Отношенията между Русия и САЩ се връщат в обичайната си норма на взаимно отблъскване и противопоставяне. Посещението на държавния секретар Рекс Тилърсън в Москва се очакваше още миналата седмица с надеждата, че най-после ще се започне работа над новия дневен ред и ще се подготви срещата на двамата президенти. Сирийската тема обаче измени характера на визитата. Затова срещата ще бъде поредният опит за смекчаване на възникналата остра криза в отношенията между Москва и Вашингтон. Това е първият такъв опит на новата администрация, но възпроизвежда схемата, която се повтаряше многократно преди това.

Какви изводи си струва да направим от несъстоялото се сближаване с Тръмп?

На първо място, става ясно, че вътрешната политика във Вашингтон победи външната. Това, по принцип напълно съответства на приоритетите, които обявяваше Тръмп, обаче по доста неочакван начин. От президента се очакваше намаляване на външнополитическата активност, за да се съсредоточи върху решаването на вътрешните проблеми. Но когато Тръмп се сблъска с трудности при реализацията на вътрешнополитическата си програма, реши да използва външната политика като инструмент за подобряване на политическата атмосфера около администрацията си. Тактическият ход се оказа правилен. Ударът върху Сирия стана едва ли не първата стъпка на президентската администрация, която получи широко одобрение във Вашингтон. Стратегически това е опасно, защото Белият дом няма никакъв план за действие в Сирия. Никой не знае какво точно иска да получи САЩ в Сирия. За това свидетелства и калейдоскопът от противоречащи си едно на друго изявления. Всъщност, Вашингтон се връща на позициите си от преди две-три години (смяна на режима, подкрепа на бунтовниците и т.н.), но в качествено нова обстановка, която при най-неблагоприятния сценарий ще доведе до стълкновение с руските въоръжени сили. И главен мотив за това не е някаква международна стратегия, а желанието да се „обърне” текущата вътрешна обстановка в САЩ.

На второ място, идването на Тръмп на власт даде надежда на Москва, че кардиналната промяна в американската политика може да доведе до промени в двустранните отношения. Сега илюзиите изчезнаха. Причините за това са няколко, но две от тях са основни. Първата е, че Русия не е важна самодостатъчна тема за Америка. Сама по себе си тя не е приоритетна, но инструментално съпровожда решаването на други задачи, истински важни за САЩ. Непропорционално голямото място, което Русия заема сега в американския политически дебат не трябва да заблуждава никого в Москва. Това не свидетелства за значимостта на Русия, а точно обратното. САЩ имат несериозно и пренебрежително отношение към нея, като към страна, която може да бъде използвана за политическо уреждане на отношенията и интересите между властовите групи във Вашингтон. Но втората причина е фактор, който вече десетилетия наред не се променя. Това е взаимното ядрено сдържане и способността на двете страни взаимно да се унищожат. Това определя силно конфронтационния характер на отношенията, траекторията на които от 1950 г. се движи от обостряне към разведряване, и така през цялото време. Тръмп се държи в съответствие със своята ориентация. Лайтмотив на цялата му политическа риторика, както по време на президентската кампания, така и след това е, че „нас трябва да ни уважават”. „А, ако не ни уважават, ще ги заставим”. Смисълът на удара по сирийската база е да покаже на всички, че Америка отново е в играта и периодът на страничен наблюдател е приключен. Руснаците и всички останали не могат да си позволяват да действат така, като че ли САЩ ги няма. На трето място, Доналд Тръмп напълно резонира с психологията на Владимир Путин. Неслучайно той даваше висока оценка на руския президент, подчертавайки неговите преимущества пред Обама. Разбира се, между Путин и Тръмп има и принципна разлика. Путин – едновременно с готовността си да действа рязко и неочаквано без да се придържа към формалните процедури – има ясна представа какво иска да постигне. Било то присъединяването на Крим или намесата в сирийския конфликт. Такова впечатление от действията на Тръмп и неговото обкръжение няма. Желанието на Тръмп да покаже сила и решителност изглежда самоцелно. Оттук идва и следващата разлика. Путин е майстор на рисковите игри, които са на границата на допустимото. Това предполага, че много добре преценява къде точно е границата. Доколко Тръмп, който няма опит в международната политика, има усещане къде е границата, е голям въпрос. На четвърто място, при така описаната ситуация, да се правят отстъпки няма смисъл. Тръмп се договаря само от позиция на силата. А подходът на Путин е: никакво договаряне под натиск. Това е много рисковано, но сега Русия не върви към ескалация, освен ако натискът не се засили. Впрочем, ако се съди по изявленията на Вашингтон и информациите на пресата, натискът върху Москва ще ескалира. Остава да се надяваме на предпазливостта на военните и от двете страни, които искат да избягнат прекия сблъсък и вземат мерки за неговото предотвратяване. Политическа координация с партньор, който се ръководи преди всичко от своята вътрешна необходимост за престиж, е нещо крайно ненадеждно. Теоретично може да се предположи, че укрепване на вътрешните позиции на Тръмп, ще му даде по-широк периметър за маневри с Русия. Обаче нажежаването и дълбочината на политическата криза в САЩ е такова, че няма да се оправи с една демонстративна акция. Ще се наложи тя да бъде повторена. Освен това, тази дружна подкрепа за удара, получена от съюзниците на Вашингтон, които страшно се зарадваха, че САЩ прояви воля и своенравие, ще тласкат Тръмп към повтаряне на подобни акции.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: globalaffairs.ru