Интервю на Калин Първанов с председателят на парламентарната Комисия по икономическа политика и депутат от „БСП –Лява България” Петър Кънев
Снимка: Антоанета Киселинчева

Г-н Кънев, наскоро президентът Росен Плевнелиев отчете добро изпълнение на плана „България 2020” и сложи началото на „България 2030”. „Когато е трудно, ще покажем, че имаме план”, каза г-н Плевнелиев. Вие с какво ще се включите в съставянето на този план като председател на икономическата комисия?

На първо място забелязвам, че започват да навлизат елементи на плановата икономика, която някои отричаха като рожба на социализма. И то навлизат, наложени от Европейския съюз. Второ, 2020 г. ми се вижда доста далечна перспектива, да не говорим за 2030-а. По документа се работи, ние ще си го напишем, но аз се притеснявам, доколко плановете, които Брюксел си прави за десетилетия напред, са реални. Програма „2030” сигурно е нещо красиво за пред ЕС, но за мен големият въпрос е накъде върви Европа и доколко са силни центробежните сили в съюза. За да не звуча като песимист, ще кажа, че съм умерен оптимист. И имам чувство, че в скоро време ще се пристъпи към програма „Европа на няколко скорости”. Тоест България ще бъде извадена в периферията на вземането на решенията в ЕС.

Вероятно имате предвид предстоящия референдум във Великобритания, а също й договорките на правителството в Лондон с ЕС, които му дават право да не прилага европейските правила във всички сфери…

Процесът тръгва от там, но вече има искане и от една от основните партии във Франция за референдум за членството в ЕС. През последните 20 години Европа сбърка твърде много в своите проекции. Наскоро председателите на няколко парламентарни комисии разговаряхме с група еврокомисари, които ни даваха съвети за развитието, а аз им напомних за многобройните програми, които остават само на хартия – Лисабонската стратегия, „Реиндустриализация” и пр. Това започва да ни омръзва. На три-четири години европейските чиновници се сещат, че трябва да се измисли нещо ново. И резултатът от всичките им стратегии е това, че в момента всяка втора стока, която се продава в съюза, е произведена в Китай или в Далечния изток. Европа се деиндустриализира. Миналата година бях включен в делегацията на премиера Бойко Борисов в Пекин на срещата „16 плюс 1”, формат, в който Китай разговаря със страните от Централна и Източна Европа. И мога да ви кажа, че Китай няма никакво намерения да изнася производства тук по много простата причина, че това оскъпява производството на стоки и ги прави по-нерентабилни за продажба на европейския пазар. Китай се интересува само от инфраструктура и енергийни проекти.

В обръщение към парламента по икономически въпроси президентът говори за „хибридна война”, но не и за санкциите към Русия. Толкова незначителен проблем ли са те за българската икономика?

Проблем са по много причини. На пръв поглед директният ни износ не е голям и възлиза на няколкостотин милиона долара – около 300 млн. е годишната загуба за износителите на земеделска продукция, имаме забележим спад и в поръчките за машиностроенето. Но тук възниква един вторичен проблем – когато излезеш от един пазар, после много трудно се връщаш на него. Особено когато на твоето място влезе една сръбска или гръцка фирма. Или от някоя друга държава, която много-много не се съобразява с ембаргото. Големият удар беше нанесен в туризма. От контрасанкциите изгубихме между 200 и 300 хиляди туристи. Съвсем резонно, ако питате мен, президентът Путин разпореди на работещите във всички силови структури и техните семейства да не почиват в държави, наложили санкции. Става дума за около 5 милиона човека от средната класа на Русия. Втори път ни удари забраната за дотиране от руския бюджет на т.нар. „социални почивки” на деца, пенсионери и ветерани от войните в същите държави. Българските лагери за деца са изключително популярни в Русия. За тази година съм оптимист и съм сигурен, че ще имаме ръст на руски туристи.

Какво ви дава основания за такава прогноза?

Когато един самолет падне, той променя много неща. Но вторият самолет обърна всичко. Имам предвид атентата срещу руския пътнически самолет в Египет и свалянето на военния самолет от турската армия. Русия видя, че на Турция не може да се разчита. В момента ние сме важни за нея.

В тази ситуация успяхме да организираме българска парламентарна делегация, която за първи път от пет години посети Москва. Тук искам да подчертая, че наложените от ЕС санкции за пътуване на руски депутати са абсурдни, тъй като една от задачите на всеки парламентарист е да води разговори, да преговаря. Няколко пъти съм внасял предложение в нашия парламент да възложим на българското правителство да настоява в Брюксел за отпадането на тази забрана.

Обръщат ли внимание в Москва на изявленията, които се правят у нас по тези въпроси?

Руските политици са отлично информирани за случващото се в България и са особено чувствителни към глупостите на исторически теми, които често могат да се чуят у нас. Първият зам.-председател на Думата Иван Мелников прояви интерес към т.нар. Комисия за разследване на намесата на Русия и Турция във вътрешните работи на България и знаеше, че неговият колега Красимир Каракачанов е неин член. Г-н Каракачанов отговори изключително дипломатично, като каза, че в хилядолетната история на българо-руските отношения е имало много сложни периоди, че сегашният момент е такъв и че той ще работи за неговото преодоляване, а също и че с тази комисия по-скоро се цели решаването на вътрешни проблеми. Обнадеждаващо е, че грешката беше поправена и комисията беше закрита, преди да е започнала работа. Подобно недоразумение преди време бяха и твърденията на наш висш политик, че руски самолети летят на границата на териториалните ни води в Черно море, за да предизвикват наши изтребители да се вдигнат във въздуха, като по този начин хабят летателния им ресурс. Да не изброявам и други подобни случаи… Но в Москва много добре знаят, че вече години наред, когато се говори за това кой е освободил България, руските войници се поставят редом и между другото с войниците от многобройни други народности, които по онова време са били в рамките на империята. Отчитат, че за първи път миналата година на тържествата в България за 3 март не беше поканен нито един руски представител на каквато и да било ниво. Смятам, че е в интерес на страната и на икономиката ни да започнем да се държим по-сериозно.

Съгласен ли сте с констатацията на г-н Плевнелиев, че „икономиката ни е в подем”?

Еднозначен отговор е труден. На пръв поглед, като се погледнат цифрите за 3% ръст за миналата година, излиза, че икономиката ни е в челната десетка на ЕС по растеж. Истината е, че когато си бил на дъното, с такъв ръст е изключително трудно да догониш едни средни европейски равнища. В следващите 10-15 години имаме нужда от ръст над 5-6% годишно, какъвто между другото беше достигнат по време на Тройната коалиция. Тъй като съм инженер и икономист, предпочитам да не наблягам на емоциите и смея да твърдя, че това беше управлението с най-добри показатели. Знаете, че тогава се появи и прочутата „мръсна” дума излишъци, т.е. преизпълнение на бюджетните приходи. Ще припомня и друга такава дума, според някои икономисти – инфлация. В момента мечтаем да имаме някакви излишъци, но за следващите години се очертава да бъдем със сериозен бюджетен дефицит. Колкото до инфлацията, в първите години от управлението на коалицията, ако не се лъжа, тя стигна до 8-10%, но това беше един регулиран процес. Големият проблем на нашата икономика в момента е дефлацията. Вече четвърта година ние сме в пълен застой. Дефлационният процес е добър за пенсионерите и за потребителите, така да го кажем, но е смъртоносен за производството.

Следя редовно статистиката на преводите, които се правят от работещите в чужбина българи. Когато световната финансова криза започна с фалита на „Лемън Брадърс” и се прехвърли бързо в Европа, имахме големи опасения, че един значителен поток от българи ще се върнат от Испания, от Италия, от Германия. Върнаха се само част от тях, но повечето оставиха семействата си там. Стояха половин година, оглеждаха се, изядоха си парите и пак заминаха. Първоначално преводите паднаха с малко, но в момента отново са на сериозни нива, официално са около 1,2-1,3 млрд. евро годишно, но по мои груби сметки са повече – около 2 млрд. евро, или приблизително 4 милиарда лева. В първите периоди на емигрантската вълна тези пари отиваха за консумация – купуваха се апартаменти, имаше ново строителство, коли, плазмени телевизори и т.н. От няколко години – може би от 2010-2011 г., огромна част от преводите се превръщат в спестявания. Даже и в момента, когато лихвата пада около нулата, всеки месец по няколко стотин милиона лева влизат в банките и не излизат от там. Какво показва всичко това? Само едно нещо – страх да се консумира, безпокойство от политическа нестабилност и влошаване на ситуацията. Бели пари за черни дни. Това е най-тежкият извод, който може да се направи в момента. Като човек, който се занимава с реален бизнес, мога да ви кажа, че има много интересни проекти, мога да си позволя да ги реализирам, но няма да го направя, защото няма на кого да продам продукта.

В момента нямаме икономическа криза, нямаме и политическа криза, имаме криза на доверието. Тенденцията не е само в България, а в целия Евросъюз. Все по-малко хора гласуват, все по-огромен става популизмът. Това е драмата на Европа, която може да загине от мързела на своите институции и от своя популизъм. Да, обединена Европа е нещо велико, но тя има един сериозен конкурент в лицето на Съединените щати и по тази линия изпитва проблеми.

Проблемът е, че не иска да бъде конкурент или че не може?

Трудно ще й разрешат да бъде сериозен конкурент.

Всички приказки и данни за това колко добре стои икономиката ни се изпаряват пред факта, че 1 милион български граждани отказват или не могат да живеят в страната си.

Така е. Това, което можем да създадем като работни места и доходи на работещите, по никакъв начин не ги удовлетворява, защото те добре си правят сметка къде вземат повече пари. Пак ще кажа: на пръв поглед икономическите ни показатели не са лоши, но истината е, че се влачим по корем. И за съжаление не виждам в близките години как ще се оттласнем сериозно от дъното, за да тръгнем напред с по-сериозни темпове. В края на краищата българската икономика е функция от европейската и от световните пазари. Над 30% от нашия Брутен вътрешен продукт се формират от износа, а той в по-голямата си част е насочен към ЕС. Когато съюзът няма сериозно развитие, не виждам как такова ще има у нас. Нямам претенциите да съм макроикономист или геополитик, но такива са данните на ЕЦБ и на ЕБВР. Всички прогнозират в следващите години развитие средно от половин до един процент, максимум процент и половина. Като добавите към това факта, че над 60% от нашия БВП се формират от вътрешния пазар, който е в дефлация, сами разбирате, че човек трудно може да бъде сериозен оптимист.

Остава мантрата, че ще наваксаме изоставането чрез усвояване на все повече европейски фондове.

Еврофондовете остават най-големият паричен поток, който се влива в икономиката ни. Независимо от всички условия, които създаваме за привличане на чуждестранни инвестиции включително чрез ниски данъци, не можем да стигнем онези темпове от порядъка на 6-8 милиарда евро, които имахме от 2005 до 2009 г. Не мисля, че можем да се оплакваме от финансирането от ЕС. В края на краищата от 2007 г. насам България получи немалко средства. Притеснението ми е, че след няколко години фондовете могат да пресъхнат и да слязат на нивото само на субсидиите за земеделието и донякъде за екологията. Виждате, че благодарение на тях в инфраструктурата се случват и доста положителни неща, но не съм убеден, че след 2020 г. тези темпове ще могат да се запазят.

Забелязваме и неща, които не са толкова положителни, примерно безсмислени стадиони в села, в които са останали предимно възрастни хора.

Вярно е, че и много глупости се направиха. Имах разговор на тази тема с един от вицепремиерите, тъй като съм и първи вицепрезидент на Българската федерация по волейбол. Коментирахме безумни парадокси, до които се стига. В България вече има пет големи зали, които отговарят на всички световни стандарти, и в тях можем да организираме каквито и да било първенства. Повече не са ни нужни. Големият проблем е, че в големите градове няма зали за тренировки, за игра. А в същото време отиваш в някое затънтено село и виждаш изключително скъпа зала и стадион, които просто стоят празни.

Връщаме се на въпроса с планирането – може би то е било объркано?

Според мен не става дума толкова за планиране, колкото за недалновидност, липса на мениджмънт и опит, лобиране на партийна основа, там някъде трябва да търсим причините. Грешки на растежа. Истината е, че в България много често работим на принципа „проба-грешка”. Купуваме ноу-хау, а продаваме донт ноу.

Какво ще се промени във всекидневието ни, ако се сбъдне вашето предчувствие за преминаване към „Европа на няколко скорости”?

Не мога да кажа, по-скоро съм притеснен, че големите, силните държави в европейската икономика ще се капсулират в един по-тесен кръг, ще ни изолират от вземането на решения и от правото ни на вето.

Е, ние не сме се втурнали да употребяваме това право.

Ами те и другите не го употребяват. Виждате колко наперени тръгват към Брюксел и Орбан, и Ципрас, и чешкият президент, и словашкият премиер и всички други… По поредната тема за бежанците например. И след 24-часово висене по залите изведнъж се оказва, че решението е прието с консенсус.

Какво ги правят там?

Аз не съм присъствал на тези нощни заседания. Питайте хората, които ходят. Но виждаме, че на Европейския съюз му предстоят промени. Не знам какви точно ще бъдат, но покрай събитията в последните няколко години имам чувството, че Стара Европа и Америка са седнали на една маса да обядват и САЩ поръчват обяда, а Европа го плаща. Колко ще продължи това и докъде ще стигне, трудно ми е да преценя. Но истината е, че Европа е съвсем различна, особено след случилото се в Сирия.

Такава ситуация предполага наличието на нови идеи у българските политици. Ето, президентът говори за „нови” и „стратегически” национални цели. Какви биха могли да са те?

Трябва да ги чуем. Може би президентът ги знае.

А според вас кои са?

За мен най-големият проблем в момента е демографската катастрофа. Всичко, което правим, трябва да бъде само в тази посока. За да има българи. А какво конкретно трябва да се предприеме,– това е много дълъг разговор. Аз примерно съм малко по-краен в оценката за необходимостта от вдигането на доходите. И може би изтървахме момента да го направим малко по-рязко тогава, когато имахме възможност. Или да си поставим за цел примерно нещо лесно и реално за изпълнение – да осигурим в 3-годишен срок безплатна детска градина за всички деца над 1 година.

Стана модерно да се говори за борба с бедността, но почти не се говори за борба с неравенствата. Според вас намаляването на неравенствата сред целите ли е, които трябва да си поставим? Защото виждаме, че почти всички проблеми в света идват от там – неравенства между континенти, страни, региони, квартали и хора. И едно гигантско напрежение, което се поражда в света от тези неравенства .

Според мен бежанският процес няма спиране в следващите 10-15 години. И не става дума само за Сирия, Ирак и Афганистан. Средна Африка чака. Светът стана виртуален и всички тези хора гледат телевизия, работят с компютри. Те знаят в реално време как живеят други хора в Хамбург и във Виена и как се живее в Чад и в Нигер. И в един момент си задават въпроса, защо и те не живеят така. Не бих се заел да коментирам, доколко това е правилно като философия и начин на разсъждение. Но истината е, че този процес предстои. Чух за разчети в следващите 20 години в Европа да влязат между 50 и 80 милиона човека. Ако е вярно, не виждам как ЕС ще се справи с такъв поток. В момента даже проблемът не е толкова в радикализацията и в тероризма. Ангела Меркел призна, че от 1 милион души, влезли в Германия миналата година, за 130 000 души властите не разполагат с никаква информация къде са и с какво се занимават. И това е само в една от най-подредените държави в Евросъюза, пък какво остава за другите.

Ще продължа примера ви с виртуалния свят, в който искаме или не искаме живеем. Ами нека тези високотехнологични мултинационални корпорации, които продадоха на всеки човек по един смартфон дори и в Третия свят, сега да бъдат така добри да върнат част от печалбите за подобряване на условията на живот в тези места. Или за устройването на бежанците в Европа, като им построят жилища, осигурят образование, здравеопазване и т.н.

Да, някои твърдят, че в тръгването на тези човешки потоци има някаква историческа справедливост, може би твърде извратена… Както и че наследствата от колониализма още личат.

Между другото темата стои и в България. Знаете, че Северозападният ни регион е най-бедният в Европа. Както и да се обяснява това, не е нормално средните доходи в Монтана да са два пъти и половина по-ниски от тези в Пловдив или в София. Макар че обезлюдяването не е процес само в България. Наскоро имахме среща с президента на Словакия, който сподели, че най-източната част на страната има същия проблем, докато Братислава се развива като един от европейските градове с най-високи доходи на населението. Тоест навсякъде са налице много сериозни дисбаланси.

В Европа все повече се говори за борба с данъчните убежища…

Ще ви кажа само, че от първите 100 компании, листвани на световните борси, в това число и най-големите концерни, 92 са регистрирани в офшорни зони. Такива има в САЩ, в Холандия, в Далечния изток, но сега сме се вторачили в Швейцария… Може би, за да бъде разкрита данъчната й тайна. Ако Европа наистина имаше воля да предприеме нещо в тази посока, досега спокойно щеше да го е направила. Да ми се обяснява как „водим” тежка война с офшорите, а в същото време те управляват света, ми идва малко в повече. Нека видим докъде ще я докарат.

Трябва ли все пак да има политическа воля в тази посока?

Задължително. С колегата от ГЕРБ Димитър Главчев бяхме на една конференция в италианския Сенат точно по тази тема – в момента се готви закон срещу двойното данъчно неплащане, защото всичките междудържавни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане не вършат никаква работа. Компании не плащат данъци нито в едната, нито в другата страна. И най-големите нарушители са основните IT-концерни. Освен че по правило са регистрирани в някоя офшорка, целият им бизнес е пръснат из целия свят и данъчно не можеш да ги хванеш никъде. А това са милиардите на всички големи мобилни оператори и софтуерни компании.

У нас ще бъде ли преразгледан плоският данък?

Има внесено официално предложение от нашата парламентарна група. При това съотношение на силите в Народното събрание ми е сложно да прогнозирам дали ще бъде прието, предишният път беше отхвърлено с гласовете на ГЕРБ и ДПС. Плосък данък върху доходите на физическите лица има в малко държави в Европа. Тоест връщането към прогресивното облагане е възможно, но то задължително трябва да е свързано с ясни разчети. Защото с предишното предложение бюджетът излизаше на минус с 800 милиона лева. За данък печалба на фирмите обаче съм категоричен, че трябва да остане 10%.

Предполагам, че тази тема тепърва ще излиза на дневен ред и ще бъде едно от условията за всякакви бъдещи коалиции. И по-специално за коалиране на БСП в някакви конфигурации.

Тоест не изключвате перспектива в обозримото бъдеще БСП да влезе в управлението?

Вижте, аз съм вече 10 години в политиката и през това време се родиха и умряха много нови политически проекти. Обаче никой засега не успява да измести БСП. Аз също мислех, че това ще се случи, особено след събитията в Гърция. В каквото и състояние да се намира, БСП все още е най-голямата подобна партия в Източна Европа. Виждате и това, че в Полша изчезването на лявото доведе до крайности в дясно. Подобна е ситуацията в Унгария, донякъде в Румъния, само тук-там може да се види добро ляво управление като в Словения или в Словакия. С всичките си кусури БСП успя в тези 25 години да се запази. Както и да го въртим и да го сучем, в момента тя е втора политическа сила. Да, с 38 депутати трудно може да тежи, но политиката е едно махало – днес е в единия край, утре може да е в другия. Ако аз твърдя, че от БСП има нужда, то го казвам не заради самата нея, а заради това, че България се нуждае от силна лява партия. Минаха няколко проекта, влиянието на някои е в рамките на статистическата грешка, а БСП я има. Дали тя е с 12 или с 14 процента, не коментирам, но не виждам нищо друго на хоризонта. По-интересен е въпросът, дали след време БСП ще успее все пак да превъзмогне собствения си егоизъм и ще се постарае да води нормален диалог с останалите леви израстъци. Но пак повтарям: България има нужда от стабилно ляво.

По този въпрос ще цитирам думите на друг бизнесмен, Георги Гергов, според когото „БСП е заспала”.

БСП може и да е заспала, но пък Георги Гергов сън не го хваща. Така че да му пожелаем успех на конгреса.

БСП като че ли още е интересна за бизнеса? Чувал съм мнения, че когато партията е далеч от властта, бизнесът ще я остави на мира и тя ще успее да си реши въпроса с идентичността и да се помири с избирателите си.

Покажете ми една партия с ясно изразена идеологическа платформа и идентичност.

Точно защото няма такива партии, виждаме кризата на доверие в целия Европейски съюз.

Затова отново се връщам към началото: големият проблем на БСП и на България идва от големия проблем на Европа. От липсата на ясна посока и лидери. Аз доскоро твърдях, че г-жа Меркел е много сериозен лидер, но вече не съм съвсем убеден. Лидер е Орбан, лидер е Путин. Дали ги харесват или не, това е друг въпрос.

Колкото до бизнеса, той много отдавна се е еманципирал от политиката. Бизнесът има само един цвят и това е цветът на парите. Бизнесът е винаги след победителите. Погледнете най-големите 10-15 фирми, които постоянно са във фокуса на общественото мнение за някакви скандали – било за картел, било за ЗОП-ове или поръчки, ами те се чувстваха еднакво добре при всички управления – и при царя, и при Тройната коалиция, когато натрупаха пари и самочувствие, и при първия мандат на Борисов, и при Орешарски… Същите и в момента се чувстват добре. Трудно може да се намери партиен оттенък на бизнеса.

Състоянието на ЕС основание ли да не правим нищо и да стоим със скръстени ръце в очакване „началниците да се разберат”?

Има много неща, които трябва да свършим, но все ги отлагаме във времето. Например очевиден проблем е нуждата от административна реформа, от която всички бягат. Не е нормално през XXI век малка и бедна България да има 260 общини, някои от които с по 1200-1300 жители. За съжаление чисто партийните пазарлъци „тази община е наша, онази е ваша” спират този процес. Няма логика да имаме и 28 области. Логиката е те да бъдат в рамките на шестте или деветте икономически района. Имаме най-много официални празници в Европа, българските деца учат най-малко, няколкостотин хиляди души нито учат, нито работят – оставили сме ги да деградират.

Налице са цели системи, които крадат толкова повече, колкото повече ги финансираш. Кражбите просто трябва да спрат, за да не кажа нещо, което може да прозвучи крайно цинично: поне да спрат в рамките на европейските норми. Енергетиката да си влезе в рамките на европейските параметри. Всеки предприемач ще ви каже, че включването в енергосистемата на нови мощности е истинска драма. Същото е и в здравеопазването. Населението намалява от година на година, а непрекъснато увеличаваме с по няколко стотин милиона финансирането на системата.

В социалната област – спорил съм с министър Горанов, че в България трябва да има диференцирани ставки на ДДС за някои стоки от първа необходимост. Всички финансови министри досега бяха категорично против – и Орешарски, и Дянков, и Чобанов, понеже било трудно за администриране. Е, цяла Европа го прави, ние пък да не можем! Щом можем да администрираме седемте процента ДДС за туризма, значи можем да го направим и за хляба. Тоест има какво да се направи и за повишаване на доходите. Но явно трябват време и политическа воля.

Като председател на икономическата комисия следите ли преговорите за Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ) между ЕС и САЩ? Никоя българска институция няма позиция по това споразумение.

Наистина най-голяма активност в разясняването на ползите проявяват НПО-тата на хранилка. Всички тези, които работят по драфтовете на една сериозна организация, периодично организират срещи, на които обясняват колко полезно е споразумението за Европа и най-вече за България. Мисля, че отново Германия ще спечели от цялата тази работа, а за България не виждам абсолютно никакви ползи. В Европа има голяма съпротива срещу ТПТИ. Тя е даже не толкова заради падането на митническите тарифи и освобождаването на търговията, колкото заради създаването на един съд над нивото на страните членки и даже над нивото на ЕС, в който чуждестранни компании ще могат да съдят държавите за промени в регулаторната рамка. Идеята беше споразумението да се приеме до края на мандата на президента Обама, но вече не виждам как ще стане това. Има два варианта: или Европа ще приеме съкратен вариант, или преговорите ще се оставят за новата американска администрация.