Паралелно на видимата официална държава винаги съществува и една невидима държава. Казано по друг начин – това е властта на службите, в чийто обсег попадат всякакви методи за постигане на целта. Ако нещо не може да се постигне по демократичен път, то се постига по недемократичен, скрит и таен път, понякога осеян с много жертви. И това е задачата на службите: по всякакъв възможен начин да осигурят предимство за властовия апарат на една държава пред конкурентните й държави, тоест събиране на информация, анализ, операции на терен, много често тайни и свързани с войни, преврати, убийства. Секретните служби на една държава са секретни именно заради задачите, които изпълняват обикновено в разрез с официалното представяне на ситуациите.
Само че тази паралелна власт, тъкмо защото е скрита и неясна, понякога може да вземе надмощие над политическата власт и от инструмент на администрацията да се превърне в неин рекетьор, подмолен враг или дистанциран нелоялен самостоятелен играч. Почти всеки президент на САЩ и всеки директор на ЦРУ от 60-те години насам оставят Управлението в по-лошо състояние, отколкото е било преди, което прави от структурата неясен фактор, използван за вътрешнополитически партийни цели.
„Новоизбраният президент вярва, че има достатъчно познания за света и не отделя никакво време за информациите на разузнаването. Служителите на ЦРУ, които трябва да го информират, са оставени да висят във фоайето на манхатънския небостъргач и да се оглеждат за някой от съветниците на новоизбрания президент, за да поговорят с него с надеждата, че поне някаква част от техните изречени или написани думи ще достигне до шефа на горния етаж. Новоизбраният президент може и да няма достатъчно време, но и доверието му в ЦРУ изобщо не съществува. Новоизбраният президент е убеден, че тези „клоуни там в Ленгли” са твърдо решени да му навредят, отнемайки му изборната победа. ЦРУ се подготвя за сложни взаимоотношения със следващата администрация, но никой не предусеща точно колко трудни ще бъдат те. Новоизбраният президент, за който става въпрос, не е Доналд Тръмп, а Ричард Никсън – единственият президент, чиито взаимоотношения с част от разузнавателната общност стартират толкова неприятно, колкото и на Тръмп.” По този интересен и находчив начин започва една коментарна статия на Матео Файни, посветена на уроците от Никсън. Файни е специалист от Принстънския университет по въпросите, свързани с отношенията между политиците и службите. По-нататък в статията Файни припомня, че Ричард Никсън встъпва в длъжност, изпитвайки презрение и недоверие към ЦРУ заради абсурдното си убеждение, че именно Управлението е отговорно за загубата му от Джон Ф. Кенеди през 1960 г., защото неговите служители са отказали да развенчаят мита за „ракетния пробив” на Съветския съюз. Става дума за докладваните от разузнаването грешни данни след теста на балистични ракети и успешното изстрелване на „Спутник” през 1957 г. Само няколко дни след като е влязъл в Белия дом, той предизвиква ЦРУ да докаже лоялността си към него, като разпорежда да се съберат данни дали има чужда намеса при организиране на антивоенните демонстранти. Тогавашният директор на ЦРУ Ричард Хелмс неохотно се подчинява, вземайки решение, което почти унищожава Управлението, когато става публично достояние в края на 1974 г. „Хелмс прекрасно знае, пише Файни в своя анализ, че уставът на ЦРУ забранява на неговите служители да провеждат операции на територията на САЩ, но въпреки това те са правили подобно разследване и за президента Линдън Джонсън в напразен опит да го убедят, че протестите не са били дирижирани от никаква чужда държава. Месеци по-късно Никсън притиска ЦРУ да промени оценките си за съветските ядрени способности. Хелмс и този път се подчинява, принуждавайки анализаторите си да извършат грубо нарушение на закона, но смята, че това е единственият начин да запази известно влияние в Белия дом. Той успява да съхрани ръководния си пост, въпреки че не е спечелил особено доверието на Никсън. Самият президент продължава да отправя неуместни искания към директора, независимо че характеризира ЦРУ като служба, която „пет пари не струва” и е пълна с „клоуни”, и смята, че бюджетът й трябва да бъде съкратен наполовина. Трябва да минат още три години, за да се случи най-големият скандал в историята на САЩ и тогава Хелмс да сложи точка на компромисите. Белият дом изисква от директора на ЦРУ да прикрие т. нар. взломаджии, проникнали в хотелския комплекс „Уотъргейт”. Хелмс категорично отказва. А Никсън незабавно се възползва от удобния момент и го уволнява.” Преди да се стигне до „Уотъргейт” обаче, се случва нещо много интересно. Шефът на ФБР Едгар Хувър споделя в приятелски разговор с Никсън, че ФБР винаги досега са извършвали конспиративни прониквания без заповед, влизания с взлом в обекти, както и подслушвания със скрити устройства на политически опоненти. И всичко това по нареждане на всеки един президент след Франклин Рузвелт. И че сега е дошъл редът на Никсън да използва ФБР като свой таен политически инструмент. Така ФБР започва да подслушва телефонните разговори на съветниците в Белия дом, които са заподозрени в издаване на поверителна информация, подпомага усилията на Никсън да реорганизира Върховния съд в консервативна посока, разширява програмата на ФБР за чужбина, за да осигури разузнавателната информация която Никсън не вярва, че ЦРУ събира, и предава на президента хиляди доклади за неговите политически противници. Тоест Никсън сам попада в клопката, която му осигуряват службите. Хувър винаги разполага с компромат срещу него заради незаконните подслушвания и другите тайни операции срещу негови политически противници. Да не говорим за принципната вражда между ЦРУ и ФБР, идваща от това, че всяка от двете служби се опитва да разполага с по-голямо влияние в контактите си с политическата администрация на САЩ. Въпреки че са различни, двете структури донякъде могат да дублират дейността си, обслужвайки политическата власт в разузнавателни и скрити операции. Когато се стига до плана „Хюстън” обаче, Хувър отказва участието на ФБР, тъй като Никсън иска да се сложат под наблюдение широки прослойки от американското общество при това по абсолютно незаконен начин без каквато и да било заповед или друга политическа защита. Той е наясно, че неговата длъжност като директор ще бъде изложена на риск при евентуално разкриване, и никакъв натиск от страна на Белия дом не е в състояние да промени мнението му. Никсън е бесен. През есента на 1971 г. заявява на своя министър на правосъдието, че Хувър „трябва да подаде оставка”, но не може да го принуди да направи това. Президентът иска „да избегне ситуацията, в която Хувър може да напусне с гръм и трясък”. Продължава с думите: „Този човек може да повлече заедно със себе си и храма, включително и мен”. Така Никсън се оказва между ударите на двете служби. Поради политическо нахалство и психологическо неразбиране президентът превръща и ЦРУ, и ФБР в свои врагове, чувствайки се всемогъщ. Вярно е, че президентът на САЩ има доста правомощия. Но това, че американският президент може да сменя ръководителите на тези служби, не го защитава от комплот и професионална мъст срещу него. А отмъщението на службите винаги е унищожително. В крайна сметка това е заниманието, което те най-добре владеят – да спретнат операция, която да злепостави и унищожи мишената. Освен това много често службите държат козове за изнудване на политическата власт, които са готови за употреба в случай на трайно и грубо неразбирателство. Зависи и от личностните характеристики на конкретните шефове на самите служби, понякога те са силно властолюбиви и самовлюбени, което може да отключи наистина „качествена” операция на отмъщение, какъвто е случаят с братя Кенеди. Безспорно там става дума за заговор между ЦРУ и ФБР срещу опита за диктат на двамата братя, които се опитват да реорганизират службите и да ги поставят под силен контрол от тяхна страна. Всичко това свършва доста зле. При неразбирателство с настоящата власт и взаимна антипатия много често службите в САЩ се комбинират с политическите опоненти на президента. Такъв е случаят с Бил Клинтън и републиканците, които го унищожиха чрез Моника Люински. След това ЦРУ възприемаше Буш-младши като „свой” президент, службата прояви пристрастие и прекалена близост, като го подпомагаше във всичките му планове дори с цената на фалшиви доклади в публичното пространство и осигуряване на мотиви за война. ЦРУ все още не се е възстановило от тази грешка. Тези истории са добре известни, но Тръмп и неговата свита пренебрегват уроците от тях. Или по-скоро бяха принудени да ги пренебрегнат, тъй като за цяла Америка и за целия свят стана ясно, че настоящият шеф на разузнаването Джеймс Клапер подкрепя изцяло и дори съвсем публично Хилъри Клинтън. По време на предизборната кампания американските тайни служби играеха с всичките си резерви за победата на Хилъри. Може би съобразно политическата математика това е нормално, тъй като властта беше в ръцете на Демократическата партия през последните години, и за Хилъри не е било трудно да си осигури подкрепа и „професионална” помощ. Съответно е съвсем разбираемо, че Тръмп смело се подиграва с компетентността на разузнавателната общност, особено когато тя го атакува, че Русия тайно се е намесила в президентските избори в САЩ в негова полза. Специалните служби (ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност) оповестиха, че са намерили посредниците между Русия и WikiLeaks, които са предоставили документите на Демократическата партия за публикуване. Разузнаването обвинява директно Русия, че се е намесила с хакерска операция в полза на Тръмп по време на кампанията за президент в САЩ. Но службите наивно подминават факта, че със самото обвинение произвеждат собствен карикатурен сюжет. От секретния доклад, който е направен по разпореждане на отиващия си Барак Обама, става ясно, че руските хакери са спечелили изборите в САЩ и че тази най-мощна държава в света, която претендира за глобално лидерство, се жалва, че е „пробита” от малка банда руски умни момченца. ЦРУ и ФБР с „висока степен на увереност” твърдят, че Руското военно разузнаване е предало информацията на WikiLeaks, а Агенцията по национална сигурност твърди това с „умерена увереност”. Това е толкова нелепо и недодялано мероприятие, че секретните ведомства в САЩ отново търпят удари върху своя авторитет заради политическо слугуване. САЩ не се занимават с нередностите, извършени от Хилъри, а единствено с това кой е оповестил нередностите, което само по себе си е голям проблем, свързан с вградената бутафория в американското общество, която се назовава демокрация, но фактически става дума за контролиран режим на финансовия капитал през купени политически кланове, умело маскиран като демокрация. Поначало докладът на разузнаването в голямата си цялост е посветен на англоезичните медии, финансирани от Русия, които променят света и в частност са „променили хода на изборите в САЩ”. Тоест американците се жалват, че вече не контролират изцяло световната информационна среда, както беше досега. По време на изслушването пред Конгреса във връзка с доклада Джеймс Клапер, директорът на националното разузнаване, говори с общи фрази и се оправдава със секретността на случая, тоест на доклада не му достига доказателствена база. И всеки път с изтъкването на секретността се прави опит да се прикрие слабата конструкция на операцията, свързана с конкретна поръчка. Изобщо секретните служби в САЩ удариха дъното в изпълнението на евтини политически задачи. Америка, която брутално се намесва във всяка точка на света, мрънка, че някой се е намесил във вътрешната й пропагандна схема, която задушава всички американци със своята елементарност. Загубата на Хилъри се оправдава с намеса на Русия, което е доста неинтелигентно, а не с разочарованието на американските граждани от политиката на управляващата върхушка. Подобно усещане за блудкав наивитет предизвика и оповестеното от медиите съобщение, че службите разполагат с „доказателства”, че Русия държи Тръмп с компромати. Отново става дума за „някакъв агент”, този път „британски”, на когото можело да се има доверие, но името му не можело да се обяви. По абсурдност тези мероприятия могат да се сравняват само с дълбоко законспирираната операция, когато шефът на ЦРУ Джон Бренън тайно пристигна в Киев под чуждо име и с чужд паспорт, за да инструктира киевската хунта. Целият свят разбра за това не веднага, но буквално след няколко часа. И ако отстрани изглежда, че всички действия на американските служби в момента са свързани с това да се притиска новоизбраният президент Тръмп да промени намеренията си за „нов външнополитически курс”, тоест да не предприема сближаване с Русия, всъщност истината е, че ЦРУ и останалите служби по сигурността, да, имат някои русофобски пристрастия, но хората там преди всичко имат големи лични и кариерни страсти. Шефовете на разузнаването, например Джеймс Клапер, са близки с отиващата си власт и тъй като много добре знаят, че Тръмп ще ги издуха моментално от постовете, правят всичко възможно, за да му навредят, докато все още могат. Освен това Тръмп отначало заяви, че ще уволни Джеймс Коми, директора на ФБР, за действията му във връзка с разследването за имейлите на Хилъри Клинтън, но после реши да помисли. Барак Обама пък нарече Коми своята най-голяма грешка, когато той възобнови разследването срещу Хилъри. Явното поставяне на марионетки на ключовите постове в САЩ съобразно интересите на всяка администрация и грубото очакване на робска лоялност от тяхна страна твърде много изкривява образа на американската държава като пример за изключителна демокрация, натрапваща ни се непрекъснато като правило за подражание. По абсолютно същия начин се подреждат и куклите-политици в европейските страни, от които днес Демократическата партия изисква вярност. Агентурата за влияние на САЩ в Европа (креатурите на неоконите), сред които е и загубилият авторитет Росен Плевнелиев, се задействаха срещу Тръмп светкавично, пишейки му писма с антируска риторика. Но това е само на преден план. Идеята е подобни писма или речи на актьори постепенно да се наслагват и да ронят политическия образ на Тръмп. Планът е да се възбуди тежко обществено мнение срещу Тръмп, че е неспособен да управлява държавата, особено по въпросите, свързани с националната сигурност и отбраната на САЩ. В тази плоскост на удари много е вероятно след време, когато се изчерпат останалите възможности, да се прибегне до някаква радикална операция. Мащабен терористичен акт или нещо подобно, което да отключи решаващо недоволство срещу Тръмп, който тогава ще бъде обвинен в некомпетентност и неспособност да защити американската нация. Това съвсем не е фантазно предположение, а обективна прогноза. Между Тръмп и службите в САЩ се води битка. За съжаление още нито един президент в историята на САЩ не е спечелил войната със службите. Напротив, винаги когато службите са обявявали някой властник за мишена, той непременно е свършвал много зле. Това не означава, че Тръмп няма верни ходове. Означава само, че новият президент трябва да обърне огромно внимание на службите и че само да допусне една малка грешка, тя може да му струва не просто президентството, а и живота. В един много сладък американски комедиен филм, American Dad!, може да се чуе следният знаменит диалог: „Ако всички от ЦРУ ще са на карнавала, кой ще подкопава демокрацията в САЩ през това време?”. „Момчетата от ФБР ще отработят две смени.” Тези реплики, разменени в един от най-известните анимационни серийни филми, показват до каква степен ефектите от грешките на службите са проникнали в американското общество. Службите са се превърнали в храна за сценаристите на комедии. Колкото до загубата на Клинтън, хората (в планетарен мащаб) вече все по-малко ще харесват политици, които са като управлявани биологични автомати – високопарни и клиширани. Избирателите искат борци, хора с открити намерения, които изговарят истини и заявяват, че ще променят света, и които наистина искат да го променят. Тази е разликата от преди време.
„С какъвто и капитал да разполагате, каквито и благоприятни условия да имате, без симпатията на общественото мнение сте обречени на провал”, казва Самуел Инсал, един от най-големите магнати в САЩ от времената на Голямата депресия, свързан със създаването на електрическата инфраструктура в цялата страна. Можеш да просперираш само ако завоюваш лоялността на масите, само че доскоро тази технология се разбираше и ползваше за политически цели единствено от САЩ. Американците първи трансформираха търговско-консумативния си икономически модел в модел на обществото изобщо. В резултат подходът към клиента се превърна в подход към избирателя и политическия симпатизант. Когато едно правителство се опира на общественото мнение, то може да извърши всякакви недалновидности и грешки без проблем. Например общественото мнение възроди крупните тръстове в Америка, които целесъобразно бяха забранени. И сега милиони малки инвеститори гледат на крупните обединения като на дружелюбни гиганти, а не като на чудовища, съсипващи обикновения гражданин. С помощта на медиите избирателите бяха „възпитани” да възприемат чуждия, безграничен по обем, корпоративен интерес като „свой личен”. Неолибералната мода проповядваше от всеки ъгъл именно това – колко здравословно е да подкрепяме най-богатите и как на тях всичко им е позволено и това поведение е свещено. Този феномен на трансформация на мисленето е в резултат на стратегиите за управление на общественото мнение. Неосезаемият фактор обществено мнение, който преди е възниквал по случайност (при странни обстоятелства, които възбуждат вниманието на хората), днес е чиста технология, превърнала се в грубо оръжие за решаване на политически задачи. САЩ дори започнаха да я употребяват зад граница за геостратегическите си интереси, като изобретиха т.нар. цветни революции. Докато светът се усети, че зад един или друг преврат има сложно диригентство, прикрито зад фасадата на „естествени” улични протести, минаха доста години. Ефективността на технологията обаче беше профукана от САЩ основно от алчна злоупотреба. Сега всички знаят как се прави „народно недоволство”, как се създават борци за демокрация и как със „свирене на пиано”, раздаване на цветя и цирково забавление на незрели индивиди, поканвани на купон пред националните парламенти в разни части на света, може да се свали правителство. В Турция дори младежите групово четяха книги по протестните улици. Целта е политическият образ на бунтовниците винаги да е изработен така, че те да са представени като по-умните хора от обществото. Прогресивни люде, които се борят за по-модерен и демократичен свят. Това привлича останалите овчедушни индивиди, които се водят „по модата”. В Украйна, понеже хората през зимата не бяха настроени за весели пърформънси, по това време няма и цветя, трябваше да се постреля, за да може да се създаде емоция. Кървавият сюжет създава отношение, поражда емоции, мотивира за действия. Но ето, че само с четене на книги и малко камъни по полицаите не успяха да съборят Ердоган. Засега не успяват и с тероризъм. Тероризмът поначало се използва в хода на оперативни мероприятия, най-често режисирани от секретни служби. Болните хора, които убиват инцидентно за удоволствие, са рядко явление. Докато методично използваният тероризъм е отново прийом (като цветната революция), който цели да промени определена ситуация, давайки й ход в конкретна посока. С всичко това може да се обясни и изумителната медийна истерия срещу Доналд Тръмп, която не стихва, въпреки че той вече е избран за президент. Първо е необходимо да се подрони авторитетът му, после, като се изобрети мотив, може да се прибегне и до импийчмънт, но ако и това не сработи – възможно е да се стигне до радикално решение в стил братя Кенеди. Службите много помогнаха с доклада си за вмешателството на Русия в предизборната кампания, като прицелването е да се състави двупартийна комисия, която да продължи да изяснява случая. Голямата цел, разбира се, е свалянето на Тръмп от президентския пост. За съжаление на Хилъри демократите са малцинство в парламента и трудно ще прокарат намеренията си. Само че опасността би могла да дойде от редиците на републиканците, част от които изобщо не споделят възгледите на Тръмп за по-добри отношения с Русия. Иначе опонентите на Тръмп се потрисат от намеренията му да нормализира отношенията на САЩ с Русия и дори наричат това „политическият Пърл Харбър”. Странно е защо върхушката в САЩ в голямата си част не възприема никаква степен на сближаване с Русия. Вероятно с годините политическата класа в Америка силно привикна към „опасността от Русия” като едно клише, което може да се използва за всякакви случаи – като повод за война, като оправдание за икономическа криза, като мотив за повишаване на разходите за военни, пропагандни, технологично-иновационни и всякакви други цели, като вариант да се държи населението втренчено във врага, докато му се отклонява вниманието от сериозните проблеми на битието (ипотеки, банки, безработица, скъпо здравеопазване) и пр. Сенаторът от Демократическата партия Бенджамин Кардин заявява, че работата дори не е в хакерските атаки, а в „продължаващата заплаха, която Русия представлява за американската демокрация и сигурността на света”. Извинете, но на фона на безкрайните войни на САЩ в Близкия изток през последния четвърт век, които оставиха след себе си милиони жертви и непоправим хаос, да говориш, че Русия заплашва американската демокрация, е интелектуална непригодност. Русия просто се опитва да възстанови себе си.