НАТО бе основан в широкия контекст на американския План „Маршал”, както и като част от американската амбиция за обединение и подготовка на развитите държави от Северна Америка и Европа за задаващата се Студена война. За нея се твърдеше, че ще се води срещу комунизма, но всъщност тя беше насочена срещу Русия, която бе ядрото не само на СССР, но и на цяла Източна Европа. НАТО се учредява на 4 април 1949 г. във Вашингтон с подписването на Северноатлантическия договор, чийто небезизвестен член 5 гласи:
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.
Въпреки това, често бива игнориран следният текст от преамбюла на Договора:
Страните по настоящия Договор потвърждават своята вяра в целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации и желанието си да живеят в мир с всички народи и правителства,
Решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, които се основават на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона,
В стремежа си да съдействат за повишаването на стабилността и благоденствието в Северноатлантическата зона,
Решени да обединят усилията си за колективна отбрана и за запазването на мира и сигурността, сключват настоящия Северноатлантически договор.
Следователно, всяко нещо, което би могло да бъде в нарушение на „целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации и желанието да живеят в мир с всички народи и правителства” и с „върховенството на закона”, би трябвало да се тълкува като нарушение на учредителния договор, независимо от това, че някой може да твърди обратното. (Що се отнася до „принципите на демокрацията”, това е проблем от практическо естество, който в определени случаи би трябвало да се решава чрез гласуване, с цел да се установи каква е волята на народа в страната. А колкото до „индивидуалната свобода” то това често е свободата на една група хора, която е противопоставена на свободата на друга група, заради което самата свобода губи значението си по същество и се превръща по-скоро в клиширана фраза. Понятието „върховенството на закона” също би следвало да бъде предмет на дебат, който би могъл да се проведе в рамките на ООН, за да не е толкова неопределено. Още повече, ако говорим за „индивидуална свобода”, то Съветският съюз е сред страните учредителки на ООН и на Съвета за сигурност, за които се предполага, че трябва, но не се водят от „индивидуални свободи”. И така, каквото и „върховенство на закона” ООН някога да е представлявало, то никога не е включвало „индивидуалните свободи”. Ето защо, отнасяйки преамбюла на Северноатлантическия договор към „принципите и целите на Устава на ООН”, изразът „индивидуални свободи” в НАТО се оказва, че не е нищо повече от една куха, безсмислена фраза.)
Северноатлантическият договор по начало е договор срещу Русия. Той не е и никога не е бил договор срещу комунизма. Идеологическото оправдание на НАТО е невалидно и това никога не е било нещо повече от военен съюз на Америка и нейните партньори срещу Русия и нейните партньори. В отговор, на 14 май 1955 г. бе създаден и Варшавският договор, който е автентична отбранителна мярка от страна на Русия и съюзниците ѝ. И действително това няма нищо общо с идеологията. Идеологията е само претекст за война – в случая за Студената война. В този смисъл, един невероятно точен документален филм, излъчен през 1992 г. по BBC, показва, че Управлението на стратегическите служби и ЦРУ са започнали американската война срещу „комунизма”, още преди приключването на Втората световна война, като са вербували „бивши” поддръжници на Хитлер и Мусолини, за да организират терористични атаки „под чужд флаг” в своите страни, с което много успешно наплашили европейците от „комунизма”(т.е. от Русия и нейните съюзници). Както споделя един от участниците в документалния филм: „През 1945 г. приключи Втората световна война и започна третата”. „Бившите” фашисти прегърнаха каузата на „антикомунизма”, която всъщност беше антируска кауза. Противопоставянето не бе „демокрацията срещу комунизма”, това бе продължение на войната на фашистите срещу Русия, но вече под знамето на „демокрацията”. В повечето демократично избрани правителства не бяха наясно с този процес до началото на 90-те години. Мозъкът на тази политика, брилянтният двоен агент Алън Дълес, през 1953 г. е официално назначен за директор на ЦРУ от президента Айзенхауер. Първоначално, този уронващ демократичните принципи процес в рамките на ЦРУ обхваща само една малка група хора в службата. Но Дълес, без грам угризения на съвестта, инфилтрира откровени нацисти в операцията си, която постепенно излиза отвъд границите на САЩ и обхваща партньорските държави. Ключовият играч в тази „антикомунистическа” операция е Джеймс Енгълтън – човек, който яростно ненавижда руснаците и е също толкова ненормален поддръжник на американската аристокрация, какъвто е и Дълес. ЦРУ обаче е само едно от много пипала, които е пуснала тази антируска операция, друг пример е Билдербергската група. Сетне ЦРУ финансира основаването на Европейския съюз, което се ползва със силната подкрепа на „билдербергите”. Това ни бе пробутано като демократичен глобализъм, който реално е нещо като фашистки глобализъм – диктаторски, но поднесен по далеч по-интелигентен начин от този, който Хитлер и Мусолини се опитват да наложат с въоръжена сила. Този глобализъм разчита в много по-голяма степен на силата на заблудата – сила, която се прилага срещу умовете, а не срещу телата.
Михаил Горбачов не можа да припознае този очевиден факт за НАТО (а именно, неговата неидеологическа и чисто завоевателска ориентация) и през 1990 г. се съгласи и участва в разпада на системата от съюзни на Русия държави, без да се изиска огледалния процес с Америка и нейните съюзници – например НАТО. Той в никакъв случай не беше стратег, а се опитваше да отговори адекватно на краткосрочните предизвикателства и така незабавно поиска демокрация. Горбачов не беше лош човек, може би прекалено самоуверен, но за съжаление по-неинтелигентен от истинския си враг – Джордж Буш-старши, който беше толкова тежко ненормален, колкото Горбачов беше принципен.
Източник: Strategic Culture
Превод: Антоанета Киселинчева