Може да е по-добра от днешното олигархично управление
ГЕРБ взе да напомня БКП в силния й период. А Бойко Борисов е едноличният монарх на ГЕРБ. Ще стане ли нещо като Тодор Живков? Може би, но му трябва още една стъпка – президентството.
Да, досега президентите нямат кой знае каква власт. Но Бойко е първият, който ще може да запази пълния си контрол и върху ГЕРБ, и върху парламента и правителството. Може например да сложи г-жа Бъчварова за премиер, а тя ще му се обажда по два пъти на ден, за да докладва.
Ако стане президент, Бойко ще овладее съдебната власт на 100 процента. Както и СЕМ. Тогава България ще получи здрава ръка, за каквато поне 50 на сто от населението отдавна мечтае. И то без да сваля табелата „Демокрация“.
Но ние знаем, че това е само една табела.
И Ирак, и Афганистан в момента се водят демокрации. Както и Северна Корея. И обратното, тези дни бившият президент Джими Картър заяви по телевизията, че САЩ вече не били демокрация, а диктатура на олигархията.
Аз поне не съм убеден, че диктатурата е по-лошо управление от олигархичната държава, в която живеем днес. Разбира се, най-добре е да имаме истинска демокрация. Обаче като нямаме, какво да правим? Ако истинската ни любов не ни обръща внимание, трябва ли да си останем девствени?
Добре видяхме, че при олигархичното управление разграбването и упадъкът са неизбежни. То си е човешко. Гледаш например, че другият олигарх е откраднал 1000 декара на морето. Веднага крадеш 2000, за да не останеш назад. И така съревнованието се ожесточава, докато не остане нищо и от държавата, и от народа.
И обратното – за едноличния диктатор държавата е като собствен имот. Народът е неговото стадо. Ако се състезава с някого, това са съседните държави и техните диктатори. Следователно той започва да развива промишлеността, да вдига жизненото равнище (за да не му бяга населението), взема мерки за раждаемостта. И ако някой краде от общонародното – беси го на крушата. Никой не може да премахне корупцията по високите етажи, освен диктатора.
Не че няма некадърни и кървави диктатори, но често се срещат и такива, които въздигат страната си.
Да вземем корейския диктатор Пак Чон Хи , който дойде на власт с преврат през 1961 година, а две години по-късно направи избори и стана президент. По онова време Южна Корея бе бедна земеделска държава без никаква промишленост. Северна Корея бе много по-могъща и като икономика, и като военна сила, а Пак бе като бедно джудже пред колоса Ким Ир Сен.
Обаче Пак веднага се зае да промени това положение. Той създаде така наречените „чаеболи“ – частни промишлени конгломерати, които бяха ориентирани към износ на високотехнологична продукция. Правителството им спуска планове – чаеболите ги изпълняват. Ако се справят със задачите – получават евтини кредити. Ако не – кранчето се затяга и започват наказанията. Собствениците на чаеболите не си купуваха яхти и имения на Лазурния бряг, а живееха скромно и работеха за държавата. За 18 години управлението на Пак превърна Южна Корея от най-изостаналата държава в могъщ и богат „южноазиатски тигър“. След което го убиха в атентат. Но народът явно го помни с добро, тъй като в момента президент е дъщеря му.
Може да се направи голям списък на диктатори, които развиха страните си. Такъв бе и индонезийският президент Сухарто, който дойде на власт с кръв, но при неговото управление Индонезия процъфтя. След като го махнаха, тя се върна много назад. В Тайван пък тази роля я изигра генералисимусът Чан Кайшъ. В Китай Мао съсипа страната, но Дън я въздигна до небивала висота. Ако след събитията на „Тянанмън“ през 1989 г. в Китай бе настъпила демокрация, държавата вече щеше да се е разпаднала на воюващи помежду си части.
Сталин също би могъл да бъде пример, ако не бе такъв кървав диктатор. Но едно е безспорно – с цената на милиони жертви само за 15 години той превърна СССР в световна сила. Може ли едно олигархично управление да постигне подобни успехи? Абсурд.
Ако погледнем кои държави са постигнали „икономическо чудо“ през последните 50 години, навсякъде виждаме твърдо държавно планиране, протекционизъм и дирижизъм. А това не може да се получи без здрава ръка и еднолична отговорност.
Може би в това е и необяснимият чар на Тодор Живков до ден днешен. Да, той не блестеше с образование, чужди езици и модерна визия. Но пък мислеше като стопанин на страната си. Прибавяше и умножаваше. Така мислят умните диктатори. След него на власт дойдоха модерни и образовани олигарси, които започнаха да се надпреварват в разграбването и сега народът ги мрази завинаги.
Диктаторът гледа общото, олигархът – частното. Ролята на олигарха е да дърпа всичко към себе си и да го изнася в чужбина. Докато диктаторът е сайбия, той събира и надгражда.
Не можем да отречем, че при управлението на Борисов разграбването е доста по-приглушено и прикрито, отколкото при „споделеното“ олигархично управление на БСП, ДПС и НДСВ. Тогава бе истинска надпревара. Ако Борисов постигне и президентството, и ако започне да мисли от висотата на стопанин на държавата – кой знае? Може пък нещо да се обърне в сърцето му и да си каже: аз вече съм се оправил, я да оправя и България!
А може и не. Това им е лошото на диктаторите, че политиката им е непредсказуема. Случват се грижливи стопани, но има и кървави тирани, които съсипват всичко. Като например Дювалие в Хаити или Мугабе в Зимбабве.
Та ако нещо пречи на Борисов да направи следващата крачка към едноличната власт, това е Плевнелиев. Той, естествено, държи на втори мандат и има сериозни съюзници – някои западни посолства, Реформаторския блок и кръга „Капитал“.
Проблемът на Плевнелиев е, че може и да загуби изборите. За да се хареса на посолствата, той се направи на върл русофоб. А както знаем, около 80 на сто от българите са русофили. Затова рейтингът му отдавна не е това, което беше. Близката до ГЕРБ „Екзакта“ го слага едва на десето място сред политиците с 57 на сто неодобрение. Колкото и да е странно, левите социолози са по-благосклонни. „Медиана“ го сложи на пето място, а Институтът за модерна политика му дава първото. Явно левите го насърчават, защото им дава шансове за победа.
Онзи ден Плевнелиев получи силен коз – референдумът може да се отчете като успех. Но аз се хващам на бас, че Бойко Борисов скоро ще се произнесе: без мен нямаше да има нито референдум, нито електронен вот!
Електронният вот е важна предпоставка за солидна диктатура. Защото, който държи сървъра, той ще печели изборите. И тогава вече нищо няма да пречи на България да се превърне в първия „балкански тигър“, възродена и мощна.
Един народ, една държава, един лидер! И здрав дух в здраво тяло. Край на наркотиците, разврата, силиконовите цици и тези джобни териерчета. Която иска куче – да си вземе нашенско, каракачанско!