Интервю на Васил Жечев с Петко Дурмана, концептуален художник, който работи в областта на инсталацията, скулптурата и фотографията чрез съчетаване на дигитални технологии и съвременно изкуство .
Дурмана е съосновател на Центъра за медийно изкуство сдружение „Интерспейс” и на галерия XXL. Познат е в публичното пространство не само с арт активността си, но и като част от инициативите на кръга на „Приятели на бежанците”. Оказвал е и лична подкрепа и дори е осигурявал убежище за хора на изкуството, бягащи от войната в Сирия. Автор е на проект в областта на съвременното изкуство, посветен именно на загубата на домовете на тези хора.
Имате позиция и повече от конкретно наблюдение върху ситуацията с бежанците у нас, именно покрай социалната и арт дейността Ви, затова се и обръщаме за мнение към Вас – в последните седмици в медиите пълзи новината за изграждане на мигрантски център в зоната на Женския пазар. Това създава разнопосочни реакции в обществото. Кой стои зад тази инициатива?
През 2014 година по покана на Шафхоф, Европейски дом на изкуствата в Горна Бавария, показах мултимедийната инсталация „Война”, която представя ужаса на войната в едно абсолютно тъмно пространство от над 300 квадратни метра, в което бях разположил седем инфрачервени прожекции. Бях пресъздал и наполовина разрушена къща в реални размери, от чиито прозорци и дори от дупките от оръдия в стената можеха да се наблюдават екраните с видеата. Посетителите влизаха с устройства за нощно виждане, каквито се използват от армията, за да се ориентират в мрака и да видят видеопрожециите. На това пространство противопоставих едно малко бяло помещение, с три видеа, които заснех в бежанския лагер Враждебна в София. Едната с жени, които приготвят заедно хляб, втората с играещи деца, които рецитират стихотворения и пеят песни, включително на български, а на третата мъже и юноши, играещи заедно футбол в двора на лагера. По това време се запознах с много от бежанските семейства, както и с доброволците, помагащи им да се справят с кризисната ситуация, докато българската държава не знаеше как да реагира на наплива, а европейските ни съюзници не се интересуваха особено от проблема, тъй като кризата не беше стигнала до тях. Тази идея за съжаление не съм я представял в пълен размер в България, защото тукашните галерии и музеи отказват да показват арт проекти, третиращи социални и политически проблеми, а предпочитат удобните „художествени” теми. Част от инсталацията беше представена в изоставеното подземно пространство на Триъгълната кула на крепостта „Сердика” на булевард Мария Луиза. Там през 2014 година организирах и изложбата „Новият хаос”, в която участваха няколко млади творци от Сирия, по това време все още с бежански статут. Участвал съм и в курсове по рисуване за деца в лагера „Военна рампа”, а в студиото ми работеше известно време утвърден скулптор от Сирия, който сега се изявява активно в Германия. Така че, да, наистина имам добри наблюдения върху проблемите на бежанците от Сирия. За идеята да се създаде подобен център в района на Женския пазар, както и за организирането на фестивал, свързан с темите за миграцията и бежанския проблем, научих от покана на „Червената къща” и Гьоте-институт.
Обаче в сайта и в поканите на „Червената къща” се говори само за фестивал, изложби, песни, танци. Откъде е Вашата информация?
Може, но в поканата, която получих по мейл, се споменава конкретно място – Павилион 19 (адрес: Женски пазар, на ул. „Цар Самуил” 121, между ул. „Цар Симеон” и ул. „Св. св. Кирил и Методий”) – за практическа психо-социална работа с мигрантски и местни общности.
Излиза, че има разлика между публичното обявяване в сайта на „Червената къща” за това събитие, в което участва и Гьоте-институт, и поканите, които се разпространяват персонално до благонадеждни участници. Това не звучи особено прозрачно. Хората остават с впечатлението, че нещо се прави зад гърба им.
Аз лично със сигурност имам подобно впечатление, защото съм участвал поне на няколко срещи в Гьоте-институт, на които са обсъждани теми, свързани с бежанците, споделял съм опита си от работата с тях, но това не виждам да е рефлектирало по някакъв начин във формата, който е избран. Определено хората няма как да реагират позитивно на подобни планове. Трябва да се започне с обществен дебат, а не за пореден път да бъдем поставени пред свършен факт. Със създаването на такъв център и организирането на фестивал се повтаря типичният за Западна Европа модел на интеграция, който вече дори и най-големите оптимисти едва ли биха обявили за работещ. Аз съм убеден, че на Балканите и в частност в България имаме достатъчно традиции в интегрирането, което потвърждават и диаспорите в страната ни, сред които са арменската, руската белогвардейска и дори сирийската. Не виждам причина да внасяме механично чужди модели, още повече когато те са се доказали като твърдо неработещи.
Не сте оптимист по отношение на този център, очевидно?
Решението за такъв център не е подходящо, защото вече се получава някакво гетоизиране на района около Женски пазар. За успешна интеграция мигрантите трябва да участват в дейността на вече съществуващи центрове и институции, а не да се откриват нови в този район, който все повече се избягва от живеещите в София и се създава негативно отношение към темите за миграцията и бежанския процес. Все пак и Център за култура и дебат „Червената къща”, и Гьоте-институт имат достатъчно пространства, където може да се извършва практическа психо-социална работа с мигрантските общности. Знаете, че последните месеци имаме в европейски мащаб серия от кървави терористични атентати, говори се за мерки за повишаване на обществената сигурност, приемат се такива, а и у нас не отсъстват случаи на нападения на криминално проявени мигранти, които кой знае защо остават в сянката на сериозното медийно внимание. Дали създаването на подобен център отговаря на нуждите на новопристигащите, от една страна, и от друга – на реалните условия у нас, а и на международната обстановка? Крайно време е българската държава да си поеме отговорностите за проблемите на бежанците и мигрантите, с това да се занимават съответните държавни органи, а не с охраната на границата да се занимават Динковци, с интегрирането на мигрантите – Гьоте-институт и така нататък. Центрове за мигранти и бежанци трябва да организира българската държава, като за това, разбира се, да разчита на международните организации с голям опит, а в частност за сирийските бежанци и на сирийската диаспора. Мисля, че времето на чистия ентусиазъм по тези изключително сериозни въпроси отмина още през 2013 и 2014 година, когато беше пикът на бежанската вълна в България. Вече с тези теми трябва да се занимават професионалисти и институции.
Не знам дали хора, които участват в проекти с чуждестранно финансиране и даване на стипендии е редно да се свързват с думата „ентусиазъм”, по-скоро „интерес”, а относно Динковците, за много хора е далеч по-приемлива тази проява на отчаяние пред бездействието на държавните институции, които отказват да охраняват границите от анонимните нелегални имигранти. И то в една общо взето криминогенна обстановка. А иначе като стана дума за интерес, кой има интерес от създаването на подобен център в центъра на града?
Не знам кой има интерес, в случая явно е община Възраждане, която е партньор. Сигурен съм обаче за това кой няма интерес от гетоизирането на определени райони на София, и това са българските граждани и самите мигранти, защото това би попречило на интеграцията им, при условие, че те изобщо биха искали да се интегрират. Както знаем, мигрантите предпочитат да станат част от германската държава. Всъщност полза от създаването на компактни мигрантски и малцинствени общности в големите градове няма абсолютно никой, както вече видяхме от случаите на насилие в Западна Европа.
Да, въпросът звучи така в главата на българите, чия е идеята Женският пазар да се превърне в нашенския Моленбек – брюкселският квартал, в който се криеха успешно парижките атентатори? Такива анклави навсякъде по света създават благодатни условия за развитие на ислямски тероризъм. Защо европейски институции или такива, захранвани със средства от ЕС, като „Червената къща” и Гьоте-институт, повтарят същата грешка и у нас?
За съжаление районът около Женския пазар вече се гетоизира, в късните часове той определено е избягван от софиянци, но аз лично се надявам никога да не се стигне до мащабите и изолацията, която имат подобни квартали в Брюксел и Париж. Според мен трябва да се ползват за пример по-скоро квартали като Кройцберг в Берлин или зоната около Ридли роуд маркет в Източен Лондон. Те определено са мултикултурни, но това ги прави само по-привлекателни за творческите личности и най-вече за туристите Това се постига с бизнеси и ресторанти, ориентирани към жителите на града и туристите, а не към малцинствата в квартала. Както и културни и артистични центрове, насочени към всички публики, или в частност към младежите и децата, а не към определено малцинство или група. За да бъда съвсем конкретен, по-добре би било да се направи галерия за съвременно изкуство на Женския пазар, която да работи и с творци бежанци, отколкото център за психотерапия на мигранти.
Това е добра идея, повече ми се ще обаче туристите на Лондон да видят грандиозния ислямистки марш в Ланкашър, на който тълпата носи плакати с надписи „Islam will dominate in the world”. Предполагам тази дестинация със сигурност ще събуди още по-силно интереса на артистичните личности, а защо не и те да направят една разходка сред самообявилите се за шериатска полиция ислямисти, които патрулират из Вупертал, Германия – нещо, което също би било любопитно за екскурзиантите.
Друго обаче е по-интересно – много културни институции у нас, които дълги години се явяваха катализатор на демократичните промени, а и на тези в областта на културата и изкуството, днес като че ли отказват да се съобразят с обществените нагласи, и гледат малко снизходително на волята на българските граждани. Обяснимо е, тъй като от една страна те провеждат политика, свързана с интересите на техния донор, на държавата, която представляват у нас, но все пак. Защо се случва така, струва ми се, че има известна девалвация на доверието към редица сериозни чуждестранни институции по тази причина?
Трудно ми е да генерализирам, защото различните институции имат различни цели и модели на финансиране, а вече стана традиция в България институциите, независимо дали са български или чужди, да не се съобразяват с обществените нагласи и волята на гражданите. А девалвацията на доверието е напълно логична – ако си спомняте, в началото на бежанската криза, когато в България цареше хаос от десетките хиляди влизащи през границата бежанци, Германия обяви квота от максимум 5000 сирийски бежанци, после германските политици се обърнаха на 180 градуса и госпожа Меркел дори покани всички мигранти да отидат в Германия. Но след като над един милион мигранти се възползваха от поканата, Германия започна да притиска съюзниците си в ЕС да приемат повече, отколкото бяха обявили, че ще приемат в началото. След подобна непоследователна политика е нормално да девалвира доверието на европейците в Германия, германските институции и специално в политиката на г-жа Меркел.
Казахте, че имате наблюдение върху интегрирали се вече български граждани от сирийски произход, както от арт средите, така и редови жители, какво е тяхното мнение за идеята за този център? Споделяли ли сте им я въобще? Те изразявали ли са позиция пред ръководството на тези организации?
Вече казах, че българските граждани от сирийски произход, които познавам и с част от които ме свързват приятелски отношения, са много добре интегрирани в българското общество. Те не просто са лоялни български граждани, но често съм се изненадвал, че напълно се асоциират с България, може би защото след разпадането на родината им Сирия те вече имат само една държава.
Творците от сирийски произход са талантливи и изключително интересни, а и темата за войната в Близкия Изток, и изобщо сблъсъкът на цивилизациите, който протича там, е една от най-актуалните в нашето съвремие. Всички творци-бежанци, които познавам, са работили преди промяната в живота им с институции и искат да представят изкуството си съответно в утвърдените български музеи и галерии, а не в изолирани и маргинализирани пространства, които се посещават само от мигранти, а не от традиционната арт публика.
А вие готов ли сте да помогнете за осъществяването на една такава среща между тези положителни примери за интеграция и инициаторите на идеята за мигрантски център на Женския пазар, за да могат те да консултират въпросните институции – „Червената къща” и Гьоте-институт? Може би е добре да се сподели опит, да заявят и те позиция спрямо този проект.
Разбира се, че съм готов да съдействам по всякакъв начин, защото съм съпричастен към съдбата и на бежанците, и на мигрантите, а особено на артистите сред тях, но пак повтарям, създаването на подобни центрове е задължение на българската държава или поне на Столична община, а не на независими културни организации, или пък на чуждестранни културни институции. Трудно ми е да преценя дали е добра идея Гьоте-институт да се занимава с интегрирането на мигранти в България, защото от една страна едва ли ще се приеме добре от германците, ако българският културен институт в Берлин започне да се занимава с интеграцията на мигрантите там, но от друга страна повечето от тях са се озовали в Европа, и в частност в България, именно заради поканата на германския канцлер г-жа Меркел!
Легитимацията на новопристигащите обаче е трудна, тъй като много от икономическите имигранти от цяла Африка, а и от Азия се възползват от статута на бежанци, който дава ООН и се представят за граждани на Сирия, Ирак, а и на Афганистан доскоро. Как ще коментирате това?
Лично аз не бих си позволил да поставя знак на равенство между бежанци и мигранти, защото първите бягат от смъртта и бомбите, а вторите търсят по-добър и сигурен начин на живот, което, разбира се, е право на всяко човешко същество. Но отново казвам, това си е работа на съответните институции, които професионално се занимават с това и трябва да се правят минимум грешки, защото тези грешки рефлектират върху човешки съдби и дори животи! Ние като граждани можем да помагаме според способностите и желанието си, но отговорността за решаването на подобни въпроси е на националните и наднационалните институции, правителствата и международните организации като Европейски съюз, ООН и много други.
Кой всъщност тогава не си върши работата, за да се смесват така двете понятия – „бежанци” и „мигранти”? Държавните институции, Гранична полиция или причината е в липсата на гранични съоръжения, за които вече са усвоени пари?
Аз съм изключителен песимист. Мнението ми е, че големите проблеми тепърва предстоят и те са свързани най-вече със ситуацията в Турция. През пролетта участвах в международна конференция в престижен частен университет в Анкара и буквално отвъд високата ограда на университета имаше къщи, които са били подготвени за събаряне и строителство, а в тях се бяха настанили бежанци от Сирия. Говоря за големи семейства, наблъскани в малки къщи, които преживяват от събиране на пластмасови бутилки и други отпадъци. Не знам каква част от над трите милиона сирийски бежанци в Турция живеят в подобна мизерия, но това, което видях с очите си беше потресаващо! Преподавателите ми споделиха, че редовно събират пари за храна, дрехи и обувки поне за децата, но след последните събития в Турция повечето от тези професори и декани вероятно вече са уволнени. Не знам в подобни трудни времена за самите турци дали те ще имат силите и волята да помагат на тези хора. България безусловно трябва да има ясна дългосрочна политика по отношение на бежанците и мигрантите, да интегрира тези, които искат да бъдат интегрирани и да има решение за тези, които не искат, но по някаква причина са принудени да пребивават на територията на страната. Аз лично не вярвам в огради, защото няма ограда, която да е в състояние да спре желаещите да я преминат. Берлинската стена беше една от най-добре охраняваните огради, създавани някога, а през нея бягаха дори войниците, които я охраняваха.
Тук не става дума за имагинерна вяра, а за работеща практика. Както знаем, държавата, известна като най-голямата демокрация в света – САЩ, поддържа ограда от 1125 км, която сложи край на непрестанния поток от нелегални имигранти от Мексико. Тенденцията дори е цялата граница от 3141 км да бъде покрита както със съоръжения, така и с видеонаблюдение, радари, камери за нощни снимки, жива сила и т.н. А иначе, ако говорим за реална интеграция, какви биха били условията, които трябва да очертаем ние като граждани на тази държава и като носители на традиционна култура и цивилизация, за да се съхрани някаква базисна езикова и историческа приемственост? Къде е подходящото място за този център, за да не се капсулира тяхната среда, оставяйки ги извън българското общество? Да не забравяме все пак, че интеграцията в най-добрия смисъл е вид асимилация под напора на една доминираща култура, нещо, което не се вписва категорично в европейския мултикултурен дискурс, който струва ми се, настоява да се запази идентичността на новопристигналите, с едно единствено условие – те да станат част от консуматорското общество, с всички пасиви и активи, които произтичат от този процес. Ще ми се да останем извън рамките на конспиративния дух, но много хора дефинират ситуацията като тревожна. Вашата гледна точка, с което да завършим този разговор?
Трудно ми е да давам генерални рецепти за интеграция. Според мен трябва да се гледат конкретни примери за успешен процес и да се подкрепят повече хората, избрали да се интегрират в българското общество. В България, както казах, има изключително успешно адаптирана сирийска диаспора, със сигурност има примери и сред иракчани, иранци, афганистанци и други. Те трябва да бъдат поканени да участват активно в подобни процеси, защото те също са български граждани и на практика са най-добрият мост към сънародниците си. Със сигурност според мен не трябва да се правят специализирани центрове в местата с мигрантски общности, а най-добре изобщо да не се допуска създаването на такива компактни зони в градовете, в които те да се капсулират. Не знам доколко ние, българите, сме носители на традиционна култура и цивилизация, след като всеки окупатор е успявал много успешно да ни наложи своята култура и цивилизация, но със сигурност езиковата и историческата приемственост са позволявали на българския народ да интегрира изключително успешно всякакви приходящи общности през историята си. Но това означава също, че трябва да имаме изключителна увереност в историческата си приемственост, в езика и писмеността си, а не да ги подлагаме непрекъснато на компромиси! Без да коментирам конспиративни теории, на база на опита и интуицията си твърдя, че ситуацията е изключително тревожна. Скоро под въпрос могат да бъдат поставени ценности и постижения, които смятаме за неизменна даденост, както е смятало всяко едно общество, преди да го връхлетят изключителни кризи и промени. Все повече хора признават, че живеем в „интересни времена”, но определено не в положителния смисъл на тази фраза.
