Нейната поезия се врязва в литературата на целия отминал век. Нейният талант е като светкавица. Това е онази много стара история за фаталното обвързване на гениалността със смъртта. Това е историята на Силвия Плат.
„Тези лалета са твърде червени. Те ме раняват. Синкава омара влачи езерото. Отвесно стоя. Как ми се иска хоризонтална да бъда.” Такива думи може да напише само изключително чувствителен, елегантен и фантазиращ ум. Силвия Плат не умее да върви по слънчевата страна на живота. Тя е като счупено огледало, което отразява диспропорциите, неравностите, оръбяването на света, неговата разчупена, режеща нехармоничност. Виктор Юго казва, че щастливците не щат и да знаят нищо вън от себе си. Че на прага на техния рай, както на прага на ада, трябва да се сложи табела „Оставете всяка надежда”. Силвия Плат е напълно наясно с това. Нищо не прави човека по-безсърдечен от щастието. Цял живот тя ще ужасява именно щастливите, доволните от живота. Останалите ще я обожават.
Силвия Плат се ражда през 1932 година в Бостън. Там е роден и един друг поет, превърнал се в американска икона, Едгар Алън По, макар и живял сто години преди Силвия. И двамата си приличат както по светоусещане, така и по съдба. Всъщност и двамата си приличат най-вече по гениалност. Останалото е просто следствие от нея. Бащата на Силвия, Ото Плат, е емигрант от Германия, високообразован човек, професор по биология в Бостънския университет, специалист по пчелите. Когато се запознава с майка й Аурелия, също от германски произход, тя е негова студентка, а той самият е женен. Въпреки голямата възрастова разлика от над 20 години между тях пламва неразумна любов. Ото се развежда и след това двамата с Аурелия най-после сключват брак. Така на 27 октомври 1932 г. се ражда Силвия. Осъзнатото детство на Силвия преминава край океана, където тя прекарва много време с баба си и дядо си, родителите на Аурелия. Тя се изпълва с вкуса на вълните, свободата, морската шир. В поезията си Силвия непрекъснато ще се връща към брега. Независимо дали го представя като зловеща линия на края на живота или като парапет, прострян над безкрайността, Плат винаги е на брега. Винаги е на ръба. Силвия е дълбоко впечатлителна натура и посяга към перото още когато е съвсем малка, за да изрази възхищението си от природата. Талантът й е изумителен. Несъразмерно за възрастта си тя съчинява сложни поеми с оригинални литературни фигури. Поначало семейство Плат живее в Бостън, но след раждането на второто им дете Уорън Аурелия и Ото се преместват в малкото градче Уинтроп, на изток от Бостън, откъдето всяка сутрин Ото Плат пътува до университета. Той се прибира късно вечер и почти не му остава време за занимания с децата. Вижда дъщеря си и сина си буквално за двайсет минути. За тези двайсет минути на ден двамата малчугани се готвят сякаш за представление, учат стихове, пеят песни, задават въпроси, споделят идеи. Силвия постепенно свиква, че единственият начин да спечели няколко минути внимание от баща си е да знае много, да му разказва какво е научила. Но ето, че един ден учестената сладост на детството й е жестоко разгромена. Баща й Ото Плат умира на 5 ноември 1940 година поради усложнения от нелекуван диабет и заради пълен отказ да се обърне към лекар. Тогава Силвия Плат е едва на 9 години. „Никога повече няма да разговарям с Бога! – потресена пише Силвия в своя дневник след смъртта на баща си. – Затворих се с трясък като мида.” Тя обожава баща си и е съсипана така дълбоко, че устоите на света й са разклатени. Така може да се чувства само човек, чието божество, до миг безсмъртно, всесилно и съвършено, изведнъж е пропаднало. Силвия казва, че тази ранна смърт на баща й разбива живота й. От този момент нататък тя нито веднъж не се чувства истински щастлива, в нея има само борба със скръбта, с празнотата, с копнежа по смъртта. Защото смъртта за нея е сродство с баща й. Да отиде там, където е той. Да се прибере при него. „Качих се на влак, от който няма слизане” – пише Плат.
„По време на своето детство в Америка майка ми говорела немски, заради което през Първата световна война децата в училище я замеряли с камъни. Моят немскоговорящ баща почина, когато бях на девет години. Беше родом от някакво маниакалнодепресивно селце в дълбините на Прусия.” Силвия е артистично дете. Тя протестира да е просто Силвия. Измисля си куп артистични имена и сякаш постоянно играе някакви роли. Или иска да избяга от себе си, или пък иска да бъде много повече, отколкото е. Освен изумителни поетични стихове, които могат да бъдат определени като гениални, Силвия започва да пише също и кратка проза. Тя използва въображението си за бягство от потискащата реалност. Създава красота от тъгата. „Кървавата струя е поезия и тя не може да бъде спряна” – заявява Плат. Така Силвия превръща творчеството си в опит да излекува себе си. Поемите й са мрачни, задълбочени, покрити с много символи, криещи смислови ниши. Няма творба, която да не е многопластова и сложна. Още в училище има куп публикации в местни вестници. Тя мечтае да се утвърди като литературно име, но трябва да чака. Успехът изисква търпение и време, а като всеки талантлив човек Силвия е малко по-нетърпелива и напрегната. Две години след смъртта на съпруга си Аурелия се мести отново в Бостън, тъй като и тя започва да преподава в Бостънския университет. За да издържа двете си деца, Аурелия работи на две работи и Силвия отново е оставена на произвола на родителското невнимание. Ако се съди по дневника й, Силвия Плат не изпитва любов към майка си, а тъкмо напротив – нещо като студена ненавист. По време на училищните си години тя е перфектната дъщеря – старателна по всичко, има отлични бележки, печели куп награди, обичана е от учителите и е давана непрекъснато за пример. Освен литературен усет и буден ум Силвия има и твърдата воля да шлифова таланта си, да се бори за целите си. Ако скръбта не може да изкове у теб желязна воля, тогава нищо няма да успее. А Силвия Плат има в себе си скръб в излишък. Чете задълбочена класика от най-висш ранг. Има чувството, което има всеки, тръгнал към величието човек на изкуството: че трябва да постигне нещо наистина голямо и тогава и скръбта, и болката й най-сетне ще бъдат оправдани. Ще бъдат изкупени. Затова мечтите й са високи като на всеки човек, изпитвал безмерна скръб. Или може би Силвия е тласкана от вътрешен код, който й повелява да бъде необикновена. Характерът на човека е неотделим от неговата съдба. Тя мечтае да е Вирджиния Улф, да е Джеймс Джойс. Да пише разкази като Селинджър. Засега обаче е само главен редактор на училищния вестник. Силвия не пропуска нито едно състезание в училище, нито един конкурс, не може да се успокои, докато не бъде първа. Тя е крехка на вид, все още притежава чара на съвършената невинност, с нежни черти и топли кафяви очи, изпълнени с живот и красота. Златни къдрици падат до раменете й. Съучениците й подчертават нейната открояваща се аура, сякаш енергията, която протича през нея, не е от този свят, а очите й са пронизани от блясъка на неземна душа. Но зад привидно успешната ученичка се крие твърде несигурна душа. Тя се чувства лишена от закрила и всъщност търси опора във фанатичното себедоказване. Приема всеки конкурс като една малка битка, едно малко завоевание. Върховото напрежение на ума и волята не й оставя време да размишлява дали е щастлива, важното е да не се чувства празна. Защото, когато попадне в плен на празнотата, тогава настъпва нейният ад. Нейната „тишина”, както се изразява тя самата, я ужасява. Болезнената амбиция за Силвия е въпрос на оцеляване. На всеки гениален човек му се налага да направи своя избор – да бъде щастлив или да бъде велик. Не можеш да бъдеш и двете. Не можеш да се бориш изключително упорито за нещо и едновременно с това да се наслаждаваш на живота. Защото борбата за гениалност е свръхнатоварване, което е сублимация, събиране, изсмукване на цялата човешка енергия в една единствена точка. Силвия обаче вече е калена в скръбта и се насочва без колебание по пътя на великите. Тя е решена да достигне кумира си – това е ирландското величие Уилям Бътлър Йейтс, поет и драматург, Нобелов лауреат за литература през 1923 г., един от основателите на театъра в Ирландия. „Животът е дълга подготовка за нещо, което никога не се случва” – казва Йейтс, а Силвия обича да го цитира. Знае го наизуст. Понякога Плат харесва ездата, плуването, живота. Депресията при нея не е постоянна. Тя просто се отключва при някакъв повод, който често е незначителен. Така, както усещането за живот, което може да я изпълни, е огромно, едва удържимо, така й депресията е опустошителна. Но щастието на свръхчувствителния човек е различно от това на другите. Силвия страни от общото, обичайното, общественото щастие. Тя казва: „Почувствах дробовете си пълни с целия живот, който се излъчваше от пейзажа – въздух, планини, дървета, хора. Тогава помислих: „Ето, това е да си щастлив”. Когато обаче почувства нахлуването на депресията, това е като стихия, която се намира извън нея самата. „Нещо ме задърпва през въздуха” – пише Плат. Тя умее да усеща, да разбира стихиите, да общува с тях. Екстремността е ярка черта на характера й. Каквото и да чувства, тя го изживява максимално силно. Талантът в Силвия Плат е твърде много, за да я остави спокойна. Когато не може да пробие в радостта, талантът се настанява в черните пространства на ума. Талантът често се реализира през отчаянието и бесовете на душата. Аурелия забелязва склонността на дъщеря си към крайни полярни чувства, но го отдава на поетичната й още незряла и стихийна натура. В Силвия има толкова много желания, които чак започват да я измъчват. Тя записва в дневника си, че се страхува, че „няма да може да види, научи, изживее всичко, което иска”. Когато баща й умира, тя протестира срещу закона на смъртта и съдбата, но по-късно вече протестира срещу закона на живота: той ни дава толкова оскъдни възможности, толкова сме ограничени от стереотипи и вменени лъжи. В „Стъкленият похлупак” Силвия пише: „Когато ме попитаха каква искам да стана, аз отвърнах, че не знам. „О, със сигурност знаеш” – отвърна фотографът. „Тя иска да е всичко” – дяволито каза Джей Си”. В този период на подрастване Силвия черпи максимално от всичко, максимално „победи”, максимално светлина, максимално сълзи, това са просто години, пренатоварени с емоции. Скоро след завършване на училището по време на обучението си в колежа „Смит” през лятната ваканция тя печели елитен конкурс, организиран от модното списание „Мадмоазел”. Наградата е едномесечен престой в Ню Йорк, където талантливата пишеща Силвия трябва да работи в редакцията на списанието. „Имам нужда от повече свобода, вместо да зубря непрекъснато – пише Силвия. – Не ми се стои, провесена над учебната маса без грим и с разрошени коси, на диета от кафе и бензедрин, както правят повечето абитуриентки.” Силвия Плат е от скромно семейство и разточителността на Ню Йорк, както и скъпият начин на живот, я зашеметяват. В Ню Йорк всичко е ярко, наситено, блестящо. Хората са по-интересни, по-богати, по-красиви, по-усмихнати, необикновени. Но Силвия скоро открива какво се крие зад привидния блясък: стръвен кариеризъм, работа до припадък, постоянна невротичност и много напрежение. Свръхматериализъм. Борба за оцеляване всяка минута. „Интелектуалната омраза е най-лошата” – повтаря си тя наум думите на Йейтс. Впечатленията си от Ню Йорк Силвия Плат обобщава в единствения си роман „Стъкленият похлупак”. „... преди да дойда в Ню Йорк, аз не се бях хранила в изискан ресторант... почти всички, с които се запознах в Ню Йорк, искаха да отслабнат... някои си поръчваха само салата и сок от грейпфрут... добих навик да изчитам огромните листове с менюто, където една незначителна гарнитура от грах струваше страшно много... видях колко трудно е да се фотографира ябълков пай под яркото осветление, тъй като сладоледът започва да се топи... след дълги страхове какви видове лъжици да ползвам стигнах до заключението, че ако на масата вършиш нещо нередно, но с известна предизвикателност, никой не би те помислил за недодялан, дори ще те приемат за оригинален...” С присъщата си крайна откровеност тя не спестява нищо от обвиненията си към следвоенното американско общество на 50-те години. Това е едно общество, което е пресилено оптимистично, то е консуматорско и е дълбоко лицемерно. Фанатичното ходене на неделна църква не изкупува липсата на мислене, липсата на чувствителност, както и липсата на морал в останалите дни от седмицата. Плат е силно раздразнена от еснафския дух, който витае навсякъде. Сполучливо подчертава думите на Зелда, съпругата на Скот Фицджералд: „Мечтите ни израстват от приказните обещания на американската реклама. Аз все още вярвам, че мога да се науча по пощата да свиря на пиано”. В стиховете си Силвия непрекъснато се връща към темата за Втората световна война, сякаш за да развали за миг спокойствието на доволния американски потребител. Поезията е отношение към себе си, към околните, към природата, към съдбата и великите събития, поезията не е просто сбор от красиви думи. Плат подчертава, че войната не засяга само участващите, но и децата им, както и цялото човечество. Войната е атака срещу духовния живот на човечеството. Това е рана, нанесена на всички ни, проповядва Плат. Тя е крайно песимистична относно смисъла на поезията в американското забързано и материално общество. Поезията е задушена от изгряващото кино, от музиката, която става все по-шумна. Но Силвия има вкус към ексцентричността и шока. В стиховете си тя се идентифицира с жертвите от нацизма. „Кожата ми – светла като нацистки абажур. Лицето ми – безлично, фино, еврейско бельо.” Да се вмъква в кожата на жертвите е една от най-силните черти в изповедалното творчество на Силвия Плат. Ню Йорк се превръща за нея в гроб на всичко, което тя силно обича: поезията, красотата, блясъка на индивидуалността, природата. Градът слага финалната точка на нейната, макар и спорадична, младежка радост. „Биваше ме единствено да печеля награди в училище. Сега се чувствам като състезателен кон в свят, в който няма състезателни писти. Усещам се ужасно неспособна. Изброявам наум всички неща, които не можех да върша.” Когато се завръща от Ню Йорк, майка й Аурелия е категорична: Силвия просто не е същото момиче. Плат и преди се е затваряла в себе си, но никога не е изглеждала толкова отчаяна. Ако живееше преди три века, състоянието й вероятно щеше да бъде определено като „мирова скръб”. Ако живееше преди два века, щеше да бъде наречено „сплин” (поетична меланхолия). Във века, в който тя живее обаче, то се нарича депресия. И единствено във века, в който тя живее, това състояние получава обществена стигма. Плат е попила много разочарования в Ню Йорк и започва да преосмисля своите ценности. От момиче, препълнено с желания, сега Плат няма желание за нищо. Тя се отказва от своята артистичност. Убива всички роли в себе си. Има чувството, че по-добрата част от нея си е отишла завинаги. Че миналото на успехи и волност е било само блед сън, който е изчезнал и е останала горчивата реалност. Че идеалното Аз го няма. В пълното осъзнаване на реалността Силвия се чувства болна. Детството е минало под блясъка на измислицата и мечтата, под знака на завишената самооценка, но светът на възрастните е суров и не търпи мечтатели. Тя винаги е била най-добрата. Да не знае какво точно е сега, накъде ще върви и дали ще успее за нея е равносилно на провал. Силвия не може да приеме, че за успеха в живота трябва да се чака дълго и упорито. Че на човек му се налага да жертва по-малки добродетели в името на по-големи. Твърде млада е, за да прецени това. Тя просто е споходена от зловещото усещане, че се проваля. Не може да спи, не може да чете, да пише, да се концентрира. „Бих искала да мога да пиша по една страница на ден. Но как бих могла да пиша за живота, когато досега не бях имала нито любовна връзка, нито бебе, нито пък бях виждала как умира човек... Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани жици. Преброих един, два три... деветнайсет стълба и колкото и да се напрягах не можех да видя нито един стълб след деветнадесетия” – пише Силвия Плат.
Така един ден открадва таблетките за сън от шкафа на майка си, скрива се в една дупка в пристройката до къщата и изгълтва шепа от тях. Тогава Силвия е на 20 години. „Слязох на долния етаж, взех бледосин плик от масата в трапезарията и написах на гърба с едри, старателно изрисувани букви: „Отивам на дълга разходка”. Подпрях бележката така, че майка ми да я види веднага щом влезе. После се изсмях” – пише Силвия. Майка й я открива едва на третия ден, когато Силвия в полуусмъртено състояние пропълзява няколко метра извън скришното помещение. Сломената Аурелия, която е прекарала двете нощи в напрегнато и безсънно общуване с полицията, отвежда дъщеря си в болницата, където по милостта на съдбата успяват да я спасят. След това се налага Силвия да прекара шестмесечно лечение в престижна психиатрична клиника. В биографичния си роман Плат описва болезнените преживявания там, включително една от най-травмиращите процедури – електрошоковата терапия. В онези години тази терапия е изключително популярна и неефективна. Но се използва като експеримент съвсем съзнателно в редица военни програми за изследване на човешката психика. Силвия става една от жертвите на подобни клинични изследвания. След електрошоковете Плат заявява, че адът е място на земята. Място вътре в нас. Тя бързо разбира, че няма лекар, който да я „поправи”. Случаят на Плат привлича вниманието на известната писателка Оливия Хигингс Проути. Проути е прочута и успяла, но на младини също е преживяла нервен срив, след което е основала филантропска фондация, която да помага на млади таланти. Оливия съчувства на Плат и я окуражава да продължи обучението си. Тя плаща скъпото лечение на Силвия в клиниката, а също така и дължимата такса за колежа „Смит”. Плат обаче все още не е скъсала с мислите си за самоубийство: „Хората не знаят колко болезнено е да не си психически добре и да знаеш това. Ако ми се случи отново, няма да се поколебая да си отнема живота”. С това начало на края Силвия Плат навлиза в драматичния си зрял творчески живот, който я превръща в една от най-големите американски поетеси на всички времена. Силвия завършва колежа с дипломна работа, озаглавена „Двойствеността в творчеството на Достоевски”. Кандидатства за стипендия Фулбрайт и заминава за Кеймбридж в Англия. През зимата и лятото на първата година Силвия обикаля из Европа, пише поезия и може да се каже, че възвръща своите сили. Една нощ студентите в Кеймбридж са организирали забава. Има музика, танцуващи момичета и леко пийнали момчета. Плат също пие алкохол, но само толкова, че да се почувства несамотна. В един момент вижда към нея да се приближава „огромно, тъмно, яко момче”, което поглежда в очите й и казва: „Тед Хюз”. Тед е поет и тя вече е чела негови стихове. Силвия започва да цитира срещу него редове от собствените му произведения. Той е шокиран и силно впечатлен. Издърпва Плат настрани от глъчката и силно я целува. Тед е харизматичен и дързък, но с вродено усещане за мярка. В него има толкова артистичност, колкото и в нея, но още и амбиция, и сериозност, и силен интелект. Силвия отвръща глава и го захапва до кръв по бузата. С този първичен жест тя сякаш го белязва като свой. Тед и Плат сключват брак съвсем скоро през 1956 г. и двамата са силно влюбени, и двамата се чувстват така, сякаш им е предопределено да са заедно. Първоначално бракът им изглежда като творчески съюз на двама поети. Тед разбира страховете и мечтите на Силвия, а Силвия би могла да предскаже Тед, двамата са едно и също, вълнуват се еднакво, мислят еднакво, обичат се еднакво. Пишат стихове, които посвещават един на друг. Обаче Хюз е британец, притежава вродена изтънченост и премерена строгост. Има превъзходни маниери, вкус към музиката и фин стил на поведение. Носи винаги разхлабена вратовръзка и малко широко, някак големичко сако, което му придава елегантен, но и леко небрежен вид. Жена му Силвия обаче не се е отърсила от склонностите си към крайни емоции. Тя често е нестабилна и казва за себе си: „Ако да си невротичен е да искаш две взаимно изключващи се неща едновременно, то аз съм адски невротична. Аз ще се раздвоявам между две взаимно изключващи се неща до края на дните си”. В същото време Силвия работи изключително за това Тед да се превърне в голям поет, изпълнява функциите на секретарка, препечатва стиховете му, изпраща ги в различни издателства и т.н. Благодарение на тези нейни усилия Тед получава и награда от нюйоркския поетичен център. За участието си в този конкурс той научава чак когато е вече лауреат. През 1957 г. Плат получава предложение да преподава английски език в колежа „Смит”. Взимайки си изпитите в Кеймбридж, двойката Силвия Плат–Тед Хюз заминава за САЩ. Оказва се, че преподавателската работа силно изтощава Плат и тя страда от липсата на време за лично творчество. През това време Тед е изоставил всичко друго и се занимава само с писане на поезия и проза. Следвайки неговия пример, Плат решава, че ще напусне преподаването, за да се отдаде изцяло на писането. През 1959 г. Силвия забременява и Тед настоява детето да се роди в Англия. Двамата се връщат в Англия и наемат апартамент при красивата, млада, поетически надарена еврейка Ася Уивъл. Ася, която се е спасила от нацистите в Германия, когато е била дете, прелива от приключенска страст и поезия. Въпреки че Ася е омъжена, между нея и Тед пламва желание, което двамата не успяват да прикрият. Силвия усеща това и става доста подозрителна към съпруга си. Но се опитва да се фокусира върху работата си. През 1960 г. излиза първата й стихосбирка „Колосът”. Същата година тя ражда дъщеря на име Фрида. А две години по-късно се появява и второто им дете Никълъс. В „Колосът” Силвия атакува безмилостно патриархалността, милитаризма и домакинството. Тези три неща са истински враг на всяка жена писателка, както и на творческия дух, проповядва Плат. А това, че те са неизбежни, е лъжа, създадена, за да поробва, уеднаквява и обезличава хората. Силвия пресъздава стряскащо добре вътрешното страдание, изживяно в един брутален свят. Авторката сякаш се разхожда между живота и смъртта, колебаеща се накъде да поеме. Често тя говори за себе си като за вече мъртъв човек: „Аз съм призракът на позорно самоубийство”. Тя има обсесия от смъртта. Но онова, което е най-емблематично за „Колосът”, са неизлечимо сложните й взаимоотношения с мъртвия й баща. Стиховете й представят две усукани едно в друго чувства на любов и привличане и на крайна омраза и обвинение. Нейният тон е отмъстителен. Ритъмът на стиховете й – войнствен и настъпателен. Фразите й са остри, бързи като светкавици. Някои от тях са зловещи констатации. Други - откровени заплахи. Плат заявява в стих, обръщайки се към баща си: „Аз съм гангрената, която те изяде до костите”. Демонът на вътрешния й хаос не спи. Вглъбена в творчеството си, в спомените си и в болезнените образи на собственото си въображение, психиката на Плат е отново затормозена. Депресията е като плаващи пясъци. Колкото повече се бориш с нея, толкова по-бързо те поглъща тя. През юни 1962 г. Плат преживява инцидент с кола, който самата тя описва като опит за самоубийство. Дни след него тя написва поемата „Лейди Лазар”, биографична поема, която се превръща в нейна емблема. „Умирането е изкуство като всяко друго. Аз го владея изключително добре. Чувството е адски реално.” Смелата библейска метафора, предизвикателният настъпателен стил, иронията към себе си, към ужасената публика и смъртта, новаторството правят от „Лейди Лазар” шедьовър. През 1962 г. Лондон преживява една от най-тежките зими в историята си. Небето е черен кристал, толкова е тъмно, че градът е потопен с месеци в неизясняващ се сумрак. Снегът постоянно затрупва улиците и те са непроходими. Студът е наситен с усещане за враждебност и скръб, които се настаняват у всекиго. Адът за Плат винаги е бил безжизнено студен. Писането я е изтощило. В един сив и мрачен ден Силвия Плат вдига телефона в апартамента си, но чува женски глас. Гласът на Ася. Силвия получава пристъп на гняв, изтръгва телефона от кабела. Майка й е при нея и става свидетелка на яростта, която обзема дъщеря й. Силвия получава доказателство за онова, в което отдавна е подозирала съпруга си. Тя се изнася от Тед заедно с двете си деца в друг апартамент. Новото й жилище е близо до апартамента, в който е живял Уилям Бътлър Йейтс, вечният й идол. Тя счита това за добра поличба. Раздялата със съпруга й само задълбочава тенденциите й към отчаяние. Силвия постига толкова лесно това да бъде отчаяна. Може би, защото вътре в себе си винаги е отчаяна, а с огромно усилие се опитва да поддържа маската на щастливо и доволно същество. Силвия заявява: „Искаме всичко тогава, когато сме опасно близо да не искаме нищо”.
Силвия разпознава таланта в себе си, но за да създадеш голямо, много значимо произведение, се изисква не само талант, но и много търпение и упоритост. Плат пише в писмо до майка си: „Откакто съм се отделила от Тед, се чувствам прекрасно. Повече не съм в неговата сянка”. Обаче истината е друга. Отчуждена от всички, тя живее затворена в апартамента си, залостена от снежната буря навън между собствените си тъги. Сега тя се посвещава на онова, което винаги е било най-важно за нея – писането. В период на психическа уязвимост тя се напряга до краен предел. Превръща болката, омразата, вината, обвинението, страстта, амбицията в 61 блестящи поеми. През тази зима тя създава втората си стихосбирка „Ариел”. Така, оставена насаме с демоните си, тя създава най-големите си шедьоври. Тук се раждат „Лейди Лазар”, „Ариел”, „Татко”. Плат пише до майка си: „Ариел” е най-хубавата ми творба. Тези поеми ще направят името ми”. В „Ариел” съществуват два емоционални полюса: този на страданието и немощта и другият – на амбицията и страстта към победа. Тези две състояния – отпадналост и безсилие и устременост и вдъхновение, вероятно са се сменяли в авторката, докато тя е писала поемите. Новото тук е, че ако в „Колосът” едва прониква идеята за силната женственост, в „Ариел” тази идея светва дръзко и става централна. Плат се надсмива над самата себе си, над самоубийството, над ужасената еснафщина, над онези, които я критикуват, и най-вече над самата смърт. И в същото време в стиха се съдържа закана, както и мотив за завръщането. Театралната Плат сама казва за себе си: „Но театралното завръщане е онова, което ме прави луда”. Огорченията са направили лейди Лазар безмилостна. Ако някой е очаквал самоубийцата да умре от срам, да се покае, да се признае за виновна, много е сгрешил. Тя се отърсва от социалната стигма, тя сякаш казва: аз не съжалявам за онова, което направих. Нещо повече, заканва се, че ще продължава да „умира”. „За да гледате моите белези, има цена.” Плат вече не говори от името на едно момиче, а от името на поета. Поетът, чиято съдба във всяко време, във всяка епоха е борба със смъртта, тоест с бездуховното. Плат сключва договор да напише роман, посветен на бурната й младост. За три месеца поетесата създава „Стъкленият похлупак”. В него тя описва събитията и причините, тласнали я към първия й опит за самоубийство, и периода на рехабилитация. С много ирония и искреност Плат не спестява на читателя нищо от вътрешния си свят. На 11 февруари 1963 г. в 4 и 30 сутринта Силвия Плат уплътнява с много дрехи и хавлии кухнята в дома си. Щорите са спуснати и в помещението цари полумрак. Оставя бележка на масата, отправена към съседа й от долния етаж Тревор Томас, който трябвало да мине по-късно: „Обадете се на доктор Хордор”. Д-р Хордор е психотерапевт и неин приятел, който само преди няколко дни й е предписал антидепресанти. Той е преценил състоянието й като силно притеснително, опитвал се е да убеди Плат да бъде приета в болница. Плат е отказала, затова той е назначил сестра, която да й помага в отглеждането на децата и да бди над нейното състояние. Плат включва газта на печката и ляга до нея. Само след няколко дни ще бъде публикуван романът й „Стъкленият похлупак”. Черновите на стихосбирката „Ариел” са на бюрото й. По-голямата и по-хубавата част от творчеството все още не е видяла публичност. Плат има две невръстни деца, които спят невинно в другата стая. Но Плат се чувства победена, изоставена, силно разочарована от заобикалящото я общество. Преди няколко дни тя е определила пред приятел степента на отчаянието си: „Сякаш нокти на граблива птица се впиват в сърцето ми”. Лейди Лазар опитва за пореден път да отнеме живота си. След няколко почти чудодейни „възкресения” този път лейди Лазар не възкръсва. Плат е едва на трийсет години. Възраст, в която много известни писатели тепърва посягат към перото. Тя оставя наследство от над 600 поеми, трийсет кратки разказа и един роман. Животът й е бил интензивен, напрегнат, нещастен, но много плодотворен. Плат гледа на себе си като на прокълнат творец, но не иска да бъде пасивна жертва. Самоубийството сякаш е последният й опит да се очисти от лудостта, скръбта и света. „Аз съм чист ацетилин. Девица сред рози”. В последните й стихове смъртта е сравнена с очистване. Много интерпретират оставената бележка като доказателство за това, че тя не е искала наистина да умре. Че това е трябвало да бъде поредният й опит, поредната театралност. Но д-р Хордор е категоричен. „Никой, който е видял старателността, с която тя е приготвила всичко, не може да се усъмни – това не е импулсивно решение. Тя съвсем преднамерено е искала да умре.” Спекулациите около смъртта й остават. Хората предпочитат да вярват, че случилото се е по-скоро нещастие. Че плановете й са били объркани, че самоубийството не е било замислено като успешно. Историята на Плат обаче не прекъсва със самата й смърт. Плат не успява да види ефекта, който „Ариел” и „Стъкленият похлупак” създават. Ако Плат беше жива, може би те щяха да станат скандални. Но при трагичната й смърт те започват да приличат на епитафия, написана от самата нея. Високият стил на творбите й, както и мрачната им атмосфера, са впечатлили много от най-големите академични имена. Но от това творбите й са застрашени от друга опасност. Оригиналният й глас е почти засенчен от този на армия тълкуватели. Иконата Плат се е родила и всеки иска да я привлече за своята кауза. Но нищо не се опитва да присвои нейния образ така, както феминистичните движения. Плат недвусмислено атакува ценностите на патриархалността и милитаризма, особено в „Стъкленият похлупак”, но не е написала едно изцяло феминистично произведение, както например Вирджиния Улф. В този ред на мисли тя може да е феминистка по душа, но не е посветила преднамерено творчеството си на феминистката кауза. Феминизмът на Плат е просто една от чертите на богатите й на смисли произведения. През 1982 г. тя е наградена посмъртно с Пулицър за поезия. Едни казват – самоубита от обществото, други – разрушена от собствената си дарба. Поетесата Ан Сикстън, с която Плат се познава, върви по път, успореден на този на Плат. Тя преживява нервен срив, опит за самоубийство в млада възраст и след поредица от лечения и поредни опити се самоубива няколко години след Плат. Случайност ли е, че съдбата й толкова си прилича с тази на Плат? Ан Сикстън подобно на Силвия е невероятно черногледа относно обществото и човечеството. „Не позволявайте на човека, дори да вдигне чаша с чай” – заявява тя в един стих. Ан е обсебена с травмата, която нацизмът нанася на света, и творчеството й прилича на моменти на накъсани кадри от Втората световна. Ан също получава Пулицър за творчеството си. И двете умират разочаровани, огорчени, изтерзани и напрегнати до краен предел. Тъканта на самото творчество на Плат е болка. Посланията й са страшни. Обществото е безсърдечно, а човешкото щастие – изградено изцяло върху материализъм и експлоататорство. Щастието за едни е нещастие за други. Трагедията със самоубийството й най-силно засяга съпруга й Тед Хюз. В едно от последните стихотворения, буквално написано дни преди смъртта си, тя го нарича „Вампирът, който пиеше кръвта ми с години. Седем години, ако искаш да знаеш”. Тед е съсипан. В писмо до приятел пише: „Това е краят на живота ми. Останалото е посмъртно”. Скоро след смъртта на Плат гробът й е поруган, като някои нейни почитатели изтриват Хюз от надгробната плоча, оставяйки само името Силвия Плат. Тед индиректно е разгневил тълпата от обожатели на Плат, които го обвиняват в това, че е тласнал съпругата си към смърт. По страниците на „Гардиън” и „Индипендънт” се развихря битка на тази тема. Агресивни феминистки дори го заплашват със смърт в нейно име. Въпреки публичните атаки Хюз е наследникът на нейното творчество. И тук получава критика от мнозина, които считат, че „Ариел” и дневниците й са „редактирани” от него. Хюз продължава отношенията си с любовницата Ася, която му помага в отглеждането на Фрида и Никълъс. Но самата Ася е постоянно преследвана от призрака на Плат. Невинното излъчване на Плат и ранната й смърт са й създали образ на мъченица. Хората са жадни за подробности около нея, съответно за подробности около Хюз и Ася. Ася живее в постоянно напрежение, Плат я няма физически, но всички говорят за нея. Мъртвата съперничка се оказва непобедим враг. На 25 март 1969 г., шест години след смъртта на Плат, близки откриват Ася Уевил и невръстната й дъщеря Александра Татяна Елис, лежащи на пода една до друга, мъртви. Ася като съвременна Медея е убила себе си и детето си по същия начин, както Плат се е отровила – с газ. Акт на отмъщение или отчаяние? След като и втората жена на Тед се самоубива, той е шокиран и не може да завърши творбите, над които работи. Недоброжелателите към него се настървяват още повече. По-късно ще се опита да напише поема, посветена на това, че разрушава всеки, до когото се докосне. А може би просто има опасна страст към неуравновесени, прекомерно чувствителни жени. Тед се жени за последен път за медицинска сестра, с която остава до края на дните си и с която се установяват в малка ферма извън големия град. Умира през 1998 г. и остава сред 50-те най-значими британски писатели. На негово име в Обединеното кралство се дава поетична награда.
Силвия Плат е един от най-силните гласове, говорили през вековете. Тя възприема творчеството си като борба за красота, не по-малко значима от борбата за светли идеали. Защото борбата за красота е задължителна в един свят на грозна упадъчност, в един свят на „елементарното”, както тя самата се изразява. Силвия е белязана от дилемата, която Балзак дефинира: „Да убиеш емоциите и да дочакаш късна смърт или да приемеш последствията от силните страсти и да умреш млад”. Дали самоубийството й е символ на неизбежната победа на реалното над идеалното, или то е всемогъща победа на таланта над смъртта? Дали е самоунищожение в тленното, за да е слава във вечното? Тази етична дилема около Силвия придава на съдбата й облик на древногръцка трагедия. Вечните теми за гения и саморазрухата, победата и гибелта, гордостта и самотата превръщат лейди Лазар в литературен феномен и в доказателство за неотменимостта на мощта на словото, пропито с истина и красота. Изповедалното писане е изваждане от себе си, късане на плът, изстискване на душата, поемане на грубостта на света и пречистването му до словесна бисерност. Убиване на злото. Както казва Йейтс: „От скарването със самите нас създаваме поезия”... Изглежда, че от скарването със света изобщо.