Кралят на нелегалите

Името на този разузнавач се превръща в легенда още докато той е все още жив. Хитлеровото Гестапо усилено търси един важен нелегал от лятото на 1942 г. до окончателния разгром на нацисткия Райх. Александър Михайлович Коротков. Да си разузнавач е изключително сложна и опасна професия, работиш под непрестанната заплаха да бъдеш заловен, а в повечето случаи и убит. За да си добър в тази професия, се изискват много специфични качества – способност лесно да заучаваш езици, силна проницателност за характера на другите, смелост, бърза логична мисъл, воля за въздържане от изкушения, обаятелност, талант да създаваш приятелства и доверителни отношения, психологически умения, игрови умения да влизаш в различни житейски роли и пр. За да не загубиш живота си, в тази професия веднага се научваш, че можеш да вярваш само на себе си, и то не винаги. Но най-неприятният недостатък на разузнаването като професия е, че един успешен разузнавач не може да разкаже за своите успехи. Тъй като дълбоката същност на тази дейност е тайна и конспиративна. Особено пък, ако става дума за нелегали. До края на своя живот повечето от тях остават напълно анонимни герои, понякога дори не само за обществото, но и за семейството си. За разузнаването е характерно едно: провалите шумно се коментират, а големите успехи се премълчават. Защо съществува разузнаването? Целта на разузнаването е да събира информация, за да може да предупреди за възникването на опасност за националната сигурност на държавата. Американците например имат дълъг списък с претенции към собственото си разузнаване: защо разузнаването не е предсказало нападението на японците през декември 1941 г. над базата в Пърл Харбър, защо не е преценило правилно способността на СССР да създаде толкова бързо атомно оръжие, как се случи ислямската революция в Иран, защо никой не предвиди терористичния акт от 11 септември 2001 г. и пр. Фактите днес сочат, че съвременното разузнаване е надминало далеч повече информационната си функция, която е била основна в миналото. То се занимава изключително с оперативни дейности, които често могат да бъдат войни, революции, преврати, техники за масово насочване на обществените нагласи, икономически войни и пр. Тоест разузнаването се превръща в оперативен инструмент не просто за събиране и анализ на информация, а в оперативно звено за конструиране на свят, удобен за държавата, която може да си позволи това. Например, ако за държавата (която може да си позволи това) не е удобно да съществува една Украйна, сателит на Русия, то оперативният проект на службите за сигурност може да превърне Украйна в русофобска, бандеровска, разкъсана и водеща братоубийствена война държава. Съвременното разузнаване има силно разширени функции за коригиране на действителността. То представлява паралелният свят, който случва света, в който живеем.

Генерал Александър Коротков принадлежи към малкото сътрудници, които са преминали всички стъпала на служебната кариера. Той става един от ръководителите на съветското разузнаването. Александър е роден на 22 ноември 1909 г. в Москва. Малко преди раждането на Саша неговата майка Анна Павловна се разделя със съпруга си, напуска го и се премества в Москва. До този момент семейството живее в град Кулджа, където съпругът на Анна Павловна работи в Руско-азиатската банка. Тя обаче е разбрала, че той ходи при друга жена, и решава да приключи този фалш. Вярно е, че мъжът може и да обича две жени едновременно, но това продължава само докато едната от тях разбере за това. Ударът е много силен, защото предстои раждането на третото им дете Саша, но Анна е неумолима. Пък и в живота всеки трябва да извърши и изтърпи собствените си грешки. Болката винаги помага да се вземе бързо решение, ако нямаше болка, бихме променяли живота си много бавно, а по-вероятно е изобщо да не го променим. Александър никога повече не вижда своя баща, тъй като майка му скъсва всякакви връзки с него след развода. По-късно Александър научава все пак, че баща му Михаил Антонович Коротков продължава да работи в различни банки на Руската империя до 1917 г., а след революцията и в Държавната банка на СССР. По споразумение със своя мъж Анна Павловна взема със себе си дъщерята Нина и новородения Саша, а мъжът й взема в новото си семейство техния по-голям син Павел. Впрочем Павел не живее с баща си, а е възпитаван в семейството на неговата бездетна сестра, която със своя съпруг, професор от Химическия факултет на Московския университет, всъщност живее недалеч от семейството на Александър в Москва. Двамата братя си другаруват и се виждат почти ежедневно ту в едното, ту в другото жилище. Майката на Александър е образована жена, завършила е гимназия, което за онези времена все още е рядкост. Тя работи като машинописка в една от московските редакции и със своята скромна заплата издържа дъщеря си Нина, която е родила дете, най-малкия си син Саша и възрастната си майка. Но Анна знае, че хората са като цигулки, скъса ли се последната струна, ставаш на дърво. Затова тя се опитва да преживее нещастието си и да не загине от депресия и нищета, както много хора около нея. Кръсти се и благодари на Бог, че децата й са живи. В периода на Гражданската война и след нея семейството наистина много бедства и Анна Павловна е принудена от време на време да дава Александър в приют, за да може да свърже двата края. Въпреки огромните трудности Александър успява да завърши средно образование. Той се интересува от електротехника и мечтае да постъпи във Факултета по физика на университета. Обаче бедността го принуждава веднага след завършването на средното училище през 1927 г. да започне работа, за да помага финансово на семейството си. Александър става помощник на един електромонтьор и научава занаят. Едновременно с това активно се занимава със спорт в московския клуб „Динамо”, увличайки се по футбола и големия тенис. Постепенно Александър става много добър тенисист и започва да изпълнява ролята на спаринг партньор на много от известните чекисти на знаменитите динамовски тенис кортове на улица „Петровка”. Именно на кортовете през есента на 1928 г. към Александър подхожда помощникът на зам.-председателя на ОГПУ (Главната политическа специална служба по отношение на сигурността) Вениамин Херсон. Той му предлага да постъпи на работа в органите на Държавна сигурност. Отначало Коротков отговаря за техническата поддръжка на асансьорите към стопанския отдел на ОГПУ и за някои други технически и електротехнически дейности. Но в онези времена средното образование се счита за „достатъчно прилично” и година по-късно чекисткото ръководство обръща по-сериозно внимание на умния електротехник. Александър е приет на работа като деловодител в най-престижния отдел на ОГПУ – Международния (така по това време наричат съветското външно разузнаване), а през 1930 г. е назначен за помощник на оперативния началник на този отдел. Той наистина извървява кариерния си път от най-ниската възможна точка до най-високата позиция. Предимството на този вариант пред връзкарския е, че докато вървиш по този стръмен път, формираш важни качества като търпение, безупречна дисциплина, умения да бачкаш много и добре да се прицелваш в целта. Изключително цениш своите малки победи по пътя и нищо не си позволяваш да губиш с лека ръка. Просто ставаш разумен човек, а не леке, което няма нужда да се бори, защото смята, че всичко му принадлежи изначално. Поради тези свои качества Александър е дълбоко уважаван от своите колеги.

За две години работа в Международния отдел Коротков придобива голям авторитет, а неговите способности, образованост и добросъвестно отношение правят силно впечатление на ръководството на отдела. В резултат ръководството взема решение да започне да подготвя Александър за нелегална работа зад граница. Коротков наистина е подходящ: той е дисциплиниран, симпатичен, физически и психически силен, излъчва доверие, интелигентен е и на него можеш да разчиташ. Но не от всеки обучаван, който има данни, се получава добър разузнавач. Не можеш да разсъждаваш дали ти харесва или не разузнаването, трябва да си очарован от него, напълно потопен, изцяло въвлечен в това занимание. Разузнаването е професия, встрастена и обсесивна, тя напълно завладява живот и никога повече не го пуска. Това не е магазинерство, което можеш да смениш със счетоводство, учителство или шивачество. Ако веднъж станеш разузнавач, това се просмуква в теб толкова дълбоко, че никога повече не можеш да бъдеш някакъв друг. Знаменитата ШОН, школа с особено предназначение за обучаване именно на задгранични разузнавачи, още не съществува. Сътрудниците за работа зад граница се готвят индивидуално без откъсване от основната работа. Тясна специализация няма. Сред разузнавачите през този героичен и романтичен период се срещат уникални хора с разнообразни способности, успешно работещи на нелегални позиции, под най-екзотични и неочаквани прикрития, в разни страни и на разни континенти. Основното занимание и най-трудоемкото в подготовката на разузнавачите е изучаването на чужди езици, в случая с Коротков – немски и френски. Този път Александър наистина осъзнава какво означава да положиш изключително много усилия. Занятията се водят по няколко часа след завършване на работния ден в отдела. А също през почивните и празничните дни, тоест непрекъснато и без почивка. Няма никаква възможност за личен живот. Преподавателите са добросъвестни и строго безжалостни. Александър изучава немски не при някаква престаряла лелка, потомка на отдавна русифициран немски род, а при бивш хамбургски докер, участник във въстанието от 1923 г., политемигрант, работил в Коминтерна. Той налива в издулата се от усилия глава на своя ученик максимално възможния за запомняне речников запас. А също така разказва за традициите и обичаите на германците, нормите на поведение на улицата и на обществени места. Даже счита за необходимо да посвети Александър във всички тънкости на т.нар. „ненормативна лексика”. Александър изучва не просто литературен немски, но и жаргона, езика на живота и уличната реч. Какво би могъл да каже на една германка, какви са маниерите, кое е допустимо и кое не. С дълбоко познаване на темата преподавателят разяснява с какво бирштубе се различава от келер, локал, бирхале и кнайпе. Въпреки че в Русия всички тези заведения се наричат с една дума – бирария. Такъв експерт е и преподавателят по френски, който внася новост в процеса на обучение – грамофонни плочи със записи на популярни парижки певци на шансони. Той научава Коротков как да избира вратовръзка съгласно цвета на костюма и ризата, как правилно да я връзва. Обяснява му защо приличният млад мъж просто е задължен да се бръсне и да лъска обувките си всеки ден, както и да глади панталоните си поне веднъж седмично. След това започват специалните дисциплини. Занятия за установяване на външно наблюдение и избягване от него; стратегии от вида правете шум на изток, атакувайте от запад; как да се създават доверителни отношения и да се вербуват агенти, и др. Накрая служебният шофьор научава Коротков да кара автомобил. Занятията изтощават до изнемогване. Но младият организъм, системно закаляван със спортни тренировки, успешно се справя с натоварванията. Освен това при изучаването на всички тези мъдрости на Коротков му е много интересно. Поначало светът на разузнаването се чувства като нещо много различно, като да си посветен в нещо тайно. В специална мисия. Преподавателите учат Александър, че „избягването на удара акумулира сила, която може да придвижи планина”, затова да успееш да получиш изпреварваща информация е от решаващо значение.

След завършване на подготовката Александър Коротков е назначен в нелегалното разузнаване и през 1933 г. младият разузнавач е командирован в Париж. Пътят на Александър към френската столица минава първо през Австрия. За сработване на техническите умения, усвояване на новата среда и придобиване на опит. Във Виена той сменя съветския паспорт с австрийски, издаден на името на словака Районецки. Своето тримесечно пребиваване в австрийската столица Коротков използва за добро шлифоване на немския си език. Тези три месеца оставят толкова голям отпечатък в културно-езиковата му норма, че по-нататък той така и не усвоява класическото немско произношение на т.нар. „хох-дойч” (чист книжовен немски). През целия си живот Александър говори немски като кореняк виенчанин. Във Виена преминава вживяването на разузнавача нелегал в европейския начин на живот, което не е така просто за младия мъж, израснал в следреволюционните московски бедни и мизерни дворове. Бира, наденички, шницели, щрудели, жени с шапки и красиви изискани маниери, класическа музика и изящно подредени паркове с разцъфнали рози, подрязан райграс, разкошни дворци и фантастична чистота по улиците. Александър Коротков е пометен от впечатленията. Виенският свят му изглежда като приказка. Както се казва закачливо, от време на време Виенската филхармония би могла да свири и без диригент, защото те са толкова добри! Но Коротков добре е подкован идеологически, че „разгулният капитализъм” притежава всичко това, защото води „имперска политика, потиска и граби слабите народи”. Страшно много време ще бъде нужно на неговата родина, за да разбере един ден, че пътят е сгрешен, че този опит е провал, който струва на Русия страшно много собствени жертви. „Че печалбата е порок, е идея на комунистите, но аз смятам, че истинският порок е да трупаш загуби” – казва Чърчил, на когото, въпреки че е абсолютен антикомунист, много скоро – само след няколко години, ще му се наложи да потърси защита за Великобритания в общ фронт със Съветския съюз. Чърчил е прекалено самонадеян, за да си признае, че ако не беше СССР, Втората световна война щеше да приключи по съвсем друг начин, при който британците щяха да сервират кафе на германците и да им подават палтата на излизане от ресторанта. Използвайки австрийския си паспорт, Александър в ролята на словашкия студент Районецки пристига в Париж и постъпва в местния Радиотехнически институт. Тук Коротков получава оперативен псевдоним „Дългия” и работи под ръководството на резидента на НКВД Александър Орлов, един от асовете на съветското разузнаване, професионалист от най-висока класа. Орлов се занимава с разработката на един от младите служители на знаменитото Второ бюро на френския Генерален щаб (военно разузнаване и контраразузнаване).

От постоянното си местожителство в Париж Коротков пътува от време на време по задание от Центъра до Швейцария и нацистка Германия, където работи с два ценни източника на съветското външно разузнаване. След известно време обаче в нелегалната резидентура на НКДВ във Франция се случва истински провал. Френското контраразузнаване започва да се интересува от контактите на младия чужденец в „кръговете, близки до Генералния щаб”, и през 1935 г. Александър е принуден да се върне в Москва. Пребиваването на Коротков в родината се оказва кратко и година по-късно, през 1936-а, той е изпратен на работа по линия на научно-техническото разузнаване в нелегалната резидентура на НКВД в Германия. Тук той заедно с другите разузнавачи активно работи за придобиване на образци на военна техника и оръжия, схеми и инженерни планове на германския Вермахт. За тази своя дейност получава висока оценка от Центъра. След което се връща отново като нелегал във Франция. По указания от Центъра и резидента Орлов Александър участва в различни разузнавателни операции, включително и в организирането на акция за ликвидиране на арменеца Агабеков, бивш резидент на ОГПУ в Истанбул, който е станал предател. Агабеков, лансиран от известния ляв есер Блюмкин на Троцки, става привърженик на неговите идеи, крои планове за сваляне на съветския режим и връщане на своя вожд в Кремъл. Арменецът бяга от Истанбул във Франция, изоставяйки резидентурата, и издава разобличаваща книга със заглавие „ОГПУ: Руският таен терор”, което довежда до арестуването на стотици съветски агенти в Иран и Близкия изток, където Агабеков е работел преди. Агабеков е първият чекист от толкова висок ранг, който бяга на Запад. Причината е банална. Агабеков има много качества, но притежава най-лошия възможен недостатък за разузнавач: няма воля да устои на женските изкушения. Той се влюбва до уши в 20-годишната си преподавателка по английски в Истанбул Изабел, която е дъщеря на буржоа от Лондон. За да притежава Изабел, единственото, което може да направи, е да напусне досегашния си живот и да скъса всички връзки с ОГПУ. Така той търси контакт с британските служби и издава на англичаните всичко, което знае за съветската разведка, включително агентура и похвати. През 1930 г. Агабеков се жени за Изабел и шест години по-късно се развежда. Няколко месеца след развода му специално организирана група на НКВД, в която участва и Коротков, го открива и ликвидира.

В Европа все по-остро се усеща близостта от нова война след аншлуса на Австрия и „мюнхенския сговор” на Англия, Франция, Италия и Германия, които през март 1938 г. предават Чехословакия на разтерзание на нацистка Германия. Накъде ще насочи Хитлер своите танкови пълчища: на запад или на изток? Възможен ли е сговор на Англия и Франция с нацистка Германия срещу СССР? Москва чака отговор на тези въпроси, които стоят пред резидентурата на съветското разузнаване в Париж и Берлин. Във Франция Коротков действа с оперативен псевдоним Степанов и работи до края на 1938 г. За успешно изпълнение на задачи от Центъра той е повишен в длъжност и е награден. Когато Коротков се връща в Москва обаче, го очаква твърде неприятна изненада. На 1 януари 1939 г. народният комисар по вътрешните работи Лаврентий Берия кани на съвещание служители на външното разузнаване. Ветеранът от външното разузнаване генерал-лейтенант В. Г. Павлов си спомня за това съвещание, чийто участник е бил: „Вместо новогодишни поздравления Берия обяви, че всички разузнавачи, върнали се от другата страна на кордона, са били завербувани от чуждите специални служби. Обръщайки се към Коротков Берия каза: „Вие сте завербуван от Гестапо и затова сте уволнен от органите”. Коротков пребледня и започна да доказва, че никой не може да го вербува и че той като патриот е готов да даде за родината своя живот. Впрочем такава съдба застигна и другите опитни разузнавачи, на които беше изказано политическо недоверие заради това, че те са изпратени зад граница по времето на Ежов”. Трудно е да се каже каква е причината за такова решение по отношение на Коротков. Възможно е негативна роля да е изиграло това, че на работа в разузнаването той е приет по препоръка на Херсон, бивш личен секретар на народния комисар за държавна сигурност Г. Ягода. И двамата вече са обявени за врагове на народа и са разстреляни. Не е изключено друг повод за уволнението на разузнавача да е неговата работа в Париж под ръководството на резидента на НКВД Александър Орлов. По време на дълбоката чистка на Сталин пред заплахата от разстрел у дома Орлов отказва да се върне в Москва и става невъзвращенец (точно е започнал да ръководи агентурната мрежа на НКВД в Испания в началото на Гражданската война там). В края на 1938 г. Орлов открадва 30 хиляди долара от касата на резидентурата и се прехвърля да живее в САЩ заедно със съпругата си и болната си 14-годишна дъщеря. Малко преди изпращането му в Испания младата сътрудничка на НКВД Галина Войтова се застрелва пред Любянка. Причината е, че Орлов е имал любовна връзка с нея, но я е изоставил и е отказал да се разведе със съпругата си. Въпреки строгите „закони” в НКВД за „опасността от любовните връзки” на Орлов по изключение му е простено прегрешението. Когато избягва в САЩ, вероятно само получената от Коротков висока правителствена награда (за добри постижения под неговото ръководство във Франция) го спасява от репресии. Пък и Орлов нищо и никого не предава, той остава да живее в САЩ като бежанец дълги години, без американските служби да знаят кой е. Чак след смъртта на Сталин той проговаря, но не издава нито един съветски агент. Впрочем Александър Коротков не започва да гадае причините за своето отстраняване от работа и прави безпрецедентна за онези времена крачка. Той пише писмо до народния комисар Берия, в което моли да бъде преразгледано решението за неговото уволнение. В писмото Коротков подробно излага своята оперативна работа и подчертава, че не заслужава недоверието, което е в основата на неговото уволнение. В архивите на външното разузнаване е съхранен рапортът на разузнавача, изпратен до Берия. В него се казва: „На 8 януари 1939 г. е обявено моето уволнение от органите по сигурността. В течение на десет години в тази служба аз се старах да отдавам всички свои сили и знания в полза на нашата държава, не чувствам каквато и да е вина пред партията и не съм изцапан с нищо, затова мисля, че не заслужавам това уволнение. Всеки, който ме познава, може да потвърди, че аз не съм вещоман и че мен не ме блазни задграничният живот... Що се касае до моята жена, то въпреки наличието на нейни роднини зад граница, въпреки компрометиращите материали против нейния баща, починал през 1936 г., аз съм напълно уверен в нейната преданост към партията и мога да поема за нея всякаква отговорност... Аз отлично разбирам необходимостта от профилактични мерки, но тъй като се провежда индивидуален подход, излиза, че аз съм заслужил недоверие. Аз не знам за свои постъпки, които биха могли да бъдат причина да ми бъде отнета честта да работя в органите на сигурността. Да се окажеш в такова положение е безпределно тежко и обидно. Моля ви да преразгледате решението за моето уволнение. Коротков, 9 януари 1939 г.”. Разбира се, смелостта винаги се възнаграждава, освен това Александър Коротков е подкрепен от служители на външното разузнаване, които се обръщат към партийния комитет на Главното управление на Държавна сигурност към НКВД. В отговор Лаврентий Берия вика разузнавача за беседа и подписва заповед за неговото възстановяване на работа. По това време чистката в органите на Държавна сигурност, от която са пострадали стотици честни разузнавачи, в общи линии почти приключва. Но последствията от тази чистка са изключително тежки, разузнаването е напълно унищожено. В резидентурите остават по един-двама човека, а някои точки са напълно ликвидирани. Атмосферата на пълен терор води до това, че резидентите се страхуват да изпращат информация в Центъра, който близо половин година няма връзка с тях. Например съветското разузнаване се добира до изпреварваща информация за готвещото се разчленяване на Чехословакия и нейната окупация от нацистка Германия. Но тази информация отлежава напразно, без да стигне до Центъра, и се реализира едва след „мюнхенския сговор”. В болния организъм на съветското разузнаване почти не остават професионалисти с опит за работа зад граница, особено в нелегални условия. В края на краищата след опустошението идва момент, в който се решава спешно да се вземат мерки за възстановяване на разузнавателния апарат в Центъра и в задграничните резидентури. Възстановеният на работа зам.-началник на Първо отделение на външното разузнаване лейтенант Коротков веднага е изпратен в краткосрочни командировки в Норвегия и Дания. Възложена му е задача да възстанови връзката с редица консервирани източници, с което Александър успешно се справя. През юли 1940 г. Коротков е изпратен в командировка в Германия, за да възстанови връзката с редица агенти, консервирани във връзка с разгрома на предшественика на Берия Николай Ежов върху берлинската резидентура на НКВД. Няколко месеца до началото на войната с Германия Александър е назначен за заместник на резидента на НКВД в Берлин Амаяк Кобулов. В средата на декември 1940 г. от Центъра до резидента на НКВД в Берлин е изпратено писмо, в което за Коротков се говори следното: „... Основно негово задание на първо време съгласно указанията на Павел (Лаврентий Берия) ще бъде работа с „Корсиканеца” и нови вербовки. Едновременно вие следва да го използвате като ваш основен помощник по всички организационни и оперативни вътрешни дела на резидентурата... за активизиране на цялата работа във вашата кантора”. Работейки под оперативния псевдоним „Ердберг”, разузнавачът Коротков възстановява връзката с редица агенти на резидентурата, включително с двата нейни най-ценни източници – служител на разузнавателния отдел на Луфтвафе (псевдоним „Старшината”) и високопоставения правителствен съветник на имперското Министерство на икономиката („Корсиканеца”). По време на втората командировка в Берлин Коротков е заедно с жена си, също разузнавачка, Мария Вилковиска. Тя е живяла в Германия с родителите си, сътрудници на съветското търговско представителство от 1922 до 1931 г., и владее блестящо немски език. Александър и Мария работят при много трудни условия, тъй като връзката с ценните източници на информация е прекъсната. Освен това резидент e Кобулов, роден брат на заместника на народния комисар по Държавна сигурност  Богдан Кобулов. Резидентът е слабограмотен  човек, завършил е само техникум и не знае  немски език. Обаче той свято помни препоръката на народния комисар за това,  че Сталин не иска война с Германия, и  затова счита всякакви слухове за война  за провокации. Обаче разузнавачът Александър Коротков е един от първите, който разбира неизбежността на войната. Гестапо  успява да подведе към легалния резидент Кобулов един провокатор с псевдоним „Гимназист”, който го уверява, че  Хитлер почтено съблюдава договора за  ненападение. Вследствие на тази добре  организирана от германците дезинформация Кобулов не иска и да чуе някой да  му говори за скорошна война. И почти до  самото начало на войната отхвърля всички  тревожни предупреждения за подготовката  на нападение срещу СССР. През март 1941 г.  Коротков пише лично писмо до Берия. Позовавайки се на информацията на „Корсиканеца”, той съобщава за подготовката на германците за военно настъпление срещу СССР през  пролетта на същата година. Коротков подробно аргументира своите изводи, изброявайки военните приготовления на Германия,  и моли Центъра да провери тази информация  чрез други източници: „До другаря Павел,  лично. В процеса на работа с „Корсиканеца” от него са получени редица данни,  говорещи за подготовка на германците  за военно настъпление против Съветския съюз през пролетта на текущата  година. Познат на „Корсиканеца”, Х.,  имащ връзки във военните кръгове, му е  казал, че подготовката на удар срещу  СССР е очевидна. За това свидетелстват разположените и концентрирани на руската граница германски войски... Споменатият източник неотдавна  заяви, че настъплението против Съветския съюз е решен въпрос. Доколкото ми  е известно, по линия на военното разузнаване от един агент са постъпили сведения, които дума по дума съвпадат с  данните на „Корсиканеца” за това, че  германците планират да настъпят  през май против СССР и да откъснат  територия на запад от линията Ленинград–Одеса. Хитлер заяви, че скоро Съветският съюз може да стане прекалено силен. В моите очи „Корсиканеца”  заслужава пълно доверие. И на мен ми се  струва, че данните за това, че германците сериозно разглеждат въпроса за  нападение срещу Съветския съюз, напълно съответстват на действителността. Предвид това, че няма време,  моля да дадете указания с телеграфно  съобщение за вашето решение”. Тъй като  от Москва не следва никаква реакция, месец  по-късно Коротков инициира писмо на берлинската резидентура в Центъра с предложение незабавно да се пристъпи към подготовка  на надеждни агенти за самостоятелна връзка  с Центъра в случай на война. Със съгласието  на Москва Коротков предава радиоапаратура на група германски антифашисти в Берлин,  оглавявана от д-р Аврид Харнак („Корсиканеца”) и Харо Шулце-Бойзен („Старшината”).  По-късно те ще станат известни като ръководители на нелегалната антифашистка организация „Червената капела”, наброяваща  над 200 човека. Тя е разгромена от Гестапо в  края на 1942 г. Първото пробно радиопредаване на „Корсиканеца” е получено в Москва малко преди нацисткото нашествие и  потвърждава близостта на войната. По-нататък до ареста му през август 1942 г. той  редовно изпраща до Центъра телеграми, които обаче не достигат целта, защото приемателният център в района на Минск прекъсва  своята работа седмица след началото на войната и е пребазиран в Казан. На 17 юни в  Москва постъпва телеграма, изпратена  от Коротков въз основа на информации,  получени от „Старшината” и „Корсиканеца”. В подготвените след това специални съобщения за Сталин се казва:  „Всички военни приготовления на Германия за подготовка на въоръжено настъпление против СССР са напълно завършени и удар може да се очаква по  всяко време”. В същия ден народният комисар по Държавна сигурност Всеволод Меркулов и началникът на външното разузнаване Павел Фитин са приети от Йосиф Сталин, на когото двамата докладват специалното съобщение от Берлин. Сталин се интересува от кого е получената информация и доколко може да се има доверие на източниците. Народният комисар мълчи. На него му е известно мнението на кремълския стопанин за това, че войната в крайна сметка ще бъде предотвратена. Шефът на външното разузнаване Фитин отговаря, че на „Старшината” и на „Корсиканеца” може да се има пълно доверие. На тази забележка Сталин разпалено възразява, че в Германия може да се вярва само на един човек – Вилхелм Пик. (Тоест на никого, тъй като Пик не е в Германия. Вилхелм Пик е дърводелец, един от основателите на Германската комунистическа партия, през 1933 г. е лишен от германско гражданство заради комунистически убеждения, връща се в Берлин през 1945 г. с Червената армия и става първият и единствен президент на ГДР.) Сталин заповядва внимателно да се провери отново цялата постъпваща от Берлин информация за близкото нападение на Германия срещу СССР. Три дни преди нападението на Германия срещу СССР оперативният работник от резидентурата на външното разузнаване в Берлин Борис Журавльов се среща с друг ценен агент, сътрудника на Гестапо Вили Леман, по-известен с псевдонима „Брайтенбах”. Той е началник на отдела в Гестапо за борба с комунистическата заплаха. Именно от него постъпва най-важната контраразузнавателна информация, позволяваща избягване на провали в работата. Преди време „Брайтенбах” е предал информация за работата на германските инженери относно разработването на ракети, получили впоследствие името „Фау-1”. На тази поредна среща развълнуваният агент, ненавиждащ нацизма и съзнателно търсещ сътрудничество със съветското разузнаване, съобщава, че войната ще започне след три дни. Журавльов впоследствие разказва, че не си спомня как се е добрал до посолството, защото е бил напълно шокиран от информацията. Резидентът „Захар” (Амаяк Захарович Кобулов), на когото е докладвана тази информация, загубва ума и дума от страх. Кобулов най-после пише в Центъра и потвърждава информацията за началото на войната, която до този момент е отричал. Но вече е много късно, войната така или иначе чука на вратата и неуравновесеният Сталин няма да му прости по-късно дезинформацията, че „война няма да има”. (На 26 февруари 1955 г. Кобулов е разстрелян.) Резидентът безпомощно повтаря: „Така и си знаех, че този подлец Хитлер ще излъже всички”. В Москва е изпратена спешна телеграма, която остава без отговор: „Войната започва!”. Сталин е дълбоко шизоидна и параноична личност. Той хем непрестанно се заобикаля с информатори, хем не им вярва и непрекъснато подозира, че го дезинформират. А за да имаш истински успех в живота и в дейността си, не е достатъчно да умееш да виждаш, трябва още да се научиш и да не виждаш онова, което го няма. Поначало много силните характери трудно се доверяват на някого, включително и на собственото си разузнаване. Те са толкова самовлюбени в себе си, че всичко около тях е с обезценена стойност. Германският канцлер Ото фон Бисмарк пише в мемоарите си, че никога не е вярвал на своите разузнавачи, защото голяма част от времето си те губели да измислят истории, с които подчертавали своята незаменимост, и доказвали, че отделените за тях пари не са напразни. По отношение на Втората световна война обаче недоверието и самовлюбеният диктаторски маниер на Сталин ще му костват много загуби. Коротков посреща войната в леговището на нацисткия звяр в Берлин. Той се подлага на сериозна опасност, но успява да излезе от съветското посолство, блокирано от Гестапо, и два пъти – на 22 и 24 юни – конспиративно се среща с „Корсиканеца” и „Старшината”. Предава им допълнителни инструкции за използване на радиошифровки, пари за водене на антифашистка борба и дава препоръки относно разгръщането на активна съпротива срещу нацисткия режим. Александър се връща в Москва през юли 1941 г. транзитно през България и Турция с ешелон от съветски дипломати и специалисти от Германия, Финландия и други страни, окупирани от нацистите. Назначен е за началник на германския отдел на външното разузнаване, който се занимава с водене на разузнаване не само в Германия, но и в окупираните от нея европейски страни. При непосредственото участие на Коротков е създадена специална разузнавателна школа за изпращане в дълбокия германски тил на нелегални разузнавачи. Оглавявайки отдела, той едновременно е и един от преподавателите в тази школа, обучава курсантите на разузнавателно майсторство. По време на войната Коротков нееднократно лети до фронта. Там, преоблечен в германска униформа и с легенда за военнопленник, той влиза в килиите на затворите и разговаря с пленени офицери от Вермахта. В хода на тези беседи често му се удава да получи важна информация. В периода ноември-декември 1943 г. полковник Коротков пътува в състава на съветска делегация в Техеран, където се провежда срещата на „голямата тройка” – Сталин, Рузвелт и Чърчил. В съветското разузнаване е получена достоверна информация за готвено покушение от Гестапо срещу участниците в срещата и тази информация е потвърдена от разузнаването на Великобритания. Коротков се намира в иранската столица инкогнито и работи върху осигуряване на сигурността на лидерите на антифашистката коалиция. През същата година той два пъти посещава Афганистан, където съветското и английското разузнаване ликвидират нацистка агентура, която готви профашистки преврат, както и въвличането на тази страна във война против СССР. През годините на войната Коротков няколко пъти лети до Югославия, за да предаде на маршал Тито послания от съветското ръководство. На него също така му се налага нееднократно да отива зад линията на фронта или в прифронтовата полоса, за да може на място да оцени сложната обстановка и да окаже практическа помощ на разузнавателните групи, изпратени в тила на врага. В края на войната, когато разгромът на Третия райх става очевиден, Коротков е извикан от заместника на народния комисар по Държавна сигурност Иван Серов, който му дава важно задание. Той казва на Александър: „Заминаваш за Берлин, където трябва да оглавиш група за обезпечаване на сигурността на германската делегация, която ще пристигне в Карлсхорст за подписване на Акта за безусловна капитулация на Германия. Ако нейният ръководител фелдмаршал Кайтел направи някакъв номер или се откаже да подпише, ще отговаряш с главата си. По време на контактите с него се постарай да усетиш неговите настроения и да не пропуснеш покрай ушите си важни сведения, които е възможно той да отрони”. Коротков се справя успешно със заданието. На знаменитата фотография, запечатала момента на подписване на Акта за капитулация на Германия от нацисткия фелдмаршал, Коротков стои зад гърба на Кайтел. В мемоарите, написани в затвора Шпандау в очакване на присъдата на Нюрнбергския трибунал, Кайтел отбелязва: „Към мен бе аташиран да ме съпровожда руски офицер, казаха ми, че е оберквартирмейстер на маршал Жуков. Той пътува в колата заедно с мен, след него следваха останалите коли, които ни съпровождаха”. Както е известно от времената на Петър I, генерал-квартирмейстерът на руската армия е оглавявал нейната разузнавателна служба. Веднага след войната Коротков е назначен за резидент на външното разузнаване за цяла Германия, разделена на четири окупационни зони. В Карлсхорст, където се намира резидентурата, той заема официалната длъжност заместник на съветника на съветската военна администрация. Центърът му поставя задача да изясни съдбата на довоенните агенти на руското разузнаване, а с тези, които са оцелели през войната, да възобнови работа. Разузнавачите, които ръководи Коротков, успяват да изяснят трагичната съдба на „Старшината”, „Корсиканеца”, „Брайтенбах”, загинали в занданите на Гестапо. Разузнавачите на Коротков се срещат с военния аташе на Германия в Шанхай, успял да оживее, с псевдонима „Приятел”. Той също е предупредил Москва за датите на нападение на Хитлер. Срещат се и с много други източници на резидентурата. През 1946 г. Александър Коротков е отзован в Центъра, където става заместник-началник на външното разузнаване и едновременно с това ръководи работата с нелегалите. Той има непосредствено отношение към изпращането в САЩ на нелегалния резидент „Марк” (Уилям Фишер), известен на широката публика под името Рудолф Абел. Коротков остро възразява против командироването заедно с Абел в САЩ и на радиста на резидентурата Рено Хейханен, изпитвайки към него огромно недоверие. Ръководството на външното разузнаване не се съгласява с доводите на Коротков, но оперативната му интуиция не го подвежда: Хейханен действително се оказва предател и издава на американското контраразузнаване „Марк”. Може би не е странно, че в началото на 60-те години Хейханен загива в САЩ, прегазен от автомобил. В периода май-юли 1953 г. Коротков временно изпълнява длъжността началник на управлението за външно разузнаване. Обаче след това отново става заместник и продължава да ръководи нелегалното разузнаване. Като цяло той ръководи отдела на съветското нелегално разузнаване в продължение на 12 години. Ветераните, които лично познават Александър Коротков, си спомнят, че за него било характерно нестандартното оперативно мислене и желанието да се избягват обичайните клишета и щампи в работата. Съгласно задълженията си по служба Коротков общува основно с началници на отдели и управления, както и с техните заместници. Но продължава да дружи и с редовите сътрудници на разузнаването. С тях той ходи за риба, за гъби и семейно ходят на театър. Коротков винаги се интересува от мнението на редовите сътрудници на разузнаването за мерките на ръководството, имащи за цел усъвършенстване на дейността на службата. Това са именно приятелски отношения, лишени от подмазване и лакейство. Коротков никога не се кичи със своето генералско звание, не се надува и не страда от болезнено самочувствие. Той е обикновен и едновременно взискателен в общуването си с подчинените. Спомняйки си за своята първа среща с Коротков, една забележителна разузнавачка нелегал пише: „С необикновено вълнение влязох в кабинета на началника на нелегалното разузнаване. Зад голямата маса в дълбочината на кабинета енергично стана висок, широкоплещест мъж на средна възраст, който с приветлива усмивка тръгна към мен. Обърнах внимание на неговото мъжествено волево лице, силна брадичка, вълнисти кестеняви коси. Той беше облечен в тъмен костюм с безупречна кройка. Неговият сиво-син поглед беше пронизващ. Говореше с нисък, приятен глас, с доброжелателност и познаване на работата. Беседата беше обстойна и много дружелюбна. Направиха ми голямо впечатление неговата простота в общуването, също и предразполагащият към откровеност маниер на водене на разговора, както и чувството му за хумор. Той би могъл да разположи към себе си който и да е събеседник”. През 1957 г. генерал Коротков е назначен на длъжността представител на СССР към Министерството на Държавна сигурност на ГДР за координация и връзка. На него му е поверено ръководството на най-големия представителен апарат на КГБ зад граница. Александър Коротков успява да установи доверителни отношения с ръководството на Министерството на Държавна сигурност на ГДР, включително с Ерих Милке и Маркус Волф, с които се запознава още по времето на войната в Москва. Коротков прави така, че разузнаването на ГДР да стане едно от най-силните в света, то има само в Западна Германия над 500 много ценни агенти. Самото представителство на КГБ традиционно е разположено в Карлсхорст. Западногерманското контраразузнаване, възползвайки се от закупуването на мебели за седалището на СССР, се опитва да вкара подслушвателна техника в кабинета на Коротков, замаскирана в осветлението на тавана. Този опит е пресечен навреме благодарение на високопоставен източник на съветското разузнаване – Хайнц Фелфе, заемащ един от ръководните постове в западногерманското контраразузнаване. Всъщност КГБ започва да използва подслушвателното устройство за дезинформация на службите на противника. Може с увереност да се каже, че за съветското външно разузнаване Хайнц Фелфе в ГФР е същото, което е знаменитият разузнавач Ким Филби в Англия. Благодарение на Фелфе в продължение на дълъг период от време всички тайни на възглавяваната от Райнхард Гелен западногерманска разузнавателна служба стават известни на КГБ. Генерал Коротков нееднократно се среща с Фелфе и му провежда инструктажи. Първата им среща се провежда в Австрия през лятото на 1957 г. в ресторантче в околностите на Виена на територия, определена за любителите на пикници. Разговорът между разузнавачите продължава практически през целия ден. Коротков подробно разпитва агента за вътрешнополитическото положение в Западна Германия, разпределението на силите вътре в правителството и политическите партии в страната, влиянието на американците при вземането на политически решения, както и за ремилитаризацията на ГФР. В своята книга „Мемоарите на разузнавача”, излязла през 1985 г., Фелфе, спомняйки си за Коротков, пише: „По време на нашите срещи в Берлин или Виена ние често водехме продължителни диспути за вътрешнополитическата обстановка в ГФР. Неговият отличен немски език, украсен с виенски диалект, неговата елегантна външност и маниери веднага предизвикаха симпатии у мен. Той добре се ориентираше в различните политически течения в ГФР. Неведнъж горещо сме спорили, когато той изразяваше своите опасения по повод възникването и разпространението на дяснорадикални групировки в Западна Германия. Тогава аз не споделях неговото мнение. Много жалко, че сега вече не мога да му кажа колко много е бил прав”. През юни 1961 г., два и половина месеца до издигането на Берлинската стена, Коротков е извикан на съвещание в ЦК на КПСС в Москва. В навечерието на съвещанието се състои специален разговор между председателя на КБГ Шелепин и Коротков. По време на този разговор Шелепин не се съгласява с оценката на разузнавача за събитията, протичащи в Германия. И нещо повече, дори го заплашва да го уволни от разузнаването след края на съвещанието в ЦК на КПСС. Отивайки на следващия ден в Централния комитет на партията, Коротков казва на жена си, че е възможно да се върне у дома без пагони или пък може изобщо да не се върне, тъй като Шелепин е настроен решително срещу него. Противно на неговите очаквания обаче, съвещанието в Централния комитет на партията се съгласява именно с оценките на разузнавача за ситуацията в Германия. Шелепин вижда, че позицията на Коротков съвпада с мнението на мнозинството, и се отказва да говори. Всъщност Шелепин има особен характер, той става шеф на КГБ с подкрепата на Хрушчов, а след това участва в заговора по свалянето на Хрушчов от власт. Опитва се да се превърне в сив кардинал на Брежнев, разполагайки свои хора по всички важни точки на апаратното управление. В един момент Брежнев усеща, че Шелепин придобива много власт, и го отстранява, като изважда и всички негови протежета от ключовите позиции на държавата. По време на съвещанието на ЦК на КПСС напрежението за Александър е огромно. Ръководителят на службите да постави под съмнение целия му опит и живот! Това е изключително болезнено. След съвещанието той все още не може да се отърси от своята тревожност и тръгва пеша по улиците на града, след това се насочва към стадион „Динамо”, за да поиграе тенис с началника на ГРУ Иван Серов. На корта, докато се навежда за топката, изведнъж усеща, че е пронизан от остра болка в сърцето, и пада в безсъзнание. Спешно извиканият лекар само констатира смърт от разрив на сърцето. Забележителният разузнавач тогава е малко над 50 години. Неговият завет би могъл да звучи и така: „Победата никога няма да дойде, докато ти не отидеш при нея”.