Или глобализация 2.0
ЕДИН ПОЯС, ЕДИН ПЪТ – КИТАЙСКИЯТ ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
„Ние подкрепяме международната търговска система, посвещаваме се на преговорите в Световната търговска организация, застъпваме се за Азиатско-тихоокеанска зона за свободна търговия, насърчаваме разговорите за цялостно регионално икономическо партньорство и работим като активен поддръжник на икономическата глобализация и регионалната интеграция.” Този път вричането във вярност на глобализацията не излиза от устата на поредния либерален лидер. Думите не принадлежат нито на високопоставен чиновник в наднационална институция, нито на шеф на голяма транснационална корпорация. Изненадващо e, но зад подкрепата за глобалната интеграция стои председателят на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин. Брекзит и неоизолационистката политика на Доналд Тръмп са вече факт, а междувременно най-силният глас на глобализацията се оказва китайското държавно ръководство. Неуспехът на неолибералния глобализъм на Pax Americana далеч не означава край на идеята за задълбочаване на икономическите и политическите връзки. Днес под ръководството на китайските партийни лидери Пекин лансира един различен проект за „приобщаваща глобализация”, начело на която ще стои Поднебесната. Инструментът за постигането й се нарича Един пояс, един път – най-грандиозният инфраструктурен план в историята на човечеството. Веднъж завършен, китайският мегапроект ще преформатира изцяло евразийската икономическа динамика и в по-общ план – целия международен икономически ред. Пътят на човечеството не е назад към протекционизма и национализма, а води напред към общото глобално бъдеще. Днес Китай е готов да предложи на света глобализация с китайска специфика. Идеята за изграждане на единен свят с център Китай не е нова.
Напротив, тя е по-стара от западната цивилизация. Още от антични времена китайските владетели създават могъща империя, която и до днес наричат по един начин – Средното царство. Вековете бавно отминават и около ядрото на китайския етнос хан се сформира огромно културно пространство, обхващащо цяла Източна Азия. Императорът на Поднебесната гледа на себе си като на единствения владетел на света, който е получил „мандат от небето”. Примерите от историята са красноречиви. Когато през XVIII век английският крал Джордж III установява дипломатически отношения с Китай и предлага примамливи търговски спогодби, императорът на Средното царство отхвърля поканата и настоява Джордж III да признае неговата върховна власт. „Моята столица е сърцевината и центърът, около който се въртят всички части на земното кълбо. Нейните наредби са най-величествени, а нейните закони са най-строги”, пише китайският император до чуждия владетел. Ходът на историческите събития обаче показва на китайците, че са недооценили съотношението на силите. През следващите десетилетия западният натиск над Китай се усилва и след Опиумните войни през XIX век Великобритания установява икономически контрол над азиатската страна. Нахлуването на западните кораби в китайски води бележи началото на упадъка на Китай. До успешния поход на англичани и французи търговията със Запада се осъществява по правилата на императорите от династията Цин. По волята на владетелите от Забранения град е в сила Кантонската търговска система. Съгласно нея английските кораби имат право да акостират само в пристанището в Кантон (град Гуанджоу, бел.авт.) и да се съобразяват с наредбите на китайците. До избухването на Опиумните войни Поднебесната е най-голямата икономика в света и заедно с Индия осъществяват над половината от световното производство. През 1793 г. Британската източноиндийска компания с подкрепата на правителството изпраща делегация в Китай, за да предоговори неизгодните според нея търговски клаузи. Начело на делегацията е британският лорд Джордж Макартни, който остава шокиран от приема. Император Циенлун казва на британския посланик, че Китай няма никаква нужда от европейските стоки. Нещо повече, китайските търговци настояват англичаните да продължат да заплащат със слитъци сребро, ако искат да купуват коприна, чай, порцелан и други китайски ценности. Западът няма стоки, които да предложи на Китай, и сребърните запаси на Великобритания бързо изтичат към Пекин в обмен на драгоценните източноазиатски стоки. Скоро обаче всичко се променя. Азиатската страна е победена в двете Опиумни войни и се принуждава да се съобрази с условията на англичаните, на които се осигурява неограничен достъп до китайските пристанища. Британската корона слага ръка върху китайската търговия. Така Китай неохотно е принуден да се присъедини към първия англосаксонски глобализаторски проект, в основата на който е търговската и финансовата система с център Лондон. Английските кораби разтоварват в Поднебесната своите промишлени продукти и си тръгват пълни с китайски стоки и скъпоценности. Въпреки историческата неудача китайците запазват спомена за централното си място в световната система. Така поне твърдят двама западни учени. Според Питър Гордън и Хуан Хосе Моралес Китай е рожденото място на първата глобална търговска мрежа. В наскоро издадената книга „Сребърният път: Китай, Испанска Америка и раждането на глобализацията, 1565-1815” двамата подкрепят с факти идеята, че глобалната икономическа система с център Китай е съществувала доста преди възхода на Великобритания и САЩ като водещи търговски държави. „Сребърният път”, както Гордън и Моралес наричат морския път между Мексико и Филипините, е открит от пътешественика Андрес Урданета. Този път е позволявал да бъде осъществена двустранна търговия между Европа и Азия през Южна Америка и е създал първата глобална валута, доминирана от Пекин – среброто. Гордън и Моралес виждат аналогии между тихоокеанския търговски маршрут преди няколко века и глобализираната мрежа, която възниква пред очите ни днес. И двата проекта имат за свой център Средното царство. Днешният икономически възход на Китай бележи завръщането на страната на глобалните лидерски позиции. „Китай се отвори за чуждестранни инвестиции и се позиционира отново – както започна да го прави от XVI век нататък, като работилницата на света”, пише Моралес. XXI век е столетието на китайското завръщане. Днешният глобализъм е в криза, но това не означава, че той трябва да се унищожава, смятат водещите китайски анализатори. Според един от тях, дългогодишния съветник на китайските лидери Джън Бидзиен, множеството проблеми сигнализират, че след четири десетилетия на развитие икономическата глобализация е готова да направи нов исторически скок. Време е за „глобализация 2.0”. От старта на глобалния интеграционен процес през 70-те години на миналия век човечеството се радва на огромни икономически постижения, но в същото време страда от редица проблеми, твърди Джън Бидзиен. Двойната природа на глобализма води до сериозен икономически ръст, но едновременно с това отваря вратата за финансови спекулации, които поразяват реалната икономика. „Изнасянето на местните производствени отрасли изостри безработицата в развития свят. Това доведе до засилена социална поляризация и предизвика рязко покачване на популизма. Всички тези проблеми вече започнаха да се взривяват в някои развити страни, което допълнително оказва влияние в останалата част от света”, рисува настоящата световна картина стратегът от Пекин. Китайската държава е готова да реши световните проблеми. Според Джън Бидзиен единствената алтернатива на изолацията в нейната форма на търговски протекционизъм е нова фаза на глобализма в духа на „общата съдба на цялото човечество”. Това може да стане само по един начин – като се установи нов баланс между финансовия капитал и реалната икономика. Нужна е цялостна промяна на съществуващия световен политически и икономически ред и Китай е готов да предложи алтернатива. Пекин има план за справяне с недостатъците на глобализацията. Глобалната интеграция такава, каквато я познаваме днес, е конструирана главно от финансовите пазари. Финансовите капиталисти определят цялото движение на капитала – какво, кога и как да циркулира в глобалната икономика. „За международната финансова криза е виновна не глобализацията, а неудържимата алчност”, смята китайският лидер Си Дзинпин. Според него днешната глобализация страда от три порока, с решението на които тя ще бъде върната в правия път.
На първо място световната интеграция вече не представлява двигател за икономически ръст. Освен това правилата на международната търговия са написани от развитите страни, а днешният стопански ръст около 80% е дело на развиващите се държави. Не на последно място според председателя Си Дзинпин съвременната глобализация не удовлетворява потребностите на световното население, а изостря неравенството. Глобалната интеграция има бъдеще само ако отстрани всички тези недъзи. „Великобритания водеше глобализацията в продължение на повече от 200 години, а САЩ я водеха повече от 100 години. Сега глобализацията има нужда от нова енергия”, категоричен е Уан Хуейяо, президент на центъра „Китай и глобализацията” – една от най-големите аналитични структури в Пекин. На ход днес е Китай. Ако първата версия на световната интеграция е това, което Томас Фридман нарича западна „глобализация на компаниите”, то „глобализация 2.0” ще бъде категорично незападен проект. С определението „2.0” китайската държавна информационна агенция Синхуа описва замисъла зад грандиозния инфраструктурен проект Един пояс, един път. Инициативата за пояса и пътя ще даде възможност на Поднебесната да изгради политическа и икономическа мрежа, основана на свои собствени правила, която да коригира недостатъците на съвременния глобализъм и да разпростре влиянието си в целия свят. За разлика от досегашната версия на глобализацията на финансовия капитал китайският проект е призван да бъде справедлив за различните народи и социални класи, твърдят китайците. Целта на Средното царство е да допълни съществуващата система за глобално управление, а не да я замени. „Един пояс, един път е начин за ребалансиране на световната икономика. Става въпрос за това да бъде преодоляна пропастта между богати и бедни” – твърди водещият изследовател в китайския Център за международен икономически обмен Джан Яншън. „Посланието, което Китай иска да изпрати на света, е, че Един пояс, един път не принадлежи само на Китай, той принадлежи на света”, смята анализаторът. Китайската инициатива ще коригира огромните дисбаланси в развитието на днешната глобализация по няколко начина. Един от съвременните проблеми са т.нар. „горещи пари”. Вместо да влязат в реалната икономика, инфраструктурата или развиващите се региони, трилиони и трилиони „горещи” долари отиват там, където има най-лесна и бърза печалба. Независимо дали става въпрос за интернет технологиите, недвижимото имущество или пенсионните фондове, тези капитали се насочват към спекулативни сделки и резултатите почти винаги са финансови балони, рецесии и кризи. Китай предлага нещо ново: вместо спекула – инжектиране на капитали в инфраструктурата на развиващите се страни. Въпреки че ефектът от Един пояс, един път все още не е очевиден, изгражданите в развиващия се свят пътища ще започнат да се изплащат в близко бъдеще, отпушвайки икономическия ръст. И в центъра на новата кръвоносна система на глобалната икономика ще бъде Китай. За разлика от американоцентричния модел на глобализация китайските стратези смятат, че могат да създадат „глобализация с човешко лице”. „Голямата разлика между инициативата и общата глобализация се крие във включването на младите хора, жените, малките предприятия и развиващите се страни”, твърди световноизвестният китайски милиардер Джак Ма. Според собственика на гиганта в електронната търговия „Алибаба” китайската глобализация е „включваща глобализация”. Понятието е въведено от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан и цели да „създаде съвместно една отворена, включваща и балансирана регионална икономическа архитектура за сътрудничество, която да е от полза на всички”.
Поднебесната желае да сложи край на установилия се „вашингтонски неолиберален консенсус” и да го замени със своята солидарна визия. В новия „пекински консенсус” акцентът ще е насочен не към дерегулации и приватизация, а към иновации в икономическата, политическата и социалната сфера с участието на държавата. Главният инструмент за постигането на набелязаните цели е мегапроектът Един пояс, един път – модерната версия на някогашния Път на коприната между Европа и Азия. „Това може да бъде нова движеща сила на глобализацията и нужният тласък за развитието на глобалната икономика и на икономическия ръст в бъдеще. Изминаха три години, откакто инициативата беше предложена, и днес е най-подходящото време да се стигне до практическите детайли”, коментира президентът на центъра „Китай и глобализацията” Уан Хуейяо. Съвременният термин за пътя на коприната винаги е бил зареден с мощен геополитически импулс. Самото понятие път на коприната е въведено за пръв път от германския географ Фердинанд фон Рихтхофен през 1877 г., за да предложи изграждането на континентална железопътна линия между Германия и Китай. Целта пред германските стратези е чрез Багдадската железница и отсечката до Поднебесната да създадат значим геополитически лост в битката за влияние в Централна и Източна Азия. В най-нови времена историята помни още един път на коприната – стратегическата инициатива на администрацията на президента Буш през 1999 г. С приетата по това време Стратегия за Пътя на коприната САЩ неуспешно се опитаха да пренасочат търговските и енергийните потоци през Централна Азия и Кавказ, заобикаляйки влиянието на Руската федерация. Новият китайски прочит на Пътя на коприната не прави изключение от това правило. Геополитическите цели пред днешния китайски проект включват изграждането на нова световна транспортна инфраструктура като основа за експанзията на глобализирания китайски капитал. Инициативата Един пояс, един път ще бъде главната тема на глобалната преговорна маса без аналог в световната история – по-значима дори и от преговорите около създаването на Европейския съюз. Никога преди не е бил налице стремеж към достигане на подобна световна взаимна обвързаност. От гледна точка на мащабите Един пояс, един път е инвестиция, 12 пъти по-голяма от вложенията по плана „Маршал”. И докато американската следвоенна инициатива цели да възстанови разрушените от Втората световна война европейски икономики, то китайският план ще стане основата за възраждането на държавите в Азия и Африка. Според плановете на китайските стратези през следващите години Китай ще финансира петролопроводи, газопроводи, магистрали, високоскоростни железници, икономически зони и пристанища из целия свят. Чрез своите нисколихвени кредити Поднебесната ще изгради съвременна транспортна инфраструктура в редица държави и по този начин ще включи тези страни в своята икономическа сфера на влияние. Инвестициите ще насърчат търговските връзки, а откриващите се банки, които обслужват финансовите операции по маршрута, ще помогнат за интернационализацията на китайската валута – юана. Ефектът би трябвало да се усети в 64 държави по света, в които живеят 4,4 милиарда души, отговорни за 40% от глобалната икономика. Мащабните китайски инвестиции са вече факт. През последните години китайските държавни корпорации, частни инвеститори и фондове изкупуват пристанища и летища в цяла Евразия и Африка. През миналата година Поднебесната шокира света, като придоби едно от най-големите европейски пристанища – гръцкия дълбоководен порт в Пирея, за сумата от 420 милиона долара. Китайските пари валят навсякъде из Европа, Азия и Африка. Преди няколко месеца беше открит 770-километров петролопровод между остров Мадай в Мианмар и Китай. Друго дълбоководно пристанище – това в Кяокпю, откъдето се транспортира нефтът за Поднебесната, бе спечелено на търг в началото на 2016 г. от ключовата китайска компания CITIC Group. Новосъздадената специална икономическа зона Кяокпю в Бенгалския залив е съвместен проект между китайските и мианмарските компании и има за цел да увеличи значително икономическото сътрудничество. Повече от 40% от всички външни инвестиции в бившата британска колония Бирма пък идват от Китайската народна република. Както можем да се досетим, капиталовложенията са главно в инфраструктура. Най-голямата крачка в изпълнение на проекта Един пояс, един път обаче бе направена в Пакистан и Персийския залив. Пекин си осигури под аренда за 40 години пакистанския порт Гуадар и в момента разширява капацитета му с инвестиция от близо 2 милиарда долара, с което ще го превърне в мегапристанище. В близките години Китай ще изгради т.нар. Китайско-пакистански икономически коридор с инвестиция от 51 милиарда долара. Основната част от парите е насочена към строителство на пътища, железопътни връзки и тръбопроводи – 1152-километрова автомагистрала Карачи–Лахор, високоскоростна железопътна линия Карачи–Пешавар, газопровод между иранския град Навабшах и пристанище Гуадар и петролопровод между Гуадар и Китай. Инвестициите са толкова големи, че Пакистан не откъсва очи от изток. Не е изненадващо, че включването на мюсюлманската страна в икономическата орбита на Китай сериозно притеснява Индия и това е сред причините правителството на премиера Моди да бойкотира форума Един пояс, един път през месец май тази година.
Другото голямо инфраструктурно направление на Китай в района на Индийския океан е Източна Африка. След като придоби редица пристанища в Кения, Джибути и Еритрея, азиатската страна поетапно реализира инфраструктурни инвестиции, надвишаващи 60 милиарда долара. Най-голямото транспортно капиталовложение, правено някога в Африка, е жп линията от пристанищния град Момбаса в Кения през Найроби, Уганда и Руанда до Бурунди с проектираната втора отсечка между Кения и Южен Судан. Държавната China Road and Bridge Corporation строи трасето, а финансирането на стойност 14 милиарда долара е осигурено от китайската Експортно-импортна банка. Това, което ще бъде построено по мегапроекта на пояса и пътя в близките години, включва инвестиция от 1,1 милиарда долара за изграждането на „пристанищен град” в Шри Ланка и 3000-километрова магистрала от Югозападен Китай до Сингапур. Според китайските държавни ръководители Поднебесната вече е похарчила около 1 трилион долара в проекта Един пояс, един път и планира да изразходва още няколко трилиона през следващото десетилетие. По този начин Един пояс, един път ще се превърне в реален фактор за нов тип „глобализация 2.0”, в основата на която е задвижваното от инфраструктурата икономическо развитие. Строителството на пътища из Евразия на първо време ще оптимизира логистиката на китайския износ, а в перспектива от няколко десетилетия е напълно възможно да формира нова структура на глобалната икономика с център Средното царство. Каква обаче е геополитическата проекция на китайските глобални амбиции? Съгласно класическото геополитическо виждане в света съществува исторически конфликт между морските държави, теласокрации, от една страна, и континенталните сили, телурокрации, от друга. През последните столетия морските сили доминират над сухоземните проекти на Евразия. До Великите географски открития битката е оспорвана, а водещата морска сила в света е Венеция, контролираща търговските маршрути в „средището на света” – Средиземно море. Възходът на Османската империя и блокирането на търговията на Венеция и италианските републики на изток хвърлят силите на Морето в криза, която е преодоляна с откриването на Новия свят и морския път до Индия. Огромните венециански капитали реагират на благоприятната промяна и намират сигурен пристан в Холандия и Англия, откъдето се разгръща истинската доминация на Морето над Сушата. „Центърът на света” се измества в морските простори на Атлантическия океан. Основана та от венецианците Източноиндийска компания става инструментът за британската колониална експанзия, а изградената мощна морска търговска система се превръща в гръбнака на доминиращата през следващите две столетия Британска империя. Тази конструкция е първообразът на ускорената взаимна интеграция на различни култури и народи на основата на морската търговия, което днес наричаме глобализация. След залеза на Британската империя в края на Втората световна война ролята на глобална морска сила е иззета от САЩ, чиито мощен търговски флот и страховита военна армада поемат щафетата на глобализаторските усилия. На този фон Китай започва своето „вписване” в голямата политика като част от силите на Сушата при Мао Дзъдун, за да финишира в лагера на Морето в края на XX век. Под ръководството на Дън Сяопин Поднебесната изоставя наследството на Мао и започва процеса на отваряне. Намирането на „китайски път” към социализма води до геополитическо преориентиране от лагера на евразийската суперсила СССР към отбора на морската коалиция начело със САЩ. Китай е включен в глобалната търговска система на морската сила и заема важно място в международното разпределение на труда. Десетилетната китайска политика на отваряне превърна азиатската страна във фабриката на света, а корабите с евтина китайска стока за САЩ и Европа кръстосват морските простори на Тихия, Индийския и Атлантическия океан. Процесът продължава три десетилетия без прекъсване, за да достигне до 2015 г., когато президентът Си Дзинпин направи заключението: „Китайската икономика е дълбоко интегрирана в глобалната икономика и представлява важна движеща сила за икономиката на Азия и дори за света като цяло”. От няколко десетилетия геополитическите стратези са категорични: центърът на световната политика и икономика се измества към Азиатско-тихоокеанския регион. Според влиятелния Съвет за международни отношения Източна Азия вече се е превърнала в „икономически гравитационен център”. Това налага водещите световни сили да съобразят стратегиите си с това обстоятелство – точно както го правят след Великите географски открития венецианците. За да запази позициите си на доминираща морска сила, САЩ начело с администрацията на президента Обама лансират стратегията за „завръщане в Азия” (Pivot to Asia, бел.авт.). Замисълът е Вашингтон да ребалансира своите интереси от Европа и Близкия изток към Източна Азия. За целта морската сила планира да заеме лидерското място в търговията и финансите на динамично развиващия се регион, като господства над морските комуникации и геополитическия римланд. Така на бял сват се появиха концепцията за усилено военноморско присъствие на САЩ в региона и проектът за Транстихоокеанско партньорство (ТТП). С инициирания геополитически проект Един пояс, един път Китай се опитва да спечели голямата морска битка със САЩ. Това обаче може да се окаже само половината от истината. Насред морската компонента проектът притежава потенциала да се превърне в повратен исторически момент в геополитическото съперничество от няколко века насам. Инициативата на пояса и пътя може да предефинира глобализацията от морска (изградена върху търговските и военнополитическите структури на морските сили) във всеобхватна глобализация, интегрираща обширните простори на Евразия. На това мнение са водещи китайски експерти, между които и дългогодишният политически съветник на китайските лидери Джън Бидзиен. Това се крие зад очакваното преформатиране на геополитическия и геоикономическия ред в света, който ще издигне Китай до статуса на водеща глобална сила. „Очевидно е, че проектът Един пояс, един път не е само инфраструктурно развитие. Една от основните цели на инициативата е да превърне Евразия в икономически и търговски център, разрушавайки господството на американския трансатлантически режим”, смята Джън Бидзиен. Повратният геополитически момент се свързва в известна степен с възкачването на власт на Си Дзинпин, китайски лидер, родом от Северен Китай. Извеждането на евразийската интеграция като приоритет е в плановете на днешното китайско ръководство от Северен Китай. За разлика от Южен Китай, при който господства морска парадигма на развитие, в северните части на Поднебесната съществуват трайни континентални представи за държавното битие. Този факт рядко се използва от анализаторите при трактовката на събитията, но независимо от това регионалните различия играят ключова роля за геополитическата проекция. По подобен начин всяка прогноза за нашия континент, изхождаща от анализа на общото понятие „Европа”, е крайно погрешна. Северен и Южен Китай са два обособени региона с ясно изразени езикови, културни и ментални различия. Географската граница между двете части условно преминава през линията река Хуай–планината Цинлин. Разделянето на Северен и Южен Китай се проявява през цялата история на Поднебесната – от Трите царства (220-280) до фрагментациите, настъпили веднага след създаването на Китайската република през 1912 г. „По мои наблюдения северняците са искрени и честни, а южняците са умели и схватливи”, пише за различията основоположникът на съвременната китайска литература Лю Сюн. Северните китайци са антропологично по-високи, говорят мандарин и исторически изграждат своето стопанство около производството на зърно. За разлика от тях южняците, които са по-малобройни, са по-ниски и говорят кантонски китайски (заедно с диалектите хакка, у, мин, ган и сян). Тяхното стопанство има за своя основа производството на ориз и морската храна. Именно хилядолетната традиция в отглеждането на зърно на север и ориз на юг е това, което отличава коренно двата региона, твърди Томас Талхелм от Университета във Вирджиния, САЩ. Според неговата теория северните китайци, препитаващи се подобно на повечето евразийски народи със зърно, са развили различни психологически стереотипи от своите южни „оризови” сънародници. Южен Китай обединява в себе си историческото наследство и капиталите на богатите крайбрежни райони Гуандун, Гуанси, Хонконг и Макао, както и големите задгранични китайски общности (хуацяо), говорещи кантонски китайски. Сред най-влиятелните от тях са китайците на остров Тайван, в Малайзия, Тайланд, както и тези в независимия китайски град-държава Сингапур. Историческата родина на разпръснатите из бреговете на цяла Югоизточна Азия китайци са най-често южните кантонски части на Поднебесната и за тях морските комуникации са от първостепенно значение. Поради това Южен Китай винаги е бил гласът на „морската стратегия”, насочена към морска икономическа експанзия в региона на Югоизточна Азия. Характерно за политическия курс на южняците е поддържане на либерализацията и демократизацията и противопоставяне на севернокитайската група. Своята идентификация южнокитайците черпят от династията Тан, наричайки се тански хора. Според много от тях севернокитайците не са „автентични китайци”, а след падането от власт на династията Тан през X век са приели степната култура от северните евразийски народи. Кантонците са най-влиятелната част от китайското общество. От южните китайци произхожда големият реформатор Дън Сяопин, който отваря страната към Запада и поставя началото на включването на Поднебесната в морския глобализаторски проект. Политикът, произхождащ от кантонския субетнос хакка, започва широкомащабни реформи, които водят до създаването на бурно развиващите се специални икономически зони по бреговете на Южен Китай.
Капиталите за огромното начинание идват, както може да се очаква, основно от Хонконг, Тайван и други кантоноезични китайски общности в чужбина. Южните части на страната се развиват далеч по-бързо от северните и според наблюдателите това рано или късно ще доведе до политическо напрежение между бюрократичния Север и търговския Юг. В светлината на мащабния геополитически проект Един пояс, един път обаче тези противоречия могат да бъдат изгладени. Компромисът между най-разнородните групи и интереси е намерен брилянтно във формулата на всеобхватната глобализация, която да даде шанс не само на богатите крайбрежни региони и морската търговия, но и да интегрира обширните континентални простори на Евразия. За това говори и фактът, че днешният политически елит на Китай е преобладаващо от Северен Китай, а самият Си Дзинпин е първият севернокитайски лидер на КНР от десетилетия. Предложената от Поднебесната корекция в традиционния западен модел на глобализация, осъществяващ се преимуществено чрез морските пътища, среща подкрепата на евразийските държави начело с Руската федерация. Новият модел на всеобхватна регионална интеграция е в състояние да преодолее разрива в развитието между Запада и останалия свят. Той се вписва до голяма степен в руските планове за изграждане на Евразийския икономически съюз. „Според нас в близките десетилетия светът ще еволюира към децентрализиран глобализъм, в рамките на който динамично развиващите се регионални държави ще консолидират около себе си определени световни региони”, смята руският анализатор Сергей Бирюков. Китайските усилия за лидерство в процеса на глобализация се сблъскват с мощни антиглобалистки сили, укрепващи позициите си навсякъде в Запада. Съединените щати при управлението на Доналд Тръмп осъзнават, че глобалната свободна търговия и икономическата интеграция водят Америка до деиндустриализация, загуба на работни места и в крайна сметка до вътрешни проблеми. След Брекзит Лондон и Вашингтон правят опит да обединят усилия, за да наложат нова реалност на изоставяне на единната глобализация и подкрепа за протекционизма. На пътя им обаче застава Китай. През януари, в същия ден, в който британският премиер Тереза Мей обяви плановете си за „твърд Брекзит” (което включва излизане от общия европейски пазар), президентът на Китай Си Дзинпин изнесе реч пред световния икономически форум в Давос, в която защити глобализацията. „Ние трябва да останем ангажирани с развитието на глобалната световна търговия и инвестиции… и да кажем „не” на протекционизма”, заяви председателят Си Дзинпин. Не е изненадващо, че азиатската страна подкрепя всички проекти за свободна търговия и взаимна интеграция. Поднебесната наред с Германия е сред най-големите печеливши от глобализацията. С помощта на китайските банки и суверенни фондове китайските фирми успяват да надвият глобалната конкуренция в телекомуникациите, железопътните превози и инфраструктурата. Високоскоростните железници на Пекин са сред примерите за най-бързо развиващи се отрасли, които днес са безапелационни глобални лидери. По всички признаци личи, че глобализацията с китайска специфика среща подкрепата на значителна част от световния финансов елит. Показателно за това е присъствието на крупни западни капитали във водещи китайски банки и фондове, инвестиращи в проекта Един пояс, един път. Сред финансовите инструменти, чрез които Китай осъществява строителните си замисли, е фондът Път на коприната, в който акционери са Централната банка на Китай, Китайската инвестиционна корпорация, Експортно-импортната банка на Китай и Китайската банка за развитие. Наред с фонда проектите се финансират по линия на наскоро учредената Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, в която участват всички водещи страни в света с изключение на САЩ и Япония. Крупни англосаксонски капитали като тези от банките HSBC, Standard Chartered, Citibank, Goldman Sachs и Bank of East Asia от десетилетия са намерили добро посрещане в Шанхай и Хонконг и днес са сред водещите финансови институции в региона.
В тази светлина са лесно обясними някои любопитни събития от последните години. Когато през 2012 г. Лондонската борса за метали беше придобита от китайската компания Hong Kong Exchanges&Clearing, наблюдателите бяха шокирани. Лондонската борса е създадена през далечната 1877 г. и е един от най-важните инструменти на Британската колониална империя. Чрез влиянието върху цените на цветните метали Лондон е в състояние да наложи златния стандарт и да контролира глобалната финансова система в продължение на десетилетия. Подобна сделка има огромни геополитически и геоикономически измерения и няма как да бъде извършена без волята на част от глобалния финансов елит. Контролът върху цената на златото е още една крачка към превръщането на Хонконг в новия глобален финансов център. През 2015 г. директорът на Световния съвет по златото Албърт Чен разкри, че Китай целенасочено се стреми да интегрира златото като резервна валута и най-важния компонент в проекта Един пояс, един път. В доказателство на това Чен привежда изявлението на президента на Шанхайската борса за злато, направено на заседание на ЦК на Китайската комунистическа партия, в което той излага визията за интегриране на пазара на златото в развитието на икономическия пояс на Пътя на коприната. Големите световни капитали нямат нищо против да се включат в печелившия китайски проект. Изводът е красноречив: Китай е готов да поведе глобалния икономически ред и очаква светът да го последва. Темповете, с които Поднебесната изгражда гръбнака на своя глобален проект, са исторически. Ще бъде ли Един пояс, един път повратна точка в геополитическото устройство от последните няколко века? В случай че Пекин осъществи плановете си за „всеобхватна” морска и евразийска интеграция, обширните континентални простори, които са далеч от бреговете на Световния океан, ще получат шанс за бъдещето. Бурно развиващи се свободни икономически зони, стотици магистрали и високоскоростни железопътни линии, както и изникващи нови индустриални зони, континентални мегаградове и огромни агломерации – всичко това са бляскави надежди за Евразия в утопичната визия на проекта Един пояс, един път. Дори и този оптимистичен сценарий да се провали, едно е сигурно – китайските инфраструктурни инвестиции вече променят цели региони в света.