Първите 10 години на България в ЕС: живеем по-неспокойно, за да произведем повече и да го разпределим все по-неравно
Две седмици преди настъпването на 2007 година 72% от българите одобряват влизането на България в Европейския съюз. Половината анкетирани обаче твърдят, че не виждат никакви ползи за себе си. Една от най-често използваните думи в съчетание с ЕС е „шанс”. Преди всичко шанс за модернизация и за догонващо развитие.
Десет години по-късно „еврошанс” е име на игра на щастието – една от многото, разпространяващи се като епидемия сред населението на страната и особено сред по-бедната част от него. В европейска България хазартът е почти напълно либерализиран, предлага се на всяка крачка заедно с хляба и киселото мляко, с получаването на пенсия или с плащането на сметки за ток. Макар изразът „либерализация на пазара” често да върви в комплект с „ЕС”, в случая Брюксел няма нищо общо – това е български опит за национална специфика в иначе все по-унифициращата се европейска икономическа политика. Икономисти отдавна са установили връзката между бума на хазартни игри и обществения песимизъм.
Днес 71% от българите твърдят, че страната върви в грешна посока, но заедно с това остават едни от най-големите еврооптимисти. Подкрепата за членството в ЕС е над 70% – почти същата, каквато и при влизането на България в съюза. Това е една от малкото прилики между началото на 2007 и 2017 година. Само че фойерверките липсват.
Да си спомним: София посреща новата 2007 година с грандиозно светлинно и пиротехническо шоу на германеца Герт Хоф. По улиците греят билбордове, които поздравяват българите с новите 1501 университета в Евросъюза, обещават възможни посещения в 700 оперни зали и кацане на 3171 летища. Рекламни автобуси кръстосват страната, за да доставят информационни брошури, в училищата се изнасят европейски уроци, ученици разсъждават на тема „В коя държава е роден Хари Потър?”. България влиза в ЕС с извънреден Ден за национален празник – 2 януари, и с близо едномесечни тържества. Във Военния клуб се провежда бал за елита, а по площадите в Каварна и в други градове се пекат волове и кметове раздават курбан за народа.
Така се заражда и еврокичът. „Френският посланик Ив Сен-Жур отхапа парче от Евросъюза в новогодишната нощ”, съобщава водещ всекидневник под заглавието „Посланик изяде Европа”. В разрязването на тортата му помагат шефът на банка БНП Париба у нас Улрих-Гюнтер Шуберт и директорката на Френския културен център Катрин Сюар, както и приятели на посолството от новия български вече „евро” елит. Гостите похапват шоколадчета с формата на 1 евро и 50 цента в салон със сини тапети, осеяни със „златни” звезди. В Добрич празнуват първата ромска евросватба – младоженката дефилира, наметната със знамето на ЕС. Българомохамедани от Рибново пък закичват булки с истински банкноти от 500 евро. Още преди официалното влизане в ЕС строители, сезонни и селскостопански работници вкусват от по-високите европейски доходи след гурбет в чужбина. За цената ще се заговори чак след десет години, когато лъсва новият феномен – в редица селища на страната е израсло цяло поколение деца без майки и бащи. Децата са с живи родители, но са ги виждали най-много по две-три седмици в годината. На брюкселски жаргон и на езика на Световната банка това се нарича „мобилност на работната сила”.
Още две интересни сравнения с тогава без претенции за обобщения: България влиза в ЕС с ремонтирано летище София и нов Терминал-2, в които са инвестирани 111 млн. евро публични средства, за да могат съоръженията да отговарят на всички съвременни изисквания. 10 години по-късно задлъжнялата държава се кани да ги даде на концесия, тъй като пак имало нужда от модернизация…
На 1 януари 2007 г. страната очаква със затаен дъх първото евробебе на България, а честта да го ориса се пада на министърката по европейските въпроси Меглена Кунева. Бебето на 2017-а е рожба на 13-годишна майка, но кандидати за орисници липсват. Излишна скромност е обзела и министърката на образованието Кунева. Нима има по-подходяща за добра фея?
Ако се върнем към еуфорията от 2007-а, има един български град, в който не звучи „Ода на радостта”. В Козлодуй тържествата за еврочленството са отменени, а вечерта на 31 декември енергетиците се прощават с III и IV блок на АЕЦ, облечени в черно и под звуците на „Реквием” от Моцарт. Точно в полунощ за пет минути протестно угасват и крушките в повечето домове. България жертва за членството си два 440-мегаватови ядрени блока, решението е политическо и е част от изискванията на ЕС към страната ни. В момента на спирането на двата реактора те имат още 8 и 9 години експлоатационен живот, а според някои източници – и възможност за удължаване на ресурса за поне още толкова. Всеки час работа към 31 декември 2006 г. носи на държавата приход от 35 200 евро, загубите от затварянето се изчисляват на 250 млн. евро годишно. България е компенсирана с европейски фонд за затваряне на АЕЦ „Козлодуй” на стойност 550 млн. евро.
Енергийната политика на съюза още тогава е – да не кажем лицемерна, но изключително противоречива. От една страна, европейските лидери затварят сигурни мощности в България, от друга, твърдят, че приоритетите им са „осигуряване на енергийно снабдяване при все по-ограничени ресурси” (Франк Щайнмайер, външен министър на Германия). Впрочем докладчикът в ЕП за напредъка на България Джефри ван Орден напразно защитава българската АЕЦ с аргумента, че „това е фундаментална грешка, за която ще съжаляваме, защото не можем да разчитаме на енергийните доставки от Русия и от нестабилните страни в Близкия изток”. Ръководителят на бюрото на ЕК в София Майкъл Хъмфрис пък уверява, че Брюксел стои зад проекта за АЕЦ „Белене”. През следващите години България ще затвори и ТЕЦ – Варна, а строителството на нови мощности ще се насочи към възобновяеми енергийни източници като частни инвестиции предимно в мегапроекти. За тях обаче се изисква капитал. Той е наличен в банките. Те са основно западноевропейски. Сега си спомнете приема при френския посланик за новата 2007-а година и кой изяде Европа заедно с него. Не го приемайте буквално, а като метафора за цялото днешното състояние на Евросъюза...
Както преди десет години, така и сега, немалко българи възприемат ЕС като една голяма и подредена социална държава. Наистина социални държави са все още някои от членките на съюза. Самият ЕС е основан повече върху конкуренцията, отколкото върху сътрудничеството. Съюзът налага финансови и икономически критерии на членките си, но не и социални. Обсъждането на социален стълб с общи задължения (за страните от еврозоната) започва плахо едва сега главно като намерения на Еврокомисията в отговор на критиките, че хората все повече се отчуждават от европейския проект.
Европа е общност на конкуренция между държави, региони, икономики, компании, хора. Дори на електроцентрали. През 2013 г. се разчу, че бившата преговаряща с ЕС и еврокомисарка Меглена Кунева е влязла в Управителния съвет на шестата банка в света БНП Париба, която пък е финансирала атомната централа в съседна Румъния. „Тя се плъзга елегантно като лебед по повърхността, но краката усилено работят под водата”, беше казал в прилив на възторг от Кунева лидерът на либералите в ЕП Греъм Уотсън. А когато съдбата на АЕЦ е решена, на сцената се появява виртуозният политически артист Бойко Борисов. „Като членове на ЕС можем да отправим бизнес предложение пред Еврокомисията. В момент, когато страната ни е в хрониките на всички световни медии и когато тук са представители на всички евроинституции, ние играем ръченица и плащаме стотици хиляди евро за светлинно шоу, вместо да вложим усилия за спасяване на реакторите и да защитим националната си гордост”, заявява лидерът на Граждани за европейско развитие на България – партията, под чиято сянка ще минат повече от половината от следващите десет години и която ще съобразява всяка своя стъпка навън с големите „Началници”.
Друго обещание на Борисов от същия период е минималната заплата да стане 350-400 евро след две или три години, „ако ГЕРБ е партия, от която зависи нещо в държавата”. След десет години – в края на второто си управление, ГЕРБ действително вдигат минималната заплата на 460 лева, а според признанията на социалния министър в оставка Зорница Русинова в цяла Европа тя е по-ниска единствено в Албания.
Най-лесно се приспива с перспектива, гласи съвременна народна мъдрост. Реакторите на АЕЦ така и не спасяваме, но пък успяваме да запазим географските наименования „Стралджанска мускатова”, „Троянска сливова” и „Сунгурларска гроздова”. Едва ли на някой му е хрумнало да ги отмъкне коварно от българския народ, но актът е представен като голямо достижение в преговорния процес. В пиянството на един народ малцина забелязват, че България е договорила земеделските евросубсидии да се изплащат на площ, а не според спецификата на отглежданите култури. „Сред големите печеливши ще бъдат фондовете за изкупуване на земя. С малко разходи за поддържане в добро състояние на нивите те могат да получат допълнително милиони левове”, четем между редовете в един от анализите по темата. С две думи: предстоят легални измами. По този въпрос обаче не се водят никакви бурни дискусии, тъй като общественото мнение е доста по-притеснено от това дали Брюксел ще забрани варенето на домашна ракия и коленето на прасета в личния двор. Равносметката: българското земеделие се превръща в монокултурно и произвеждащо главно зърно и слънчоглед; това води до драстичен спад на заетите в сектора; концентрацията на земята в България достига най-високите нива в ЕС – 4% от производителите стопанисват 85% от площите, а 10% от земеделците прибират 85% от субсидиите. Силните стават още по-силни. За останалите е открит безвизов път към вечните ягодови полета в Англия.
При влизането на България и Румъния в ЕС футурологията е в небивал разцвет. От Брюксел очакват до края на март да отчетат истински напредък в правната реформа у нас и в борбата с организираната престъпност. Главният наблюдател по реформите в полицията и правосъдието смята, че са нужни още две години, за да може България да изгради качествена полицейска служба. „Масовата емиграция на работници от Източна Европа ще доведе до бърз ръст на заплатите в тези страни”, прогнозира френският в. „Фигаро”. Българският бизнес обаче не бърза да вдига заплати. От Стопанската камара чертаят планове за внос на бесарабски и украински българи, в краен случай – на индонезийци и виетнамци. Е, на осмата-деветата година пристигнаха афганистанци и пакистанци, но даже и те не искат да работят за български заплати и гледат бързо да се телепортират на запад.
В началото на 2007 г. от Министерството на образованието се готвят да регистрират бум на филиалите на европейски университети у нас, в които ще се обучават студенти от съседните страни, даже от Азия и от Африка. На практика се случва обратното – европейските университети изсмукват масово българските студенти, а вузовете у нас се изпразват и вече приемат всеки, който що-годе може да чете и да пише.
Пребиваващата в опозиция стара десница гледа на целия този кипеж със скепсис, усеща се завист, че страната е влязла в ЕС с премиер и президент от БСП. Синият шаман Евгений Дайнов пророкува предпазни клаузи и глоби за България на всяка крачка (ако това ще го утеши, има и по-кошмарни прогнози от неговата като тази на британския вестник „Сън”, че с влизането на България и Румъния в Европа идва нова епидемия от СПИН, тъй като двете страни са „шампиони по заразени”). Властта не обръща внимание на подобни черни прокоби, тъй като си е написала план за действие през първата година на членството. Важна част от него е, че ще забранява запалките без предпазител. България е на европейска вълна и доста по-скромно е отразена в медиите новината, че две европейски компании – ЧЕЗ и Е.ОН, са сбъркали 32 000 сметки за ток от общо 50 000 проверени. Важното е, че с новите запалки няма опасност да си изгориш вежда.
Списъкът с екзотичното евроинтеграторство може да бъде продължен, но по-важни са реалните показатели. Десет години след приемането на България са факт магистралите „Тракия”, „Марица” и „Люлин”, довършени с европейски пари. Както и новите станции на софийското метро. Факт са и стадионите в обезлюдени села, а също и безбройните евросеминари на чист въздух за радост на хотелиерския бизнес. Днес никой не е в състояние да мисли за българската икономика без еврофондовете и трансферите на работещите в чужбина към роднините им в България. До голяма степен благодарение и на тях в сравнение с 2006 г. най-популярният, но и твърде оспорван икономически показател – Брутният вътрешен продукт, е нараснал. Не три пъти, както тържествено обяви президентът Плевнелиев в новогодишното си обръщение, а с 61,5% (любопитно е, че средногодишните темпове на растеж в годините преди членството са много по-високи – 6,8%, в сравнение с последвалия период – 2,08%). Средната заплата се увеличава със 143%. Растат и депозитите в банките от 14,6 млрд. лв. в 10,5 млн. сметки на 43,8 млрд. лв. в 10,4 млн. сметки. Внимателен поглед показва, че голямото общо увеличение идва от големите спестители – тези, които имат от 200 хил. лв. и нагоре. Паралелно с набъбването на лични сметки нараства държавният дълг, преди десет години той е 21% от БВП, а днес – 29,3%. Ще го изплащат по-малко хора – населението на България намалява средно с 6,8% за периода на европейското членство при 2,1% в периода 2002-2006 г. Двойно растат кредитите на домакинствата – от 9 млрд. лв. през 2006 г. на 18,5 млрд. лв. в края на 2006 г. Изплащащите заем са 2,6 млн. българи, или с 600 хиляди повече (официалната статистика не хваща клиентите на заложните къщи и компаниите за бързи кредити). Тук ще избегнем вечния спор – дали заемите се увеличават, понеже хората усещат по-голяма сигурност да планират бъдещето си, или защото все по-трудно посрещат належащи нужди.
Но ето друг показател, който продължава да расте и със сигурност не е повод за гордост: коефициентът на неравенството в българското общество продължава да се увеличава. Парадоксално, но с напредването на еврочленството той ни отдалечава от средните европейски стойности и е доста по-лош, отколкото през 2006 г. Както отбеляза наскоро икономистът Димитър Събев, ако разделим населението на България на две части според социалното им положение, в горната половина отиват три четвърти от доходите, а в долната половина – една четвърт. Подобен случай в ЕС са само Румъния, Латвия и Литва. На другия полюс са Чехия, Словакия и Словения, които в годините на еврочленство са се доближили до скандинавския модел – съотношението там е две трети към една трета. За последните десет години в „долната България” се регистрира най-голямото понижение на доходите в целия ЕС. В Чехия, Словакия и Словения разликата в полученото от най-богатите и най-бедните 10% от обществото е под 6 пъти. У нас е 13. Има и още един показател – Индексът на човешко развитие на ООН, който мери не само икономическия растеж и доходите в абсолютни числа, но и продължителността на живота при добро здраве, грамотността на населението, достъпа до знания, жизнения стандарт, възможността за участие в обществения живот и пр. През 2005 г. България е на 57-о място в света, а през 2014 г. – въпреки значително увеличения си БВП, пада с две места надолу. Различните показатели и общото усещане в страната сякаш показват, че в сравнение с преди десет години живеем по-неспокойно, за да произведем повече и да го разпределим все по-неравно.
Доведе ли еврочленството до цялостна модернизация на България - отговорът на този въпрос ще трябва да оставим на историците. И поне за след 2020 година, когато се очаква да спрат фондовете. Но една честна равносметка ще трябва да признае и факта, че сегашната модернизация протича в условия на налична базова инфраструктура – водоснабдителна и електропреносна система, транспортна и пътна мрежа, язовири, обществен сграден фонд, училища, а до голяма степен и болнична база, изградени в други исторически периоди. С европейски пари често се поддържа и надгражда всичко това. Но, съгласете се, едно е да пробиеш път в скалите, друго е да го преасфалтираш.