„Ислямска държава” е непризнатото дете на американския месианизъм в Близкия изток. Ужасно, но свое.
На 8 август 2014 г. американската авиация нанася първите въздушни удари срещу „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ). Четиринадесет месеца по-късно джихадистите са в настъпление. Вече владеят територия от 300 000 квадратни километра. Загубили са Кобане и Тикрит, но пък са превзели Палмира и Рамади. Многозвездни генерали рапортуват, че от въздуха междувременно са убити около 10 000 бойци на ИДИЛ. От което общият брой на джихадистите не е намалял, защото загубите са попълнени с излишък от нов набор воини на „халифата”, и числеността на терористичната армия се колебае около 20-30 хиляди. Провалът на водената от САЩ коалиция към момента е очевиден. Но логично ли е американската суперсила в съюз с най-могъщите армии в НАТО – британската, френската и турската, подкрепена от десетки по-малки партньори, да е неспособна да се справи с противник, равностоен на две американски дивизии, лишен от авиация и противовъздушна отбрана? Парадоксът има не военно, а политическо обяснение. Америка бие ИДИЛ, както гузен родител шамаросва своето копеле. Достатъчно, за да го заболи, но не и да го убие. Защото „Ислямска държава” е непризнатото дете на Вашингтон. Копелето на Буш. Ужасно, но свое.
ДЪРЖАВА ЛИ?
Доскоро организация, днес ИДИЛ наистина има много от атрибутите на държава. С цената на безпощаден терор контролира територия, сравнима с тази на Великобритания, включваща източната половина от Сирия и обширни райони от Западен Ирак. Джихадистите властват над шест милиона души чрез две полиции: традиционна и религиозна. Имат собствена централна банка в Мосул, която печата своя валута. Отскоро дори въвеждат свои автомобилни номера. ИДИЛ е олицетворение на мракобесието в очите на целия останал свят, но разширява влиянието си сред радикалните ислямисти. Нему се кълнат във вярност либийските милиции, зловещите палячовци от „Боко Харам”, хиляди европейски джихадисти и дори част от афганистанските ислямисти, традиционно лоялни към талибаните.
АБУ БАКР АЛ БАГДАДИ
През 2010 г. съвет от 11 „мъдреци” избира лидера на „Ислямска държава в Ирак” (ИДИ, първообразът на ИДИЛ). Старият водач е убит при американски въздушен удар. За Абу Бакр ал Багдади гласуват 9 от „мъдреците”, твърди Абдел Бари Атуан, палестинският журналист, автор на книгата „Ислямска държава”, която към днешна дата е най-пълноценният източник по темата. Изборът на Ал Багдади му придава легитимност, на която не се е радвал никой от досегашните джихадистки лидери самозванци: от неграмотните афганистански молли до самия Бин Ладен, чиято сила е в парите. „Халифът” на терористичната държава е едва 44-годишен, дипломиран специалист по ислямска история и юриспруденция от Багдадския университет. Има биография на обиден младеж. Като малък е слаб ученик, повтаря един клас заради двойка по английски език. Сетне армията отказва да го вземе заради сериозното му късогледство. Пробва се за светски юрист, но се проваля на приемния изпит в университета и е принуден да учи шариат и история. Този низ от неуспехи в младостта вероятно е една от причините за безпощадния му характер. „Халифът” притежава еталонна политическа биография за ролята на радикален ислямистки лидер. Роден е през 1971 г. в Самара, северно от Багдад, а рожденото му име е Ибрахим Ибн Ауад Ибн Ибрахим ал Бадри ал Курайши. В очите на сунитското духовенство то тежи много. Курайшите са род, който принадлежи на племето на Пророка. Споменава се дори в свещената книга на мюсюлманите. А това придава легитимност на Ал Багдади в очите на усърдните читатели на Корана. Миналото на така наречения „халиф” съдържа и необходимия стаж зад решетките. През 2004 г. е задържан от американските окупационни власти и прекарва два месеца в затворническите лагери в Адер и Бука. Защо американците го освобождават толкова скоро след задържането, остава мистерия, която допуска всякакви хипотези. Според някои сведения още като младеж той е попадал в полезрението на службите на Саддам Хюсеин с радикалните си проповеди, които му донасят прозвището шейх Ибрахим. Тъй или иначе, когато през 2003 г. американската армия помита режима на Саддам, бъдещият „халиф” и други като него посяват заразата на радикалния ислям, дълги години държана под похлупак от бруталните служби на светския диктатор.
ГЕНЕЗИСЪТ НА ИДИЛ
Историята акушира държавите след дълга, понякога вековна бременност. Заченатите ин витро умират бързо. „Ислямска държава” наглед е родена със секцио на 29 юни 2014 г., когато из един път е обявен „халифатът”. Всъщност тя е зачената още в годините на съветската окупация на Афганистан, когато Вашингтон залага на ислямския фундаментализъм като сплотяваща идеология срещу комунизма в Средна Азия. Рухването на СССР отваря битката за съветското наследство в Третия свят. Десетките осиротели сателити на Москва пристават на Вашингтон през 90-те. Арабските режими обаче упорстват в независимостта си. Те разчитат на устойчиви, суровинни икономики. По евроамериканските стандарти Хосни Мубарак, Саддам Хюсеин и Хафез Асад са диктатори, но по местните мерки са реформатори модернисти, които изграждат работещи икономики, образоват населението и утвърждават светски институции. Бруталните им методи потискат инакомислието, но посичат в зародиш и религиозния екстремизъм. Непростимият им грях е в дързостта да водят самостоятелна външна политика. Настъплението срещу арабските националистически режими започва с Първата война в Залива (1991 г.), проведена от Джордж Буш-баща и завършила с военна победа и политически пат. Саддам е маргинализиран, но съхранява властта. През 2003 г. Буш-син довършва делото на баща си и сваля Саддам. Втората война в Залива се провежда под знака на американския месианизъм, доктрината „Улфовиц”, условното название на силовата „демократизация”, вече експериментирана в Афганистан през 2001 г. Арабската пролет от 2010 г. ще помете и последните остатъци от стария ред (Кадафи, Мубарак). Динамиката на „силовата демократизация” обаче се изчерпва. В Сирия, последната фигурка от арабското домино, режимът на Башар ал Асад и до днес отказва да падне. В Египет генералитетът скоро се завръща на власт. Завлечен от американското хегемонистко изкушение, Западът се озовава лице в лице с избуялия ислямски фундаментализъм, който прониква идеологически, медийно и дори миграционно в Европа. Ислямизмът, някога инструментализиран от САЩ в борбата със СССР, се обръща срещу своите кукловоди. Свалянето на Саддам през 2003 г. връща на власт шиитското мнозинство в Ирак и низвергва сунитския елит на стария режим. След кратък ступор той ще се сбере под знамето на джихада. След 2006 г. правителството на шиита Нури ал Малики провежда в Ирак политика на „деБААСификация”. Сиреч лустрира бившите членове на партията БААС от властта. Повечето са сунити, единоверци на Саддам. Това задълбочава пропастта между мюсюлманските общности и радикализира сунитите. През 2010 г. новоизбраният шеф на „Ислямска държава” Абу Бакр ал Багдади печели огромна популярност с превземането на митичния затвор Абу Грейб. Хиляди освободени затворници сунити се вливат в редовете на джихадистите. Това превръща „Ислямска държава” във военен фактор.
ИДЕОЛОГИЯ И ПРАКТИКА НА ИДИЛ
Стратегията на ИДИЛ се различава от тази на Ал Кайда. Ако направим аналогия с болшевишката революционна дилема, Ал Кайда залага на перманентния джихад, докато ИДИЛ налага радикалните си възгледи в „отделно взета страна”. Да, „халифатът” е призван да се разраства до древните си простори, но най-напред трябва да укрепне в обособена територия. Тактиката на ИДИЛ е в целенасоченото посяване на ужаса. Разпъвания на кръст, обезглавявания, изнасилвания, отсичане на крайници и масови убийства са сред прийомите на джихадистите. Те хвърлят хомосексуалисти от покривите на високи сгради и набиват на метални огради отрязаните глави на държавните чиновници. През 2014 г. главорезите на ИДИЛ разстрелват за един ден 1500 военнопленници в иракския Тикрит. В очите на европееца джихадистите са болни от колективна психопатия. Уви, в ИДИЛ тя е премислена идеология, формулирана в текста „Управление на варварството”, публикуван през 2004 г. от Абу Бакр Наджи, теоретик на джихада. Според него борбата със Запада трябва да премине през три фази. 1. „Тормоз и изтощение”: фаза, при която хроничният тероризъм принуждава „неверниците” да се въоръжават. Големите разходи в съчетание със „социалните неравенства и с необуздания вкус към удоволствията” ще доведат до имплозия, счита Наджи. 2. Втората фаза е предизвикването на пряк наземен сблъсък с армиите на Запада. За целта ИДИЛ дава всички формални поводи за наземна интервенция: насилие над жени, изтребление на малцинства, унищожаване на културни паметници и привличане на деца под знамената на джихада. 3. Третата фаза е самото установяване на ислямистката представа за държавност, каквато я наблюдаваме днес, върху руините и хаоса на опустошените от джихада земи. Там, където светската власт е дезертирала.
ИКОНОМИКА И КИБЕРДЖИХАД
ИДИЛ днес се простира върху зона, наброяваща много петролни кладенци и газови находища, както и работещи рафинерии. Джихадистите продават петрол под пазарните цени на посредници, най-често турци и иранци, които си затварят очите за произхода на стоката. Тази сива икономика обяснява липсата на усърдие от турска страна в борбата с „Ислямска държава”. Както и общата неефективност на въздушните удари. Кой знае защо съюзническата авиация не успява да извади от строя рафинериите и петролопроводите. Корумпиращите пари от петрола, изглежда, са едно от обясненията. Основната отлика на ИДИЛ от Ал Кайда е в изкусната медийна политика. Залязващата организация на Бин Ладен разчиташе единствено на катарската телевизия Ал Джазира, която захранваше с неразбираемите видеообръщения на своя лидер. ИДИЛ е в крак с епохата на социалните мрежи. „Генералът” на киберджихада е едва 21-годишен. Името му е Джунаид Хусейн и има британски паспорт. На оперативно ниво войната в социалните мрежи се координира от Ахмед Абу Самра, сириец, роден във Франция и дипломиран в САЩ. ИДИЛ продуцира зловещи клипове с обезглавявания на заложници. Видеата са с холивудско качество и премислен мизансцен. Екзекуторите са маскирани джихадисти с ръст над 190 см, за да могат кадрите да внушават превъзходството на ислямистите над техните жертви. Изгарянето на пленения йордански пилот, затворен в клетка, е друг образ, импрегниран в съзнанието на зрителите. Фабриката за визуален терор разчита на добре координирана система от хиляди киберджихадисти, които разпространяват образите в социалните мрежи. Клиповете се превеждат на английски, френски, руски, китайски и урду. Нов момент в интернет стратегията на ИДИЛ са кратките филми за щастливия живот в земите на „Ислямска държава”. Репортажи в стил jihadi-cool, нещо като видео-шербет за преглъщане на ужаса.
КВАРТЕТЪТ Русия-Сирия-Ирак-Иран
На 26 септември 2015 г. Москва информира за създаването на съвместен информационен център на Русия, Иран, Сирия и Ирак в Багдад. Това е мекият начин да се огласи коалирането на четирите страни в борбата с ИДИЛ. От 30 септември руска групировка от над 50 самолета и хеликоптера (бомбардировачи Су-24 и Су-34, щурмови Су-25 и изтребители Су-30) бомбардира цели на ИДИЛ и другите формирования на сирийската опозиция. Военнодипломатическата офанзива на Кремъл постави в конфуз американската дипломация, която „изказа тревога” от появата на този неканен съюзник в борбата с общия враг. В американските приоритети борбата с „Ислямска държава” е само елемент от стратегията за свалянето на Асад. Не защото е диктатор, а защото е руски съюзник. Позицията на Вашингтон звучи приблизително така: оставете ни да си воюваме до победна безпътица. Тази война е наша, вътрешна, семейна работа. Защото чудовището ИДИЛ е удобно за мнозина, които предпочитат полувойната пред унищожаването му. „Ислямска държава” дава повод на Турция да се настани в Северна Сирия с така наречената „Армия на завоеванието”, финансирана от Анкара и структурирана около Фронта ан Нусра. От ИДИЛ се хранят контрабандистите на петрол. Войната е манна за търговците на оръжие от всички страни. Джихадистите изтощават армията на Дамаск и не бива да бъдат унищожавани преждевременно. Опитите на САЩ да структурират някаква сухопътна военна сила от така наречената умерена опозиция, погълнали над 500 милиона долара, се увенчаха с провал. Първата група от едва петима бойци, прехвърлени от Йордания, бе пленена от Фронта ан Нусра. Самата стратегия на Вашингтон в Сирия бе резюмирана от сенатора Джон Маккейн като „ужасен провал”. В този смисъл ИДИЛ остава последният претекст за САЩ да съхранят огромно военно присъствие в региона. Руското предложение за създаване на широка коалиция срещу ИДИЛ по подобие на антихитлеристката коалиция, отправено от президента Путин в ООН, превръща американския отказ във фактически чадър над ИДИЛ и изважда на показ липсата на последователност в позицията на Вашингтон. „Тези хора (ИДИЛ) са жестоки, но не и глупави, нито примитивни. Те не са по-глупави от вас и още не е ясно кой кого употребява за своите цели”, акцентира Путин. В опита си да дискредитират руската позиция в Сирия, Вашингтон, Париж и Лондон се оказаха принудени да адвокатстват на своите фракции в опозицията, обект на руските въздушни удари. А това поставя западните елити в изкуствена засада пред собствените им избиратели, които не схващат смисъла на евфемизма „умерена опозиция”. Защото той е мит за политическа употреба.
НОВИТЕ ГРАНИЦИ
Според ориенталистите войните на семейство Буш в Ирак и гражданската война в Сирия безвъзвратно са изтрили геометричните граници между двете държави. Днес правителството на Асад контролира около 30% от територията на някогашна Сирия, на която живеят обаче между 10 и 12 милиона, сиреч повече от половината от населението. В нея намират убежище и по-голямата част от петте милиона вътрешни мигранти, прокудени от войната. Фронтът ан Нусра, който всъщност представлява сбор от всевъзможни милиции, владее 15% от територията, на която живеят 2,5 милиона жители. Кюрдите вече установяват своята държавност върху анклави на север, простиращи се върху 15% от територията и населени с близо 2 милиона души. ИДИЛ простира владенията си върху 45% предимно полупустинни, но богати на суровини райони от Сирия, без да забравяме контролираните от хората на Ал Багдади иракски земи. Прекрояването на близкоизточните граници вече изглежда неизбежно. Сирия е злощастният домакин на война, в която участват араби, американци, руснаци, европейци, турци, перси и дори китайски уйгури. Конфликтът е дотолкова интернационализиран, че е въпрос на време историците да го официализират като Трета световна война. Това вече не е патос, а реалност. С отворен финал.