Завръщането към Азия (Pivot to Asia), което администрацията на Обама планираше, беше логично заради значението на региона, но още и заради непропорционално голямото внимание и ресурси, които САЩ отделят за други региони и особено за Близкия изток. САЩ проляха много кръв и пропиляха много средства в Близкия изток – разход, който не донесе пропорционални ползи. И крайният резултат за американските интереси беше отрицателен.

Фокусирането на Америка в Близкия изток продължи дълго по редица причини, някои от които са свързани със спецификите на региона, а други с вътрешната политика на САЩ. Разбира се, тук своя роля има и петролът, който е обект на особено внимание още от месеците преди края на Втората световна война, когато Франклин Рузвелт се среща с краля на Саудитска Арабия Ибн Сауд на американски кораб в Суецкия канал.

Като родно място на трите монотеистични религии в света Близкият изток е свързан с екстремизма на религиозна основа, който занимава Вашингтон вече 15 години. Действията на Русия в региона събудиха стария навик от времената на Студената война на този регион да се гледа като на шахматна дъска, на която се съревновават великите сили. А интересът се подхранва от само себе си. Извиването на ръце в конфликти като този в Сирия се дължи не само на безспорно кървавите събития на терен, но и на манипулацията, че този конфликт е изпитание за издръжливостта на САЩ.

Новата администрация на САЩ няма да има възможността да започне на чисто формулирането на своята близкоизточна политика и ще бъде жертва на вече съществуващото положение. Желателно е да се обърне достатъчно внимание на нерешените проблеми. Тъй като САЩ нанесоха големи щети в Близкия изток. Въпреки това новата администрация трябва да се върне към принципите и особено внимателно да преосмисли кое касае и кое не интересите на САЩ в региона. Дълбочината на американската намеса в Близкия изток обхваща твърде много цели (като например свалянето на президента на Сирия от власт), които погрешно биват третирани като част от американските интереси. Нещо повече, отговорното отношение към нанесените щети често деградира в оправдаване за пропилени средства, представяни като инвестиции, от които се правят опити да се извлекат някакви позитиви. Този подход често се използва спрямо Ирак, което не е изненадващо, като се има предвид обемът на средствата, вложени от САЩ там.

Едно щателно преразглеждане би спомогнало да се идентифицират важните интереси в Близкия изток, макар че, дори взети заедно, те не са съизмерими с вложените от САЩ ресурси в региона. Петролът все още има своето значение, но не толкова заради вътрешното потребление, колкото заради влиянието му върху световната икономика. Ограничаването на насилието и екстремизма е друг легитимен интерес на САЩ в Близкия изток, особено като се имат предвид опасностите, които крие той за американските граждани. Съединените щати имат интерес от отслабване на т.нар. Ислямска държава, за да бъде развенчан образът й на победител, който стимулира потенциалните радикални ислямисти на запад.

Контролът на разпространението на оръжие също трябва да е сред приоритетите на новата администрация. Иранската ядрена програма, която бе обект на много притеснения, и опитите за създаване на ядрено оръжие бяха ограничени с постигнатото през 2015 г. международно споразумение. То въведе най-строги ограничения и наблюдение на държавите, които участват в него, и е успешен модел за неразпространение на ядреното оръжие в региона. В същото време обаче много сериозен проблем е разпространението на конвенционални оръжия, основно заради разпиляването на либийския арсенал след свалянето от власт на Муамар Кадафи.

Географското положение на Близкия изток като кръстопът между няколко континента е предпоставка за още една група интереси, които са част от проекцията на военната мощ на САЩ и са свързани с военния достъп и транзит, както и с безпрепятственото преминаване през Суецкия канал. Но крайният резултат не трябва да определя средствата. Само по себе си военното присъствие в региона на Близкия изток не е позитив за САЩ и може да има обратен ефект, както неведнъж сме наблюдавали.

Не по-малко важни са последствията, до които САЩ не биха искали да се стига. Националните интереси предполагат отсъствието на доминираща сила в Близкия изток, и най-вече създаване на баланс между играчите. Подобен баланс изключва възможността отделна страна да представлява особена заплаха извън региона и позволява на външни играчи включително и на САЩ да действат свободно. За щастие за разлика от региона на Източна Азия, където големият въпрос е до каква степен ще господства и каква мощ ще придобие Китай, в Близкия изток няма реална опасност от възникването на такава регионална доминираща сила. Най-развитата икономика и най-силна във военно отношение държава в Близкия изток – Израел, няма да се превърне във водеща за Арабския регион. Най-многолюдната арабска държава Египет загуби своя военен потенциал и сега е обхваната от икономически и други вътрешни проблеми. Следваща по брой на населението в региона е Иран. Въпреки че традиционната реторика го предполага, тя също няма да поеме доминиращата роля. Иран се бори с икономически проблеми, а във военно технологично отношение не може да се мери с въоръжените сили на страните от Персийския залив, което си е инструмент за регионално господство. Като се има предвид, че конфликтите в региона са най-вече на сектантска основа, Иран със своята шиитска идеология не би могъл да се превърне в хегемон на доминирания от сунити Близък изток. Близо четири десетилетия след революцията иранските лидери, както и всички останали, осъзнаха, че надеждите за подобни революции в региона са изпарени – Арабската пролет в никакъв случай не засили влиянието на Иран, а на някои места, като Сирия например, дори го ограничи. Този извод се отразява и в регионалните политики на Иран – защитата на съществуващите режими както в Сирия, така и в Ирак, където това се случва паралелно с действията на САЩ. Там, където не подкрепя статуквото, Иран се намесва в далеч по-малка степен от някои регионални съперници като Саудитска Арабия (например в Йемен). Иран подкрепя промени, които почти всички останали държави в региона приветстват (например в палестинските територии).

САЩ имат интерес и от предотвратяването на въоръжени конфликти, които стават толкова ожесточени, че човешкото страдание ескалира в нестабилност и бум на бежанския поток. Най-важното, което трябва да се знае, е, че негативните ефекти произтичат най-вече от самия въоръжен конфликт, а не толкова от конкретните последствия от него. За САЩ най-належащо е да сведат до минимум човешките жертви и харченето на средства и да преустановят всички действия, които предизвикват появата на насилие. Този подход често бива пренебрегван, тъй като не може да бъде стратегическа основа и се разглежда само като призив: „Престанете да правите глупости”. Но от решението дали да се въздържи да върши глупости зависи успехът на политиката на следващата президентска администрация или съответно нейният провал. Не бива да се използват каквито и да било критерии за измерване на постигането или провала на американските интереси в Близкия изток. Един такъв критерий е демократизацията, без да се защити националният суверенитет. Освен че отприщва вълна от недоволство, това има съвсем ограничен ефект върху интересите на САЩ в региона. Крехкият характер на демокрацията в Близкия изток я прави недостатъчно добра предпоставка за облагодетелстване на дадена държава за сметка на друга. Тунис е може би най-демократичната страна в региона, но тя е твърде малка и е в периферията на проблемите, които занимават американските политици. В Израел и териториите, контролирани от него, функционира добре установена демокрация, но това е система, основана на етнически и религиозни различия, където голяма част от хората, намиращи се в подчинено положение, са лишени от политически права. В Иран се провеждат президентски и парламентарни избори, които са важни и в тях участва цялото население, но демокрацията бива опорочавана от властта на хора, които не са на изборни позиции, но за сметка на това от тях зависи кои кандидати да бъдат допуснати до избори и кои не. В Ливан демокрацията е възпрепятствана от договорките между различни конфесионални групи. В Египет тя е само фасада на управлението на военен диктатор. А в монархиите като Кувейт например избраните с гласуване парламенти могат да бъдат разпускани по волята на монарха.

Друг подвеждащ критерий, който е особено актуален напоследък, е третирането на региона, както през Студената война – всяко засилване или отслабване на руското влияние беше еквивалентно на отстъпление или възход на САЩ. Тази концепция е погрешна, защото няма глобално идеологическо противопоставяне, което да е сравнимо с това между Съветския съюз и Съединените щати. Американските и руските интереси в региона не са взаимно изключващи се. Освен това дълго отстояваните позиции на Москва са свързани с прякото й и дългосрочно присъствие в региона, което е далеч по-умерено от позициите на САЩ, като тръгнем от Египет и завършим с Бахрейн.

Една от принципните позиции за изграждането на близкоизточната политика на САЩ от новата президентска администрация е остатъчният ефект от Арабската пролет. Регионът все още се тресе от политическите катаклизми. А надеждите за демокрация и стабилност не са съвсем отмрели. Целите на външните фактори включително и на САЩ трябва да бъдат насочени не към някаква кардинално нова за региона посока, а към ограничаване на последствията от това, което се случва там. Причините за конфликта са толкова сложни, колкото никъде другаде по света, а етническите, националните и идеологическите фактори се преплитат по начин, който не позволява да бъдат представени елементарно. Опростенческо говорене като това за „оста на злото”, регионалното противопоставяне между умерени и екстремисти или „оста Русия-Иран-Сирия” като основна характеристика на проблемите на сигурността в региона трябва да бъдат запратени на боклука.

Близкият изток е сцена на военните несполуки на САЩ. Най-голямата сред тях, инвазията в Ирак през 2003 г., все още предизвиква трусове в региона, подклаждайки гражданска война в Ирак, религиозни конфликти почти навсякъде в Близкия изток и зараждането на Ислямска държава. Единствената победа на фона на пораженческата равносметка е изтласкването на иракските сили от Кувейт през 1991 г. Но това бе отговор на една необичайна ситуация, която вероятно скоро няма да се повтори – откровена агресия, чрез която една държава се опитваше да погълне друга. Политиците трябва да вземат този урок от историята не като повод да се страхуват от използването на военна сила, а по-скоро като напомняне, че преди да я приложат в Близкия изток, трябва добре да помислят за нежеланите ефекти и границите, в които могат да се простират.

Като вземем предвид всичко това, водещият принцип на новата администрация при създаването на политики за региона трябва да бъде Хипократовият принцип „Преди всичко не вреди!”. Друг принцип трябва да бъде рисковете и разходите да са съизмерими с потенциалните ползи за американските интереси. Третият важен момент е да се осъзнае, че не всички проблеми, дори и най-страшните, подлежат на разрешаване, а дори и да са разрешими, невинаги САЩ са най-подходящите за тази цел. Често интересите и целите на други играчи в региона са по-големи и това понякога означава да се възползваш от балансиращата роля в сблъсъка на интереси. Което пък ни отвежда към основополагащото убеждение, че САЩ трябва да оптимизират влиянието си, като комуникират свободно с държавите в региона, разчупвайки оковите на обичайно използваните етикети „приятел” и „враг”. Това не означава, че Америка изоставя приятелите си, а че осъзнава, че всяка държава има интереси, които се припокриват, и такива, които се разминават с американските. Този подход дава възможност САЩ да се възползват от интересите на враговете, като ограничават опасността съюзници или псевдоприятели да поемат водеща роля. Подходът позволява на САЩ да извличат ползи, като се настройват отделни играчи едни срещу други.

Политиката на САЩ в Близкия изток трябва да бъде особено внимателна не само по отношение на справянето с проблемите, но и с оглед на последствията – именно това липсваше при вземането на решението за нахлуване в Ирак. Нещо повече, политиците във Вашингтон трябва добре да си помислят за това как техните действия се отразяват на общата нагласа към Съединените щати. Като цяло американската политика спрямо Близкия изток през последните десетилетия, особено военната им активност там, остави впечатлението, че САЩ са антимюсюлмански настроени – нещо, което подклажда антиамериканския екстремизъм и получава отзвук далеч отвъд Близкия изток.

Тези принципи съвсем очевидно се различават от преобладаващия обществен и политически дискурс на външната политика в САЩ. Налице е силен уклон към разбирането, че САЩ могат да решат всеки сериозен международен проблем, стига да се заемат с него (както и да вложат волята и ресурсите си). Има склонност към това Близкият изток да бъде разделян на приятели, които САЩ подкрепят, и врагове, с които се конфронтират или се стремят да поставят в изолация. Със сигурност има и политическа нагласа проблемите да бъдат поставяни на по-преден план и да е ясно, че се прави нещо за разрешаването им, а не да се отдава значение на дългосрочните последици. Най-голямото предизвикателство пред новата администрация ще бъде справянето с неизбежната вътрешна опозиция. Реалистичните предложения за политики трябва да отчитат необходимостта от преодоляване на тази опозиция. Разумната политика не бива да се огъва пред нея.

Сирия ще бъде обект на призиви за неотложни действия. Но изключително сложната война там, която всъщност представлява съвкупност от войни, е класически пример за ситуация без полезен изход. Многобройните критики към сегашната политика се основават на гнева от продължаващия смъртен хаос. Отдава се неоправдано голямо внимание на недостатъците на всяка друга алтернатива. Колко е трудно да преследваш добри каузи, без да подпомагаш лошите такива, се вижда от смесването на уж умерени бунтовници с местния клон на Ал Кайда.

САЩ нямат особен интерес от участие в подреждането на следващ политически режим в Дамаск. Трябва да приключим с лозунгите „Асад трябва да си ходи!”. Управлението на Асад доближава Сирия най-близо до стабилността. Възможните алтернативи няма да донесат повече стабилност, а от идеологическа гледна точка са дори още по-непривлекателни. Башар Асад няма да осъществи обявената от него цел за възвръщане на всеки сантиметър от територията на Сирия, но няма изгледи за решение на конфликта, което да не предвижда продължаването на неговия режим с подкрепата на Русия и Иран, и запазването на западната част на страната, която е под контрола на сирийските власти. Това, че американските политици не одобряват режима, не трябва да води до ситуацията сърцето да диктува на главата какво да прави. САЩ не бива да правят грешката да отговарят на човешкото страдание с ескалиране на войната. Друг важен въпрос, който се нуждае от отговор, е този за рисковете от ескалиране на преки сблъсъци между САЩ и Русия. САЩ могат да имат най-положителен принос към развитието на ситуацията в Сирия, ако използват инструментите на многостранната дипломация за намаляване на напрежението и за постигане на компромиси, които са приемливи за вътрешните играчи. Мултилатералният подход предполага да се излезе от монопола на Русия и САЩ, който доведе до провала на множество опити за прекратяване на огъня и въвличане на Турция, Иран и страните от Персийския залив в решаването на проблема. Американската дипломация трябва да се основава на взаимния интерес от приключване на кръвопролитията заедно с признаването на чуждите интереси. Независимо дали ни харесва или не, мотивацията на Русия да поддържа вече десетилетия наред Сирия е много по-силна, отколкото са интересите на САЩ там. Същото важи и за мотивацията на режима на Асад да оцелее. В същото време Америка има интерес от ликвидирането на квазидържавата ИДИЛ. И понеже този процес вече набра достатъчно инерция, проблемът пред новата администрация няма да е как да го ускори, а как да създаде среда, неблагоприятна за екстремизъм и насилие.

В съседен Ирак до времето, когато новата администрация на Тръмп встъпи в длъжност, вероятно ИДИЛ ще бъде изтласкана от Мосул. Но важният въпрос е кой ще поеме администрирането на възвърнатите територии и как ще бъде потушена борбата с бунтовниците в околностите на Северен Ирак. САЩ нямат интерес от намеса в разпределянето на отговорността и контрола, а по-скоро от овладяването на вътрешните конфликти между противниците на ИДИЛ, които подхранват нестабилността и споровете в тази част на Ирак. В този смисъл Турция, кюрдските милиции и правителството в Багдад биха могли да спомогнат за ограничаване на последствията. Новата администрация трябва да се пребори с далеч по-важни въпроси като този как правителството в Багдад да бъде подпомогнато да се изправи на крака. В същото време един стабилен и устойчив Ирак предполага децентрализация на властта. Правителството в Ирак не е изправено пред заплахи за оцеляването си отвън, какъвто е случаят с режима в Дамаск, а министър-председателят Хайдер ал Абади демонстрира разбиране на необходимостта от промяна в начина на управление на страната. Съединените щати трябва да насърчават това разбиране и с помощта на дипломацията да убедят и други държави от Персийския залив да подкрепят правителството на Абади. Това предполага, че трябва да се приключи с продължилото до безкрайност военно присъствие на САЩ, защото то не допринася за дългосрочната стабилност, както в миналото вече се убедихме. Тъкмо напротив, военното присъствие пречи на режима да работи самостоятелно и благоприятства създаването на недалновидни политики, които не отчитат рисковете за сигурността. Най-контрапродуктивните политики на САЩ са свързани със саудитската намеса в Йемен. Тя доведе до хиляди невинни жертви и хуманитарна катастрофа, без да доближи страната до разрешаването на конфликта. САЩ си създадоха нови врагове (особено сред хутските бунтовници, които противно на популярното разбиране, не са проксита на Иран) и отслабиха моралните си позиции да критикуват Русия и режима на Асад за невинните жертви в Сирия. За щастие в Конгреса вече оценяват правилно ситуацията, което е добра основа новият президент да се отърве от тази военна грешка. Щатите нямат интерес да се намесват в промяната на политическото устройство в Йемен и трябва дипломатично да подкрепят всяка формула, която дава изгледи за слагане край на войната. Включително и разделяне на Северен и Южен Йемен, което импонира на стремежа на Саудитска Арабия да няма силен Йемен в близост до границите си. Йемен е най-непосредственият пример за това, че американско-саудитското „съюзничество” заслужава обща подкрепа. Като се има предвид нейната роля в регионалните проблеми, както и на световните пазари на петрол, отношенията със Саудитска Арабия трябва да се поддържат и развиват. Но създаването на условия, в които саудитските лидери да се чувстват удобно и щастливо, не е част от американските интереси. Саудитците целят създаване на етнически и религиозни разделения, което не съответства на американските интереси. Сътрудничеството трябва да се основава на взаимните интереси, а когато има разминаване, това трябва открито да се признае. Тази гледна точка е валидна за съперничеството между Саудитска Арабия и Иран в Персийския залив. Трудно биха могли да се намерят причини да се даде подкрепа за някоя от страните, особено като се има предвид състоянието на демокрацията, човешките права, връзките им с екстремистки групировки и степента, в която те поддържат бунтовнически сили или използват въоръжени сили в други държави. Това съревнование е важно от гледна точка на постигането на баланс в региона, което е важно за САЩ, тъй като създава пречка за появата на регионален хегемон. А всяка намеса на САЩ в тези отношения трябва да бъде единствено с цел да бъдат коригирани някакви очевидни дисбаланси. В краткосрочен план отношенията на САЩ с Иран трябва да се концентрират върху прилагане на споразумението за ограничаване на иранската ядрена програма. Един негов провал би представлявал сериозна пречка пред неразпространението и би разчистил пътя на Иран към сдобиването с ядрено оръжие. С това споразумение бе премахната една от оковите на американската дипломация в региона, която трябва да бъде насочена към нормализиране на отношенията с Иран. Пълното възстановяване на дипломатическите отношения е повече от това, с което политиците от двете страни биха могли да се справят в следващите четири години, но въпреки това прокарването на американските интереси в Техеран би било важно за възстановяването на комуникацията. Би било полезно осъществяването на умерено сътрудничество там, където има известно припокриване на интересите, като например по въпросите на сигурността в Ирак и Афганистан. Там, където има разминаване на интересите, трябва да се следва моделът на ядреното споразумение: изискванията трябва да бъдат ясно формулирани, а САЩ трябва да осъзнаят, че за да получат нещо, трябва да дадат нещо. Подобни неясни искания като това да бъде спряно „престъпното” поведение или да се прекрати „дестабилизацията на региона” не прави иранските лидери по-склонни на компромиси. Вътрешната политика на Иран ще зависи от развоя на тези отношения през следващите години. Стъпките в посока на поддържане на добри делови отношения ще благоприятстват онези, които имат интерес от развитието на нормален бизнес и ще отслабят позициите на онези, които се стремят към конфронтация. Добрите икономически връзки със Запада, допринасящи за развитието на иранската икономика, ще заздравят позициите на умерените и прагматични политици като президента Хасан Рухани, който вероятно ще бъде избран за втори мандат, почти съвпадащ с този на новия американски президент. Въпреки реториката и широката подкрепа за санкциите срещу Иран в Конгреса САЩ нямат интерес Иран да страда от икономически затруднения.

Подобен селективен подход към проблемите, според който държавите в региона не се разделят на приятели и врагове, трябва да бъде основополагащ при политиката на САЩ в Близкия изток. Египет, който запазва значението си заради големината и централното си разположение в Арабския свят, изисква тъкмо такова внимателно отношение, особено с оглед на това, че все по-жестокият начин на управление на Абдел Фатах ел-Сиси поражда разпространение на екстремизма и създава нестабилност. Интересът на САЩ от сътрудничество с Египет по въпросите на сигурността е налице, но Вашингтон трябва да моделира отношенията си така, че да не се превръща в съучастник на режима. Защото някой ден САЩ ще бъдат обвинени, че са изоставили съюзника си, както се случи с Хосни Мубарак. Това ни отвежда към израелско-палестинския конфликт. Всеки опит на американската дипломация да разреши този проблем неизменно се сблъсква с прогнози за провал и безрезултатност. Причината за това са анализите на някои наблюдатели, които екстраполират неуспешните опити от миналото в настоящето. Друга причина са хора, които обслужват израелското правителство, което предпочита да не се предприемат действия и да не се шуми около окупацията. Този проблем продължава да занимава много хора дори извън границите на региона и има сериозни основания за подновяване на усилията. Темата продължава да бъде експлоатирана от агресивни радикалисти. Освен това времето за разрешаване на проблема чрез установяване на две отделни държави все повече наближава, особено като се има предвид продължаващото заселване на израелски граждани по Западния бряг, което прави подобно решение неосъществимо. Според някои времето вече е изтекло, но американската политика не бива да се влияе от подобни оценки. Стъпките за обособяване на две самостоятелни държави, единственият изход, който напълно ще задоволи националистическите амбиции както на израелците, така и на палестинците, не изключва и резервен план за установяване на равни права за всички в рамките на една държава. За разлика от много други регионални конфликти, които погрешно се свързват с американско покровителство, в случая САЩ си навлякоха този проблем с огромната финансова и дипломатическа подкрепа за Израел, продължила години наред. Специалното отношение от страна на САЩ в този конфликт гарантира не само ограничаване на вредите от асоциирането им с действията на Израел в териториите, но е и въпрос на морална отговорност, като се има предвид това как тяхната подкрепа и дипломатическа закрила правят възможни тези действия. Новият американски президент наследява сключената 10-годишна сделка за военна помощ от страна на САЩ за Израел в размер на 38 милиарда долара – подарък от американските данъкоплатци за израелските граждани, които живеят в една от най-проспериращите страни в света и биха могли сами да поддържат Израелските въоръжени сили като най-мощната армия в Близкия изток. Независимо какво ще предприеме новата администрация за разрешаването на конфликта, никой няма основание да отрича ролята на Вашингтон за поддържането на сигурността и просперитета на Израел. Какви стъпки ще се наложи да предприеме новата администрация, зависи от това какво ще свърши администрацията на Обама в последните дни от мандата си. Но акцентът може би трябва да бъде върху задействането на органите на ООН, например чрез резолюция на Съвета за сигурност, която да формулира задължителните изисквания за постигане на честно и трайно решение. Един такъв подход би се различавал твърде много от досегашните напълно безполезни едностранни действия, които бяха своего рода мълчаливо признание за склонността на САЩ да се заплитат в политически лабиринти и по този начин да стават особено неефективен посредник в този конфликт. Спрямо интересите на САЩ и Израел винаги трябва да се прави ясно разграничение. Но един полезен подход за справяне с неизбежната вътрешнополитическа съпротива срещу дипломатическото разрешаване на въпроса е да се очертаят неговите плюсове за бъдещето на самия Израел. Продължаването на конфликта би означавало Израел никога да не живее в мир и да няма нормални отношения със своите съседи. Самопровъзгласилите се за поддръжници на Израел трябва да бъдат заставени за отговорят на въпроса, това ли е бъдещето, което желаят за страната.

В известен смисъл необходимо е САЩ да се отдръпнат от Близкия изток. Но не във всяко отношение. Америка трябва да се откаже от интервенционалисткия си подход в региона, заради който загуби толкова човешки животи, пропиля толкова ресурси и навреди на международния си авторитет. Вашингтон трябва да се откаже от водещата роля в разрешаването на регионалните проблеми, които не са пряко свързани с американските интереси. Администрацията на Тръмп ще бъде принудена да отделя достатъчно внимание на региона, в който САЩ вече са непоправимо забъркани. Излизането им от настоящата ситуация ще изисква не само политическа далновидност, но и воля и смелост.

Източник The National Interest
Превод Антоанета Киселинчева