Повече от петдесет „дипломати” от Държавния департамент на САЩ са изпратили „протестен” меморандум, в който настояват президентът Обама да започне военни удари срещу сирийската армия, което е още един знак, че във Фоги Ботъм (Foggy Bottom е квартал на Вашингтон, където се намира Държавният департамент) колективно полудяват, пише Робърт Пери.

През последните няколко десетилетия Държавният департамент на Съединените щати се изражда от една нормална среда за провеждане на дипломация в свърталище на войнствени бюрократи, обладани от имперски самозаблуди – опасен феномен, който се подсилва от неотдавнашния масов „протестен” меморандум в полза на избиването на още хора в Сирия.

Цели петдесет и един щатски „дипломати” са подписали меморандум, разпространен по официалния „канал за изразяване на несъгласие”, който призовава за нанасяне на военни удари срещу сирийското правителство на Башар ал Асад, чиито въоръжени сили ръководят отблъскването на ислямските екстремисти, искащи да контролират тази важна близкоизточна държава.

Фактът, че толкова голям дял от служителите на Държавния департамент открито биха се застъпили за агресивна война на широк фронт в съответствие с неоконсервативния дневен ред, поставил преди около двайсет години Сирия в списъка на държавите, които трябва да бъдат превзети, разкрива колко са се побъркали в Държавния департамент.

Държавният департамент днес изглежда е комбинация от правоверни неоконсерватори заедно с техните либерално-интервенционистки последователи и някакви кариеристи, които са осъзнали, че най-добре е да се отнасят към света като глобални колониалисти, диктуващи решения или стремящи се към „смяна на режима”, вместо да се държат като дипломати, почтително общуващи с чужденците в търсене на истински компромис.

Дори някои служители на Държавния департамент, които лично познавам и сами по себе си не са неоконсервативни/либерални ястреби, се държат така сякаш напълно са прегърнали идеите им. Говорят грубо и се държат арогантно към гражданите на държавите под наблюдението им. Чужденците биват третирани като безмозъчни същества, за да бъдат подчинени или подкупени.

Следователно не е толкова изненадващо, че няколко десетки американски „дипломати” атакуват по-умерените възгледи на президента Барак Обама по отношение на Сирия, докато се позиционират благоприятно в очакване на администрацията на Хилъри Клинтън, която се очаква да одобри незаконната инвазия в Сирия под претекста за създаване на „зони, забранени за полети” и „безопасни зони”, което всъщност ще означава избиването на млади сирийски войници. „Дипломатите” настояват за използването на „оръжия с далечен обсег и оръжия, стрелящи от въздуха”.

Тези ястреби са толкова жадни за война, че не се притесняват да рискуват пряк конфликт с Русия, лекомислено отхвърляйки вероятността от реален сблъсък с ядрената сила, като казват, че не „препоръчват да се тръгне по опасния път, който завършва с военна конфронтация с Русия”. Звучи успокоително.

Рискът от победа на джихадистите

Налице е също така рискът, че една пряка военна намеса на САЩ може да отслаби сирийската армия и да разчисти пътя за победа на свързаната с „Ал Кайда” групировка „Джабхат ан-Нусра” или така наречената „Ислямска държава”. Меморандумът не дава яснота как ще се постигне деликатното равновесие да се нанесат достатъчно щети на сирийските войски, като същевременно се избегне окончателната победа на джихадистите и се предотврати сблъсъкът с Русия.

Каквито и бъркотии да бъдат създадени, вероятно военните части на Съединените щати ще бъдат оставени да се оправят с всичко, като се предполага, че свалянето на няколко руски военни самолета и избиването на руски войници няма да ескалира в мащабен термоядрен конфликт.

Накратко казано, изглежда, че Държавният департамент се е превърнал в приют на един колектив от душевноболни, където пациентите всъщност са господари. Но тази лудост не е някакво краткотрайно отклонение, което лесно може да бъде преодоляно. Процесът е дългосрочен и ще изисква из основи да бъде изтръгнат днешният „дипломатически” корпус, за да се върне Държавният департамент към традиционната си роля да избягва, а не да търси военни конфликти.

Макар че в Държавния департамент винаги е имало вманиачени хора, при това обикновено във висшите ръководни нива, феноменът на тази институционална лудост се развива едва през последните няколко десетилетия. И аз съм свидетел на случилата се промяна.

Като журналист отразявам външната политика на САЩ от края на 70-те години на миналия век, когато дипломатическият корпус се отличаваше със значително повече здрав разум. Там бяха хора като Робърт Уайт и Патриша Дериан (и двамата вече покойници), които защитаваха справедливостта и човешките права, олицетворявайки най-доброто от Америка.

С администрацията на Рейгън обаче започна упадъкът на Държавния департамент на Съединените щати и превръщането на служителите му в добре облечени, изискано говорещи, но със сила налагащи хегемонията на САЩ чиновници. Президентът Роналд Рейгън и неговият екип бяха обладани от патологична омраза към социалните движения в Централна Америка, опитващи се да се освободят от тираничните олигархии и техните брутални сили за сигурност.

През 80-те години на ХХ век честните и почтени американски дипломати системно бяха маргинализирани, преследвани или уволнявани. Координаторът по въпросите на правата на човека Патриша Дериан напусна в края на мандата на президента Картър и бе заменена от неоконсерватора Елиът Ейбрамс; Уайт бе уволнен като посланик на САЩ в Ел Салвадор и по този повод обясни: „Отказах искането на държавния секретар Александър М. Хейг-младши да използвам официални канали, за да прикрия отговорността на салвадорските военни за убийството на четири американски монахини.”

Възходът на неоконсерваторите

След като професионалистите от старата гвардия напуснаха, в службата постъпи нова порода агресивни неоконсерватори – такива като Пол Улфовиц, Робърт Макфарлейн, Робърт Кейган и Ейбрамс. След осемгодишното управление на Рейгън и четиригодишното управление на Джордж Х. У. Буш Държавният департамент бе трансформиран в убежище на неоконсерваторите, само някои изолирани гнезда на професионализъм преживяха яростните атаки.

Макар и да бе логично да се очаква, че демократите от администрацията на Клинтън ще променят тези тенденции, те не го направиха. Вместо това, стратегията на „триангулация” на Бил Клинтън се приложи към външната политика в същата степен, в която и към вътрешнополитическите програми. Той винаги е търсил безопасния в политическо отношение „среден” път.

С постепенното изнизване на 90-те години на ХХ век погубването на външнополитическите експерти от ранга на Уайт и Дериан остави в редиците на демократите малцина, които имат куража или уменията да се противопоставят на дълбоко окопалите се неоконсерватори. Много демократи от ерата на Клинтън се приспособиха към надмощието на неоконсерваторите, преоткривайки себе си като „либерални интервенционисти”. Те споделиха страстта на неоконсерваторите към военната сила, оправдавайки обаче убийството с „хуманитарни” съображения.

Този подход за „либералите” е начин да се защитят срещу обвиненията от страна на десницата, че са твърде „меки” – обвинение, което е оставило дълбок отпечатък върху демократите по време на президентските мандати на Рейгън и Буш, но това „втърдяване” на демократите по-нататък извади от играта сериозни дипломати, гледащи благосклонно на традиционното взаимодействие с чуждестранни лидери и техните народи.

И така, останаха демократи като тогавашния посланик на САЩ в ООН (и по-късно държавен секретар) Мадлин Олбрайт, която оправдава жестоката политика на санкции на Бил Клинтън спрямо Ирак – остро критикувана от ООН заради убиването на 500 000 иракски деца – като „много труден тежък избор, но ние смятаме, че цената си заслужава”.

Осемгодишната стратегия на „триангулация” на Бил Клинтън, включваща и бруталната въздушна война срещу Сърбия, бе последвана от осемгодишното управление на Джордж У. Буш, който продължи да лансира неоконсерваторите във външнополитическия истаблишмънт на САЩ.

По това време, онези, които са останали от старите републикански „реалисти” – хора като Хенри Кисинджър и Брент Скаукрофт, са достигнали пенсионна възраст или са толкова старателно компрометирани, че неоконсерваторите не срещат съществена опозиция в кръговете на републиканците. А демократите, занимаващи се с външна политика в официален Вашингтон, вече са станали почти неразличими от неоконсерваторите, като се изключи, че използват „хуманни” аргументи за оправдаването на агресивни войни.

Капитулацията на медиите

Преди инвазията на Джордж У. Буш в Ирак много от „либералните” водещи медии – като започнем от The New York Times и стигнем до The New Yorker – започнаха да поддържат линията на водене на война, като рядко задаваха затруднителни въпроси и почти не създават спънки. Насърчаването на войната се превръна в игра за „сигурната” кариера.

Сред редовите членове на Демократическата партия обаче набра сили ново антивоенно движение, което изтласка на предни позиции при номинациите за президентските избори през 2008 г. един демократ, обявил се против войната в Ирак – Барак Обама, вместо поддръжничката на войната в Ирак Хилъри Клинтън. Но тези миролюбиви настроения сред партийните маси не пускат дълбоки корени в редиците на демократите експерти по външна политика.

Така че когато Обама влезе в Белия дом, той бе изправен пред сериозно предизвикателство. Държавният департамент имаше нужда от основно прочистване на неоконсерваторите и либералните ястреби, но малцина са външнополитическите експерти на демократите, които не са се продали на неоконсерваторите. Една цяла генерация политици от Демократическата партия е израснала в света на доминираните от неоконсерваторите конференции, срещи, колонки, противоречащи на редакционната политика и мозъчни тръстове, където твърдото говорене звучи добре, а езикът на традиционната дипломация звучи меко.

Обратно, по-голямата част от служителите в американската армия и дори в ЦРУ подкрепяха по-малко войнствени подходи към света, отчасти защото действително са водили безнадеждната „глобална война срещу тероризма” на Буш. Но грижливо подбраното от Буш висше командване с неоконсервативна ориентация – хора като генерал Дейвид Петреъс – се запази и продължи да насърчава мащабните войни както в Ирак, така и в Афганистан.

Тогава Обама взе едно от най-фаталните решения за целия си мандат. Вместо да прочисти Държавния департамент и Пентагона, той се вслуша в някои свои съветници, които използваха хитрата пиарска тема „екип от съперници”, позовавайки се на първия кабинет на Ейбрахам Линкълн по време на Гражданската война. Така Обама запази назначеното от Буш военно ръководство, включително и Робърт Гейтс като министър на отбраната, и покани сенатора ястреб Хилъри Клинтън за свой държавен секретар.

С други думи Обама не само не взе под контрол външнополитическия апарат, но укрепи позициите на неоконсерваторите и либералните ястреби. След което се остави да бъде въвлечен от мощния блок „Клинтън-Гейтс-Петреъс” в безразсъдната контрапартизанска война в Афганистан, която не доведе до нещо повече от загубата на още хиляда американски войници наред с много повече афганистанци.

Обама също така допусна Клинтън да саботира опита му през 2010 г. да възобнови контакта с Иран и да наложи ограничения върху ядрената му програма, а през 2011 г. отстъпи пред натиска й за нахлуване в Либия под фалшивия предлог за създаване на „зона, забранена за полети”, за защита на цивилното население. Инвазията в Либия всъщност се превърна в гибелна „смяна на режима”, класифицирана от Обама като най-голямата му външнополитическа грешка.

Сирийският конфликт

Обама не се подаде на призивите на държавния секретар Клинтън за друга военна интервенция – в Сирия, въпреки че разреши ограничена военна помощ за уж „умерените” бунтовници и позволи на Саудитска Арабия, Катар и Турция в много по-голяма степен да оказват подкрепа на джихадистите, свързани с „Ал Кайда” и дори с „Ислямска държава”.

По времето на държавния секретар Клинтън блокът на неоконсерваторите и либералните ястреби консолидира своя контрол върху дипломтическия корпус на Държавния департамент. Под влиянието на неоконсерваторите Държавният департамент се движи от една „колективна мисъл” към следващата. Без да се извадят никакви поуки от войната в Ирак, конформизмът продължава да се прилага и по отношение на Либия, Сирия, Афганистан, Украйна, Русия, Китай, Венецуела и т.н.

Навсякъде целта е една и съща: да се наложи хегемонията на САЩ, да бъдат принудени местните да се подчинят на американския диктат, да бъдат накарани да следват неолибералните принципи на „свободния пазар”, които често са приравнявани с „демокрацията”, макар и по-голямата част от хората в засегнатите страни да не са съгласни.

Празнословието и „двумислието” (по Оруел) заменят политиките, основаващи се на действителността. „Стратегическите комуникации”, тоест агресивното използване на пропагандата за прокарване на интересите на САЩ, са единият лозунг. „Умната сила”, тоест прилагането на финансови санкции, заплахи от арест, ограничени военни удари и други форми на сплашване, е другият лозунг.

Всяка възможност за пропаганда, като например химическата атака със зарин във Сирия през 2013 г. или свалянето на полет MH17 на малайзийските авиолинии над източната част на Украйна, се използва докрай, за да постави противниците в отбранителна позиция, дори ако анализаторите на американските разузнавателни служби имат съмнения, че фактите подкрепят обвиненията.

Сред представителите на най-високите нива на правителството на Съединените щати, но особено сред високопоставените служители на Държавния департамент лъжите са с епидемични размери. А може би дори е по-лошо – „дипломатите” на САЩ изглежда вярват на собствената си пропаганда.

Междувременно и мейнстрийм медиите в САЩ преживяват подобна тенденция, попадайки в гравитационното поле на неоконсервативното влияние и кариеризма, като важни медийни групи спряха да действат като коректив на лъжите на официалната власт.

Многообещаващите отличници

Новата звезда на Държавния департамент, очакваща да получи назначение на висок пост от четиресет и петия президент на САЩ Клинтън, е неоконсервативният помощник-държавен секретар по европейските въпроси Виктория Нюланд, която организира през 2014 г. преврата в Украйна. Тогава бе свален от власт законно избраният приятелски настроен към Русия президент и бе заменен с твърд украински националистически режим, който започна впоследствие брутални военни атаки срещу етническите руснаци в източните части на страната, противопоставили се на лидерите на преврата.

Когато Русия се притече на помощ на тези изстрадали украински граждани, включително и съгласявайки се с искането на Крим отново да се присъедини към Русия, Държавният департамент с помощта на масовите медии в Съединените щати в един глас заклеймиха „руската инвазия” и САЩ организираха военните маневри на НАТО по границите на Русия, с които бъде възпряна „руската агресия”.

Всеки, дръзнал да постави под съмнение това последно „колективно мислене”, тъй като то въвлича света в опасна нова Студена война, е отстранен като „апологет на Кремъл” или „подставено лице на Москва”, точно както скептиците по отношение на войната в Ирак бяха осмивани като „апологети на Саддам”. На практика всички важни хора в официален Вашингтон маршируват в единен такт към военни конфликти и още военни конфликти. (Виктория Нюланд е омъжена за Робърт Кейган, което ги прави една от съпружеските двойки на върховната власт във Вашингтон.)

И така, това е контекстът на неотдавнашния бунт на Държавния департамент срещу по-умерената политика на Обама спрямо Сирия. Очаквайки с нетърпение вероятното встъпване на администрацията на Хилъри Клинтън, тези петдесет и един „дипломати” са сложили името си под един „протестен” меморандум, препоръчващ бомбардирането на сирийската армия с цел да се защитят „умерените” бунтовници в Сирия, които доколкото съществуват, се бият в повечето случаи под знамената на свързаната с „Ал Кайда” групировка „Джабхат ан-Нусра” и нейния близък съюзник „Ахрар ал Шам”.

Сбърканата преценка в този „протестен” меморандум е, че чрез бомбардирането на сирийската армия правителството на САЩ може да укрепи позициите на бунтовниците и по общото мнение да принуди Асад да договори собственото си отстраняване от власт. Но няма никакво основание да се смята, че този план ще проработи.

В началото на 2014 г., когато бунтовниците имат относително силни позиции, организираните от САЩ мирни преговори довеждат до една доминирана от бунтовниците конференция, която превръща отстраняването на Асад в предварително условие и изключва от участие иранските съюзници на Сирия. Логично, представителите на Асад напускат конференцията и преговорите се провалят.

Сега, когато Асад е в относително силни позиции, подкрепян от руските военновъздушни сили и иранските сухопътни сили, „протестиращите” американски дипломати казват, че мирът е невъзможен, защото бунтовниците не са в състояние да заставят Асад да напусне властта. Следователно „недоволстващите” препоръчват Съединение щати да увеличат ролята си във войната, като отново подпомогнат бунтовниците, но това би означавало единствено още по-големи искания от страна на бунтовниците.

Сериозни рискове

Предложеното разгръщане на военните действия обаче крие някои много сериозни рискове, включително възможността сирийската армия да бъде разбита, отваряйки по този начин вратите на Дамаск за свързаната с „Ал Кайда” групировка „Джабхат ан-Нусра” (и нейните съюзници) или за „Ислямска държава” – сценарий, който „не се обсъжда в меморандума”, както отбелязва The New York Times.

Понастоящем „Ислямска държава” и в по-малка степен „Джабхат ан-Нусра” са в отстъпление, прогонени от сирийската армия с руска подкрепа от въздуха и кюрдски военни части, подпомагани от американците. Но тези успехи лесно могат да се превърнат в поражения. Съществува и опасност от подклаждане на по-голям военен конфликт с Иран и/или Русия.

Но подобно високомерие, пренебрегващо сериозните опасности, не е нещо ново за неоконсерваторите и либералните ястреби. Те постоянно си измислят схеми, които може да звучат убедително на някоя конференция на тинк танкове или да се четат добре в статия, но в действителност се провалят на местата, където обикновено се очаква от американските войници да оправят кашата.

Свидетели сме до какви грешки доведе това самозалъгване в Ирак, Афганистан, Либия, Украйна и дори в Сирия, където Обама с мълчаливото си съгласие за предоставяне на оръжия и обучение за тези митични „еднорози” – трудните за откриване „умерени” бунтовници, видя как същите бойци и оръжията им се вливат в редиците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”.

И въпреки това неоконсерваторите и либералните ястреби, които контролират Държавния департамент и нетърпеливо очакват Хилъри Клинтън да поеме президетския пост, никога няма да спрат да излизат с такива налудничави идеи, докато не се предприемат общи усилия за оценяване на отговорността за всички причинени от тях неуспехи на американската външна политика.

Докато някой не поеме отговорност, докато президентът на Съединените щати не спре тези подпалвачи на войни, лудостта ще продължава и само ще придобива по-опасни мащаби.

Автор: Робърт Пери

Превод: Мария Дерменджиева