Любимецът на всеки Майдан – американският сенатор Джон Маккейн, пристигна в Белград една седмица след началото на митингите

Западната ни съседка се тресе от протести. Повод за народното недоволство станаха резултатите от президентските избори в Сърбия, спечелени още на първи тур с 55% от досегашния премиер на страната Александър Вучич. Започналите на 3 април митинги в Белград бързо обхванаха големите сръбски градове. В столицата демонстрантите са най-често младежи, които блокират движението на важни кръстовища и се събират пред сградата на Скупщината, за да отправят претенциите си към властта. Протестиращите имат широк спектър от искания – от настоявания за честни избори, смяна на политическия елит и свобода на медиите до защита на трудовите права и равен достъп до образование. Студенти от Нови Сад и Белград пък подготвиха списък с искания към Вучич, започващ със смяната на шефа на ЦИК, шефа на Националния съвет за медии, както и на директора на държавната телевизия.

Недоволните намират все по-оригинални начини да изразяват протеста си срещу изборните резултати. Популярен транспарант задава следният въпрос към Републиканската избирателна комисия: „Каква е избирателната активност в Централните гробища?“, което всъщност обвинява властите в изборни фалшификации. Карикатура на Александър Вучич с червило и маска на главата забавлява митингуващите, а друг колаж на „Краля Слънце“ Луи XIV, претворен в образа на Вуч XIV, отправя посланието, че Сърбия се превръща в диктатура.

Приповдигнатото настроение и усещането за атмосфера на промяна обаче не може да разсее съмненията на сръбски и международни наблюдатели, които виждат откровени опити за „цветна революция“. Притесненията не са неоснователни. Именно Югославия стана първата бивша социалистическа държава, върху която беше успешно изпробвана новата технология за държавен преврат. В самото начало на новото хилядолетие младежката организация „Отпор“, финансирана от милиардера Джордж Сорос, се превърна в авангард на протестите срещу президента Слободан Милошевич. Щурмът на „цветните“ революционери от 5 октомври 2000 г. доведе до падането на Милошевич и отбеляза началото на серия от мирни преврати в цялото постсъветско пространство. Сценарият, символиката, посланията и методите са едни и същи. След оспорвани избори по подобен начин паднаха правителствата в Грузия (2003), Украйна (2004) и Киргизстан (2005), а в Молдова, Русия, Армения и Беларус бяха направени неуспешни опити за преврат.

В най-ново време технологията на „цветните революции“ беше приложена в Украйна през 2014 г., а в България протестите срещу скандалното назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС бързо придобиха всички характеристики на „цветен“ преврат по учебник.

В ход ли е сръбски Майдан?

Отговорът на този въпрос е труден. За пръв път в Сърбия се заговори за Майдан през февруари 2015 г. когато Белград обяви, че няма да се присъедини към санкциите на ЕС срещу Русия. По това време партията „Трета Сърбия“ предупреди за опасността на нарочна пресконференция. Според лидерите на политическата сила целта на преврата е сваляне на правителството и промяна на неговата политика, която по мнение на Запада била проруска. Лидерът на „Трета Сърбия“ Мирослав Парович обяви тогава, че сред организаторите на готвения Майдан е привлечен Центъра за ненасилствени действия и стратегии CANVAS, който се оглавява от Сдържан Попович. Според Парович неправителствената организация, чийто активисти са много от бившите лидери на „Отпор“, е специализирана в провеждането на „цветни революции“.

На пръв поглед проявленията на днешните протести отговарят до голяма степен на повечето характеристиките за „цветни революции“. Разбунтували се граждани, представители на интелигентното млади поколение, протестиращо срещу един авторитарен режим в борбата за права и демокрация, е добре позната картина. Към нея се прибавят прогресивният патос, мирният характер на проявите и множеството „ивенти“ и „пърформънси“. Плакатите с надпис „Разрушаваме диктатурата, а не града“ подчертават пацифизма на недоволните, а възгласите „Кой не скача е Вучич“ звучат до болка познати. Сръбската жълта преса пък раздухва слуховете, че зад протестите стои Джордж Сорос, който според публикациите е заделил за сваляне на правителството 10 милиона евро.

Днешните протести обаче, като че ли се отклоняват от класическата технология и хвърлят в смут анализаторите на процесите. Усложнението в разследването на проявите идва от факта, че днес Сърбия води многовекторна външна политика и не е изправена пред избор Европейски съюз или Евразийски съюз, Брюксел или Москва. Нещо повече – голяма част от опозицията поддържа курса на близки отношения с Русия. Подобна е позицията и на класиралия се втори на президентските избори Саша Янкович, който непосредствено преди изборите потвърди желанието си за дружба с Москва в интервю за ТАСС. Проруската позиция на друг популярен сръбски политик, впуснал се в президентската надпревара, Воислав Шешел, пък е извън всякакво съмнение. Колкото и странно да изглежда, самият Шешел подкрепи митингите. Наред с това протестиращи, излезли по улиците на сръбските градове, не коментират по какъвто и да е начин външнополитическата ориентация на Белград и не предлагат алтернатива.

За разлика от традиционната смяна на режими към момента участниците в акциите заявяват, че се дистанцират от всички политически партии. Наблюдателите отчитат и още един факт – ключовите средства за масова информация, принадлежащи, като цяло, на европейски собственици, не са сред активните „промоутъри“ на демонстрациите срещу Вучич.

Тогава какво се крие зад протестите?

Многовекторната политика на Александър Вучич среща разбиране както в Берлин, така и в Москва. Според стратегията на лидера на Сръбската прогресивна партия Белград трябва да се присъедини към Европейския съюз, но да остане в тесни икономически и политически отношения с Русия и Китай. Немаловажен е фактът, че броени дни преди изборите Вучич беше гост на президента Владимир Путин в Москва, а няколко седмици по-рано се срещна с Ангела Меркел. Партньорството с Китай пък е изведено на преден план, като се очаква новият сръбски президент да направи първата си официална визита в Пекин. Показателно е, че Ли Къцян, премиер на Китай, беше сред първите, които честитиха избора на новия президент.

Въпреки разбирателството си с Русия и Европа, Вучич е изправен пред Рубикон по един съществен въпрос - сигурността в Западните Балкани и членството на Сърбия в НАТО. Липсата на съществени противоречия между ЕС и Русия на тема Белград не кореспондира с американската стратегия в региона, залагаща на албанската карта. В началото на годината във Франция беше задържан Рамуш Харадинай - бивш министър-председател на Косово, който според сръбската преса контролира най-мощния престъпен клан в обявилата независимост сръбска автономия. Тогава се появи информация, че Харадинай е пътувал към САЩ, където е имал ангажирани срещи с високопоставени американски представители. Любопитна подробност е, че арестът на бившия началник-щаб на Армията за освобождение на Косово (АОК) е по искане на сръбските власти. Заповедта за арест обаче е изпратена от сръбска страна още преди години, но даде резултат в светлината на ускореното сътрудничество между европейци и сърби. Наскоро Европейският съюз дори одобри проект на Белград, който предвижда реинтеграция на бивша Югославия, заедно с Албания в общо икономическо пространство. Идеята, лансирана от Вучич, цели премахване на тарифните бариери и свободно движение на хора, стоки и услуги. Предложението не се вписва по никакъв начин в плановете на Вашингтон, който залага на тактиката на замразения конфликт. Едни Западни Балкани под силно руско влияние в ЕС биха били силен глас в подкрепа на идеята за сътрудничество между Русия и Европа.

Една седмица след началото на протестите в Белград пристигна любимецът на всеки Майдан – американският сенатор Джон Маккейн. Появата му предизвика спекулации в западната ни съседка предвид печалната слава на сенатора в ангажирането му със сваляне на правителства. През декември 2013 г. Маккейн беше в Киев, където подкрепяше демонстрациите срещу Янукович, прераснали в открит преврат. Няколко месеца по-късно сенаторът бе вече в Будапеща, където в навечерието на изборите се срещна с опозицията. В разгара на протестите срещу Виктор Орбан през есента на 2014 г. Маккейн се включи в битката срещу унгарския премиер като го нарече „неофашистки диктатор“. За българите обаче ще остане незабравим моментът на онзи юнски ден през 2014 г., в който Маккейн посети България. След като опитите за сваляне на правителството в София с „цветна революция“ се провалиха видният неоконсерватор пристигна в България. Пред неговия строг поглед министър-председателят Пламен Орешарски спря строителството на съвместния проект с Москва „Южен поток“. Протестите скоро приключиха, а правителството падна от власт.

Посещението на Джон Маккейн в Сърбия по любопитна случайност съвпадна с продължаващите протести. В същия ден, 10 април 2017 г., американският вестник New York Times излезе с критична статия срещу Вучич, в която обвини избрания президент, че „потиска свободата на медиите“ и въвежда автокрация. Съдържанието на разговора между Маккейн и Вучич не е известно, но след срещата сръбският лидер обяви, че страната му няма намерение да влиза в НАТО. Очевидно недоволен от разговора си с Вучич, по-късно в Сараево Маккейн коментира срещата като заяви, цитиран от руското издание „Телеграф“: „Бих казал на новия президент на Сърбия, че не можем да забравим, че конфликтите в първите 50 години на миналия век, които фокусираха вниманието на света, започнаха именно тук.“

Трудно е да се каже дали има връзка между протестите и разминаването в стратегическите планове на неоконите с политиката на Белград. Напълно възможно е продължилата близо две десетилетия безизходица, в която е поставена Сърбия да е извела хората на улиците и чужда намеса да е просто поредната параноя на сръбската преса. Въпреки това си заслужава балканските страни да се замислят над цитираните думи на Маккейн, когото в Белград иронично нарекоха „държавен секретар на американската Дълбоката държава“. В първите 50 години на миналия век Балканският полуостров наистина е взривоопасната арена на сблъсъка между Великите сили – сблъсък, завършващ винаги с войни.