В понеделник, 15 май, високопоставени източници от военните среди в САЩ разкриха пред "Wall Street Journal" намеренията на американската администрация да снабди кюрдските бойци в Сирия със съвременни противотанкови оръжия. Този ход на Вашингтон е кулминация на поредица от действия, насочени към дипломатическо, политическо и военно укрепване на квазидържавното кюрдско образуванието в Северна Сирия. Въпреки посещението на Реджеп Ердоган във Вашингтон и продължилата 22 минути среща с Доналд Тръмп американската администрация не дава признаци да променя курса си. Очертава ли се на хоризонта появата на кюрдска държава, както прогнозират сериозни американски, руски и турски анализатори? Кои всъщност са кюрдите и защо американската стратегия ги разглежда като централен елемент в близкоизточната политика? Големият руски анализатор Александър Дугин прониква дълбоко в историческите, културните и духовните пластове на кюрдската традиция, за да разкрие кое е това, което отличава кюрдите от останалите мюсюлмански народи. На 18 май изтъкнатият анализатор изнесе лекция в кюрдския град Ирбил, Северен Ирак. A-specto предоставя на вашето внимание откъс от изследването на Александър Дугин "Ноомахия", посветено на кюрдите.
Кюрдите днес представляват голям народ (повече от 40 млн. души), който живее на територията на четири държави – Турция, Ирак, Сирия и Иран, но не притежава собствена държавност. Този факт до голяма степен е показател за запазването на традиционното общество у кюрдите, засегнато от модернизацията в много по-малка степен отколкото обществата на съседните народи. Въпреки това процесът на модернизация достига и до тях, което създава през миналия век "кюрдския проблем", т.е. постави въпроса за създаването на отделна кюрдска държава, доколкото политическата Модерност не може да си представи народа извън държавата, което е същността на политическата нация.
Ако приемем пряката генетична връзка на кюрдите с мидийците, то те могат да бъдат разглеждани като носители на най-старата държавна традиция, предшестваща Персия, която претендира за приемственост със Световната империя след завладяването на Асирия съвместно с Нововавилонското (Халдейско) царство. Но през следващите епохи, започващи с Ахменидите, Иран е в ръцете на персите, населяващи южните територии на Иран, а земите на Мидия заедно с Армения и други територии са само едни ирански провинции.
Историческите кюрди като потомци на мидийците са зороастрийци и зороастрийската религия на Сасанидски Иран е традиционна за тях. От I век сл. Хр. сред кюрдите започва да се проповядва християнството. Евсевий Кесарийски съобщава, че сред мидийците и партите проповядва апостол Тома. Доколкото кюрдите-християни живеят в източните области, по-късно сред тях се усилва влиянието на несторианството, което ги прави част от Иранската църква. В Кюрдистан са изградени много влиятелни центрове на несторианската религия, играеща важна роля в различни периоди – такива са центърът в Ербил през XVI век и в Джазира през XVII век, а кюрдският град Кужан през XIX век става център на несторианската епархия.
Започвайки от VII век сл. Хр., когато в Иран нахлуват арабите, достигнали Кавказ и Южно Каспийско море, т.е. завладели цялата територия на историческото кюрдско землище, кюрдите се оказват под властта на Арабския халифат и съответно - под ислямско влияние. В този случай по време на завоюването на Тикрит, Мосул, Джизре и Южна Армения от арабите кюрдите първо оказват ожесточена съпротива, а след това непрекъснато взимат участие в антиарабски въстания. Въпреки това постепенно кюрдите сами започват да приемат исляма. Сред тях най-широко разпространение получава сунитският ислям на шафитския мазхаб, който като цяло ги сближава с мюсюлманите в Дагестан и Северен Кавказ. Малка част от кюрдите са шиити. В епохата на разпространение на суфизма (IX век) кюрдите охотно приемат учението му и суфизмът – в двете си основни версии – накшбандия и кадирия, става неотменима черта на кюрдския ислям. Но суфизмът получава широко разпространение чак от XVI век.
Арабите наричат до XIII век областите населени от кюрди "Джебел" (букв. "Възвишенията"), а по-късно те стават известни като "Кюрдистан". От началото на XVI век на територията на Кюрдистан се разполагат малки кюрдски княжества или емирати: Джазира, Хакари, Имадия, Хасанкайф, Арделан (в ирански Кюрдистан), Соран и Бабан. Освен тях съществуват и по-малки феодални владения. В Ранното Средновековие (от 1236 до 1832 г.) кюрдите-йезиди имат малкия емират Шейхан в Северна Месопотамия. "Идеалната държава" на йезидите, отчасти политико-административна, отчасти етнорелигиозна, включва в себе си Шейхан и Синджар, а също и свещената долина Лалеш, където се намира главната светиня на йезидите – гробът на шейх Ади, основателя на кюрдската религия йезидизъм.
След установяването на династията на Сефевидите иранците започват целенасочено да унищожават самостоятелността на кюрдските княжества. Споменът за тяхната героична съпротива се е съхранил в кюрдските предания за защитата на крепостта Димдим. След поражението на шаха от османците на Селим I по-голямата част от Кюрдистан се оказва под властта на турците, които също започват да премахват автономните кюрдски княжества.
По-късно териториите на кюрдите попадат в граничната зона между османска Турция и Иран, което води до разбиването на единния културен хоризонт и придава на кюрдския Dasein (термин, въведен от Хегел, означава съществуване, нем.) трагично измерение. Преките потомци на великите мидийци, оглавявали Световната империя, са лишени от политическа власт и са разкъсани между две враждуващи империи, нито една от които до самия край не е своя за кюрдите. С иранците ги свързва общият индоевропейски произход, древните зороастрийски корени и близостта в езика, а с турците – сунизмът и общият войнствен номадски начин на живот, който ги прави съюзници още в епохата на селджукските турци.
Йезидизмът и неговите пластове
Мнозинството от кюрдите принадлежат към сунитския ислям, но при всички положения кюрдите имат остро възприятие за различията си с другите народи, пазейки своята идентичност непокътната. Тази идентичност представлява собствен кюрдски хоризонт, който в продължение на много векове е тясно свързан с планините и с доминиращата ландшафта планина.
Тази кюрдска идентичност е най-ярко изразена в неортодоксалния (от гледна точка на исляма) феномен на йезидизма, особено уникално религиозно течение, разпространено сред северния кюрдски клон – курманджите. Самото течение възниква като издънка на суфизма през XII век въз основа на учението на суфисткия шейх Ади ибн Мусафир (1072 – 1162), пристигнал в Иракски Кюрдистан от областта Белбек в Ливан. Шейх Ади е близък с такива големи фигури в суфизма като ал-Газали и основателя на тариката Кадирия Абдул-Кадир ал-Гилани. Самите йезиди смятат, че шейх Ади, когото те почитат като божествено въплъщение, само реформирал и обновил в съответствие с божествен мандат една по-стара религия, която те наричат "шарфадин".
Учението на йезидите на практика не е изследвано поради затвореността на тази религиозна група, която стои настрана не само от другите конфесии и народи, но и от основната маса кюрди, като мнозина неохотно съобщават за основите на своите вярвания. Съществува предание, че йезидите имат сборник със сакрални текстове, които представителите на висшата каста – шейхове и пирове, щателно крият от останалите. Само два такива текста – силно фрагментирани и състоящи се от разнородни елементи – са станали известни и са преведени на европейски езици – "Книгата на Откровението" (Китаб-ол-Джилва) и "Черната книга" (Масхаф-Реш). Те са публикувани на английски език през 1919 г., а на руски се появяват през 1929 г. Като цяло религията на йезидите все още остава до голяма степен неизвестна.
С оглед на някои детайли от религиозната теология на йезидите околните народи, преди всичко мюсюлманите, остават с впечатлението, че култът на йезидите представлява поклонение на Шейтана (християнския дявол). Но разбира се тази традиция е нещо по-сложно, въпреки че очевидно и съществено се отличава от исляма – даже и в суфистката му форма.
Най-дълбокият пласт (на йезидизма, бел. пр.) е зороастризмът, който се проявява в учението за седемте Архангела, както и в почитането на огъня и поклонението пред слънцето. Всички кюрди като цяло (включително и йезидите) признават, че до приемането на исляма са изповядвали зороастризма и поради това запазването у тях на фрагменти от древната религия е напълно естествено.
Името йезиди идва от сина на първия Омаядски халиф Муавия I – Язид. Самите йезиди понякога подчертават, че реформаторът (или основател) на тяхното учение шейх Ади е потомък на Муавия чрез Язид. Язид е главен противник на имам Али и неговият род се счита за отговорен за смъртта на имам Хюсеин. Поради това той не се ползва с особена популярност сред мюсюлманите, а шиитите открито и яростно го ненавиждат.
В допълнение е възможно да се различат отделни елементи на неортодоксален иранизъм в съчетание с юдео-християнски мотиви. Следите на юдео-християнството при йезидите виждаме в запазените обреди на кръщението и причастието с вино на сакралната трапеза.
Накрая ислямското влияние представлява последния слой в комплексната религия на йезидите. Тук виждаме както суфистки, така и шиитски традиции.
Особено внимание в учението на йезидите привлича двусмислеността на главния сакрален образ - Малаки-Та’уз или Ангела-паун, отъждествяван с еврейския Азазел. В юдейската кабала тези имена (Аза, Азаил) се наричат демон на смъртта. Тази тема е най-тревожната в религията на йезидите и заставя околните народи да ги считат за "дяволопоклонници". Тази тема е в съзвучие с гностическия мотив за "Падналата София". Въпреки че при йезидите тази тема не е пряко акцентирана, самата гностическа система на тяхната традиция и някои антиномистки (идеи, отхвърлящи божия закон, бел. пр.) намеци – например историята от "Черната книга" на йезидите, където именно Малаки-Та’уз подтиква Адам да наруши божията забрана да яде зърно – напълно допуска и такова тълкуване.
Като цяло религията на йезидите отразява дълбоката кюрдска идентичност, произлизаща дълбоко от вековете.
Кюрдите-шиити
Напълно различно кюрдската идентичност се проявява в другия край на религиозния спектър – при кюрдите-шиити. Тук трябва да се разграничат две течения – кюрдите-алевити, най-многочислени сред етническата група заза (но и сред северните кюрди – курманджи) и кюрдите, споделящи учението на Ахли-Хак (буквално "хора на истината").
Алевитите представляват шиитско-суфистки орден, формиран през XIII век в Югоизточен Анадол, близък с школата, основана от Хаджи Бекташ, а впоследствие превърнал се в религиозната основа на "новата армия" на османските султани – еничарите. Алевитите са продължители на традицията на крайния ирански суфизъм (гулат), в центъра на който стои почитането на Али и имамите, а също и на Салман ал-Фарси като особено ключови фигури в ираноцентричния свещен гнозис. По-късно през XV и XVI век към алевитите се присъединяват турския клон на казълбашите, които стават основа на Сефавидската династия в Иран, но на турска територия под сунитски контрол са били принудени да се адаптират към враждебните условия и да скрият своята идентичност. По същия начин кюрдите виждат в алевитизма възможност да пребивават в османското общество, където след Селим I доминираща сила става агресивната и доста нетолерантна форма на захиритски ислям, тъй като османските управляващи изпитват уважение към алевитизма (алианството) – като към изначална религиозна идеология на първите османски владетели и като към духовна основа на най-важния военно-политически и религиозен институт на Османската империя – армията на еничарите и ордена на бекташите.
От друга страна кюрдите виждат в алевитизма много близки със зороастрийската традиция черти, което прави тяхното включване в това течение обосновано от гледна точка на запазването на тяхната изначална индоевропейска идентичност.
Кюрдите – идентичност и държава
Въпреки факта, че кюрдите водят своя произход от мидийците, създатели на могъща империя, както и на факта, че те често стават родоначалници на мощни династии (например на династии като Аюбидите), до настоящия момент те не са били в състояние да създадат собствена държава. Представителите на кюрдския елит постепенно започват да осъзнават аномалията – пропастта между великата история на кюрдите, нивото на осъзнатост на собствената уникална идентичност, войнственост и героизъм от една страна и подчиненото положение в състава на други империи – първоначално на Арабския халифат, след това на Османска Турция и Сефавидски Иран.
През XIX век когато Османската империя започва да отслабва и многото народи, намиращи се в нейния състав (араби, гърци, славяни и т.н.), започват да разработват проекти за независимост, аналогични настроения възникват и в редиците на кюрдите. През 1898 г. в Кайро излиза първият вестник на кюрдски език "Кюрдистан". По-късно вестникът "Ден на кюрдите" (преименуван впоследствие на "Слънце на кюрдите") започва да се печати в Истанбул. На турски език излизат списание "Джин" ("Живот"), където открито се провъзгласява курс за създаване на независима кюрдска държава. В края на XIX век кюрдите все по-често вдигат антитурски въстания (например през 1891 г. в Дерсим).
Кюрдите първоначално поддържат младотурците и идването на власт на Кемал Ататюрк, виждайки в него надежда за край на потисничеството от страна на османската администрация. Алевитите дори признават Ататюрк за Махди, есхатологична фигура, на която е писано да освободи народите от гнета и несправедливостта. Въпреки това от разпада на Османската империя кюрдите не получават желаното. Част от Кюрдистан остава в новата турска държава, друга е включена в състава на Ирак – окупационна английска администрация, третата отива в Сирия, а четвъртата остава в Иран. По този начин огромният четиридесет милионен народ е разделен на четири части - в състава на две колониални държави, където доминираща идеология става арабският национализъм (Сирия и Ирак), в Турция, където се утвърждава турски национализъм в нова секуларна форма и в Иран, където доминиращите дванадесетичен шиизъм и персийска идентичност също служат за общ знаменател на държавата без да отреждат на кюрдите особено място, но и без да ги потискат в степента, в която това се случва в Ирак, Сирия и Турция.
По този начин XX век не става за кюрдите епоха за създаване на собствена държава и въпросът е отложен за неопределено бъдеще. Нещо повече, кюрдите също нямат ясна представа за това каква трябва да бъде кюрдската държава и на какви идейни основи трябва да се основава. Освен това през този период няма и съгласие между техните лидери.
Така във всяка от страните, където живеят кюрди, се установяват следните сили: В Турция политическите стремежи на кюрдите към автономия и независимост изразява лява организация, основана върху социалистически (комунистически) принципи – Кюрдската работническа партия. Съветският съюз още в средата на 40-те години оказва на кюрдите военно-политическа поддръжка с цел да се противопостави на интересите на страните от Запада в Близкия Изток. На съветска територия, където за кратко просъществува Кюрдската Мехабадска република, бяга Мустафа Барзани (1903 – 1979), лидер на иракските кюрди. Там той е приет, след което е отпратен отново в Ирак. Ето защо за кюрдите СССР се разглежда като геополитическа опорна точка, което до голяма степен предопределя и идеологическата ориентация на кюрдите – особено на турските. Едва ли сред кюрдите, живеещи в условията на традиционно общество, комунистическата идеология е ясна и привлекателна, така че този избор вероятно е определен от прагматични съображения. Освен това иракските кюрди нееднократно се сблъскват с англичаните (първото антианглийско въстание вдига братът на Мустафа Барзани – Ахмед през 1919 г.), в хода на което англичаните извършват наказателни операции срещу кюрдите, унищожавайки всичко по пътя си - но англичаните все пак са врагове на СССР.
Ръководител на Кюрдската работническа партия става Абдула Йоджалан, който оглавява въоръжено въстаническо движение на кюрдите, провъзгласило през 1984 г. началото на въоръжена борба за създаването на независим Кюрдистан. Военното крило на партията са "Народните сили за самоотбрана". В момента Йоджалан е в турски затвор, след като получи доживотна присъда. Самата Кюрдска работническа партия се разглежда от много страни като "терористична организация". От името на кюрдите днес говори Партията на мира и демокрацията (предшественик на парламентарно представената Демократична партия на народите, бел. пр.), преобразувана от забранената през 2009 г. Партия на демократичното общество. Но всички тези структури запазват сред турските кюрди установената традиция на акцент върху левите социалистически и социалдемократически идеи.
Иракските кюрди са обединени в Демократичната партия на Кюрдистан, основана от Мустафа Барзани, който, както видяхме, също е ориентиран към СССР и се радва на неговата поддръжка. Военното крило на партията се превръща в кюрдската армия Пешмерга (Pêşmerge буквално означава "тези, които гледат смъртта в лицето"), възникнала още в края на XIX век в хода на борбата за независимост на иракските кюрди.
В ръководството на Демократичната партия на Кюрдистан още в началото възниква конфронтация между двама лидери, отразяващи интересите на двете кюрдски племенни образувания – от една страна това е представителят на племето барзан – героят от кюрдската борба за независимост Мустафа Барзани, чието дело след смъртта му възглавява синът му - днешният президент на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани, а от другата страна е Джалал Талабани, президент на държавата Ирак (поради здравословни проблеми Джалал Талабани е сменен от друг кюрдски политик, верен на Талабани – Фауд Масум, бел. пр.). След разгрома на войските на Саддам Хюсеин от силите на западната коалиция Барзани и Талабани със съвместни усилия установяват контрол над териториите на Иракски Кюрдистан. Но противоречията между лидерите се отразяват във фактическо разделение на Иракски Кюрдистан на две части – източна (Сюлеймания, областта Соран, наречена така по името на кюрдското племе сорани), родина на Талабани, където неговите позиции са най-силни и северозападна, родина на Барзани, където преобладават неговите поддръжници.
В Сирия като основна организация на кюрдите може да се разглежда Кюрдската демократична партия на Сирия. В настоящия момент в хода на гражданската война в Сирия съществува и Сирийският национален съвет, в който влизат и други сили. Сирийските кюрди нямат такива ярки фигури като Барзани, Талабани или Йоджалан, поради което над техните идеи и структури оказват голямо влияние или турски, или иракски кюрдски структури, където и в двата случая преобладават левите тенденции.
В Иран кюрдите живеят на територията на четири провинции – Кюрдистан, Керманшах, Западен Азербайджан и Илам. Иранските кюрди исторически проявяват по-малка воля за създаване на независима държава и не организират централизирани автономни политически структури. През 2012 г. две партии дават подобни заявки – Демократичната партия на Ирански Кюрдистан и Комала (Революционна партия на трудещите се в Кюрдистан).
Автор: Александър Дугин
Източник: Геополитика.ру
Превод със съкращения: Николай Николаев