НЕЩО КАТО ИЗМИВАНЕ НА ЧИНИИТЕ СЛЕД ВЕЧЕРЯТА

Преди четвърт век Съветският съюз се разпада, Източна и Западна Германия се обединяват, ЕС е удостоен с Нобелова награда за мир, а САЩ прахосват освободилите се след края на надпреварата средства, за да наложат глобалната си доминация в света. Учудващо е, че именно когато заплахата от комунизма вече не съществува, общите интереси на САЩ и Европа, вместо да отбележат напредък, започват да боксуват. Отношенията между Европа и САЩ се развиват все по-зле. И това става очевидно през мандата на Буш и след сакралната дата 11 септември 2001 г. С падането на комунизма и приобщаването на източната част Европа постепенно добива самочувствието на глобална сила. Като предявява претенции да бъде най-голямата икономика на планетата. Заслужено получава водещо място и в списъка на световната търговия.

Но улисана в своето собствено развитие, Европа не забелязва капана, в който изненадващо попада. В книгата си „Възходът и падението на великите сили” Пол Кенеди пише: „ Не можеш да бъдеш имперска сила или пък гласът ти да отеква имперски, ако не подкрепиш това с достатъчно богатство”. Европа със сигурност е достатъчно богата. Но тя няма единен глас. А представлява нестроен хор от различни гласове. Което руши нейната категоричност. Америка от своя страна започва да се затваря в себе си и това раздалечава позициите на двете глобални сили. САЩ казват: „Ние сме там, където винаги сме били”. Това означава, че страната се връща към себе си, опирайки се на солидни институции и предвидими принципи. В света има огромна промяна обаче от геополитическо естество. Някои анализатори смятат, че негативните настроения на европейците към Америка се дължат на конкретно правителство във Вашингтон и провежданата от него политика, като най-често дават пример с войнстващия режим на президента Буш. Но негативните нагласи на европейците са насочени изобщо към имперската арогантност на Америка. А не към отделни, избрани американски правителства. Европейците отдавна не виждат в образа на САЩ светлината на свободния демократичен свят.

Те виждат „твърдоглав, антихуманен, безцеремонен, лишен от колективна отговорност играч, който е заплаха за световния мир”. Отчуждението между Европа и САЩ върви към все по-широко разпространяваща се антипатия. Липсата на общ враг, какъвто беше СССР, изважда на преден план противоречията, свързани с различната идентичност на партньорите. Фундаменталните различия между двата региона – Европа и САЩ, дълбоките различия в етиката, политическата философия и самомненията им за собствената им роля в световните процеси неизбежно увеличават дистанцията между тях. След 1990 г. Америка поема своя курс назад към установената си историческа позиция, от която се е отклонила само поради заплахата от глобалния комунизъм. През това време Европа се реформира. Европейският съюз постига обвързващо законодателство, обща валута, флаг и някои от символите на суверенитета. Липсва само конституция, която да превърне Евросъюза от нещо аморфно в нещо солидно. Холандия и Франция изхвърлят конституцията в кошчето за боклук и това силно обърква останалите. Защото вече никой не знае какво всъщност е ЕС. И в какво има намерение да се превърне. По-късно конституцията бива префасонирана като компромис в Лисабонския договор. Но този път го изхвърлят ирландците. За разлика от обединена Европа САЩ все още се управляват според Декларацията от 1776 г. и конституцията от 1789 г. Разбира се, тези документи периодично се обновяват, но по своята същност това са документите, в които е записан социалният договор от XVIII век. Всичко това създава едно изключително постоянство в политическата култура, институциите, държавния инструментариум.

В Америка е прието промените в обществения ред да се узаконяват съобразно исканията и нуждите на обществото. В Европа подходът е противоположен. Първо се създават законитеи документите, за да се променя обществото. Това означава, че Европа е силна на идеи, но няма стабилни институции. Тъкмо обратното е положението в Америка. САЩ от самото начало се изграждат като държава въз основа на конституцията и няколко основни документа, които определят свободата като същностна черта.

Това са прости, ясни и действени документи. Там, където се правят поправки, те се правят в духа на съществуващата конституция. Защото всяко внасяне на промени представлява потенциална заплаха, тъй като с предписанията на тези документи е изградена държавата и те са фундаментът на всичко, което определя Америка и американците изобщо. Едновременно с това тези документи формират и същностните характеристики на американския манталитет, характер и култура. Бащите на Декларацията и конституцията са хора с прагматични възгледи. Те не са политици, не са философи или аристократи. Техните възгледи се формират от начина им на живот и конкретните неща, с които се занимават. Джеферсън е фермер, Вашингтон е земемер, а Франклин е печатар и пощенски началник. Това създава усещане в обикновения американец, че изначално държавата е построена правилно и когато самите те си вършат правилно работата, неизбежно ще просперират. Тези нагласи до голяма степен определят и специфичния характер на американския патриотизъм. Той се формира от идея, а не от територия. Първите заселници пристигат на една територия, необременена с история. Те не могат да формират своята идентичност, обединени от общ език, култура, традиции или наследство. Едно от нещата, което ги обединява в изявата им като американци, е привързаността към националния флаг. Затова на много от домовете се развява националното знаме, което обвързва стопанина с американската идея по-силно от всичко друго. Американският тип патриотизъм подхранва идеята, че народът на САЩ е уникален, тъй като почти няма с какво друго да се сравни. Тази логика на мислене изцяло капсулира американеца в комфорта на собствения му начин на живот и собствената му култура. По този повод известният американски сатирик Дейв Бари казва: „Американците, които за първи път са в чужбина, често откриват с удивление, че повечето чужденци все още говорят на чужди езици”. Но в Америка още се шегуват, че в Европа живеят тези, които не са успели да станат американци. Това чувство за изключителност на американската нация подхранва унилатерализма на САЩ. То е повод останалата част от света да нарича самовглеждането и центрирането на САЩ „американски изолационизъм”. Дали именно това качество на Америка не оформя стила на външната политика на САЩ?! Един стремеж към еднополюсен свят, доминиран от САЩ. За САЩ философските и политическите спорове са досадни. Те са схоластична безсмислица. Например дали светът е еднополюсен или многополюсен. Важното е САЩ да доминират. А ако нещо застраши тяхната хегемония, те са готови да действат, за да поправят тази „несправедливост”. Във всички случаи проява на унилатерализъм е пренебрежителното отношение на Вашингтон към многостранните инициативи и международните институции. Включително селективното интерпретиране на Женевските конвенции. Например САЩ са един от основните инициатори за създаване на Световната организация за търговия, но в същото време не приемат юрисдикцията на подобна организация на своя територия. САЩ пренебрежително се отнасят и към решенията на Международния съд и въобще не признават решенията на Международния военен съд. САЩ селективно приемат решенията на ООН, въпреки че за създаването на тази организация те имат най-голям принос. Чувството за изключителност у САЩ, съчетано с военна мощ, им дава самочувствието да следват подобно поведение. За Америка е най-важно да няма заплаха за нейната изключителност. Но днес сериозната заплаха за Вашингтон идва от Китай и гравитиращата към него Русия. За САЩ би било много по-безопасно битката да се води на територията на Европа, отколкото на територията на Америка. Победителят (без съмнение САЩ) ще получи за награда европейския пазар от 500 милиона потребители. Затова за САЩ е силно необходимо да установят пълен политически и икономически контрол върху европейския континент. През последните няколко години тази стратегия ударно се реализира. НАТО отново възкръсва, след като не толкова отдавна алиансът беше погребан с пълни военни почести във Варшава. За чудото на възкресението са организирани държавен преврат и гражданска война в Украйна. Удобно място на границите на Европа. Тази заплаха за европейската сигурност е напълно достатъчна да извади организацията от нафталина и да я включи в играта. По принцип САЩ не са против мултилатерализма и институциите, на които той се опира. Селективното прилагане на този модел зависи от това дали ще имат някакви икономически или геополитически ползи. САЩ не са екипен играч. От време на време за тях е изгодно да установяват партньорства или коалиции. Америка създава тези връзки не заради „мисионерски” подход, а защото е прагматично. Така например действат американците през XIX век, когато им се налага да използват безплатно услугите на британските морски сили като буфер срещу враждебни заплахи в Атлантическия океан. САЩ нямат нищо против да се включват в различни екипи, но само тогава, когато имат право на вето или пълен контрол. Такъв е случаят с ООН, НАТО или Световната търговска организация. Две поколения вече са израснали с трансатлантическия алианс, който европейците окачествяват като „нерушим съюз между Европа и Америка”. За Америка обаче това не е нищо повече от една разширена коалиция за обслужване на стратегическите интереси на САЩ в периода на Студената война. В ЕС настъпва особено объркване, когато след рухването на Съветския съюз САЩ бързо се завръщат към унилатералната си позиция. Европа търси причината за тази промяна в неплащане на вноските за НАТО от страна на ЕС. Но европейците не разбират, че конкретна причина няма. Просто САЩ винаги постъпват по-този начин. Европейските държави със скромната им военна сила разчитат единствено на мултилатералния подход, опиращ се на международните институции за решаване на световните проблеми. Единствени в света само САЩ стоят твърдо на унилатерална позиция. Оттук идва и трудността в дефинирането на понятието „либерална демокрация”. Има фундаментална разлика в значението на това понятие от двете страни на Атлантическия океан. Днес на всеки е ясно, че НАТО е напълно под контрола на САЩ. Доколкото Европа не контролира НАТО, това е известна гаранция за американците, че в Европа няма да избухне нова война, а ако това все пак се случи, САЩ няма да бъдат въвлечени в нея. Иначе, когато обстоятелствата налагат, САЩ просто напълно игнорират НАТО, както беше в Афганистан, или го заобикалят, както беше в Ирак. Това, естествено, не може да не дразни европейските партньори. Но Вашингтон намира подходящ отдушник, с който да укроти европейците и да намали малко следвоенните неприятности от несъгласуваните с Европа военни операции. Американците изпращат европейските членове на НАТО на всевъзможни „мироопазващи” и „стабилизационни” мисии, които съвсем удачно европейският печат нарича „измиване на чиниите след вечерята”. Никой обаче няма представа дали силите на персонала ще са достатъчни да се справят в бъдеще с бързо нарастващото количество мръсни съдове. Съмнителните цели на НАТО, естествено, създават дискомфорт на европейците, карат ги да се чувстват пренебрегнати и да гледат с неодобрение на действията на САЩ. От своя страна Америка понякога нагледно демонстрира, че мнението на партньорите е без всякакво значение. От американска гледна точка ЕС е някакво ужасно политическо животно. САЩ не могат да възприемат, че такава огромна общност, във всяко едно отношение съизмерима със САЩ, няма нито държавен глава, нито външен министър, нито международна политика, нито армия. За тях този „все по-сплотен съюз”, както обича да се величае ЕС, представлява една „несъществуваща страна”. Хенри Кисинджър остроумно иронизира тази ситуация, като казва: „Когато се обаждам по телефона в Европа, с кого всъщност имам работа?”. Но американците в известен смисъл са прави в своята оценка. През 2015 г. покритият с множество пукнатини Европейски съюз вече няма нищо общо с онази Европа, която вижда Френсис Фукуяма, когато през 1989 г. прави епохалната си прогноза за „края на историята”. ЕС няма нищо общо с триумфиращата либерална демокрация. Той представлява окупация на континента от брюкселските еврократи. Предпоставките за деструкцията на европейския модел са заложени още през 80-те години от премиера на Великобритания Маргарет Тачър и президента на САЩ Роналд Рейгън. Те налагат концепцията за неограничения либерален капитализъм, по-късно известен като „глобализъм”. Госпожа Тачър дотолкова безкомпромисно и непримиримо налага този модел, постоянно повтаряйки фразата „това няма алтернатива” (There is no alternative), че в кулоарите на Уайтхол се сдобива с прякора „Тина” (TINA) като абревиатура на повтаряната от нея фраза. Напоследък Европа започва да осъзнава, че Тачър всъщност е сгрешила. По този начин всички онези чувства на хората, които навремето ерозират Съветската и Югославската федерация, започват днес да ерозират и масовата подкрепа за Европейския съюз. Към тях се добавят и рецесията, ислямофобията и голямата социална пропаст между бедни и богати. Партньорството със САЩ в организацията НАТО вече не носи сигурност, а заплашва Европа от въвличането й в непредскауземи военни конфликти. Както я заплашва и от атаки на ислямските терористи. На какво партньорство могат да се надяват европейците в НАТО, когато САЩ използват еднолично според нуждите си организацията! Какъв тогава е смисълът от съществуването на тази организация? Обяснението е много просто. САЩ участват в който и да било съюз, само ако ги удовлетворява отговорът на въпроса: „Какво ще направите за нас?”. В НАТО САЩ плащат около 80% от разходите на организацията. Това винаги се изтъква като аргумент, когато ЕС повдига въпроса за необходимостта от създаване на европейски въоръжени сили. Този въпрос САЩ приемат възмутено, едва ли не като плесница. НАТО според тях полага неимоверни усилия да „удържа фронта”, да „експортира демокрация” в изостаналите страни и да върши много други „прекрасни неща” в полза на народите. От време на време, за да са по-убедителни в необходимостта от НАТО, САЩ организират някакъв военен конфликт под носа на европейците, като например този в Югославия или в Украйна (да се готви Македония). Така Америка винаги държи козовете в ръка и периодично демонстрира пред света, че Европа е колос на глинени крака. Ако все пак ЕС реши да се еманципира във военно отношение, той ще трябва да компенсира САЩ за десетките години, през които не е плащал вноските си в организацията и е ангажирал американския бюджет с тези разходи. Интересно е мнението на Луиджи Барзини в книгата му „Европейците” (1983 г.) за отбранителната стратегия на Европа, тъй като това мнение се оказа в известен смисъл пророческо: „Ако Европа се обедини, ще разбере, че да се оставят грижите за отбраната на атлантическите братовчеди с ядреното им въоръжение ще опетни европейското име и европейската история. И то заради недостойната и непризната причина, че така се прави икономия от пари и неприятности”. Прагматичните американци поддържат членството си в НАТО не толкова, че са загрижени за сигурността на Европа. Има други по-съществени причини. Такива са зачестилите протести в европейските страни за премахване на военните бази на САЩ на територията на континента. Това обаче ще създаде големи проблеми за американските военновъздушни сили. Без базите в Европа при военни операции ще се налага постоянно да се искат разрешения за полети през въздушното пространство на иначе „приятелски” страни. А както става известно, мнозинството от тези страни не желаят да бъдат въвличани в едностранните военни конфликти на Америка. Авиацията на НАТО обаче не се нуждае от разрешения за полетите си в Европа. Респективно и американските самолети, базирани в НАТО, не могат да бъдат ограничавани. Отделен е въпросът, че САЩ притежават целия въздушен транспорт и „умни оръжия”, без които провеждането на бойни полети от организацията е невъзможно. Успоредно с това, за да тушират протестите срещу военните бази, САЩ започват постепенно да ги преместват в държавите от постсъветското пространство. Страни като България, Полша, Чешката република, Румъния и балтийските държави с готовност приемат американски военни контингенти с надеждата, че това ще повиши тяхната отбранителна способност. На тях Америка благосклонно предоставя възможността да бъдат предна фронтова линия в случай на военна заплаха за американските интереси. Дейността на НАТО обаче е само част от огромната военна машина на Вашингтон, разположена в над 800 бази в различни точки на планетата. Няма друга държава в света, която да разполага, макар и приблизително, с такива военни ресурси. Възможностите на САЩ да нанесат за броени часове въздушни удари в която и да е точка на света, правят хегемонията им трудно оспорима. Приоритетна цел на тази военна машина не е толкова окупацията на чужди територии, а надеждната охрана на световната монетарна система, базирана на долара. Защото след премахване на „златния стандарт” американската валута вече не е нищо повече от обикновена хартия. Американците я наричат пари само защото правителството настоява, че това е така. За да обезпечат книжните пари, САЩ решават да използват военната мощ на Америка. Как става това? Колосалният търговски дефицит на САЩ води до това, че извън страната в обръщение циркулират огромно количество долари. През своя президентски мандат Никсън обявява плаващ курс на американската валута и с това променя облика на световните финанси. Централните банки вече не могат да инвестират доларите си в нещо друго освен в американски държавни облигации. Това променя статута на долара и той се превръща от световна валута в световна резервна валута. Разбираемо е, че тези облигации са кредит, който правителството на САЩ има ангажимента да погаси след изтичане на договорения срок. Но доколкото тези дългове са вградени в световната монетарна база, те реално няма как да бъдат изплатени, без това да дестабилизира световните финанси. По такъв начин те са обречени да останат вечно в обръщение или поне да бъдат в оборот дотогава, докогато доларът престане да бъде световна резервна валута. С този „малък” трик Америка започва своето безплатно пътуване в света на световните финанси. Като изчистим сложната терминология, с която се обяснява този фокус, накрая това се оказа просто един данък, с който Америка облага целия свят. Лошата новина е, че американската имперска власт се крепи на дълг, който не може и никога няма да бъде изплатен. Националният дълг на САЩ се превръща в обещание, което е дадено не само пред собствения народ, но и пред народите в целия свят, въпреки че всички знаят, че то няма да бъде изпълнено. Макар че Америка не плаща дълговете си, това не е пречка да настоява страните, получили кредити от САЩ, да се придържат към строга монетарна политика и добросъвестно да плащат своите дългове. Ако обаче някоя страна си позволи да се отклони от наложената й схема, веднага пристига колекторската фирма, наречена Международен валутен фонд. Може да се каже, че в света на големите финанси фондът е нещо като еквивалент на онези момчета, които идват при теб и ти чупят краката или те возят в багажника на колата си, след което любезно ти поднасят да подпишеш един документ, с който се отказваш от безплатно здравеопазване, замразяваш пенсиите и заплатите, приватизираш икономиката, като я продаваш на безценица, и забравяш да харчиш бюджетни пари за социални програми. Всичко това плюс счупените ти крака се нарича интелигентно „структурна реформа”. По-лошо става, ако се опиташ да им обясниш, че си суверенна държава и не желаеш да спазваш предписанията. Тогава идват други момчета, от военните бази, и на армейски жаргон ти обясняват, че всеки е длъжен да си плаща дълговете. В своята книга Debt. The first 5000 years Дейвид Гребер казва: „Ако историята ни учи на нещо, то нейният урок е такъв: няма по-добър начин да оправдаеш едни отношения, основани на насилие, и да им придадеш нравствен облик, освен да ги изразиш на езика на дълга. Така разбира това и мафията”. Подобни са нещата и ако някоя страна реши да се освободи от долара и да приеме друга резервна валута. Глобалният статус на долара освен от държавните облигации до голяма степен се поддържа и от това, че от 1971 г. това е единствената валута, използвана в търговията с нефт. Всеки опит да се използва друга валута в търговските операции e особено дразнещ за Вашингтон, макар че това не се декларира официално. Когато обаче Иран и Ирак преминават на разплащания в евро, много скоро след това започват американските бомбардировки, които завършват с военната окупация на Ирак и въвеждането на санкции за Иран. За да засили ефекта от мерките, президентът Буш обявява тези страни за т.нар. „ос на злото” като, естествено, не забравя да добави за асортимент и Северна Корея. След като САЩ организират военния конфликт в Украйна и така успяват да конфронтират Европа и Русия, изправяйки ги на ръба на военен сблъсък, безпомощният ЕС може да разчита единствено на НАТО (разбирай САЩ) за гарантиране на своята сигурност. Европа не разполага с достатъчно военна мощ и губи възможността да претендира за ролята на глобална сила. Европейският съюз не може самостоятелно да формулира политически решения, тъй като е длъжен да подкрепя тезите на САЩ. Но това е по-малкият проблем. Въпросът е, че напредналият процес на формиране на европейска идентичност чрез държавите в ЕС ще започне да се забавя или ще тръгне в обратна посока. Европейските страни ще стават все по-фрагментирани и все по-трудно ще могат да дефинират някакви общи интереси. За ЕС ще става все по-проблематично да формира работещи институции. Политическата парализа може да се окаже съвсем вероятен сценарий за Европа. Европейските елити със сигурност разбират, че сигурността на Европа зависи от НАТО, което всъщност означава зависимост от САЩ. Но тъй като повечето функционери, заемащи най-високи позиции, получават постовете си след одобрението на САЩ, то те налагат проамериканския вектор на развитие в европейската политика. Вашингтон създава мощно атлантическо лоби, особено във водещите европейски държави. Показателен е потокът от антируски изяви, които обхващат 90% от публичните изказвания на европейския елит. Особено активни в това отношение са т.нар. „брюкселски еврократи”, издигнали се на своите постове с парите на американските финансови кръгове и одобрението на вашингтонските политици. Всичко това се случва с мощната подкрепа на „независимите” европейски електронни и печатни медии, 80% от които се финансират от политическата и финансовата олигархия на САЩ. За да няма никакво съмнение, че това е така, в края на май в латвийската столица Рига се провежда конференция относно „борбата с руската информационна заплаха”. Присъстват представители на всички големи европейски медии. ЕС обещава десетки милиони евро в подкрепа на свободните медии на шестте държави от Източното партньорство. Те лансират идеята за създаване на „фабрики за производство на регионално съдържание” за борба с руската пропаганда. По този начин ЕС решава въпроса, как пристрастната журналистика, за която плаща Русия, да бъде победена от „независимата” журналистика, за която плаща ЕС. Към идеята се присъединява и британският мозъчен тръст „Чатъм Хауз”, който иска много по-големи инвестиции в медиите „за борба с лъжливите наративи на Кремъл”. Същата медийна пропагандна машина, представяйки конфронтацията между Европа и Русия за централна тема в европейския политически живот, всъщност или не е наясно, или прикрива истинската причина за конфликта. Очевидно е, че американците няма да се замесят в такъв конфликт, ако нямат полза или ако не се чувстват застрашени по някакъв начин. Войната на границата с Русия в действителност се води не между Европа и Русия и даже не между Русия и САЩ. Просто тук се кръстосват интересите на двете най-големи икономики в света – китайската и американската. Ако ходът на събитията се разглежда от гледна точка на интересите на двете глобални икономики, веднага става ясно, че Русия не е главният субект в този конфликт. Между Китай и Европа Русия е само една транзитна зона и доставчик на въглеводороди. В действителност се води борба за европейския пазар между двата икономически колоса Америка и Китай. Русия има нещастието да активизира отношенията си с Китай и веднага е „наказана” с украинския сценарий. САЩ имат нужда от такава Русия, която да блокира транзитния път между ЕС и Китай. Вашингтон си представя една кротка, контролирана, проевропейски настроена Русия, която с транзитната си политика ограничава търговията между ЕС и Китай. Но когато САЩ разбират, че това няма да се случи, те организират преврата в Украйна и поне частично решават проблема си. От една страна, Украйна ще възпрепятства транзита на руски енергоресурси в Европа, а от друга, донякъде ще прекъсне потока от китайски стоки в същото направление. Китайците не се бавят с отговора и още в началото на украинския конфликт започват да разработват глобалната си програма, наречена „Нов път на коприната”. Съпоставяйки фактите, ясно прозират намеренията на Вашингтон да „изчисти” европейския пазар от руско и китайско присъствие, подготвяйки го за „враждебно поглъщане” чрез създаване на трансатлантическа зона за търговия и инвестиции. С развитието на глобализацията, когато експортът заема все по-голяма част от Брутния вътрешен продукт на страните, всеки един от двата гиганта – Европа и Америка – се стреми да фиксира собствена икономическа територия. Подобен процес развива Китай в Източна Азия. Към първоначалните държави – участнички в Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА: САЩ, Канада и Мексико), Вашингтон добавя още и Централноамериканската зона за свободна търговия, като към седемте страни от зоната в проекта са включени също така Чили и Доминиканската република. След това Буш изненадващо на среща на Организацията на американските държави предлага да се създаде Свободна търговска зона на Америките (СТЗА). Планира се страните от континента (без Куба) да учредят СТЗА на 1 януари 2005 г. Това намерение не се осъществява заради световния подем на антиамериканизма, но САЩ не са се отказали от намерението си континентът да се утвърди като истинска регионална среда за американските интереси. Тази матрица трудно може да бъде наложена в Европа, защото СТЗА е чисто търговска спогодба. За европейските страни САЩ подготвят по-специален проект, наречен Пакт за трансатлантическа търговия и инвестиции (ТТIP). Целта е обединяването на ЕС и САЩ в наднационален икономически блок и премахване на нетарифните бариери пред инвестициите. Зад тази доста неясна формулировка стои всичко, което транснационалните корпорации смятат за пречка пред извличането на максимални печалби. Т.е. всички трудови и потребителски стандарти, екологични норми, приети от отделните национални държави, а така също системата от данъци и публични услуги, които ги финансират. Впечатляващ е фактът, че не правителствата на държавите от ЕС издигат тази идея. Неслучайно най-големият лобист, подкрепян от еврократите, за подписване на такова споразумение е елитарният клуб Трансатлантически икономически диалог (Trans Atlantic Busines Dialogue – TABD), обединяващ президентите на най-мощните американски и европейски корпорации. От средата на 90-те години на миналия век клубът работи за интеграцията на ЕС и САЩ в единен икономически субект, функциониращ по ултралибералните правила на САЩ. След като Европа във военно отношение вече е тотално контролирана от САЩ, с подписването на ТТIP капанът за Европа окончателно ще хлопне. Америка най-после ще може да пристъпи към обединяване на пазарите на Европа и САЩ. С такава солидна база САЩ вече спокойно ще могат да продължат експанзията си към Азия, за да си гарантират своята световна хегемония. Подобно е положението и с Китай. Става въпрос за същия стремеж към хегемония. Разликата за всички останали е, че мястото на Америка един ден ще заеме Китай. И в двата случая картината за Европа е нерадостна. Да се надяваме, че поне няма да се сбъдне предсказанието на Шарл дьо Гол, който казва: „Не европейските политици ще обединят Европа. Европа ще бъде обединена от китайците”. Така че, докато води безсмислена битка с Русия, ЕС всъщност подарява Европа на Америка, като прецаква Китай. Ако изобщо има изход за Европа, то единственият възможен изход е да възстанови отношенията си с Русия. И така да се противопостави на апетитите на двете глобални сили САЩ и Китай, които буквално настояват да анексират континента. Европейските политически елити са изправени пред много сериозно предизвикателство. Те трябва много прецизно да оценят новите геополитически промени и сложността на европейския проект. В противен случай Европа ще се превърне в протекторат на САЩ или на Китай.