Конрад Аденауер

Как и защо той стана некоронованият крал на Западна Германия.

Под прозорците на дома им е винаги шумно и мръсно от многобройните минувачи, а също и от боклука, който обитателите не се притесняват да изхвърлят през прозорците. Домът на Аденауер е на три етажа, стаите са прекалено тесни, единственото предимство е, че отзад има малко дворче с овощно дръвче, две лозички и тревица, върху която Елена е разпънала простир за прането. Когато се омъжва, Елена е на 22 години и освен бащиния си дом нищо друго не е виждала, нито помирисвала. Може да се каже, че бракът й с Йохан не е пълен провал, но не и образец за семейна хармония. Той е на 38 години, доста по-възрастен от нея. Понякога я стряска със суровия си, твърде рязък нрав. Елена в никакъв случай не е красавица, тя е с груби, простовати, едри саксонски черти, но пък има весел характер. Семейството живее в централната част на Кьолн, на Балдуинщрасе 6. В този дом на 5 януари 1876 г. се ражда Конрад Аденауер. Той е третото дете (преди него са Август и Ханс, а след него Емилия) на строгото католическо семейство. След напускането на пруската армия Йохан става чиновник и се добира до позицията началник на канцеларията на кьолнския съд. Той е раздразнителен и авторитарен, но е загрижен баща и безспорен авторитет за децата си. В училището на Конрад децата са длъжни да държат ръцете си отпред на чиновете, а учителят ги налага с линията по пръстите, което се счита за обичайно правило на дисциплината. Конрад е старателен ученик, винаги е в първата петица на най-добрите ученици, но никога не е първи по нищо. На матурата при завършване на образованието си през 1894 г. Конрад получава „среден” (тройка), макар че до този момент не е имал оценки, по-ниски от „добър”. Той много иска да учи право, но за съжаление двамата му братя вече са студенти и семейството няма пари, за да го издържа. Баща му го урежда на работа в банковата къща „Зелигман”, като го утешава, че това е стара и много надеждна фирма. Зелигман действително принадлежат към най-известните еврейски финансови династии. „Трябваше рано сутрин да отида в банката, да отворя сейфовете, да разположа папките по масите, да приготвя и разнеса кафето за служителите, да отида за пощенските пратки, изобщо бях момче за всичко” – описва Конрад своята първа работа. Той изпитва истинско неудовлетворение от това, което върши, и скоро започва да се прибира у дома в лошо настроение. На Йохан му е тежко да вижда как синът му се измъчва от потиснато самочувствие и една вечер бащата извиква сина на сериозен разговор. Съобщава му, че са намерили възможност да го изпратят в университета със стипендия от фонда „Кремер”, който подпомага деца на родители от средното съсловие. Конрад избира университет, далеч от неговия роден дом – в град Фрайбург, Югозападна Германия, на южните склонове на Шварцвалд, тих и фантастично подреден ъгъл на Германия, по дух по-близо до Франция, отколкото до Прусия. Независимо от времето за пиене и забавление в понеделник в 8 часа Конрад неминуемо е на своето място в аудиторията. Доверието към него толкова нараства, че колегите му го избират за нещо като пазител на „черната каса”. Той събира малките суми, които им изпращат родителите, и после им дава по малко всеки ден, за да имат за препитание, а не да ги изхарчат наведнъж. За да получи право на юридическа практика в Прусия обаче, Конрад трябва да е завършил пруски университет, затова се премества в Бон. Но когато най-после завършва своето юридическо образование, той отново се оказва на издръжка на своите родители, тъй като стажът му не е платен. Напълно е зависим от своя баща и това му причинява дълбока психологическа травма, още повече, че той вече превъзхожда баща си по обща култура и знания за света. През януари 1902 г. Конрад на 26 години успява да получи длъжността младши прокурор. По същото време съвсем умишлено започва да посещава един от най-известните тенис клубове в Кьолн, където могат да се срещнат най-интересните и богати жени на града. И ето, че се запознава с Ема. Единият й дядо е бил главен архитект на Кьолн, а бащата на Ема загива при травма от падане от кон, след което майка й потъва в толкова дълбока печал, че смехът и веселието в дома им са погребани завинаги. Ема не е красива, нито пък особено елегантна, но чувството й за хумор и способността й да общува приятно я правят шармантна за мъжете. Тенисът е единственият й отдушник от тягостната атмосфера на скръб в дома й. Няколко месеца след запознанството им, докато са на пикник, Конрад прави предложение на Ема да се омъжи за него. Възторжена, облечена в шарена рокля и с широкопола шапка на главата, Ема приема предложението. Трудностите обаче тепърва предстоят, защото заплащането на Конрад е твърде малко и той следва да убеди майка й, че ще може да издържа Ема. Всичко тръгва в по-добра посока в началото на 1903 г., когато той започва да се занимава с адвокатура, работа, която е по-добре платена и по-перспективна от прокуратурата. Замества временно един от най-известните адвокати. С монотонните си речи Конрад лишава опонентите от всякакво желание за спор и така доволно бързо създава добра репутация. Вече венчавката му за момиче от „заможно” семейство не изглежда като нагъл опит с един скок да се добере до висшето общество. Във вторник на 26 октомври 1904 г. Конрад и Ема официално се подписват като съпрузи. Двойката се настанява в уютна, малка и добре обзаведена квартира на Клостерщрасе. През 1906 г. Конрад Аденауер е на 30 години. Лекарите му поставят лоша диагноза: диабет. Към онзи момент лечението с инсулин не е известно и единственото решение е диетата. Лекарите забраняват на Конрад да яде сладко и той спазва стриктно тази диета в продължение на 15 години. След това се установява, че всичко е отминало. Безследно и окончателно. И понеже от медицинска гледна точка това не е възможно, не е ясно имал ли е Конрад диабет, или е било временно нарушение на обмяната на веществата поради силен стрес на един крайно мнителен човек. Освен от хронични бронхити Конрад често се оплаква от силно главоболие и безсъние. Един ден вдига цялото семейство в паника заради малък спукан кръвоносен съд на крака. „Имам тромб, той вероятно ще попадне в мозъка и край с мен” – истерично повтаря Конрад. През 1906 г. Аденауер наистина преживява криза. Ето обаче, че съдбата се стоварва върху него с ясен знак: свободна е позицията помощник-кмет. Такива помощници има 12, всеки от тях ръководи един от департаментите на градското самоуправление, избират се чрез гласуване в общинския парламент. Да претендира за тази позиция е самонадеяно от страна на Конрад, доколкото той няма никакъв опит в тези дейности. В общината доминират две партии – Либерална и Център. Фракцията на Център я оглавява Херман Каузен, човекът, който е собственик на адвокатската кантора, в която доскоро Конрад е заемал временно овакантено място. Същият този човек оглавява и комисията по подбора на кандидатите за щатни длъжности в общината. Дали късметът е главната съставка на успеха? Или е нужно преди всичко да действаш. Конрад отива при Каузен и го моли за подкрепа. Би било нормално Каузен да отхвърли Конрад, но застаряващият политик е покорен от наивната откровеност на младия мъж. „Защо не ме вземете, аз не съм по-лош от другите?!!” – казва Конрад. Така Каузен издига неговата кандидатура от партията Център. Още тогава Аденауер проявява своето силно тактическо мислене. Той използва това, че Макс Валраф, чичото на съпругата му Ема, заема видна позиция в местната структура на Либералната партия. Чрез него си осигурява поддръжката на втората по големина партийна формация в местния парламент. Да се получи съгласието на кмета Бекер е въпрос на техническо оформяне. На 7 март 1906 г. за Конрад Аденауер са подадени 35 гласа „за” от 37 възможни. Юридическата кариера на Конрад завършва и започва любовната му сага с политиката. Най-щастлив е неговият баща, който възкликва: „Конрад, следващата ти цел трябва да е да станеш кмет!”.

Всички тези вълнения силно се отразяват на Йохан и няколко дни по-късно той получава удар. Докато Конрад се прибере у дома, баща му вече е мъртъв. Аденауер не отронва нито една сълза, преглъща дълбоко своите чувства. Опитва да усмири драмата в себе си, повтаряйки думите на Хораций: „Всички ги чака една и съща нощ”. Скоро след преместването си на новото работно място Конрад настанява семейството си в по-хубав дом и по-престижен квартал на Фридрих-Шмитщрасе. По това време Ема е в последните месеци от своята бременност и на 21 септември 1906 г. ражда малкия Конрад, който получава името на баща си. Но Ема е зле. Лекарите казват, че има проблеми с долната част на гръбначния стълб и с бъбреците. Не знаят как да я лекуват, предписват покой и диета. Непрестанните болки, които Ема има, променят начина на живот на семейството. Те се отказват от излишества, тържества, балове и общи събирания, което всъщност се харесва на Конрад. Животът им е прибран и консервативен. Могат да си позволят готвач и две прислужнички. Изпълнен с тъга, Конрад е напълно отдаден на работата си. Усеща дълбоко в клетките си, че единственото спасение за душата това е работата. Бързо придобива репутацията на работохолик, изисква пълно самораздаване и от своите служители, което, естествено, не се посреща с ентусиазъм. Задължава подчинените си на всеки две седмици да му представят отчет за свършената работа, което се възприема като приумица на един кариерист. В гласа на Конрад постепенно се появяват нотки на командорене, а в очите му блясва твърдост, смущаваща хората. По това време се случва нещо, което още веднъж му подхвърля пас за бъдещето. Либералите в кьолнския парламент, не щеш ли, свалят кмета Бекер и издигат чичото на Ема Макс Валраф. Вече няма никаква опасност Конрад да бъде изгонен от началническото място на данъчния департамент в общината. Валраф обича елегантните костюми, скъпия лов и разхищенията в общинските бюджети. Вестниците го обвиняват, че специално за посещението на кайзера е направил тоалетната на общината с мрамор, изхарчвайки доста средства. Но бъдещето на Конрад Аденауер нямаше да бъде толкова блестящо, ако към тази случайност на съдбата не се бе добавила и още една случайност. Фарвик, който е бил кандидатът за кмет на партия Център, така и не може да се смири, че му се налага да бъде подчинен на Валраф. Той безмерно се дразни от екстравагантностите на Валраф и един ден, изтощен от нерви, решава да се оттегли в частния сектор, като става изпълнителен директор на банка Шафхаузен. Център издига кандидатурата на Аденауер за заместник-кмет, което напълно устройва либерала Валраф. Останалите либерали обаче отказват да подкрепят Конрад, тъй като смятат, че става дума за безпринципно договаряне. Но към онзи момент политическият ландшафт в общината отново се е сменил и Център имат достатъчно гласове. Много хора определят заемането на позицията тогава от Конрад Аденауер като скандал. Първо, никога досега този пост в Кьолн не е заеман от толкова млад човек, съвсем неопитен, на 33 години. И, второ, Конрад е използвал семейните връзки на болната си жена. Тази е най-разпространената тема на салонните разговори в Кьолн по онова време. Хората, разбира се, пропускат да отбележат истинската същност на нещата, че всеки има право на оръжие, но победата е от Бога. Все още Аденауер не може да строи никакви илюзии за себе си, той е само пешка в чуждата игра. Новата позиция на Конрад му донася много високо възнаграждение дори и по стандартите на кьолнския елит. Аденауер купува парче земя, взима заем и построява свой дом, където през 1911 г. цялото му семейство се премества: Ема, майка му, сестра му, малкият Конрад и още по-малкият Макс, който е на една годинка. На следващата година на бял свят се появява и третото дете, този път момиченце – Мария, която ще наричат просто Рия. Раждането е много тежко, видът на Ема е плашещ, тя едва става от леглото. Все по-често подхваща разговор за това какво ще стане с децата, когато тя си отиде. Конрад започва да се срива психически. Симптомите на Ема подсказват най-лошото – рак.

През август 1914 г. започва Първата световна война. Кьолн не е изключение от общата военна психоза. По улиците се движат военни колони на запад. Постепенно обаче от фронта започват да се връщат ранени и Кьолн се превръща в гигантска болница, а промишлеността се пренастройва на военна основа. Символично се сваля петтонната камбана от катедралата и се претопява за патрони. Най-големият проблем е с храните. Конрад взима под личен контрол този въпрос. Забранява всякакъв износ на храни от града и започва складиране на запаси. Купуват се допълнително крави от Холандия, пасищата не стигат и кравите се пускат из градските паркове. Всички фирми са задължени да направят дарения за войниците. Градският автомобилен клуб предоставя автомобили за превоз на ранените. По това време Конрад демонстрира своята свръхскромност и склонност към аскетизъм – въздържане от пушене и алкохол, прическа до голо, най-обикновени дрехи, обувки, толкова изхабени, че палците на краката му почти се показват навън. Конрад забранява на пекарите да продават топъл хляб и те продават почти двудневен корав сухар. Така се намалява консумацията и Конрад може да върже баланса на търсенето и предлагането. За съжаление тези мерки не решават проблемите с дефицита на всичко, който стимулира черния пазар. Репутацията на Аденауер започва бавно да се срива. Кметът на Кьолн приписва всички добри ефекти от дейността на себе си, а всички провали ги стоварва като вина на своя заместник. В тази сложна обстановка Конрад решава да направи ловък ход: той организира нещо, което става известно като „голяма коалиция”. Досега всички политически комбинации в Кьолн са се разигравали между представителите на либералите, тоест крупната промишленост и търговската буржоазия, и партията Център на нехомогенната прослойка на католиците. Конрад обаче се договаря и със социалдемократите, които изразяват интересите на промишления пролетариат. Влиянието на социалдемократите се увеличава след присъединяването към Кьолн на промишлените райони от десния бряг на Рейн. Аденауер като правоверен католик счита социалдемократите за изчадия на ада, но за да укрепи разклатените си позиции, се решава на договорка с техния местен лидер – марксиста Золман. Договорката включва три места за тях в общинското събрание през 1918 г. и да се ликвидира антидемократичната трикласна избирателна система на гласуване в Прусия. В резултат социалдемократите ще подкрепят всички действия на Аденауер. По онова време пруската избирателна система е с разделено гласуване по класи: в първата класа влизат най-големите данъкоплатци, около 3% от населението. Във втората класа влизат хора със средни доходи, около 12%. А в третата класа попадат всички останали хора, тоест бедните, които са около 85% от населението. От всяка класа се избират по равно количество депутати. В същото това време продължават дрязгите в основните партии, включително и в Център, партията, от която е назначен Аденауер като заместник-кмет. Новите лидери на Център, юристът Хуго Менинг и Йоханес Рингс, изобщо не симпатизират на Конрад. Те го намират за аскет и сухар, който няма харизматични качества, но го признават за добър администратор и решават да го изтърпят, докато дойде време да го сменят с по-подходящ. Либералите от своя страна имат един ясно изразен неформален лидер, представител на крупната буржоазия – банкерът Луис Хаген. Потомък на стара еврейска фамилия Леви, Луис се жени са дъщерята на крупен промишленик католик и сменя фамилията си, а също и религията си. Хаген към началото на Първата световна война е един много богат човек, той е президент на кьолнската Търговска палата, влиза в директорските съвети на около 40 компании и е известен меценат в различни сфери – от университета до зоопарка. Иначе формалният лидер на либералите е Бернхард Фалк, но той е откровена креатура на Хаген. Като цяло политиката в Кьолн я определят пет човека: Менинг и Рингс (Център), Хаген и Фалк (либерали) плюс марксистът Золман (социалдемократи) зад кулисите. Тъй като през 1919 г. предстоят избори, тази групичка започва от рано да обсъжда възможните кандидатури. Три години преди изборите за кмет на 16 октомври 1916 г. умира Ема едва на 36 години. Ужас, ужас, ужас! Въпреки че Ема дълго е боледувала, ударът е непоносим за Конрад. Светът се опразва до едно нищо. Смъртта на любимия те прави безпомощен, не можеш да разбереш кой се разпорежда с теб. Конрад остава сам с децата, а сърцето му е направо безжизнено. Често прекарва дълго време с брат си Ханс, който е станал свещеник. „Животът ми се превърна в ад” – пише Конрад. Той силно отслабва, косите му оредяват, очите му хлътват, на лицето му се изписват мрак и болка, както и една с мъка сдържана ярост. Ударите обаче следват един след друг. Явно Аденауер има още да предплаща за бъдещето си величие. През март 1917 г. заместник-кметът на Кьолн Аденауер катастрофира. Неговият шофьор заспива на волана и колата се врязва в трамвай. Скоростта не е висока, но Аденауер силно пострадва, макар че е на задната седалка. От инерцията лицето му се удря в стъклената преграда, която го отделя от шофьора, носът, лицевите кости и долната челюст са разбити. Налага се да го оперират. „В болницата ни пуснаха чак след три дни. Когато го видяхме, не можахме да го познаем, искахме да избягаме. От леглото ни гледаше едно лице на непознат” – спомня си големият му син. Пластичните операции след травмата са променили физиономията на Аденауер до неузнаваемост. По думите на самия Конрад първата седмица е страшно мъчителна за него, той губи съзнание от болка, зрението му е засегнато. От друга страна, именно този е моментът на границата на живота и смъртта, в който Конрад се изпълва с покой. Опустошен от загубата на Ема, решава, че може да се лиши от живота, да не е толкова вкопчен в него. По законите на Вселената именно това усещане за отказ от живота бавно го извежда от страданието. След като го изписват от болницата, Конрад заминава да долекува своите травми в санаториум в Шварцвалд. И точно тогава идва съобщението. Настоящият кмет на Кьолн Валраф е получил предложение да стане секретар в Министерството на вътрешните работи, тоест да се премести в Берлин. Валраф дава прощален банкет и градът остава без кмет. Менинг, Рингс, Хаген и Фалк се събират и обсъждат кандидатурата на Аденауер, която е най-естествена, но имат съмнения дали заради катастрофата няма проблеми с главата. Преди да се обърнат с предложение към него, те се консултират с лекуващия го лекар. Чак след като той дава добра оценка за умственото здраве на Конрад, отиват на среща с него. След дълги приказки партия Център решава да издигне Аденауер за кмет на Кьолн, католиците са мнозинство, но би било добре да бъдат убедени и либералите. Всъщност Фалк одобрява Конрад, харесва неговата търпимост към мнението на другите и прогресивните му възгледи. Във фракцията на либералите обаче има и такива, които не одобряват Конрад. Тогава се намесва Хаген и използвайки всичките си връзки, успява да убеди градските съветници да го подкрепят. На 18 септември 1917 г. Конрад Аденауер е избран за кмет на Кьолн с 52 гласа „за” от общо 54. С това той става и депутат на законодателното събрание на Рейнската провинция, както и член на висшата палата на пруския Ландтаг (парламент на федерална провинция). След преживените удари Конрад не знае как точно да реагира на онова, което хората наричат победи в живота. Но постепенно понаучава нещо. Например това, че умението да благодариш за нещастието по-късно ти поднася по великолепен начин щастие. Пред новоизпечения кмет се отварят огромни възможности за контакти с най-значимите политици, промишленици, търговци и банкери. Все още страда от главоболие заради сътресението на мозъка, има белези по лицето, но като цяло Конрад най-после се чувства отлично. Неговият външен вид става импозантен. Носи тъмен костюм, има строг поглед, който изисква служителите да му се подчиняват. Конрад пише: „Всички ми завиждат, но на мен ми е безкрайно тежко. Работата е наркотик, който ме отвлича от страданието”. През същата тази 1917 г. болшевиките вземат властта в Русия и предприемат радикални мерки за изход от войната. Но гладът, антивоенните настроения, класовата ненавист, бедността – всички тези фактори, които пораждат насилствената революция в Русия, всъщност са налице и в Кьолн. Възможността за избуяването на болшевизъм в Германия е напълно реална. Към края на войната Кьолн се напълва с около 20 хиляди дезертьори, които обикалят, гладни и въоръжени. Градът тръгва към упадък, престъпността се увеличава, грабежите стават обичайно явление. В началото на ноември 1918 г. германският флот получава нареждане да излезе в открито море и да започне бой с английските линейни кораби. За германските моряци тази безумна заповед означава сигурна смърт. Те отказват да изпълнят заповедта, започват бунтове в различни части на германската армия, всички настояват за сключване на примирие. Вилхелм II пресича германско-холандската граница и от император се превръща в политически емигрант. Правителството се сменя и в опит да се успокои тълпата се приемат ред закони, които отдавна искат социалдемократите, прогресистите и депутатите от Център. Отменя се и кастовата избирателна система, но бунтовете и метежите не стихват. Матросите от Кил тръгват към Кьолн и за няколко часа овладяват града. На площада обявяват, че монархията в Германия е свалена и отсега нататък страната е република. Тогава германското правителство решава да поиска примирие. На 4 октомври 1918 г. във Вашингтон пристига депеша от Берлин, че германците са готови на преговори. Американците обаче не бързат да информират своите съюзници за германската капитулация. Не е ясно какво американците са искали да направят, но френските криптографи улавят телеграмата, разшифроват я и веднага я споделят с англичаните. Заради недоверието към американците и опасността от комунистическата зараза в следвоенна Германия британците и французите решават, че е нужна окупация. Между САЩ, Франция и Англия настават разногласия. Все пак е изработена обща платформа – французите получават Елзас и Лотарингия, ще има окупация на запад от Рейн, ще се създаде демилитаризирана зона по десния бряг, а в градовете Майнц, Манхайм и Кьолн окупаторите ще разположат свои войски и от другата страна на Рейн. Всяка армия има свой собствен сектор. Кьолн с прилежащите райони попада в английската зона. На 7 ноември 1918 г. тези условия се съобщават на германското правителство. Най-доволни от споразумението са французите, но пък не им е приятно, че Кьолн е в английски ръце. Американците мислят само как да си върнат войниците у дома и европейските разпри не ги интересуват. Най-малко доволни са англичаните. На заседание на военния кабинет на 10 ноември Лойд Джордж мрачно отбелязва, че да се остави войска в Германия е все едно да се остави в район с холера. „Самите германци изпробваха това в Русия и прихванаха бацила на болшевизма” – подчертава той. Уинстън Чърчил от своя страна добавя: „Трябва да се погрижим за съхраняване на германската армия. И да поддържаме Германия като бариера против болшевишката заплаха”. Директивите, разработени в щаба на англичаните, относно гражданите на Германия са доста нереалистични. Както се изразява командващият британския експедиционен корпус генерал Дъглас Хейг: „За германеца единственият начин да не нарушава нищо, е да не става от постелята. Но и там може да се провини, ако захърка например много силно”. По това време кметът на Кьолн Аденауер решава, че е невъзможно да се справи с протестиращите тълпи и приема разумно решение да води преговори с метежниците. Обединявайки усилията си със Золман (като социалдемократ и представител на бедната класа), двамата все пак успяват да предотвратят анархията в града. С часове расте активността на крайно левите сили в страната, които нагнетяват напрежение за продължаване на революцията. Разнопосочните класови интереси на германците обаче се обединяват във всеобщо възмущение, когато стават ясни продиктуваните от съюзниците условия на примирието. Самият Аденауер изобщо не признава вината на германците за войната, за германското нападение над Франция и Белгия той предпочита да забрави. Само половин година след войната той заявява, че Франция винаги е ненавиждала Германия, а германците просто искат да създадат една стабилна Европа. В Кьолн англичаните въвеждат три окомплектовани дивизии. Военен губернатор става Чарлс Фъргюсън. На 11 декември 1918 г. неговият щаб се настанява в хотел „Монопол”, като всички посетители и мебели са изхвърлени безцеремонно. Британците обявяват, че всички опити за саботаж на окупацията ще се наказват по военните закони. Постепенно обаче окупаторите поразхлабват строгия режим: малко хора спазват комендантския час от 7 вечерта до 5 сутринта. Но окупацията си е окупация. Полицията е подчинена на англичаните, а на всички жители са раздадени удостоверения, които да показват при поискване от патрулите по улиците. Окупацията донася само едно много хубаво нещо: заплахата от революция изчезва и се възцарява стабилност. По това време Конрад има направо непроницаемо изражение на лицето, торбички под очите и поглед, изпълнен със строгост и самота. В дома му е пусто откъм женски прищевки, а децата предпочитат често да напускат мрачната домашна атмосфера. Понякога те спят у съседите – семейство Цинсер, които също имат три деца и обичат шумните весели партита. Конрад започва да обмисля, че трябва да се ожени отново, най-вече заради сплетните и клюките, които ще започнат да се носят, ако на тази висока позиция остане самотен мъж. Той много харесва 23-годишната Гуси Цинсер (Аугуста), именно дъщерята на съседското семейство. Двамата често говорят през оградата за насажденията в двора, кое как расте, кога да се полива. Конрад дава съвети на Гуси за зеленчуците. И ето, че скоро Гуси заявява на своите родители, че иска да приеме католицизма, за да се омъжи за Конрад. Цинсер са лутеранци, а религиозният фанатик Аденауер предварително е заявил на Аугуста, че никога няма да се ожени за лутеранка. Семейство Цинсер много уважават Конрад, но дъщеря им е два пъти по-млада от него, освен това те са убедени, че той никога няма да забрави своята Ема и че неговите деца никога няма да приемат Аугуста за доведена майка. На доводите им Гуси непрекъснато повтаря, че Конрад е най-умният, най-милият и най-деликатен мъж на света. Силно притеснени, родителите й вземат решение да я изпратят на гости при роднини във Висбаден, за да може да позабрави Конрад. Уви, Гуси се връща с думите: „Не мога да живея без него!”. На 25 септември 1919 г. Конрад най-после се жени за Гуси в скромна атмосфера. Бракът им обаче не започва обещаващо. Меден месец няма и още от първия ден Конрад потъва в работа до гуша, от сутрин до вечер отсъства от дома, има безброй пътувания до Берлин, а на Гуси й се налага постоянно да стои сама. Но това е нейната патриархална задача. Да бъде битието на един мъж. Както казваше една американска философка: „Жена Моцарт няма поради тази причина, заради която няма и жена Джак Изкормвача”. Грандиозната енергия на осъществяването е прибрана в малкото семейно чекмедже на посредственото ежедневие. Прислугата не се отнася сериозно към Аугуста заради възрастта й, а децата на Конрад оправдават най-лошите предсказания на родителите й. До вчера съседи и приятели с Гуси, днес на децата им се налага да я наричат мама. Нито Коко, нито Макс имат намерение да се съобразяват с Гуси. „Аз я помня ученичка, каква майка може да ми бъде!” – казва по-големият син на Конрад. Освен всичко децата му считат, че Гуси не се отличава с особен интелект и предпочитат да общуват с леля им Миа, сестрата на Ема, която смятат за нещо като „втора майка”. Обаче Гуси постепенно обръща нещата със своята огромна любов и доброта. За нея най-важното нещо на света е нейният съпруг и тя му посвещава цялата си нежност. Гуси изпитва истинско обожание към Конрад, което й помага да живее живота си с него като приказка. Защото действителността, в която човек живее, се измисля изключително от любовта. Сутрин тя не се отделя от прозореца, докато неговият служебен автомобил не се скрие от погледа й. Половин час преди да се прибере за вечеря, Гуси оставя всичко друго и започва да се приготвя за него. Тя посвещава всичкото си внимание само на Конрад. Сутрин задължително закусват двамата, после разхождат ротвайлера, после той отива на работа, понякога се връща за обяд в 13,45. След това пак на работа. Вечер Конрад не ляга по-късно от 11 часа. Гуси не е свикнала с подобен педантичен режим на живот, определен до минути. В нейното семейство има огромна свобода и артистична неподреденост. Но Аугуста просто обича и това е достатъчно, за да й харесва всичко. Дори резките смени на настроенията у Конрад – той може да е добричък и благодушен и изведнъж да стане придирчив, зъл и бесен. На 4 юни 1920 г. Гуси ражда син, който умира. Конрад буквално е претръпнал с нещастието. Не е наша работа да казваме на Бог как да управлява света, мисли си той. На 6 юни се състоят първите избори за Райхстаг по новата приета конституция на Ваймарската република. Новият канцлер е един от старите деятели на партията Център Константин Ференбах. Когато Конрад разбира, че Център взима властта, веднага помисля само за едно: време е да излезе на главната политическа сцена. Аденауер постига съвършено хармонични отношения с британците въпреки всички инциденти и битови кризи по време на окупацията предвид пиянството и своеволията на войниците. Една сутрин паметникът на Вилхелм и императрица Аугуста осъмва с нощни гърнета по главите на скулпторите, друг път пияни британци стрелят по мирни граждани и пр. Съзнанието на Аденауер е изключително заето с това как да подобри ситуацията в Кьолн. Приморските пристанища са обречени на упадък, тъй като развитието им се задържа умишлено от окупаторите. Затова пък Конрад решава, че Кьолн може да стане център на речната и морската търговия и отправя предизвикателство към британците: да построи порт и инфраструктура, както и някои промишлени предприятия. Започва бурно строителство и на университет, културни институти, улици и др. Обичайно Аденауер се жалва от французите, които водят агресивна политика за превръщането на Рейнската област в самостоятелна държава. Но в един момент и той самият заговаря за тази идея за автономия, което по-късно неговите опоненти ще му прикачат като предателство. Англичаните от своя страна търсят човек, на когото да се опрат в съперничеството си с французите за влияние в Германия. Конрад подчертава, че крайната слабост на сменящите се правителства не позволява на Германия да изпълни своите задължения по мирния договор. „Единственото спасение за Германия е да се създаде правителство, което да разполага почти с диктаторски правомощия” – казва Аденауер. Чудесен демократ, който призовава към диктатура, мислят си британците. Размерът на задълженията, които Германия трябва да изплаща на победителите, е предмет на остри дискусии. От Германия се изисква повече, отколкото тя може да даде. Изчислени към днешни пари, Германия е длъжна да изплати около 750 милиарда марки на победителите. Правителството на Фаренбах моли за посредничество и помощ САЩ, но американците отказват. То подава оставка, неспособно да се справи със ситуацията. Кьолн се превръща в град с британски характер, вече има училища и магазини за британци, по улиците се появяват бойскаути, започва строителството на „военно градче”, където да се поберат семействата на англичаните, а за самия Аденауер валят покровителствени похвали към британското правителство. Изведнъж се отваря страхотна опция Конрад да бъде издигнат до позицията на канцлер. По време на преговорите обаче той прави ужасна грешка. Предлага да отмени осемчасовия работен ден, което поражда буря от възмущение, социалдемократите веднага му искат обяснение. „А как иначе ще се изплатят репарациите?” – пита Конрад. Аденауер поставя и редица други условия, за да приеме канцлерството, като например това сам да избира министрите, което никак не се харесва на неговата партия. Така кандидатурата на Конрад отпада от само себе си. Французите продължават да натискат за разчленяване на Германия и отделяне на Рейнските територии. Постепенно германците започват да гледат на британските войски като на единствената защита от „наполеоновските” планове на френското правителство, оглавено от френския ястреб Раймон Поанкаре. На 26 декември Комисията по репарациите констатира, че Германия не изпълнява задълженията си, и на 11 януари 1923 г. французите и белгийците окупират Рур. Това предизвиква ярост и обединява германците. Започва вълна от стихийни стачки и протести. Работниците в Рур не желаят да работят за окупаторите. Седмица по-късно на 18 януари 1923 г. Гуси ражда син, когото кръщават Паул. Този път бебето е здраво и силно. Аугуста доста е понапълняла и изобщо се е превърнала в типична германка домакиня, която няма никакви други интереси освен обикалянето с приятелки по кьолнските кафенета, където се предлагат пирожки, които от своя страна се отразяват на фигурата. Сякаш раждането на Паул не докосва никаква струна в душата на Конрад. Ако всичко е нормално, значи няма повод за емоции, такава е философията на кмета, напълно обичайна за германците. Конрад осигурява много добре своето семейство в годините на следвоенната повсеместна нищета. Той успява да дои градската хазна умело и натрупва немалко състояние. Данъкоплатците заплащат даже ремонта на пейките в двора на дома му, както и новия му служебен мерцедес Бенц. Конрад мрачно коментира пред британците: „Франция иска да приключи с Германия. Европа се връща към Наполеоновите времена. Водещите държави ще бъдат Англия, Франция и Русия”. Такава перспектива е неприятна за англичаните, а германската преса все повече се настройва крайно националистически. Бедността се разширява, медицинската помощ става недостъпна, инфлацията е главоломна, самоубийствата нарастват, започват вълнения, с които полицията не може да се справи, правителствата се сменят често. Около 30 хиляди души в Кьолн получават безплатен обяд, организиран от кмета. Има някои неща, които препъват Конрад към голямата политика в онзи момент: първо, много му е трудно да е дипломат, тъй като не знае езици; второ, изпитва известно преклонение пред успелите богати хора, например възприема промишлените магнати като висша класа на човешкия род. Магнатите смятат, че всъщност те управляват Кьолн, а самият Аденауер никога не се опитва да опровергае това тяхно мнение, той се стреми само с всички сили да стане признат член на тази каста. На 30 януари 1926 г. след продължителни договорки между Германия и съюзниците окупатори най-после британският флаг е спуснат и в Кьолн се издига кьолнският флаг. Всички хора са на площада, обявява се край на британската окупация, английският контингент се изтегля. На 21 март на официална визита в Кьолн пристига президентът на Германия Хинденбург. Банкетът, устроен от кмета Аденауер, е немислим по пищност. Поканени са повече от 600 гости, за всеки има флакон с кьолнска парфюмерия, менюто поразява с изобилието си, а накрая гостите получават и по една пура, на обвивката на която могат да видят миниатюрния портрет на самия кмет. Този път вкусът на Аденауер му изневерява. На сутрешното тържествено заседание след кратката реч на президента Конрад решава да се включи със слово, в което става дума за тежките мъки на германците, за своеволията на окупаторите, за надменността на победителите, за невинните жертви, за които са виновни британците, и пр. „Долу злото! Долу окупационния режим!” – емоционално приключва Аденауер. Присъстващият на това мероприятие англичанин лорд Килмарнок се хваща за главата. Той винаги е защитавал германците от набезите на французите, а дори и от своето лондонско началство. Лордът е толкова възмутен, че отправя донесение до британския министър на външните работи Чембърлейн, в което няма и следа от предишните похвали. Репутацията на Аденауер в очите на британците е непоправимо подронена. Килмарнок подчертава цинизма на кьолнския кмет и дълбокото му лицемерие. Досието на Конрад Аденауер във Форин офис се обогатява с нов ярък документ. Но колкото повече расте недоверието на англичаните към Конрад, толкова повече се засилва неговата популярност в Кьолн и в цяла Германия. Семейният му живот е в хармония. Гуси се оказва идеалната съпруга, винаги е в добро настроение, обича да го придружава на публични мероприятия, умее да поддържа светски разговори и да създава симпатии. Гуси разбира, че никога няма да заеме в сърцето му мястото на Ема, но на нея й стига това, което има. Между двамата няма страстна любов, а по-скоро приятелство. Гуси ражда на Аденауер и едно момиче – Лотте. Поначало Конрад не обича да идват гости в дома му и забранява на по-големите Макс, Коко и Рия да водят приятели вкъщи. Няколко пъти в годината финансово-промишленият елит на Кьолн кани кмета и неговата съпруга на прием и горе-долу с това се изчерпва светският живот на Конрад. Неговият аскетизъм най-добре усещат децата му. Той ограничава яденето им на сладкиши в строго определен график. При Конрад всичко е подредено. Той взима отпуск през август или септември и тогава семейството се отправя на почивка из различни части на Германия. Първото им излизане в чужбина е на 24 юли 1924 г., когато двамата с Гуси и децата отиват до Швейцария в малкото планинско селце Шандолен, до което може да се изкатери човек само пеша. След това започват всяка година по едно и също време да посещават един и същ хотел, ангажират едни и същи стаи, буквално спят в едни и същи легла, хранят се на същите маси със същите прибори. Години наред.

Постепенно популярността на Конрад в Кьолн започва да спада. Опозицията открива агресивен лидер, който не отстъпва на Аденауер, това е Роберт Херлингер, депутат от Социалдемократическата партия. Херлингер обвинява Конрад, че е превърнал градските съветници в чиновници на своя апарат. И че ползва произволно градския бюджет. Някои политици от Център също протестират, видният политик Рингс му пише писмо: „Ако не прекратите всички тези проекти, ще се случи непоправимото”. Аденауер е в пълен шок, не е очаквал това от свой партиец. В отговор на нападките, че положението с бюджета е критично, Конрад предлага да се намалят социалните разходи, както и да се повишат цените на газа и електричеството. Пререканията се увеличават, а Конрад усложнява отношенията си с Берлин, тъй като задлъжнялостта на Кьолн се задълбочава. Председателят на Райхсбанката Ялмар Шахт и външният министър Щреземан открито критикуват Аденауер, че екстравагантните му харчове пречат на преговорните процеси за намаляване на репарациите. През ноември 1929 г. отново има избори за кмет на Кьолн, в които Аденауер се представя виртуозно в политическите договорки. Няма градски съветник, който Конрад да не се е опитал да спечели предварително. Победата му не е убедителна, но е победа. За Аденауер са подадени 49 бюлетини, за неговия опонент Херлингер – 47. Дотук добре, но успехът и щастието са две различни неща. В същото време Райхстагът се разпуска и се насрочват нови избори. Изборите на 14 септември 1930 г. стават повратна точка в историята на Ваймарската република. Неочакваната победа за нацистката партия смайва всички. За нацистите са гласували 6,4 милиона избиратели. Фракцията им в Райхстага се увеличава от 28 на 107 депутати. В деня на откриването на първото заседание на Райхстага всички нацисти се появяват с кафяви ризи. Процентът на кьолнските граждани, гласували за нацистите, е много малък в сравнение с други части на Германия, но все пак е пораснал близо 4 пъти. Аденауер не се плаши от нацистите, за него най-голямата опасност е комунизмът. По това време Гуси ражда още един син на Конрад, когото кръщават Георг. Аденауер е вече на 56 години, баща е на седем деца и спокойно би могъл да се оттегли от политиката. Но как ще издържа семейството си?! Когато на 31 юли 1932 г. нацистите отново удвояват фракцията си в Райхстага, започва да се шири мнението, че е добре те да бъдат включени в правителството. Партиите в германския парламент не успяват да се договорят, а на Хитлер не му е достатъчен поста вицеканцлер, затова отново парламентът се разпуска и се насрочват избори за 6 ноември. Ситуацията става драматична. В периода до изборите Аденауер си хваща шапката и заминава на почивка в Швейцария, което изглежда като бягство. Крайният срок за плащане на кредитите изтича и от гледна точка на закона Кьолн е фалирал. Когато започват трудните преговори с банките за преструктуриране на дълговете, Аденауер ходи из горските пътеки на Швейцарските Алпи. При огромната бъркотия Конрад, който е същевременно и председател на Държавния съвет на Прусия, споделя мнението, че в Прусия трябва да бъде създадено правителство с участието на националсоциалистите. Според него подобен вариант би облекчил по-нататък участието на нацистите в правителството на Райха в Берлин. Към онзи момент Конрад разглежда това като една подготовка за идването на власт на нацистите и за заемането на поста канцлер от Хитлер. Дори най-добронамереният биограф на Конрад Аденауер казва, че той е допуснал огромна грешка. Обяснението е неговият сляп антикомунизъм. По-добре всичко друго, но не и болшевишки преврат. Но има друго обяснение, не толкова възвишено. Конрад усеща, че нацистите набират енергия, а той на всяка цена трябва да се задържи на тази позиция, за тази цел е готов на съюз и с дявола. Конрад е просто играч. И като всеки играч смята, че ще спечели. Но уви. В началото на 1933 г. Хитлер два пъти посещава Кьолн, а Конрад регулярно пътува до  Берлин, въпреки това те двамата никога не се срещат  насаме, но интересното е, че даже не се срещат и в  обща компания. Едва в първите дни на февруари 1933  г., когато Адолф Хитлер вече е във вихъра си, Конрад  Аденауер разбира илюзиите на своите представи за нацистите. На 4 февруари с декрет е разпуснато градското събрание на Кьолн, а на 12 март жителите на града  трябва да изберат нови представители, а от своя  страна представителите да изберат нов кмет. Този  път Конрад няма никакъв шанс да бъде избран. На 17  февруари Адолф Хитлер посещава Кьолн, но не в качеството си на канцлер, а на лидер на партия във връзка с предизборната кампания. Още по това време между Хитлер и Аденауер се настанява неприязън. Конрад  все още изпълнява задълженията си на кмет до  предстоящите избори и всячески пречи на митингите на нацистите, сваля им със заповеди  знамената, не разрешава заря и илюминации,  създава всевъзможни пречки. Нацисткият  вестник на партията „Вестдойчер Беобахтер”  веднага отбелязва, че г-н Аденауер трябва да  бъде наясно, че ще бъде отговорен за поведението си. Пожарът в Райхстага на 27 срещу 28  февруари е само повод нацистите да започнат  открит терор, арести и репресии, на пресата  е сложена юзда, а другите партии са почти удушени. Изборите за местен парламент в Кьолн  се превръщат във фарс. Лидерите на местните социалдемократи начело със Золман са „задържани превантивно”. А пропагандният  „Вестдойчер Беобахтер” пише: „Долу Аденауер! Долу паразитът, ограбващ нашия град! Изберете националсоциалистите!”. Нацистите  организират и събиране на средства под мотото: „Да купим куршум за Аденауер!”. На всички  митинги по площадите го наричат „Враг на  народа!”. Всичко това дава своите плодове. И както  по-късно отбелязва Аденауер, дори старите приятелки на неговата съпруга, които досега са й завиждали, се  отдръпват. Неговите колеги и съмишленици започват  да го отбягват. Агресията срещу него е толкова мощна, че той решава да се оттегли в Бон, отвеждайки със  себе си и Гуси. В деня на изборите на 12 март Конрад се връща в Кьолн, макар че го предупреждават, че има опасност за живота му и че е по-добре тихичко да изчезне. Появява се на публични места и вижда, че всички го избягват. Само един от неговите заместници плахо се приближава и му прошепва, че нацистите са планирали нападение, утре смятат да го изхвърлят през прозореца на кметството, а полицията отказва да му осигури охрана. Нацистите стават най-голямата фракция в кьолнския парламент, въпреки че не получават абсолютно мнозинство. Конрад Аденауер, който все още е председател на Пруския държавен съвет, решава да поиска среща с Херман Гьоринг, за да му разкаже за злоупотребите и своеволията по време на избирателната кампания в неговия град. В Берлин му се налага да чака три дни, за да влезе при Гьоринг, междувременно научава от радиото, че нацисткият гаулайтер Йозеф Грое е провъзгласил от балкона на кметството, че най-после Конрад Аденауер е детрониран и новият кмет ще бъде Гюнтер Ризен. Когато все пак Конрад влиза в кабинета на Гьоринг, първото, което научава, е, че започва разследване на неговите финансови злоупотреби. Аденауер протестира и твърди, че свалянето му от поста кмет е незаконно, но с това аудиенцията завършва. На 23 март 1933 г. депутатите в Райхстага гласуват Хитлеровия закон „За преодоляване на бедственото състояние на народа”, с който реално се установява режим на тотална диктатура. Наблюдавайки всички това, Аденауер изпада в тежка депресия. Семейството му вече няма нито дом, нито пък той има работа. На 58 години Конрад е в пълен банкрут. Не само че няма пари, но го заплашва съд по обвинение в икономически престъпления и дори в политически, тъй като отново изплува темата за неговото предложение за отцепване на Рейнска област по време на англо-френската окупация. Всички, които досега е считал за приятели и съюзници, се отвръщат. Неговите съюзници от партията Център, с които е бил около 27 години заедно във всички битки за властта, извършват предателство, като се съгласяват с всички обвинения срещу Конрад, направени от нацистите. На Конрад наистина му е мъчително зле. Първият човек, който почуква на вратата на неговата берлинска квартира, е Дани Хайнеман. Дани е получил от Конрад две писма, в които той го моли за пари и му описва бедственото си положение на бежанец. Дани откликва на молбата и оставя на масичката му десет хиляди марки. Конрад измрънква само, че не знае кога би могъл да му ги върне, ако изобщо някога може. Дарителят се усмихва и казва само, че до този момент всички негови инвестиции са се оправдавали. Това е страшно необичайно, тъй като до този момент отношенията между Конрад и Дани Хайнеман винаги са били делови, а не лични и дори може да се каже хладни. В следващите три години Конрад няколко пъти ще се обръща с молба за финансова помощ към Дани и никога няма да получи отказ. Хайнеман е белгиец, гражданин на САЩ, инженер и бизнесмен с еврейски корени, чиито предци са емигрирали в САЩ от Германия. Американският му паспорт му позволява свободно да минава през границите, без да бъде подложен на антисемитски гонения от страна на властта. Жестът на Хайнеман буквално спасява Конрад от пълна нищета. Двамата с Гуси обсъждат какво ще правят с децата – първите три от Ема са големи и всичко е наред, най-големият е завършил право в Берлин, по-малкият учи също право, но в Кьолн, а Рия изучава чужди езици в Хайделберг. Проблемът е с по-малките четири. Двете са вече ученици и нацистите биха могли да ги използват, за да шантажират Конрад. С Гуси решават тя да се върне при децата, а Конрад пише писмо на свой приятел от гимназията, който е абат в манастир, с молбата да се приюти в манастира „Мария Лаах” за един-два месеца. Приятелят му се съгласява и Конрад заживява сред природата на тихо място, в килия, в която има само легло, стол и маса. Животът в манастира е подчинен на много строги правила, от пълното мълчание по време на хранене до ритуалните молитви и времето за работа. Сутрин голяма меса, вечер – малка. За човек, идващ от грешния свят, е много трудно да се приспособи към всички педантични детайли. Конрад пише писма не само на съпругата си, но и на още една жена – Дора Пфердменгес. Тя е близка приятелка на жена му. Между Конрад и Дора има особена интелектуална връзка. Факт е, че първото писмо, което Конрад пише от манастира, не е до съпругата му, а до Дора. Факт е, че първият човек, който посещава Конрад в манастира, е именно Дора. В писмата си той споделя всичката болка, която носи. Конрад безспорно е привлечен от Дора, от нейния независим дух, тя е интересна, образована и самостоятелна. Доста време е живяла в Лондон, тъй като съпругът й работи в лондонския клон на една германска банка. Нацисткият „Вестдойчер Беобахтер” неодобрително порицава манастира, че е прибрал този злодей на топло. А властта дава знак, че ако Аденауер остане там, това ще навреди на самия манастир. Конрад се мести в друг манастир и пише писмо на Хайнеман: „Аз живея, прокуден от дома и семейството си, не знам какво ще се случи с мен, живея в принудително безделие и празнота, които едва издържам. Не мога да спя без таблетки и спя неповече от няколко часа”. Местейки се от един манастир в друг, Конрад все още се утешава с надеждата, че и Хитлеровата революция ще свърши така, както всички революции свършват, революционерите ще се изядат един друг и той ще има възможност да се върне в политиката. Но засега все още му предстои най-важното: да оцелее. Той се отказва от отшелничеството и заминава за Берлин, където синът му Коко е получил работа в голяма фирма. По това време много богати „неарийци” напускат Германия и оставят своите апартаменти и вили. Конрад взема под наем на добра цена хубава квартира тъкмо от човек, който иска да напусне хитлеристкия режим. В новия дом се събира цялото семейство. Къщата е прекрасно мебелирана с голяма градина, макар и запусната. Има даже и басейн. Скоро идва съобщение, че кьолнският съд е закрил делото срещу Конрад заради липса на доказателства. Проблемите с парите обаче остават. Конрад вече са го „пенсионирали”, но с много ниска пенсия, на Гуси са й откраднали скъпоценностите, но за щастие са били застраховани и тя е получила нещо от застраховката, идва и поредният „заем” от Хайнеман. Аденауер разпределя много внимателно малкото средства, които имат. Всичко е спокойно до 30 юни 1934 г., когато се разразява кървавата оргия между Хитлер и един от неговите сподвижници, Ернст Рьом. В нощта на 30 срещу 1 юни хората на Рьом са извадени от леглата и са разстреляни в двора на затвора Щаделхайм в Мюнхен. Носят се безброй слухове за арести и убийства. Около 8 часа вечерта пред дома на Конрад на Аугустусщрасе 40 спира автомобил. От него излиза цивилно облечен човек и натиска звънеца на вратичката. Без да изчака някой да отвори, човекът ловко се прехвърля през оградата и тръгва към Конрад, който по това време, както всеки ден, полива цветята. „Гестапо! – казва непознатият и показва значката на ревера си. – Вие сте арестуван. Съберете си вещите и елате с мен!” Конрад оставя лейката на земята и без да бърза, тръгва към къщата. В това време Гуси извиква от терасата: „Какво искате от моя съпруг?”. Агентът на Гестапо невъзмутимо отговаря: „Временна мярка”. „Кога ще го върнете?” – пищи Гуси. Отговорът е уклончив: „Боя се, че ще отнеме известно време”. Конрад набързо събира малко дрехи, прощава се с Гуси и децата и тръгва. Автомобилът потегля през гората от страната на Потсдам. Изведнъж агентът му задава въпрос, дали носи със себе си оръжие. Конрад се сковава. Той е чувал за множество случаи, замъкват ги из пустите пътища, после ги убиват с фалшивото оправдание „при опи за бягство”. Аденауер прекарва нощта с още няколко нещастници като него в пригодено за затвор училище, тъй като затворите вече не достигат. След два дни го отвеждат в полицейското управление в Потсдам, където започват да го разпитват. В това време Гуси обикаля полицейските участъци, за да пита за съпруга си, никой нищо не може да й каже и тя се прибира унила при децата. Внезапно вечерта вратата се отваря и Гуси едва не припада от радост: това е Конрад, връща се. Пуснат е по директивата на Хитлер да бъдат прекратени репресиите върху всички, които не са свързани директно с Рьом. Но Аденауер е разбрал нещо много важно, че Хитлер никога няма да изпусне от своя прицел нито един свой противник. Никога. Контурите на новия ред окончателно се изясняват, когато на 88 години умира Хинденбург и Райхстагът мигновено приема закон за обединяване на двата поста – президент и глава на правителството. Така Хитлер си присвоява титлите фюрер и райхсканцлер. За Аденауер е ясно, че неговото име е в някакъв черен списък. И затова решава на 10 август 1934 г. да напише писмо на пруския министър на вътрешните работи Вилхелм Фрик, който е много близък с Хитлер. В това писмо Конрад обяснява, че той винаги се е отнасял коректно към Националсоциалистическата партия. И привежда редица примери, когато е защитавал нацистите. Също така Конрад се оправдава и за обвинението в „рейнски сепаратизъм”. И заключава, че в неговата преданост не би трябвало да има съмнения. Отговорът на Фрик идва чак през ноември и представлява категоричен отказ за разглеждане на казуса на Аденауер. Двамата с Гуси, в пълна безизходица, се преместват в малкото селце Рьондорф по Рейн, но и там Гестапо ги преследва, поставя ги под наблюдение и следи кореспонденцията на Конрад. Накрая успяват да го обвиняват в участие в антинацистка група и да му предпишат моментално да напусне територията на Кьолнския административен район, иначе ще бъде задържан. Къде ли не скита Аденауер като бежанец, без пари, без дом, без семейство, загубил най-важното нещо на този свят – авторитета си. Когато германските войски окупират демилитаризираната Рейнска област в нарушение на Версайския договор, еуфорията на „стражите на режима” е толкова голяма, че отпада забраната за придвижването на Аденауер в Кьолнския район, но той остава под непрекъснато наблюдение и следене. Тогава Конрад разбира, че новата война е неизбежна, тъй като фюрерът е разбрал, че със сила може да се сдобие с всичко. Според Аденауер Хитлер може да се свали само с външна намеса и ако това трябва да бъде война, нека бъде война. На следващата година кметът на Кьолн се сменя, новият се казва Карл-Георг Шмид, пак нацист, но не толкова фанатичен. Той признава в частен разговор, че са постъпили несправедливо с Аденауер, но не може да каже това официално. За първи път от толкова време Конрад най-после може да се появи в града. Започват преговори между Конрад и Шмид, които завършват прилично за Аденауер от финансова гледна точка – пенсия и компенсации. Конрад купува парче земя в Рьондорф, като смята да построи там своя нов дом. Когато строителите започват да работят, Конрад ги изкарва от равновесие с това, че се меси във всичко, непрекъснато изменя нещо в плановете и гледа под лупа всички разходи до такава степен, че прави скандал на строителната фирма, че е закупила повече гвоздеи, отколкото са й нужни. Дъщеря му Рия от първия брак с Ема се омъжва за Валтер Рейнерс, инженер и собственик на предприятие за текстилно оборудване. Аденауер е доволен от избора на Рия. По време на церемонията по бракосъчетанието чиновникът, както е прието, тържествено връчва на младоженците един екземпляр от „Майн Кампф”. Това извиква ненавистни емоции у Конрад, но той ги скрива под любезна усмивка. Постепенно подозренията на режима около Аденауер започват да се разсейват и дори до него стига информацията, че са закачили портрета му като бивш кмет в кметството на Кьолн. Хитлер отключва своята военна агресия на фона на мънкащите коментари на Чембърлейн за англо-френски гаранции, че Германия няма да нападне Полша и на фона на тихия призив на Рузвелт Германия да гарантира целостта на държавите около нея. Хитлер буквално се изсмива на призивите на Рузвелт и заявява: „Всичко, което правя, е против Русия. Но ако Западът е толкова глупав и сляп, за да не разбира това, ще трябва да се договоря с руснаците да разгромим Запада, а след това с обединени сили да се обърнем към Съветския съюз!” Така започва Втората световна война. Западът е заслепен от антикомунизма и доверява на Хитлер мисията да разгроми болшевишката държава. Целите оправдават средствата и фюрерът е оставен да прави каквото си иска в Европа. Синовете на Конрад са мобилизирани в армията. През 1942 г. Вермахтът среща силна съпротива в Русия, САЩ влизат във войната и ситуацията се изменя не в полза на Германия. Под влияние на военните неудачи започва да се организира и активизира и вътрешната съпротива и опозицията срещу Хитлер. Започват да се търсят фигури, които биха ръководили администрацията след свалянето на Хитлер. През 1943 г. Аденауер посещава Кьолн и се ужасява от разрушенията, нанесени от британската и американската авиация: „Кьолн беше делото на моя живот, а сега той е просто едни развалини”. През 1944 г. за Аденауер е ясно, че войната е загубена, той слуша немскоезичните предавания на BBC и започва да крои планове за бъдещето на политиката в Германия. След опита за покушение върху Хитлер на 20 юли напрежението в страната се покачва. На 23 август 1944 г. Гестапо започва операция „Гром” за автоматичен арест на всички потенциални врагове на Райха. Аденауер е арестуван и откаран в най-близкия концлагер около Кьолн. Конрад отново потъва в дълбока депресия, затъва в мисли, че това е краят на неговия живот, и губи всякаква воля за съпротива. Наляга го примирение с участта. Спасява го комунистът Ойген Цандер, който отвежда психически деградиралия възрастен мъж в своята стая. „Той стоеше в стаята, неотронвайки нито дума, беше слабичък като скелет, дрехите му висяха като на закачалка, риза без яка, от джоба на която стърчи лъжица” – казва Ойген. Гуси и Лола, съпругата на най-големия му син, с много усилия и лутания успяват да открият лагера и започват да му носят продукти, плодове и хляб. Слава Богу, че са разрешени посещенията. Това малко подобрява психическото състояние на Конрад. Връзките на комуниста Ойген из лагера донасят информацията, че срещу името на Аденауер в затворническата документация пише: връщането на лицето е нежелателно. Това означава само едно: сигурна смърт. Много хора гледат на Бог като на слуга, който трябва да свърши за тях цялата мръсна работа. Е, не, опитва се да проумее Конрад. Всеки трябва в определен момент от живота си здраво да се потруди, за да се измъкне от калта. Единственото, което може да промени нещата, е нуждата от спешно лечение и извеждането на Конрад в болница. Режимът в края на войната е по-лек, лекарят в лагера поставя диагноза прогресираща анемия и Конрад е отправен в болница. Там в рамките на няколко дни поне ще има възможност да обмисли някакъв план, защото всеки момент може да бъде върнат обратно в лагера. Един ден пред болницата спира автомобил, от него излиза майор от Луфтвафе с тъмни очила. Той самоуверено търси директора на болницата и му връчва документ, който показва, че затворникът Конрад Аденауер трябва спешно да бъде отведен в Берлин за разпит. Изплашеният директор вика Конрад, който се появява също в тъмни очила, започва да обяснява, че има възпаление на очите и че в никакъв случай не може да замине за Берлин. Военният не обръща внимание на воплите на Конрад и насила го отвежда в колата, където Аденауер сяда на задната седалка с вид на човек, отчаян до смърт. Всичко това е инсценировка. Само майорът е истински. Той е стар приятел на семейството – Ханс Шибуш. Когато Гуси му споделя плана за бягство, Ханс казва: „Нека да измамим тези кретени нацистите! На ваше разположение съм”. В колата на задната седалка седи и маскираната Гуси. Но къде ще отидат? Не са мислили. След кратко обмисляне отиват в дома на личния лекар на Аденауер, приятеля им Фолмар. Той, разбира се, изобщо не е радостен от подобна неочаквана визита и им задава въпроса: „Не помислихте ли, че можете да ми навредите?”. Съгласява се да остави беглеца, но само за една нощ. След което Конрад отива в хотел недалеч от град Хахенбург, чийто собственик Йозеф Рединг му е стар познат и го скрива под името д-р Вебер. Гестапо обаче не спи. На 24 септември двама агенти отиват в дома на Аденауер и отвеждат Гуси в кьолнската щабквартира на Гестапо. Камерата, в която я настаняват, е пълна с проститутки. Ярка светлина от тавана, две гърнета в ъгъла, ужасна миризма, някои тананикат, други се опитват да танцуват, отвън има охрана. Гуси никога досега не е попадала в такава компания. Когато я извикват на разпит, комисарят Бетке е на тъмно, тя е седнала срещу него на стол, а в лицето й е насочена ярка светлина. Комисарят повтаря един-единствен въпрос: „Къде е вашият съпруг?”. Тя отговаря, че не знае. Той я съветва да помисли. Извеждат я. Връща се в камерата, където проститутките са налягали по пода и тя едва стъпва. Остава права няколко часа, след което отново я викат за разпит. Питат я на колко години са дъщерите й. „На 19 и на 16 години” – автоматично отговаря Гуси. Ако не каже къде е съпругът й, ще й конфискуват чифлика, а двете й дъщери ще ги доведат в тази клетка с проститутките, заплашва я комисар Бетке. Ужасът замъглява съзнанието на Гуси и тя казва всичко, което знае. Повече тя не е нужна на Гестапо. Отвеждат я в манастир на запад от Кьолн, току-що преобразуван в затвор. На следващата сутрин още по тъмно агентите на Гестапо са пред малкия хотел и залавят Аденауер. Отвеждат го там, където е и Гуси, в Браувейлер. Взимат му колана и други дреболии, да няма нищо в себе си. „За да не решите да се самоубиете” – уточнява служителят. Гуси много тежко преживява своето предателство и два пъти прави опит за самоубийство. Първия път изпива цяла бутилка от препарат за главоболие – пирамидон, но освен че й прилошава, нищо повече не се случва. Втория път в шивашката работилница, в която е принудена да работи, тя се добира до огромната ножица и я забива в лявата си китка. Засяга главен кръвоносен съд, губи много кръв, но все пак оцелява, успяват да я спасят. Измъчена до смърт, с шина на ръката, цялата обляна в сълзи, Гуси се изправя лице в лице със своя съпруг в затвора. Гуси цял живот го е обожавала. И оттук насетне дните й ще се превърнат в мъчение на болезнената съвест, че го е предала. Той я успокоява, че е постъпила по единствения правилен начин, но от това болката й не намалява. Гуси е освободена и се завръща в Рендорф. Започват тежки дни за Конрад и още по-тежки нощи, в които чува непрестанните викове на разпитваните от Гестапо. Очакването всеки момент да тръгнеш към смъртта е мъчително. Конрад наистина е в списъка за „отстраняване”, но времето напредва и репресивната система на Третия райх започва да се разпада. Отношението на затворническото управление към Конрад леко се смекчава. Преместват го в отоплена стая, дават му допълнително храна и му разрешават разходки. Синът Макс, който е с рани от войната, идва да види баща си, двамата са оставени насаме да разговарят и те измислят план. Макс повдига въпроса до оторизираните органи, че тримата синове на Аденауер са били на фронта, за да се бият за този режим и за Германия, а техният възрастен баща, към когото вече е свалено обвинението в заговор срещу Хитлер, е подложен на небивали репресии, най-вече без никаква основателна причина. „Как могат да се бият войниците, като знаят, че бащите им са подложени на репресии!” Неочаквано Макс успява да се сдобие с разрешение за освобождението на Конрад от затвора. И на 26 ноември 1944 г. Аденауер най-после излиза на свобода. От тук нататък започва да чака настъплението на съюзниците и края на войната. На 9 март в дома на Конрад звъни телефона. Сестра му от Ункел радостно крещи: „Ние вече сме свободни. У нас са американците”. Битката за Рьондорф продължава цяла седмица. На 16 март около 3 следобед пред дома на Конрад спира американски военен джип. Офицерите се представят като подполковник Тюес и капитан Емерсън. Те се обръщат към Конрад по задание на военния губернатор на Кьолн генерал-лейтенант Джон Патерсън и го молят да заеме поста кмет на Кьолн. Страшно изненадан, Конрад кани офицерите в дома си и им отговаря, че не може да приеме предложението. Сега пък те са изненадани. Но Конрад ясно обяснява защо не може: той има трима синове в армията и ако стане кмет на „окупирания от врага” Кьолн, момчетата му ще трябва да отговарят с живота си. Американците разбират. Но в главата на Аденауер вече се мяркат идеи. Кметството на Кьолн е прекалено малка цел. Конрад приема да работи за възстановяването на Кьолн в качеството си на съветник, а нека друг да заеме поста кмет формално до приключването на войната. Дава си сметка обаче, че възраждането на Кьолн от развалините не е задача за 70-годишен човек. Германия на Хитлер приключва. Започва Германия на Аденауер. На 10 юли 1945 г. 80-годишният британски генерал в оставка сър Чарлз Фъргюсън отправя във Форин офис интересно писмо. Узнавайки за назначаването на Конрад Аденауер в кметството на Кьолн, Фъргюсън решава да сподели мнението си за него, формирано още по време на британската окупация на Рейнска област. Генералът не отрича политическите умения на Аденауер, но пише: „Абсолютно съм убеден, че ненавистта към Англия е едно много дълбоко чувство в душата на Аденауер. Той е умен, хитър, роден интригант и като цяло много опасен човек. Не бива да залагаме на него и в отношенията си с него британските власти трябва много да внимават”. Доколко е автентичен портретът на Конрад като дълбок англофоб, нарисуван словесно от Фъргюсън, може да се спори. Факт е, че Аденауер никога не се е занимавал, нито се е интересувал много от външна политика, а военните години на изолация съвсем разширяват невежеството му в този план. Той е щастлив, че Кьолн попада в американската зона, и се заема с това да скрепи отношенията си с американците. Много му пречи това, че не знае английски. Започват бедите. Всички разпореждания на американската администрация относно разчистването на града, снабдяването с храни и възстановяването на транспортната система се струват на Конрад абсурдни съобразно германския манталитет. Той нарича американците „малки деца” , които са „лошо възпитани” и „разпуснати”. Когато те напускат града и го предават на англичаните, Аденауер не съжалява. Този път обаче британците не са като онези британци след Първата световна война. Започват програма за „денацификация” и „превъзпитание” на германците. Позицията на британския военен истаблишмънт се изчерпва с фразата: „За военната администрация всеки германец е персона нон грата”. На контингента британци е наложена забрана за извънслужебно общуване с германците. А всичко, което кметът има намерение да прави, се подлага на детайлно разглеждане от страна на окупационната власт. По тези причини Конрад започва бързо да губи интерес към градските проблеми. Когато през февруари 1945 г. на Ялтенската конференция е решено да се предостави зона на окупация и на Франция, за нея са откъснати части от английската и американската окупационна зона. Генерал Дьо Гол е крайно недоволен и настоява за включването на Кьолн във френското влияние. Аденауер започва тайни срещи с френските емисари и си позволява унищожителни коментари за британците. Ако ще се създават на територията на Германия няколко малки държавици, то Конрад държи Рейнланд, Рур и част от Вестфалия да бъдат френски протекторат. Ясно е кой ще бъде глава на подобен протекторат, разбира се, той самият. Играта на Конрад, вече кмет на Кьолн, е ужасно опасна, направо хазартна. Английското разузнаване, изглежда, не успява да научи за флирта на Конрад с французите, но е напълно в ход с вътрешнополитическите му интриги. На път е създаването на Християндемократическата партия. А в зоната действа „строга политическа карантина”. Забранено е. Аденауер е извикан в администрацията. Бригадният генерал Джон Бараклоу в компанията на още двама офицери – полковник Чарингтън и майор Лоусън, плюс преводач му изчитат разпореждане, с което той е свален от поста кмет на Кьолн. Причините са, че той не се справя добре със задълженията си и няма постигнати резултати. За Аденауер всички това звучи като публично оскърбление. Накрая му задават въпрос: „Имате ли какво да кажете?”. „Не” – отвръща Аденауер и подписва документа за освобождаване от длъжност. Унижението е пълно, тъй като документът съдържа три клаузи: първата е да напусне веднага Кьолн и кракът му да не стъпва в този град, втората е да не приема никакви длъжности в управлението на територията на цял Северен Рейн и третата е съвсем недвусмислена – да не се занимава с никаква политическа дейност. Последното отрязва пътя му към създаващата се Християндемократическа партия, още повече, че той се счита за главен претендент да бъде неин лидер. Какво от неговите действия поражда тази остра реакция на британците? Към онзи момент Аденауер не може да каже. Във всеки случай британците ще повтарят това, че той не се справял с възстановяването на града, не работели канализацията, водопроводът, осветлението, нямало продоволствия и навсякъде воняло на разлагащи се трупове. Това може да е обяснение защо уволняват Аденауер, но не и защо му забраняват да се занимава с политическа дейност. Целият този случай обаче предизвиква бурна реакция в различни кръгове и започват да валят обаждания към британската администрация, вследствие на което губернаторът Бараклоу изпраща на Аденауер лично послание, в което му съобщава, че може да се занимава с политика извън пределите на Кьолн. Администрацията на британците обаче не е единна, политическото управление смята, че военните са постъпили прекалено непремерено с Аденауер, и принуждават Барклоу почти да отмени всичките си клаузи, включително и това Конрад да не се занимава с политическа дейност в Кьолн. Много по-късно на въпроса, щеше ли да стане канцлер на ФРГ, ако не го бяха махнали от поста кмет на Кьолн, Аденауер категорично заявява: „Разбира се, че не!”. Освобождаването му от длъжност му позволява да вложи цялата си енергия в политическата платформа на християндемократите, в която се осъжда комунизмът. Още не е ясно кой ще ръководи партията и кой ще има реална власт. В борбата за ръководител на новата партия съществено влияние има кого ще подкрепят британците, тъй като в британската зона се намира индустриалното сърце на Германия Рур и от там минават главните търговски пътища на Германия. В Бавария, където са американците, партийната структура на Християндемократическата партия се развива по собствен път и спокойно може да се каже, че от британската зона зависи кой ще оглави цялата партия. Конрад чудесно разбира това и се заема да разчисти пътя си от конкуренти, но задачата не е лесна. Още повече, че няма поддръжници. Последните години е прекарал в изгнание и гонение, няма как да има приятели, контакти, връзки. Единственият стар приятел, на когото може да разчита, е Роберт Пфердменгес, съпругът на Дора. С негова помощ Аденауер събира група политици, които се определят като изпълнителен комитет на Християндемократическата партия в Рейнска област и които моментално изразяват готовност да издигнат кандидатурата на Конрад Аденауер за председател на общата организация на всички клубове из федералната провинция. На общозоналния форум на християндемократите, който събира делегати от цялата британска зона, делегацията на Рейнланд има намерение да издигне Конрад за председател на християндемократите в тази зона. На първата среща всички се събират около огромната маса за форума, но никой не смее да заеме централното място. Освен Аденауер. Той влиза с бодра походка и сяда на председателското място пред учудените погледи на всички. После обявява: „Аз съм роден на 5 януари 1876 г., така че съм най-възрастният сред вас. Ако никой не възразява, по правото на старшинството приемам задължението да бъда председател”. Думите са казани с лек, весел тон, но смехът на много от делегатите е малко нервен. Аденауер фактически сам се назначава за лидер, и то някак много ловко. Изборите, които предстоят, се превръщат в една формалност. Вътре в партията започва идеологическа битка на по-леви или по-десни идеи. Тъй като Аденауер е открито за десницата, промишлениците и антикомунизма, той става все по-симпатичен на окупационната администрация. Във всички свои речи Конрад Аденауер говори за нормите на западното християнство и се обявява срещу социалдемократите, които намира за главния враг на своята партия. Освен това техният лидер Курт Шумахер е един от най-харизматичните политици на следвоенна Германия, което задължава Конрад да поведе битка с него. Постепенно Конрад придобива особен авторитет и практически няма конкуренти за властта в Християндемократическата партия. Напрежението е огромно. Но в същото това време Конрад трябва да обръща внимание и на семейството си. Гуси така и не се оправя напълно след преживяното в Гестапо. Лекарите казват, че има посттравматичен синдром – депресия и безсъние. Тя се бори с това, приемайки все по-големи дози пирамидон, от който организмът й постепенно се натравя. Развива агранулоцитоза. Костният мозък практически спира да изработва бели кръвни телца, с помощта на които човек се бори с инфекциите. Тя преминава редица курсове на лечение, преливане на кръв и др., но през юли 1947 г. състоянието й се влошава. Борбата продължава през цялата зима и на 3 март 1948 г. Гуси умира. През последните няколко години около нея са били предимно децата й. Конрад е прекалено зает с политически занимания. Може би е преживявал за Гуси, но някак отдалече. Властта е наркотик. Трудно можем да си представим какво би му попречило да бъде ден и нощ до леглото на Ема в онази далечна 1916 г. Конрад има два наистина щастливи брака, но между тях има огромна разлика. Смъртта на близък човек, дори когато е очаквана, извиква шок. В следващите дни Конрад страшно много се затваря и приема само хора, чието посещение наистина е неотложно. Покрай загубата той се замисля за следното. Когато губи Ема, все пак животът още предстои, има шанс да намери нова жена, да създаде семейство. Сега подобна перспектива няма. Освен това го преследва и чувство за вина, че не е отделил достатъчно време за Гуси, когато е била болна. Както и след смъртта на Ема, така и след смъртта на Гуси, Конрад започва да обръща повече внимание на семейството. Само че в него се е настанило  нещо хладно и жестоко. В неговия характер изведнъж  се завръщат всички онези качества, които е имал от  периода на своето кметуване в Кьолн. Връща се и агресивността във воденето на политически дискусии,  личните атаки срещу опонентите придобиват маниера на вендета, влизат в употреба мръсните политически удари и номера. Той е усвоил до край правилата на политическата игра, но е готов да играе  и въобще без правила. Изисква абсолютно подчинение както от своите политически съюзници, така и  от семейството си. „Моят свекър стана съвсем  друг човек от този, който беше през 40-те, когато се запознах с него за първи път” – споделя  Лола, съпругата на най-големия му син. В този момент  на изключително динамична международна ситуация  от Конрад Аденауер се изисква гигантска мобилизация  на интелектуална, физическа и нервна енергия. Икономистът Лудвиг Ерхард, професор от Мюнхенския университет, е поставен от американците на поста ръководител на специално бюро по въпросите за  валутата и кредитите. Става дума за подготовката  на парична реформа в западните зони. 500 тона нови  дойче марки, отпечатани в САЩ, са доставени във  Франкфурт и от 20 юни 1948 г. новата марка става  единственото платежно средство в британската,  американската и френската окупационна зона. Аденауер не взима участие в паричната реформа, той и не  разбира от икономика, но си набелязва импозантния  Ерхард с вечната си пура в уста и особено чувство за  хумор като твърде подходящ за икономически министър, ако се наложи. По същото време конфронтацията между СССР и западните съюзници още повече се  обостря. Отначало САЩ и Великобритания обмислят да унищожат германската промишленост без остатък и да превърнат Германия в тучни поляни, но  след комунистическия отпор на СССР и отцепването  на половин Европа в орбитата на Сталин англосаксонците решават, че Западна Германия трябва да стане силна и мощна страна, която да докаже контраста  и несъстоятелността на съветския режим в съветската окупационна зона. Генерал Робъртсън, зам.-началник на британския военен губернатор, казва на Конрад:  „Вие сте длъжни да се развивате и да устроите много добре тази част на Германия, в която  се намирате, а по-нататък всичко ще дойде  при вас. Ние сме тук, за да ви помогнем”. Западните съюзници се надяват, че хората от съветската  зона сами ще протестират срещу нищетата там и  ще отхвърлят окупаторите. Колкото и да слуша възвишените речи на Чърчил по международните форуми,  в които той говори за „вдъхване на живот в икономиката на Германия и възраждане на предишната слава на  германския народ”, Конрад Аденауер никога не променя  фундаментално отношението си към Чърчил. Бившият кмет на Кьолн никога не забравя Чърчиловото мнение за германците: „Германците или ви лижат  петите, или ви хващат за гърлото”. След поредното изказване на Чърчил един ден Конрад споделя:  „Чърчил ми направи нелошо впечатление, но  вече е много стар”. Към онзи момент Чърчил е на  73, а Конрад на 72. Наистина фантастична разлика! На  1 септември 1948 г. в Бон се свиква конституционно  събрание – Парламентски съвет, в който ще заседават  27 човека от християндемократите, 27 от социалдемократите, петима либерали, двама от Център и двама комунисти. Това е средното съотношение на партиите в парламентите на отделните провинции.  Трябва да се изработи новата конституция на  Германия. Аденауер става обект на сделка, той става председател на Парламентския съвет, тъй като социалдемократите разменят този жест за свой човек, който искат да бъде избран за шеф на работническия комитет на форума. Един депутат от социалдемократите даже изтърсва: „Нека старият лисугер си седи в почетното кресло, така няма повече да се меси”. Статусът на председател е повече представителен, а всички намират Конрад за прекалено стар за активна политическа дейност. Но както се казва, човек рядко е толкова учтив, че да умре именно тогава, когато това го желаят всички. Аденауер не е такъв характер, че да остане номинална фигура без никакъв смисъл. Ако преди е бил шеф на християндемократите в британската зона, то сега Конрад става известен на цяла Западна Германия. Той моментално изземва функциите за връзките с пресата и с окупационните власти. Ходът е великолепен. Така Аденауер става главното лице, което доставя информация на публиката за дейността на събранието, и се превръща в знакова фигура за всички. Неговите изказвания в пресата са ужасно сериозни, без нито една шега, с трудни изрази и непоносимо скучни, по-скоро напомнят на лекции на досаден професор. Повечето хора и журналисти го възприемат като остатък от миналото, който много скоро ще бъде сменен с някой по-млад политик, свързан с настоящето. Грешка! Конрад има много време да развива своите контакти. Докато депутатите участват в комисии, той се среща с чужди политически величия. Например срещата му с Робер Шуман, френския министър на външните работи, се оказва изключително важна за цяла Европа. Шуман описва Аденауер по следния начин: „Странна, меланхолична фигура, у него има нещо донкихотовско, наполовина политик, наполовина свещеник”. Но Аденауер се среща и с британци, и с американци, сверявайки часовника си за бъдещето на Германия. По това време се избира и „временната” столица на Германия – Бон. Социалдемократите настояват за Франкфурт, а християндемократите за Бон. Решаващ фактор става заявлението на британците, че ще изключат Бон от юрисдикцията на окупационната администрация, докато американците не дават такива гаранции за Франкфурт. Обвиняват Аденауер, че е бил пристрастен, тъй като Бон е съвсем близо до неговия дом. На 23 май 1949 г. новата конституция на Германия влиза в сила, на тържеството присъстват военните губернатори на трите държави, обстановката е помпозна. Конрад Аденауер произнася реч за раждането на Федеративна република Германия. На 8 април 1949 г. е обнародван и новият окупационен статут, според който за окупационните власти остават само пълномощията, свързани с безопасността, а мястото на губернаторите заемат върховни комисари. Насрочени са избори за първия национален парламент в Германия на 14 август. Месец преди това на форум на християндемократите се приемат Дюселдорфските принципи, с което партията окончателно се позиционира вдясно и приема на въоръжение програмата на икономическия либерализъм. „Главният наш противник е социалдемокрацията и ние трябва да направим всичко, за да не тръгне страната ни по модела на социалистическата икономика” – заявява Аденауер в Хайделберг. Лидерът на социалдемократите също се справя добре, но допуска едно голяма грешка – напада католиците и се обявява срещу религиозното образование. Той нарича католическата църква в Германия „петата окупационна държава”. Първите свободни избори след падането на Хитлер донасят всеобщо разочарование. От 31,3 милиона германци, имащи право на глас, гласуват 24,5 милиона. Тоест 78,5% от избирателите. Християндемократите получават 31% от гласовете, социалдемократите – 29,2%, либералите – 11,9%, а всички останали общо 27,3%. Аденауер не е съгласен на коалиция със социалдемократите и решава да обедини в коалиция всички партии срещу социализма. Остава обаче въпросът, кой ще бъде канцлер на Германия. Конрад Аденауер прибягва до стария си изпитан трик. Той поканва всички политически актьори на бъдещия спектакъл на гости у дома в своята рьондорфска резиденция „на чашка кафе”. Именно там, в неделя на 21 август 1949 г., се взима решение кой ще управлява нова Германия. На рандевуто са поканени 26 гости, които представляват всички федерални провинции и региони. Към онзи момент Конрад Аденауер продължава да бъде само председател на християндемократите в британската зона, обща организация за всички зони все още няма, но никой не оспорва неговото неформално лидерство. 15 септември 1949 г. става една от най-драматичните дати в историята на нова Германия. Кандидатурата на Конрад Аденауер за канцлер се поставя на гласуване в парламента. Той получава 202 гласа от гласували 402. Той е избран с 1 глас повече. 13 депутати не вземат участие в гласуването. Сам Аденауер, разбира се, дава гласа си за себе си, който глас става решаващ. Победата на Конрад Аденауер съвсем не е убедителна. На следващия ден обаче, 16 септември, идва подкрепа от изток. „Московская правда” излиза със заглавие на първа страница: „Американската марионетка Аденауер – канцлер на западногерманското сепаратистко правителство”. Такъв род критика само способства за укрепването на авторитета на Конрад, това, от което той отчаяно се нуждае. След гласуването няма никакво празнуване, той обядва със семейството си и отново се връща на заседание – трябва да се разпределят министерските постове. Съветникът на британската армия, разквартирувана в Северна Германия, отправя във Форин офис съобщение: „Атмосферата в Християндемократическата партия е единодушна, но уморено безнадеждна срещу егоцентричния стил на поведение на Аденауер”. Естествено, Конрад си подбира кабинет по свой вкус. Още на следващия ден той е привикан в резиденцията на военните губернатори на трите страни в Петерсберг, които в момента се наричат върховни комисари. Техните функции от административни се превръщат в надзорни. Но по отношение на външните отношения на новата република те си запазват пълното право да ги определят. Военните се отдръпват, на тяхно място идват граждански лица. В британския сектор върховен комисар е Робъртсън, но той и преди е бил на подчинение на Форин офис. Андре Франсуа-Понсе представлява Франция, а Джон Макклой – Америка. От всички комисари Аденауер познава най-добре Робъртсън. Отначало го смята за надут германофоб, но с времето оценява неговите безупречни маниери и интересна натура. Американецът Макклой е загадка за Конрад. За него се знае, че преди време е бил банкер. Подложен е на остра критика, че през май 1944 г. забранява да се бомбардират железопътните линии, по които се движат влаковете към лагерите на смъртта, което би спасило много животи на евреи. Маккой обаче се ръководел изключително от военна целесъобразност, операцията нямала практически смисъл и щяла да отвлече значителни сили от авиацията, а ефективността била крайно съмнителна. Но Макклой се отличава с жив ум и скоро Аденауер завързва с него топли отношения. Най-зле му се получават отношенията с французина Франсуа-Понсе. Той е бил посланик в Берлин през 1933-1939 г. и добре говори немски, остроумен е, винаги безупречно облечен и винаги е готов да те „ухапе”. Французинът обаче не може да търпи Шумахер, което моментално подобрява отношенията му с Аденауер. Конрад отива на срещата с комисарите заедно с петима души от своя кабинет. След официалните любезности се отваря бутилка шампанско и, общо взето, това е всичко. Първото събиране на новия германски парламент за дебати става образец за словесни ексцесии и липса на дисциплина. Шумахер нарича християндемократите „нацисти” и в залата избухва безпорядък. Добре, че скамейките, на които седят депутатите, са добре прихванати за пода, иначе биха хвърчали столове. Има само един-единствен въпрос, по който всички депутати са единни. Това е въпросът, свързан с практиката на съюзниците за демонтаж на промишлените предприятия. Общото възмущение на всички депутати до един по този въпрос дава на Аденауер мотив за въздействие върху тримата върховни комисари. Те мълчат, но Конрад все пак издейства съгласието им да поставят проблема на среща на западните държави в Париж през ноември. На тази конференция в Париж ФРГ получава статут на самостоятелна държава, която има право на посолства в другите държави, както и да членува в редица организации като Съвета на Европа, МВФ, Организацията за европейско икономическо сътрудничество и пр. Новият държавен секретар на САЩ Дин Ачесън, който заема мястото на Маршал, откровено заявява на Конрад, че ФРГ се явява съюзник в противостоенето срещу СССР, поради което следва, че трябва да бъде въоръжена. В Бундестага отново се разразява буря. Социалдемократите обвиняват Аденауер, че е оставил на произвола на съдбата 18 милиона германци в Източна Германия, като е капитулирал пред международния капитал, подписвайки съглашателски документи. Шумахер нарича Аденауер „канцлер на съюзниците”, а не на германците. За което Шумахер е наказан и двайсет дни е лишен от право на участие в заседанията на Бундестага. От своя страна съюзниците са истински притеснени от това, което става в съветската окупационна зона. През октомври 1949 г. СССР създава своя собствена германска държава ГДР. Затова съюзниците обединяват усилията си, опитвайки да дадат отпор на комунизма. На 8 май 1950 г. Конрад получава две писма от Шуман. Едното е лично, а другото представлява предложение въгледобивът и стоманопроизводството на двете държави, Франция и ФРГ, да се предадат на управление на наднационален орган. Така се ражда Европейското обединение за въглища и стомана, което по-късно ще се превърне в Европейска икономическа общност. Конрад Аденауер настоява и подготвя договор за признаване на суверенитета на Западна Германия, да се включи германски военен контингент в „европейската армия” на принципа на пълното равенство с другите държави, да се открие пътят на ФРГ към НАТО и да се приключи със статута на окупационен режим. Когато обаче показва проекта на върховните комисари, те решават, че той е абсолютно неприемлив и че Аденауер трябва да е по-умерен в исканията си. Конрад обаче има два много силни коза. Първият е, че скъпоструващата война в Корея затвърждава мнението на американците, че ФРГ трябва да има добри въоръжени сили. Вторият е, че Аденауер ще подпише договора за Европейската отбранителна общност (ЕОО) само при условие че се подпише и друг договор в пакетна сделка, в който да бъдат изпълнени условията на Аденауер за суверенитет на страната. Към края на ноември 1951 г. общият договор е готов, който практически признава суверенитета на страната и ликвидира окупационния режим. По това време Аденауер се среща в Лондон с председателя на Световния еврейски конгрес Наум Голдман, който е и президент на неотдавна сформираната Конференция по въпросите за материалните претенции на евреите към Германия. Германия вече е заявила, че ще изплаща репарации на Израел. Голдман се страхува от протести на еврейската общност в Лондон срещу германеца и се явява на срещата под измислено име и в компанията на израелския посланик в Лондон. На срещата Аденауер дава обещание, че един милиард долара ще бъдат изплатени на Израел, а други половин милиард долара – на еврейските организации извън пределите на Израел. Когато обаче колегите на Конрад разбират за тези договорки, онемяват. А министърът на финансите Шефер е извън себе си от ярост. Всички се опитват да го убедят да уговори по-малка сума, но Конрад е непреклонен: обещанието си е обещание, трябва да се изпълни. Започва брожение срещу Конрад като финансово безотговорен канцлер, вадят се факти, че като е бил кмет на Кьолн, е банкрутирал града с непремерените си разходи. Но Конрад е съсредоточен само в едно: да възстанови авторитета на Западна Германия сред световната общност, да се интегрира напълно в западния свят, да се бори с комунистическата заплаха и най-вече да обедини Германия. Всички тези действия на ФРГ, нейната икономическа и военна интеграция предизвикват реакцията на СССР. След сдобиването с атомна бомба Съветска Русия премества стратегическото си планиране от Европа към САЩ. На 10 март 1952 г. съветското правителство отправя нота към трите западни държави – Франция, Великобритания и САЩ – и предлага спешно да се обсъди въпросът за мирния договор с Германия. СССР предлага Германия да се обедини на запад от линията Одер– Нейсе, но да не участва в никакви военни блокове, всички чужди войски да бъдат изведени от нейната територия, да има свобода на демократическите партии и организации и да има свои въоръжени сили, необходими за отбрана на страната. „Сталинската нота” изненадва и шокира всички. Западните държави не могат да разберат какво се крие зад това предложение, а дълбоко са убедени, че има някаква опасност. Конрад Аденауер е непреклонен. Още повече, че в момента е канцлер, а една подобна промяна не е съвсем ясно дали няма да обърне всичко с главата наопаки. Аденауер смята, че съветското предложение е насочено към Франция, за да я върне към традиционната политика на съглашателство с Русия. Освен това Аденауер смята, че руснаците целят неутрализацията на Германия от политическата сцена на Европа, с което германците няма как да са съгласни. Много хора от кабинета и парламента на ФРГ считат, че предложението на Съветска Русия трябва да се обмисли, все пак се предлага обединяване на западната и източната част, като единственото условие е да не се влиза в НАТО. Но Конрад буквално изземва възможностите за дискусии и веднага се среща с върховните комисари, за да им заяви, че ФРГ не е съгласна с предложението. Като ги моли да го отхвърлят възможно най-бързо. Конрад поставя условие на всички колеги да се въздържат от всякакви коментари и обсъждания, като ги предупреждава, че само той има право да прави каквито и да било изявления по темата. Рязката позиция на Аденауер надига буря от възмущение както в парламента, така и в пресата, която поначало подкрепя правителството. Започва да се говори за „пропуснат шанс” и пр. Накрая дори западните правителства формулират отговора си към Съветска Русия доста меко и гъвкаво. Англичаните и французите много искат да разберат какво точно се крие зад изненадващото предложение на Сталин. Аденауер разбира, че е направил грешка. И вместо категорично НЕ започва да повдига различни въпроси: как ще се формира общогерманското правителство, какво се има предвид под неутралитет, трябва ли Германия да излезе и от Европейската общност за въглища и стомана и пр.? На 20-21 март тримата западни министри на външните работи се срещат в Париж, за да обсъдят ситуацията. Аденауер също е поканен да участва, което изключително го поласкава. Там той подчертава факта, че неутрализацията на Германия ще означава извеждането на американските войски от Европа. На френския външен министър Шуман, както и на британския външен министър Идън, този аргумент не произвежда никакво впечатление. За отговор на съветската нота се взема за основа британското предложение, фокусирано върху свободните избори, а що се касае до границата Одер–Нейсе, то тя не е мислена все още като постоянна граница. Руснаците предлагат да се започнат четиристранни преговори, Шумахер се обръща към Конрад с официално писмо, в което буквално го моли да започне разговори със Съветска Русия, но Аденауер изобщо не му обръща внимание. Конрад знае, че първа цигулка в западния оркестър играят американците и те няма да търпят отлагане на подписването на Европейското отбранително общество и Общия договор. Западният отговор идва на 13 май 1952 г.: предложението на Съветска Русия се отхвърля. Това циментира Западния блок. Сталин е наясно, че предложението ще бъде отхвърлено. Още на 7 април той казва на среща в Кремъл с лидерите на ГДР: „Каквото и предложение да им отправим, те няма да го приемат. Никога няма да напуснат Западна Германия. На американците им е нужна армия в Западна Европа, за да държат в ръцете си въпросната Западна Европа. Американците ще въвлекат ГФР в НАТО и ще създадат западногермански въоръжени сили, те държат Аденауер в джоба си” . На 26 май 1952 г. в Бон се подписва Общият договор, а на следващия ден в Париж – договорът за Европейската отбранителна общност. Западна Германия придобива формален суверенитет, окупацията е приключила, а безопасността й се осигурява практически от САЩ. Аденауер е на върха на своя триумф. Най-важният етап от неговото канцлерство е приключил. Но има един огромен проблем, договорите все още не са ратифицирани от националните парламенти. Айвън Киркпатрик, британският върховен комисар, който сменя Робъртсън, описва Конрад Аденауер така: „Той винаги е рационален. Изслушва аргументите на другия, без да помръдва, стои неподвижно като монумент, думите му са твърди, ясни и окончателно обмислени, в маниерите му има някаква специфична безстрастност като у китайците”. В разговор със сина му Георг един американски журналист дава определението „Вашият баща – великият демократ!”. Тогава Георг с усмивка отговаря: „Безусловно, но когато се връща у дома, демокрацията остава на прага”. Конрад има силно патриархални възгледи за семейния живот, той е много консервативен. В старостта си той придобива черти на монашеска строгост и педантичност. Всичко е подчинено на непроменяем ред. Шест часа сън, събуждане в 5 сутринта, хладна вана, разходка из градината. Към шест-седем часа започват да идват куриерите с обзора на пресата и съобщенията, за които е нужен спешен отговор. После в течение на час той диктува текстове на секретарката си, докато пие чаша кафе със сина си или дъщеря си, ако те са у дома. След това точно в 8,30 часа излиза от дома си и се насочва към служебния мерцедес и тръгва за работа. Около него се движат автомобили за охрана, които образуват кортеж. На обяд се храни сам в малка стаичка близо до своя кабинет. След това отива в съседна стая, обзаведена като спалня, облича пижама и подремва за около час. После отново си облича костюма, пие чай и излиза на разходка в дворцовия парк за около 40 минути. И накрая се връща в своя кабинет, за да продължи усилената си работа. Всичко е разписано по минути. Ако няма някакво специално мероприятие, Конрад се връща у дома в Рьондорф към 8 часа вечерта. Там вечеря нещо леко, приготвено от прислугата, а после прекарва около половин час с децата, разпитвайки ги за това как е минал денят им и има ли нещо ново. „Той винаги искаше всичко да знае, изскубани ли са плевелите в градината, снасят ли кокошките, добре ли растат морковите” – спомня си дъщеря му Лотте. Преди да заспи, Конрад обича да слуша плочи с любимата си музика от Хайдн, Моцарт, Шуберт и Бетовен. Към числото на композиторите, които не харесва, са Брамс и, разбира се, Вагнер. Понякога чете и стиховете на Шилер и Хайне. Никакви други развлечения, никакви гости. Единственият човек, с когото Конрад се среща, е Роберт Пфердменгес. Често двамата старци пият заедно кафенце. През юли четири седмици Конрад почива. Вече не ходи в Шандолен, защото му навява тъжни спомени за Гуси, новото му любимо място е Бюргенщок на езерото Люцерн, а по-късно и Бюлерхое в Шварцвалд. Винаги възниква въпросът, кой ще отиде с Конрад на почивка. Съобразно заетостта децата му се редуват да му правят компания, ако има и гости, се взема прислужница. Понякога ваканцията му се превръща в серия от срещи и съвещания. Като цяло в семейния дом на Конрад цари дух на покорност. След загубата на Гуси съвсем няма кой да смекчи неговата душа. Децата му го уважават, а внуците направо се боят от него. Той самият се чувства по-добре в обществото на градинските си рози, отколкото сред хората. „Наистина е трудно, познавайки хората, да не ги презирам” – казва Аденауер. Но в двореца Шаумбург в Бон, избран за резиденция на правителството, животът на Конрад е адски динамичен и напрегнат. Апаратът на правителството не е многочислен, около двайсетина сътрудници в началото на 50-те. По време на дългите заседания Конрад изисква прозорците да бъдат докрай отворени дори в хладните дни. Той забранява на подчинените си да пушат, не разбира тази страст и намира чистия въздух за отлично средство срещу своите бронхити. Контролът върху министрите от страна на Конрад е изключително строг. В министерствата, в които министрите са компромисни фигури от коалиционния натиск, Конрад поставя началници на департаменти, които практически провеждат неговата линия и имат по-голямо значение от самите министри. Контролът е много далеч от демократичен. Постепенно всички чиновници, свързани със социалдемократите, се превеждат на по-ниски позиции, а на техните места застават християндемократи. Аденауер се отнася с презрение към журналистите. Той казва: „Трябва да се внимава с децата и журналистите. Усмихват ти се в лицето, а зад гърба ти хвърлят камъни”. Да се установи плътен и всепроникващ контрол над чиновническия апарат на правителството е много важно, но не е достатъчно. Пред Аденауер остава още да овладее Бундестага с неговите буйни и непредсказуеми депутати. Колкото до неговата Християндемократическа партия, още през есента на 1950 г. се създава общорепубликанска партийна структура и Конрад по подразбиране става неин председател. Конрад има един интересен психологически метод при работата с хора. Той винаги иска дори най-дребният служител да усеща, че е получил или пък е останал на поста си благодарение на него, на личното разположение на канцлера. Този метод особено ефективно действа при хора, които са били обвързани с нацистката власт. Много хора са били членове само номинално, за да запазят своята работа, без да са част от властовия или партийния апарат на нацистите. Дори собственият му брат Август, както и тъстът му, бащата на Гуси, попадат именно в тази категория. Политиката да се наемат бивши нацисти извиква критика, но няма друг изход, в Германия след война почти не остават хора, които не са били част от предишната система. Да изгониш всички професионалисти е ужасна глупост, затова Конрад действа по съвсем друг начин. Всички тези хора знаят, че срещу тях винаги може да бъде повдигнато дело за денацификация поради това се държат изключително послушно и може да се каже, че от тях излизат най-верните служители на канцлера. Просто миналото на тези хора им позволява да бъдат шантажирани или манипулирани, което Аденауер изобщо не се стеснява да прави, ако се налага. Това е цинично и жестоко, обаче дава нужния ефект. НО! Създаването от нулата на перфектно функционираща система на държавно управление в Западна Германия е наистина велико постижение на Конрад Аденауер. Може да е автократ и властолюб, но фактът е факт: за няколко години ФРГ става истинска суверенна държава. Обаче докато се обърнеш, и съдбата ти е подложила крак. От двата международни договора, подписани в Бон и Париж на 26 и 27 май 1952 г., единият се проваля при гласуването в парламента на Франция на 30 август 1954 г., а Общият договор, свързан поначало в един пакет с Европейското отбранително съобщество, се налага спешно да се променя. За Аденауер, който по тази тема е изпаднал в пълна еуфория, това наистина е мъчителен и неочакван удар. Просто Конрад не успява да ратифицира договора дори в собствения си парламент. Настроенията за обединение с Източна Германия наистина са бурни и много депутати се обявяват за преговори със СССР. Парламентарната зала се превръща в бойна арена, където се разменят остри обиди. През това време Шумахер умира, а Конрад не си прави труда да почете траурната церемония на своя най-голям враг. Председател на социалдемократите става Ерих Оленхауер, който също поддържа идеята за разговори със Съветска Русия относно обединението и неутралитета. Започват несконачаеми обсъждания на договора, което изважда от равновесие Конрад. Той стоически стиска зъби и само от време навреме проронва, че ако можеше да установи умерена диктатура, това щеше да спести много време. Договорът влиза в Конституционния съд със съмнение, че противоречи на конституцията. В крайна сметка след серия от политически и юридически манипулации на Аденауер съдът решава, че правителството има право, а опозицията – не. Конрад силно се измъчва, че е постигнал успех не с рационални аргументи. Но е известно неговото изказване: „Заради ратификацията на този договор няма да се спра пред нищо”. Правителственият рейтинг непрекъснато расте поради подобряването на икономическото състояние на страната. Обикновените хора изобщо не се интересуват от политическите битки, те искат да живеят добре. На 5 март 1953 г. умира Сталин. Новият държавен секретар на САЩ Джон Фостър Дълес заявява: „Ерата на Сталин приключи, започва ерата на Айзенхауер”. В този момент Чърчил, превъзбуден от смъртта на Сталин, без да се съобразява със стратезите във Форин офис, едва не изпортва нещата. Той излиза с инициатива за съвещание на високо ниво на трите държави – САЩ, Великобритания и СССР. Французите, разбира се, възприемат своето отсъствие като дълбоко оскърбление. Предложението на Чърчил е недвусмислено: той се опитва да уреди една неутрална Германия. Всичко обаче се променя, когато светът разбира за бунтовете в Източна Германия. Започват улични метежи, които са потушени с помощта на Съветската армия, части от която са дислоцирани в ГДР. Явно нещата там не вървят добре. Това е почти подарък за Конрад Аденауер. Неутралитетът на Германия става направо забранена дума, а идеите на Чърчил са напълно компрометирани. Освен това Чърчил получава инсулт на 24 юни, което окончателно ликвидира проекта му за Голямата тройка. На изборите на 6 септември 1953 г. християндемократите удържат убедителна победа – 45,2% срещу 28,8% за социалдемократите. В предизборната кампания Аденауер използва всякакви средства, включително клевети, например обвинява двама социалдемократи, че са получили по десет хиляди марки от ГДР, те го съдят, налага му се да се извини в съда, но важното е не дали е истина, а дали номерът е бил полезен. В решаващия момент на кампанията в разрез с всички международни правила се намесват и американците. Дълес заявява, че поражението на Конрад Аденауер би имало катастрофични последствия за обединяването на Германия и възстановяването на нейния суверенитет. В крайна сметка Конрад отново получава властта. След ексцесиите в предизборната кампания най-после може отново да се преобрази в солиден държавен деец. „На нас ни е нужна германска армия. Няма смисъл да се говори за отбрана на Европа срещу Русия без Германия”. Невероятно е, но тези думи принадлежат не на друг, а на възстановилия се от инсулта британски премиер Уинстън Чърчил. „Ние или трябва да доведем до край идеята за Европейската отбранителна общност, или да създадем германска армия в рамките на НАТО” – допълва той. Конрад е щастлив от резкия поврат в мисленето на Чърчил. Ако договорът за Европейската отбранителна общност не мине през парламента на Франция, няма друг изход освен НАТО – Чърчил просто изказва на глас мислите на Аденауер. През ноември 1953 г. буквално два месеца след изборите Аденауер обявява в Бундестага, че намира за необходимо да разположи на територията на Западна Германия американско ядрено оръжие от съображения за сигурността на страната. На 30 август 1954 г. френският парламент отказва да подкрепи договора за Европейската отбранителна общност. Прочитайки телеграмата на посланика във Франция, Аденауер е напълно съкрушен, той не казва нито дума и се оттегля в своя кабинет. По-късно неговите емоции истерично избиват и той казва, че френският премиер се е продал на Москва, че французите завиждат на бурното икономическо развитие на Западна Германия и искат да я провалят. Това си мнение той повтаря и пред върховните комисари на САЩ и Великобритания, след което кореспондентът на лондонския „Таймс” цитира думите му в статия от 4 септември. Само че Аденауер дълбоко греши с чии усилия се проваля идеята за ЕОО. Ето, че вече е напълно открит пътят към НАТО. При следващите поредици от срещи на най-високо ниво Конрад Аденауер поема ангажимент Западна Германия да не произвежда ядрено оръжие и да установи контрол над производството на военни кораби, бомбардировачи и ракети. На 5 май 1955 г. ФРГ става наистина суверенна държава, на всички обществени здания се вдига флагът на държавата, а върховните комисари обявяват прекратяване на окупационния статут. Конрад посреща този миг на стълбите на двореца Шаумбург. Само два дни по-късно ФРГ е приета за пълноправен член на НАТО. Не изминават и две седмици обаче и се случва нещо, което показва, че суверенитетът на Западна Германия е доста относителен и че тя е по-скоро обект, отколкото субект на световната политика. Президентът на САЩ Айзенхауер, отговаряйки на въпрос на журналист от „Монд”, заявява: „Идеята за създаване в Европа на неутрална зона заслужава внимание. Наличието на такава зона не означава военен вакуум. Например Австрия е неутрална страна, но има въоръжени сили, достатъчни за отбрана. Такава е и Швейцария, тя е неутрална и въоръжена. Такъв неутралитет е нещо съвсем различно от военен вакуум”. От гледна точка на Конрад Аденауер тези думи са абсолютна ерес. Именно страхът от неутрализация кара Конрад да иска толкова проекта ЕОО. Тази структура би привързала Западна Германия към политическата система на Западна Европа. В НАТО всичко определят американците, а те малко разбират от европейските дела, смята Конрад Аденауер. Тези думи на Айзенхауер събуждат старите страхове на Конрад, той свиква спешно съвещание, на което изнася лекция за „предателската същност на тези янки”. Той пустосва всички – и Айзенхауер, и Дълес, и британеца Идън. Кошмарът на Конрад е съглашение между четирите държави победителки – СССР, САЩ, Англия и Франция, в което Германия да бъде определена за буферна зона. Тогава Конрад започва да говори за това, че Западна Германия има намерение да произведе ядрено оръжие. Това предизвиква бурни протести. 18 видни физици от Гьотингенския университет написват манифест, с който се обявяват против решението за ядрено оръжие. Пресата ужасно раздухва проблема и „гражданското общество” обвинява канцлера в зла умисъл: представя ли си той какво би станало при ядрена война на територията на Германия. В крайна сметка се налага канцлерът да заяви, че няма намерение Германия да се сдобие с ядрено оръжие. Въпреки опитите да се свали рейтингът на Аденауер на изборите през 1957 г. християндемократите печелят пълно мнозинство. Конрад се превръща в некоронования крал на Западна Германия. Политическият режим във ФРГ при Аденауер винаги е напомнял за режим на лична власт, където съставът на ръководния елит се определя от личните симпатии и антипатии на лидера. Но Конрад Аденауер постига всичко, което към онзи момент смята, че иска за своята държава. Това, което се случва по-нататък с Германия, е плод на изходните усилия на тази странна монашеска фигура, която отново създава германската държава и я възвръща на политическата сцена. Със сигурност Аденауер прави грешки. Но историята доказва, че нищо в света не се извършва без грешки и без готовността на хората да се избият помежду си. Ето, че тази история за величие, падение и пак величие би могла да завърши с думите на пруския крал Фридрих Велики: „Титлите са украшение за глупаци. На великите хора е достатъчно името им”.