На 18 март 2018 г. в Русия се провеждат президентски избори. Този път желаещите да седнат в президентското кресло в Кремъл са около тридесетина. Сред тях има само един, който е заинтересован неговите съперници да проведат успешна предизборна кампания. Това е действащият президент на Руската федерация. Тези, които са се родили в началото на първия президентски мандат на Владимир Путин, след една година ще станат студенти или ще отидат да служат в армията. Времето си върви неусетно. Социологическите проучвания показват, че три четвърти от гражданите на страната, включително две трети от младежите, твърдо подкрепят сегашния държавен глава. Президентската предизборна кампания бе открита на 18 декември 2017 г. В полунощ на 12 януари 2018 г. приключи окончателно срокът за подаване на документи на кандидатите за президентската надпревара. Общо партиите издигат 21 човека, а Владимир Путин и останалите кандидати са издигнати от инициативни комитети.

МНОГО КАНДИДАТИ ЗА ПРЕЗИДЕНТ. АЖИОТАЖ И ЕКЗОТИКА

Първи в ЦИК се регистрира „вечният” кандидат на ЛДПР (Либералнодемократическата партия на Русия) колоритният Владимир Жириновски. КПРФ (Комунистическа партия на Руската федерация) издигна за свой кандидат Павел Грудинин. „Алианс на зелените” – Елвира Агурбаш. Монархическата партия на Русия ще бъде представена от Антон Баков, Партията на социалната защита от Михаил Козлов, а Партията на добрите дела от Екатерина Гордон. Тези, които следят руските медии, остават с впечатление, че президентската предизборна надпревара по-скоро принудително отвлича сегашния президент от работното ежедневие. Съществуват опасения, че на 18 март 2018 г. гласоподавателите няма да се явят масово пред избирателните урни. Няма да има достатъчна електорална активност. Затова палитрата на кандидати за президент е рязко разширена и обогатена. Не липсват силно екзотични личности. Представителят на Монархическата партия на Русия е жива забележителност от Екатеринбург. Антон Баков се самопровъзгласи за председател на министерския съвет на виртуална държава, която той сам създаде на атола Суворов. Кораловият остров е разположен в южната част на Тихия океан в Полинезия. Има кандидат от партията „Човек, справедливост, отговорност”. Има даже издигнат кандидат от „Партия Социални реформи – Печалба от природни ресурси – За народа”, за която никой не подозира, че съществува. В руските медии най-често се появява кандидатът на комунистите, бизнесменът Павел Николаевич Грудинин. Той е на 57 години и никога не е градил политическа кариера. Не се напряга много. Не впечатлява особено комунистическия електорат със своите бизнес идеи. Най-вероятно до изборите Павел Грудинин ще представлява „партията на гневните коментари в социалните мрежи”. Всичко, което Грудинин предлага, го има в предложенията на постоянните обитатели в социалните мрежи: пари трябва да се дават на пенсионерите и майките, а крадците олигарси да се пратят в затвора. Известна популистка позиция, която има своите достойнства и недостатъци. Притежава очевиден таван на симпатии сред електората.

Екзотичната кандидатка за президент и генератор на „сензации” Ксения Анатолиевна Собчак вече два месеца води активна кампания срещу всички останали кандидати за президент. Социологическите проучвания й дават не повече от 2%. РИА „Новости” съобщи, че и „президентът на СССР” е подал документи за участие в изборите за президент на Русия. Агенцията уточни, че Тристан Присягин, който преди това се е провъзгласил за президент на СССР, е донесъл в ЦИК необходимите документи за регистрация. На въпроса, дали има партийна принадлежност, той се е нарекъл „комунист от „Единна Русия”. Повечето от останалите кандидати за президент са от типа „вие не го познавате и въобще малко са тези, които го познават”. Един от тях откровено споделя: „Сега всяка седмица ме канят в токшоу, а преди това само веднъж годишно ми беше много”. Кандидатите за президент въобще не се вълнуват от крайния резултат в президентската надпревара. Те търсят максимално медийно присъствие до 18 март. Да повишат своята публична цитируемост, която по-късно да конвертират в нещо по-сериозно лично за себе си. Тези хора могат да бъдат разбрани. Даже директорът на рибокомбината в Мурманск бе принуден да се прави на журналист на пресконференцията на Владимир Путин с цел да се добере до микрофона в пряк ефир и да сподели пред държавния глава своите идеи за подобряване на работата в повереното му предприятие.

ИГРАТА С КАНДИДАТУРАТА НА ПАВЕЛ ГРУДИНИН

Най-любопитна е издигнатата кандидатура на Павел Грудинин от КПРФ. Първоначално той бе представен като директор на подмосковския совхоз „Ленин”. В последно време все по-често в медиите се твърди, че той реабилитира понятието „предприемач” в Русия. Той не е апаратчик. Не е олигарх. Неговата „историческа” родина е совхозът „Ленин”, който се намира в предградията на Москва. Истински „обикновен руски мужик”. Много прилича на Александър Лукашенко, белоруския президент. Не е против САЩ, гейовете, жидобандеровците, а е против Путин. Анализаторът Валерий Пякин твърди, че същите руски медии, които подкрепят политическите изяви на Алексей Навални, активно пиарят за Павел Грудинин. Един от журналистите, който го популяризира, е Леонид Радзиховски, автор в „Ехото на Москва”, радио „Свобода” и вестник „Еврейско слово”. Работи и за редица украински медии, в които обяснява колко зле са руснаците. Павел Грудинин е директор, но и съсобственик, който притежава 40% от непубличната компания, която се нарича совхоз „Ленин”. В действителност основният доход в совхоза се получава не от земеделие, а от даване под аренда на земя за търговски центрове и други подобни обекти. Работниците получават средно по 78 000 рубли (2250 лева) на месец. Павел Грудинин е разумен капиталист. Дава добри заплати и социални бонуси. Остава да се отговори на въпроса, защо журналист от вестник „Еврейско слово” преживява толкова много за руските селскостопански труженици. За тях преживява и бившият посланик на САЩ в Русия Майкъл Макфол, който е верен последовател на Хилъри Клинтън. Отговорът моментално става ясен, ако се гледат участията на Павел Грудинин в политическите предизборни токшоу програми по телевизионните канали. Той апелира от екрана: „Стига сме разпространявали имперски амбиции”. „Войната в Афганистан е причина за краха на СССР”, добавя той. Павел Грудинин се притеснява: „Дано Сирия не стане втори Афганистан! Не трябва да помагаме на други страни. Дайте да се заемем със своята държава”. Точно за същите лозунги Михаил Горбачов получи Нобелова награда за мир преди години. В резултат на действията на Горбачов СССР се разпадна, загуби всички свои съюзници и всички пазари, които имаше, а днес танковете на НАТО са дислоцирани в Прибалтика. Посланик Майкъл Макфол може да бъде разбран. Той иска руснаците да изберат който и да е друг, само да не е Владимир Путин. Павел Грудинин има приятна визия. Говори разумно и има знания в областта на бизнеса. Неговите възгледи в социално-икономическата сфера са правилни от гледна точка на предприемача. Той е поредният бизнесмен, който се опитва да влезе в политиката, спекулирайки с леви идеи. Няма да бъде нито първият, нито последният. Прави впечатление обаче, че знанията му в областта на политиката се намират в зачатъчно състояние. Участието на Павел Грудинин в няколко програми по централните руски телевизии показа неспособност за политическа дейност и липса на собствена програма. На въпрос за неговата политика в областта на икономиката неговият отговор е в стил „ще се съберем на съвещание и към средата на февруари ще можем да ви отговорим”. Трогателно смешно. По-скоро Павел Грудинин с участието си в президентските избори прави реална заявка за позиции като губернатор на Московска област или министър на селското стопанство. Няма нищо чудно. Павел Грудинин трудно ще победи сегашния държавен глава. Президентът Путин е институция, а не физическо лице. Той се наложи като такава по време на прехода от финансово задушаване и разграбване на страната по либерални ​​​​ рецепти от 90-те към нейното възстановяване и комплексна модернизация. Има нещо неясно в победата на Павел Грудинин на праймериз в Левия фронт, в резултат на която бе издигнат за кандидат на комунистите в президентската надпревара. Той победи свръхпопулярния в левите среди Юрий Юревич Болдирев. В КПРФ Павел Грудинин бе прокаран с помощта на маргинални леви персонажи, склонни към майданни изпълнения. Между тях има монархисти и даже „нацики”. Самите те се наричат „националпатриотични сили”. Има сериозни съмнения, че след прогнозируемата загуба на Павел Грудинин на изборите ще се създадат условия за игри от майданен тип с викове и улични крясъци „Откраднаха ни победата”. Подозрителни са резултатите от фалшиви социологически изследвания, които се пускат в социалните мрежи. В тях на Павел Грудинин се приписва рейтинг от порядъка на 50-60%, което е очевидна лъжа. Още повече че той е неразпознаваем извън Москва. Около Павел Грудинин се въртят различни съмнителни личности като споменатия по-горе Юрий Болдирев, който бе член на Междурегионалната депутатска група (МДГ), която активно работеше преди години за разпадането на СССР. В МДГ са били съветници американски експерти, журналисти от радио „Свобода” и журналисти от други чужди медии. Проектите на Междурегионалната депутатска група бяха финансирани от фондация „Форд”, фонд „Карнеги”, фонд „Рокфелер”, Националния фонд за демокрация на САЩ и други американски благотворителни фондове, свързани предимно с Републиканската партия на САЩ. Въобще може да се каже, че Павел Грудинин е интересен, защото той ярко илюстрира кончината на КПРФ. Той поддържа предизборната програма на КПРФ, но не програмата на партията. Двете програми не са едно и също. На практика КПРФ издигна чуждо лице, което няма нищо общо с комунистите и няма никакво организационно отношение към тях. Вестник Washington Post написа, че Павел Грудинин „е кандидат за президент на Русия, който няма шанс за победа, но на хората им е свойствено да мечтаят”.

СИМВОЛИКАТА В ДАТАТА 18 МАРТ 2018 г.

На 18 март преди четири години към Русия се присъединиха Крим и Севастопол. В постсъветската история това събитие е с епохално значение. По-важно от него няма. Със своето решение Владимир Путин се превърна в исторически знакова фигура, в „обединител на руските земи”. След самоубийството на СССР Русия изпадна в състояние на кома. Страната премина на външно управление. Президентът Борис Елцин пиянстваше често и ставаше за смях и подигравки по време на своите посещения в чужбина. Неговият външен министър Андрей Козирев беше наречен МИСТЪР „ЙЕС” . Всяко суверенно решение на Москва се приемаше като престъпление. Всяка крачка бе невъзможна извън начертания от Вашингтон път. Френският политолог, историк, социолог и философ, специалист по история на Русия Ален Безансон твърди, че е необходимо да се разбере дали Русия е изоставаща част от Европа, или е нещо съвсем различно. И в зависимост от отговора да се градят с нея съответните отношения. Съветските реформатори бяха далеч по-крайни и цинични по отношение на своя народ. Александър Яковлев, съветски историк, учен, публицист и политик, откровено нарича руснаците варвари, хиляди години живеещи в тотална жестокост и насилие. Той е считан за главен идеолог, „архитект” на неуспялата перестройка в СССР на Горбачов. Западът и днес няма единна позиция по отношение на Русия. Не е определил дали Русия е някаква недоЕвропа или, както написа Освалд Шпенглер, нещо съвсем чуждо. През 90-те руснаците живееха под социалнополитически гнет. Масите обедняваха с огромна скорост. Мизерията се възцари в страната. Социалното неравенство придоби чудовищни размери. Например финансови- ят министър Антон Силуанов по информация на известния икономист Валентин Катасонов получава месечна заплата в размер на 1 700 000 рубли (25 000 евро). Елвира Набиулина, председател на Централната банка на Русия, получава 230 минимални работни заплати на месец. От 1 юли 2017 г. в Руската федерация минималната заплата е в размер на 7800 рубли (115 евро). Което означава, че Елвира Набиулина заработва месечно малко над Антон Силуанов. Властта в Москва бе бутафорна. Русия дълго време се управляваше напълно от Запада и позорните президентски избори през 1996 г., когато бе преизбран Борис Елцин, са ярко доказателство за това. Но ръчното управление на Руската федерация не бе най-лошото. Страната изпадна в абсолютен ментален и цивилизационен колапс. Руснаците започнаха да се отказват от своята идентичност. Така както болшевиките започнаха да изграждат съветския човек, така Западът започна да създава новия росиянин, гражданин на Руската федерация, независимо от своя етнически или национален произход. Западът допусна две основни грешки, които изглеждат парадоксални. Първо, унижението на Русия се превърна в публична екзекуция. Второ, въпреки огромните усилия от страна на Запада руската страна не бе „успешно” унищожена. Западът не успя тотално да изтрие това, което бе натрупано в цивилизационната памет на руснаците през „варварските” хилядолетия. За десетина години бе постигнат само частичен успех. Руският народ запази в недрата си своята историческа „имперска искра”. В обикновения руснак, че даже и в някои от управляващите, започнаха да съзряват реваншистки настроения в резултат на униженията. Русия като защитник на балканските славяни много трудно преживя разгрома на сърбите в Югославия. Западът пренебрегна, даже не предупреди Москва, че ще бомбардира Белград. Премиерът Евгений Примаков, който по това време летеше за Вашингтон, даде заповед самолетът му да направи завой над океана и се завърна в руската столица. По онова време американците пробиха дъното на руските унижения. В края на 90-те все повече руснаци започнаха да си задават въпроса: А КЪДЕ Е ТВОЯТА РОДИНА, СИНКО? След 2000 г. в Русия ясно избуяха посетите семена през 90-те. Във всички сфери в Руската федерация се наблюдаваше загуба на идентичност, от социалния сектор до изкуството. Русия дълго време бе разкъсвана на парчета от безкрайни реформи по западен образец и тотален франчайзинг. Но руският човек не успя да се превърне в копие на своя западен събрат. Той се превърна в негова пародия, наречена „новите руснаци”. В руския народ съзряваше вътрешният Запад, състояние на границата между желанието да станеш част от големия западен свят и невъзможността това да стане поради лични и колективни особености. Руската идентичност със своите многовековни традиции се разклати и бе подложена на унизителни насмешки. Ако американците бяха успели да завладеят Крим и да установят на полуострова свои военни бази, то Русия и лично Владимир Путин щяха да бъдат окончателно разгромени. Тогава руските претенции за статут на велика държава щяха да бъдат смешни. Русия щеше да бъде принудена да приеме, че нейната хилядолетна история е стигнала до своя край. А нейната идентичност е чужда и робска. Връщането на Крим и Севастопол даде обратен ефект. Подейства като силен електрошок. Русия получи адреналинов удар в сърцето. Тя се пробуди. Не става въпрос за територия, която е геополитически, стратегически важна, а за символика. За точка на събиране, в която векове наред са се фокусирали културните, духовните, военните линии на руската мощ. Русия получи Крим не като военен трофей, така както албанците получиха Косово. Не като откупена територия. Крим се присъедини към Русия на доброволни начала, даром. Най-важното бе, че това се случи безкръвно. В резултат Москва пое чудовищна отговорност пред своята собствена история и народ. Кримчани предпочетоха руската цивилизация пред западната цивилизация. И това бе отговор на въпроса: КЪДЕ Е ТВОЯТА РОДИНА, СИНКО? С присъединяването на Крим и Севастопол към Руската федерация в Русия се сблъскаха вътрешният Запад и вътрешният Крим. Вътрешният Крим се оказа по-мощен от вътрешния Запад. За първи път след разпадането на СССР на Русия бе даден колосален енергиен заряд. За първи път в най-новата история на руснаците се наблюдаваше примирие между воюващите помежду си лагери. Но най-сложното предстои. Защото на 18 март 2014 година между Република Крим и Русия беше сключен Договор за приемане в състава на Руската федерация на независимата суверенна Република Крим. Така беше положено началото на сложен, труден и дълъг път. Той минава и през президентските избори на 18 март 2018 г. Крим бе наречен от Владимир Путин „сакрален център на Русия”. Става дума за съединяване на постсъветска Русия с нейната деформирана идентичност и кримска Русия също с нарушена идентичност. Построеният Кримски мост не е достатъчен. Необходим е духовен, социокултурен мост, който да свърже Русия с нейната най-важна метафизична същност. Да, Крим е точка на събиране, но много лесно може да стане и точка на разпад. Това, което се случи на 18 март 2014 г., даде възможност, даде шанс на Русия да възстанови своята историческа идентичност. Този шанс ще бъде валидиран на изборите на 18 март 2018 г. Този шанс ще бъде ключов за изграждането на бъдещия образ на Русия. На изборите на 18 март 2018 г. отново ще наблюдаваме сблъсък между вътрешния Крим и вътрешния Запад. През 2014 г. кримчани направиха своя избор. Останалите руснаци ще направят своя избор на 18 март 2018 г. От това зависи не само кой ще седне на президентското кресло в Кремъл, а личното и колективното бъдеще на всички руснаци.

ПРЕДИ И СЛЕД ПРЕЗИДЕНТСКИТЕ ИЗБОРИ

В Русия противниците на властта все по-шумно твърдят, че в навечерието на президентските избори Западът ще арестува задграничните сметки на приятелите на Владимир Путин. След което се очаква да стане преврат или майдан. Двете са едно и също. Ако се случат, то Русия ще бъде срината подобно на СССР. Прокремълските пропагандисти и политолози са категорични и повтарят: „Няма да дочакате”. За тях президентските избори имат технически характер, нямат никакво отношение към същностните процеси в страната. Вотът на 18 март 2018 г. няма да промени нищо в Русия, нито в света. Същностните процеси са в промяна на структурите в руското общество, в съзнанието на руснаците. Официалните политически експерти в Руската федерация свеждат ключовите събития за страната към действията на Москва в чужбина. Много внимание се отделя на военната победа в Сирия. А в действителност главните събития в Близкия изток предстоят. През следващите години обстановката в региона ще се усложнява. Световните събития през 2017 г. не бяха в Сирия. Успехът на руските Военно-космически сили е следствие от процесите в света, които не е прието да се забелязват от масите. Причина за тези процеси се явява „голямото световно събитие” за изминалата година. А то е избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Централното събитие за 2017 г. е смяната на световния хегемон. Новият световен хегемон е Китай в съюз със световните олигархически групи, които една година преди това поставиха в Овалния кабинет Доналд Тръмп като нов стопанин на Белия дом. През последните четири години Русия води ариергардни геополитически сражения, имайки за цел да не изпадне от числото на участниците, които си преразпределят света. Основните битки се водят между най-мощните транснационални олигархически групи. Те си делят света. През 2017 г. официалната управляваща класа в Русия плавно започна да преминава от неолиберални към охранителни позиции в съюз с новия световен хегемон в лицето на Китай. През 2018 г. Руската федерация я очаква работа за решително укрепване на новия охранителен тренд. А не реновиране на страната, не смяна на елита и на икономическия модел. Конфликтите около Исакиевския събор, скандалите с театралния център „Гогол”, ажиотажът около филма „Матилда”, балетът „Нуреев”, изказването в Бундестага на ученика Николай Десятченко от Уренгой, мероприятията в центъра „Елцин”, унизителното решение на МОК по отношение на руския олимпийски отбор, атаката на „Конгреса на руската интелигенция” срещу шефа на ФСБ и редица други подобни са следствие на протичащия по-горе преход. Всички изброени събития и някои други такива в днешна Русия се вписват в рамките на три взаимосвързани и професионално управлявани от чужбина процеси: десъветизация, дерусификация и дехристиянизация. Всеки изкуствено предизвикан сблъсък в руското общество през изминалата година бе поражение за държавниците във властта, на руското, на православните в обществото. В какво се състои охранителния тренд на сегашната руска власт? Не става въпрос за съхраняване на традиции, общество, нация, семейство и държава. Въпросът опира до стремежа на постсъветските елити да съхранят своето привилегировано положение, което те придобиха в резултат на разрушаването на СССР и разграбването на държавните активи. Въпреки всички руски успехи в областта на Военнопромишления комплекс, въпреки успешното противостоене на САЩ на международното поле, въпреки високия рейтинг на руския държавен глава разрушителните тенденции в самата Русия са прекалено мощни. Те трудно могат да се преодолеят без смяна на модела на управление на обществото и държавата. Не става въпрос да се избегне баналният разпад на Руската федерация. Необходимо е да се спре нейната социокултурна деградация, превръщането на бившата мощна държава в територия, в периферия на граничещи с Русия цивилизации като западноевропейската, американската, китайската, ислямската... което е основната цел на руските хибридни противници на Русия. Засега те се справят нелошо със своите задачи. Въпреки всички външнополитически успехи на Русия враговете й продължават да печелят битки на вътрешнополитическия фронт вътре в страната. Цивилизационните основи на руската цивилизация продължават да се рушат. Ако тенденцията се запази, то не е далеч новият тотално девиантно-потребителски морал, основан на деструктивни стандарти на поведение. Не става въпрос за Руската федерация като държава. Тя може да съществува безкрайно дълго. Но руският народ, това, което наричаме руски свят, може в сравнително кратък срок да се промени неузнаваемо. Например Украйна само за двадесет години се превърна от руска по своята същност република в марионетна русофобска държава с вилнеещи в нея бандеровци и фашизирани елементи. Ако Русия, която хиляда години изпълнява ролята на държава котва на православния християнски свят се превърне на аналог на Украйна, то това значи ли, че се е съхранила като държава? Основна цел на хибридната война срещу Русия през 2018 г. ще бъде намаляване на числеността на трите основни мнозинства: левите традиционалисти, руските патриоти и хората с православна култура. Ще продължат да бъдат в конфликт интересите на управляващите-охранители, които искат да съхранят своята власт и собственост, с интересите на Русия като държава. В началото на ХХ век гражданската война на руска територия продължава няколко години. Днешната хибридна гражданска война вероятно ще продължи доста по-дълго. След президентските избори на 18 март 2018 г. започва поредният шестгодишен период на битката за Русия. Време, в което Москва трябва да бъде съюзник на новия световен хегемон, ако желае да оцелее. Китай планира в периода до 2021 г. да закрепи своята лидерска роля в света. После, от 2021 до 2024 г., да реализира в пълен обем доктрината на „Великият път на коприната” за постигане на „китайската мечта”. След като Владимир Путин бъде преизбран на президентските избори през март 2018 г., Русия ще навлезе в един от най-трудните периоди в своята история. Ето защо е от изключително значение дали Путин ще получи малко над 50% при вота. Или ще бъде преизбран с над 65% от гласовете на руснаците. От изборните резултати, от участието в изборите зависи неговата легитимност като президент. Убедителната победа на Владимир Путин ще засили увереността в благополучното бъдеще на Русия.