Ще се потопим в конкретни събития, които показват как военното, икономическото и дипломатическото единство между Иран, Русия и Китай изковава – както с познати, така и с по-малко познати средства, алтернативен световен ред, който е в противовес на американския еднополюсен модел. 

През последните години Русия, Китай и Иран извлякоха огромна полза от западането на военната и икономическата сила на САЩ, продиктувано от недоверие към дипломатическите и политическите възможности на Вашингтон, както при Обама, така и при Тръмп. Москва, Пекин и Техеран имат сходни интереси и достигат до това да координират своите военни, икономически и дипломатически стратегии.

Успехът на евроазиатския триптих се базира на основния принцип за превръщането на враговете в неутрални играчи, а неутралните играчи в съюзници, както и на по-нататъшното подобряване на отношенията със съюзническите държави. За да бъде разбран този проект, трябва да имаме предвид, че икономическите, военните и дипломатическите усилия са различни в зависимост от страната и цялостния регионален контекст. Гъвкавостта, която демонстрират Москва и Пекин при преговорите, доведе до исторически сделки, не само в енергийния сектор, но и във военната сфера и в сферата на образованието, както и до намаляването на бедността, както се случи в Африка.

Ако Саудитска Арабия, Турция и Сирия бъдат анализирани индивидуално, то това ще разкрие стратегията на Русия, Китай и Иран. Специално внимание е отделено на Близкия изток, а това се случва поради няколко причини. Това е регион, в който западащата военна мощ на Америка не е в състояние да постигне своите геополитически цели в Сирия, което се допълва от загубата на икономическо влияние от страна на Вашингтон и от все по-несигурната ситуация, в която се намира петродолара заради сделките в петроюани между Саудитска Арабия и Китай.

От врагове до неутрални играчи

Военният разгром на враговете на Сирия се дължи главно на Сирийската арабска армия, на Иран (плюс „Хизбула”) и на военното сътрудничество на Русия, заедно с дипломатическата и икономическата подкрепа на Пекин. Благодарение на стратегията, която възприе Путин в Сирия, Русия имаше възможност да спре разгръщащия се проект на САЩ, Саудитска Арабия, Турция, Катар, Франция, Великобритания, Йордания и Израел за разрушаване на Сирия. Руската федерация постепенно навлезе в сирийския конфликт, а военните резултати мигновено бяха в полза на оста от съпротивата, а армията на САЩ не бе в състояние да се намеси, за да промени развоя на събитията.

Последиците от този избор доведоха до това историческите съюзници в региона да се съмняват в реалния ангажимент на Вашингтон към региона, във военните възможности на Америка за намеса в конфликт в Близкия изток и в Северна Африка и ги накараха да променят курса си в полза на Рияд, Анкара или Тел Авив. Новата администрация на Тръмп показа, че не отговаря на очакванията на плановете на Саудитска Арабия за регионална хегемония, въпреки че кралството се съгласи да купи американски оръжия, които се равняват на 110 милиарда долара и се ангажира с по-нататъшни инвестиции в САЩ.

Рияд е дори в по-тежка позиция от тази, която човек би си помислил. Той трябва да подкрепи петродолала, чийто позиции все повече се разклащат, благодарение на китайското желание да елиминира формите на плащане в щатски долари, като премине към петроюани. Освен това Рияд не вижда много осезаеми ползи от това американските военни да подкрепят неговите антиирански политики, въпреки че Тръмп изведе различни идеи от тези на Обама относно споразумението с Иран. Саудитска Арабия има общ интерес с Израел в региона, свързан с общото недоволство относно намаляващата ефективност на Вашингтон в региона.

От гледна точка на саудитците, всичко се срина за относително кратък период. Поражението в Сирия съвпадна със споразумението за ядрената сделка (Съвместния всеобхватен план за действие – JCPOA) между Иран и 5 + 1 страни. И в двата случая Рияд усеща предателство на своя стар американски съюзник. Китайският икономически натиск върху Рияд да приеме плащанията за петрол в юани, заедно с нарастващата възможност на Москва да се намеси ефективно в региона и подновената дипломатическа и политическа роля на Иран, благодарение на споразумението за JCPOA, оставят Рияд по пътя към сигурното унищожение. Единственото решение е стратегическа промяна, която да повлияе сериозно върху региона.

Посещението на саудитския крал Салман в Москва, за да подпише търговски споразумения (беше създаден инвестиционен фонд, разполагащ с над 1 млрд. долара) имаше символично значение. Действията на краля отразяват признаването на доминиращата роля на Русия в Близкия изток в резултат на американските намерения за оттегляне от региона. Необходимостта саудитският крал да се яви лично в Москва се отнася пряко и до наследяването на трона. Мохамед бин Салман ще наследи кралството, въпреки ситуацията в Йемен и кризата в Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССЗ) от сблъсъка с Катар. Тъй като е в изключително слаба позиция, особено при толкова ниски цени на петрола, саудитската монархия има малко козове, трябва да започне диалог с Москва и евентуално да започне някакво сътрудничество в различни области, свързани с енергетиката и инвестициите. Първо, основното оправдание за срещата в Москва между Путин и саудитския крал беше да се координира производството и продажбата на нефт и газ, което е необходимост и за двете страни поради падащите цени на петрола през последните 24 месеца. Първата цел, постигната от Путин и саудитския крал, изглежда е увеличение на цените на петрола до приемливи стойности, което последва от провалената стратегия на Вашингтон и Рияд да тласне Москва към банкрут като се намалят цените на петрола. Второ, фокусът на срещата бе върху приемането на победата над Рияд в Сирия, припознавайки Асад като единствения легитимен лидер на Сирийската арабска република.

Очевидно е, че много неща се развиват зад кулисите, тъй като сега Рияд признава политическото решение като единственият начин да се сложи край на конфликта – нещо, което никога преди не е споменавано от представителите на Саудитска Арабия. За Рияд ще бъде много трудно да се откажат от проекта за промяна на режима, дори ако политическият, дипломатически, военен и икономически натиск на Китай и Русия се увеличи. И Рияд, и Тел Авив многократно се опитват да убедят Путин да се откаже от приятелството си с Иран и Асад, но без успех. Лоялността, демонстрирана от Москва към Техеран и Дамаск, има и положителен ефект върху саудитците, които трябва да признаят, че дори и Путин може да има различни от техните възгледи по определени въпроси, той е човек на думата си, за разлика от Съединените щати. Новите администрации във Вашингтон понякога могат да предадат своите приятели заради своята собствена изгода, докато Путин поддържа обещанията си дори под екстремен натиск. В този смисъл решението на Тръмп да десертифицира иранската сделка е демонстрация на добрата воля към Израел и Саудитска Арабия от новата администрация.

Саудитска Арабия има ниски валутни резерви в резултат на понижената цена на петрола и въвличането ѝ в няколко войни. Освен това претърпя военното поражение в Сирия и дори още по-голям провал в Йемен. За капак САЩ, основният й най-ценен съюзник, не се интересуват особено от съдбата на саудитската монархия и кралство, благодарение на растящата енергийна независимост в резултат от фракинга. Освен това Съветът за сътрудничество в Персийския залив се разцепи в резултат от икономическата война срещу Катар, която представлява още един пример, че Вашингтон не подкрепя Рияд до краен предел, както саудитската монархия може би е очаквала. Ако Вашингтон няма възможност да подкрепи Саудитска Арабия с военни средства, а Рияд трябва да понесе икономическото бреме, то Кралството ще има голям проблем и се нуждае от алтернативи като Русия и Китай. За Саудитска Арабия е немислимо да продължава да подкрепя хегемонията на петродолара, докато Иран се превръща в регионален лидер в Близкия изток.

Най-добрият начин е да преговаря с основните играчи, а Русия изглежда като перфектния медиатор, както беше обявено наскоро. Китай просто чака всички спорове да се успокоят, за да приложи своята икономическа сила и да изпрати в миналото последните четиридесет години хаос в региона, произтичащи от съперничеството между Саудитска Арабия и Иран.

Дори ако опитът на Рияд да раздели Русия и Иран се провали, това ще доведе до отношения, които изпращат ясен сигнал към Запада. Покупката на С-400 е ясна демонстрация за разширяването на руското влияние в Близкия изток, а Рияд вероятно се страхува от отмъщение от американска страна, ако промени курса по отношение на продажбата на петрол във валути, различни от долара.

Москва постигна дипломатическо чудо със Саудитска Арабия, благодарение на военните усилия в Сирия, на икономическия натиск на Китай чрез петроюана, както и на иранския дипломатически успех, произтичащ от ядреното споразумение, което трябва да реабилитира Техеран на международната политическа сцена.

Покупката на усъвършенствани руски оръжейни системи изпраща ясен сигнал и показва, че Саудитска Арабия е готова да приеме по-неутрална позиция и чука на вратата на мултикултурния свят, признавайки икономическата мощ на Китай и военно-технологичното надмощие на Руската федерация.

От неутрални играчи до приятели

Трансформирайки се в по-неутрална страна, Саудитска Арабия може да се опита да балансира американското икономическо и военно влияние и подкрепата на руснаците и китайците. Трябва да се отбележи и значението на Русия и Китай за това да има неутрална държава с огромни възможности за харчене на пари в региона. В случая на Турция, руската интервенция в Сирия, съчетана със стремежа на Турция да се превърне в евроазиатски енергиен център, сближи Москва и Анкара. В резултат от ефективната дипломатическа работа, след свалянето на руски самолет от Турция, отношенията постепенно се подобриха, появявайки се паралелно с успеха на операциите на Сирийската армия и Военновъздушните сили на Русия срещу терористи, подкрепяни от Турция. Военният разгром на Турция беше ясен още преди 12 месеца. През последните 3-4 месеца, Ердоган изглежда промени приоритетите си, като се фокусира върху кюрдския въпрос и върху развиващите се отношения с Катар (политическото движение на „Мюсюлмански братя” e ключово за двете страни и е от съществено значение за тяхната връзка). В същото време, Турция се дистанцира от съюзниците си в НАТО, като започна да гравитира все повече и повече към „оста на съпротивата”, която включва Иран, Ирак и Сирия.

Мирните преговори за Сирия в Астана поставиха основата на дипломатическите усилия на Техеран и Москва да убедят Анкара да загърби възможността за военни действия. Вместо това Анкара бе окуражена да отвори вратата за важни енергийни сделки между Анкара и Москва. Изглежда, че Анкара сега е решила да се превърне в енергиен хъб, прокарвайки газ чрез „Турски поток” от Русия до Европа, както и газ от Катар и Иран. Изглежда, че Китай има намерение да се свърже с турските съоръжения за доставка на газ и нефт, като по този начин подсили ролята на Анкара като централен енергиен транзитен център за региона.

Другият аспект, който твърдо убеди Ердоган да направи отстъпки по отношение на Сирия, е свързан с въпроса за кюрдите. Сирийските демократически сили (SDF), които се състоят основно от кюрдски бойци, функционират в Сирия по командването и от името на международната коалиция, водена от САЩ. Анкара определи кюрдите от SDF за въоръжено продължение на Кюрската работническа партия (ПКК), която се счита за терористична група в Турция. Това отклоняване на Анкара от Вашингтон продължава, дори по време на администрацията на Тръмп, противно на прогнозите по време на изборите в САЩ.

Със засилващото се използване на Сирийските демократически сили в Сирия от международната коалиция, ръководена от САЩ, стратегиите на Тръмп и Ердоган се провалиха. Тръмп трябва да създаде у местната публика впечатлението, че САЩ са посветени на това да се бият с „Ислямска държава”, дори и ако това означава да се доверят на кюрдските бойци, което да доведе до прекъсване на отношенията с Турция. Ердоган възприема това като въпрос на национална сигурност. Ситуацията ескалира до точка, при която дипломатическият спор доведе до преустановяването на издаването на визи от представители на посолството на Анкара във Вашингтон. Ердоган счита американската помощ за кюрдите като тежко предателство от съюзник по линия на НАТО. Естествена реакция на тези действия от страна на САЩ беше споразумението между Ирак, Иран, Сирия и Турция за запазване на териториалната цялост що се отнася до кюрдския въпрос.

Благословията на китайците и руснаците в тази ситуация е явна. За да се омиротвори региона, да се преустрои и да се включи в проекта „Един пояс, един път”, в Морския копринен път, в транспортния коридор „Север-Юг”, войните трябва да спрат и дипломацията трябва да надделее. За Анкара това е чудесна възможност да излезе от войната в Сирия без да изглежда като една от победените фракции (участието на Турция в преговорите в Астана с Русия и Иран). В същото време, Турция наблегна на значението на нейната географска позиция като център на енергийната дистрибуция на Евразийския суперконтинент. Това се случва за сметка на САЩ, тъй като Турция така се освобождава от натиска на Вашингтон.

Москва вече вдигна всички санкции срещу Турция, и обратно, което доведе до скок в търговията, която има вероятност да нарасне през идните години. Колкото до продажбата на оръжия за Саудитска Арабия, руското влияние се разширява, благодарение на системите С-400, които са в процес на продажба на Анкара, въпреки разпалените възражения от много страни, които са членки на НАТО. Системата С-400 е по-нататъшно усилие за възпирането на американската агресия, но е и първият признак за желанието на Анкара към разнообразие, този път военно, което да бъде опора за новия многополюсен световен ред.

След множество дипломатически и военни провали, Анкара отново изгради своята роля в региона заедно с Иран и Катар, в контекст, при който партньорството между Москва и Пекин ще гарантира на Ердоган възможността да направи маневра за оттегляне от системата на НАТО. Бъдещото влизане в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) може да утвърди прехода на Анкара към многополюсния свят и да превърне Турция в пълноправен съюзник на Москва и Пекин. В същото време, вече може да се каже, че Москва и нейните съюзници постигнаха успех в труднопостижимата задача да превърнат Турция, която беше на ръба директно да се намеси в Сирия, в един от най-важните гаранти за териториалната цялост на Сирия. Ердоган се съгласи с това, че Асад трябва да остане на власт в близко бъдеще и дори се съгласи да помогне в борбата с терористите в Сирия, за което свидетелстват скорошните военни операции в Идлиб от турска страна.

Колко дълбоки са приятелствата между Москва, Рияд и Анкара тепърва предстои да се провери. Ердоган и саудитските монархии са познати с това, че не държат на думата си. В момента всичко това изглежда като икономически, политически и военен шедьовър на иранската, руската и китайската триада. Войната в Сирия почти бе спечелена, подкрепяните от саудитите и турците терористични групи са неутрализирани, а условията за цялостната евразийска икономическа и военна интеграция на Рияд и Анкара са поставени.

Да подкрепиш приятел в нужда

Струва си да се отбележи приносът на Русия, Китай и Иран за сирийското правителство и за сирийския народ. През шестте години на агресия срещу Сирийската арабска република, Иран винаги е успявал да помогне що се отнася до военна сила, екипировка и логистична подкрепа в борбата срещу тероризма. В ранните етапи на конфликта, дори преди да се намеси пряко, Москва предприе стъпки за разрешаване на въпроса за външния дълг на Сирия към Русия като й зае пари и й предостави въоръжение и логистика, което активно допринесе за разгромяването на терористите в Сирия.

Китайската народна република вече проправи пътя за бъдещето на Сирия от икономическа гледна точка, обявявайки страната за важен транзитен маршрут и крайна дестинация за част от инициативата „Един пояс, един път”. Китайската икономическа мощ ще позволи на Дамаск да възстанови нацията, опустошена от тероризъм и чужда агресия в продължение на шест години. С руските военни възможности, Дамаск ще разполага с всички необходими средства за прекратяване на конфликта и стабилизиране на страната, като с това могат да бъдат положени основите за предотвратяване на бъдеща западна агресия. От политическа и дипломатическа гледна точка, съвместните действия на Техеран, Пекин и Москва заедно с Дамаск са неразделна част от политическата ос, която се простира от Иран до Ирак и Сирия и достига до Средиземноморието, дори е възможно да достигне до Турция. Комбинирайки икономически, военни и политически компоненти, Сирия оцеля въпреки почти безпрецедентна агресия, проявявайки се като победител. По този начин тя осигури своята способност да определя бъдещето си автономно без външна намеса.

Заключение

Очаква се пътят, очертан от Москва, Пекин и Техеран, да стабилизира Близкия изток, благодарение на разрешаването на сирийския конфликт. Някои ключови компоненти от тази глобална промяна, на която сме свидетели, са: китайският икономически натиск върху саудитците да приемат плащания за петрол в юани, изкореняването на тероризма в Ирак и в съседните страни, като по този начин бъдат заобиколени санкциите, наложени на Иран от САЩ и нейните съюзници, както и превръщането на Турция в регионален център за дистрибуция на енергийни източници.

Китай се намесва икономически в редица региони, особено в Близкия изток, за да подпомогне руската военна сила чрез пари, дипломатически способи, икономически инвестиции („Един пояс, един път”) и осигуряване на ликвидност на съюзниците, както се случи с Москва, когато бе засегната от западните санкции. За Пекин спадът на тероризма е ключов фактор за насърчаването на китайското развитие на инфраструктурата на „Пътя на коприната – 2.0”, което позволява на Пекин да влезе в разрушени райони в Близкия изток, за да предложи лесни планове за възстановяване. В момента Сирия, Египет, Либия и Пакистан изглежда имат голямо значение за бъдещите стратегии на Китай.

Русия и Китай ръководят организации като БРИКС, ШОС и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Голямата стратегия е да се подкрепи създаването на алтернатива на неолибералния световен ред, който се базира на долара, и ограничаването на последиците от западането на американската империя. Нациите ще трябва да избират между две системи: или многополюсния световен ред, основан на приятелство и сътрудничество, което е от полза за всички, или еднополюсния, който се основава на намаляващата военна и икономическа сила на Америка.

Силната китайска икономическа подкрепа заедно с руската военна мощ, както и значението на Иран в Близкия изток, успешно защитават страни като Сирия от американските военни намеси, разцепвайки старите съюзници на САЩ и проправяйки пътя за планираната икономическа и военна изолация на Вашингтон в региона. По този начин и други страни, които също са подложени на натиск от страна на САЩ, като Южна Корея, Мексико и Венецуела, все повече ще се приближават към многополюсния свят, в който лидери са Русия и Китай, ускорявайки упадъка на Съединените щати и тяхното влияние извън Близкия изток.

Многополюсният световен ред е устойчив. САЩ не са вече отделна суперсила, а по-скоро една сред останалите две сили, притежаващи ядрени оръжия. Колкото по-скоро САЩ осъзнаят това, толкова по-добре ще бъде за човечеството и за мира по света.

Автор: Федерико Пиерачини

Източник: Strategic Culture

Превод: Десислава Пътева