Кейнс, който не беше кейнсианец

Джон Кейнс няма нищо общо с фигурата на класически кабинетен учен, който работи в тотално уединение, без да се интересува от злободневието. Той разпределя деня си по такъв начин, че да може да чете, да пише и да има достатъчно време за разговори с колеги, както и с политици и финансисти. Последното е особено важно за него. Защото Мейнард (именно така се обръщат към него през целия му живот) смята, че дори и най-гениалните идеи нямат никакъв смисъл, ако авторите им не успеят да убедят силните на деня да ги приложат на практика. А Кейнс има невероятната способност да убеждава в правотата си. Затова и историкът Ерик Хобсбаум го поставя на челно място в списъка на хората, оформили начина, по който изглежда XX век. Редом с Кейнс в този списък присъстват още Ленин, Сталин, Рузвелт, Чърчил, Хитлер, Мао Дзедун, Дьо Гол. Оценката на прочутия историк изобщо не е пресилена, защото именно идеите на Кейнс залягат в основата на развитието на Западна Европа и САЩ след Втората световна война. И десните, и левите правителства, които управляват в родната му Великобритания между 1945 и 1979 г., прилагат тъкмо неговите концепции за засилена държавна намеса в икономиката.

Но да се определя Джон Кейнс само като икономист би било ужасно непълно. Защото той е и безброй други неща – университетски преподавател, държавен служител, бизнесмен, журналист, писател, запален колекционер на картини и книги, театрален продуцент. Чувства се еднакво добре в министерските сгради на Уайтхол, във Вашингтон, в Кеймбридж, в Централната банка, в Кралската опера и в Съвета по изкуствата. Кейнс много повече прилича на ренесансова личност от XVII век, отколкото на тясно профилиран специалист от съвременната епоха. Той се интересува от ставащото в модерното изкуство също толкова силно, колкото и от новостите в икономическата мисъл. Разностранните интереси му позволяват да си изгради изключително широк кръгозор, което в крайна сметка го води до създаването на икономически концепции, изначално оспорващи общоприетите. Мейнард се ражда на 5 юни 1883 г. като първо дете в семейството на Невил и Флорънс Кейнс. Баща му е икономист и автор на няколко книги. Невил Кейнс е прилежен и задълбочен учен, но му липсва въображението, с чиято помощ се излиза извън идеите, до които са стигнали предходниците. В същото време е изключително любящ баща. Постоянно окуражава както Мейнард, така и родените скоро след него Джефри и Маргарет, да дават най-доброто от себе си и да постигнат колкото се може повече в живота. Невил е влюбен в първородния си син още от момента, когато го вижда веднага след раждането. Подробните дневници, които води, показват възхищението му и от най-незначителния прогрес в развитието на Мейнард. В същото време още в самото начало таткото не пропуска да отбележи, че „бебето е доста грозничко”.

През следващите години самият Мейнард ще възприема себе си по този начин и ще смята, че външният му вид е крайно отблъскващ. Само дето тази самокритична оценка никак няма да попречи на изключително активния му любовен живот. Но за него после. Сега сме в първите години на нашия герой. Още от съвсем ранна възраст Невил Кейнс чете на сина си – започва с приказките на братя Грим, следват „Алиса в Страната на чудесата” и „Книга за джунглата” на Киплинг. Бащата отбелязва в дневника си изключителното внимание, с което синът му следи историите. Нито за момент не се разсейва и се сърди, когато таткото се умори и се опитва да си почине от четенето. Майката Флорънс също е ангажирана с обучението на децата. Когато Мейнард е на четири, тя го научава да чете. Флорънс е изключително активна личност. Участва в различни благотворителни организации и става една от първите жени – членки на Градския съвет на Кеймбридж. Там Флорънс се отличава със защитата на здравни и юридически каузи. Помага за откриването в Кеймбридж на санаториум за туберкулозно болни. Провежда кампании за създаването на съдилища за малолетни и призовава жените да стават съдебни заседатели. В началото на 30-те години става член на Националния съвет на жените, където също стои в основата на много нововъведения. Колкото повече Флорънс се ангажира с обществения живот, толкова по-силно се сближава с нея растящият Мейнард. Информира я за всичките си планове и с нетърпение чака мнението й. Още в началното училище Мейнард се показва като изключително способно дете. На девет години се занимава с Евклид, решава квадратни уравнения и чете Овидий на латински. Любимият му предмет е алгебрата и Невил отбелязва в дневника си изключителната радост на сина си от факта, че ще има допълнителни часове по математика. От баща си Мейнард наследява любовта към голфа, игрословиците и колекционирането на марки. По-късно тази ранна колекционерска практика ще му помогне при каталогизирането на постоянно закупуваните редки книги. След завършването на първоначалното образование Мейнард постъпва в изключително престижния колеж Итън.

По време на първата си година там печели десет награди, а през втората осемнайсет. Той е изключително комуникативен младеж. Независимо че произходът му е от средната класа, Мейнард завързва лесно връзки с наследниците на висшите класи. Благодарение на отличния си успех и популярността сред останалите колежани през 1901 г. младият Кейнс попада в най-елитния клуб на Итън, откъдето произлизат бъдещите управници на Великобритания. Най-лесният път към това избрано общество обикновено е през успехите в спорта и Мейнард, който не се отличава с физическа активност, е горд, че е попаднал там по съвсем други причини. На следващата година младежът е избран и за президент на Литературното общество в Итън. Той обича да членува в най-различни общества, защото това му дава възможност както да обогатява мисълта си с идеите на останалите участници, така и да ги убеждава във важността на собствените си концепции. Ето защо Мейнард е толкова радостен, когато скоро след постъпването си в Кеймбридж става част от най-прословутия тамошен студентски клуб Апостолите. Смята се, че там членуват най-умните студенти. Апостолите се събират всяка събота вечер, ядат аншоа, пият чай или кафе и слушат доклад на философска, религиозна или морална тема, подготвен от един от членовете. Следват ожесточени дискусии, като за победител се обявява този апостол, който е успял да изложи тезата си по най-логичния и убедителен начин. Апостолите много искат да приличат на масонско общество и затова срещите им са изпълнени с тайнствени ритуали и кодови думи. Това, което обединява всички апостоли независимо от множеството им различия, е огромното желание да оставят следа след себе си. Именно към това се стреми и Кейнс през целия си живот – да направи така, че делото му да бъде помнено от следващите поколения.

Сред членовете на това забележително общество са още философите Бертранд Ръсел и Джордж Мур, физикът Доналд Макалистър, писателите Литън Стрейчи и Ленард Улф (съпруг на Вирджиния Улф). Кейнс кани в клуба и философа Лудвиг Витгенщайн, който обаче скоро напуска, защото дискусиите му изглеждат недостатъчно сериозни. В разгара на Студената война това прословуто общество преживява сериозен удар. Оказва се, че редица някогашни апостоли, а понастоящем високопоставени служители в британското разузнаване и външното министерство – Гай Бърджис, Антъни Блънт, Доналд Маклийн, Ким Филби – са работили в продължение на години за КГБ. Дж. М. Кейнс се дипломира от Кеймбридж като бакалавър по математика, след което още две години изучава философия. Изкарва и един семестър по икономика, което е единственото му формално обучение в тази сфера. През 1906 г. Кейнс за първи път постъпва на държавна служба. Става младши чиновник в Индийския департамент. Още в началото работата никак не му харесва. Струва му се скучна и монотонна. 23-годишният Кейнс се ужасява от мисълта, че може да прекара следващите 40 години от живота си, изпълнявайки едни и същи рутинни до смърт задължения. След 11 месеца служба Мейнард пише следното на приятеля си апостол Литън Стрейчи: „Писна ми от това място. Искам да напусна. Девет десети от времето съм отегчен, а през останалата една десета съм ядосан. Влудяващо е да си заобиколен от 30 души, които могат да те съсипят, въпреки че си сигурен, че си прав”. Това, което Кейнс най-силно ненавижда в чиновническата служба, е тоталното бягство от поемането на отговорност и нежеланието на никой – от министрите до най-дребните служители – да си признае сторените грешки. В крайна сметка той наистина напуска и започва да преподава икономика в Кеймбридж. Благодарение на тази промяна Кейнс отново се чувства щастлив. Вече не му се налага да общува с тъповати чиновници. Посвещава цялото си време на четене, преподаване и на безкрайни разговори с приятелите си. Разбира се, и на любовниците си. Мейнард не се интересува от жени. Той е класически хомосексуалист. За първи път прави секс с момче, докато е още в Итън. По онова време хомосексуализмът във Великобритания е забранен със закон. Този вид любов ще бъде декриминализиран едва през 1967 г. Връзката на Мейнард с връстника му Алфред Нокс започва само шест години след скандалния съдебен процес, на който един от най-прочутите британци, Оскар Уайлд, е осъден на две години затвор за непристойно поведение и хомосексуализъм. Младежите никак не се притесняват, че могат да бъдат сполетени от подобна съдба. За тях са много по-важни новооткритите удоволствия на еротизма, отколкото правилата на доброто поведение. По време на Първата световна война първият любовник на Кейнс започва работа за специално подразделение, което разбива вражеските кодове. Именно този отдел прихваща прословутата телеграма на Цимерман. Това е предложение от Германия към Мексико да обяви война на САЩ през 1917 г. След като разбират от британците за съдържанието на въпросната телеграма, Съединените щати се включват в Първата световна война на страната на Антантата. По време на Втората световна война Алфред Нокс работи по дешифрирането на смятания за непробиваем германски код „Енигма”. Вторият любовник на Кейнс в Итън е Даниъл Макмилън, по-големият брат на бъдещия британски премиер Харолд Макмилън. След постъпването си в Кеймбридж Мейнард има постоянни сексуални контакти с трима души – с Литън Стрейчи, с неговия по-малък брат Джеймс и с бъдещия политик от Либералната партия Артър Хобхаус. Всички те са членове на клуба Апостолите и всички с изключение на Хобхаус се смятат за крайно непривлекателни. Литън Стрейчи до края на живота си не престава да се удивява, че друго човешко същество може да се радва на отблъскващото му тяло. Кейнс за разлика от него с течение на годините ще се освободи от натрапчивата мисъл, че е грозен, и ще започне да се харесва. След време Литън ще стане един от основателите на влиятелната интелектуална общност, станала известна под името кръгът Блумсбъри. Освен Кейнс там присъстват Вирджиния Улф и съпругът й Ленард, писателят Едуард Форстър, философите Бертранд Ръсел и Лудвиг Витгенщайн, художниците Дора Карингтън и Дънкан Грант. Освен че споделят общи естетически и философски възгледи, свързани най-вече с освобождаването на изкуството, а и на живота от всички възможни догми, членовете на кръга Блумсбъри постоянно се влюбват помежду си. Дали любовниците ще бъдат мъж и жена или мъж и мъж, няма особено значение. Показателна в това отношение е връзката между Литън Стрейчи и Дора Карингтън. Независимо от хомосексуалността на Литън двамата се обичат и живеят заедно от 1917 до смъртта на Стрейчи през 1932 г. Дора пък се омъжва за Ралф Патридж не защото го обича, а защото знае, че по него си пада Литън. Така тримата си осигуряват едно постоянно необичайно съжителство. Дора Карингтън се самоубива два месеца след смъртта на Стрейчи, защото не вижда смисъл да живее без него. Джеймс, братът на Литън Стрейчи, е наричан „дете чудо”, защото се появява на бял свят, когато баща му е на 70, а майка му на 44 години. Джеймс Стрейчи е блед младеж с женствени черти и хомосексуални наклонности. В кръга Блумсбъри обаче той се запознава с родената в САЩ Аликс Сарджънт Флорънс. Джеймс е запленен от нейното мъжко излъчване и се жени за нея през 1920 г. Скоро след това двамата се преместват във Виена, където изкарват психоаналитичен курс на лечение при Зигмунд Фройд. Впоследствие Джеймс и Аликс стават психоаналитици и превеждат на английски 24 тома със съчинения на Фройд. Мейнард поддържа любовни връзки с братята Стрейчи в продължение на три години. Успоредно с това има и много други сексуални контакти. Страстта му към статистическите данни го кара да направи списък с всички свои любовници, както и стриктно да отбележи къде точно са се запознали и по колко пъти е бил с всеки един от тях. Изобщо не е придирчив към социалния произход на мъжете, които го интригуват. Завързва контакти както с хора от висшите среди, така и с такива, принадлежащи към абсолютните низини. Ето само една малка част от любовния списък на Кейнс: „Младият американец – близо до Британския музей, студентът по медицина, аптекарят от Париж, обущарят от Хага, войникът в сауната, скулпторът от Флоренция”. Понякога сексът се случва, защото има взаимна симпатия, друг път на Кейнс му се налага да плаща. Той гледа на повечето от тези връзки като на забавление и не влага в тях особено сериозни чувства. Това е така, докато не среща Дънкан Грант, описван често като най-голямата му любов, що се отнася до мъжете. Защото след време ще се появи и една жена, която ще изиграе решителна роля в живота му. Дънкан е далечен роднина на Литън и Джеймс Стрейчи и благодарение на тази връзка влиза в кръга Блумсбъри. Той има талант за рисуване, учил е изкуство в Париж, но е зле образован и няма особено богата обща култура. Вирджиния Улф често го нарича „идиота”, но не като обида, а като препратка към фигурата на „свещения луд” в традиционната руска култура. Връзката между Мейнард и Дънкан продължава повече от пет години, независимо че междувременно и двамата имат други любовници. Грант оказва не само емоционално и физическо влияние върху Кейнс. С поведението си той повлиява на по-сетнешната му съдба. През 1915 г. Дънкан се влюбва във Ванеса Бел, художничка, член на кръга Блумсбъри и сестра на Вирджиния Улф. Независимо че е омъжена, тя отвръща на чувствата му и му ражда дъщеря. Този случай, както и примерите на други бивши любовници на Кейнс, които също се женят, го кара да се размисли по въпроса, дали пък и в по-близкото общуване с жените няма нещо особено интересно, което той на този етап пропуска. Проблемът е, че всички представителки на нежния пол, които познава, му се струват недостатъчно интригуващи, за да завърже продължителен интимен контакт. Жената, която преобръща стереотипите му в това отношение, е руската балерина Лидия Лопухова. Но преди срещата между двамата трябва да минат още много събития, включително и Първата световна война.

Войната започва на 28 юли 1914 г., когато Австро-Унгария нахлува в Сърбия. На 1 август, събота, Германия обявява война на Русия. На 2 август, неделя, Джон Кейнс, който по това време стои основно в Кеймбридж, получава писмо от своя приятел Базил Блекет, служител във финансовото министерство. Базил пише, че Кейнс трябва да пристигне колкото се може по-бързо в Лондон. Работата е там, че лондонските банкери се опитват да убедят правителството да спре плащанията в твърда валута. Базил е убеден, че ако това стане, репутацията на Великобритания ще бъде сериозно увредена. Кейнс е на същото мнение и затова моментално тръгва към столицата. Вместо да вземе влака, той моли зет си да го закара до Лондон с мотора си. Когато философът Бертранд Ръсел се засича с двамата и учуден пита Мейнард защо е предпочел този начин на придвижване, приятелят му отговаря: „За да спестя два-три часа, които могат да се окажат ужасно важни”. В крайна сметка Кейнс успява да убеди тогавашния министър на финансите Лойд Джордж, че ако бъдат спрени плащанията, това сериозно ще накърни доверието към страната в чужбина. От следващата година Мейнард вече официално работи в Министерството на финансите. Сред основните му задължения е формулирането на условията за отпускане на кредити между Великобритания и нейните съюзници, както и търсенето на редки валути. Кейнс изпълнява тези си задължения, както само той може, без да се подчинява на правилата и разчитайки основно на собствения си усет. Тази стратегия се оказва особено успешна в следния случай. Мейнард получава за задача да изнамери известна сума от изключително дефицитните тогава испански песети. Той ги намира, но вместо веднага да ги предаде във финансовото министерство, ги разиграва на пазара. След това творческо решение песетите стават по-малко редки и поевтиняват. През 1917 г. за отличната си работа във финансовото министерство Дж. М. Кейнс е награден с Ордена на банята. Това странно звучащо на български наименование на отличието се дължи на факта, че първоначално връчването на въпросното рицарско отличие е било съпроводено с къпане като символ на пречистване. През същата година Кейнс за първи път посещава САЩ. Целта на пътуването е да бъдат убедени американските чиновници да подобрят условията по отпускане на заеми на британците. Още като студент в Кеймбридж заедно с другите апостоли Мейнард е приел, че Съединените щати са нещо като олицетворение на еснафщината, където размерът, скоростта и парите са издигнати в култ. Първото му посещение там никак не допринася за подобряване на това впечатление. Според него повечето американски чиновници са излишно многословни, мудни и уклончиви. Мейнард описва Вашингтон като „изключително ориенталски”, защото президентът Уилсън е като невидим султан, който прекарва по-голямата част от времето си в харема, а служителите му говорят безкрайно и в крайна сметка не вършат никаква работа. В резултат на посещението Кейнс се настройва още по-песимистично за бъдещето на британско-американските отношения. Той е сигурен, че целта на Вашингтон е да постави Великобритания в тотална финансова безпомощност, при която евентуалните бъдещи американски заеми ще бъдат използвани за всякакви видове изнудвания. След края на войната Дж. М. Кейнс е назначен за основен представител на британското финансово министерство на мирната конференция в Париж. На 10 януари 1919 г. заедно с останалите си сънародници той се настанява в хотел „Маджестик” и наблюдава хода на мирните преговори с все по-голямо притеснение. Основната му тревога е свързана с факта, че представителите на победилата Антанта се стремят да наложат колкото се може по-високи репарации на Германия. Мейнард е категорично против този подход. Той е убеден, че, първо, победената държава просто няма да успее да изплаща наложените й непосилни контрибуции и, второ, още по-важно, подобно наказание неимоверно би усилило реваншистките настроения сред огромна част от германците. Аргументите на Кейнс обаче не срещат разбиране сред ръководителите на победилите държави. По-специално позицията на Великобритания се определя от съдията лорд Джон Хамилтън и от банкера лорд Уолтър Кънлиф. Двамата скоро стават известни с прозвището „Небесните близнаци” заради изключително високите репарации, които налагат на Германия. С всяка изминала седмица настроението на Кейнс става все по-минорно. Ето какво пише в средата на май на Дънкан Грант, с когото отдавна са прекратили любовните отношения, но са останали добри приятели: „Чувствам се ужасно изтощен заради огромния обем работа и заради депресията, която ми причиняват тукашните събития. Очертаващият се мир е отвратителен и невъзможен. Няма да донесе нищо друго освен нещастие. Ако бях германец, по-скоро бих умрял, отколкото да подпиша такъв мирен договор. Дори и германците да подпишат, те със сигурност няма да са в състояние да изпълнят така поставените мирни условия, след което ще настане тотален хаос и вълни от недоволство навсякъде. Няма храна, няма работа, а държавите победителки се интересуват само от това как да въоръжават страните от Централна Европа. Съвсем скоро анархията и революцията ще превземат Европа и вече си мисля, че колкото по-рано се случи това, толкова по-добре”. Колкото и да се опитва, Кейнс така и не успява да промени нагласите на страните победителки. В началото на юни той депозира оставката си във финансовото министерство и напуска Париж. През следващите няколко месеца Мейнард се отдава на едно къде-къде по-приятно занимание. Пише книга, в която излага личните си впечатления от мирните преговори и предвижданията си до какво ще доведат постигнатите договорености. Книгата се нарича „Икономическите последици на мира”, излиза в края на 1919 г. и веднага се превръща в бестселър едновременно в Англия и в Съединените щати. Следват преводи на немски, френски, италиански, испански, руски, холандски, китайски, японски... В книгата си Кейнс излага подробно всичко онова, в което напразно се е опитвал да убеди правителствените ръководители по време на Парижките преговори. Основната му идея е, че след окончателното подписване на мирните договори светът в никакъв случай не става по-сигурен. Книгата се харесва на читателите по света не само заради убедително изложените икономически и политически идеи, а и заради изключително цветния начин, по който са описани лидерите на великите сили – френският премиер Жорж Клемансо, британският му колега Лойд Джордж и американският президент Удроу Уилсън. Кейнс е силно впечатлен от Клемансо. Харесва както поведението му, така и начина му на обличане. „Никога не носеше документи и папки, около него не се мотаеха върволица от секретари, въпреки че постоянно беше съпровождан от няколко френски министри. Говореше рядко, оставяйки пространните речи на другите официални лица от френската делегация. Малкото изречения, които произнасяше обаче, бяха достатъчни, за да сложат край на някоя проточила се дискусия или да поставят началото на нова”– пише Кейнс. Съвсем по друг начин авторът говори за американския президент. Неслучайно опонентите на Уилсън в Съединените щати използват именно формулировките на Кейнс, за да подкрепят тезата си за тоталната неопитност на президента по въпросите на международната политика. Според Мейнард, когато се стига до някаква практическа реализация, идеите на Уилсън звучат неясно и непълно. Президентът е в състояние постоянно да призовава Божията помощ, но така и не успява да убеди европейските си партньори във важността на това, което предлага. Именно показната религиозност, постоянно демонстрирана от Уилсън, дразни не само независими мислители като Кейнс, но и други присъстващи на конференцията англичани, чието християнство е доста по-дискретно. Немалко европейски лидери от онова време възприемат Съединените щати като някаква своеобразна теократична държава именно заради религиозната тематика, към която самите американци честичко прибягват. Според Мейнард проблемите на американската делегация в Париж се усложняват от факта, че неопитността на Уилсън се допълва от тоталната несъстоятелност на помощниците му. Повечето анализатори отбелязват способността на автора на „Икономическите последици на мира” да съчетае язвителния политически памфлет със задълбочените наблюдения на икономическите последици от Версайските договори. Кейнс е убеден, че Европа не би могла да просперира, ако германската икономическа сила не бъде възстановена. Той обвинява версайските „миротворци”, че минират европейския просперитет с наказателните си акции срещу Германия. „Политиката на поставянето на Германия в робство за цели поколения напред, на унищожаване на бъдещето на милиони хора, на лишаването на една цяла нация от щастие е отвратителна и отблъскваща” – пише Кейнс. Независимо от сериозността на това, с което се занимава в момента, а написването на „Икономическите последици на мира” безспорно е сериозно занимание, Мейнард никога не може да устои на една разтърсваща любов. Ако има нещо необичайно в този конкретен случай, то е, че обектът на чувствата му е жена. Става дума за споменатата малко по-горе руска балерина Лидия Лопухова. Лидия се ражда през 1892 г. в Петербург. Баща й се издига от неграмотен селянин, израсъл в Тамбовска губерния, до главен разпоредител в Александрийския театър. И петте му деца стават танцьори, като Фьодор дълго време е балетмайстор на Мариинския театър. Лидия се обучава в Императорската балетна школа, като още там прави впечатление на преподавателите с огромния си талант. През 1909 г. Сергей Дягилев я привлича в знаменитата си трупа „Руски балет”. Още на първото си турне в Париж Лидия очарова публиката. Прави страхотна главна роля в операта на Стравински „Жар-птица”, режисирана от Михаил Фокин. След края на турнето Лидия получава изключително добре подплатена финансова оферта, за да танцува в Съединените щати. Остава там шест години, радвайки се на страхотен успех сред публиката и критиците. Радва се на успех и сред мъжете. През 1915 г. се сгодява за Хейуд Брун, спортен журналист, превърнал се в театрален критик, станал впоследствие част от прословутия интелектуален кръг „Алгонкуин”. Година по-късно годежът е разтрогнат. Злите езици говорят, че Брун хванал годеницата си в прегръдките на Рандолфо Бароки, мениджър на трупата на Дягилев. Рускинята и италианецът се женят, но по-късно става ясно, че Бароки не е разтрогнал предишния си брак. Тъй или иначе Лидия и Рандолфо скоро се разделят, като двуженецът отмъква обиците и голяма сума пари от втората си съпруга. По време на Първата световна война Лопухова подновява участието си в турнетата на „Руски балет”, като едновременно с това започва интимна връзка с композитора Игор Стравински. През август 1918 г. тя за първи път посещава Великобритания и веднага очарова лондонските балетомани с изпълненията си в спектаклите „Клеопатра” и „Жените в добро настроение”. Особено очарован е Мейнард. Той се запознава с Лидия още след като я гледа за първи път, след което почти всяка вечер е в гримьорната й. Процесът на ухажване продължава дълго. За първи път Лидия и Мейнард спят заедно три години след като са се запознали. По онова време той има паралелна връзка със Себастиян Спрот, който е с 14 години по-млад от него. За някакъв кратък период от време Мейнард дори се надява, че може да съхрани и двете си връзки. Рускинята обаче категорично се противопоставя на подобна перспектива и директно заявява на любимия, че трябва да избере или нея, или младежа. В крайна сметка Кейнс избира Лидия. Двамата се женят през август 1925 г. Кум е другата голяма любов на Мейнард – Дънкан Грант. Сватбената церемония предизвиква интерес в лондонското светско общество. Списание „Вог” помества на цяла страница снимка от тържествената церемония с надпис: „Сватбата на най-бляскавия английски икономист с най-популярната руска балерина е прекрасен символ на неразривната връзка между изкуството и науката”. Младоженците прекарват медения си месец в Съсекс, където на гости идва философът Лудвиг Витгенщайн. Той остава само няколко дни, но успява да вгорчи живота на Лидия с откритото си презрение към нея. Като цяло целият кръг Блумсбъри се отнася крайно негативно към брака на техния приятел с руската балерина. Лидия не прилича на никой от тях и затова те изобщо не я харесват. Особено язвителна е Вирджиния Улф. Ето какво разказва тя на приятелите си: „С Мейнард и Лидия бяхме на гости при едно графско семейство и ситуацията беше доста комична, защото маниерите на Лидия нямат нищо общо с графските. Най-доброто, което може да се каже за нея, е, че има душа на катерица. Може с часове да глади носа си с лапичка. Това е нещастно същество, попаднало в Блумсбъри, което на всичкото отгоре се опитва да учи Шекспир наизуст”. Само че нито Лидия, нито Мейнард се трогват особено от подобни коментари. Те се наслаждават на щастието си и не дават и пет пари за мнението на околните. Лидия дава на Мейнард това, което никой от останалите снобеещи блумсбърийци не е в състояние да му даде. Тя е непосредствена, първична, артистична и не се стреми постоянно да демонстрира някаква свръхинтелигентност и невиждано остроумие. И най-важното, ужасно много обича съпруга си. Според преобладаващото мнение на повечето им приятели Кейнс, който от 30-те години нататък е нападнат от всевъзможни болести, би си отишъл много по-рано от този свят, ако не е била безкрайно грижовната Лидия. Няколко месеца след сватбата двамата заминават за Съветска Русия. Идеята е младоженката да се срещне с роднините си, които не е виждала от години. Това посещение затвърждава изначалното недоверие на Мейнард към всяко общество, устроено на принципите на колективизма. Тук трябва да направим едно много важно уточнение. Тъй като Кейнс безспорно е един от най-ярките критици на несмущавания от никакви регулации свободен пазар, голямо е изкушението той да бъде описван както от феновете, така и от враговете си като едва ли не някакъв подранил „еврокомунист”. В подобен портрет няма нищо вярно. Кейнс винаги се е отнасял крайно подозрително към всякакъв вид всенародни организации, били те масови партии или синдикати. Той е патриций по дух и е убеден, че свободата няма как да бъде съчетана с равенството. Той вярва не в пролетариата, а в образованите и креативни елити. В същото време Кейнс не понася и мързеливите аристократи, които дължат безгрижното си съществуване на някакви далечни прадеди и чиято способност за оригинално мислене отдавна е изчезнала. Вероятно честите обърквания, които съпътстват представянето на теоретичното наследство на британския икономист, се дължат и на неговото нежелание да развива едни и същи идеи през целия си живот. Дж. М. Кейнс не е догматик, не твърди, че е създал „единствено правилното учение” веднъж и завинаги. Кейнс постоянно развива вижданията си и се променя. Понякога кардинално. И това важи за всички аспекти от живота му. Той е прехвърлил 40-те (а това през първата половина на XX век е много солидна възраст), когато променя из основи сексуалните си предпочитания. Хомосексуалните вълнения остават в миналото и на тяхно място категорично се настанява любовта към съпругата му. Подобни обрати претърпяват и икономическите му възгледи. Джон Кейнс започва като прилежен последовател на прословутия Алфред Маршал (1842–1924), създател на неокласическото направление в икономиката. Още в края на 20-те години обаче той започва да критикува основните идеи на тази школа, заявявайки, че свободните пазари не могат да осигурят пълна заетост. Кейнс винаги е предпочитал да гради концепцията си върху случващото се в реалността, вместо да изкривява реалността в името на някаква предварително зададена теза. Икономическата криза от 1929-1933 г., разтърсила целия свят, окончателно убеждава Мейнард, че пазарите не се регулират автоматично и че без държавна намеса в икономиката пазарното общество е обречено на провал. Основните си идеи за принципите, върху които трябва да бъде изградено едно работещо общество, Дж. М. Кейнс излага в капиталния си труд „Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (1936). Принципното му схващане е, че за да бъдат преодолени нестабилността, неефективността и цикличните кризи, характерни за поставеното върху пазарни основи общество, държавата трябва да играе активна роля в икономиката. В същото време Кейнс предупреждава, че държавата в никакъв случай не бива да слага спирачки пред индивидуалното начало. Централната теза в „Обща теория”, която звучи абсолютно скандално за икономистите класици, е, че в икономиката няма естествена тенденция към пълна заетост. Високата безработица може да продължава до безкрайно, твърди авторът, ако правителствата не се намесят. Основното, което правителствата трябва да правят, е да контролират лихвите и данъците, за да стимулират инвестициите и да постигнат пълна заетост. Кейнс също така препоръчва правителствата да увеличават държавните разходи, което би създало нови работни места, потреблението би се повишило, а оттам и икономическото развитие би се подобрило. Мейнард твърди, че нациите просперират тогава, когато хората имат достатъчно средства, за да ги влагат в закупуване на продукти. Той е категорично срещу постоянните ограничения, затяганията на коланите и други подобни негативни мерки. Не скъперникът става богат, смята Кейнс, а този, който използва парите си за дългосрочни инвестиции. Макар в никакъв случай да не може да бъде наречен социалист и да не харесва съветския комунистически експеримент, той е силно критичен и към капитализма, който се настанява в Европа и САЩ след Първата световна война. Към онзи капитализъм, който непрекъснато обогатява един все по-свиващ се елит и обрича на бедност все по-голяма част от останалото население. „Този тип капитализъм не може да бъде наречен успех, той не е нито интелигентен, нито прекрасен, нито справедлив, нито добродетелен. Накратко, хората не го харесват и дори започват да го ненавиждат” – пише Кейнс. Все по-масовото обедняване и декласиране на големи групи от световното население след Първата световна война води до там, че laissez-faire капитализмът се превръща в мръсно понятие. И именно резултатите от неговото приложение, които водят до много негативи за повечето хора, създават благоприятна среда за разцвета на движения като италианския фашизъм и германския нацизъм.

Различните възгледи на Дж. М. Кейнс и способността му да излиза извън клишетата, се дължат не само на неговата интелигентност. Той е преди всичко публична фигура, човек, който постоянно общува с възможно най-голям кръг хора. Макар че отдавна няма нищо общо с държавната служба, постоянно консултира министри, шефове на отдели, директори на банки. Мейнард обожава вечерите навън във възможно най-широка компания. Това му дава отлична възможност да чува най-различни мнения, както и да убеждава събеседниците си в преимуществата на своите собствени позиции. Едновременно с това Кейнс е особено успешен инвеститор. И макар почти всичките му инвестиции да се изпаряват с кризата на Уолстрийт през 1929 г., за кратък период от време той успява да възстанови загубеното. Успоредно с останалите си занимания икономистът ръководи седмично списание, което формира възгледите на либералната левица, редактор е на реномирано университетско издание, постоянно пише статии за различни вестници и участва в радиопрограми. Истинско чудо е, че покрай многобройните си социални ангажименти Мейнард намира време за четене. Нещо повече, той е ненаситен читател. Приятелите му споделят, че Кейнс чете така, както диша. За да развиеш подобна способност обаче, е нужна практика. Мейнард се научава на това, докато чете... вестници. Повечето вестници са пълен боклук, обяснява той, и затова четенето им те научава какво и как да пропускаш, а всеки сериозен читател трябва да има това умение. Мейнард е настроен доста критично към повечето образци на художествената литература, които излизат по негово време. Смята тези романи за мудни, пълни със съмосъжаление и оплаквания от страна на главните герои. Това, което по негово време минава за супермодерно, му се струва ужасно скучно. През 1936 г. Мейнард продължава да се възхищава на „Стая с изглед”. А романът на неговия приятел Е. М. Форстър е написан 30 години по-рано. Той харесва творбите на Агата Кристи, Едгар Уолъс и Пи Джей Удхаус, защото са написани ясно, напълно разбираемо и не страдат от излишна претенциозност. Читателят, смята Мейнард, трябва да обхваща книгата с всичките си сетива; трябва да се наслаждава от допира на пръстите си до страниците и да изпада във възторг от уханието им. Той не спира да критикува сънародниците си, че купуват малко книги. Според него е напълно нормално човек да купува по една книга на седмица и всеки, който не го прави, бива определян като недостатъчно културен. Мейнард обожава книжарниците – без значение дали там се продават нови или стари книги. Ето какво пише по този повод: „Човек трябва да влиза в книжарницата много внимателно, почти като в сън, и да се остави на книгите сами да привлекат вниманието му”. Той започва да колекционира редки издания от съвсем ранна възраст. Още е ученик в Итън, когато за първи път си купува книги, издадени през XVI век, и такива, които са силно ценени от запознатите библиофили заради елегантното си оформление и иновативната си техника на печатане. Като първокурсник в Кеймбридж има невероятния късмет да си купи от пазара за няколко шилинга първото издание на прословутия тритомник на Исак Нютон „Математически начала на натурфилософията”. През 30-те години Кейнс вече притежава огромна библиотека с творбите на най-значимите световни философи, икономисти, поети, романисти. Той особено се гордее с първи и редки издания на творби на мислители като Спиноза, Декарт, Лайбниц, Монтескьо, Галилей, Кант, Хегел. Картините са другата колекционерска страст на Кейнс. Голяма част от средствата си той влага в произведения на именити художници. В колекцията му има платна на Дьолакроа, Сезан, Реноар, Брак, Матис, Пикасо. По време на студентските си години в Кеймбридж Мейнард се запалва и по театъра. Тъй като след години става така, че прословутият университетски център се оказва лишен от театрална сграда, Кейнс решава, че този пропуск задължително трябва да бъде поправен. След продължителни срещи с много потенциални инвеститори той успява да намери нужните средства и през 1936 г. обявява откриването на Кеймбридж Артс Тиътър. За да успее, голяма роля изиграва както изначалната любов към изкуството, така и любовта към съпругата му. През 30-те години Лидия е твърде възрастна, за да танцува, но пък има амбицията да стане театрална актриса. Съпругът й изцяло я подкрепя. Кеймбридж Артс Тиътър се открива с постановката на Ибсеновата „Нора”, където бившата балерина играе главната роля. На Кейнс дори му се налага да се бори с цензурата, след като е наложена забрана за поставяне на пиеса на Жан Кокто, чието действие се върти около древногръцкия мит за Едип цар. В крайна сметка известността на икономиста побеждава и пиесата е поставена. През втората половина на 30-те години развитието на политическата ситуация в Европа оставя все по-малко време на Дж. М. Кейнс да мисли за проблемите на изкуството. Случва се точно това, за което той отчаяно е предупреждавал преди две десетилетия. Мирният договор, който победителите в Първата световна война налагат на загубилите, не води до траен мир. Тъкмо обратното. Ужасяващите условия, които са поставени на победените, предизвикват не смирение, а желание за отмъщение. Това важи с особена сила за Германия. Либералната демокрация и Ваймарската република се провалят, а германците се доверяват на Хитлер, защото най-убедително обяснява как ще изтрие „версайския срам”. Събитията от втората половина на 30-те години убедително показват, че светът върви към нова голяма война. Разклащането на европейската система за сигурност съвпада с рязкото влошаване на здравословното състояние на Мейнард. През 1937 г. той се разболява от бактериален ендокардит. Лекува се три месеца в санаториум, след което го поемат Лидия и унгарският евреин д-р Янош Плеш, който предвидливо е напуснал Берлин веднага след идването на нацистите на власт и се е установил в Англия. Благодарение на усилията на двамата Мейнард успява да се възстанови. В същото време си дава ясна сметка, че едва ли му остават още дълги години живот. Ако иска все пак да удължи максимално пребиваването си в реалния свят, съветват го докторите, трябва да се щади максимално и да не се подлага на никакви натоварвания. Само че времето не позволява щадене. Или поне Мейнард не е човек, който би се щадил. Още в началото на Втората световна война той отново става онзи работохолик, когото близките му познават отпреди заболяването. С влизането си във войната Великобритания се оказва в изключително сложна ситуация. От една страна, тече борба на живот и смърт с нацистка Германия, която ужасно подкопава британската икономика. Да, британците могат да разчитат на помощта на Съединените щати. Само че американците имат още едно желание освен това да победят Хитлер. САЩ имат за цел да излязат от войната не просто като победители, а като единствената свръхсила. Ето защо те имат интерес от отслабването на Великобритания. За проницателни наблюдатели като Дж. М. Кейнс това е очевидно. Анализирайки действията на американския финансов министър Хенри Моргентау, Кейнс се оплаква на приятелите си, че съюзниците от Вашингтон се държат с Великобритания все едно е най-безпомощната балканска страна. В основата на противоречията между двете държави стоят техните взаимно изключващи се цели. И англичаните, и американците прекрасно разбират коя от двете страни ще излезе върховна победителка от войната. Колкото и да не си го признават открито, в Лондон са наясно, че времето на британското превъзходство изтича с огромна скорост. Именно в този момент е решено Дж. М. Кейнс да отиде в САЩ като специален британски пратеник, за да подобри условията на военновременния американски заем. Разговорите там не го изпълват с особен оптимизъм. Мейнард никак не харесва Моргентау, когото определя като „вечно мрачен и изпълнен с подозрения към британците човек”. Като цяло Кейнс е изтощен от американския начин на водене на преговори. Дразнят го безкрайните им приказки и непрекъснатите консултации с адвокати. Мейнард не харесва адвокатите, защото те се опитват да кодифицират интуитивното човешко поведение и получават пари, за да откриват грешките на другите. След връщането си той не се уморява да описва абсолютния хаос, който цари в министерствата и различните отдели във Вашингтон. Не съществува никаква координация, никакъв по-висш авторитет, който да решава споровете им, и затова всяко министерство се чувства длъжно изобщо да не се съобразява със становищата на останалите. През септември 1941 г. Дж. М. Кейнс приема предложението да оглави Английската централна банка. Този пост го превръща в един от хората, които вземат най-важните решения във военновременна Великобритания. През следващата година Кейнс получава титлата барон и става член на Камарата на лордовете. Двайсетина години по-рано Мейнард е произнасял емоционални речи срещу самото съществуване на Горната камара на британския парламент най-вече заради наследствения начин, по-който са попадали там нейните членове. Сега обаче, когато е на 59 години, смята, че Камарата на лордовете може да играе ролята на сенат на мъдри мъже (жените получават правото да попадат там едва през 1958 г.). Независимо от многото си ангажименти и влошеното си здравословно състояние Мейнард продължава да се среща с най-различни хора и да ги убеждава в правотата на икономическите си идеи. Особено щастлив се чувства, когато вижда, че идеите му стават все по-популярни и се приемат дори от хора, които на пръв поглед нямат нищо общо с управлението на държавата. Такъв е случаят с кентърбърийския архиепископ Уилям Темпъл. Когато Кейнс установява, че архиепископът споделя повечето от идеите му, той му помага да напише „Християнството и социалното устройство”. В този си труд архиепископ Темпъл защитава идеята за въвеждането на петдневна работна седмица, както и за гарантиране на минимални стандарти, засягащи достъпа на работниците до жилища, образование, заетост, ваканции. Макар че и Темпъл, и Кейнс на практика съкращават живота си заради прекаления работохолизъм, и двамата смятат, че всички работещи трябва да имат право на достатъчно дълги отпуски, за да могат максимално да възстановяват силите си. Освен това кентърбърийският архиепископ смята, че трябва да бъде национализирана както Централната банка, така и банките, които са публични компании и чиито акции се котират на фондовата борса. „Християнството и социалното устройство” се превръща в един от най-четените кейнсиански текстове в средата на XX век. Още от есента на 1941 г. Дж. М. Кейнс работи върху създаването на такава следвоенна капиталистическа икономика, която би могла да избегне нестабилността, вълненията, крайностите и провалите на времето отпреди 1939 г. Той мечтае за възникването на международна валутна система, която ще замести златния стандарт и ще установи регулации, които да се справят с конфликтите и слабостите на световните национални икономики. Към средата на 1943 г. планът на Кейнс за следвоенното икономическо устройство вече е готов. Той предвижда създаването на нова валута, наречена „банкор”. Идеите на Кейнс са публикувани едновременно с американските контрапредложения, съставени основно от Хари Декстър Уайт, работещ в Министерството на финансите на САЩ. Планът на Уайт предвижда американският долар да стане глобална валутна единица. Той дори настоява всички съюзнически сили да използват единствено долари, след като победят Германия и окупират Европа. Също така препоръчва европейските валути да бъдат надценени, за да могат гражданите да предпочетат долара. Идеите на Хари Декстър Уайт, който впоследствие се оказва съветски шпионин, идеално обслужват глобалните цели на Съединените щати, свързани с намаляване на основното значение на лондонското Сити. В края на 1943 г. Джон Мейнард Кейнс и Хари Декстър Уайт се срещат във Вашингтон, за да работят по създаването на новия световен икономически ред. Макар да е наясно, че в този план ще залегнат най-вече американските предложения, Мейнард прави всичко възможно, за да прокара колкото се може повече от собствените си идеи. Преговорите са изключително трудни, съпроводени с ожесточени спорове и понякога с лични нападки. Кейнс признава интелекта и упоритостта на Уайт, но не може да му прости липсата на всякакви цивилизовани маниери по време на официалните разговори. Американецът пък нарича с подчертана насмешка Мейнард „Ваше Височество” и пита останалите членове на британската делегация дали лидерът им не пикае парфюм. Хари Декстър Уайт, който е изкарал тийнейджърските си години в железарския магазин на родителите си, не може да не забележи високомерното отношение на завършилите най-престижните колежи англичани.

Следва конференцията в Бретън Удс в американския щат Ню Хемпшир (1-22 юли 1944 г.), където са кодифицирани постигнатите по-рано договорености. Според свидетелствата на повечето участници най-убедителният участник там е Джон Мейнард Кейнс. Нещо повече, твърди се, че от времето на Талейран не се е раждал по-ловък и подготвен преговарящ. Задачата му е изключително трудна, защото американската преса, а и много конгресмени твърдят, че има опасност Америка да се прецака, като започне да спасява банкрутиралата Великобритания. Самите дискусии се водят в зали с лоша акустика, микрофоните отказват да работят, делегатите постоянно крещят. Хари Декстър Уайт ръководи комисията, която се занимава със създаването на Международния валутен фонд, а Дж. М. Кейнс е начело на комисията за Световната банка. По това време здравето му продължава да се влошава. Сърдечните атаки следват една след друга. И въпреки това Кейнс се справя блестящо със задачата. По време на заключителната церемония в края на Бретънудската конференция делегатите стават на крака и ръкопляскат бурно само при споменаването на името му. Когато Дж. М. Кейнс се връща в Англия, той има всички основания да се чувства като абсолютен победител. Остават му по-малко от две години живот, но вече е направил повече от който и да било друг човек за създаването на новите световни институции. Никой друг икономист не е повлиял толкова силно върху вземането на съдбоносни политически решения. Мейнард успява да доживее до времето, в което ще се зароди кейнсианската икономическа школа и ще успее да каже, че самият той не е кейнсианец.