Германският физик е един от тези, чийто шпионаж в полза на руснаците предотвратява намеренията на САЩ след Хирошима и Нагасаки да използват ядрено оръжие за справяне с комунистическата заплаха.
Всеки човек има свой „друг” живот. Само че „другият” живот на повечето хора се изчерпва с лъжите, секса и парите. Този техен скрит разгулен живот, паралелен на приличния, няма никакво значение за никого. При някои хора обаче, при малцина, „другият” живот е свързан с вярването, че те променят света. Че тяхната тайна дейност ще спомогне за идването на нещо по-добро. Идеите, фантазиите, мечтите и дори заблудите на хората имат полезно значение. Те наистина движат света напред. Освен това в човешката ни вселена има преливане от едно към друго. така е устроен светът. За да дадеш на един, трябва да вземеш от друг. И в любовта е така. Светът не е черно-бял и статичен. Той е преливащ и трансформиращ се.Клаус Фукс се ражда на 29 декември 1911 г. в селцето Рюселхайм, недалеч от град Дармщат, провинция Хесен. Неговият баща Емил Фукс е лутерански свещеник и много известен деец на Лутеранската църква. Той винаги остро се изказва за социалната справедливост и срещу неравенството. Не споделя християнския постулат „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието – Богу” (Мт 22, 21). А още докато учи теология в Хесенския университет, Емил Фукс става горещ привърженик на идеята за т.нар. „християнски социализъм”. Като млад свещеник Емил доброволно се отправя към английския индустриален център Манчестър, където прекарва две години сред нищета и безправие, помагайки на бедните от местната германска общност. Фукс се връща в Германия през 1904 г., разочарован от грубостта и безчовечността на индустриалния капитализъм от началото на XX век. Видяното в Манчестър още повече укрепва идеите му за равноправие между хората: всички са божии творения и имат еднакво право на добър живот, счита Емил. През 1912 г. влиза в Социалистическата партия на Германия и така се превръща в първия в страната свещеник социалист.
През 1906 г. Емил се жени за Елза Вагнер и двамата се сдобиват с четири деца: Елизабет, Герхард, Клаус и Кристел. Клаус е третото дете в семейството и в съответствие с християнската традиция получава три имена – Емил Юлиус Клаус, както, разбира се, и фамилията Фукс. Към онзи момент тече 28-ата година от управлението на кайзера Вилхелм II и Германия съвсем скоро ще се изправи пред едно от най-сериозните изпитания в нейната история. Семейство Фукс преживяват Първата световна война в Рюселхайм. Уютният им дом се превръща в нещо като клуб, където се събират свещеници от района, студенти, местни интелектуалци и работници, които често и до късно през нощта дискутират въпроси за религията, войните, устройството на обществото и пр. През 1918 г. семейство Фукс се преместват в Айзенах, промишления център на Тюрингия, в самото сърце на Германия. Клаус е на около 12 години, когато германската държава се оказва в тежка криза и германският нацизъм започва да набира сила. Клаус бързо става най-добрият ученик в гимназията с блестящи способности в точните науки. През 1928 г. Министерството на образованието в Германия отпуска една-единствена премия за най-добрия ученик в Айзенах по случай десетгодишнината от Ваймарската република. Тази награда е връчена на Клаус Фукс. Момчето завършва бляскаво училището и започва да учи математика и теоретична физика в Лайпциг. По това време теоретичната физика преживява истински бум, тъй като се ражда съвременната квантова механика. Създателите на квантовата механика Дирак, Бор, Шрьодингер и Хайзенберг са много млади, но всички те са преминали през школата на Макс Борн в Гьотингенския университет, където Борн е създал много силна база, чувствайки че настъпва истинска революция във физиката. В началото на 30-те години на XX век се създават и укрепват и възгледите на Клаус за света и обществото. Следвайки семейната традиция, той постъпва в Социалистическата партия на Германия и бързо става един от лидерите на младежката полувоенна структура Reichsbanner (която обединява членове на соцпартията и на Демократическата партия), замислена като противовес на набиращата сила организация на младите нацисти. Макар че е много крехък и с очила, Клаус участва в реални сблъсъци по улиците с щурмоваците СА на Рьом и облечените в кафяви ризи, разпространява листовки, прави изказвания по студентските митинги. Времето е преломно. Герхард и Елизабет, братът и сестрата на Клаус, също са постъпили в Социалистическата партия още през 1928 г. В свое интервю, дадено за изготвянето на филм от телевизията на ГДР, Клаус казва: „Повратът в моето съзнание съвпадна със световната икономическа криза от 1929-1930 г. За германския народ, за работническата класа, за християнството и средните слоеве кризата се превърна в откровена катастрофа. Разорението на страната предизвика стремителен ръст на нацистките настроения. Нацистите бяха много ловки политикани и демагози, виртуозно играещи на струните на еснафските сърца, разпалвайки в тях шовинизъм, милитаризъм и краен национализъм. Икономическата разруха, ръстът на нацизма, феноменът на Хитлер – това бяха въпросите, които ме занимаваха тогава, както и моя брат Герхард. По семейна традиция ние бяхме социалдемократи, но извънредната политическа и икономическа обстановка ни тласна към идеите на комунистическото светоусещане”. През май 1931 г. семейство Фукс се мести в град Кил, където бащата Емил получава професорско място по теология в местната Педагогическа академия. За убедения пацифист Емил Фукс възгледите на неговите деца му изглеждат нормални и препълнени със справедливост, така че в семейството царят единомислие и взаимно уважение. Но ето, че в един октомврийски ден на 1931 г. настъпва неочаквана трагедия. Емил Фукс се връща у дома за обяд и намира своята винаги кротка и тиха съпруга, с която са преживели заедно 25 години, умираща на кухненския под. Малко преди той да се прибере, тя е изпила съвсем съзнателно солна киселина. Избрала е един от най-мъчителните начини за самоубийство. Нейните последни думи са: „Мамо, идвам при теб!”. Чак след смъртта й Емил разбира, че майка й също е приключила живота си със самоубийство. Какво е тласнало съпругата му, обградена от внимателен мъж и добри деца, към самоубийство, остава напълно неясно. В семейство Фукс темата става табу и никой повече никога не говори за нея. Изучавайки историята на семейство Фукс, някои експерти психолози твърдят, че може би майката на Клаус е почувствала на подсъзнателно ниво надигащата се опасност за нейното семейство и тази тревожност е отключила скрития механизъм на една болна психика, унаследена от нейната майка. По-късно Клаус никога не споменава за трагедията с майка си, дори пред много близки приятели или на своята жена.
На 30 януари 1933 г. след много месеци задкулисна борба президентът Хинденбург назначава Хитлер за канцлер на Германия. С получаването на легален мандат Хитлер за няколко седмици парализира парламентарния ред, като унищожава много хора, както и всички постижения на демокрацията до този момент. Народът, изтормозен от мизерията и безработицата, изобщо не успява да реагира. Първите жертви на Хитлер са от Комунистическата партия – някои от нейните членове са убити, други само арестувани, на трети се налага да напуснат Германия. Сред тези, които успяват да избягат, е и Клаус Фукс. Вече има заповед за арест на Фукс и само щастливата съдба му позволява навреме да напусне страната и така да се спаси от гибел. Тези действия на Хитлер са одобрени от водещите западни държави и потвърждават увереността им в проекта „Хитлер”, в който те са вложили особено важна цел – справяне с комунистическата заплаха, която идва от изток (от СССР) и от долу (от бедната работническа прослойка). Ето какво признава Фукс пред английското контраразузнаване на 27 януари 1950 г.: „През цялото време, докато безчинстваха нацистите, аз бях нелегален, докато не напуснах Германия. Бях отправен в емиграция от ръководството на партията, което ми каза, че съм длъжен да си завърша образованието, тъй като след революцията и победата над нацизма на новата демократична Германия ще й бъдат нужни хора с разностранни, включително и технически знания. Отначало заминах за Франция, а после за Англия, където продължих заниманията си с физика и математика”. Клаус се измъква, но през 1934 г. Гестапо арестува брат му Герхард и неговата съпруга Карин. Двамата остават две години в затвора, където се ражда тяхното бебе. След излизането им от затвора двамата се преместват в Прага, където Герхард се разболява от туберкулоза. Малко преди да бъде окупирана Чехословакия, Герхард заминава на лечение в Швейцария, оставяйки съпругата и своя малък син в Прага. Следите на двамата се губят сред безчислените жертви на нацистите в концентрационните лагери на Третия райх. Година по-късно бащата Емил Фукс е изправен пред нацистки съд и осъден на 10 месеца затвор за антиправителствена агитация, но благодарение на международната поддръжка на квакерите е освободен предсрочно. На следващата година идва ред и на Елизабет, сестрата на Клаус. Гестапо арестува нейния съпруг за нелегално извеждане от Германия на „врагове на Третия райх” и го изпраща в концентрационен лагер, където той умира. Елизабет се самоубива, хвърляйки се под влака, оставяйки едногодишния си син в ръцете на дядо му Емил. Единствено Кристел, най-малката сестра от семейство Фукс, успява да подреди живота си. Тя заминава за Швейцария, а от там за САЩ, където се омъжва.
Един ден в кръговете на германските емигранти в Париж се появява необичайно слабичък младеж с очила, студент, пристигнал от Берлин. Той привлича вниманието на Маргарет (Грета) Кейлсон, активистка от антифашисткия комитет на Анри Барбюс, който заседава в едно от парижките кафенета. Всеки ден идват нови и нови хора, непознати, но с чувство на другарство, обладани от идеята да воюват срещу нацизма. Към онзи момент Грета е омъжена, но тя се сближава с Клаус, тъй като е привлечена от неговата свенливост. Често си тръгват заедно, а понякога Грета го кани на вечеря у дома. Докато вървят по пътя сами, водят безкрайни разговори, в които той е повече слушател, а тя – кокетка, която се опитва да го извади от безразличието. „Неговата мълчаливост никога не ми изглеждаше тягостна. Започна да ме нарича Марго, тъй като Грета звучало патриархално-бюргерско. „Какво намираш в това момче, не можеш нито дума да измъкнеш от устата му”, ми казваше съпругът ми. И изведнъж Клаус си замина”, споделя в спомените си Грета Кейлсон. На 24 септември Клаус Фукс заминава за Англия като един от многото германски бежанци наред с огромно количество евреи и учени, които напускат родната Германия. Университетите в голямата си част обезлюдяват, а някои от германските физици първи разбират каква е опасността от създаването на свръхоръжие при нацисткия режим. На 25 септември Клаус слиза в Дувър. Багажът му се състои от малък куфар и пътна чанта. Английската полиция дълго изучава германския му паспорт и на въпроса, каква е целта на пътуването му, той отвръща, че има намерение да изучава физика в Бристълския университет. Към онзи момент това е просто отговор за пред официалната власт. Но Клаус действително се отправя към Бристъл, или по-скоро към графство Съмърсет, близо до Бристъл, където живеят близки приятели на баща му от международната квакерска организация „Общество на приятелите”. Клаус предварително е написал писмо от Париж на Джеси и Роналд Гън, като ги е помолил да му помогнат да се устрои в Англия. „Когато пристигнах в Англия, пред мен стоеше въпросът, как да изпълня задачата на партията и да продължа образованието си. Провървя ми, защото срещнах чудесни хора, чиято доброта и подкрепа няма да забравя до края на дните си. По тяхна препоръка попаднах при професор Мот, макар да ми се струва, че най-добрата ми препоръка се оказа това, че съм учил в Лайпциг при Нобеловите лауреати Хайзенберг и Френкел. След известно размишление реших да се прехвърля от чистата математика на теоретичната физика. Професор Мот веднага ме включи в изследванията в областта на квантовата физика”, разказва по-късно Клаус. Ето какво си спомня и сър Невил Франсис Мот, професор от Бристълския и Кеймбриджския университет, дългогодишен директор на Кавендишката лаборатория (Физическият факултет на Кеймбридж), носител на Нобелова награда и член на Кралското научно дружество: „По онова време, 1933-1934 година, когато започнаха да идват първите германски бежанци, аз бях още съвсем млад професор по физика в Бристълския университет. Благодарение на финансовата подкрепа на една тютюнева компания ние имахме възможност да вземем в катедрата няколко учени стипендианти от Германия. Повечето бяха евреи, бягащи от нацисткия терор. Спомням си как един мой познат, когото познавах като квакер, доведе при мен млад и мълчалив германец на име Клаус Фукс. Той едва говореше английски, но аз можех да се разбера с него на немски. Изрази желание да защити дисертация под мое ръководство в областта на теоретичната физика. Остана да работи в катедрата четири години. За това време той публикува няколко забележителни научни работи, на които и до този момент се позовават в научния свят. Фукс работеше над проблеми, които занимаваха и мен самия. С помощта на откритите закони на квантовата механика можеше вече теоретично да се предскажат свойствата на някои метали в определени условия. Помолих го да изчисли силата на еластичността на натрия. Как ще се държи той в условия на механично огъване? Фукс написа чудесна работа по тази тема. После той изчисли свойствата на тънките метални слоеве и тези негови работи са фундаментални в областта на физиката на твърдите тела. Клаус Фукс беше изключително надарен физик теоретик. И ако не беше войната, то той на 40 години щеше да бъде професор и завеждащ катедрата по физика в някой британски университет, а вероятно и носител на Нобелова награда”. Съдбата среща Клаус с още двама млади физици, асистенти в катедрата на Мот. Това са Ханс Бете, също германец, един от създателите на атомното и водородното оръжие, който след 11 години ще стане ръководител на отдела по теоретична физика в лабораторията в Лос Аламос, където Клаус ще работи; и Хърбърт Скинър, който ще бъде началник на Фукс в английския атомен център в Харуел... Клаус е силно впечатлен от Бристъл. Той харесва живописните здания на университета във викториански стил и прекрасно подстриганата зеленина наоколо. За първи път се среща с характера на англичаните именно в Бристъл и постепенно ги заобичва наистина. Според Клаус те са приветливи, тактични, порядъчни, уравновесени и спазват дистанция по подразбиране към хората. Много му се нравят парадоксите в английския характер – това странно съчетание на конформизъм и индивидуализъм, ексцентричност и консервативност, общителност и мълчаливост, отчужденост и състрадателност, обикновеност и ужасен снобизъм. Постепенно той се научава да открива зад привидната сдържаност и студенина всъщност силна емоционалност и рядка душевна чувствителност. Както всички чужденци, така и Клаус, дълго привиква към сдържания ритъм на англичаните и най-вече към особения климат. Но в крайна сметка се влюбва и в климата на Англия, също толкова необичаен, колкото и самите англичани. Фукс свиква със старите университети, традициите, пъбовете, голфа, малките провинциални английски градчета, изобщо онази Дикенсова „добра стара Англия”, още повече че именно тук се чувства свободен. Клаус избягва от Германия, но не и от зоркия поглед на Гестапо. Не е изминала и една година от пристигането му в кралството и започват проблеми с паспорта му, съответно и с легалния му статус. През август 1934 г. германският консул в Бристъл отказва да продължи паспорта му без разрешение от полицията в град Кил. Няколко месеца по-късно професор Невил Мот с поддръжката на Академичния съвет в Бристълския университет се опитва да удължи германския паспорт на Фукс през външно министерство. От Германия обаче пристига информация в Министерството на вътрешните работи, че Клаус Фукс е комунист и трябва да се върне в Германия, което означава, че го очаква сигурна смърт. Невил Мот успява от името на университета да измоли от силите на сигурността да предоставят на Клаус жителство независимо от невалидния му паспорт. Така в продължение на осем години германският физик живее в Англия като лице без гражданство и без паспорт. Отначало живее у семейство Гън, а по-късно, като подобрява финансовото си положение, наема квартира, но отново близо до своите приятели Гън и продължава често да ги посещава. Той напълно им се доверява и въпреки че Гън принадлежат към т.нар. upper-middle class, Клаус им споделя, че е с леви убеждения. През 1937 г. Мот урежда Фукс да се премести в Единбург, където да кара аспирантура при Макс Борн. Самият Макс Борн в автобиографичната си книга споделя, че Клаус Фукс е „изключително надарен млад човек, необичайно скромен, самотен, добросърдечен и с печален поглед, защото навярно е пострадал от нацистите повече, отколкото другите емигранти, и който не крие, че е комунист”. Двамата стават добри приятели и дори публикуват заедно научни статии и трудове. Борн няколко пъти помага на Фукс да получи стипендия, за да може да продължи научната си работа. „Макс Борн винаги ще си остане за мен Учителят. Всичко, което съм постигнал в науката, дължа на него. Той ме научи да разбирам същността на квантовата механика и да я овладея през математическия апарат”, казва Фукс. В Единбург обаче Клаус не престава със своята антифашистка дейност. Той заедно с други германски физици посещава редовно Клуба за културни връзки със Съветския съюз и разпространява антихитлеристки листовки. Тази дейност не изглежда подозрителна на англичаните, тъй като и те започват да определят режима на Хитлер като ужасен. Този период от живота на Фукс съвпада с епохални открития в областта на ядрената физика, които променят из основи представата на човечеството за материята. За няколко години Клаус се превръща от никому неизвестен емигрант в участник в свръхсекретен англо-американски военен проект. За да подпомогне съпротивата срещу хитлеризма, Фукс започва да предава цялата информация, с която разполага по разработването на атомно оръжие, на Съветския съюз. Предвид съдбата на неговото семейство това е повече от разбираемо. Той се свързва с представители на съветското разузнаване в Англия. Теоретичните изследвания в областта на атомното оръжие започват във Великобритания много по-рано, отколкото в САЩ. Рудолф Пайерлс е млад германски физик, който дава тласък на първите изследвания в тази посока. Рудолф е от блестящата Гьотингенска група на Макс Борн, напуска Германия още през 1929 г. и получава място в Кеймбридж. Със съпругата си Евгения Николаевна Канегисер, която е завършила Ленинградския физико-технически институт, се запознава през 1930 г. в Одеса на Първата всесъюзна конференция по изучаването на атомното ядро. Пайерлс започва да работи над решението за създаване на атомно оръжие през лятото на 1939 г. – основно над въпроса за определяне на критичната маса на чистия уран. По онова време той оглавява катедрата по теоретична физика на Бирмингамския университет. През август няколко дни преди началото на Втората световна война към него се присъединява знаменитият германски учен Ото Фриш, който през декември 1938 г. заедно с Лиза Майтнер първи в света дават вярно физично тълкуване на процеса на изкуственото делене на ядрото на урана под влияние на тежките неутрони. Тези двама учени – Пайерлс и Фриш – изиграват решаваща роля в теоретичния пробив по пътя към направата на атомно оръжие. В началото на 1940 г. двамата съумяват да определят величината на т.нар. „сечение на деленето” на чистия уран. Декември 1938 г., повратният момент в развитието на ядрената физика, става за Клаус Фукс паметен и с още нещо – именно тогава британците му дават безсрочна форма на жителство в Англия, а на 31 август 1939 г., последният мирен ден преди избухването на Втората световна война, Клаус получава отговор от Министерството на вътрешните работи, че ще разгледат молбата му за британско гражданство. Само че всички негови надежди рухват на следващия ден с обявяването на войната. Молбата му за гражданство е отхвърлена, а самият Фукс, както и 70 хиляди други бежанци от Германия и Австрия, са изправени пред Комисията за проверка на лоялността. „Враждебните чужденци” са разбити на три категории – A, B, C. Последната категория означава, че чужденецът не представлява особена заплаха и не би застрашил сигурността на Великобритания. За Клаус Фукс се застъпва неговият учител Макс Борн. Той пише до комисията, че Фукс е бил член на Социалдемократическата партия на Германия и е убеден противник на нацизма. Клаус остава в категория C до май 1940 г. и е длъжен само периодически да се явява в местната полиция и да съобщава за своите пътувания до други градове. През май 1940 г., когато Хитлер със зашеметяващ удар окупира Дания, Белгия, Холандия, Люксембург и Франция и заплахата за Великобритания става реална, всички „враждебни чужденци” от категория B и частично от C са приведени в категорията на повишен риск и са интернирани. „Аз не попаднах в първата вълна на интернираните германци, първо, заради подкрепата на Макс Борн и, второ, защото в сравнение с другите германци бях сравнително устроен – имах ясна специалност и успешна академична кариера. Но след падането на Франция всички германски емигранти, живеещи в райони на английски пристанища, без изключение бяха интернирани. Бях отведен на остров Ман в лагер за интернирани. Не успях дори да предупредя Макс Борн, че няма да мога да отида на работа”, пояснява Фукс. Този път молбите и писмата на Макс Борн и Невил Мот, че Клаус Фукс е блестящ учен, не помагат. Лагерът в Ман продължава кратко, защото страхът у англичаните от Петата колона на германците е много силен и те решават да изпратят враждебните чужденци в своите бивши колонии – Австралия и Канада. На 3 юли 1940 г. Клаус Фукс е качен на кораб, който излиза от ливърпулското пристанище и се отправя към Канада. На кораба има още 1300 интернирани германски емигранти, както и 750 германски и 400 италиански военнопленници. Новият лагер за Фукс е разположен в стари армейски складове в Шербрук, предградие на Квебек. Интернираните германски емигранти на практика живеят като военнопленници. Но в Шербрук се събира съзвездие от млади таланти в много различни области, които по-късно стават учени от световно значение и Нобелови лауреати. Създава се дори лагерен университет, в който Фукс започва да чете лекции по физика. В Шербрук Клаус започва да си пише и със своята сестра Кристел, чийто адрес намира чрез американските квакери, познати на неговия баща. Към края на 1940 г. страховете на англичаните относно германската емиграция понамаляват и общественото настроение се променя в полза на бежанците. Чърчил прави изказване в парламента, че „много емигранти ненавиждат нацисткия режим и е несправедливо да се отнасяме към тях като с врагове, а не като с приятели”. Така около 20 хиляди интернирани германци изведнъж са пуснати на свобода също толкова неочаквано, колкото внезапно са били арестувани. Просто Чърчил осъзнава, че антинацистките настроения сред тях могат да бъдат полезни в явната и скритата борба с Хитлер. Канадските власти са много внимателни с германските емигранти и те получават възможност да останат в Канада, в САЩ или да се върнат в Англия. Повечето комунисти и леви социалисти решават да се върнат във Великобритания, така да се каже, за да бъдат на предния фронт с нацизма. В началото на януари 1941 г. Клаус Фукс се връща в Англия. Тогава е само на 29 години. По това време Рудолф Пайерлс се лишава от Ото Фриш, когото изтеглят в Ливърпулската изследователска група на професор Джеймс Чадуик (който ще стане ръководител на английските учени, работещи по-късно по проекта в Лос Аламос). Там Фриш се заема с изследване на новия загадъчен елемент 94, или плутоний, който се оказва повече делим от уран-235, а следователно и по-перспективен за ядрената експлозия. Когато става дума за това кой ще замести Фриш, Пайерлс си спомня за Клаус Фукс, когото няколко пъти е срещал у Макс Борн в Единбург и чиито работи е успял да оцени. Необходимо е обаче да се даде достъп на Фукс от Министерството на авиационната промишленост за участие в секретен проект, за което министерството отправя запитване към британското контраразузнаване МИ-5. В неговото досие към онзи момент има два документа: писмо от германския консул в Бристъл от 1934 г., че Фукс е комунист, и по-скорошно донесение на агент на МИ-5 сред емигрантската общност, което потвърждава, че Фукс наистина е комунист. След известни колебания практическите нужди вземат връх и разрешението за работа е дадено. Клаус Фукс подписва официален документ, с който се задължава да пази тайна относно работата си. Британските служби за сигурност предписват на Рудолф Пайерлс да следи за това Фукс да научава колкото се може по-малко за общата дейност и да се ограничи само с неговите си изследвания. Което като цяло е страшна недомислица, тъй като да създадеш математически апарат, без да знаеш физическата природа на изследваните явления, е абсурд. Поради тази причина Фукс се оказва напълно наясно с детайлите на проекта. Намирането на жилище в Бирмингам се оказва трудно за Фукс, затова Пайерлс му предлага да заживее при него. Рудолф е изпратил децата си в САЩ и двамата със съпругата му Евгения се чувстват самотни в големия си триетажен дом. Клаус се съгласява да се настани в същата стая на втория етаж, която преди това е заемал Ото Фриш. Всъщност Клаус е много дискретен и деликатен човек и никога не създава никакви проблеми на хазяите си. Той закусва, обядва и вечеря с тях, свободното си време прекарва тихо в своята стая, която почиства винаги сам и поддържа в изключителен порядък. Въпреки че е ужасно мълчалив и затворен, Клаус все пак им разказва за семейството си, за студентските си години в Германия и за интернирането в Канада. Той не казва, че е комунист, но и не крие левите си възгледи. Постепенно Клаус се превръща в част от семейството на Пайерлс. Това е време, в което германският физик се чувства обграден от обич и спокойствие. Евгения, която купува всички дрехи и необходими неща за своя съпруг, започва да го прави и за него. В един момент договорът за наем на голямата къща обаче изтича и семейство Пайерлс решават да се преместят в по-практичен малък дом. Клаус толкова е свикнал с тях, че си наема квартира близо до тяхната. През май 1941 г., след като учените са доказали теоретичната възможност за създаване на атомно оръжие, британците първи в света започват да организират предстоящ опит за ядрен взрив, като проектът получава името „Тюб Алойс” (Tube Alloys). За ръководител на проекта е назначен Дж. Андерсън, който е член на британския военен кабинет. Координиращ орган е Департаментът по научни и промишлени изследвания. А непосредствени наблюдатели на „Тюб Алойс” стават още Уолес Ейкърс и Майкъл Перин от най-голямата британска химическа корпорация ICI (Imperial Chemical Industries), която разчита да получи приоритетно право за промишленото използване на атомната енергия след войната. Шефовете на „Тюб Алойс” ръководят четири независими изследователски групи включително и Бирмингамската начело с Пайерлс. Клаус Фукс, който Пайерлс счита за най-ценния физик теоретик в своята група, продължава да бъде под наблюдението на МИ-5. Английското контраразузнаване продължава да трупа доноси от Гестапо и да изразява съмнения относно Фукс. Но този път Едуард Епълтън, секретарят на Департамента по научни и промишлени изследвания, се застъпва за Фукс, като казва, че участието му е решаващо за британския атомен проект.
На 22 юни 1941 г. Хитлер вероломно напада Съветския съюз. Именно в този момент Клаус Фукс твърдо решава, че ще помогне на руснаците в борбата им с нацистите. „Когато започнах да работя над верижната реакция на ядреното делене, ми стана ясно, че тези изследвания ще се превърнат в революция. След като се убедих окончателно в това, в края на 1941 г. при едно от моите пътувания до Лондон се свързах с един приятел, който предполагах, че има контакт със съветски представители. Аз го информирах най-общо за характера на информацията, която имам, и се върнах в Бирмингам. Следващия път, когато пристигнах в Лондон, този мой приятел ми даде лондонски адрес, на който да отида в определено време. По-късно използвахме по-конспиративен начин за организиране на срещи. Всеки път се уговаряхме за следващия и определяхме ново място за среща включително и съответните опознавателни признаци”, разказва Фукс. А ето и какво си спомня Юрген Кучински, професор от катедрата по икономика в Берлинския университет и директор на Института по икономика към Академията на науките на ГДР (преди обединението на Германия): „Отначало аз го свързах с един приятел от съветското посолство, а после, след като този контакт поради разни обстоятелства се прекрати, го свързах със Соня. Два пъти съм го свързвал със съветски представители. Той имаше важна информация и искаше да я предаде на руснаците, което ми се струваше правилно. Винаги съм считал Клаус Фукс за забележителен човек”. Юрген свързва Клаус с кадровия съветски разузнавач Семьон Давидович Кремер. А Соня е сестрата на Юрген, чието истинско име е Урсула. Тя е легендарна съветска разузнавачка, работила с Рихард Зорге, интересна жена с удивителна съдба. Клаус Фукс казва следното пред британското контраразузнаване на 27 януари 1950 г.: „Поддържах контакти с хора, които ми бяха напълно неизвестни и за които знаех единствено, че ще предадат информацията, която им давах. По това време нямах никакво съмнение относно правилността на съветската външна политика и бях уверен, че западните съюзници съзнателно способстват за това Съветският съюз и Германия да се изтощят взаимно в смъртоносна хватка. Затова изобщо не се колебаех да предам на съветските представители цялата информация, която ми е известна, макар че предимно им съобщавах за резултатите от моите собствени изследвания”. На 2 март 1950 г. Едгар Хувър, директор на ФБР в САЩ, представя секретен доклад на британците за обема и характера на техническата информация, която Фукс е предоставил на СССР. В доклада се казва, че Фукс е изнасял копия от всички доклади, които е подготвял в Бирмингамския университет, но също така е съобщавал и информация за цялата научна работа по проекта „Тюб Алойс”. Според американците Клаус Фукс е съобщил на руснаците, че САЩ също провеждат аналогични изследвания и че между двете страни, САЩ и Великобритания, има сътрудничество в тази посока. Преди да се стигне до тези разкрития обаче, на 19 август 1943 г. на среща в Квебек президентът на САЩ Рузвелт и премиерът на Великобритания Чърчил поставят финална точка за обединяване на усилията на двете страни по въпроса за атомното оръжие. По това време става ясно, че Великобритания не може сама да продължи работата си по изобретяването на атомно оръжие без помощта на САЩ. Рузвелт и Чърчил се споразумяват големите атомни реактори и промишлени установки да се строят в САЩ, а английските учени да вземат участие в работата по създаването на атомното оръжие, предоставяйки на американците своите научни резултати. Великобритания разчита на равнопоставено сътрудничество, но много скоро действителността се оказва съвсем друга. Обменът на информация типично в американски стил се превръща в еднопосочна улица в полза на САЩ. Американците с голяма радост приемат докладите на Бирмингамската изследователска група, тъй като англичаните са напред в разработките за газодифузионния способ за разделяне на изотопите на урана. Съгласно споразумението ръководителят на американския проект „Манхатън” Опенхаймер решава да покани англичаните в САЩ за участие в общата атомна програма. За пътуването си до САЩ Фукс тутакси информира Соня, тя се свързва с Москва и на следващата им среща му дава инструкции кой ще бъде неговата връзка в САЩ. Американският контакт ще носи името Раймонд, срещата им ще се състои в Ню Йорк в първата събота на февруари 1944 г. в осем часа вечерта на ъгъла на Иистсайд и Хенри Стрийт в Манхатън. Раймонд ще държи чифт ръкавици в едната си ръка и книга със зелена обложка в другата. Раймонд сам ще познае Фукс по описанието, което има, и по знака, който е уговорен – Клаус ще носи топка за тенис в лявата си ръка. След като го познае, Раймонд е длъжен да каже парола: „Ще ми кажете ли как да стигна до Централната гара?”. Ако срещата по някаква причина не може да се състои, то тя автоматично се отлага за следващата събота на същото място и по същия начин, докато най-после не се осъществи контакт. На 28 ноември 1943 г. 30 учени от Англия напускат Ливърпул с американски пасажерски кораб и на 3 декември 1943 г. пристигат в пристанището на Норфолк, щата Вирджиния. Няколко дни по-късно там пристига и знаменитият датски физик Нилс Бор, когото тайно са измъкнали от окупираната Дания, отначало в Швеция, а след това с военен самолет до Англия, а от там през океана и в САЩ. Още с пристигането им американците казват на англичаните, че работата им има секретен характер и от това следва да не задават излишни въпроси. Към онзи момент американският проект за атомно оръжие „Манхатън” е доста напреднал. Той е щедро финансиран от правителството на САЩ и от крупните финансови кръгове около Морган, Дюпон, Рокфелер и Мелън. Когато англичаните пристигат, вече е изграден огромен научно-промишлен комплекс с всякакви учени, лаборатории, промишлени установки и даже със собствено контраразузнаване. Научното ръководство на проекта осъществява Робърт Опенхаймер, професор от Калифорнийския университет, по-късно наричан „баща на атомната бомба”, който има трагична съдба след войната. Той ръководи и лабораторията в Лос Аламос, т.нар. тайнствен обект У. Военен ръководител на проекта е 46-годишният Лесли Гроувс, той нищо не разбира от физика, но пък разбира от строителни работи, от промишлени, производствени, организационни и финансови въпроси. Проектът „Манхатън” наистина е доста секретен и много малко хора знаят за него. Дори вицепрезидентът Труман разбира за него едва след смъртта на Рузвелт, когато трябва да оглави държавата. Всяка операция в общия цикъл е изградена на базата на изолираността. И всеки работник или учен в проекта има достъп и знае само това, което касае неговия тесен периметър на действие. Само около десетина човека от всички участващи там, които са няколко хиляди, знаят пълния обем на работата, която се извършва в проекта „Манхатън”. Отначало Фукс се настанява в хотел в Ню Йорк и около два месеца се наслаждава на разкоша в Америка, който сравнява с купонната система в Англия и гладния живот там. След това наема квартира на 77-а улица, недалеч от „Хемпшир Хауз”, щабквартирата на английското разузнаване в САЩ, известно като Английска служба за координация на сигурността, която се ръководи от Уилям Стефенсън. Британците бързо разбират, че са измамени от САЩ и че американците имат намерение само да вземат, без нищо да дадат в замяна при общото им сътрудничество. Тъй като не може и дума да става за равноправен информационен обмен, британското разузнаване задължава всички английски учени, участващи в проекта, да докладват под формата на подробни отчети за работата си, а и за работата на своите американски колеги. Както и преди, и в проекта „Манхатън” Клаус се заема с разработването на математическия апарат на газодифузионния процес и с решението на конкретни технологични проблеми относно строящия се комплекс в Оук Ридж, чието местоположение старателно се крие от британската научна мисия. Изследователската база, където работи Клаус, се намира в Колумбийския университет и се финансира от „Келекс Корпорейшън”. Коледните празници на 1943 г. Фукс прекарва в предградие на Бостън, където живее сестра му Кристел Хайнеман. Той не я е виждал цели седем години, но се оказва, че и тя също е нещастна. Има напрежение в семейството и тя дори обмисля да напусне дома си с децата. Двамата дълго си говорят за миналото и тя му признава, че за първи път, откакто е в САЩ, говори на родния си език. Клаус се завръща в Ню Йорк със смесени чувства на радост и тревога за сестра си. През януари 1944 г. Фукс получава разрешение да посети някои изследователски центрове на Манхатънския проект без специалната санкция на военното контраразузнаване. Но въпреки това няма достъп до секретни райони и до документацията. Той никога не е бил нито в Оук Ридж, нито в ядрения комплекс в Ханфорд, където учените се занимават с друг материал, който също се дели – новия елемент плутоний. САЩ отпращат голяма част от английските учени, които първоначално пристигат за работа по проекта, и оставят само тези, които представляват най-голяма ценност за „Манхатън” – Рудолф Пайерлс, Клаус Фукс и младия английски физик Тони Скирм.
В събота на 4 февруари 1944 г. Клаус Фукс стои на ъгъла на Иистсайд и Хенри Стрийт с топка за тенис в ръка, изглеждайки малко странно в хладната февруарска вечер. От тълпата, стояща на входа на киното, се отделя нисък пълен мъж на средна възраст, с изразителни черни очи, с резки черти, подпухнало лице и очила с дебели стъкла в рогова рамка, който носи кожени ръкавици в едната ръка, а в другата книга със зелена обложка. Той произнася паролата, а Фукс пита: „Раймонд?”. Така Клаус се среща с Хари Голд, роден в Америка в семейството на емигрант от Русия. Германецът информира Раймонд за работата около създаването на атомно оръжие и конкретно за неговата работа в Манхатънския проект. Двамата се договарят за следващи срещи, всяка на различно място, както и за допълнителни варианти при непредвиден срив. След 20 минути се разделят до следващата среща през март на ъгъла на 59-а улица и Лесингтън Авеню. От февруари до юли 1944 г. Клаус се среща със своята американска връзка пет пъти, след което контактът прекъсва. След като през лятото на 1944 г. промишленото съоръжение за производство на метален уран в Оук Ридж е пуснато в действие, възниква въпросът, какво да се прави с нюйоркската група британски учени начело с Рудолф Пайерлс. Американците не искат да пускат учените да си ходят у дома, защото знаят технологията на създаването на атомно оръжие. Така английските физици получават предложение за работа на „един много интересен обект” на юг. Дават им няколко дни да си стегнат багажа и на 14 август 1944 г. Клаус Фукс става обитател на стая номер 17 в сива армейска барака под гръмкото название „Общежитие Т-102”, заобиколена от същите невзрачни подобни сгради насред изумителната красота на природата наоколо, типичен уестърн. Това е лабораторията в Лос Аламос, свръхсекретният обект Х. Заминаването на Фукс за Лос Аламос става съвсем неочаквано и затова той не успява да се появи на поредната уговорена среща с Раймонд. Не се появява и на допълнителната среща, насрочена при невъзможност за предната. Голд решава да го потърси на домашния му адрес, като за целта купува книга на Томас Ман, написва фамилията на Фукс и пълния му адрес и започва да звъни безрезултатно на вратата. В крайна сметка успява да разбере от домоуправителката, че човек с такова име вече не живее тук, а къде е заминал, тя не знае. Така връзката с Фукс е изгубена. От Москва вземат решение да възстановят връзката с него чрез сестра му Кристел, чийто адрес им е известен. През един септемврийски неделен ден на 1944 г. Голд отива в Бостън, взема такси и се отправя към дома на Кристел. Отваря му прислужница, която казва, че Кристел и съпругът й са в отпуск, заминали са и ще се върнат не по-рано от средата на октомври. Голд се връща в Бостън в средата на октомври, този път в делничен ден, за да не свари съпруга й у дома. Отваря му Кристел, а Голд се представя за добър приятел на нейния брат Клаус. Той я моли да му предаде едно запечатано писмо, когато го види. Тя казва, че Клаус може би ще се появи за коледните празници. В писмото има обикновен лист с ясно предложение – да се обади на еди-кой си телефон между 8 и 8,30 сутринта и да каже една-единствена фраза, че ще бъде при сестра си толкова и толкова дни. Тази ситуация за контакт е доста рискована, но друг начин няма.
Клаус Фукс става сътрудник на групата Т-1 (Термодинамика на имплозивните процеси) в отдела по теоретична физика, който се ръководи от Ханс Бете, приятел на Рудолф Пайерлс още от Мюнхенския университет. Всъщност самият Бете прави така, че Пайерлс и Фукс да дойдат да работят при него. „Двете години, които прекарах в лосаламовската лаборатория, не могат да изчезнат от паметта ми. Имах щастието да работя с легендарните учени на нашето столетие Нилс Бор, Енрико Ферми, Ханс Бете, Ричард Файнман, Дж. Чадуик, Ото Фриш, Рудолф Пайерлс и др. И в научен, и в чисто човешки смисъл това беше върхът не само в моя живот, но и в този на много други учени, които по-късно станаха Нобелови лауреати и основатели на цели научни направления. За мен Лос Аламос беше уникална научна и човешка школа. Ядрената физика беше съвсем млада наука, а средната възраст на работещите в лабораторията беше около 25 години. Представете си колко удивително дързък в научен смисъл беше този колектив. Тонът, разбира се, беше задаван от маститите учени с вече изградени имена, но ние, младото поколение, не отстъпвахме по нищо”. Лабораторията в Лос Аламос е изолирана от света, но нивото на секретност там не е по-ниско, отколкото в Оук Ридж или Ханфърд. Всички лаборатории са опасани с ограда и специална охрана допуска само хора, които имат разрешение за достъп. Ако семейството на някой учен започне да живее в Лос Аламос, то повече не може да напусне това място. Тъй като самото съществуване на лабораторията като място е тайна, всички писма и пощенски пратки се отправят на адрес: Служба на инженерните войски към Въоръжените сили на САЩ. Пощенска кутия 1663. Санта Фе. Ню Мексико. До идването на Пайерлс работната група Т-1 се ръководи от прочутия физик Едуард Телер, впоследствие известен като „баща на водородната бомба”, в основата на която стои термоядреният синтез, сливането на леките атомни ядра в по-тежки. Теоретичният пробив в тази посока идва през лятото на 1944 г., когато в главата на Телер се ражда мисълта да използва атомен детонатор в качеството на „запалител” за термоядрените реакции – неголям атомен заряд, взривът от който в сърцето на супербомбата ще създаде необходимата за тези реакции температура. От този момент Телер започва да се занимава с тази задача и е освободен от теоретичните разработки върху плутониевата бомба. Това съвпада с пристигането на Пайерлс и Фукс, на които им предлагат да се заемат с термодинамиката на имплозивните процеси. Интересно е това, че Телер е човек, който рядко харесва някой друг, но много харесва Фукс и го счита за страшно способен физик. „В края на 1944 г. започнах да се занимавам с теоретичните разчети за величината на необходимата маса плутониево ядрено гориво и с разработката на метода на имплозията за превеждане на заряда в надкритично състояние. Моята задача беше да разработя математическия апарат, способен да обясни възникващите в хода на експерименталната фаза колебания, нарушаващи протичането на имплозивния ефект, заради което имплозията в центъра на плутониевата бомба протича твърде бързо и ядрен взрив на надкритичната маса на плутония не се случва. Този проблем е изключително сложен както в технически, така и в теоретичен план. Разбира се, аз подробно информирах съветските приятели как технически беше решена тази задача”, разказва Фукс. През декември 1944 г. Клаус пише на своята сестра Кристел, че няма да може да пристигне при нея за коледните празници. Той успява да отиде в Бостън едва през февруари 1945 г. и тогава тя му съобщава за посещението на непознатия човек, който го е търсил, и му предава запечатания плик. Клаус позвънява на посочения телефон и след два дни Хари Голд пристига в дома на Кристел. Двамата разговарят уединено, Клаус му разказва за лабораторията в Лос Аламос и му обещава след няколко дни да му предаде подробни отчети за дейността там. Уговарят се за последващи срещи в Санта Фе, тъй като работата по атомната бомба навлиза в кулминационната си фаза и Клаус няма да може да напуска щата. Връзката е възстановена. От секретния доклад на Едгар Хувър по отношение на Фукс: „За първата си среща със съветски агент след пристигането си в Лос Аламос Фукс подготвя обобщен доклад за всичко, което знае за атомната бомба. В специален раздел се говори за трудностите по пътя на създаването на плутониевата бомба, включително високото ниво на спонтанна делимост на плутония и необходимостта от използване на метода на имплозия за превеждане на плутониевия заряд в надкритична маса. Фукс предава разчетите за величината на критичната маса плутоний и съобщава на руснаците, че централен проблем за изготвянето на атомна бомба е изборът на метод на имплозия с цел създаване на необходимото еднородно високо налягане вътре в бомбата: или с помощта на система от специални силно експлозионни лещи, или чрез едновременен взрив на еднородна сфера, съставена от мощно взривно вещество”. В началото на 1945 г. благодарение на Фукс математическият апарат за термодинамичния ефект на имплозията базисно е създаден, но първите експериментални опити се оказват неуспешни. Известният американски химик от руски произход Джордж Кистяковски (Георгий Богданович Кистяковски) спасява положението. В края на март 1945 г. той докладва, че всичко вече е направено и има възможност за събиране на опитен образец на плутониева бомба. По това време Клаус Фукс за първи път дочува из коридорите за възможността реално да бъде изпълнена и използвана атомната бомба. Тъй като групата от учени е интернационална, всички те продължават работата си със свито сърце, разчитайки на държавническия разум на президента Рузвелт. Но на 12 април 1945 г. той умира. На 4 юни 1945 г. Клаус Фукс присъства на разширеното заседание на координационния съвет на научния център в Лос Аламос под председателството на Опенхаймер. Освен учените присъстват и представители на военното министерство, Държавния департамент и Белия дом. Енрико Ферми докладва за готовността на всички лаборатории в Лос Аламос да участват в провеждането на изпитание на плутониево устройство под названието „Тринити” на полигона в Аламогордо. До изпитанието остава по-малко от месец и военното ръководство на Манхатънския проект изисква от екипа, който разработва следващата плутониева бомба, наречена „Дебелакът”, пълно отдаване на силите. Няколко дни по-късно Клаус Фукс пали своя очукан буик и тръгва към Санта Фе. Той никога в своя живот не закъснява, но този път закъснява с 20 минути не по своя вина. Раймонд го очаква. Фукс му предава подробен доклад, който съдържа пълното физико-математическо описание на плутониевата бомба, която трябва да бъде изпитана скоро на полигона. Той предава всички чертежи на самата бомба и на отделни нейни компоненти. Съобщава, че тя ще има изцяло метален плутониев заряд и дава техническо описание на детонатора, включително мощност на неутронния компонент, тампера, алуминиевата черупка и системата от имплозивни лещи. Клаус казва на руския агент, че разчетната еквивалентна мощност на първата в света плутониева бомба, която ще бъде взривена, е около 10 килотона тротил, и назовава предполагаемата дата на нейното взривяване, 16 юли, плюс приблизителното разположение на полигона. Той уточнява също, че САЩ имат намерение да взривят две атомни бомби над Япония – уранова и плутониева – за окончателната победа. Клаус и Раймонд се разделят с уговорката да се срещнат отново в Санта Фе на 19 септември. Учените в Лос Аламос разбират за бомбардировката над Хирошима буквално от изявлението на президента Труман. Реалността предизвиква смесени реакции, някои като Телер се радват, други изпитват срам и ужас от извършеното. На 9 август е бомбардиран и Нагасаки. Президентът Труман, обръщайки се по радиото към цялата нация, благодари на Бог, че атомната бомба се е появила първо в САЩ, а не у врага, и моли Всевишния да напътства американците как да я използват само по негова воля и за постигане на неговите (Божиите) цели. На 19 септември Клаус Фукс, както е по уговорка, се среща отново с Раймонд и тази среща ще се окаже последна. Клаус е силно разтревожен, тъй като според него бомбардировката над японските градове ясно показва, че милитаристичeските кръгове в САЩ няма да се спрат пред нищо, за да постигнат световно господство на основата на монополната власт върху ядреното оръжие. Общата производителност на американските съоръжения за обогатяване на уран и промишлени реактори (100 кг уран-235 и 20 кг плутоний на месец) са доказателство за това, че САЩ независимо от поражението на Япония продължават да трупат ядрена мощ. Клаус разказва на Раймонд собствените си впечатления от ядрения опит в Аламогордо и добавя, че едва тогава е осъзнал чудовищния характер на това ново оръжие. Той казва също, че не знае колко още ще остане в Лос Аламос и че вероятно ще се върне в Лондон заедно с другите учени през октомври или ноември. Хари Голд му дава напътствия как да възстанови контакта със съветското разузнаване, когато се върне в Лондон. Двамата се разделят, изглежда, завинаги. През есента на 1945 г. голяма част от учените в Лос Аламос напускат лабораторията и започват да се завръщат към нормалния живот. Но Клаус Фукс окончателно напуска САЩ едва през лятото на 1946 г., завръщайки се в Лондон с военен самолет на Британските военновъздушни сили. Във Великобритания обаче Фукс отново се оказва въвлечен в атомна програма. Британците решават да продължат самостоятелната си атомна програма, след като на 1 август 1946 г. в САЩ се приема т.нар. Акт „Макмoън” (Atomic Energy Act), с който се забранява сътрудничеството на американската държава с други страни в областта на ядрените технологии, като например предаване на технологии и обмен на информация. Това решение на САЩ е много силен морално-политически удар върху британското самолюбие и престиж. На практика британците са изиграни за помощта, която са предоставили в създаването на атомното оръжие по време на Втората световна война. Безпардонното неуважение на американските партньори кара Великобритания да започне отново действия за създаване на собствена ядрена бомба. Разработката се прави в условия на пълна секретност, а финансирането се извършва по замаскирани пера в бюджета. Врагът, с който се обясняват мотивите за проекта, е СССР. Ръководител на английската атомна програма става британският физик Уилям Пени. Клаус Фукс оглавява отново теоретичните работи по имплозивната техника, тъй като в Англия няма физик, който да знае повече от него в тази област. Клаус наистина е безценен. Харуел, където се намира изследователският център, в много отношения прилича на Лос Аламос – същата изолираност от външния свят, същите ограждения и строга охрана, неуютно грозно строителство с функционални жилищни блокчета с еднотипна планировка и еднотипно обзавеждане и живот, който се състои единствено от работа. Отначало Клаус живее в блока за ръководния състав, но по-късно се премества в пансион, разположен в Абингдън. Той е един от малкото, който разполага с автомобил, така че има опция да живее извън центъра. Клаус е изключителен шеф на отдела си и се отнася с внимание към нуждите на своите сътрудници. Зимната ваканция на 1946-1947 г. прекарва в Швейцария заедно със свои колеги. В Давос към онзи момент живее много болният му брат Герхард. Двамата не са се виждали от десет години, но когато се срещат, Герхард е дебел и с ужасяваща туберкулозна кашлица. След създаването на ГДР той се връща в родината си и умира. По независещи от съветските разузнавачи причини връзката с Клаус след завръщането му от САЩ е прекъсната, но той решава да я възстанови. Опитва да се свърже с Юрген Кучински, но той е заминал за Германия, а Соня след предателство на човек от разузнавателната група е наблюдавана от МИ-5 и по указание от Центъра не се занимава с активна дейност. Тогава Фукс се обръща към Йохане Клопстех, членка на германската емигрантска организация, за която знае, че преди си е сътрудничила с Юрген Кучински. Моли я да го свърже със съветски представител. Това е в пълно нарушение на неписаните принципи на конспирацията, но Клаус няма друг изход. Вечерта на 27 септември 1947 г. Клаус Фукс първо се проверява за външно наблюдение и след като се убеждава, че не е следен, влиза в един лондонски бар. Той никъде не се чувства толкова силно емигрант, както в лондонските пъбове, където, особено ако са в покрайнините на града, всички се познават много добре, общуват само помежду си и никой не би заговорил някой чужденец. Това е удивително качество на англичаните – да бъдат любезни и приветливи към непознатия, но в същото време да създават около себе си непроницаемо защитно поле на отстраненост, отчужденост и невъзмутимост. Клаус държи в ръцете си списание Tribune. Поръчва си обичайна чаша бира и застава в ъгъла на бара, максимално далеч от бармана, има възможност да гледа към посетителите и се държи съвсем естествено, като че ли иска да си загуби времето и след това да се отправи в някакъв Кенсингтън например. Според уговорката човекът, който ще се срещне с него, трябва да носи книга с червена обложка. Фукс се притеснява – кой ще бъде човекът и как ще се развият отношенията им. Когато в 20 часа барманът пуска радиото, за да чуят всички спортните новини, един добре облечен мъж със светли коси и спортна фигура се изправя от една от масите и се насочва към Фукс. В ръцете си носи червена книга. Стигайки до него, произнася паролата, свързана с обичайна фраза за бира. След като разменят няколко формални реплики, звучащи нормално за „случайно срещнали се” непознати мъже в бар, двамата се уговарят тихо да се срещнат отвън. Първо напуска единият, след известно време и другият. В близкия парк „Сент Джеймс” двамата спокойно могат да поговорят, разхождайки се по алеите. Фукс забелязва, че непознатият е спокоен, има умен и уверен поглед, държи се естествено и с достойнство. „Другарю Фукс, Центърът изразява своята огромна признателност за вашата помощ в нашето общо дело! Много се радваме, че можем да възстановим контакта с вас”, казва непознатият. При обръщението „другарю” една топла вълна облива Фукс, стигайки до гърлото му. За седемнадесет години никога не са го наричали „другарю”. „Благодаря”, отговаря Клаус, единственото, което може да отрони. След възстановяването на контакта Фукс се среща със съветския сътрудник на разузнаването още пет пъти, основно из различни лондонски пъбове, всеки път на ново място. Всъщност, казано на професионален жаргон, в пъбовете се осъществява само визуалният контакт, а разговорите се провеждат в движение навън по улиците, където е най-безопасно. Съветското разузнаване поставя задача да се осигури максимална лична сигурност за Фукс при получаването на информацията от него. С оглед на това срещите с него са сведени до минимум. Последната среща се състои на 1 април 1949 г. След тази дата той не се появява нито на основната, нито пък на запасния вариант за среща. Съветското разузнаване разбира, че Клаус Фукс е арестуван, от британската преса. Едгар Хувър до британците: „През последния период на своето сътрудничество със съветското разузнаване Фукс допълва предадената по-рано информация за плутониевата бомба, съобщавайки им цялата математическа база на т.нар. уравнение на състоянието, възможността за предетонация на плутониевия заряд, разчетите на мощностите на ядрените взривове в Хирошима и Нагасаки и формулата за интензивността на радиационното излъчване с отчитане на фактора разстояние...”. И прочее. Клаус Фукс разказва: „Много ми е трудно да преценя, доколко нужна е била моята информация за съветската атомна програма. В края на 40-те години СССР имаше доста напреднала разработка на собствено ядрено оръжие, беше задействан целият промишлен и научен потенциал. Учените на СССР въпреки научноинформационната блокада и атомния монопол на САЩ имаха много свои оригинални разработки. Предаваната от мен информация е била полезна основно, за да избягват неверните и безперспективни посоки на ядрените изследвания. Знаейки тези невъзможности, съветските учени са можели да се концентрират върху най-важното. Екипът на Игор Курчатов работеше с невероятно напрежение и сили и рано или късно и без моята информация те щяха да постигнат успех”.
Но какво се случва в Англия? Изминали за 16 години от момента, в който Клаус напуска Германия, спасявайки се от нацистите. Той вече си има кръг от приятели в Англия и дом в изследователския атомен център в Харуел. Особено тесни отношения поддържа с Хърбърт Скинър, когото познава още от Бристълския университет. Те имат дълга дружба, независимо че Хърбърт е консерватор и много далеч от левите политически възгледи. Всички в Харуел се отнасят добре с Клаус и му симпатизират, тъй като хем е великолепен учен, хем е скромен и никога не се забърква в скандали или лоши отношения и интриги. От беден емигрант благодарение на своя талант Фукс влиза в елитния кръг на английските учени. Всеки друг на негово място би се чувствал чудесно от успеха, но у Фукс всичко това създава душевен разпад. Ето какво признава той пред английското контраразузнаване: „В хода на работата над научните проблеми аз създадох дружески отношения с моите колеги, което стана причина за моите душевни терзания. За да възстановя вътрешното си равновесие, създадох две различни самостоятелни отделения в моето съзнание. Психическите ресурси на първото отделение ми позволяваха да създавам приятелства, да помагам на хората и да бъда именно човекът, който аз бих искал да бъда. Второто отделение контролираше първото, нещо като контролен механизъм със защитни функции, който щеше да се включи, ако аз приближа критичния праг. Оценявайки сега моето тогавашно душевно състояние, мога да го охарактеризирам като контролирана шизофрения”. През декември 1948 година Клаус получава радостно известие, че баща му по покана на американските квакери ще замине за САЩ заедно с внука си, когото отглежда, и по пътя ще се отбие да види сина си в Англия. Пристигането на баща му съвпада с преживяването на дълбока идейна криза, която Фукс се опитва да скрие от околните. Убеден в своите идеали, доброволно и безкористно помагал на Съветския съюз да си осигури надеждна защита, Клаус все повече започва да изпитва съмнения по повод на различни аспекти от външната и вътрешната политика на съветската държава. Студената война и пропагандната истерия, която се разразява на запад относно СССР, оказват дълбоко влияние и върху Фукс. Окупацията на Източна Европа и маниакалните репресии върху творческата интелигенция, тоталитарният модел с инсталиране на просъветски правителства, обявяването на цели науки за „буржоазни недомислици”, не могат да не окажат влияние върху либералната западна интелигенция. Клаус Фукс по-късно си спомня, че в края на 40- те особено го поразява опитът някои съветски учени да бъдат бойкотирани заради квантовата механика и само застъпничеството на Игор Курчатов, който разбираемо обяснява на Берия, че всички физични процеси в атомната бомба се случват по законите на квантовата механика, спасява физиците от разгром. В този сложен за Фукс момент английското контраразузнаване МИ-5 в лицето на Хенри Арнолд, офицер по сигурността от Харуел, за първи път се заинтересова истински от германеца Клаус. Арнолд разглежда всички досиета на чужденци, работещи в атомния център, и интуитивно заподозира Клаус в изнасяне на секретна информация. Офицерът провежда няколко рутинни теста и още повече затвърждава тази мисъл в главата си. Решава да се сближи с Фукс, за да може да използва и резултатите от личното си впечатление. Ходът на събитията се ускорява от информация, която идва от Вашингтон. Американците твърдят, че през 1944 г. от британската научна мисия, работеща по Манхатънския проект, е изтекла информация към врага и че вероятно става дума конкретно за Клаус Фукс. Британското контраразузнаване реагира светкавично на този сигнал. През август 1949 г. Клаус Фукс като научен ръководител от първа категория получава правото на самостоятелна служебна квартира в един от новите домове на територията на научния атомен комплекс в Харуел и не без съжаление напуска пансиона в Абингдън. Това изключително облекчава задачата на Хенри Арнолд, който, действайки методично и внимателно, прави така, че всяка крачка на Клаус да бъде под наблюдение. Отделно от това двамата с жена му канят Клаус няколко пъти на вечеря, след което Хенри често започва да се отбива при Клаус за чаша чай или, ей така, да побърборят. Офицерът действа изключително деликатно, не се натрапва, не го разпитва с въпроси, а по-скоро се опитва да го опознае, да разбере ценностите му, както и слабите му места, които, ако използва, ще може да получи от него евентуално признание или разкаяние. На 23 септември 1949 г. целият свят включително и Харуел е обходен от новината за успешното изпитание на атомна бомба, извършено от Съветския съюз. И буквално след няколко дни се случва това, което Клаус очаква от месеци и от което се страхува. Клаус Фукс пред британското контраразузнаване: „Баща ми написа писмо, че е възможно да отиде да живее в Източната зона на Германия. Не можех да кажа на баща ми да не отива там. Но това обстоятелство ме застави да се изправя лице в лице с фактите. Осъзнах, че отиването на баща ми в Източната зона и това писмо могат много да влоши положението ми тук, и затова трябваше да напусна Харуел”. И Клаус Фукс прави това, което би направил всеки на негово място, работещ в секретен обект: той съобщава тази информация на офицера по сигурността и го пита дали при тези обстоятелства трябва да напусне Харуел. Хенри Арнолд му отговаря, че това трябва да реши ръководството на атомния център, но той като негов „приятел” ще се опита да му помогне. Разговорът за предстоящото преместване на Емил Фукс в ГДР става повод за остро психологическо въздействие върху „обекта”. Контраразузнавачите действат в правилната посока и много скоро се оказва, че „дружеските” беседи на Арнолд с Фукс само усложняват душевното състояние на германския физик. През декември 1949 г. МИ-5 решават да форсират „разработката”. Всички подслушвания и проверки помагат на МИ-5 да допълнят представата си за „обекта”, но не успяват да се доберат до нищо компрометиращо. Липсват конкретни доказателства за това, че Клаус работи за съветското разузнаване. Трябва някак да го подбудят доброволно да си признае. Тази задача възлагат на кадровия сътрудник на МИ-5 Уилям Скардън. Добър психолог и опитен следовател, той много добре разбира, че с крясъци, насила и чрез заплахи нищо не може да се постигне относно Фукс. В случая са нужни нестандартни решения, които да се съобразят с конкретните особености на личността и психиката на Фукс. Скардън решава да заложи на вътрешния конфликт на Клаус, използвайки фактора „неочакваност”. По-нататък събитията се развиват по следния начин. Хенри Арнолд казва на Фукс, че с него иска да поговори сътрудник от контраразузнаването по повод преместването на баща му в ГДР. По време на първата среща, която се състои на 21 декември в служебния кабинет на Фукс, Скардън разпитва германеца за семейството и неговите близки. Измъчван от неясни мрачни предчувствия, Фукс е изключително открит и откровен, както никога досега в живота си. В хода на разговора точно когато Фукс до известна степен се успокоява и вече разказва за своята работа в Ню Йорк над проекта за газодифузионната обогатителна технология, Скардън внезапно му задава остро въпроса, гледайки го право в очите: „По това време не поддържахте ли връзка с един съветски представител? Не му ли предавахте информация за вашата работа?”. Клаус видимо се стъписва, но бързо се взема в ръце и след не особено убедително отрицание, добавя: „Не разбирам вашите въпроси. Можете ли да ми кажете какви са ви доказателствата за подобни обвинения? Нищо подобно не съм правил”. Разговорът им продължава след обяда. Скардън чувства вътрешното разкъсване и неувереността на Фукс и повежда общуването малко по-напористо, заявявайки му, че той е предавал на руснаците секретна информация. Клаус отрича. След този разговор Скардън заминава за Лондон и докладва на ръководството, че разговорът го е убедил, че Фукс действително е виновен и че преживява дълбок вътрешен катарзис. Според Скардън необходимо е да му се даде време да съзрее за признанието, затова трябва да бъде оставен сам със своите мисли, без да се изпуска от наблюдение. Клаус Фукс пред МИ-5: „Казаха ми, че в контраразузнаването има свидетелства за това, че съм предавал информация на руснаците в Ню Йорк. Бях поставен пред дилема: или да си призная и да остана в Харуел, или да напусна. Не бях уверен, че мога да остана в Харуел след всичко случващо се, затова аз отхвърлих всички обвинения и реших да напусна. Макар че напълно осъзнавах, че тръгването ми от Харуел при тези обстоятелства е грешка по две причини. Първо, това ще нанесе сериозен удар върху Харуел и работата, която толкова обичах. Второ, напускането ми ще породи подозрения у моите приятели, които обичах и които искрено вярваха, че съм техен приятел. Трябва да призная, че аз съзнателно допуснах такова състояние в моя вътрешен свят, при което с едната половина на моето съзнание дружах и обичах приятелите си, а с другата половина всъщност ги лъжех и подлагах на опасност”. На 29 декември Клаус Фукс приема поздравления по случай своя 38-и рожден ден и още на следващия ден Скардън отново провежда с него разговор с една-единствена цел: да го принуди да направи признание, като добавя, че е много вероятно да бъде уволнен от съображения за сигурност. Клаус възприема тази новина с явна болка в душата. Но продължава да отрича, че е предавал информация. На 10 януари 1950 г. сър Джон Кокрофт официално му съобщава новината за предстоящото уволнение, обещавайки му, че ще го остави като консултант. Към онзи момент всички в Харуел вече знаят, че Фукс ще напуска заради подозрения, клюките започват да избуяват и колегите му започват да го избягват. Той се движи като сред сенки, които не може да докосне. На 13 януари Клаус Фукс отново се среща със Скардън и този път му признава, че от 1942 г. до сега е предавал информация за атомните изследвания на съветското разузнаване. На 27 януари 1950 г. Фукс и Скардън се срещат на станция Падингтън Скуеър и пеша отиват до военното министерство, където Фукс прави пълни признания за своето сътрудничество със съветското разузнаване, което Скардън оформя като заверен документ. Британците все още не го арестуват. Арестуват го чак на 2 февруари, дотогава той се движи свободно по улиците. Съдебното заседание, открито за публиката, е на 1 март 1950 г. в една от залите на Олд Бейли. Сред публиката могат да се видят лица като херцогинята на Кент, кмета на Лондон в традиционен черен средновековен костюм, представители на пресата, включително на ТАСС, както и двама представители на посолството на САЩ, които с всички сили се стараят да изглеждат безучастни. По-късно Фукс казва, че делото е било „честно”, в смисъл, че то наистина се движи строго по британското законодателство. Целият процес, тъй като вече има признание от Фукс, се състои от обвинението на генералния прокурор Хартли Шоукрос, следвано от речта на адвоката защитник Дерек Къртис-Бенет и от кратко изявление на самия виновник – германеца Клаус Фукс. По-късно Фукс разказва: „От цялото съдебно заседание на Олд Бейли запомних само стъпалата, водещи към скамейката за подсъдимите, специално оградена от цялата зала. Когато аз, невиждайки нищо около себе си, седнах на нея, моят защитник се наведе към мен и ме попита: „Знаете ли какво може да бъде максималното наказание за вас?”. „Да, зная, смъртна присъда”, отговорих аз. „Не, максималното наказание е 14 години затвор”, каза той. Най-странното е, че в този момент аз нищо не можах да почувствам. Бях уверен, че ме очаква смъртно наказание и бях готов за него. В това се заключава и моята грешка – един истински разузнавач трябва да се бори за своя живот до последно. И в един момент по-късно аз най-после почувствах това, което би почувствал всеки смъртник на мое място, когато неочаквано му съобщят: няма да те убият, ще живееш”. Всички автори на книги за Клаус Фукс по различни начини описват епизода в залата на Олд Бейли. Те наричат това раздвоение на съзнанието, затормозена психика, емоционална нищета и прочее хитроумни термини. Фукс действително не е знаел, че има разлика между „държавна измяна” и „нарушение на Закона за защита на секретността на държавната тайна”. Между двете положения съществува правно различие. Ако Фукс беше съден в Америка, най-вероятно щеше да свърши на електрическия стол. „Мекостта” на британската Темида е напълно юридически обоснована. По време на Втората световна война СССР е съюзник на Великобритания в борбата срещу нацистка Германия. За „държавна измяна” щеше да се мисли, ако Фукс беше предавал информация на Германия или Япония. Вероятно тогава щеше да бъде осъден на смърт. Освен всичко това делото е набързо приключено, тъй като англичаните не желаят в хода на множество съдебни заседания да се разкриват публично секретите около атомните изследвания. Новината за ареста и съда над Клаус Фукс светкавично обикаля целия научен свят в САЩ и Англия. Реакциите на това са различни: от огромно злорадство до разбиращо съчувствие. Грета Кейлсон-Фукс: „Сега, когато него го няма вече с мен, аз често си спомням всичките 28 години, преживени заедно. Миналото ми се представя като отделни епизоди, сякаш е кино. Всеки отделен ден, преживян с него, беше щастие за мен. Паметта ми причудливо избира от дългия ред на дните някакви епизоди, които на пръв поглед изглеждат незначителни, но за мен са изпълнени с дълбок вътрешен смисъл и значение. Помня онзи юлски ден на 1959 г. на летище Шьонефелд. Аз носех букет червени карамфили в ръце и видях неговото лице – объркано, изумено и донякъде сърдито, на слизане от самолета. Беше пълно с млади хора с фотоапарати, после се оказа, че са западни журналисти. Виждайки ме, той веднага ме нарече Марго, възстановявайки тази душевна сплав, която беше възникнала между нас в септемврийските дни на 1933 г. в Париж. И кой знае защо се разсмя, поглеждайки към карамфилите. Вече по-късно той ми разказа, че в навечерието на неговото освобождение съкилийниците му сериозно започнали да го уверяват, че в Берлин задължително ще го посрещне жена с букет от червени рози и затова се разсмял, като видял на летището мен и карамфилите. Избягвайки кореспондентите, минахме през залата за почетните гости и се качихме в колата, която специално ни чакаше. След това имаше радостна среща между него и баща му Емил Фукс, който беше на 85 години. Те останаха заедно цели три дни и не можеха да се наговорят. Между тях съществуваше някакво удивително душевно родство. И баща му, въпреки че не признаваше това, всъщност винаги е гледал на Клаус по различен начин. След осем години Емил Фукс почина и Клаус преживя тежко смъртта му, но и с някаква светла тъга за човека, който е имал толкова дълъг живот, пълен с изпитания, и който беше направил много добро. Клаус имаше и много важна среща с Валтер Улбрихт. Те поговориха около два часа, след което той се върна у дома много окрилен и радостно развълнуван. Довериха му най-отговорната работа в Института по ядрени изследвания в Росендорф и Академията на науките в ГДР. По поръчение на ЦК като стара негова приятелка аз се заех с устройването на Клаус в ГДР. Всички негови проблеми се решаваха мигновено. Как се случи, че станах Грета Фукс? Нека това да остане наша малка тайна. Ние свързахме нашите съдби в онази зряла възраст, когато взаимното чувство е много по-дълбоко и силно, отколкото едно младежко увлечение. Удивително е това, че нашата скромна сватба се състоя цели 27 години след първата ни среща в Париж. Тук навярно за първи път престанах да бъда послушен член на партията. Аз казах на ръководството: „33 години съм в партията и знам какво е партиен дълг. Но сега моят партиен дълг е да създам за моя съпруг семеен уют, това, от което е бил лишен през всичките тези години”. И те отстъпиха. До смъртта на Клаус аз живях единствено за него и считах това за величайше щастие”.
Гюнтер Флах, директор на Института по ядрени изследвания към Академията на науките в ГДР, разказва: „Много добре помня първото появяване на Клаус Фукс в нашия институт. Всички с любопитство очаквахме той да дойде, тъй като бяхме слушали страшно много за него. Информационна граница между двете германски държави, знаете, че никога не е съществувала. Клаус за първи път се появи в Росендорф, ако не ме лъже паметта, през есента на 1959 г. и веднага ни порази със своята простота и демократизъм. Държеше се съвършено естествено, нямаше мъченически ореол и не се опитваше да ни натиска със своя авторитет. Веднага се захвана за работа, вниквайки във всички детайли и без да се притеснява да пита и изяснява нови, непонятни за него моменти. Този процес на вживяване, но не в позицията и новата длъжност, а в работата и голямата наука, особено ни впечатли. Британският затвор не го беше сломил, но всеки затвор е преди всичко изолация от външния свят, а в неговия случай – изолация от света на физиката, която през тези девет години се беше развила зашеметително. Клаус Фукс поразително бързо навлезе в курса на новите явления във физиката, за да може да оглави атомните изследвания на ГДР. Какви черти ни направиха впечатление в неговия характер? Ясна мисъл, потресаваща работоспособност и активност. Феноменална памет. Необичайно широк кръгозор, стремеж според силите да държи цялата физика в полезрението си. Той винаги имаше своя гледна точка и не се поддаваше на конюнктурни съображения. Беше абсолютно твърд в научните си убеждения и беше добър организатор. Притежаваше остро и силно развито умение да почувства перспективността на едно или друго направление в науката. Поразително усещаше способностите на хората и ги поощряваше. Имаше голяма душевна широта и умееше внимателно да изслушва чуждото мнение. Той отхвърляше всяко административно въздействие и началническите забрани. Най-много се страхуваше да не задуши инициативата и творческата активност. Никога не прескачаше границата между ръководител и подчинени, не хокаше никого, не се занимаваше с дребни интриги”.
По мотиви на В. Кулишов, „Профессия: разведчик”