Как наградите „Оскар” се превърнаха в политически коректна оргия
Политическите бесове на прогресивния либерализъм влязоха в малките жълти фигурки на име „Оскар” и завършиха тяхната мрачна метаморфоза от символи на филмов престиж в инструменти за хардкор пропаганда. Церемонията по връчването на деветдесетите награди на Американската филмова академия в началото на март маркира кулминацията на годишния кино цикъл с обещание за нещо специално и качествено. Или поне нормално. Но вместо това всички патологии на съвременната епоха намериха своето отражение в съдържанието и стила на дългата и трагикомична празнична вечер. Водещият на церемонията Джими Кимъл предложи суха и стерилна презентация, пронизана от няколко удивително мазохистични момента, с които Фройд и Юнг навярно щяха доста добре да си поиграят. За по-малко от година комикът Кимъл мутира от лице на успешно вечерно токшоу в нещо, което мейнстрийм медиите определиха като „моралната съвест на либерална Америка”. Преведено на нормален език, това означава лишена от мозък машина за съхранение и разпространение на опорни точки. Развълнуван разпространител на плакатна политпропаганда. Мегафон с човешка форма, който кряска в пространството онова, което кара лимузинените либерали да се чувстват добре, като се чувстват зле: „Всичко е расистко, сексистко и ислямофобско, а Тръмп ще унищожи света”. Кимъл прекара последните месеци в свирепи атаки срещу президента, половин Америка, опитите за здравна реформа и оръжейната асоциация. В този смисъл Джими бе перфектен избор за водещ и лице на точно тези награди „Оскар” – лишен от мускулна маса, физическо присъствие и авторитетно излъчване бета-мъж с ниски нива на тестостерон и колосални количества зле скроена ирония, незаслужено самодоволство и снизхождение като механизъм за компенсация. Клоунът на класа, който иска да стане стожер на морала. Рецепта за провал. В ключовия идеологически и естетически момент от церемонията Кимъл посочи към златната статуетка и каза: „Оскар е най-обичаният и уважаван мъж в Холивуд и има много добри причини това да е така. Погледнете го. Той държи ръцете си така, че да ги виждаме, никога не нагрубява и най-важното – няма пенис. Изобщо. Ето от такива мъже имаме нужда в този град!”.
На първо четене това може да мине като злополучен опит за шегичка на гърба на продуцента Харви Уайнстийн и други важни фигури от елита на индустрията, които бяха разкрити като серийни нарушители на правилото, че понякога просто трябва да си го държиш в гащите. Не постоянно и завинаги, но понякога – особено когато пенисът ти не е желан от жената. Ала като се имат предвид по-широкият политически контекст, кампаниите за демонизиране на самото естество на мъжеството и същността на водещия Кимъл, репликата се превръща в миниманифест на себеомразата. Идеалът за мъж е фантазиран като мъж без пенис по принцип. Колективното желание на прогресивните либерални елити за автокастрация намери своето трагикомично изражение в отпуснатата фигура на комика Кимъл. Метафоричното премахване на пениса и отрицанието на мъжката природа е само черешката на идеологическата торта, която Холивуд нагло пльосна в лицето на публиката. Почти цялата лудост на отминалата година бе кондензирана в рамките на няколко мъчителни часа. Публиката получи пълен пакет политическа коректност. Сополиви речи за равенство и права, постколониална и постимперска бяла вина, презрение към патриотизма, национален нихилизъм, антизападни, антиамерикански и антикапиталистически сантименти, феминистки прокламации, помпозна промоция на всевъзможни „маргинализирани” малцинства, фетишизация на масовата миграция и, разбира се, сурова омраза към президента на САЩ Доналд Тръмп и неговите избиратели. Всички участници във внушителната „Оскарова” оргия на социалната справедливост – организаторите, водещият, наградените и номинираните – дадоха своя принос за този одиозен спектакъл на срама. Беше почти вълнуващо да се наблюдава съвършената липса на самоирония, смирение и трезва оценка на реалния свят с всички сложни и противоречиви явления и събития. Прогресивният либерализъм рисува карикатури на света, а самите награди „Оскар” са като карикатура на прогресивния либерализъм. Пародия на пародията. Фарс в еротичен танц с рафинираното шарлатанство. В тези шеметни политически шаржове откриваме обезпокоената фигура на либералния човек. Той мисли в абсолютни и абсолютно абсурдни категории. Той вижда доброто и лошото в черно и бяло – буквално. Само расизмът, ксенофобията и сексизмът на привилегированото мнозинство с европейски произход пречи на мултикултурната утопия да се настани в границите на САЩ. Отделно самите граници са архаична и репресивна концепция и трябва да бъдат премахнати. Само в западния свят, де. В своята попкултурна вторична шоубизнес изява доктрините на политическата конюнктура са още по-демонстративно нелепи. Или може би политическият първообраз на тези идеи всъщност е продукт на културния климат. Без да дълбаем в дебата за кокошката и яйцето на политическата коректност, нека се впуснем в сюрреалистичния свят на филмите, които дефинираха церемонията, годината и догмата на левия либерализъм.
Големият победител на вечерта е естетическата екстраваганца на мексиканския имигрант в САЩ Гийермо дел Торо „Формата на водата” с оскари за най-добър филм и режисура. На чисто кинематографично ниво тази фентъзи романтика за любовта между глухоняма жена и странна човекоподобна амфибия преплита кодовете, конвенциите и клишетата на киното от епохата на Студената война, второкласните научнофантастични „крийчър фийчър” евтинийки от 50-те години на миналия век и накиснатата в желирани емоции мелодрама. На политическо ниво „Формата на водата” е мрачна алегория за злото на западния империализъм и вродената привилегия на обичащия страната си бял, хетеросексуален и религиозен мъж. Добрите, моралните и героичните фигури в този филм са маргинализираните жертви на западната система – жена с физически дефект, чернокожа жена, един гей и споменатата вече амфибия. Съществото на свой ред може да бъде разглеждано като люспест аватар на не-белия човек, който е третиран като подчовек. Палавият секс между дамата с физическо увреждане и мокрия хуманоид с плавници е метафора за трудностите пред междурасовите двойки в годините на сегрегация и институционализиран расизъм. Лошите са един бял мъж и американското правителство. И са много лоши. Наистина лоши. С тези идеологически удобни атрибути „Формата на водата” бе великолепен кандидат за спечелване на политизираните награди „Оскар” дори и режисьорът да не беше мексиканец. Но етническият произход на Гийермо дел Торо представляваше превъзходен бонус, който моментално бе използван като пръчка за бой по администрацията на Тръмп. От сцената в „Кодак Тиътър”, Лос Анджелис, мексиканецът дръпна промореч в полза на миграцията, която играеше ролята на зле прикрита атака срещу администрацията на The Donald. На всички е ясно, че (според либералния човек) плановете на Белия дом да ограничи масовото нелегално влизане на хора през южната граница на САЩ с Мексико са „най-лошото нещо на света, въобще”. За либералния прогресивен човек Америка трябва да бъде отворена постоянно и за всички, но най-вече за граждани на Третия свят. Някои по-скептични и критични към каузата на отворените граници наблюдатели сатирично коментираха, че с този филм Гийермо дел Торо си е заслужил да бъде един от първите депортирани мексиканци, след като Тръмп построи своята „голяма и красива” стена по границата с Мексико. Не на последно място „Формата на водата” е и отрицание на мъжката природа и осъдителен филмов акт срещу „токсичния тестостерон”. Водещият Джими Кимъл маркира тази идея с още един опит за шега: „Нека благодарим на Дел Торо, който с „Формата на водата” ни показа, че тази година мъжете толкова разочароваха жените, че те започнаха да излизат с риби”. Няколко пласта на интерпретация подхождат на репликата, както и на филма. И нито един от тях не е благосклонен към клетия Кимъл. Водещият Джими надгради репликата си за идеалния мъж без пенис с друго откровение секунди след наситената с феминистки прокламации победоносна реч на Франсис Макдорманд, стискаща в ръце иначе заслужения си „Оскар” за женска роля в „Три билборда извън града”. Вдъхновен от думите на Франсис, призовала всички номинирани жени в залата да се изправят в знак на полова и социална солидарност, Джими рече: „Иска ми се да бях жена. Наистина”. Малцина останаха със спотаено съмнение в този факт след края на вечерта. Самият филм „Три билборда извън града” остана в сянката на „Формата над водата” въпреки актьорските статуетки за Макдорманд за главна женска роля и Сам Рокуел за поддържаща мъжка. Черната комедия на британския и ирландски драматург, сценарист и режисьор Мартин Макдона беше един от по-качествените и смели филми тази година. „Важното е да знаеш къде е границата и да я прескочиш. Не искам да ядосвам хората просто за спорта, но според мен няма теми табу. Аз мога да обидя всеки – без значение от пол, раса, етнос, религия и политически пристрастия – и това ми доставя удоволствие. Мисля си, че днес киното е твърде безлично и политически коректно. Никой не би искал да гледа подобни филми два пъти и затова аз правя от другия вид”, казва той. Наситената с насилие, черен хумор и хуманизъм история за потънала в мрака на гнева и скръбта майка, която търси убиеца на дъщеря си, беше достатъчно в крак с политическите трендове, за да получи изобилие от внимание и номинации, но се оказа твърде политически некоректна, за да вземе голямата награда. От една страна, филмът показва жените като жертви и отмъстителки, разгръща темата за слабостта и пороците на мъжете, промотира малцинствата, адресира расизма и полицейската бруталност. Но от друга, дава възможност на един от персонажите – бяло ченге расист – да поеме по пътя на изкуплението. А това е непростимо за съвременните ескадрони на либерализма, които определят полицаите като вродено и системно зло без право на втори шанс. Затова и в последните седмици от кампанията за наградите „Оскар” в медиите се появиха атаки срещу „Три билборда извън града” и решението на Макдона да изгради нюансиран и сложен образ, който не се вписва в абсолютните и фиксирани категории за добро и зло в главата на либералния човек. Това предопредели и съдбата на филма – да остане подгласник на пищната присъда срещу западната патриархална, хетеросексуална система, позната и като филма „Формата на водата”.
Угощение за борците срещу расизма и за социална справедливост представляваше триумфът на хорър филма „Бягай” в категорията за най-добър оригинален сценарий. Джордан Пийл стана първият чернокож с този трофей. А какъв е оригиналният сценарий на „Бягай”: застаряващи бели американци от горните слоеве на средната класа отвличат и зомбират пращящи от здраве, талант, интелект и сексуална потентност чернокожи мъже и жени. Лошите и демонични бели изсмукват живота от добрите, умни, силни и бързи черни, като използват техните стройни и стегнати тела за свой втори дом. Филмът на Пийл е расистки почти във всяко едно направление – осъзнато, неосъзнато, естетически, идейно, пародийно и на сериозно. Попитан дали „Бягай” е сатира, той отговаря: „Това е документален филм”. Сюжетът все пак предлага промяна в основната партийна линия и тук злодеите са бели либерали, които са гласували за Обама, а не реднек расисти от южните републикански щати с червени шапки с тръмписткия надпис MAKE AMERICA GREAT AGAIN. Гаврата с левите либерали щеше да бъде интересна, но „Бягай” е пропит с презрение и на моменти чиста омраза към всички американци с европейски произход. И в същото време издига в почти религиозен и ритуален апотеоз силата на черното тяло и красотата на афроамериканския ум. Ако расите в този сюжет бяха разменени, „Бягай” щеше да бъде забранен, а авторът му щеше да изгуби кариерата, репутацията, а може би в краен случай дори здравето и живота си. Филмът „Бягай” работи като занаятчийски хорър и щеше да е прилично жанрово упражнение, ако не бяха расистките внушения. Но именно заради тях критиците се влюбиха в произведението на Пийл и то стана едно от най-високо оценените от либералните автори филмово творение в цялата история на Холивуд. Триумфът на „Бягай” е ярка илюстрация за интелектуалното и естетическото разложение в сърцето на киното. Нямаше по-подходящ победител в раздела за сценарий точно на тази церемония и точно в тази епоха.
Списъкът с големи и престижни „Оскарови” заглавия включва още „Назови ме с твоето име”, който разказва за мъж, който съблазнява младеж, и „Вестник на властта”, историческа журналистическа драма за лошия Никсън от миналото като симулакрум за лошия Тръмп от настоящето. Първият е част от неофициално задължителната вече LGBTQ квота, а вторият е пропагандна възхвала на американските медии, поставени в опозиция на правителството. В свеж разрез с целия тон на вечерта Гари Олдман спечели „Оскар” за най-добър актьор за ролята си на Уинстън Чърчил в „Най-мрачният час”. По време на речта му се разкри цялата нихилистична уродливост на присъстващите прогресивни знаменитости. Британецът Олдман прочувствено благодари на своя втори дом Америка – държавата, дала му кариера, семейство и успех. В този момент цялата публика остана като вкаменена. Нито едно ръкопляскане, нито един сигнал на одобрение. Хората, които превъзбудено аплодираха всяка гавричка, всеки апел за социална справедливост и етническо многообразие, всяка патетична дума за феминизма, миграцията и солидарността, оставиха похвалното слово на Олдман за собствената им родина да виси в презрителна тишина. Никой от тези хора нямаше как да си позволи патриотичен жест, при положение че се очаква всеки момент Тръмп да върне сегрегацията, а расистките християнски селяци да започнат да бесят малцинства по дърветата. Либералният човек действително се е самоубедил в тази болна фантазия и филмовата продукция е само едно от многото проявления на патологията. Консерваторите често обвиняват либералите, че мразят собствената си страна, култура, история и традиция. Вечерта на наградите „Оскар” снабди този аргумент с още едно доказателство. Според много коментатори тази година наградите „Оскар” са били скучни и неприятни. Дясномислещите хора обвиняват прекаленото политизирание – и на самите филми, и на церемонията. Прогресивните либерали, изглежда, са очаквали дори още повече горещи речи за феминизъм, отворени граници и социална справедливост, защото тяхното заключение е, че политиката не е била достатъчно, какво остава за твърде много. Това обстоятелство още един път доказва, че съвременната културна догма прилича повече на умствен проблем, отколкото на обществен възглед. Трябва да си сериозно повреден, за да твърдиш, че наградите „Оскар” и филмите от изминалата година не са били тежко просмукани от левичарско-либерална пропаганда. Но точно това се случва. Тези хора са като сектантите, за които крайността никога не е достатъчна. „Пълна победа на мулти-култи пролетариата! Не на оръжията и расизма! Долу Тръмп и неговата стена!” Такива са прокламациите на богатите либерали, които са охранявани от въоръжени мъже и живеят в почти изцяло бели квартали, отделени от останалата част на страната в домове, оградени с високи и плътни стени. И как реагира „останалата Америка” на снизходителното размахване на пръст от страна на културния елит? Тази година церемонията по връчването на наградите „Оскар” удари историческо дъно. Това е най-малко гледаното телевизионно излъчване на „Оскар” в историята и бележи 20% спад от миналата година, когато политизацията също доведе до срив в аудиторията. Това е катастрофа. Прекрасна катастрофа на самозабравили се хора, които искаха да се престорят на пример за морал, красота и доброта точно когато за всички е ясно, че са тъкмо обратното. Тяхното колективно изпълнение беше унизително фалшиво и заслужава да бъде наградено с един анти-„Оскар”. И този анти-„Оскар” ще си има пенис – за разлика от кастрирания идеал за нов мъж на Холивуд.