Най-разделеният народ в света днес воюва за своя държава.
Общият брой на кюрдите, живеещи в раз лични части на света, е около 40 милиона души. В Турция те са между 16-18 милиона, в Иран – около 6-7 милиона, в Ирак – между5 и 6 милиона, в Сирия – 2 милиона, в страните от Европа и Азия – повече от 2,5 милиона души. Тези цифри имат приблизителен характер, но дават представа, че кюрдите са най-многобройният етнос на земята, който няма собствена държава. В по-голямата си част кюрдите (около 80%) говорят наречието курманджи. На курманджи са написани и класиките в кюрдската литература. Към този момент кюрдите съставляват около 15-20% от населението на Турция и обитават не само източните провинции, но и най-големия град на страната – Истанбул. Поради тези обстоятелства Турция се отнася много напрегнато към възможността да се създаде независима кюрдска държава в рамките на новото прекрояване на Близкия изток. Главният проблем идва от това, че очертанията на Кюрдистан имат условен характер и е невъзможно да се определи къде точно биха минавали границите на една такава въображаема държава. Самите кюрди смятат за своя историческа родина именно териториите, където те са основна част от населението: източната част на Западна Азия и северната част на съвременния Близък изток, което включва източната и значителна част от югоизточната част на Турция, северната част на Ирак, северозападния район на Иран, Северна и Североизточна Сирия.
AНКАРА МЕЖДУ БАРЗАНИ И ТАЛАБАНИ
Територията на един такъв етнически Кюрдистан винаги е била ябълката на раздора за евентуалните му съседи. Но за Турция кюрдският въпрос стои възможно най-остро. Самата Турция е образец за „нация държава”, в чиято идеология няма никакво място за сепаратистки настроения на етническо малцинство, различно от турския етнос. Въпреки това социалната сложност на кюрдския проблем е най-видима именно в Турция. Достатъчно е да се посочи, че най-кюрдският град на света не е столицата на Иракски Кюрдистан Ербил или турският Диарбекир, а Истанбул, където живеят над два и половина милиона кюрди. Освен това в средите на кюрдските националисти в Турция, когато стане дума за югоизточните провинции на Турция, се използва понятието „Западен Кюрдистан”. Тоест в съзнанието на кюрдите тази част от Турция всъщност е част от въображаемия бъдещ „Велик Кюрдистан”. Съвсем очевидно е, че една бъдеща независима кюрдска държава би поставила териториалната цялост на Турция на изпитание, тъй като огромни райони, населени с кюрди, ще потънат в сепаратистки стълкновения и ще се борят за отцепване на териториите, които считат за свои. Поради тези причини Турция през последните десетина години сменя своята стратегия по примера на американските тактики за инвазиране (и промяна) на проблема отвътре. Турското правителство се опитва да играе водеща роля в покровителството на кюрдите в Близкия изток, най-малкото за да контролира кюрдските намерения отвътре. Как? Става дума за вмешателството (сътрудничеството) на Турция в Иракски Кюрдистан, който турците старателно разработват като обект на техните геополитически, стратегически и икономически интереси. Партията на справедливостта и развитието в Турция (тази на Ердоган) има много добри отношения с Демократическата партия на Кюрдистан под ръководството на Масуд Барзани, който в момента оглавява Регионалното правителство на Иракски Кюрдистан. На територията на кюрдската автономия в Ирак Турция прави огромни инвестиции, работят хиляди турски предприятия, а турското пристанище Джейхан играе важна роля при износа на нефт от Иракски Кюрдистан. Анкара се надява, че по този начин ще лиши Кюрдската работническа партия на Йоджалан от базова подкрепа, идваща от територията на Ирак. Турците дори се опитват да се договорят с иракските кюрди за съвместни фортове на границата между Ирак и Турция срещу въоръжените формирования на Кюрдската работническа партия. Това обаче остава само в сферата на разговорите. Наистина Масуд Барзани и „неговите кюрди” се разбират добре с Вашингтон и с Анкара. Следва обаче да се отбележи, че ситуацията в Иракски Кюрдистан е само привидно под контрола на Турция, тъй като кюрдската общност е разделена на две. Демократическата партия на Кюрдистан (начело с Барзани) контролира провинциите Ербил и Дахук. Но другата кюрдска провинция, Сюлеймания, представлява крепост на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК). В Патриотичния съюз на Кюрдистан е и реформистката партия „Горан” (означава „промяна”), която също набира сила в Сюлеймания. За Патриотичния съюз на Кюрдистан се твърди, че е организация, която е по-малко племенно обвързана, че е по-космополитна и по-склонна да има отношения и да преговаря с Багдад, отколкото Демократическата партия на Барзани. Основна роля в Патриотичния съюз играе семейството на Джалал Талабани (кюрдът, който става първият свободно избран президент на Ирак след свалянето на Саддам Хюсеин). Силите за сигурност на тези две партии (на Барзани и Талабани) водят гражданска война в средата на 90-те години, която отнема живота на хиляди хора. Причината е, че през 1994 г. Талабани (с подкрепата на Иран) се опитва да вземе властта в Кюрдистан изцяло и да премахне пагубното (според него) влияние на Барзани. В отговор започва вътрешна война, която продължава до 1998 г., когато на среща във Вашингтон и с посредничеството на САЩ между двамата лидери е сключено примирие. Войната съвсем не е безобидна, тъй като общата численост на въоръжените сили на тези две кюрдски партии е от порядъка на 75 хиляди души (40 хиляди при Барзани, 35 хиляди при Талабани). Днес двата противникови лагера очевидно се опитват да забравят враждата, но старите рани не могат напълно да зараснат.
Това се дължи на факта, че Патриотичният съюз на Кюрдистан (заедно с партията „Горан”) не иска да допусне Демократическата партия на Барзани да упражнява контрол и да взема политическите решения в Иракски Кюрдистан. Защо? Защото Барзани заговорничи с Турция срещу Кюрдската работническа партия. Йоджалан обвинява Барзани, че предава кюрдските национални интереси, окопавайки се в личните си изгоди. Барзани например реагира подчертано бавно, когато трябва да изпрати помощ на сирийските кюрди (по време на обсадата на кюрдския административен център Кобани, осъществена от „Ислямска държава”). Патриотичният съюз на Кюрдистан е твърде предпазлив по отношение на Турция и на международното сътрудничество на Барзани със Запада. Патриотичният съюз на Талабани съгласува действията си с Кюрдската работническа партия в Турция. И така се опитва да балансира тежестта на Анкара в Иракски Кюрдистан, а също и значението на Барзани, който е в топли връзки със САЩ. С една дума Патриотичният съюз гледа на Барзани като на човек, който до известна степен възпира борбата и създаването на Голям независим Кюрдистан и се е договорил с Турция именно да подпомага турската доктрина. Патриотичният съюз се координира и със сирийските кюрди, чиито милиции са много ефективни във войната с „Ислямска държава” и по тази линия се превръщат в „съюзници” на САЩ. Самите паравоенни формирования, известни като Сили за защита на народа (сирийските кюрдски милиции), са в много тясно сътрудничество с Кюрдската работническа партия, което автоматично изправя на нокти Турция. И поставя в неприятно положение САЩ, които винаги са твърдели, че Турция има право да се защитава от тероризма на Кюрдската работническа партия (ПКК).
ТУРЦИЯ ПИТА: КОГО ПОДКРЕПЯТ САЩ?
Но ето, че сега американците упорито крепят сирийските кюрди в борбата им срещу „Ислямска държава”. И не само това. САЩ мълчаливо подкрепят сирийските кюрди в идеите им за отцепване на автономна област от територията на Башар Асад, което донякъде съвпада с американските интереси за разчленяването на Сирия и омаломощаването на Асад. Турция обаче възприема американската подкрепа на сирийските кюрди като непростима обида. Турците имат оправдани страхове, че сирийската кюрдска „Партия на демократичния съюз”, Силите за защита на народа (кюрдските милиции) и Кюрдската работническа партия (ПКК) ще отцепят някаква територия в северната част на Сирия, създавайки нещо като „терористична” държава на турската южна граница, която ще бъде „вторачена” непрекъснато в Югоизточна Турция. Страховете на турската власт са оправдани. От една страна, Турция граничи с Иракски Кюрдистан, а от друга, е възможно на територията на Сирия да възникне втори автономен Кюрдистан, което ще е удобен прецедент за турските кюрди.
Държавният департамент на САЩ с много усилия се опитва да поддържа фикцията, че сирийските кюрдски милиции и Кюрдската работническа партия (ПКК) са „отделни и различни” формации, но така и не успява да убеди абсолютно никого в това. Тъкмо по този въпрос Ердоган е крайно напрегнат и отправя „ултиматум” на САЩ да определят с кого са: с Турция или със сирийските кюрди и ПКК?! Което поставя САЩ в патова ситуация. Американците в никакъв случай не желаят да късат отношенията си с Турция, още повече, че тя отново им става твърде нужна в новото обостряне на противопоставянето с Русия. В стратегията си за издърпване на Европа от влиянието на Русия САЩ ще фокусират редица оперативни планове именно в източната европейска полоса на границата с Азия – балтийските републики, Румъния, България, Турция. В този смисъл Турция все още ще им бъде нужна, също така и по отношение на Черноморския басейн, макар че тя е твърде своенравен партньор, когато става дума за чуждо ползване на нейния контролен периметър. Заедно с това обаче САЩ не желаят да прекратят и сътрудничеството си със сирийските кюрди, които действат адекватно срещу ИДИЛ и притискат Асад за автономия. Така или иначе в един възможен Сирийски Кюрдистан САЩ имат намерение да са като у дома си точно както действат в Ирак. Още повече, че тъкмо на територията на Сирийски Кюрдистан има и някои енергийни ресурси за бъдеща експлоатация. В този смисъл американската администрация се опитва да намери компромисно решение спрямо Турция. Но такова в дългосрочен план не е възможно. Този застрашаващ Турция проблем вероятно е обвързан и с турския шокиращ ход за свалянето на руския самолет. Във войната в Сирия Русия подпомага сирийските кюрди, следователно се превръща във враг на Турция. САЩ също подкрепят сирийските кюрди, но турците си позволяват към Щатите да се обръщат само с резки въпроси. Докато със свалянето на руския самолет постигнаха две цели: демонстративно се скараха с руснаците и се поклониха на американците с идеята да се разберат предварително за кюрдите. Показната акция на Турция обаче не постигна очаквания резултат и само още повече влоши и без това несигурното положение на Ердоган. Турският президент декларира, че Анкара никога няма да приеме претенциите на сирийските кюрди за обширната територия, наричана от тях Рожава (или още Западен Кюрдистан, или Сирийски Кюрдистан), която обхваща северните и североизточните части на Сирия. Кюрдите в Сирия заявиха своя суверенитет в началото на 2014 г., обявявайки своята Република Рожава, която в момента се управлява от Висшия кюрдски съвет, който от времето на своето създаване през 2012 г. изпълнява функциите на парламент на републиката. Формално автономията, състояща се от три кюрдски региона – Африн, Кобани и Камишли (Джазира кантон), е създадена от кюрдската „Партия на демократичния съюз”. Тази сирийска кюрдска партия поддържа много тесни връзки с Кюрдската работническа партия в Турция, която от 1984 до 2013 г. води истинска партизанска война на територията на турската държава за създаване на независим Кюрдистан. Ето това изважда Турция напълно от равновесие. Провъзгласяването на независим Кюрдистан в Ирак или обособяването и признаването на Сирийски Кюрдистан (Република Рожава) ще отключи дълбоките пластове, свързани с идейно-политическата борба на турските кюрди за отцепване на турски територии. Една от причините сирийските кюрдски милиции да са толкова добри и ефективни в борбата си срещу ИДИЛ, най-богатата терористична армия в историята на света, е, че те водят война не просто срещу ДАЕШ, а за създаването на своя национална държава.
Турция от дълго време подозира, че Съединените щати всъщност имат намерение да подкрепят Кюрдската работническа партия (ПКК). Това засега не е вярно. Но Турция не е сигурна дали САЩ няма да променят отношението си към ПКК предвид евентуалното обособяване на един бъдещ Сирийски Кюрдистан, например проамерикански. В този смисъл на САЩ скоро ще им се наложи да дадат оценка за това сирийските кюрдски милиции терористи ли са или не? А съответно и за Кюрдската работническа партия – терористична организация ли е или не? Ако САЩ решат, че може да има официален и признат автономен Сирийски Кюрдистан, ще трябва да се подготвят за сериозна промяна в двустранните отношения с Турция и да преценят, доколко ценен съюзник им е турската държава. Комплицираното отношение на Турция към кюрдите издава и марионетната роля на партията на Барзани. Турция се конфронтира с всички кюрди, а единствено подпомага правителството и партията на Барзани. Защо? Защото само неговата партия от кюрдската общност не е реална заплаха, тъй като е под контрола на западната доктрина и Барзани ще действа така, както му наредят. Класически случай на контролирано ръководство, под което стои общност, която не е наясно за задкулисните действия на върхушката, считайки, че във всички случаи те са в интерес на кюрдите. Отношенията между Турция и Регионалното правителство на Иракски Кюрдистан (тоест на Барзани) се влошават едва след като турците „не успяват” да помогнат, когато „Ислямска държава” заплашва Ербил, столицата на Иракски Кюрдистан, през август 2015 г. Тогава става съвсем ясно, че привидно добрите отношения с Турция са просто ефимерни, когато иде реч за унищожаване и оцеляване на кюрдски общности. В критичния момент тези, които се притичват на помощ на Барзани, са именно сирийските кюрди
АНТИКЮРДИЗМЪТ НА ТУРЦИЯ
Етногенезисът на кюрдите винаги е бил сложен научен проблем, тъй като има много неизучени петна. Съгласно историческите хроники названието „Кюрдистан” се появява през XIV век и обхваща именно териториите, за които днес кюрдите настояват, като за център се посочват районите на съвременния Ирански Кюрдистан. Според кюрдския изследовател Малмисаниж в турската научна историография още от времената на провъзгласяването на турската република се утвърждава парадигмата на „антикюрдизма”, която е свързана с отрицание на фактите на обективното развитие на кюрдския етнос още от началото на Османската империя, а след това и в турската държава: „Кюрдите не могат да се считат за единна нация и техният език не може да се приема за единен кюрдски език, тъй като те по своята същност са турци, които просто са забравили своя роден език”. Тази възприета от Турция доктрина на „отрицание на кюрдизма” всъщност се превръща в мощен стимул за националната мобилизация на кюрдите, които след Първата световна война се стремят да реализират своето право на самоопределение. Смята се, че тази тенденция за избутване на кюрдския фактор от обществено-политическия живот на зараждащата се Република Турция е възникнала още през последните години на съществуването на Османската империя. Тогава след Младотурската революция от 1908 г. младотурският триумвират в лицето на партията „Единение и прогрес” се заема със социално инженерство по отношение на народите в империята, тъй като се стреми да спаси единството на остатъците от империята. Младотурците започват активно насаждане на „научна обосновка” за асимилация на кюрдите от турския етнос. В този смисъл през 1918 г. в Турция се публикува труд на някой си професор Фриц от Берлинската академия по източни изследвания (на практика такъв институт не съществува), в който се прави „научна” обосновка, че кюрдски език не съществува и че „от 8307 думи на активното кюрдско говорене само 300 са кюрдски, а останалите са заимствани от други езици”. Може да се каже, че идейната борба на кюрдите за национално самоопределение в голяма степен започва като съпротива срещу целенасоченото фалшифициране на кюрдската история от страна на турската научна общност. Истината за този период е следната: кемалистите на думи обещават на кюрдите автономия, но категорично са против нея, защото са убедени, че една такава автономия, дори и само културна, е пряк път към независим Кюрдистан. На 10 август 1920 г. в Севр, Франция, се сключва мирен договор между султанското правителство на Турция и победилите във войната страни, който е първият международноправен акт, в който се признават кюрдите като самостоятелен етнос и в качеството им на субекти на международната политика. В точки 62, 63 и 64 от договора става дума за обособяването на кюрдска автономия, която ще има възможност по-късно да получи и независимост от Турция. И едва тогава (при обезпечена независимост) към Кюрдистан ще могат да се присъединят и нефтеният вилает Мосул, както и Сюлеймания (сегашен Иракски Кюрдистан), които под натиска на Англия умишлено не са включени към новата турска държава. Новият републикански парламент на Турция обаче не приема условията на Севърския договор, сключен от властта на султана. Вследствие на което на 24 юли 1923 г. се сключва Лозанският договор, според който голяма част от кюрдите в Османската империя практически стават турски граждани. В документ на Форин офис (британското външно министерство) от 23 октомври 1925 г. се описва ситуацията с кюрдите точно такава, каквато изглежда и днес: „В политиката на Кемал Ататюрк въпросът за Кюрдистан има първостепенно значение. Кемалистката политика се свежда до асимилация на кюрдското население в новата турска държава. Политиката на Англия в Ирак се стреми да събуди началото на известна „автономия сред иракските кюрди”. Това усилва съпротивата на турските кюрди срещу асимилацията и ги тегли към обединение с техните полунезависими братя в Ирак. Турция иска от нас гаранции, че няма да загуби своя Кюрдистан. Обаче да се дадат такива гаранции е трудно”. В продължение на много години републиканска Турция парира всякакви искания на кюрдите за културна автономия и право на втори роден език, а също така потушава 29 въоръжени въстания на кюрдите за национална независимост. Мотивите са, че „кюрдите са огромна опасност за идеалите на турската република” и че „кюрдите са турци, които по грешка считат себе си за кюрди”. На 10 ноември 1983 г. в Турция е приет Закон за пресата, както и Закон за радиото и телевизията. От тогава до сега в Турция са действали 152 закона, ограничаващи свободата на словото, част от които косвено репресират културно кюрдския етнос. През същата 1983 г. турският Меджлис приема закон за принудително изселване, според който под предлог за националната сигурност турската власт може да изсели кюрди от една част на страната и да ги пресели в други части. Започват масови арести на кюрдски и леви комунистически активисти. В Закона за политическите партии е указано, че може да се говори само на турски език на митингите и че партиите нямат право в апелите си да нарушават националното и териториалното единство на Турция. През 1984 г. Кюрдската работническа партия, основана от Абдула Йоджалан, започва въоръжена борба в Източен Анадол, като създава свои бази в Северен Ирак. Конфликтът в турски Кюрдистан се превръща в постоянен врящ котел и в определени райони се въвежда извънредно положение. В Диарбекир например функционира провинциален съд, който съгласно Закона за държавната сигурност на основание член 143 от конституцията на Турция има право в условия на извънредно положение да произнася присъди от юрисдикцията на военен съд. Дълги години Йоджалан се ползва с подкрепата на Сирия и живее в Дамаск. Ето защо Турция с огромна енергия от дълго събиран гняв се включва в заговора за разпарчетосването на сирийската държава. Няма как Турция да подкрепя успехите на сирийските кюрди. Все едно да подкрепя дългогодишните съратници на основния враг на суверенитета на турската държава – Йоджалан. На 12 април 1990 г. Турция приема закон, който касае тероризма, чийто раздел 8 е посветен на пропагандата. Всяка форма на устна или печатна пропаганда, насочена срещу единството на нацията, се наказва. Тук попадат и всички форми на дискусии относно автономен, независим или какъвто и да е бъдещ Кюрдистан. Постепенно обаче турските политици под натиска и на Европа стигат до извода, че е необходимо да се създаде легална и умерена кюрдска опозиция, чрез която най-после би могъл да се урегулира кюрдският проблем. Но каквато и кюрдска партия да се регистрира, тя бива закривана от Конституционния съд на Турция по обвинение във връзки с Кюрдската работническа партия на Йоджалан. След което подобна партия отново се регистрира, но под друго име и така в продължение на 20 години. През 1998 г. тогавашният президент на Сирия Хафез Асад под натиска на Анкара най-накрая изгонва Йоджалан и прекратява убежището му. Йоджалан прави безуспешни опити да се скрие в Русия, Италия и Гърция, но е заловен от турските специални служби в Найроби, Кения, и е затворен на остров Имралъ в Мраморно море. Смъртната му присъда е заменена от доживотен затвор. Йоджалан е завършил право в Истанбулския университет и политически науки в университета на Анкара. Именно там през 1978 г. Йоджалан сформира началото на Кюрдската работническа партия сред образованите младежи, настроени революционно. По-късно групата решава да води пропаганда в кюрдските райони. Основната цел на партията е „тотална борба” на всички кюрди срещу „насилието на турските колонизатори”, тоест за „свободен, независим и обединен Кюрдистан”. След това тази идея се променя на „автономия в границите на Турция”. Заклеймени са опитите на „колаборационистите” да правят легални кюрдски партии, общуващи с турската власт. Към края на 1980 година бойците на Йоджалан наброяват повече от 2000 души. Отново заради общата бедност и масова безработица Кюрдската работническа партия използва предимно левичарски лозунги за общо равенство и справедливост в контекста на кюрдската националноосвободителна борба. Постепенно активността на партизаните на Йоджалан се повишава и той създава Армия за освобождение на Кюрдистан с бази извън Турция, като целите на погромите са предимно военни от турската армия. А в Европа възниква и Националноосвободителен фронт на Кюрдистан, който обединява всички възможни кюрдски организации от различен характер в Европа. По данни на германските разузнавателни служби фронтът има потенциал да мобилизира над 20 хиляди души в политически акции. Военните и терористичните действия на Кюрдската работническа партия, както и ответните репресии на властта, нанасят огромни поражения на икономиката и стабилността в кюрдските региони. Например почти 20 години югоизточният регион на Турция е в режим на обявено извънредно положение. Едни от основните цели на революционния терор са образователните учреждения като „инструменти на асимилаторската политика”. Около 200 учители стават жертви на терора, а 150 турски училища са разрушени. Цели на кюрдските бойци са също: промишлени обекти, граждански и военни лица, икономически саботаж и нанасяне на вреди на държавата. Като цяло от 1984 г. до този момент жертвите, дадени общо от двете страни, превишават 40 хиляди души. Отделно от това общото количество на „неразкритите убийства”, свързани с конфликта, е около 17 хиляди души. Някои от неразкритите убийства са жертви на полулегалното крило на жандармерията за борба с терора JITEM към Министерството на вътрешните работи на Турция, създадено през 1987 г. с цел да се справи с „кюрдските терористи”. За целия този период Турция е похарчила в борбата си с кюрдските бунтовници 300 милиарда долара. И е загубила 5 хиляди души от турските сили за сигурност. Специалните части на турската държава са провели 25 военни операции извън пределите на Турция на териториите на Сирия и Ирак (без да се брои сегашният конфликт с Башар Асад). Въпреки това кюрдският проблем в Турция остава нерешен и заплашва да избухне в удобен момент.
През 2009 г. турските власти обещават на Йоджалан да променят доживотната му присъда, срещу което той призовава своите бойци да свалят оръжията и да започнат преговори с турското правителство. В резултат в Турция се появяват кюрдски вестници, радио и телевизия. С посредничеството на иракските кюрдски лидери Барзани и Талабани Анкара поставя началото на план за мирно урегулиране на конфликта. Договореният план включва извеждане на бойците на Кюрдската работническа партия в Ирак, провеждане на законодатели реформи и дори промяна в конституцията на турската държава, признаване на националните права и свободи на кюрдското малцинство, изключване на Кюрдската работническа партия от списъка с терористичните организации и освобождение на всички кюрди, които са политически затворници като Йоджалан. В дългосрочен хоризонт се предвижда дори възможност за завръщане на кюрдските бойци в тяхната родина, ако е налице доброволно разоръжаване. На 8 май 2013 г. първата група кюрдски бойци преминават турско-иракската граница. А през октомври същата година по инициатива на Йоджалан е създадена Демократичната партия на народите, която се стреми да обедини лявото движение в Турция с кюрдското национално движение. В момента тази партия има 59 депутатски места. Но е обвинявана от Ердоган, че е подставка на Кюрдската работническа партия. На неин предизборен митинг през октомври 2015 г. в Анкара двама атентатори се взривяват, убивайки 102-ма души около себе си. Турските служби обявяват, че извършител е ИДИЛ, а Ердоган призовава да не се гласува за Демократичната партия на народите. По това време Ердоган отново внезапно променя стратегията си спрямо кюрдите, той разгръща нова вълна от репресии против активистите на Кюрдската работническа партия и абсолютно изолира Йоджалан от достъп до външния свят и срещи с хора. От друга страна пък, Салахатин Демирташ, съпредседател на прокюрдската Демократична партия на народите, настоява военните формирования на Кюрдската работническа партия да не се разформироват и да останат в кюрдските региони на Турция, където да играят ролята на сили за самоотбрана при извънредни ситуации. Това потриса официалната турска власт, наблюдавайки какво се случва в съседна Сирия. Ердоган непрекъснато подчертава, че сирийските кюрди поддържат тясна връзка с хората на Йоджалан и че играят една и съща игра. Турция разглежда сирийските кюрдски отряди за самоотбрана като опит за създаване на „Велик Кюрдистан”. Турската държава счита, че успехите на сирийските кюрди във войната с ИДИЛ, тяхното въоръжаване и военносилов възход ще се превърнат практически във външни бази за подкрепа на турското кюрдско националноосвободително движение. Още повече, че Сирия винаги е била център на турското „кюрдско дисидентство”. Затова Турция подпомага такива групировки като „Джабхат ан-Нусра” и дори „Ислямска държава”, обявявайки кюрдските милиции за най-голямото терористично зло. „Турското правителство води борба с всички, които не искат да се признаят за турци в границите на Турция, а тези, които отстояват своите права, нарича терористи. Ердоган твърди, че Башар Асад е загубил легитимност, защото воюва със своя народ, а самият Ердоган се държи като главатар на банда, разразявайки война против цели региони в своята държава”, казва Халед Иса, представител на кюрдската сирийска „Партия на демократичния съюз”.
ИРАКСКИ КЮРДИСТАН
През 60-те години на XX век Иракски Кюрдистан се превръща в основен център на кюрдското национално движение. Това е естествено, защото се съчетават два интереса: този на кюрдите и на англо-американската доктрина. През 1916 г. Франция, Великобритания и Руската империя си поделят сферите на влияние в Западна Азия със споразумението Сайкс–Пико. Тогава територията на Ирак е отцепена от Османската империя, без изобщо да се вземат под внимание интересите на различните етноси и религиозни групи, сред които и кюрдите. Великобритания налага мандат над Ирак, като превръща територията в монархия. Още по онова време започват кюрдските бунтове, но те бързо са потушени от британското военно присъствие. Ирак получава своята независимост през 1932 г., но Великобритания запазва военна сила в региона. На 14 юли 1958 г. монархията в Ирак е свалена чрез преврат и на власт идва генерал Абд ал-Карим Касим, който установява близки отношения със СССР. Става съвсем обяснимо навременното събуждане на кюрдското националистическо движение в границите на Ирак. То е силно насочвано от външни фактори. За сравнение трябва да се отбележи, че доктрината „Велик Кюрдистан” възниква в главите на „великите фактори” още в началото на XX век и се определя (тогава, както и сега) от англо-руското съперничество в Близкия изток и борбата на Англия и Русия за влияние върху части от Османската империя. Най-остра е борбата в Персия, тъй като открива за англичаните възможности за излаз в Закавказието и Централна Азия, а също и изход към морския път към Индия през Персийския залив. Не бива да се пренебрегва и влечението на англичаните към мосулския нефт. Затова Англия усилено работи за установяването на „независим Кюрдистан” под неин протекторат, който да бъде бариера за проникването на Руската империя в региона на Персийския залив. Още тогава англичаните умело използват емоциите на кюрдите, тяхното свободолюбие и нежеланието им да търпят диктата на Османската империя. Англосаксите започват бурна пропаганда за независим Персийски Кюрдистан, който би трябвало естествено да се слее с турски Кюрдистан в едно цялостно образувание под покровителството, разбира се, на Англия. За съжаление към началото на XX век Персийски Кюрдистан не е единен и това не е толкова просто да се случи. Примерът само подчертава играта на „глобалните фактори” във вдъхновяването на чувства за независима държавност в едно малцинство. След генерал Касим следват няколко преврата до 1979 г., когато властта е взета от Саддам Хюсеин. Той на ционализира голяма част от промишлеността и транспорта, забранява изповядването на радикален ислям и дава равни права на жените. Бунтовническите движения на кюрдите обаче постигат своите резултати още през 1962 г., когато отряди „Пешмерга” начело с Мустафа Барзани (бащата на Масуд Барзани, сегашния президент на Иракски Кюрдистан) създават в Североизточен Ирак квазидържавата „Свободен Кюрдистан”. Следва да се отбележи, че Мустафа Барзани участва активно в опита на СССР да отцепи обширна територия от Иран с център град Мехабад през 1946 г., която получава условното название Кюрдска мехабадска република. Когато съветските войски се оттеглят, Техеран удавя в кръв кюрдското въстание. Мустафа Барзани бяга първо в СССР, а после се връща в родния Ирак, където продължава борбата за кюрдска автономия. Борбата на иракските кюрди с правителствата на Ирак продължава около 15 години, докато през 1974 г. Багдад е принуден да създаде със закон Кюрдски автономен район. Въстанията за независимост обаче продължават и репресиите от страна на централното правителство също. В същността си кюрдското движение има комунистически уклон вероятно заради бедността на кюрдската общност. САЩ обаче не стоят със скръстени ръце. В кюрдите те намират лост за рушене на равновесието в нефтената държава Ирак, а освен това полагат усилия да изтласкат съветското влияние от региона, което минава включително през кюрдските общности. През 70-те при поредната кървава разправа на иракската власт с разбунтуваните кюрди Мустафа Барзани емигрира в САЩ. След злополучния си опит със СССР в миналото Барзани се превръща в човек на американците. Изгодата е взаимна, перспективата е видима. Това ясно обяснява и поведението на сина му Масуд Барзани, през който САЩ в момента упражняват сериозно влияние върху кюрдската общност. По време на управлението си Саддам Хюсеин провежда няколко операции срещу кюрдите, които спокойно могат да бъдат наречени геноцид. Кюрдското въоръжено движение за самостоятелност обаче е подпомагано както от Запада, така и от Иран, особено през 80те по време на войната между Иран и Ирак, с цел затормозяване на вътрешното положение в Ирак и отслабване на багдадския режим. След войната през 1991 г. Кюрдистан е обявен от ООН за зона за сигурност, а Саддам е принуден да изведе войските си от районите с кюрдите (без Киркук заради нефта). Така се образуват две, може да се каже, самостоятелни държавни образувания: едното под управлението на Джалал Хусамадин Талабани, а другото под властта на Демократичната партия на Кюрдистан начело с Масуд Барзани, който наследява лидерството от баща си Мустафа. През 2002 г. двете кюрдски организации се договарят за създаване на единен регион Кюрдистан в състава на Ирак, а през 2003 г. силите на Талабани завземат и нефтената столица Киркук. Днес Иракски Кюрдистан има много висока степен на автономия и свободи практически с всички белези на държавен суверенитет: има свои органи на реда и въоръжени сили, получава 17% от доходите на иракския експорт на енергийни ресурси, а кюрдският език е признат за втори официален език. Кюрдската автономия е пълноценно представена във федералните органи на властта, тя има шест поста на министри, включително Министерството на външните работи, както и голяма фракция депутати в иракския парламент. Между 2005 и 2014 г. Джалал Талабани заема и поста президент на Ирак, а Барзани – поста президент на Кюрдистан. Може да се каже, че с подкрепата на Запада Иракски Кюрдистан се развива най-добре в сравнение с другите части на Ирак – налице са най-голяма сигурност, добър инвестиционен климат, успешно възстановяване на разрушената от войната икономика, нормално здравеопазване и образование. И изведнъж на фона на крайно сложната ситуация в Близкия изток Масуд Барзани заявява, че намира за нужно провеждане на референдум относно независимостта на Иракски Кюрдистан. И той трябва да се случи до изборите за президент в САЩ през ноември. Мотиви има много. Например неспособността на иракската правителствена армия да опази територията си. След завладяването на Мосул имаше сериозна опасност от нахлуване на ДАЕШ в Иракски Кюрдистан. Единствено „Пешмерга” и кюрдските сирйски отряди със съдействието на въздушната подкрепа от САЩ помогнаха. Като цяло обстановката в Ирак е фатално объркана. Новите формирования на иракската армия се състоят от шиити, в чиито редици има ирански военни инструктори, това са т.нар. шиитски милиции. Те обаче са неспособни да проведат мащабни военни операции, за да освободят сунитските провинции на Ирак, където бойците на ДАЕШ са провъзгласили халифат. Правят единствено опити да навлязат в „спорните райони”, където живеят етнически кюрди, и да установят контрол. Понякога се стига дори до парадоксални стълкновения между кюрдските опълченци „Пешмерга” и шиитските милиции. И ако допреди няколко години Ирак удържаше някакво коалиционно управление – между шиити, сунити и кюрди, то сега ситуацията върви към пълен абсурд. Шиитите във властта, които предприеха масови чистки на баасисти, хора на предишната власт, служители, полицаи и пр., предизвикаха много араби сунити да се обединяват във военнополитически отряди за съпротива. Много сунитски провинции приветстваха нахлуването на ДАЕШ, тъй като припознаха в бойците на халифата защитници от шиитските репресии. На фона на този конфликт кюрдското малцинство вече не успява да се справи със своите посреднически функции във властта между шиити и сунити. Кюрдското влияние върху решенията на шиитското правителство все повече намалява, което не устройва не само Барзани, но и неговите кукловоди. В Ербил все повече стигат до извода, че няма смисъл Иракски Кюрдистан да остава в рамките на държавата Ирак. Реакцията на големите играчи е предсказуема. Единствено Израел поддържа идеята на Барзани за референдум. Анкара заема изчаквателна позиция, но все по-голямото сближаване на Багдад с Техеран и Дамаск вероятно ще насочи Анкара, както и Вашингтон, към подкрепа за отделянето. Може дори да се каже, че откъсването на Иракски Кюрдистан (с проамериканския Барзани) ще допринесе за остър смут в оста Багдад–Техеран–Дамаск. Иран реагира на предложението на Барзани твърде зле, тъй като Техеран се бори за пълноценното си влияние в един цялостен Ирак. Вероятно идеята за отцепване идва като превенция срещу един бъдещ съюз в региона в края на войната и след това при мирното поделяне на влиянието. Един Ирак на страната на Русия, Иран и Сирия в бъдещите преговори си струва да бъде строго разделен, поне от един Кюрдистан на страната на САЩ. Техеран е съвсем наясно, че „независимият” Кюрдистан на Барзани ще се превърне в плацдарм на САЩ в региона, какъвто безспорно е и до този момент. Но със засилването на ролята на Техеран в управлението на Ирак, за САЩ е необходимо да се предприемат ответни действия. Вместо силен шиитски Ирак, контролиран от Техеран, ще има силен Кюрдистан, ползван от САЩ и Турция, и хаотизиран остатък от иракска държава с разразена гражданска война между шиити и сунити и джихадистки отломки от халифата, които години наред ще тероризират остатъка от иракската територия. Тоест ще има един унищожен Ирак.
РОЖАВА
Сирийската гражданска война задвижи кюрдското национално движение в Сирия. Кюрдите са 10% от населението на Сирия, или около 2–2,5 милиона души. Но в момента около 200 хиляди сирийски бежанци се намират на територията на Турция. От векове сирийските кюрди поддържат много тесни отношения с кюрдите в Турция, имат много родственици между тях и говорят един и същи език. Още през 20-те години на XX век в Сирия се създава първата крупна кюрдска националистическа организация „Хойбун”, която се стреми да разпространи своето влияние сред кюрдите в Турция, Иран и Ирак. По това време Сирия е подмандатна територия на Франция, когато започва да се заговаря за кюрдска автономия. През 1929 г. петима кюрдски парламентаристи в сирийското Национално събрание излизат с предложение за автономия на кюрдите. Френската администрация отначало поддържа този проект, но изискването да се установи кюрдският език като един от официалните държавни езици не може да се осъществи, тъй като няма никакви кадри, които да го преподават. По тази причина кюрдските елити в Сирия съсредоточават вниманието си не толкова върху политически цели, а върху необходимостта от културно развитие и изучаване на кюрдския език. За това допринася и кюрдският вестник „Хавар”, както и опитите да се установят отношения между кюрдската градска интелигенция и селските общности и водачите на влиятелните кюрдски племена. Френската администрация позволява в Института за висше образование в Дамаск да се изучава кюрдски език. Нежеланието на Франция обаче до 1941 г. да ратифицира договора, с който Сирия да стане независима държава, нагнетява междурелигиозните и етническите конфликти, които се изразяват в нападения и погроми на арабите и кюрдите над християнското население. През 1963 г. след серия държавни преврати на власт идва Партията на арабското социалистическо възраждане (БААС). По това време се случва мощното кюрдско националистическо движение на Мустафа Барзани в Ирак, което кара властите в Дамаск да вземат мерки за недопускането на сепаратистки настроения у кюрдите в Сирия. Най-много кюрди на сирийска територия живеят в района на Джазира, в североизточната част на страната. Другото място с голяма кюрдска общност е Африн, на север от Алепо. И около 10% от сирийските кюрди живеят в анклава Кобани, близо до турската граница. През 1957 г. полулегалната Демократична партия на Сирийски Кюрдистан отново поставя въпроса за автономия, което силно активизира арабския национализъм на сирийската власт и много кюрдски организации и печатни издания са закрити. Задържани са и около 5000 поддръжници на партията. Има идеи дори за създаване на арабски кордон по границата между Сирия и Турция, който да разделя общуването между сирийската и турската кюрдска общност. Но една от най-репресивните мерки на баасиския режим спрямо кюрдите е отказът на властта да издава сирийски паспорти на част от живеещите в страната кюрди, най-вече в района на Джазира. Тоест кюрдите, бягащи от нестабилността и гоненията в Ирак през 60-те, в никакъв случай не могат да получат сирийско гражданство. По официални данни общият брой кюрди, живеещи в Сирия без гражданство, в един момент започва да приближава 300 хиляди души. Джазира е най-важният район за Сирия, там са съсредоточени нефтени запаси и се произвеждат 80% от памука и пшеницата. Този факт кара кюрдите да считат, че отказът на сирийските власти да дават гражданство на кюрдите, живеещи там, е, че имат намерение да „арабизират” постепенно района, тъй като е богат на суровини. В началото на 80те години обаче разположението на силите в региона се променя, случват се множество драматични събития: Ислямската революция в Иран от 1979 г., военният преврат в Турция и началото на ирано-иракската война. Турско-сирийските отношения силно се обострят още преди това, когато Турция изгражда язовир „Кебан” с ВЕЦ на река Ефрат, което намалява водата, отиваща към Сирия, с 50%. Водата наистина е власт, тя е условие за развитие на икономиката и земеделието и сирийците реагират бурно и недвусмислено. Властта в Сирия започва да сработва отношенията си с Кюрдската работническа партия в Турция и техния водач Йоджалан. Сирия дава убежище на Йоджалан, което от своя страна кара генерал Кенан Еврен, който току-що е дошъл на власт в Турция с преврат, да заяви, че кюрдският проблем на турската държава се провокира от външни фактори. И наистина сирийският режим от тогава досега упорито поддържа Кюрдската работническа партия и сепаратизма в Турция, което обяснява и грубата турска намеса днес във войната срещу Асад. Но тежката драма в Сирия се развива по банално конструиран от международните диригенти начин. През 2004 г. по време на футболен мач започва меле между арабски и кюрдски запалянковци. Класически номер за отключване на насилие и хаос, в който да бъдат убити няколко човека и да започне заклеймяване на режима. Междуетническото стълкновение на запалянковците прераства в кюрдско въстание, което е жестоко потушено от силите на реда, армията и полицията на Башар Асад. Загиват 40 души. Започват репресии в цялата страна, закриване на кюрдски политически организации, преследване на кюрдски активисти и пр. И отново класика в операцията за дестабилизация на режима: обстановката е много удобна (и даже е задължително според правилата!) да бъде убит и един ислямски проповедник, борещ се за кюрдските права, Мухамед Машук Хазневи. Той е убит от неизвестни лица, но убийството бързо и лесно се пришива на режима на Асад, който така или иначе се разправя с разбунтуваните кюрди. Както се и очаква (и планира), това убийство много рязко активира антиасадовската опозиция сред кюрдите. И през март 2006 г. сирийските кюрди свикват конференция във Вашингтон, посветена на демократичните права на кюрдите. В тази така ясно оформена инициатива за използване на кюрдския фактор срещу Башар Асад моментално се включва и Турция. През 2009 г. турското правителство обмислено обявява „нова кюрдска политика”, свързана с разширяване на културните права на кюрдите в Турция, а Ердоган дори обвинява Асад, че е зъл и потъпква правата им. Всичко това представлява оперативна подготовка за началото на активната фаза на гражданската война в Сирия. Междувременно в Сирия възникват множество нелегитимни кюрдски партии и организации, но най-влиятелната от тях е Партията на демократичния съюз (PYD), която е създадена още през 2003 г. и поддържа близки отношения с Кюрдската работническа партия на Йоджалан. Партията има свои сили за самоотбрана, които фактически в началото на войната вземат под свой контрол много от местата, населени с кюрди, като Африн, Кобани, Камишли и Хасеке, разположени на юг от турската граница. Тези райони в момента практически са на полуавтономно самоуправление. Съвсем естествено президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани се опитва да контролира (или поне да насочва) процесите, които се случват с кюрдите в Сирия, и предлага да се създаде Висш съвет на Кюрдистан като временен орган на самоуправлението на сирийските кюрди. Така на 9 юли 2012 г. се създава Висшият съвет, в подчинение на който трябва да се намират въоръжените сили за самоотбрана на сирийските кюрди, тоест на практика този орган съсредоточава цялата власт. В момента освен войната с ИДИЛ основна и най-главна цел на кюрдската борба е децентрализирането на кюрдските райони в Сирия. Което съвпада с идеите на Йоджалан за „демократична конфедерация” на всички съставни части от етническия Кюрдистан. На 21 януари 2014 г. е обявено и създаването на Република Рожава (Западен Кюрдистан), която обхваща районите Джазира, Африн и Кобани. Автономията отчаяно е оповестена само ден преди началото на конференцията „Женева-2” за урегулиране на сирийската криза, където на сирийските кюрди е отказано каквото и да било участие в качеството им на независима делегация, а освен това кюрдският въпрос изобщо не е включен в „проблемите за обсъждане”. Въпреки това обаче фактическата автономия на Рожава е налице, тя се контролира от сирийските кюрдски отряди за самоотбрана, а двама души, Салих Муслим и Асйя Абдулах, които са съпредседатели на сирийската кюрдска „Партия на демократичния съюз”, на практика управляват автономията. В Рожава има местни органи на самоуправление, конституция и дори Конституционен съд. В управлението се привличат и представители на други етноси, които живеят там, а в законодателния съвет има 101 депутати. В модела на Рожава се акцентира върху многокултурния характер на региона. Само че използването на сирийския кюрдски фактор за интересите на трети страни играе огромна роля при осъществяването на кюрдските мечти. Още в началото на гражданската война в Сирия на кюрдите им се предлага от страна на САЩ и Турция да се включат да воюват срещу Асад в замяна на сигурност и бъдеща подкрепа. Още повече, че години наред са търпели потъпкването на техните права. Кюрдите обаче не се съгласяват. На 17 септември 2014 г. ИДИЛ предприема мащабно настъпление към кюрдските територии в Северна Сирия с използване на тежко оръжие. Съпротивата, която кюрдите оказват, потриса Турция, но още повече турците се разгневяват на САЩ, които започват да подпомагат кюрдския тактически възход, трупането на кюрдски боен ентусиазъм и военнополитическо влияние, което по-късно ще пожелаят да обменят при мирното договаряне. В същото време активисти на Кюрдската работническа партия в Турция агитират турските кюрди да се включат в историческата борба на своите събратя в Сирия. Изобщо кошмарът на Турция се случва. Иракски Кюрдистан, сега Сирийски Кюрдистан. А в бъдеще вероятно и Турски Кюрдистан.