Революционната сатира на Федерико Фелини от 1960 г. „Сладък живот” поставя италианското кино решително на световната сцена с очарователната приказка за хедонистичния ексцес. Той е развълнувал разнопосочно критиците, но е бил осъден от Ватикана. Филмът обаче остава една от най-разпознаваемите европейски класики. И има защо.
В края на 50-те години и началото на 60-те, италианската икономика бележи невероятен напредък. Същата е ситуацията и в много други европейски държави. Индустриалната продукция на Италия по-късно ще се превърне в седмата най-голяма индустрия в света – с невероятен бум в износа и инвестиции. Но в края на 50-те и началото на 60-те, заедно с икономическото благоденствие на страната, кино индустрията също се изстрелва право в световните върхове и освен всичко италианското кино се превръща в едно от най-въздействащите на зрителите. Това е така, защото то има специфична стилистика, но и защото италианският неореализъм възниква от реакцията и протеста срещу грозните социални деформации на фашисткия режим. Киното на неореализма, започнало своето развитие през 40-те години, не се отличава само с важни кинематографски детайли, някои революционни за кино индустрията, но и с това, че в него е заложено желанието да се разкриват истински истории за страданието на обикновените хора в италианските провинции и да се самоидентифицира с жертвите на фашистката диктатура.
Оригинален афиш на филма „Сладък живот”
До 1960 г. италианската филмова индустрия представлява 50% от вътрешния пазар на страната. Жизнеността на италианското кино се дължи и на това, че американското кино и Холивуд бележат спад в разпространението си. Безспорните хитове, които директно отстрелват боксофисите са „Сладък живот” на Федерико Фелини, „Роко и неговите братя” на Лукино Висконти и „Чочара” на Виторио де Сика.
Да видим обаче защо сладкият живот става тема на италианското кино и как мнозина отричат филма „Сладък живот”. Историята на филма е белязана от важни събития и важни етапи от развитието на световното филмово изкуство. Федерико Фелини е асистент-режисьор и съсценарист на една от първите автентични драми на неореализма от 1945 г. „Рим, открит град” – този филм е един от първите, които придобиват масова слава. Вторият е „Сладък живот”, с който Фелини открива за света абсолютно нов вид кино, който задава новия образ на Италия, отърсила се от фашизма, Втората световна война и следвоенната нищета. Филмът освен това показва и промяна в ценностите на католическия морал. Италия открива сладкия живот на охолството, лукса и новата естетика в пищните форми на жената-икона на големия екран. Интересен детайл от снимките на филма е например, че ако предишните класики на неореализма са снимани по улиците, то той в по-голямата си част е заснет в скъпите студиа Cinecitta, създадени в Рим през 1937 г. именно от Бенито Мусолини и сина му Виторио. „Сладък живот” първоначално е разбунил духовете в италианското общество. След появата му по кината, хората започват да говорят, някои от тях се възмущават, други го боготворят. Филмът разделя обикновени хора, филмови критици и духовници. Чуждите филмови експерти пък са писали в държавите си за скандала, който филмът на Фелини е предизвикал сред италианците. На миланската премиера на филма, Фелини е бил едновременно оплюван и силно аплодиран. Огромно вълнение съпровожда филма и на премиерата му в Лондон. Лондонската публика е шокирана от сексуалните въпроси, които се коментират във филма, но най-вече от визуалната провокативност на новото италианско кино. Филмът въвежда и напълно нов термин, който се превръща по-късно в разпознаваем на много езици – „paparazzi” или наглите фотографи преследвачи на звезди. Вторият израз, който започва да живее свой живот навсякъде по света като символ на луксозния начин на живот и любовта към удоволствията е самото заглавие на филма La Dolce Vita – „Сладък живот”.
Анита Екберг и Марчело Мастрояни причаквани от папараци
по улиците на Рим
Филмът фокусира вниманието върху главния герой Марчело Рубини, писател от провинциално семейство на средната класа, който е оставил настрана литературните си амбиции, за да се превърне в модерен колумнист на жълтини и репортер с ресор „светски събития”, в които участват любителите на лукса около култовата римска улица Via Veneto, символ на богатството, модата и елегантността. Около нея се въртят персонажи от шоубизнеса, аристокрацията, хора от сферата на изкуството, но и римските новобогаташи. Марчело Рубини, игран от Марчело Мастрояни, е красив и амбициозен, но с лековат морал. Ако оставим настрана малките жестове, деликатното наблюдение на ежедневния живот и симпатичните нюанси, които ни отпращат към неореализма, La Dolce Vita е едромащабна сатира с огромни сценографски постановки и силно въздействащи визуални метафори. Обектът е безбожното общество, което се е превърнало в нещо като ад (във филма има подчертани препратки към Данте) и е сравняван с Томас Елиът и неговото обрисуване на изчезващата след Първата световна война Европа в „Пустата земя”. Фигурите от светското общество са новите богове на културата на известните и богатите. И за да разшири още повече образа на Рим, Фелини взема актьори както от Италия, така и от Франция, САЩ, Швеция и Великобритания. Марчело е разкъсан между сладкия живот (на нощните игри и дневните махмурлуци), в който е едновременно участник и наблюдател, а неговият ментор е отделеният от това общество и застинал във времето интелектуалец Щайнер, роптаещ срещу станалата модерна корупция, но реално безсилен да предложи надежда за един по-конструктивен свят.
Марчело не е верен на приятелката си Ема (британската актриса Ивон Фурно), привлечен е от нимфоманката Мадалена (Анук Еме) и стига до химерната фигура на холивудската звезда Силвия (Анита Екберг), която тъкмо е на посещение в Рим. Една от най-разпознаваемите сцени в историята на киното е кадърът, в който Силвия (Анита Екберг) влиза във Фонтан Ди Треви и приканва Марчело да я последва. Интересен факт от тази култова сцена, превърнала Анита Екберг в истинска икона на чистата красота, пищната женственост и неподправеност в епохата на 60-те години, е че е заснета през една студена римска мартенска вечер. Въпреки това, Анита Екберг е прекарала безпроблемно часове във фонтана, което можем да отдадем на студенолюбивата й шведска природа. Според Фелини, Марчело Мастрояни е трябвало да изпие бутилка водка, за да направи сцената.
La Dolce Vita също така има забележително начало – два хеликоптера кръстосват Рим, прелитат над древни руини, всяват суматоха сред минувачите, единият стига до луксозни покриви с богати жени, които си правят слънчеви бани и ръкомахат, а другият до базиликата „Свети Петър”, с поглед към статуята на Христос с протегнати за благословия ръце. Пътниците в първия хеликоптер са Марчело и Папарацо, които правят репортаж за таблоидните издания. В тази сцена може да се наблюдава нещо, което много малко зрители извън католическите държави биха забелязали. Това всъщност е пародийно представяне на Второто пришествие на Христа, което тогава е успяло да обиди Римокатолическата църква. Въпреки случайните опити за реформация, посоката на Марчело е надолу – като едновременно жертва и агент на корупцията, окупирала Рим. Той почти убива възрастния си баща при едно от посещенията си в провинцията, тъй като му представя новата си приятелка, атрактивна и достъпна френска танцьорка. Накрая той е господар на пиршеството в оргията, организирана, за да се отпразнува разтрогването на брака на заможна графиня в нейното крайморско италианско имение.
Интересен е и фактът, че филмът „Сладък живот” е направен между два големи скандала в Италия. Първият отчасти вдъхновява самия филм. Става дума за аферата Монтеси, която започва през 1953 г. с откритото голо тяло на мъртва жена на плаж край Рим. Всички били потресени от зловещата случка, но тепърва започнали предположенията дали Уилма Монтеси се е удавила, била е убита или се е самоубила? Историята е актуална и през следващите няколко години, твърди се, че се покрива умишлено от политиците и полицията. След този случай се зараждат и предположенията за напълно нов хедонистичен свят на наркотици, секс, алкохол и оргии, от който са част филмови звезди, гангстери, министри от кабинета и журналистите, които запечатват бохемското им поведение. Във финалната сцена на „Сладък живот” героите са пияни и са слезли до бреговете на морето, където откриват гигантска риба. Тази сцена напомня на аферата Монтеси, която все още е дискутирана в италианското общество. Други филмови специалисти изтъкват, че огромната мъртва риба символизира смъртта на Христос и трансформацията му в раздут бегемот. Местен рибар казва, че създанието е мъртво от три дни. Това кореспондира с религиозните символи в началните кадри на филма.
Другият скандал, с който се свързва филмът е политическият скандал във Великобритания през 1963 г., наречен „Аферата Профумо”. Скандалът избухва през 1963 г. заради танцьорка и води до оставката на италианския барон и военен секретар на британското правителство Джон Профумо. През януари 1961 г. Джон Профумо се забърква в секс афера с танцьорката Кристин Кийлър, с която се е запознал на празненство. Военният секретар прекратява връзката си с нея след няколко седмици, но слуховете вече са плъзнали. Скандалът придобива национален мащаб, когато случайно става ясно, че момичето е имало сексуални отношения и с Профумо, и със съветския военноморски аташе Евгений Иванов, което поставя на дневен ред въпроси за националната сигурност.
Филмът е свързван с тази афера, защото поставя въпроса за сладкото отвращение и отричането от какъвто и да е морал в светското общество. Това е времето на сластните усещания и моралното извиване на китките. Филмът „Сладък живот” се превръща в мерило за осъзнаването, разбирането и разследването на случаи, в които са замесени проститутки, актриси, политици, фигури от шоубизнеса, аристократи и всякакви други откачалки.
През 1960 г. филмът „Сладък живот” на Федерико Фелини печели „Златна палма” в Кан, но осъден от Ватикана, в много държави е цензуриран. Забраната в Испания за излъчване на филма например се вдига чак след смъртта на Франко през 1975 г.
С днешния свят на забавленията, в които визуалното и агресията не познават граници, таблоидните новини, репортерите и поп културата, такъв филм трудно може да ни се стори скандален, но въпреки това не е загубил силата си да фасцинира сетивата, да стимулира и провокира, но и да остане едно произведение на визуалния хедонизъм.
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto