Седмата симфония на Дмитрий Шостакович не е просто преклонение пред саможертвата на жителите на обсадения Ленинград. Тя се превръща в символ на борбата срещу абсолютното зло. Историята на изпълнението на Ленинградската симфония в съсипания от глада и бомбардировките град е една от най-въздействащите истории на Великата отечествена война.
Точно в 17,30 часа на 9 август 1942 г. съветската артилерия, защитаваща обсадения Ленинград, открива масиран огън по позициите на Вермахта. Не, това не е подготовка за поредния отчаян опит за пробиване на блокадата, в която германските войски държат града вече близо година. В този конкретен ден, в този конкретен час артилерийската канонада на съветските оръдия трябва да изпълни съвсем друга цел – да защити провеждането на един концерт в обсадения град, да не допусне изпълнението на една симфония да бъде прекъсвано от германските снаряди и бомби. Първите хитлеристки снаряди поразяват Ленинград още на 1 септември 1941 г. От 22 юни, когато започва Великата отечествена война, германските войски се придвижват победоносно по ленинградското направление и вече са завладели Литва, Латвия и Естония. Хитлер е заповядал Москва и Ленинград да бъдат не просто превзети до началото на зимата, но и тотално изравнени със земята. Местното население трябва да бъде унищожено, за да не се налага да се хабят средства за изхранването му. В изпълнение на този план на 10 юли групата армии „Север” започва директно настъпление към Ленинград. Те са командвани от Вилхелм фон Лееб, който е получил фелдмаршалско звание, след като година по-рано неговите части са пробили защитната френска линия Мажино по време на битката за Франция. Германците са убедени, че и Ленинград няма да им се опре. Освен психологическото предимство, което имат заради победоносния марш в първите седмици на войната, те разполагат и с материално преимущество. Превъзходството им над съветските части в този участък на фронта се изразява в следните показатели: 2,4:1 в жива сила, 5:1 по отношение на оръдията и минометите, 1,2:1 по отношение на танковете. Когато в началото на септември германските снаряди започват да валят над Ленинград, жителите му са потресени не само от физическата опасност, но и от факта, че войските на Хитлер са достигнали толкова близко до града им. „Никога не сме си представяли, че немците ще се приближат на такова разстояние. Бяхме научени да вярваме в нашите вождове и в силата на Червената армия, оптимизмът ни беше толкова малоумен, колкото и оптимизмът на щуреца в известната басня на Крилов” – обяснява един ленинградчанин. Ето и още едно свидетелство на един от оцелелите ленинградчани: „В понеделник, когато над града се посипаха първите снаряди, бях на около 800 метра от централната електростанция, частично повредена от немския обстрел. В траншеята, където се скрих, се озовах до една жена, която ме порази с думите си, че, изглежда, нашите артилеристи погрешка са открили огън по своите. Непрекъснато повтаряше, че са обърнали оръдията в погрешната посока”. Само че още на 8 септември 1941 г. „немислимото” се случва. Германските войски превземат Шлиселбург, който се намира само на 25 километра от Ленинград, като по този начин затварят обръча около втория по големина съветски град. В отрязаната от света „Северна столица” остават блокирани 2 милиона и 887 хиляди души. Единствената връзка на Ленинград с родината е през Ладожкото езеро. През следващите дни германците продължават да затягат хватката около града. Фронтовата линия се установява на 4 км от ключовия Кировски завод и на 16 км от Зимния дворец. Отделни германски части дори успяват да проникнат в ленинградските покрайнини и да се повозят на един червен трамвай. Отчаян от неспособността на маршал Климент Ворошилов, главнокомандващ Ленинградския фронт, да се противопостави на германското настъпление, Сталин преценява, че положението на града е безнадеждно. Последната му надежда е генерал Георгий Жуков. Той вече се е проявил като способен военачалник в боевете срещу японците при Халхин Гол през 1939 г. Освен това Жуков осъществява и първата успешна операция на съветските войски срещу Вермахта от началото на войната – битката при Елня в края на август и началото на септември. Веднага след този успех генералът е извикан при Сталин. Вождът иска да знае дали отбраната на Ленинград е безнадеждна работа. Жуков отговаря, че шансовете за спасяване на града, макар и минимални, все още съществуват. Под силния обстрел на германските противовъздушни оръдия самолетът на Жуков все пак успява да се приземи в Ленинград. Генералът носи със себе си бележка, написана собственоръчно от Сталин, в която се казва, че Ворошилов е освободен от длъжност и отбраната на града се поема от него – Георгий Жуков. Генералът успява да укрепи съветската защита, като използва по най-добрия начин силите, с които разполага. Едновременно с ефективните стратегически указания Жуков издава и поредица от заповеди, чийто смисъл се заключава в следното: всеки войник, напуснал позицията си без специално писмено разрешение, ще бъде незабавно разстрелян; войниците, допуснали да попаднат в плен, ще бъдат третирани като предатели на родината с всички произтичащи от това последици както за тях, така и за членовете на семействата им. Ожесточената съпротива на войските, защитаващи Ленинград, кара германското командване да преразгледа плановете си. Германците преценяват, че един евентуален щурм срещу града, дори и да бъде успешен, ще донесе невъобразими жертви на Вермахта. Затова те се отказват от директната атака, решавайки да сломят Ленинград с глад и унищожителни бомбардировки. Планът влиза в действие веднага. На 13 септември във вестник „Известия” е поместено интервю с живеещия в обсадения град композитор Дмитрий Шостакович, който разказва, че е завършил първата част от новата си симфония и е започнал втората. Смисълът на този разказ е да докаже, че независимо от всичко нормалният живот в Ленинград продължава и че неговите жители са сигурни в крайната победа. По това време Шостакович е на 35 години, признат е не само в СССР, но и в чужбина. Неговата Първа симфония, която пише на 19-годишна възраст, е изпълнявана под диригентството на Артуро Тосканини и Отто Клеперер. Операта му „Лейди Макбет от Мценска околия”, която за малко не коства живота му, е поставена в Ню Йорк, Филаделфия, Цюрих, Буенос Айрес, Лондон, Прага, Стокхолм.
Първите си уроци по пиано получава, когато е на девет, от майка си София, завършила консерваторията в предреволюционния Петербург. „Имаме изключително талантливо дете” – казва София, когато установява, че синът й научава без проблеми наизуст произведенията. Съвсем скоро двамата започват да свирят на четири ръце. Дмитрий постъпва в консерваторията през 1919 г., когато е само на 13 години. Това е разгарът на Гражданската война, Петербург, който вече се нарича Ленинград, е скован от глад и студ. В консерваторията можеш да учиш само ако имаш стипендия, която да ти осигури най-минималното съществуване. Желаещите за стипендия обаче са много. Ето защо един ден директорът на консерваторията, забележителният композитор Александър Глазунов, се среща с най-влиятелния човек в руската култура след революцията Максим Горки и между тях се провежда следният разговор: „Алексей Максимович, при нас е постъпило невероятно талантливо момче. Много е младо, трябва да му се помогне. Композитор е” – казва Глазунов. „Композитор? – Учудва се Горки. – Сигурно пише страхотна музика.” „Напротив, музиката е отвратителна. За първи път в живота си, когато чета партитурата, не чувам музиката.” „Е, тогава защо молите за помощ?” – недоумява писателят. „Знаете ли, аз съжалявам, че не ми харесва, защото това е музиката на бъдещето. Това момче ще има голямо бъдеще. Той е гений” – отговаря Глазунов. Така Дмитрий започва да учи в Консерваторията едновременно две специалности – пиано и композиция. Той е най-младият студент там. През 1922 г. обаче умира баща му и семейството остава без никакви средства за съществуване. За да издържа себе си и роднините си, Дмитрий свири на пиано в кината по време на прожекциите на немите филми. Изпълненията му са толкова нетрадиционни, толкова силно излизат извън баналното дрънкане, съпровождащо обикновено филмите, че в киносалоните дори се стига до скандали. Младият пианист обаче е доволен, защото е успял със свиренето си да ядоса публиката. Опитът от това време му помага много, когато по-късно ще започне да пише музика за филми. Успоредно с това Шостакович пише наистина много музика. Но най-значимата му творба, разбира се, е Първата симфония, която е готова през 1925 г. и веднага предизвиква фурор. Вестниците пишат, че в света се е появил революционен гений. Първата симфония на 19-годишния Шостакович се превръща в първата голяма класическа творба, създадена в Съветска Русия. През 1927 г. Шостакович се запознава с Всеволод Мейерхолд. По това време режисьорът е на върха на славата си и разполага със собствен театър. Мейерхолд е почитател на Шостакович още след като чува Първата му симфония. По някое време Дмитрий дори живее в апартамента на режисьора. Там са още съпругата на Мейерхолд, актрисата Зинаида Райх, както и нейните две деца от предишния й брак със Сергей Есенин. Именно големият режисьор подтиква младия композитор да напише първата си опера „Нос” по разказа на Гогол. Творбата звучи много авангардно за времето си и сигурно затова е посрещната на нож от официалната съветска критика. Шостакович е обвинен в еклектизъм и формализъм, а темата на операта за носа на дребен чиновник в императорска Русия, започнал собствен живот, е обявена за неинтересна на съветския зрител. Младият композитор обаче няма време да се отчайва от подобни отзиви. Той кипи от енергия и непрекъснато работи. Шостакович не само е страшно талантлив, той е и невероятно работоспособен. През втората половина на 20-те години написва Втората и Третата си симфония, както и музиката към филма „Новият Вавилон”. Създава и първия си балет „Златният век”. Следващите два балета, които пише – „До новата машина” и „Светлият ручей”, са посветени на случващото се в един завод и в един колхоз. Съдържанието и на двете творби е изключително елементарно и единственото, което все пак ги прави запомнящи се, е музиката на Шостакович. На композитора започва постепенно да му писва от блудкавите сюжети на повечето съветски творби, които се занимават основно с възхвалата на съвършения морал на работниците и селяните. Той няма никакъв интерес към основното противоречие в произведенията на социалистическия реализъм, т.нар. „конфликт между доброто и по-доброто”. Шостакович се интересува от съвсем други неща, вълнува го трагедията на човешкото съществуване. Точно в този момент той се натъква на повестта на Николай Лесков „Лейди Макбет от Мценска околия” (1865 г.). Поразен е от трагичния сюжет, включващ любов, изневяра, предателства и убийства. Веднага започва да пише и през 1932 г. 26-годишният композитор вече е готов с едноименната опера. Едновременно я репетират и в Ленинград, и в Москва. Операта става събитието на сезона, а Шостакович се превръща в герой на деня. Предизвиква огромен интерес както в СССР, така и в чужбина. Музикалните капацитети твърдят, че от времето на „Дама пика” на Чайковски в руската опера не се е появявала по-значима творба. Докато работи върху операта, Шостакович се запознава с младата Нина Варзар, която е физик по образование. Съвсем скоро двамата се женят. Не след дълго обаче композиторът започва любовна афера с преводачката Елена Константиновская, но я прекратява, когато разбира, че съпругата му е бременна. Междувременно „Лейди Макбет” жъне успех след успех. В началото на 1936 г. операта се изпълнява едновременно в три съветски театъра, както и на много сцени в чужбина. Като цяло творбата се харесва както на публиката, така и на официалната критика. Това добро отношение продължава до 26 януари 1936 г., когато вождът Сталин заедно с висшите комунистически функционери Жданов, Молотов и Микоян отиват да гледат „Лейди Макбет от Мценска околия”. Сталин и Жданов са известни любители на музиката. Йосиф Висарионович често посещава спектаклите на Болшой театър, където има специално бронирана ложа. Вождът на народите слуша всички новоизлезли плочи, като на обложката на всяка от тях пише мнението си: „добро”, „горе-долу”, „боклук”. Андрей Жданов пък е завършил Московската консерватория. Майка му е прекрасна пианистка и е научила сина си да свири. Лаврентий Берия, който съвсем скоро ще оглави страховитото НКВД, нарича Жданов „Пианиста”. Шостакович, който тогава е за кратко в Москва, също присъства на спектакъла заедно с приятеля си Мейерхолд. Преди вдигането на завесата композиторът прошепва, че има неприятно предчувствие по повод започващия спектакъл. Интуицията му се оказва безпогрешна. Сталин не издържа до края. Тръгва си след третото действие. Това не предвещава нищо хубаво. Когато Шостакович излиза на сцената, за да приеме аплодисментите на публиката, лицето му е чисто бяло. Още същата вечер заминава за Архангелск. На 28 януари Шостакович се нарежда на опашка за вестници. На трета страница на официоза „Правда” открива това, което е чакал със свито сърце. Статията, посветена на неговата опера, е озаглавена „Хаос вместо музика”. „Лейди Макбет от Мценска околия” е обвинена във всички възможни грехове на онзи период – формализъм, претенциозност, неразбираемост за масите, нищо общо с класическото оперно звучене, с простата общодостъпна музикална фраза. Операта е груба, примитивна и вулгарна. Финалът на статията е неприкрито заплашителен: „Композиторът се е заел с игра, която може да свърши много лошо”. Статията не е подписана, но за всички е ясно, че подобен текст не би излязъл, ако не се ползва с личното одобрение на Сталин. И това е само началото на поредицата материали – и в „Правда”, и в други съветски вестници, в които „буржоазният и декадентски дух” на творчеството на Шостакович е подложен на брутална критика. Не е пощаден от злобни рецензии дори невинният балет „Светлият ручей”. На следващата година либретистът на балета Адриан Пиотровский е арестуван и обвинен в шпионаж и диверсия. Малко по-късно е разстрелян. Хореографът на спектакъла Фьодор Лопухов запазва живота си, вероятно защото сестра му, знаменитата балерина Лидия Лопухова, е омъжена за прословутия британски икономист Джон Мейнард Кейнс.
За кратко време името Шостакович се превръща в нарицателно за творец, който създава „контрареволюционно изкуство”. Когато отива на гастрол в Киев, един от местните вестници излиза със заглавие: „При нас пристигна враг на народа – Шостакович”. От подобни обвинения до ареста и разстрела има само една много малка крачка. Нервите на композитора са опънати до скъсване. Спи с дрехите, а до леглото му има куфарче с най-необходимите вещи, защото знае, че може да бъде арестуван всеки момент. Всъщност статията „Хаос вместо музика” е начало на атаките не просто срещу Дмитрий Шостакович. Започва т.нар. „борба с формализма”, което означава тотално оплюване на всички творци, които се отклоняват, макар и на милиметри, от официално наложените догми за това как трябва да се прави изкуство. Подобни „прегрешения” през втората половина на 30-те години в СССР означават не просто проблеми в работата. Подобни прегрешения много често се наказват с разстрел. Но дори и в това време на тоталния страх и на започващия „Голям терор” се намират хора, които се осмеляват да защитят Дмитрий Шостакович. Максим Горки пише писмо лично до Сталин, в което казва, че статии като тази в „Правда” позволяват на една банда бездарници да ругаят един огромен талант. Няколко месеца по-късно Горки умира при неизяснени обстоятелства. Писмо до Сталин в защита на композитора пише и зам.-министърът на отбраната Михаил Тухачевски. Маршал Тухачевски е една от най-ярките фигури в тогавашната Съветска Русия. Произхожда от аристократична фамилия, завършва Александровското военно училище и участва в Първата световна война. След Октомврийската революция се присъединява към Червената армия. По време на Гражданската война печели важни победи срещу „белите”, но през 1920 г. командвани те от него части са разбити от полските войски. След това смазва антиболшевишкия бунт на моряците в Кронщад, както и селското въстание в Тамбовска област. Срещу въстаналите селяни Тухачевски използва бойни отровни вещества, артилерия и авиация. През следващите години той полага много усилия за модернизацията на Червената армия и получава званието маршал. На 10 май 1937 г. в разгара на Големия терор е арестуван заедно с други висши военни по обвинение, че е подготвял преврат с цел сваляне на законното правителство и установяване на военна диктатура. Един месец по-късно всички обвиняеми са осъдени и разстреляни. И това е само началото на масовата чистка в Червената армия, която води до почти пълното унищожаване на висшия й команден състав. Двайсет години по-късно разстреляните и изпратени в лагерите военноначалници са оправдани. Братята на Михаил Тухачевски Николай и Александър също са разстреляни. Съпругата му Нина е изпратена в лагер, а по-късно е разстреляна. Сестрите му Олга и Мария са изпратени в лагер. Работата е единственият начин, по който Дмитрий Шостакович е в състояние да се противопостави на страха от вземащия абсурдни размери терор. През есента на 1936 г. той започва репетиции на новата си Четвърта симфония в Ленинградската филхармония. Според познавачите това е най-доброто, което 30-годишният композитор е написал до този момент. Само че според увеличаващия се брой негови недоброжелатели Четвъртата симфония е безкрайно сложна и абсолютно неразбираема творба. Тоест Шостакович не си е взел никаква поука от критиките по повод операта му „Лейди Макбет”. В крайна сметка той прекратява репетициите, заявявайки, че Четвъртата симфония по никакъв начин не отговаря на настоящите му убеждения. През май 1937 г., точно по времето, когато е арестуван приятелят му Тухачевски, композиторът е готов със своята Пета симфония. В нея няма „формализми” и „авангардизми”. Творбата е издържана изцяло в класически дух. След премиерата в „Правда” излиза похвална статия за Петата симфония. Шостакович изглежда спасен. Поне на този етап. Много от неговите близки приятели нямат този късмет. На 20 юни 1939 г. е арестуван Всеволод Мейерхолд. След продължили няколко седмици разпити, съпроводени с ужасни инквизиции, 66-годишният режисьор се признава за виновен във всички приписвани му престъпления. Междувременно съпругата му Зинаида Райх е зверски убита в квартирата им. През февруари 1940 г. Мейерхолд е осъден на смърт и разстрелян. Реабилитиран е през 1955 г. Междувременно Шостакович прави премиера на Шестата си симфония, която е приета положително, не предизвиква особен възторг, но и не дава основания за нови обвинения, които биха могли да костват живота на автора. През 1939 г. композиторът става професор в Ленинградската консерватория, а след две години получава Сталинска премия за своя квинтет за пиано. Шостакович има всички основания да се чувства спокоен. Озлобените критици са млъкнали, опасността от репресии изглежда окончателно заличена. Предстои обаче най-голямото изпитание. Събота, 21 юни 1941 г. се оказва изключително топъл и приятен ден в европейската част на СССР. Ленинградчани са излезли по улиците на града или са заминали из околностите му, за да се насладят на хубавото време. Шостакович обаче няма време за подобни радости. Трябва да оценява работите на студентите си в консерваторията, а и да мисли за следващата си симфония. Единственото удоволствие, което е планирал, е отиването на футболния мач в неделя между отборите на „Спартак” (Ленинград) и „Спартак” (Москва). Той всъщност е фен на „Динамо” (Ленинград) и един път дори кани целия отбор на гости вкъщи. Тази неделя обаче „Динамо” гостува в Тбилиси и затова на Шостакович му се налага да гледа други отбори. Той е толкова встрастен във футбола, че ако не отиде на стадиона, изпада в истинска абстиненция. Независимо че е началото на лятото, подготовката за новия концертен сезон в града върви с пълна сила. Диригентът на Ленинградския радиосимфоничен оркестър Карл Елиасберг, който ще има основна роля в нашия разказ, репетира до късно със своите музиканти. С дълги репетиции е зает и Евгений Мравински. Той дирижира най-престижния филхармоничен оркестър в града – Ленинградския. Мравински е личен приятел на Шостакович, вече е дирижирал неговите Пета и Шеста симфония и има всички основания да очаква, че и предстоящата Седма ще бъде поверена на неговите музиканти. Все пак те са елитът. В сравнение с тях радиооркестърът на Карл Елиасберг е нещо като дублиращ състав. Ранното утро на следващия ден променя по драматичен начин плановете на тези хора, както и на останалите съветски граждани. На 22 юни, неделя, в 4:00 часа германските войски навлизат на съветска територия. Това е началото на хитлеристкия план „Барбароса”, чиято цел е унищожаването на СССР буквално за няколко месеца. Днес подобна цел звучи налудничаво, но тогава е изглеждала съвсем постижима. В средата на 1941 г. германският Райх е на върха на могъществото си. Под германски контрол са почти цяла Европа и Северна Африка. Всички европейски държави с изключение на Великобритания са или завладени от Германия, или са нейни съюзници. Само за три години тя е завладяла територия, четири пъти по-голяма от нейната. Увереността на Хитлер, че е възможен мълниеносен разгром на Съветския съюз, се дължи на серия от анализи на международното положение и на състоянието на самия СССР. Ръководителите на Райха силно разчитат на антиболшевизма на западните демокрации. Убедени са, че те при никакви условия няма да се притекат на помощ на Сталин, а оставен сам, Съветският съюз ще стане лесна плячка на германската мощ. В Берлин си представят СССР като една напълно изкуствена конструкция, като колос на глинени крака, който ще рухне при най-малкия натиск. Достатъчно е само едно леко побутване, убеден е Хитлер, и изглеждащата непоклатима държава ще се разпадне на съставните си части. Германската увереност в предстоящата лесна победа се дължи и на оценката на боеспособността на съветската армия. Само няколко години по-рано Сталин е разстрелял или изпратил в Сибир най-талантливите си военноначалници. По нищо не изглежда, че заместниците притежават необходимите качества, за да устоят на непобедимия до този момент Вермахт. Германското командване знае, че за да се увенчае с успех, операция „Барбароса” трябва да започне мълниеносно и да дезорганизира тотално противника. Ударът на 22 юни 1941 г. е нанесен със 103 дивизии, чиято численост съставлява 4,2 милиона души. Срещу тях Съветският съюз противопоставя 56 дивизии, в които се сражават 3,2 милиона войника. В първите дни на войната зашеметяващ успех постига германската авиация. За един ден са унищожени 1200 съветски самолета, 900 от които още на летищата. Научавайки тези данни, командващият съветските ВВС на Западния фронт генерал-майор Иван Копец се застрелва. Само за седмица Луфтвафе изважда от строя 4000 самолета на противника. Тоталното превъзходство на германците във въздуха играе ключова роля за успешното начало на операция „Барбароса”. Подкрепяни от авиацията, германските танкове мълниеносно разсичат изпадналите в паника съветски части. Идващата след танковете пехота свършва останалото. Само през юни и юли в плен попадат 800 000 съветски войници. До края на годината броят им нараства до 3 милиона. По-голямата част от тях умират от недохранване и болести. И това е съвсем естествен резултат от плановете на германците за бъдещето на СССР. Тези планове нямат нищо общо с онзи тип войни, при които победителят, каквито и тежки санкции да налага на победения, все пак не оспорва правото му на съществуване. Още при подготовката на плана „Барбароса” Хитлер дава ясен знак, че тази война няма да прилича на останалите, че нейната цел е не просто победата над противника, а тоталното му унищожаване. Предвижда се изличаването от лицето на земята на големите градове като Москва и Ленинград и избиването на по-голямата част от руското население. Тези, които все пак оцелеят, ще бъдат превърнати в безропотни слуги на германските господари. Разбира се, обикновените руснаци не знаят нищо за тези планове. Те не знаят нищо и за тоталния разгром, на който е подложена армията им в първите седмици на войната. И все пак има нещо във въздуха, което подсказва и на най-неосведомените граждани, че тази война не е като останалите. Че ако бъде загубена, всички са обречени на изчезване. Дмитрий Шостакович отива да се запише доброволец още в края на юни. От комисията му отговарят, че ще му се обадят, когато преценят. В началото на юли композиторът прави втори опит да отиде на фронта. Отново му отказват. Записват го в доброволческите части, които издигат укрепления във и около Ленинград. Понеже е смятан за особено ценен човек на изкуството, го причисляват към отрядите, които работят в рамките на града. Вероятно така му спасяват живота, защото много от доброволците, отишли да копаят окопи извън Ленинград, стават жертви на постоянните атаки на германската авиация. Малко по-късно Шостакович е прехвърлен в пожарникарската част към консерваторията. На 19 юли композиторът започва работа по своята Седма симфония, която ще се превърне в една от най-знаковите творби на класическата музика през ХХ век. Ето какво разказва Шостакович: „Седнах на пианото и започнах да работя – бързо и с огромно желание. Исках да създам творба за нашия град, за нашата страна, за съветските хора, които щяха да направят всичко възможно в името на победата”. Междувременно германските войски напредват неумолимо към Северната столица. Започват евакуациите. Музикантите от Ленинградския филхармоничен оркестър са сред първите евакуирани. Те са елитът, който не бива да остане в застрашения град. Шостакович предпочита да остане в Ленинград, за да работи върху симфонията си. В града остава и Радиосимфоничният оркестър. Решено е, че в Ленинград трябва да останат и музиканти, които да изпълняват класическа музика независимо от всички трудности. На 3 септември Дмитрий Шостакович завършва първата част на симфонията си и започва втората. На 8 септември градът е тотално обкръжен от германските войски. Малко по-късно германското командване издава секретна директива, в която се казва, че градът трябва да бъде изтрит от лицето на земята с помощта на масирани авиационни удари и артилерийска стрелба. Смята се, че това, което не успеят да свършат оръжията, ще свърши гладът. В директивата специално се казва, че всякакви опити на обсадените да преговарят за капитулация трябва да бъдат решително отхвърлени. Властите в Ленинград въвеждат купонна система. Хранителните запаси свършват бързо и през следващите месеци продоволствия се доставят по леда на Ладожкото езеро и чрез въздушен мост. Те обаче в никакъв случай не са в състояние да изхранят ленинградчани. На 12 септември дневната хлебна дажба е намалена до 500 грама за работниците, 300 грама за служещите и 250 грама за деца, пенсионери и останалите неработещи. На месец работниците получават 1500 грама месо, 2000 грама захар и сладки изделия, 950 грама мазнини. Порционът за служителите и за неработещите, естествено, е по-малък. Шостакович е потънал до такава степен в работата си върху новата симфония, че носи нотните листове навсякъде със себе си, дори и по време на дежурствата си в противопожарната бригада. На 17 септември втората част е завършена. Още същия ден композиторът дава радиоинтервю, излъчвано в цялата страна, в което казва: „Преди час завърших втората част на новата си симфония. Казвам ви това, за да знаете, че животът тук продължава. Искам да знаете, че смъртната опасност, която е надвиснала над града ни, в никакъв случай не ни хвърля в отчаяние. Тъкмо обратното, сега всички ние, ленинградчаните, сме се превърнали в защитници на своя град. Той няма да се предаде. Винаги ще остане тук, на брега на Нева като непревземаема крепост на нашата страна”. В редките мигове, когато не пише, Шостакович се разхожда из града, често забравяйки за опасностите, които носят постоянните бомбардировки и артилерийските обстрели. Германската канонада не престава нито за миг, като бомбардировките зачестяват особено в часовете, когато хората се прибират от работа. Независимо от постоянните заплахи за живота или може би именно заради тях културният живот в Ленинград не спира. Пушкиновото общество продължава своите редовни литературни срещи. В края на септември започва обучението в консерваторията независимо от големия студ, който пробива през разбитите от взривовете прозорци. Подготвя се програмата и на започващия оперен сезон. В програмата са заложени „Евгений Онегин”, „Кармен”, „Севилският бръснар”, „Риголето”. В града продължават да работят 25 кина, хората продължават да ходят на музикални матинета и на вечерни концерти. Малко преди полунощ на 1 октомври Шостакович получава обаждане от партийната организация в Ленинград. Съобщават му, че заедно с жена си и двете си деца ще бъдат евакуирани със самолет. На следващия ден те са вече в Москва. Няколко дни по-късно за Москва заминава и генерал Жуков, за да поеме отбраната на столицата. На 5 октомври в Ленинградската филхармония се открива концертният сезон. Като в най-спокойните предвоенни времена залата е пълна, а пред входа продължават да стоят хора, надявайки се да се сдобият с билет в последния момент. Пее оперната звезда София Преображенская, която отказва да напусне града. Акомпанират й пианистите Александър Каменски и Владимир Софроницки. Публиката е във възторг от изпълненията. В Москва Шостакович и семейството му остават две седмици, след което им е наредено да се евакуират в Куйбишев (днес Самара). Властите не са сигурни, че ще удържат столицата, и затова предпочитат да изпратят на по-сигурно място представителите на творческия елит. Шостакович, съпругата и двете им деца се озовават в един претъпкан влак с други композитори и артисти от Болшой театър. По ирония на съдбата той се оказва в едно купе с колегата си Тихон Хренников. Въпросният Хренников е млад човек (р. 1913), но вече е успял да напише опера, където за първи път се появява образът на Ленин, официално да заклейми „формализма” на Шостакович през 1936 г. и да изрази огромната си радост от „унищожаването на фашистката гад Тухачевски и неговите съучастници”. Към 1 ноември в Ленинград вече не е останало месо. Германските войски завладяват Тихвин и по този начин слагат ръка върху железопътната линия, чрез която все пак в града е стигало някакво продоволствие. Към средата на месеца работниците вече получават по 300 грама хляб на ден, служещите, неработещите и децата до 12 години – по 120. При това процентът брашно във въпросния хляб не надвишава 50 процента. Останалото е целулоза и слънчогледово кюспе. Смъртността в града рязко нараства. В довоенните времена на ден в Ленинград умират средно по 3500 души, през октомври 1941 тази цифра става 6100. Настъпващите студове увеличават допълнително усещането за постоянен глад. Жителите на Ленинград започват да ядат всичко, за което се смята, че може да доведе до притъпяване на това ужасно усещане. Най-напред от града изчезват котките и кучетата. После идва ред на враните и гарваните. След това хората преобръщат жилищата си с надеждата да открият нещо, което става за ядене. Късат обложките от книгите, а лепилото, с което са залепени страниците, се слага като допълнително към рядката супица. От вътрешностите на изядените животни приготвят своеобразно желе, което мажат върху хляба вместо масло. Варят костите в продължение на часове с надеждата да извлекат малко костен мозък. Минусовите температури през ноември и декември влошават още повече ситуацията. Изтощените хора едвам се добират до работните си места, а после до домовете си. Някои не успяват. По улиците и по стълбищата на кооперациите лежат трупове, които здравните служби не успяват да съберат. Установява се своеобразна „йерархия на смъртните случаи”. Първи умират тийнейджърите между 14 и 18 години. Подрастващият организъм не е в състояние да живее с изключително малките дажби. Мъжете умират преди жените, здравите си отиват преди хронично болните. Според официалните данни през декември 1941 г. в Ленинград умират 52 881 души, а в периода януари–февруари на следващата година броят на жертвите достига 200 000! Градският транспорт не работи, дървен материал, от който да се правят ковчези, отдавна няма. Близките на починалите увиват труповете в чаршафи, слагат ги на шейни и така ги теглят към гробищата. Много от оцелелите обаче са толкова слаби, че за да не паднат и те, изоставят шейните с починалите направо на улицата. Само че напук на глада, студа и смъртта културният живот в Ленинград не спира. В града продължават да се изнасят симфонични концерти. Зрителите стоят с палтата, шапките и ръкавиците си. Изпълнителите също. Макар че не всички. Александър Данилович Каменский е един от малкото останали в Ленинград класически музиканти и единственият концертиращ пианист. На 14 декември в Голямата зала на филхармонията се изпълнява Първият концерт за пиано на Чайковски. Температурата в залата е минус 3 градуса. Единственият, който не носи палто, е пианистът Каменский. През първите месеци на блокада той отслабва с 40 килограма, но продължава да свири. Всяка вечер отива в едно от студиата на радиото, където между 22.00 и 22.30 часа изпълнява произведения на Бах, Бетовен, Моцарт, както и творби на свои съвременници, написани в обсадения Ленинград. Александър Данилович никога няма да забрави една история, случила се в началото на 1942 г. Ето неговият разказ: „Една сутрин, когато излизах за работа, към мен се приближи млада жена. Типично ленинградско лице от онова време – кожа като пергамент, надянат върху изпъкналите скули, почти излезли от орбитите очи, сухи посинели устни. Разказа ми, че нейната майка умира от глад и предсмъртното й желание е да послуша прекрасна музика. Бих ли се съгласил да отида да й посвиря. Не знам защо, но веднага повярвах на тази история. Макар че звучеше невероятно. Болните от дистрофия, ако са в съзнание, умират, мислейки единствено за храна. По пътя за дома на жената дъщеря й ми разказа, че двете са били на концерта на 14 декември. После до последния момент, преди майка й да престане да може да става, двете всяка вечер са заставали до вратата, за да слушат моите изпълнения по радиото от разположения наблизо репродуктор. „Не можете да си представите, каза жената, каква огромна нужда от музика имат днес хората, особено майка ми. Останах й само аз. Двамата ми братя ги убиха на фронта.” Когато най-накрая стигнахме до квартирата, видях креват, покрит с всевъзможни одеяла и възглавници. „Мамо, обърна се в тази посока довелата ме жена, дошъл е Александър Данилович Каменский. Той сега ще ти посвири.” Роялът се оказа съвсем наблизо, целият увит в чаршафи и всевъзможни платове. Когато всичко това беше отстранено, пред мен се оказа разкошен роял „Блютнер” без нито една драскотина. Започнах да свиря Бах. Когато приключих, чух един глас, не можах да определя на майката или на дъщерята, който каза: „Още...”. Изсвирих трите части на Лунната соната на Бетовен. Когато свърших, чух един възторжен шепот: „Какво щастие!”, и след малко съвсем тихо: „... щастие...”. Изсвирих още „Печални птици” на Равел и „Лунна светлина” на Дебюси. Станах и затворих капака на рояла. Преди да успея да кажа каквото и да било, младата жена се хвърли към мен, поклони ми се до земята и прошепна: „Нямам думи. Нямам думи, за да ви изразя благодарността си. Мама заспа... Щастлива... С усмивка...”. Докато вървях към театъра, започна поредната бомбардировка. Дори не й обърнах внимание”. В началото на декември 1941 г. съветските войски край Ленинград предприемат мощно контранастъпление в района на стратегическия град Тихвин. Градът е освободен, а германските войски са отблъснати. По този начин са постигнати две важни цели – облекчено е снабдяването с продоволствия на обсадения град и германците са принудени да изпратят в района голям брой свои части, толкова необходими за отразяване на съветската офанзива при Москва. А след като са парирали опитите на германците да превземат столицата, през декември съветските войски започват своята контраатака. Боевете завършват през април идната година, като резултатът от тях е отблъскването на германците на 350 км от Москва. На 27 декември 1941 г. Дмитрий Шостакович завършва Седмата симфония. Премиерата е насрочена за 5 март 1942 г. в Куйбишев. Колкото повече наближава датата, толкова повече се увеличава нервното напрежение за композитора. Близките му разказват, че в дните преди премиерата той не е можел да стои повече от десет минути на едно място. Настроенията му се сменят за секунди. Ту умолява приятелите си в никакъв случай да не идват на изпълнението, защото „щяло да бъде тотален провал”, ту звъни в театъра, за да моли за допълнителен билет за „едно момиче от пощата”. Седмата симфония на Шостакович е много сложно произведение, изискващо огромно напрежение от диригента и музикантите. Продължителността му е 80 минути и диригентът Самуил Самосуд решава то да бъде изпълнявано с антракт. Симфонията изисква следните инструменти: 8 валдхорни, 6 тромпета, 6 тромбона, 4 флейти, 3 обоя, 5 кларинета, 3 фагота, 16 първи цигулки, 14 втори цигулки, 12 виоли, 10 виолончела, 8 контрабаса, 2 арфи. За ударните инструменти са нужни 12 души. Като прибавим и пианиста, общият брой на необходимите изпълнители става 109. Триумфът е безапелационен. След финалните акорди изглежда, че публиката никога няма да спре да ръкопляска. Още тогава Седмата симфония се превръща не просто в музикален израз на страданията и героизма на ленинградчани. Тя става обещание за неизбежната съветска победа над хитлеризма. Синът на Шостакович, Максим, който впоследствие ще стане пианист и диригент, е запазил следния спомен от премиерата: „Никога няма да забравя как ми подейства темата за германското нахлуване в Първата част. В продължение на няколко нощи се събуждах от ужас, предизвикан от наближаващите страховити барабани”. Максим си спомня, разбира се, и шоколадовите бонбони, които е получил след спектакъла, защото дори и в отдалечения от преките военни действия Куйбишев те са били изключителна рядкост. Премиерата на Седмата симфония се предава директно по радиото, а славата на творбата веднага надхвърля границите на СССР. На 7 март лондонският „Таймс” излиза със статия, в която се казва, че Седмата е невероятно постижение на гения на своя създател и отразява по неповторим начин борбата на съветските хора срещу хитлеристкото варварство. Статията завършва с надеждата, че и публиката извън СССР в скоро време ще успее да чуе на живо Седмата симфония. И наистина, съвсем скоро започва дългият път на творбата към западната публика. Копия на партитурите са снимани на 35-милиметрова лента в Москва и изпратени с транспортен самолет до Техеран. Там са сложени в бронирана кола, която преминава през Ирак и Йордания, за да стигне до Кайро. Оттам със самолет партитурите са доставени в Лондон. А за да стигнат до Ню Йорк, маршрутът им минава през Бразилия. Лондонската премиера на Седмата симфония е на 29 юни 1942 г. в Албърт Хол. Присъствалите в залата, както и слушателите на прякото предаване на изпълнението по Би Би Си, са възхитени. Всички се възхищават от 36-годишния композитор, който е успял да създаде такава творба, докато изпълнява задълженията си на пожарникар в обсадения Ленинград. За разлика от обикновените слушатели музикалните специалисти са доста по-критични към Седмата симфония. В „Таймс” дори излиза материал, озаглавен „Неподредени мисли”, който доста напомня на прословутата статия „Хаос вместо музика”, излязла в „Правда” през 1936 г. и за малко не коствала живота на композитора. Английският критик пише, че творбата представлява нередактиран сбор от всички идеи, които са минали през главата на композитора. Що се отнася до прословутата тема с нашествието от Първата част, тя била безкрайно досадна. Мнението на професионалните анализатори обаче има твърде малко значение за обикновените хора. Те са впечатлени именно от този мотив. За тях това е перфектно изображение на марша на агресора, отразява бруталната, варварска и в същото време механизирана до крайност същност на нацизма. Когато на 25 юни партитурите на Седмата са доставени в Ню Йорк, Шостакович вече е добре известен на американците. Списание „Тайм” е сложило негов портрет на корицата си. Има известна ирония във факта, че портретът е нарисуван от Борис Арцибашев. Младият Борис се сражава срещу болшевиките по време на Гражданската война, след което емигрира и се озовава в Ню Йорк с 14 цента в джоба. По-късно Арцибашев става един от основните художници на списанията „Тайм”, „Форчън” и „Лайф”. След Шостакович сражавалият се срещу болшевиките художник ще нарисува и портрет на Сталин, който е обявен от „Тайм” за „Човек на 1942 г.”. В статията на списанието, посветена на композитора, се говори за безстрашния Шостакович, който участва в копаенето на окопи и опазването на Ленинград от вражеските бомби и в същото време успява да напише забележителна симфония, която е по-силна от изглеждащата непобедима хитлеристка военна машина. Следват статии по темата и в други американски издания. Така че е напълно уместен изводът, който прави един американски анализатор по онова време: „От времето на първото изпълнение в Манхатън на операта „Парсифал” на Вагнер през 1903 г. в Америка не е имало такова трепетно очакване на музикално произведение”. Има и още нещо, което се случва за първи път. Най-добрите диригенти в САЩ влизат в люта битка за правото да дирижират Седмата. Артуро Тосканини излиза победител, вероятно защото зад него стои медийният гигант NBC. На 19 юли 1942 г. милиони американци слушат излъчваното директно по радиото изпълнение на творбата на Шостакович. След неговия край Тосканини изглежда така, сякаш се връща от дълъг престой в обсадения Ленинград. Аплаузите са толкова оглушителни, все едно на публиката току-що е била съобщена новината за окончателното поражение на Германия във войната. През следващите месеци Седмата се изпълнява в Ню Йорк, Минеаполис, Сан Франциско, Масачузетс, Чикаго и в други американски градове, като навсякъде е приемана с бурни овации. Разбира се, и тук, както и във Великобритания, музикалните критици не са особено възторжени. Наричат Седмата симфония „банална, скучна, ненужно дълга, лишена от каквото и да било вдъхновение”. Само че и тук, както и във Великобритания, тяхното мнение значи твърде малко за публиката. За хората Седмата е символ на смелостта и на неизкоренимото желание за победа независимо от всичко. Съветските ръководители са безкрайно доволни от международния успех на Седмата симфония. Благодарение на тази творба подкрепата за Съветския съюз в битката му с нацизма неимоверно се увеличава. И все пак независимо от всички международни овации в Москва прекрасно разбират, че най-добре ще бъде, ако симфонията бъде изпълнена в града, на който е посветена. На 2 юли 1942 г. партитурите са доставени в Ленинград със самолет. Специално в този ден германската противовъздушна артилерия е особено активна, така че пилотът на самолета наистина едва успява да стигне до града. Трудностите пред толкова желаното изпълнение тепърва започват. Когато диригентът на Ленинградския радиосимфоничен оркестър Карл Елиасберг се запознава с партитурата, веднага решава, че това произведение не може да бъде изсвирено в този град в настоящия момент. Симфонията изисква наличието на твърде много музиканти, които на всичко отгоре трябва да са в прекрасна форма, за да я изпълнят, както трябва. Това е непостижим лукс за тогавашния Ленинград. За десетте месеца блокада населението на града се е свило от 2 милиона и 887 хиляди души на 836 хиляди. Над 800 хиляди са евакуирани, 100 хиляди са взети в армията, а загиналите от глада, студа и бомбардировките наближават милион. Независимо че най-студените месеци са отминали и има известно подобрение на снабдяването с хранителни продукти, хората продължават да умират. През юни загиват 24 672 души, през юли 15 716. И това е само официалната статистика. Раждаемостта е спаднала 67 пъти в сравнение с предвоенния период. Освен това в ход е мащабна германска офанзива по целия фронт. На 9 юли пада Севастопол. Вермахтът отново изглежда непобедим, докато напредва стремително към Сталинград и Кавказ. Около Ленинград пристигат свежи подкрепления, а Хитлер издава поредната си директива, в която се казва, че градът трябва да бъде в германски ръце до началото на септември. Тогава Карл Елиасберг решава, че Седмата симфония ще бъде изпълнена. При това перфектно. Започва бясно търсене на изпълнители, които да попълнят оределия по време на блокадата Радиосимфоничен оркестър. Армейското ръководство се съгласява да освободи музикантите от военните оркестри и дори обикновени войници, които могат да свирят. Всички освободени получават специални пропуски, които да показват на патрулите, заети с търсенето на дезертьори. На документите пише: „Разрешава се на приносителя да влезе в Ленинград за изпълнение на Седмата симфония с Елиасберг”. Има и музиканти, които искат да участват в оркестъра независимо от всичко. Един от най-възрастните изпълнители, останали в града, Нагорнюк, преваля 70-те. Свирил е на валдхорна още под диригентството на Римски-Корсаков. Синът му е демобилизиран заради получените множество рани и моли баща си да се евакуира заедно с него. Само че старият човек отказва. Той иска да участва в изпълнението на Седмата. Репетициите се провеждат всеки ден с изключение на неделя. Понякога и по два пъти на ден. Кларинетистът Виктор Козлов си спомня: „Веднага след като започвахме да свирим, ни се завиваше свят от изтощение. Симфонията беше твърде дълга. Колегите припадаха. Когато все пак намирахме сили да си говорим, единствената тема, която обсъждахме, беше храната. Никога не ставаше дума за музика”. Младата обоистка Ксения Матус разказва, че изпълнителите са получавали допълнителни порции храна в столовата на Пушкинския театър. „Не беше точно супа. По-скоро водица с няколко зърна в нея и лъжичка пшеничен зародиш. На репетициите най-напред изпълнявахме малки откъси и постепенно добавяхме още и още. За първи път изсвирихме цялата симфония едва три дни преди премиерата.” Диригентът Елиасберг въвежда желязна дисциплина. Ако някой закъснее за репетиция, му се отнема дневният купон за храна. Веднъж един от музикантите закъснява, оправдавайки се с факта, че е трябвало да погребе съпругата си. Елиасберг не му конфискува дажбата, но го предупреждава строго: „И внимавай, това да ти е за последно!”. Диригентът иска не просто Седмата симфония да бъде изпълнена. Той иска да бъде изпълнена по възможно най-перфектния начин. Самият Елиасберг е абсолютен професионалист. Страда от глада и студа като всички останали, но когато застава на диригентския пулт по време на концертно изпълнение, ризата му е колосана, панталоните са с идеални ръбове, а фракът е като току-що донесен от чужбина. Освен че е перфекционист, Карл Елиасберг има още една причина да желае предстоящото изпълнение да не даде никакъв повод за критика. Той е прочел във вестниците, че евакуираната от града Ленинградска филхармония вече е изпълнила Седмата симфония в Новосибирск. Дирижирал е приятелят и любим диригент на Шостакович – Евгений Мравински. Самият композитор е присъствал на изпълнението и е останал във възторг. Радиосимфоничният оркестър на Елиасберг винаги е бил възприеман като не толкова талантливия по-малък брат на оркестъра на Мравински. Сега Карл Илич е решен да опровергае веднъж завинаги тази представа. Точно в 17.30 часа на 9 август 1942 г. съветската артилерия, защитаваща обсадения Ленинград, открива масиран огън по позициите на Вермахта. Не, това не е подготовка за поредния отчаян опит за пробиване на блокадата, в която германските войски държат града вече близо година. В този конкретен ден, в този конкретен час артилерийската канонада на съветските оръдия трябва да изпълни съвсем друга цел – да не допусне изпълнението на Седмата симфония да бъде прекъсвано от германските снаряди и бомби. Целта е изпълнена брилянтно. На 9 август вечерта нито един германски снаряд, нито една германска бомба не падат в центъра на Ленинград. А хората започват да се събират пред концертната зала още в ранния следобед. Има всякакви – от заклетите почитатели на класическата музика до такива, които за първи път идват на подобен концерт. Когато вратите се отварят и хората влизат във фоайетата и залите, много от тях притварят очи. Отвикнали са от ярката електрическа светлина. Музикантът Миша Парфьонов си спомня: „Целият оркестър бяхме поразени от огромния брой хора, дошли в залата. Някои бяха облекли костюми, други идваха направо от фронта. Повечето бяха измършавели, а видът им беше измъчен. Разбрахме, че на тези хора през всичкото време на блокадата им е липсвала не само храната. Липсвала им е музиката. Решихме, че трябва да свирим по най-добрия възможен начин”. Точно в 18 часа Карл Елиасберг излиза на сцената и изпълнението започва. Сред зрителите е и 32-годишната писателка Олга Берголц. Преди четири година тя е арестувана по обвинение, че е участвала в „антисъветски заговор”. В резултат на мъченията по време на разпитите губи нероденото си дете. Половин година по-късно е напълно реабилитирана и освободена. Междувременно първият й съпруг, поетът Борис Корнилов, е осъден за участие в „троцкистка организация” и разстрелян. Заради отказ да стане доносник на службите баща й Фьодор Берголц е изселен в Красноярския край. Олга остава в Ленинград по време на блокадата и води ежедневно предаване по радиото. Ленинградчани са влюбени в нея. Харесват нейната искреност и пълната липса на партийна клишираност. Именно на нея принадлежи превърналото се в крилата фраза изречение, посветено на подвига на съветските войници по време на Великата отечествена война: „Никой не е забравен, нищо не е забравено”. В спомените си за онзи паметен ден на премиерата на Седмата в Ленинград Олга Берголц разказва: „Още от първите акорди ние, ленинградчани, разпознахме себе си. Разпознахме варварите, които ни атакуваха, разпознахме решителната си съпротива и мечтите си за един светъл свят. Точно този оркестър заслужаваше да изсвири тази музика и точно тази музика заслужаваше да бъде изсвирена от този оркестър, защото тя изразяваше всичко, което тези музиканти бяха преживели”. Писателят Николай Тихонов си спомня: „Вероятно тук изпълнението не беше така грандиозно, каквото е било в Москва или Ню Йорк. Само че именно в Ленинград то звучеше най-автентично, именно тук се извършваше онова свързване на музикалната буря с бурята на сраженията, които се водеха около града. Тази симфония беше родена в града и само в този град би могла да бъде родена”. Музикантката Галина Ершова: „Знаехме, че моментът е исторически. Бяхме слаби и изтощени, германците бяха съвсем близо. Но този концерт беше истински знак на надежда. Вече знаехме, че ще се справим”. Независимо от огромния ентусиазъм, завладял оркестъра, колкото повече наближава краят на симфонията, толкова по-бързо някои от тях губят сили. По някакъв странен начин публиката усеща тяхната слабост. Тогава хората започват да стават от местата си, сякаш искат да заредят музикантите с допълнителна енергия. Миговете след края на изпълнението са изпълнени с тишина. После идват ръкоплясканията. После овациите. И сълзите. „Хората просто стояха и плачеха – разказва Елиасберг. – Разбираха, че това не е някакъв случаен епизод, а началото на нещо изключително важно. Публиката в залата, хората пред радиоапаратите в домовете си, войниците на фронта – целият град беше открил отново своята човечност. Именно в този момент разбрахме, че задължително ще победим бездушната военна машина на нацистите.” След пет месеца блокадата на Ленинград е пробита. Вече германците са тези, чиято кръв изтича сред руините на Сталинград, а съветските войски вече са достатъчно силни, за да извършат така мечтания пробив при Северната столица. Главнокомандващият съветските части генерал Леонид Говоров сравнява своите войници с музикантите, изпълнили Седмата симфония в обсадения град. В началото на януари 1943 г. той заявява: „Всички войници в нашия артилерийски оркестър са научили наизуст партитурите си”. На 12 януари след продължила повече от два часа артилерийска подготовка 67-а армия на Ленинградския фронт и 2-ра армия на Волховския фронт започват да си пробиват път една към друга. Скоро руснаците владеят Невский пятачок, района, където е пролята толкова много кръв при неуспешните предишни опити да бъде пробита блокадата. На 15 януари съветските части вече са си върнали Шлиселбург. На 18 януари двете армии се съединяват, разкъсвайки германската блокада. След 15 месеца Ленинград отново е свързан с родината. Снабдяването на града с продоволствия става несравнимо по-лесно, а и самите хранителни предприятия постепенно възстановяват предвоенния режим на работа. Още през 1943 г. сладкарската фабрика „Надежда Крупская” пуска на пазара три тона бонбони от прословутата ленинградска марка „Мишка на севере”. Германците обаче все още са тук. Те продължават да удържат позициите си на юг и на запад от града и продължават да го обстрелват. На 14 януари 1944 г. войските на Ленинградския, Волховския и 2-ри Прибалтийски фронт започват операция „Януарски гръм”. Германците нямат сили да издържат силата и яростта на руската атака и отстъпват дълбоко на запад. Ленинград е освободен окончателно. Страхът обаче се завръща в Северната столица само година след като Съветският съюз е удържал безапелационна победа във Втората световна война. През август 1946 г. излиза прословутият доклад на шефа на идеологията в СССР Андрей Жданов, посветен на ленинградските списания „Звезда” и „Ленинград”. Двете издания са подложени на унищожителна критика, задето са давали трибуна на автори като Анна Ахматова и Михаил Зошченко. Според Жданов Зошченко, който е близък приятел на Дмитрий Шостакович, е „жив труп”, а Ахматова, която е посвещавала свои стихотворения на композитора, е нещо средно между „монахиня и развратница”. След разгрома на литераторите идва ред на музикантите. През февруари 1948 г. излиза постановление, заклеймяващо попълзновенията на „буржоазния империалистически формализъм” в Съветския съюз. За главни пропагандатори на формализма в музиката са обявени Сергей Прокофиев, Арам Хачатурян и... Дмитрий Шостакович. Последният отдавна е световна знаменитост. В СССР е обявен за най-гениалния композитор, наричан е „Бетовен на XX век” и е трикратен носител на Сталинска премия. Това обаче не го спасява от гнева на партийните идеолози. Работата, разбира се, не се ограничава само до издаване на постановления. Следва тяхното обсъждане и масово критикуване на нарочените за „предатели” творци. Композиторът Мариан Ковал, който тъкмо е станал главен редактор на сп. „Съветска музика”, нарича Шостакович „формалистки паразит, който произвежда единствено декаденс и какофония”. Оперната певица Галина Вишневска, която е преживяла Ленинградската блокада, си спомня за едно такова осъждане в Съюза на композиторите: „В препълнената до пръсване зала Шостакович седеше сам на цял един ред. При нас така е прието. Никой не сяда до предварително осъдения. Прокофиев не се яви на събранието. Изпрати само писмо, в което се разкайваше. Шостакович стана и премина през цялата зала. По пътя му пъхнаха в ръката листче с предварително написаните думи, които трябваше да произнесе. От него се изискваше да каже, че цялото му творчество е било една дълга върволица от грешки и заблуди. Мога само да си представя какво му е коствало това „разкаяние”, на него, който винаги е държал преди всичко на справедливостта и добротата”. През есента на 1948 г. Шостакович е лишен от титлата професор в Московската и Ленинградската консерватория. В Ленинград го уволняват за „ниско професионално ниво”. А в Москва просто не му дават ключ от аудиторията. По-късно синът му Максим ще разкаже как след постановлението срещу „формалистите” по време на изпити в Музикалното училище са го карали да ругае баща си. За да издържа семейството си, композиторът пише музика за филми и театрални спектакли. Музиката, която наистина го вълнува, я крие в чекмеджето. Такъв е Първият концерт за цигулка, който вижда бял свят едва през 1955 г. Такъв е и вокалният цикъл „От еврейската народна поезия”. В края на 40-те години в Съветския съюз тече бясна антисемитска кампания и Шостакович отлично разбира, че творба с такова заглавие няма как да види бял свят. Тъй като много от съветските композитори са евреи, много от тях стават жертва на антисемитската истерия. Когато арестуват един от близките приятели на Дмитрий Шостакович, композитора Мойсей Вайнберг, авторът на Ленинградската симфония пише лично писмо на Берия, в което гарантира за задържания „враг на народа”. В края на 40-те години Шостакович живее в един наистина абсурден свят. От една страна, е обявен за формалист и повечето му творби за забранени за изпълнение. От друга, продължават да го смятат за композитор номер едно на СССР. През февруари 1949 г. му се обажда лично Сталин и го моли да участва в Конгреса на мира, който трябва да се проведе в Съединените щати. Така Шостакович се озовава в Америка, където в прословутия хотел „Уолдорф Астория” го посрещат писателят Норман Мейлър и композиторът Аарон Копланд. На всички обаче прави впечатление, че пристигналият в САЩ човек няма нищо общо с онзи смел пожарникар, който краси корицата на списание „Тайм” през 1942 г. Според руския емигрант композитора Николай Набоков, братовчед на писателя Владимир Набоков, Шостакович „има вид на изпрано мръсно бельо, което е изгладено и изпратено в Америка”. След като на едно от заседанията гостът от СССР прочита реч, явно написана от някой съветски началник, Набоков става и пита: „Съгласен ли е Шостакович с онази статия в „Правда”, която нарича водещите световни композитори Хиндемит, Шьонберг и Стравински декаденти, мракобеси и буржоазни формалисти?”. „Напълно споделям публикуваното в „Правда” мнение” – отвръща с безизразен тон композиторът. Западните му колеги отказват да разберат защо Шостакович говори неща, които очевидно не мисли. Те така и не са в състояние да осмислят целия ужас на ставащото в СССР. Междувременно съветските граждани със страх наблюдават как се възраждат най-отвратителните практики от времето на Големия терор през 30-те години. Този път основните „врагове на народа” са открити именно в Ленинград. От средата на 1949 г. започват арестите на стотици партийни и икономически ръководители в града. Те са обвинени, че са създали „вредителски център” с цел да саботират възхода на Съветския съюз. Специално във връзка с т.нар. „Ленинградско дело” в СССР отново е възстановено смъртното наказание, отменено две години по-рано. След фарсов съдебен процес са разстреляни шестима от най-важните фигури в ръководството на Ленинград. Следват нови процеси. Още десетки обвиняеми са осъдени на смърт, а стотици други са изпратени за дълъг период в Сибир. След това е затворен Музеят на отбраната на Ленинград, а почти всички негови експонати са унищожени. Според официалните партийни идеолози героичната съпротива на ленинградчани по време на блокадата е мит, измислен от местните „вредители” с цел да оспорят величието на Сталин. Наистина след смъртта на Йосиф Висарионович през 1953 г. и последвалото разобличаване на неговата политика на XX конгрес на КПСС три години по-късно в страната започва да се диша малко по-спокойно. Поне е сигурно, че след критична статия в „Правда” критикуваният човек може и да загуби работата си, но няма да загуби живота си. Независимо от това размразяване обаче партията продължава строго да контролира всички сфери от обществено-политическия живот. През 1960 г. след дългогодишни увещания от страна на официалните лица Дмитрий Шостакович се съгласява да влезе в КПСС. Синът му Максим споделя, че това е вторият път, когато вижда баща си да плаче. Първият път е бил, когато е починала съпругата му. Според започналите да се появяват в Съветския съюз първи дисиденти тази постъпка на композитора е равносилна на предателство. Шостакович искрено симпатизира на дисидентското движение, но смята, че откритата борба с режима е обречена на провал. Знаейки за близкото приятелство на любимата си оперна изпълнителка Галина Вишневска с Александър Солженицин, той постоянно я умолява: „Кажете на Солженицин да не се разправя с тази кремълска шайка. Няма смисъл да си губи времето с тези. Той трябва да пише. Той е гениален писател”. През целия си живот Дмитрий Шостакович вярва, че творецът трябва да се занимава единствено с творчеството си. Той иска да пише музика и е готов на компромиси, за да го прави. Например подписва, дори без да ги чете, всички изпълнени с комунистически патос възвания, подготвени от началниците. Приема с благодарност многобройните премии и ордени, с които властта го обсипва. Съгласява се да бъде избран за депутат в абсолютно безсмисления тогавашен съветски парламент. Използва обаче всички тези активи, за да помага на другите. Чете и отговаря да всички писма, които получава като народен представител. Помага на много хора да получат по-добро жилище и по-добра работа. Не се присъединява към дисидентските групи и демонстрации, но използва контактите си по върховете на властта, за да подобри съдбата на преследваните по политически причини. Благодарение на тихите му усилия Йосиф Бродски е освободен предсрочно от заточение. Споровете около гражданската позиция на Дмитрий Шостакович продължават и до днес. Според критиците му той е поставил музикалния си гений в служба на един човеконенавистен режим. Според защитниците му композиторът винаги е ненавиждал този режим и тези чувства могат да бъдат открити в музикалните му творби. Ето какво казва самият Дмитрий Дмитриевич Шостакович малко преди смъртта си през 1975 г: „Много е писано и все още се пише за мен. Пишат и хубави, и лоши неща. Само че аз се научих да не обръщам внимание. Нито на похвалите, нито на критиките. Никакво внимание не им обръщам”.