб” писа, че богатите й родители са дарили за медицински изследвания в Масачузетския технологичен институт сумата от 20 милиона долара. След завършване на гимназия Лаура заминава за Сан Франциско и започва работа в луксозни ресторанти като главен готвач, докато учи в Института по изкуствата в класа на режисьора експериментатор Ърни Гър. През 1992 г. се премества в Ню Йорк и започва да прави филми, като паралелно посещава лекции по политология и социология в Ню Скул към Нюйоркския университет. Всичко се променя в живота й след съдбоносната за Америка и за света дата 11 септември 2011 г. По време на терористичните нападения срещу Световния търговски център Лаура се намира в Апър Уест Сайд близо до Сентръл парк. Тя е шокирана от случилото се и е обзета от всеобщия импулс за национално единение и обединение. Но когато този импулс е използван от правителството на Буш като оправдание за нахлуване в Ирак, тя започва да усеща, че губи вярната посока. „Винаги се чудим как е възможно правителствата да променят курса и да се отклоняват от верния път. Как хората позволяват това да се случи и защо стоят безучастни, докато събитията излизат извън контрол – споделя Лаура пред разследващия журналист Питър Маас, който също работи върху темата за подслушването и тайните служби. – Усетих, че това, което се случва с моята страна, е наистина нещо особено и аз трябва да направя нещо.” Така започва работа върху своите спорни и скандални филми, които я правят един от най-добрите документалисти в света в наше време. Без никакъв опит във военната тематика и в работата в конфликтни зони Лаура Пойтрас заминава за Ирак през юни 2004 г. Веднага след като пристига, получава уникалния шанс да снима в печално известния затвор „Абу Грейб”. Това се случва само няколко месеца след скандалните снимки за извращенията и униженията, на които американските военни подлагат затворниците. По същото време там се оказва и известният иракски лекар сунит д-р Риад ал-Адад. Пойтрас успява да заснеме уникални кадри от общуването между него и задържаните. Той я кани в своята клиника и дори й позволява да включи във филма си неговата лична история. Всъщност документалният филм „Моя страна, моя страна” гради сюжета си върху съдбата на неговото семейство – стрелбата и убийствата в неговия квартал, отвличането на племенника му. Премиерата е през 2006 г. и предизвиква истинска сензация, заради което получава номинация за „Оскар” в категорията „Документално кино”. След това Лаура прави и филма „Клетва”, в който разказва за съдбата на затворника от Гуантанамо Салим Хамдан и неговия зет от Йемен, за който получава наградите „Пибоди” и „МакАртър”. Заради иракската тема в своето творчество Лаура Пойтрас става обект на сериозен интерес от страна на ФБР, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и военното разузнаване. През юни 2006 г. на път за Израел Лаура Пойтрас е подложена на щателна проверка от органите на сигурността на международното летище „Либерти” в Нюарк, тъй като билетите й за вътрешни полети са маркирани с четири S (Secondary, Security, Screening, Selection – SSSS), тоест властите препоръчват тя винаги да бъде проверявана щателно, когато пътува със самолет. При обратния полет тя е задържана за два часа, преди да получи разрешение да влезе отново в САЩ. През юли същата година Лаура пътува за международния фестивал в Сараево, където филмът й е включен в официалната селекция. При обратния полет от Сараево минава през Виена, за да направи връзка за Ню Йорк. Веднага след като каца на летището, по информационната система съобщават името й и я молят да се представи пред органите по сигурността. Когато се представя, без да й обяснят нищо, е откарана с бус до друга част на летището, където е подложена на щателна проверка на багажа. „Взеха ми багажа и го отнесоха някъде. След това започнаха да ме разпитват какво правя и къде съм била – разказва Пойтрас пред списание „Ню Йоркър”. – Казах, че току-що съм била в Сараево, където са показали мой документален филм за Ирак. Офицерът се заинтригува и изведнъж поомекна. Използвах това, за да попитам какво става и каква е тази проверка. А той ми каза направо: „Вие сте белязана в черния списък. 400 от 400!” Запитах какво означава това. „Това някаква европейска кодова система за сигурност ли е, или е само американска?” Той отвърна: „Това е система на вашето правителство и то ни алармира да ви спрем на летището”. Проверката във Виена минава без проблеми и Лаура Пойтрас се качва на следващия самолет за Ню Йорк. Но на летище „Кенеди” е посрещната от двама цивилни въоръжени агенти, които я отвеждат в тайна зала за разпит. Оттогава това й се случва многократно. Тя вече дори не брои колко, но не са по-малко от 40 пъти! Първоначално задържането включва проверка на документите й, разпит къде е ходила, с кого се е срещала. Копират всичко, което има в себе си – сценарии, договори, лични дневници, дори веднъж тършуват и в лаптопа й. Но след като престава да носи със себе си сценарии и друга „съмнителна документация”, агентите фокусират вниманието си изцяло върху електрониката й – телефон, таблет, фотоапарат, камера. Веднъж задържат лаптопа й, мобилните телефони и дори компютъра й от дома й цели четири седмици. Без никакво обяснение. Друг път й казват направо, че отказът й да отговаря на техните въпроси сам по себе си е „подозрителен” и тя трябва да е „по-кооперативна”. Тъй като тези разпити и проверки се осъществяват на територията на летища и на границата, където според американските закони конституционните права на гражданите са суспендирани, тя няма право на свой адвокат, който да защитава интересите й. „Това е тотално насилие над личността. Поне така го чувствах аз. Интересуваха се от информация, която засяга изцяло само моята творческа работа, която е както лична, така и до известна степен конфиденциална. Ужасно се чувства човек, когато слиза от самолета и преди да се прибере вкъщи, го посрещат хора с автомати и пистолети и започват да го разпитват часове наред” – признава Лаура Пойтрас. Въпреки че е подала множество жалби и е отправила десетки запитвания до Конгреса, позовавайки се на Закона за свободата на информацията, тя така и не получава официален отговор кой, как и защо я е включил и я държи в черния списък на подозрителните американци: „Направо побеснявах, когато не можех да си обясня за какво става въпрос и защо се държат така с мен. В такива моменти се развихря въображението и нещата стават още по-зле. Нищо не ми казват, нищо не ме питат, но и нищо не съм направила. Чувствам се като в света на Кафка, никой не ти казва в какво те обвиняват”. Много по-късно научава как е попаднала в черния списък. На 9 ноември 2004 г. по време на снимките на филма за Ирак тя се намира в дома на д-р Адад в квартал Адамия. Внезапно иракската армия с подкрепата на американски войници атакуват джамията, убивайки най-малко 10 души, за които се твърди, че били терористи. Тя се качва на покрива, за да огледа наоколо и да види дали има възможност да снима. В този момент е забелязана от войници от батальона на Националната гвардия на Орегон. Няколко часа по-късно „терористите” предприемат контраатака и убиват американски войник. Войниците докладват на командира си, че са я видели на покрива и смятат, че тя е знаела за нападението предварително, затова нарочно е искала да го заснеме. Командирът на батальона подполковник Даниел Хендриксън пише доклад и уведомява военното контраразузнаване за Лаура Пойтрас и тя става обект на следене. През цялото време тя изобщо няма представа за този инцидент. Лаура смята, че се ползва с добро име и респект в армията, остава няколко месеца в Зелената зона, запознава се с доста офицери, дори показва кадри от бъдещия филм пред американските военни. Оттам се познава и с майор Том Моули, който също по-късно й помага да научи подробности за това в какво точно я обвиняват. Той й казва през 2007 г., че щом веднъж е попаднала в черния списък на военното разузнаване, много трудно може да се отърве от наблюдение и тъкмо на тази случка се дължат всичките й последвали неприятни истории с органите на сигурността по летищата в САЩ и Европа. Подполковник Хендриксън й разкрива също, след като преминава в запаса, че той и неговият помощник са били разпитвани през 2007 г. от специалните части за борба с тероризма към Министерството на правосъдието за повече информация какво точно е правила в Багдад в този ден. Но тя самата никога не е призовавана на разпит нито от военните, нито от цивилните следователи.

След терористичните атаки от 11 септември 2001 г. правителството на Джордж Буш-младши въвежда нови законодателни промени за борба с тероризма, които включват предприемане на превантивни мерки срещу терористични нападения. За целта е съставен списък със съмнителни лица, които трябва да бъдат под постоянно наблюдение. В един момент в този списък има над 1 милион имена! Що се отнася до пътуванията със самолет, тайните служби съставят два списъка. Единият е с имената на хора, които нямат право да пътуват със самолет както на излизане, така и на влизане в САЩ. Вторият списък включва многократно повече имена и предвижда тези хора да бъдат винаги обект на специално внимание при пътуване, като се подлагат на най-щателна проверка. За да избегне неприятности по летищата, Пойтрас се подготвя предварително за всеки полет – информира се с кого пътува и моли колеги и приятели да й носят електрониката или оставя всичко в жилището си. В един момент предприема радикални мерки – преди всяко пътуване изтрива абсолютно всичко от компютъра или мобилните устройства, за да няма за какво да се хванат при разпита, ако отново се стигне до такава проверка. Или кодира всичките си файлове, така че никой друг да няма достъп до тях освен нея. Но тези процедури превръщат всяко пътуване в кошмар, защото операциите отнемат поне един ден. Но и това не е всичко, защото, когато си в такова положение, до параноята има само една крачка. Лаура никога не може да се отърве от мисълта, че е обект на тотално наблюдение и че постоянно някой чете електронната й поща, подслушва телефоните й, следи я къде сърфира в интернет. „Подозирам, че върху мейлите ми има следи от NSL (National Security Letters), алгоритмите за следене на подозрителни лица, използвани от Министерството на правосъдието. NSL изисква от телекомуникационните оператори и интернет доставчиците да предоставят на тайните служби данни за техните потребители без знанието им” – Лаура Пойтрас е сигурна, че ФБР използва NSL спрямо нейните комуникации, но няма възможност нито да го докаже, нито да разбере дали е така, защото нейните доставчици са под строга забрана да предоставят на клиентите си такава информация. След като започва да работи през 2011 г. върху последния си филм за шпионските наблюдения на американците от тайните служби, тя се подготвя много внимателно и предварително взема всички предпазни мерки, за да се защити максимално. А след като се свързва с Едуард Сноудън, напълно променя начина си на живот. Първото нещо, което прави, е да спре да използва мобилния си телефон, защото чрез него всеки може да бъде следен не само какво и с кого говори, но и къде се намира във всеки един момент. По стационарния телефон никога не води важни и сериозни разговори за работата и плановете си. Започва да използва софтуер, който скрива присъствието й в интернет и заличава следите от посетените сайтове. Абсолютно всичките й електронни писма са кодирани, освен това непрекъснато сменя компютрите, на които прави филма си. А когато трябва да чете важни документи, тя го прави само на „въздушно изолирани” (air-gapped) устройства, тоест без никаква връзка с мрежата. Всички тези мерки за сигурност вероятно са прекалено параноични, но след като завършва филма си, разбира, че всички хора, които е интервюирала и с които се е срещала, са били обект на наблюдение и шпиониране. Бившият топ агент на Агенцията за национална сигурност Уилям Бини, който междувременно обвинява службите за „незаконно следене”, една сутрин е изненадан от агенти на ФБР, които нахлуват с извадени пистолети в дома му пред шокираните погледи на съпругата и сина му. В този момент той е в банята под душа, приготвяйки се за работа. Един от агентите нахлува вътре с пистолет, който опира до слепоочието му, и му заповядва да легне на пода, гол и целият сапунисан. Така стои през цялото време, докато агентите тършуват в кабинета му, като конфискуват компютъра и всички електронни устройства, дискове и лични документи, които не са му върнати и досега. Без никакво обяснение. Или поне обяснението е само едно: заради участието му във филма на Лаура Пойтрас. Агентите правят всичко това, без да му повдигнат каквото и да било обвинение или да му дадат възможност да се защити. Това е най-лошият вариант, защото означава, че е в черния списък за следене, което, изглежда, е завинаги. Якоб Апелбаум, който работи за WikiLeaks, също участва във филма и той също е в черния списък на съмнителните лица. Тайните служби издават секретна заповед до Twitter да им гарантира пълен достъп до акаунта на Апелбаум, след това същата заповед получават и Google, както и един малък интернет доставчик, който Якоб ползва. Също като Бини никой не обвинява служителя на WikiLeaks в нищо, но пък той е тотално подложен на следене на всяка крачка.

През всичките години след 2006-а Лаура Пойтрас стоически издържа на униженията по летищата и граничните контролно-пропускателни пунктове. Сама се е убеждава, че няма смисъл да протестира и да си търси правата, нещата не само не се оправят, но и става още по-зле. Но всичко си има предел и изведнъж миналата година нервите й не издържат. След като отново е подложена на унизителна проверка на международното летище в Нюарк на път за Лондон, агентите й забраняват да си води записки и да записва каквото и да било. Досега тя винаги си записва имената на хората, които я проверяват и разпитват, просто ей така, за собствена информация. Но този път я заплашват, че ако не скъса написаното, ще й сложат белезници и ще я арестуват. Тя обаче невъзмутимо продължава да записва имената им. Тогава й казват, че я предупреждават за последен път, защото използването на химикалката може да се тълкува като „опит за използване на оръжие”. Тя не се предава и моли да й дадат молив. Но агентите й изкрещяват: „Моливите също са оръжие!”. Отвеждат я в съседна зала, където трима души я подлагат на кръстосан разпит. Единият стои зад нея, вторият срещу нея задава въпросите, а третият обикаля наоколо и контролира всичко. Процедурата продължава повече от час и половина. Тя отново се опитва да започне да си записва въпросите, но агентите изпадат в ярост и й заповядват незабавно да спре. Тогава тя поисква да й покажат кой американски закон забранява на човек да си записва? „Тук само ние задаваме въпросите и само ние казваме какво може и какво не може!” – отговарят те. Лаура Пойтрас се запознава с Глен Грийнуолд през 2010 г. покрай работата й по WikiLeaks. През 2011 г. заминава за Рио де Жанейро за снимки и интервюта. Той вече е в течение на премеждията й по аерогарите и няколко пъти я моли да му позволи да напише нещо за „Гардиън”. Тя не му позволява с аргумента, че не бива да дърпат дявола за опашката. Но след скандалния разпит в Нюарк Лаура вдига ембаргото: „Пиши, каквото искаш. Ти знаеш всичко!” – казва му тя. Нейната логика е желязна: досега тя си записвала всеки път когато я подлагали на една и съща унизителна процедура, и това до известна степен й създавало усещането, че все пак са й оставили някакви, макар и минимални, граждански права. Усещането, че може да контролира нещо, че не е само едно нищожество, длъжно да понася агресивното своеволие на хората, овластени да я подлагат на публично компрометиране и оскърбление. Но в Нюарк агентите прекрачват всякакви граници и без всякакво обяснение и логика не й позволяват да прави абсолютно нищо единствено от упорство и инат за демонстриране на сила и безнаказаност. По онова време Грийнуолд пише за сайта Salon.com и материалът му, озаглавен „Американска режисьорка постоянно е задържана на границата”, е публикуван през април 2012 г. Малко след неговата поява в мрежата внезапно проверките спират. Лаура Пойтрас си казва, че най-после кошмарът е спрял. Оказва се само до следващия път. Лаура Пойтрас не е първият човек, с когото Сноудън се опитва да се свърже, за да разкаже своите тайни. Всъщност най-напред той прави опит да установи контакт с Глен Грийнуолд, който има доста статии по темата за нарушаване на човешките права след въвеждане на извънредните закони за борба с тероризма след 11 септември. Той обаче не ползва програми за криптиране на комуникациите си, а и не се справя добре с кодиращия софтуер. Сноудън му изпраща най-подробни инструкции, стъпка по стъпка как да постъпи. Но Грийнуолд не е склонен да участва в подобна странна комбинация и Сноудън решава да се обърне към Лаура Пойтрас. Сноудън прочита статията му в Salon.com за нейните премеждия по аерогарите и оттам научава, че в момента Лаура прави филм за подслушването и за Агенцията по национална сигурност. В края на март 2013 г. Лаура Пойтрас най-после успява да се увери, че мейлите на анонимния таен агент не са шпионска игра и тя може да му има доверие. Тя вече успява да си изгради безпогрешна система за разпознаване на провокативната и истинската комуникация. Този анонимен агент не я принуждава да му дава информация за други лица, не й задава въпроси за това над какво работи в момента. Дори, напротив, той й дава повече информация. Казва й, че ще трябва да привлече в съзаклятието и Глен Грийнуолд. Но тя няма представа, че двамата вече са се свързали и се познават задочно. Глен Грийнуолд от своя страна едва в Хонконг разбира, че тайнственият агент, който се е свързал с него шест месеца преди това, е Едуард Сноудън. Всъщност срещата в Хонконг се оказва съдбоносна, изненадваща и необичайна за всички участници. Във филма на въпроса към Сноудън кога е разбрал, че може да се довери напълно на Лаура, той отговаря: „В процеса на проверка и претегляне на фактите разбрах, че тя дори е по-мнителна и недоверчива и от мен. А аз съм професионално увреден с параноя”. На въпроса, как е възприел мълчанието на Грийнуолд в началото на комуникацията, Сноудън казва: „Традиционно журналистите са много заети, а и трудно се съгласяват да приемат сериозно едно такова предложение. Аз обаче с изненада установих, че в медиите работят хора, които изобщо не си дават сметка, че всеки некриптиран мейл може да бъде прочетен от всички тайни служби и от хора, които имат интерес от това”. През април 2013 г. Лаура пише на Грийнуолд, че би искала да се срещнат лице в лице. Той има работа в Ню Йорк и така двамата се срещат в лобито на един хотел на Пето Авеню. Прави му впечатление, че тя е изключително предпазлива, предварително го предупреждава да не носи никакви телефони и електронни устройства. Предварително принтира мейлите и след като Грийнуолд ги прочита мълчаливо, разбира, че Лаура и той са част от грандиозен световен скандал. Грийнуолд няма друг избор и волю-неволю си инсталира криптиращ софтуер, след което се включва в комуникацията с анонимния агент на Агенцията за национална сигурност. Комуникацията им е изградена според всички принципи на професионалната конспирация – кой компютър как се ползва, как се комуникира, как се защитава информацията, къде се държи информацията, как се кодира, как се разкодира и т.н. Лаура Пойтрас лично разработва инструкциите от начало до край. Грийнуолд и Сноудън признават, че ако не е била Лаура, операцията е можело да се провали заради някой дребен детайл. Скоро Сноудън започва да им изпраща първата част от секретните документи. Никой от тримата не иска да каже кога е започнало това, за да не разкриват подробности от конспирацията и за да не могат властите да използват тази информация против Сноудън, ако се стигне до съдебен процес. В един момент Сноудън предлага да се срещнат и казва, че е готов да предприеме тази стъпка. Лаура отговаря: „Може би трябва да планирам пътуване с кола или с влак?”. Отговорът на Сноудън е: „Със самолет”. През май им изпраща шифрован имейл, като им казва да се подготвят за пътуване до Хонконг. Грийнуолд хваща самолета от Рио до Ню Йорк, след което си урежда среща с главния редактор на американското издание на „Гардиън”. На срещата присъства и Лаура. Те договорят с тях да пътува и най-добрият разследващ журналист на британския вестник Юън Макаскил. На 1 юни триото се качва на самолета от Ню Йорк до Хонконг и потегля на 16-часов полет. До този момент Сноудън е разкрил само малка част от документите, с които разполага, около двайсетина страници. Но е приготвил огромен обем документи, които ще носи със себе си. Предварително се уговарят, че Сноудън ще ги чака в района на Коулун в централната част на Хонконг в понеделник, 3 юни, в 10 часа пред ресторанта в мола, който се намира до хотел „Мира”. Те трябва да чакат там, докато видят човек, който си играе с кубчето на Рубик. След това ще се приближат до него и ще го попитат кога отваря ресторантът. Той ще им отговори, но ще ги предупреди, че „храната е лоша”. В уречения ден тримата пристигат половин час по-рано на мястото и оглеждат района. А когато забелязват да се приближава човек с кубчето на Рубик, не вярват на очите си: той е толкова млад, че първоначално се споглеждат, и си помислят, че става въпрос за някаква измама. „Тайният агент”, чието име те не знаят, изглежда като 19-годишен младеж, макар по-късно да разбират, че той е на 29. Глен Грийнуолд разказва: „Едва не паднахме от изненада. Първата мисъл, която ми мина през главата, бе, че това е само лице за връзка и той всъщност не е истинският таен агент. После обаче си казахме, че това е нашият човек, защото само млад човек може да е толкова на ти с компютрите. И въпреки това в нашите представи трябваше да се срещнем с човек на около четирийсет години”. По-късно при разговора, който се провежда само с писане и размяна на листчета и без нито една дума, за да не могат да бъдат случайно подслушвани или записани, Сноудън също признава, че е забелязал учудването, изписано по лицата им. В следващия момент Лаура първа се окопитва, изважда камерата и започва да снима. Всички си дават сметка, че това е исторически момент, след който няма връщане назад. Лаура: „Исках да проверя достоверността на досегашните му твърдения, исках цялата информация, която толкова дълго очаквах. Бяхме напрегнати, но и много делови, чувствахме се неловко и успяхме да се успокоим и да установим нормален човешки контакт едва след пет-шест часа”. Сноудън казва: „Всички сме наясно, че обикновено шпионите са алергични и избягват контакти с медиите или журналистите. Така че аз сега съм девствен източник – всичко ще бъде изненадващо. Но знаем какъв е залогът. Даваме си сметка за важността на момента и че действаме в полза на обществения интерес, а не на нашия собствен”. През цялата следваща седмица срещите им се провеждат по един същ начин, нещо като тайнствен ритуал. Тримата пристигат, вадят батериите от мобилните си телефони, поставят ги в хладилника на минибара на Сноудън, след което нареждат всички възглавници до входната врата, за да не допуснат някой да ги подслушва отвън. Сноудън си дава сметка, че трябва да разкаже повече за системата, по която работят най-секретните служби в САЩ, тъй като се страхува, че всеки момент може да бъде арестуван и дори ликвидиран. В един момент от съображения за сигурност Лаура му предлага да му купи камера и той сам да се снима и записва, но Сноудън отказва. Първите статии на Грийнуолд за тайните споразумения между Агенцията за национална сигурност и телекомуникационните оператори – като Verizon – за гарантиране на достъп до личните данни на потребителите се появяват още докато тримата продължават с интервютата на Сноудън. Той им казва още преди да пристигнат, че не се страхува от публичността и е готов да разкрие своята самоличност. Два дни след появата на първите две сензационни статии на Глен Грийнуолд Лаура Пойтрас монтира 12,5-минутно интервю със Сноудън, което качва в мрежата. То се превръща в сензация и предизвиква истинска медийна истерия, тъй като всички се опитват да открият къде са отседнали. Лаура се разделя с най-голямата си илюзия: първоначално тя смята, че ще пусне само малка част от интервюто, а след това ще успее да запази всичко останало за документалния си филм. Но се вдига такъв шум, че се налага веднага всички да минат „в нелегалност”. Сноудън напуска хотела и потъва някъде в потайностите на мегаполиса Хонконг. Тримата, настанени в отделни хотели, остават анонимни само още един ден. На 10 юни, докато Лаура е в стаята си, някой чука на вратата и казва: „Лаура!?”. Тя веднага се обажда на службата за сигурност на хотела и моли да бъде изведена навън инкогнито през задния вход. Тя се надява, че след като изчезне за няколко дни, истерията ще се успокои и тя ще може да продължи работата си. Защото планира да заснеме и реакцията на китайските власти на разкритията на Сноудън. На 15 юни отива да снима демонстрация в подкрепа на Сноудън пред американското консулство. Там обаче е разпозната от кореспондента на Си Ен Ен и когато той започва да й досажда, тя се спасява и след няколко часа напуска Хонконг. Лаура отлита директно за Берлин, където живее от 2012 г. в квартал Пренцлауер Берг. Там работи спокойно по филма, далеч от любопитните погледи на ФБР и Агенцията за национална сигурност. „Много добре си давах сметка, че с такъв материал няма как да се върна в САЩ. Знаех още преди да срещна Сноудън, а какво оставаше след това” – споделя Лаура Пойтрас. След като организира материала си в Берлин, тя заминава за Рио де Жанейро, където с Грийнуолд продължават работата над филма. Отсяда в хотел „Копакабана”, където вече са се настанили Макаскил и още един репортер от „Гардиън”, Джеймс Бол. В края на юни довършва работата си върху второ видео със Сноудън, което има намерение отново да пусне в интернет, този път специално в сайта на „Гардиън”. Едва след като приключва с работата си, тя се сеща, че не се е чувала със Сноудън, откакто той е минал в нелегалност. Медиите съобщават, че той е пристигнал в Москва и се намира в транзитната зона на летище „Шереметиево”. Видеото, което пуска, е първото от развихрянето на скандала преди месец. „Сега той няма връзка и едва ли ще се чуем скоро” – споделя Лаура. „Той добре ли е?” – пита Макаскил. „Адвокатът му казва, че е добре” – отговаря Грийнуолд. „Но той няма директна връзка със Сноудън” – допълва Лаура. След като Грийнуолд се прибира у дома същата вечер, намира мейл от Сноудън. Два дни по-късно, когато Лаура му гостува, за да продължат работата върху филма, тя също се свързва с него. Пойтрас и Грийнуолд са един особено драматичен пример за това какво е журналистиката днес и как може да се вдигне медиен шум, без да си част от голяма медия. Двамата не са част от информационно издание и не биха искали да бъдат, защото искат да контролират какво и кога се публикува. Така например, когато в началото предоставят на „Гардиън” материал за ролята на американската компания Verizon в подслушването на американски граждани и публикуването му се забавя, те обсъждат възможността да дадат материал в друго издание. Едва след като са поставени под натиск, шефовете в британското издание решават да публикуват материала. За разлика от журналистите в медиите те не искат да си слагат маската на „безпристрастни” и „неангажирани” носители на информация. Наскоро Грийнуолд отговори директно на човек, който споделил критичното си отношение към работата му, която „застрашава националната сигурност”. „Знаеш ли какво, ти си пълен идиот! Но ти си го знаеш, нали?” Лаура Пойтрас, макар и не така директно и агресивно, също отхвърля критиките към себе си. „Да, аз имам свое мнение за нещата. Дали смятам, че шпионирането е излязло извън контрол? Да, точно така смятам. То е придобило страховити мащаби и хората би трябвало да се страхуват. Сенчестите и тайни правителствени структури растат и се разрастват, и то в името на националната сигурност. И без никакъв надзор и публичен контрол, даже без никакъв дебат, както изисква една истинска демокрация. Ние не говорим празни приказки. Разполагаме с документи, които доказват това” – споделя тя в интервю за списание „Тайм”. Засега Пойтрас и Грийнуолд не са обект на съдебно преследване и срещу тях няма повдигнати никакви обвинения. Но това е така, защото живеят извън САЩ и на този етап са недостижими за американското правосъдие. Но те едва ли ще останат извън родината си до края на живота си. Макар че нямат планове за скорошно завръщане. Миналата година един конгресмен сравни работата им с „предателство”, което заслужава наказание. Но нито един политик не иска да поеме риска да стане първият, който дава на съд журналисти за публикуване на класифицирана информация. Свободата на словото е защитена от американската конституция и досега никой не си е позволил да наруши този принцип. Грийнуолд се шегува, че ако бъде арестуван, той веднага ще бъде заместен от своя приятел Джулиан Асанж, който ще публикува останалите секретни документи на Агенцията за национална сигурност. А те са близо 1 милион страници! Досега са публикувани едва около 150 страници. Така че Лаура и Грийнуолд имат материал до края на живота си. Дори и след това. Като журналист Лаура Пойтрас е главното действащо лице зад публикациите на предоставените от Сноудън секретни документи за тайните операции за следене и подслушване. Тя е убедена, че в съвременната електронна епоха възможностите за следене и контрол са безпрецедентни и ако тя не бе предприела предварително мерки за защита на своите файлове, филмът й никога нямаше да види бял свят. Като предпазна мярка тя работи с два лаптопа, като и с двата работи само с операционната система Tails, тъй като тя не оставя никакви следи в компютрите, с които комуникира, и насочва всички мрежови данни през анонимната мрежа Tor. Точно с такъв компютър тя се свързва със Сноудън, и то само от публични места с Wi-Fi, никога от дома си, за да е сигурна, че никой не я подслушва с предварително монтирани специални разузнавателни средства. След като снима 20 часа филмов материал от разговори със Сноудън, целия материал качва върху криптирани хард дискове. Тъй като върху филма работи екип от 30 души, цялата организация на работата с помощта на специални средства за защита е доста сложна. Пойтрас обаче категорично отказва да сподели точно какви мерки за защита е използвала, за да не допусне външна намеса при следващите си проекти и да се наложи да смени системата. Но споделя, че всеки член на екип е трябвало да премине през двойна система за достъп до материала. Освен това всеки е работил само върху част от филма и до премиерата му на 14 октомври никой не бил виждал целия продукт освен самата Лаура Пойтрас. В заключителните титри на Citizenfour Лаура Пойтрас прави нещо необичайно, изказва благодарност на „проектите за безплатен софтуер, без които този филм нямаше да стане факт”. Следват благодарности към анонимния софтуер Tor и базираната на него операционна система Tails, анонимната система за качване на файлове SecureDrop, GPG кодиращата система, Off-The-Record (OTR) кодирани мигновени съобщения, софтуера за криптиране на твърдия диск Truecrypt и операционната система GNU Linux. Какво ще правят, ако Citizenfour бъде отличен с „Оскар”? Пойтрас казва, че иска да се занимава с йога, а Грийнуолд отново ще тръгне на тенис, защото не иска да затлъстява. Но най-големият парадокс е, че те, изглежда, са обречени до края на живота си да са свързани с темата за шпионирането и документите от Сноудън. Лаура: „Моят живот се промени завинаги. Не знам дали някога ще мога отново да живея нормално в свой дом и да се радвам на личен живот. Мисля си, че това е загубено завинаги” .