За първи път в историята едно-единствено правителство има влияние над толкова голямо държавно богатство. Китай има втората по големина икономика в света, има най-големия икономически излишък, както и мощен вътрешен пазар. Четирите най-големи банки в света са китайски. Според списание Fortune Китай има три компании, които попадат между топ 10 и 15 от 100 фирми в световен мащаб. Китайските държавни инвестиционни фондове са на четвърто и осмо място в света. Всички те принадлежат и се управляват от китайското правителство. Тогава как Китай използва финансовите си ресурси, за да постигне целите на външната си политика?

Държавното управление на икономиката представлява целенасочено използване на финансови ресурси от държавни глави с цел налагане на влияние и постигане на държавни цели, зададени от външната политика на страната. Тази стратегия може да бъде разпозната по политическото си предназначение: преследването на власт вместо набавянето на ресурси. В управлението на икономиката, Китай използва както моркова, така и тоягата: набавя чуждестранни инвестиции и субсидии, предлага благоприятни търговски сделки или налага търговски санкции, като дори промотира или замразява туризма.

Исторически уроци и държавно влияние

Още в първоначалния период на своето развитие, Китайската народна република (КНР) е както в ролята на жертва на държавното управление на икономиката, така и в ролята на практик. Историята демонстрира пред китайските стратези силата на държавното управление на икономиката и разкрива многобройните начини за употреба на икономическите ресурси за развитието на външната политика. Стратезите научават и това, че държавното управление на икономиката не предполага липса на полза за отсрещната страна: икономическите инициативи могат да облагодетелстват както донора, така и получателя, като в същото време се придобиват ползи за Пекин.

След 1949 г. рязкото развитие на индустриална сфера под държавна опека позволи на Китайската народна република да изгради модерна индустриална икономика. Докато Китай претърпяваше развитие в периода на реформите, политиците целяха да използват целенасочено пазарните сили, като едновременно с това запазят основни елементи от плановата икономика: влиятелни агенции за икономическо планиране, големи държавни предприятия и държавен контрол над финансовия сектор. Дори когато Китай се издигна до позицията на световна икономическа сила, партията затегна много от механизмите си за надзор, включително чрез партийни клетки в предприятията и чрез Централната комисия за проверка на дисциплината.

Тези исторически примери и нарастващото влияние на Китай в икономически аспект окуражават държавните управници да възприемат отличаващ се, амбициозен подход спрямо държавното управление на икономиката.

Китайският модел

Китайското икономическо държавно управление включва голямо разнообразие от икономически ресурси и подходи. Китайските политици предпочитат стратегии, които облагодетелстват и двете страни, като едновременно развиват стратегически, икономически и дипломатични цели. За да го постигнат, политиците разчитат най-вече на държавата, както и на държавните банки, компании, икономически агенции и регионални служители.

Съдейки по комбинацията от финансов капитал, влияние и целенасоченост на Китай, Пекин би трябвало да притежава най-влиятелната програма за икономическо държавно управление в света. Въпреки това мащабността на Китай и размахът на политическа власт и амбиция създават основен проблем, който може да бъде описан от теорията за корпоративно управление „принципал-агент”.

Проблемите на Пекин, произлизащи от модела „принципал-агент”

Теорията за корпоративно управление „принципал-агент” е развита с цел да опише проблемите, с които управителите се сблъскват при ръководството на служителите си в съвременната фирма. Когато управителят (принципал) делегира определена власт на свой подчинен (агент), личните предпочитания на агента, по-добрия достъп до информация и самостоятелността на действията, ограничават способността на принципала да упражнява контол над агента.

Китайските лидери се сблъскват с множество проблеми от типа „принципал-агент’’. Налага се да се уверят, че държавните агенции, отговорни за създаването на политики за икономическо държавно управление, работят в хармонична симбиоза. Координирането на тези огромни и различни агенции, всяка от които има свои собствени изисквания, се усложнява от необходимостта тези агенции да стимулират и наблюдават множеството търговски участници и регионални служители, отговорни за прилагането на китайската икономическа политика.

Много от отличителните черти на китайското икономическо държавно управление – както силните, така и слабите – се проявяват в отговор на тази дилема за разделение и контрол. Китайските политици например имат изключително активна роля в икономическото държавно управление на Китай, изразяваща се в организирането на делегации от бизнес партньори и дипломатически посещения с цел обявяването на щедри покупки или инвестиции. Икономическото държавно управление на Китай се ръководи от икономическите агенции, докато неговите дипломати отстъпват влиянието си, защото агенциите имат директен поглед върху китайските фирми. Политиците в Китай предпочитат и управленчески икономически похвати, които съчетават търговски или икономически интереси с външнополитически цели, като например инфраструктурни проекти, които включват договори с китайски фирми.

Китай разчита най-вече на поемането на икономически ангажимент: развитие на инвестициите и търговията с определена държава с надеждата, че в крайна сметка управниците на страната ще уважат интересите на Китай. Междувременно, подобни инициативи спомагат за развитието на интересите на много вътрешни играчи. Поради същата причина, Пекин предпочита поощренията пред санкциите, като обикновено след наказателни мерки, се отблагодарява с щедри компенсации.

Дали този модел работи?

Силните страни на китайския модел са също така и негови недостатъци. Държавната власт над икономиката улеснява опитите на Пекин да достигне до момента на поемане на икономически ангажимент, но освен това местните обвиняват „China Inc.” всеки път, когато китайски фирми не се представят според очакванията в чужбина. Разнообразието от играчи в търговията в Китай – от големи държавни предприятия  през приспособими частни фирми до индивидуални предприемачи – спомага за ангажираността в сферата на икономиката, но и изостря разрушителното въздействие на Китай, което би могло да доведе до нагнетена, враждебна ситуация. Етническата близост със съседните страни спомага за създаването на инвестиционни и търговски връзки, но в същото време омаловажава националните различия, което възпрепятства успешното наблюдение и въдворяване на ред от служителите на КНР.

Делегирането на правомощия на местни чиновници и държавни предприятия поощрява да се държат по начин, който изкривява или нарушава централизираните приоритети на страната. Например китайският нефтен и газов тръбопровод през Мианмар бе създаден при процес, който протече отдолу нагоре – задвижен бе от чиновници в провинция Юннан и държавни предприятия, въпреки съмнителния им принос по отношение на енергийната сигурност на Китай. Осигуряването на политическа подкрепа за китайските компании също е класически проблем, който е рисков от морална гледна точка. Китайските фирми могат да си позволят да взимат фискално безотговорни решения, защото последиците се равняват на незначителни финансови загуби.

Автор: Д-р Джеймс Райли

Източник: internationalaffairs.org.au

Превод: Лилия Николова