В стратегическа перспектива Хавана няма никакъв друг избор, освен след като за десетилетия се бе откъснала от орбитата на Вашингтон, да се върне отново там
В края на миналата седмица президентът на САЩ Доналд Тръмп с апломб обяви отмяната на така наречената „кубинска сделка”, която Барак Обама сключи с Острова на свободата. Американските либерали възторжено прегърнаха началото на възстановяването на отношенията с Хавана. Разбира се, мейнстрийм медии взеха да редят „подобаващи” думи за правата на човека и демокрацията, но приветстваха самата сделка с режима на Кастро. Думата „пробив” тогава не слизаше от първите страници на The New York Times и от устите на говорителите на CNN.
Коментарите на американските леви, че системата на санкции е показала своята недееспособност и трябва да се „опита още нещо”, биха могли да се разглеждат като закъсняло прозрение, ако не бяха непрекъснатите им настоявания Русия да бъде наказана „още по-болезнено”, а новият президент – пратен в оставка, понеже е посмял да предложи сътрудничество с нея.
След като Тръмп подписа своя антикубински указ (както ще видим по-долу, той не е толкова людоедски), основен аргумент на либералните медии стана следното твърдение: не бива да се постъпва така с авторитарните и репресивни режими, защото по този начин позицията на привържениците на твърдата линия в рамките на тези режими укрепва. Сериозно? По тази логика задачата на всички противници на Тръмп в САЩ сега е максималното стабилизиране на руските хардлайнери с крайно антиамерикански настроения. Впрочем, на пръв поглед действията на Тръмп изглеждат също толкова необмислени, колкото и дискурсът на враговете му.
„Да се престане със снизходителното отношение към комунистическия диктат.” Звучи красиво, но съвсем не е в духа на 45-я президент. Новият стопанин на Белия дом – който неотдавна заяви готовността си да „поговори с Ким Чен при подходящи обстоятелства“ – можеше да постави нови изисквания към Острова или да влезе в задочна дискусия с Кастро, показвайки за пореден път кой отвъд Флоридския пролив държи моркова и камшика. Вместо това той предпочете да действа директно.
В интерес на истината трябва да се признае, че Тръмп не се захвана да отменя всички стъпки, предприети от Обама. Дипломатическите отношения са запазени. Гражданите на САЩ могат свободно да пътуват до Острова и да купуват от там всякакви стоки за лично ползване, включително популярните на черния пазар днес хавански пури и кубински ром. Роднините могат да изпращат в Куба парични преводи, бизнесмените да инвестират в икономиката на своя карибски съсед, а авиокомпаниите да извършват полети до трите му летища. Сериозните санкции са възстановени само по отношение на военната корпорация GAESA, контролираща цялата значима икономическа дейност в Куба.
По естествен начин възниква мисълта, че и от страна на Обама, и от страна на Тръмп, кубинските демарши сами по себе си представляват разиграване на партийни карти. Видите ли, Доналд просто е последователен в политиката си на разрушаване на наследството на своя предшественик. В допълнение той укрепва позициите си сред относително многобройната и достатъчно влиятелна кубиноамериканска общност (ярки нейни представители са сенаторите Тед Круз и Марко Рубио), която в основата си е настроена антикастровски. Обама от своя страна се стремеше да се хареса на крайно левите студенти, за които Че Гевара е по-скоро герой, отколкото политически противник. Само че в тази картинка основните парчета от карибската мозайка, според мен, не достигат.
Защо Обама не тръгна към сближаване с Хавана веднага след като встъпи в длъжност? Защо за „кубинското сближаване” бе необходимо значително повече време, отколкото за „иранското”, макар през 2009–2012 г. подобряването на отношенията със социалистическа Куба биха били „простени” много по-лесно, отколкото с шиитски Иран, считан до ден днешен от Вашингтон за един от основните спонсори на световния тероризъм? И защо Тръмп толкова дълго критикува кубинската политика на Обама, но чак сега се реши на реални крачки? Нима от януари до юни Куба е станала по-комунистическа и репресивна? Мисля, че значителна част от отговорите на тези въпроси е дадена в хода на официалните контакти на администрацията на Обама и правителството на Кастро.
По време на пресконференция в Хавана през март 2016 година 44-ят президент на САЩ, отговаряйки на въпроси на американски журналисти, които по навик оплакваха човешките права на Острова, каза: „Ние имаме различни системи и различен подход към въпросите за правата на човека. Тук не може да има диктат. Трябва да водим диалога уважително. Президентът Кастро например, счита, че всеобщото безплатно образование и всеобщото здравеопазване са неизменна част от човешките права…” Тук Обама направи неопределен жест с ръката си и завърши своята мисъл: „За което като цяло не бих искал да споря.” Няколко минути по-късно Раул Кастро се подигра на партньора си: „Аз се отнасям много сериозно към проблема за промените в климата. Ако нивото на океана продължи да се покачва, от нашия прекрасен остров няма да остане нищо.”
И либералната преса се разшумя. Тя чу кодови думи: образование, всеобщо здравеопазване, промени в климата. Политически заключения? Каква дреболия! Планова социалистическа икономика? Защо не! Виждате, семейството на Обама вечеря в хавански ресторант, открит с американски капитал! Еднопартийна система? Няма да бъдем твърде строги – та нали и ние бихме искали републиканците да ги няма... Главното е да признаем повишаването на нивото на световния океан! Към края на транслацията от Хавана телевизия ABC News разкри в ефир новина с четиригодишна давност: още през 2012 година държавната компания Cubaenergia е пуснала в действие първата слънчева електростанция на Острова. Планирани били още десет. Никой не тръгна да проверява тези данни, бяха ги взели от официалния сайт на англоезичното държавно издание Havana Times. За американското ляволиберално общество от този момент „кървавият диктатор” стана свой. А емигрантите от Куба, които всеки път са агитирани да гласуват за републиканците (и впрочем, говори се, че през ноември 2016-та са гласували за Тръмп) – са обявени за ретрогради, пречещи на кубинския народ да получи свободата си „чрез своите многообразните връзки с американски НПО-та и бизнеса”.
С решението си да спре „разведряването” с Хавана Тръмп не просто удари по дипломатическото наследство на Обама и угоди на консервативно настроените кубиноамериканци. Той, както и предшественикът му, показа, че мисли в перспектива. Днес мнозина казват, че 45-ият президент на САЩ е хвърлил Куба в обятията на Москва и Пекин. Според мен това са фантазии. Цялото многогодишно сътрудничество между СССР и Кубинската република бе изградено най-вече на идеологическа основа и стана изключително нерентабилно за страната ни. От далечния карибски остров внасяха в Съветския съюз цигари, ром, захар, кафе и даже лук. Но дори завишените изкупни цени не можаха да опазят социалистическата крепост от натрупването на гигантски за нейния икономически ръст дългове.
През 2014 година Русия спаси Хавана от задлъжнялост в размер на 31,7 млрд. долара, предоставяйки ѝ десетгодишна отсрочка за оставащите 3,5 милиарда. Нещо ми подсказва, че никога няма да видим и тези пари от нашия бюджет. В последно време Куба взаимодейства нелошо с латиноамериканските страни, динамично развива туризма (в това число медицинския). Но все едно, никак не може да свърже двата края. Доскоро пряката финансова помощ от Венецуела съставляваше 20% от БВП на Острова. Сега, във връзка с кризата на режима на режима Мадуро, изглежда и това „дюкянче” се закрива. Пекин е прекрасно запознат и с историята на съветско-кубинското взаимно сътрудничество, и със сегашното положение в Куба. Кубинският шелф разполага с богати запаси от въглеводородни суровини, но която и да е американска администрация би спряла всеки опит на руски или китайски компании да участват в разработването им значително по-болезнено, отколкото дори, когато Н. С. Хрушчов разположи навремето ядрени ракети на острова.
В стратегическа перспектива Хавана няма никакво бъдеще, освен след многогодишна пауза да се върне в орбитата на Вашингтон. Друг е въпросът колко дълго ще отнеме този процес и под чие управление ще се случи. Ако си представим, че всичко кубинци от Острова – напомням, културно близки до Обама и неговите съмишленици –изведнъж се озоват на територията на САЩ и получат право на глас, те ще бъдат образцовите избиратели на Демократическата партия, при това в основата си, на нейното ляво крило. Тези хора ще се радват да се спасят от дефицита и ограниченията, но с две ръце ще бъдат за всеобщо безплатно здравеопазване, безплатно образование и прочие социални гаранции. Именно така се получи някога със щата Хаваи. А Куба и Хаваите попадат под протектората на Вашингтон по едно и също време – в самия край на XIX век. Тогава е пикът на американската експанзия.
През 1889 година САЩ официално е оформят анексирането на Хаваите и влизат във война с отслабващата Испанска империя. Действайки едновременно на територията на двата театъра на военните действия – карибския и тихоокеанския – Съединените щати бързо постигат убедителни военни успехи, довели до подписването на Парижкия мирен договор, според който Куба, Филипините, Гуам и Пуерто Рико преминават под контрола на Америка. Любопитно е, че през 1993 година, при президента Клинтън, в САЩ е приет така нареченият Извинителен акт, с който анексирането на Хаваите, както и американското участие в държавния преврат, са признати за незаконни. Признаването на действията на Вашингтон за незаконни, разбира се, никак не повлиява на статуса на тихоокеанския щат.
След Втората световна война, в духа на деколонизаторската политика, провъзгласена от ООН, САЩ предоставят фактическа независимост на Филиппините. В същото време Хаваите са наводнени от хора с американско гражданство. Спорът за бъдещето на най-източния форпост на Съединените щати продължава повече от десет години – докато властта в архипелага не бива монополизирана от Демократическата партия. Всичко е продиктувано от разпределението на силите във вътрешнополитическата борба в континентална Америка. Демократите смятат, че успешните управления на Рузвелт и приемника му Труман ще ги закрепят задълго на вашингтонския Олимп. През 1953 година обаче, президентските избори неочаквано са спечелени от републиканеца Дуайт Айзенхауер. Освен това Аляска се готви да стане 49-ят щат, а там във всички коридори на властта отдавна и трайно са се закрепили консерваторите, което осигурява на Републиканската партия да увеличи броя на представителите си на Капитолийския хълм и в изборните колегии. Започва надпревара, завършила с равенство. Аляска става щат на 3 януари 1959-а, а Хаваи – през март същата година. От този момент 49-ят щат е крепост на републиканците, а 50-ят – на демократите. И в обозримо бъдеще политическото разпределение в тях едва ли ще се промени.
Куба, в съответствие със споразуменията в Парижкия договор, през 1902 година получава формална независимост, но де факто е управлявана от Вашингтон до 1933 година, когато властта на Острова насилствено е взета от националистите начело с Фулхенсио Батиста. Самостоятелността на новото правителство не продължава дълго. През 1940 година Батиста е укротен от могъщия съсед. Чак идването на власт на Фидел Кастро и съратниците му през януари 1959 година поставя край на фактическия протекторат на САЩ над Куба. В началото Фидел се опитва да убеди Съединените щати, че не е комунист, а просто патриот на своята страна. При първата си международна визита във Вашингтон протрива праговете на вестникарските редакции и офисите на конгресмените. Никой обаче не му прощава конфискацията на собствеността на американските компании в Куба. И тогава той започва да търси съюзници от другата страна на Атлантика...
Започвайки от 1991 година, така нареченият „особен период в живота на Острова” води до частична либерализация на икономиката и начало на контакти със САЩ. Хавана сега е заинтересована повече от всякога от връщането на американските компании и технологии на кубинска земя. Обама е готов да тръгне на това с условието за някакво смекчаване на режима на Острова. Кубинският социализъм като цяло го устройва.
Но на 20 януари 2017 година властта във Вашингтон се смени. Освен това, на друга една територия, отвоювана някога от Испания, се активизира движението за пълно присъединяване към САЩ. Пуерто Рико отдавна иска да стане 51-я щат, а и всички жители на архипелага, родени тук, се считат за американски граждани. Властите в протектората вече организираха пет референдума. Предпоследният се състоя през 2012 година. 54% от участниците в гласуването изразиха неудовлетвореност от сегашния статут на територията, но на втория въпрос (независимост или включване в състава на САЩ) отговориха твърде малко избиратели, във връзка с което резултатът бе обявен за „неопределен”. На 11 юни 2017 година се проведе петият референдум, на който 97% от подалите гласа си жители на архипелага изразиха желанието си Пуерто-Рико да стане 51-ят щат на САЩ. Мисля, че именно това събитие е подтикнало американския президент към антикубинския демарш.
Дори Тръмп наистина да е започнал стратегическа игра, постепенното интегриране на съседната карибска територия (където позициите на Републиканската партия без друго да достатъчно силни), за социалистическа Куба ще се превърне в своего рода демонстрация на културно-политическа алтернатива. На наследниците на немладия президент ще се им се наложи да се премислят дали, както преди, да се ориентират към прообамовските либерали или след като Раул си отиде, да търсят щастието си в контакти с американските консерватори. Основата на икономическата власт на клана Кастро – военната корпорация GAESA – ще бъде подложена на жесток натиск, а роднините му от САЩ постепенно ще започнат да извозват от Острова имигранти, настроени „както трябва”. Обама, съдейки по всичко, е искал обратното – максимално да забави появяването върху американския флаг на 51-ва звездичка и едновременно с това широко да отвори вратите за кубинците.
При това 44-ят президент не криеше намеренията си да пренасочи кубинския миграционен поток от богатата Флорида към относително бедния Пуерто Рико. Във всеки случай федералната помощ за архипелага бе обвързана с възможностите му да приема бежанци. Ако хипотезата ми се окаже вярна, Мигел Диас-Канел, официалният наследник на Раул Кастро, публично представен в навечерието на американските избори – в най-близко време или ще бъде заменен, или ще започне да променя реториката си. Освен това не по-късно до края на тази година Тръмп ще предложи на Пуерто Рико нещо от рода на „пътна карта” за влизане в състава на САЩ.
Разбира се върху всичките тези процеси непосредствено влияние ще оказва развитието на най-острия вътрешно-политически конфликт в САЩ. Вярно е и обратното – колкото по-ожесточен бъде отпорът на Тръмп и неговото обкръжение срещу противниците му, толкова по-настървено ще се води карибската партия шах.
Автор: Дмитрий Дробницки
Източник: Взгляд
Превод: Елена Дюлгерова