Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ предизвика повсеместен ступор. Тъкмо обратното, Русия преживява радостна възбуда. Това е обяснимо, ако си припомним характера на проведената в Америка президентска кампания. Демократите настойчиво повтаряха, че победата за Тръмп ще бъде победа за Путин. Но реалните перспективи (не двустранните отношения, които стабилно се колебаят по една и съща крива, от обостряне към разведряване и обратно) в световния контекст, явно предстои да станат ясни.
Успехът на Доналд Тръмп отбеляза приключването на един етап и смяна на векторите в глобалната политика. И именно тази промяна ще определи всичко останало, включително и това, което ще става между Русия и САЩ. Изборната победа на Тръмп е политически аналог на фалита на системната банка Lehman Brothers през септември 2008 г. Тогава, според общото мнение, това събитие не беше възможно да се случи, защото никога не би могло да се случи. Световната финансова криза, провокирана от този крах, ускори хода на започналото да набира обороти след края на комунизма обратно броене за неолибералната глобализация.
Засилване ролята на държавата, национализация на пазарните загуби за поддържане на обща стабилност и стремежа към протекционизъм обърнаха тенденцията в посока противоположна на по-нататъшната либерализация на икономиката. Все по-ясният икономически тренд влезе в дисонанс с политическия. По-точно може да се каже, че в политическото поведение на водещите страни, преди всичко на САЩ и Европа, започнаха промени, които се камуфлираха чрез активизация на предишната риторика, свойствена за времената от разцвета на либералния световен ред.
Най-яркият пример за това е Барак Обама. Той победи на изборите през 2008 г., тоест в разгара на световната финансова криза, като тогава по-добре от много други в страната разбираше, че светът кардинално се променя, а Америка не може да се държи както преди. Доминиращото й положение отива в миналото и трябва да се търсят други прийоми. Но Обама не успя да претвори разбиранията си в действена стратегия и затова външнополитическата част на неговото президентство се оказа малко странна. По-точно, той имаше крайно внимателен подход и избягваше излишни рискове, осъзнавайки, че Америка трябва сериозно да се ангажира с вътрешните си проблеми и не може да бъде навсякъде и да се справя с всичко. Но всъщност, ако искаме да бъдем честни, трябва да кажем, че Обама или не искаше, или не можеше да се заеме с това. И фактически, сдържаността му се компенсира със засилена риторика относно изключителността на Америка, придружена от публични оценки и изказвания за другите страни и техните лидери.
Руският президент се отнасяше към групата на любимите персонажи от този тип. Накрая всички останаха разочаровани, както горещите му привърженици, така и неговите опоненти. Но по-важното е, че в света се създаде усещането, че Америка не знае какво иска, и е съмнително дали може да се разчита на нея. Фактически Обама започна тихо демонтажа на глобалните ангажименти на САЩ. А публично говореше противното.
Тръмп открито обяви това, което Обама се страхуваше да каже. САЩ ще се съсредоточат върху собствените си интереси и повече не желаят да носят бремето на глобален началник. За Тръмп принципно важни са понятията престиж и уважение (в духа на класическото тълкуване на международните отношения), което не изключва употребата на сила, но не и по идеологически причини. Идеята за силова „корекция” на други страни, само заради това там да възтържествува някакъв политически модел е дълбоко чужда на бъдещия президент. Идеята „да върне величието на Америка” като ключов лозунг в предизборната му кампания, според разбирането на Тръмп, не е равнозначна на глобално лидерство.
Повече от символично е, че Тръмп победи съперник с фамилията Клинтън. Именно с тази фамилия е свързан разцветът на глобалното американско доминиране след 1992 г. Тоест, както Lehman Brothers преди осем години, така и сега изглеждащата несменяема неолиберална концепция полетя в пропастта. Епохата на Клинтън и след това на Буш, при целия си антагонизъм, беляза един период на възход на държавата САЩ в качеството й на световен полицай, присвоила си правото да се намесва където и да било, според нейните виждания за устройството на световния ред. Това се дължеше на неочакваната и затова опияняваща победа на Вашингтон в Студената война. Победа, толкова лесно спечелена във финалната фаза, че у американците се създаде усещането, че вече всичко е възможно.
Епохата Тръмп, колкото и да продължи, ще бъде период към връщане на по-умерени позиции. Връщане на позицията на националните интереси и признаване на факта за „свръхимперското поведение” на Америка. Това означава, че политическата обвивка на риториката ще трябва да се приведе в съответствие с икономическите тенденции. Или величието за бъдещия стопанин на Белия дом ще се изразява в нещо като „величествен егоизъм”. Америка ще се занимава със себе си и ще бъде пример за целия свят как трябва да решава собствените си проблеми. Тя ще се намесва в някоя точка на света, само за да напомни кой е най-силен и да не допусне появата на системен опонент.
Главната посока ще бъде нещо като Новия курс на Рузвелт, но разбира се съобразено с условията на XXI век. Това ще бъде създаване на нова мащабна инфраструктура в САЩ, стимулиране на търсенето, връщане на производството и създаване на нови работни места. Видимо, това е далече от глобалните идеали на предшестващия период.
Какво ще означава за света отказът на САЩ от крайните форми на външен интервенционализъм, който практикуваха след 1990 г.? Колкото и да се палеха от хегемонията на Вашингтон, за повече от две десетилетия всички привикнаха към нея (което не е равнозначно на съгласие). Това днес е причината навсякъде да цари объркване. В Европа – тежка депресия, в Азия – подозрително неразбиране и т.н. Москва трябва да бъде готова за това, че Тръмп като прагматично мислещ човек, ще се опита да прехвърли всички днешни проблеми на гърба на предшественика си и ще пробва да включи Русия в подкрепа на Новия курс на САЩ на световната сцена.
На първо място, ще стане дума за Китай с предложение за дистанциране от Пекин в замяна на някакви отстъпки от американска страна. Москва не трябва да приема това, защото и без друго репутацията на Русия в незападния свят е на партньор, който веднага забравя за своите съюзници, ако Вашингтон го примами. В последните години това мнение започна да се изменя в посока на представата за Русия като солиден партньор, но все още е трудно напълно да бъде променено.
Другият капан е Близкият изток. Идеалът на Тръмп е да забрави за този регион, както се забравя кошмарен сън. Да претвори изцяло този свой идеал в живота едва ли ще бъде възможно, но ще бъде неизбежна рязката загуба на интерес, а даже можем да очакваме и готовност да „отстъпи” някакво парче на Русия. В края на краищата Америка е далече, а регионалните играчи изглежда са напълно готови да възприемат Русия като нова инкарнация на СССР, който преди това системно присъстваше в Близкия изток. Приемането на такова бреме е възможно, но не е известно каква ще бъде разпадащата се реалност. Съветският съюз имаше поне идеологически лостове. Имаше структурирана идеология, която дали беше вярна или не е без значение, но тя можеше да бъде предложена на партньорите. Сега няма нищо подобно.
Като най-голяма съблазън, която заплашва Русия, е Европа, вечният източник на руското вдъхновение и комплекси. Тръмп много по-малко се интересува от Стария свят, отколкото неговия предшественик. Освен това, като политик ориентиран към силата, този феномен съвременна Европа, намираща се в насипно състояние, просто е непонятен за Тръмп. В самата Европа цари нещо като паника във връзка с явлението Тръмп. Европейската конструкция е в състояние на упадък, така че на Русия отново може да й се прииска да възстанови част от загубените си позиции. Трендът е благоприятен, отчитайки факта, че президентските избори миналата неделя в Молдавия и България донесоха победа на политици, които говорят за по-близки отношения с Русия. Но руската история свидетелства, че всеки път когато Москва сериозно се е ангажирала с европейските политики, с надеждата да стане някакъв фактор, влияещ върху тях, това винаги е завършвало зле. Следва въвличане във войни, екстремални напрежения, грандиозни загуби и отвличане на вниманието на управляващите от реалните проблеми за развитието на страната.
Събитията от последните години доведоха до това, че Русия започна да диверсифицира своята политика и направи завой към Азия, като постепенно се отърсва от своята болезнена страст към Запада, която е отличителна черта на нейната политика през последните 200 години. Освен това неопределеността на Азия, свързана преди всичко с американския фактор, открива за Русия нови възможности и я прави по-интересен партньор в този регион. Активността в тази посока е много по-необходима и полезна, отколкото в Източна Европа.
Идването на власт на ексцентричния милиардер е краят на американоцентричния свят, в който за Москва не се намери подходящо място. Тя така и не успя да заеме отредената й клетка в „Голямата Европа”. Просто не можеше да се побере там. Русия не се стремеше към ролята на системен опонент на САЩ, но категорично отказа да бъде и в подчинено положение. Невъзможността да попадне в нито един от предлаганите формати до голяма степен обуслови острата криза започнала в средата на 2010 г. Ако САЩ намалят амбициите си, или по-точно ги обърнат към решаване на вътрешните си проблеми, Русия ще получи това, към което се стреми. Значително по-многовариантна международна система, където играта не се води по-правила, приети някога без нея. Обаче по какви правила се играе там и дали Русия разполага с козове за тази игра, също предстои да се установи.
Автор: Фьодор Лукянов
Източник: gazeta.ru