Кого и защо обслужва русофобският проект? Анализът на фактите и детайлите показва, че русофобията не е случаен сбор от спонтанни емоции, а внимателно разработван и отглеждан проект, използван като оръжие в битката за глобално надмощие.
Русофобията няма нищо общо с ирационалния страх пред всичко руско. Тъкмо обратното. Русофобията е съвсем съзнателно подготвян проект, чиято основна цел е да убеди световното обществено мнение, че най-страховитото зло, съществувало някога, се нарича Русия. Тук изобщо не става дума за омраза заради самата омраза. Русофобията е онзи инструмент, с чиято помощ Вашингтон и неговите европейски сателити се опитват да надделеят над основния си геополитически съперник. Русофобията не е явление, характерно единствено за съвременността. Неговите корени са далеч назад в историята (виж а-specto, бр.14) и изследването им е много поучително. И все пак развитието на русофобския проект през последните 10-15 години се гради не толкова на историческите митове, колкото на желанието на една значима част от американския елит да постигне окончателна победа в новото противопоставяне с Русия. След края на Студената война изглежда, че подобни архаични проекти са забравени завинаги. Тази забрава не се дължи на факта, че светът изведнъж е станал по-добър и всемирната любов властва в отношенията между хората. Просто управляващите в САЩ са решили, че след падането на Берлинската стена са спечелили не само Студената, но и всички възможни войни от тук насетне. На хоризонта не се очертава никакъв съперник, който сериозно би могъл да застраши военното, икономическото и културното им господство. А що се отнася до Русия, която е наследник на някогашния им основен противник СССР, за нея дори не си струва да се мисли особено много. Либералните реформи, предприети от хората на Елцин, за отрицателен срок правят това, което продължилото десетилетия противопоставяне със САЩ не е могло да направи. Икономиката на страната е в руини, основните богатства са заграбени от шепа олигарси, приближени до властта, а населението главоломно обеднява. Но може би най-страшното от всичко дори не е това, а фактът, че руските елити – в политическата, икономическата и в културната сфера – упорито насаждат у сънародниците си усещането, че са жители на „победена” държава и че ако все пак имат някакъв шанс да оправят живота си, той се състои в максимално бързото и безкритично приемане на западния начин на живот във всички негови разновидности. Версията, че Студената война е завършила с победа на Запада, и най-вече на Съединените щати, намира място не само в западните, но и в голяма част от руските медии, които са собственост на олигарсите или се контролират от тях. Въпросната теза се развива не само в медиите. Тя се прокарва от най-висшите представители на руската държава. По подобен начин говори самият президент Борис Елцин, когато не е пиян, естествено, и се разбира какво иска да каже. Що се отнася до Андрей Козирев, външен министър на Русия в периода 1990–1996 г., неговото поведение се характеризира най-добре с прякора, който получава – Мистър „Да”. Той просто е съгласен с всяко американско предложение, без значение дали то е изгодно за собствената му страна или не. Особено характерна за Андрей Козирев е една реплика, която той произнася по време на срещата си с Ричард Никсън през 1993 г. Тогава бившият американски президент пита събеседника си какви са в момента националните интереси на Русия. „Знаете ли – отговоря Козирев, – един от проблемите на Съветския съюз се състоеше в това, че ние силно бяхме зациклили на темата „национални интереси”. Ето защо сега мислим повече за общочовешките ценности. Но ако вие имате идеи за това как бихме могли да формулираме националните ни интереси, ще ви бъда много благодарен.” Няма спор, че в онзи момент Америка, без значение дали се олицетворява от настоящи или бивши високопоставени лица, с радост би помогнала на новите партньори да „защитят” националните си интереси. Съветвайки ги например да продължат с бясната разпродажба на държавната собственост и с безкритичното приемане на стратегията за разширяването на НАТО на изток. И Андрей Козирев съвсем не е единствен в своето американофилство. Той е просто високо издигнал се типичен представител на постсъветския елит, според когото Русия има бъдеще само, при положение че стриктно следва указанията, идващи от Вашингтон. Доколко хора като Козирев изповядват тази философия от идеалистически подбуди и доколко са мотивирани от желанието да подобрят материалното си благосъстояние, е въпрос на интерпретация. Факт е, че в момента бившият руски външен министър живее в Маями, а преди няколко месеца написа статия за „Ню Йорк Таймс”, в която остро критикува управлението на Владимир Путин и прогнозира скорошна смяна на властта в Кремъл. В това отношение Козирев по нищо не се отличава от повечето руски държавни дейци, ръководили страната през 90-те години, които смятат, че в началото на своето управление Елцин е бил „реформатор” и „демократ”, след което се е предал на „тъмната страна на силата”, заменил е либералите в управлението с „реакционери” и така е проправил пътя за идването на власт на Владимир Путин. Само че логичният прочит на събитията, разтърсили Русия през 90-те години на миналия век, звучи по-различно. Борис Николаевич независимо от размътеното си от алкохола съзнание не може да не е виждал, че безкритичното следване на американските указания окончателно ще погребе страната му. Затова и променя политиката си. А част от тази промяна е смяната на безкритичния американофил Андрей Козирев с несравнимо по-опитния Евгений Примаков. Изпадането от властта на Козирев и на други с неговия начин на мислене е логичен резултат не само от промяната в настроенията в руското общество, но и от официалната политика на Вашингтон. Отношението на управляващите там към Русия малко се отличава от отношението им към разгромената във Втората световна война Германия. И в двата случая важи старият римски принцип Vae Victis (Горко на победения). В началото на 90-те години сред американския политически елит преобладава становището, че ако не иска да има проблеми, Русия трябва да изпълнява до най-малката подробност всяко нареждане, което идва от Вашингтон. И понеже Русия наистина изпълнява, тя е обявена за „демократична” и „реформирана” държава. Повечето представители на американския истаблишмънт никак не се вълнуват, че във въпросната „демократична и реформирана” държава качеството на живот на огромното мнозинство руски граждани драматично пада, а бедността обхваща все по-големи части от населението. Америка се вълнува от съвсем други неща и най-вече от послушанието на руския елит. И понеже смята, че си е гарантирала това послушание за вечни времена, решава, че няма нужда да харчи време, усилия и пари за развитие на проекти като русофобията. Още в края на 90-те години обаче САЩ започват да променят възгледа, според който руснаците вечно ще бъдат техен подчинен по-малък партньор. А променят този възглед, защото се променя и самата Русия.
Все повече руснаци включително и в средите на елита започват да се чувстват излъгани и направо предадени от Запада. Обещавали са им, че либералните реформи ще донесат благоденствие за всички. Реалността се оказва съвършено различна. Пропазарният курс на „Елциновите момчета” като Егор Гайдар, Анатолий Чубайс, Григорий Явлински, Борис Немцов и др. наистина осигурява просперитет, но само на една изключително тънка прослойка руснаци. Става дума за олигарсите и техния антураж, които по време на бандитската приватизация придобиват огромна държавна собственост на символична цена. Тези хора се наричат „честни предприемачи”, тънат в невиждан разкош, постоянно обикалят света и отдъхват в най-луксозните курорти. Обяснимо е защо тъкмо те са най-яростните защитници на либералните реформи. Също толкова обяснимо е защо повечето руснаци изпадат в гняв само при споменаването на думи като „реформи” и „либерализъм”. Резултатите от изборите са най-добрата илюстрация на тези настроения. Ако в началото на 90-те години либералните политически формации без проблеми влизат в парламента и именно от техните среди Елцин избира своите фаворити, то към края на десетилетието избирателите напълно оттеглят подкрепата си за тези партии. Фактът, че западните любимци вече не могат да станат депутати, както и изборът на Владимир Путин за президент, показват едно – Русия окончателно се е отказала да бъде подчинен партньор и иска към нея отново да се отнасят като с велика сила. Демонстрирайки открито това желание, Москва не просто иска да върне предишния си статус. Тя отправя недвусмислено предизвикателство към установения след 1989 г. Нов световен ред, чиято основополагаща характеристика е необезпокояваната от никого американска хегемония. Именно това предизвикателство кара защитниците на Pax Americana – политици, шефове на големи корпорации, PR експерти, политтехнолози, учени – да измъкнат от прашасалия килер старото плашило на русофобията, да го преопаковат като луксозен продукт и да го навират в носа на всеки, който си позволи да покаже и най-малка симпатия към действията на Москва. Разработката на русофобския проект в съвременните условия има за цел да убеди световното обществено мнение, че Русия е била, в момента е и винаги ще бъде заплаха за „демокрацията” и „свободата”. Разбира се, авторите и пропагандаторите на проекта „Русофобия” изобщо не ги е грижа нито за свободата, нито за демокрацията. Основната им цел е да не допуснат възраждането на Русия, за да не се превърне тя в основна заплаха за американската хегемония.
За да изглежда русофобията не като пропагандистки инструмент, а като внушаваща респект „наука”, в нейното развитие биват включени не само политици и пиари, но и известни университетски преподаватели. Една от най-известните университетски звезди на тази дисциплина е Ричард Пайпс. Той е професор по руска история в Харвардския университет, пак там е директор на изследователския център за изучаване на Русия, а също и главен научен консултант на Института по изследване на Русия към Станфордския университет. В многобройните си книги, научни и популярни статии развива тезата за изначалната авторитарност и експанзионистичност на руската държава. Според него Русия е категорично неспособна „веднъж и завинаги да скъса със съветското минало”. Пайпс смята, че „руснаците трябва да преодолеят не само комунистическото наследство, но и наследството на царизма, на Православната църква, която векове наред е внушавала на поданиците неуважение към правото, подчинение на безпределната власт и враждебност към Запада”. Преминавайки към съвременната епоха, професорът предупреждава, че Русия винаги ще се стреми да използва ресурсите си, за да задоволи своите империалистически амбиции. Ето защо на нея никога не бива да се гледа като на потенциален съюзник. Ричард Пайпс действително е известен в целия свят професор по история. Само че през дългия си живот (в момента е на 92 години) той се занимава и с неща, които нямат нищо общо с безпристрастния научен анализ. За да обясним по-добре извънуниверситетските занимания на проф. Пайпс, трябва да се върнем към първата половина на 70-те години на миналия век. Тогава редица влиятелни фигури от американския политически, научен и разузнавателен елит започват яростно да критикуват Белия дом, защото според тях той не си давал ясна сметка за огромната военна заплаха, идваща от Съветския съюз. Въпросната група хора, които имат ясно изразени десни и консервативни нагласи, са особено недоволни от ежегодните доклади, които биват представяни от ЦРУ. Според тях в тези доклади не се обръща достатъчно внимание на огромния ядрен потенциал на Съветския съюз и на неговите намерения да започне ядрена война срещу САЩ. По времето, когато се развиват тези дискусии, президент на Съединените щати е Джералд Форд, а началник на кабинета му е Доналд Ръмсфелд. Именно Ръмсфелд е човекът, който най-силно убеждава Джералд Форд, че трябва да свика независим съвет от експерти, които за разлика от „бюрократите” от ЦРУ ще могат обективно да оценят размерите на съветската заплаха. Категорично срещу тази идея се обявява тогавашният шеф на Централното разузнавателно управление Уилям Колби. Той твърди, че е невъзможно какъвто и да е тим от „независими” експерти да създаде по-добър анализ от този на професионалистите. Именно заради тази си съпротива Колби е принуден да напусне поста си. Това се случва успоредно с уволненията на други ключови фигури от администрацията на Форд и остава в историята под името „Клането на Хелоуин”. На 4 ноември 1975 г. президентът отстранява от постовете им редица умерени републиканци, за да ги замени с такива, които лягат и стават с темата за „съветската заплаха”. Освен Уилям Колби (заменен от Джордж Буш-баща) постовете си напускат Хенри Кисинджър като съветник по националната сигурност (заменен от ген. Брент Скаукрофт) и Джеймс Шлезинджър като министър на отбраната (заменен е именно от Доналд Ръмсфелд). Повечето анализатори на тези уволнения твърдят, че в дъното на кардиналните промени стои тъкмо Ръмсфелд. Съвсем скоро след назначаването му на поста новият директор на ЦРУ одобрява идеята за създаването на дублиращ тим от експерти, който да анализира ставащото в Съветския съюз. Въпросната група получава наименованието Тим Б, състои се от 16 анализатори, а неин ръководител става... проф. Ричард Пайпс. В първия голям доклад, изготвен от групата и сложен на бюрото на президента, се твърди, че Съветският съюз изобщо не се придържа към доктрината за „въздържане от започване на ядрена война поради невъзможността тя да бъде спечелена”. В документа, изготвен от анализаторите на проф. Пайпс, се казва, че основната цел на СССР е именно спечелването на такава война. Професорът пише, че анализаторите на ЦРУ страдат от огромен дефект – смятат, че руснаците мислят точно като тях и затова ще се въздържат от ядрен удар. Тъкмо обратното, убеден е Пайпс, руснаците правят и ще правят всичко възможно, за да увеличат ядрения си потенциал с цел спечелването на една бъдеща ядрена война. Последвалите събития показват тоталната грешка на анализаторите от прословутия Тим Б. Съветските ръководители от този период са вече в доста напреднала възраст и нито имат желанието, нито пък възможността да започнат ядрена война. Изцяло сбърканите предположения в анализите на групата обаче изобщо не пречат на нейния ръководител Ричард Пайпс необезпокояван да се завърне към научната си дейност и да продължи да гради име на „безпристрастен” специалист по руска и съветска история. Почти идентични с възгледите на Пайпс са и схващанията по отношение на СССР и Русия на Збигнев Бжежински, съветник по националната сигурност на президента Джими Картър и един от водещите идеолози на американската външна политика. Той е роден през 1928 г. във Варшава в полско аристократично семейство. Баща му е дипломат, който през 30-те години е на мисия в Германия и Съветския съюз. Избухването на Втората световна война и подялбата на Полша между тези две държави заварва семейство Бжежински в Канада. Збигнев има докторат от Харвардския университет, посветен на Съветския съюз. Преподава там, а после се прехвърля в университета в Колумбия и става член на влиятелни организации като Съвета за външни отношения и на групата Билдерберг. През 60-те години влиза сериозно в политиката като външнополитически съветник на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън и като шеф на екипа за външна политика на кандидат-президента от Демократическата партия Хуберт Хъмфри. Когато през 1976 г. Джими Картър обявява началото на президентската си кампания, той специално подчертава, че е „прилежен ученик на Бжежински”. Вече от позицията на официален съветник на Картър по въпросите на националната сигурност Збигнев Бжежински работи за засилване на конфронтацията със СССР, твърдейки че политиката на предишния президент Никсън и съветника му Хенри Кисинджър, разчитаща на „разведряването”, е изцяло погрешна. През 1979 г. войските на Москва нахлуват в Афганистан. Бжежински веднага решава, че това е златен шанс за САЩ да организират на основния си геополитически противник „негов собствен Виетнам”. Той лично надзирава програмата на ЦРУ, наречена „Операция Циклон”, чиято цел е да създаде и финансира въоръжени ислямистки групировки в Афганистан, станали известни като муджахидини. Това е една от най-дълго продължилите и най-скъпите операции на Централното разузнавателно управление. При нейния старт през 1980 г. на муджахидините са отпуснати 20 милиона долара, а през 1987 г. годишната сума вече възлиза на 650 милиона долара. Финансирането продължава дори и след като през 1989 г. от афганистанска територия се изтеглят и последните съветски войски. Впоследствие голяма част от предоставеното на муджахидините съвременно оръжие попада в ръцете на талибаните, взели властта в страната в средата на 90-те години, както и на свързани с Ал Кайда групировки. В многобройните интервюта, които дава по този повод, Збигнев Бжежински винаги заявява, че независимо от последствията отново би възприел същата тактика за противопоставяне на Съветския съюз. Отношението му към някогашния основен съперник на САЩ също не се променя. Той не спира да повтаря, че на Русия не може да се вярва и че трябва да се направи всичко възможно, за да бъде ограничено влиянието й.
Още от средата на 90-те години Бжежински настоява, че Съединените щати трябва да установят контрол над цяла Евразия, защото именно там се намира огромната част от природните ресурси. За да бъде изпълнена тази задача, той призовава да се работи за децентрализацията на руската държава, което автоматично означава отслабването й. За целта Бжежински разчита силно на сепаратистките движения в някои от автономните републики в състава на Руската федерация. Той е особено активен привърженик на чеченските сепаратисти. През 1999 г. създава Американския комитет за мир в Чечения. Тази структура се финансира от Националния фонд за демокрация и от други фондации, занимаващи се с „установяването на демократични практики”. Официално прокламираната мисия на организацията е да помогне за мирното урегулиране на чеченската криза, но истинската цел е да бъде показана Русия като „варварска” страна, която не спира да тероризира „невинните” чеченци. В докладите на комитета редовно присъстват случаите на извършваните от руските сили престъпления, но почти няма данни за многобройните отвличания, убийства и терористични актове на чеченските екстремисти. Бжежински и неговите сътрудници успяват да наложат този модел на отразяването на конфликта в Чечения и в повечето средства за масова информация. Моделът на „абсолютно невинните чеченци” и „виновните за всичко руснаци” добива абсурдни измерения след американската инвазия в Ирак през 2003 г. Ето какво пише синът на Бжежински, Марк, в статия за „Файненшъл Таймс”: „Коалиционните сили в Ирак спечелиха, минимизирайки загубите сред гражданското население. От Ирак не идват съобщения за масови мародерства, изнасилвания и други нарушения на човешките права, както това се твърди за руските военни. Съединените щати и техните съюзници не предприемат опити за сплашване на мирното население така, както правеха руските войски в Чечения. Освен това САЩ и съюзниците им правят всичко възможно, за да осигурят вода, храна, медицинско обслужване и покрив над главата за мирните иракчани”. Подобни твърдения придобиват трагикомичен характер, когато стават ясни „уважаващите човешкото достойнство” тактики, използвани от американците в затвора „Абу Гариб” и в други центрове за задържане на подозрителни лица. Това обаче не спира неуморимите русофоби да видят и в завихрящия се хаос в Близкия изток „дългата ръка на Москва”. Особено силно впечатление правят тук изказванията на убедения неоконсерватор Майкъл Ледин, който по време на конференция, организирана дни преди американското нахлуване в Ирак, предлага глобалният тероризъм да бъде разглеждан като резултат от кремълски заговор, чиято цел е дестабилизацията на САЩ. Ледин е твърде любопитна личност. Има докторат от университета в Уисконсин по темата за италианския фашизъм. После преподава във Вашингтонския университет в Сейнт Луис. Академичната му кариера прекъсва внезапно след обвинения в плагиатство. През 1980 г. Ледин заминава за Италия с официалното обяснение, че иска да продължи заниманията си с историята на фашизма. Доколко наистина се занимава с темата, не е много ясно, но пък е факт, че американецът става съветник на СИСМИ – италианското разузнаване. Ледин често е обвиняван, че по време на престоя си в Италия е поддържал тесни контакти с престъпната масонска ложа П2 на Личо Джели. Той, разбира се, категорично отрича да е имал подобни контакти. След атентата срещу Йоан Павел Втори, извършен на 13 май 1981 г., Майкъл Ледин е един от най-яростните привърженици на „българската връзка” в покушението. Той твърди, че атентаторът Мехмет Али Агджа е вербуван от българските тайни служби по поръчение на съветското КГБ. Тези обвинения не са доказани нито в съда, нито пък са открити някакви документи, които да ги потвърждават. Това обаче не пречи на хора като Ледин, Клеър Стърлинг, българина (!) Димитър Паница да продължават да твърдят, че именно София и, разбира се, Москва стоят зад атентата срещу папата.
Тезата, че официална Русия стои зад всяко едно гръмко престъпление и зад всяко нарушаване на човешките права по света, се поддържа с особено настървение от... руските либерали. По време на активните бойни действия в Чечения те непрекъснато обвиняват собственото си правителство в „извършване на геноцид спрямо чеченския народ”. Концентрирани върху тази тема, руските т.нар. правозащитници по правило не обръщат особено внимание на терористичните атаки, подготвени от командири като Шамил Басаев, които костват живота на хиляди невинни граждани, между които много жени и деца. Подобен двоен стандарт в дейността на либералните руски НПО-та е напълно обясним, имайки предвид, че те дължат съществуването си основно на грантовете, идващи от Запада, и по-специално от Съединените щати. И за да може грантоподаването никога да не спира, американските стипендианти трябва постоянно да заливат спонсорите си с информация колко ужасно е положението в Русия и как без жизненоважните доларови потоци страната ще се върне във времената на Сталин и Берия. Така говорят не само представителите на „неправителствения сектор”, но и ориентираните към американската помощ руски опозиционни политици. В това също няма нищо странно, защото както дейците от НПО сектора, така и либералните опозиционери могат да съществуват само при стабилни дотации отвън. Става дума не само за директно изливане на пари. Активистите на либералната опозиция постоянно са канени на обучителни семинари и всевъзможни курсове в Съединените щати. Освен че получават пълно обучение за това как по-ефективно да атакуват правителството у дома, по време на чужбинския им престой те се превръщат в истински медийни звезди. Контролираните от същите русофобски кръгове масмедии правят всичко възможно, за да представят едни провалени политици със символична подкрепа като „гласа и съвестта на Русия”, като „безкористни воини на демокрацията”. Главната цел на американските русофобски групи е да наложат в цяла Америка впечатлението, че в Русия се води истинска война срещу „свободата и правата на човека”. Още през 2005 г. Брус П. Джаксън пише: „Вече не можем да говорим, че демокрацията в Русия е в отстъпление. Трябва да говорим за това, че демокрацията в Русия е убита”. А кой е Брус Джаксън, този толкова загрижен за демокрацията и в Русия, и по целия свят човек? Роден е през 1952 г., а татко му Уилям Джаксън е заместник-шеф на ЦРУ в периода 1951–1956 г. От 1979 г. Брус служи в американското военно разузнаване. През 1990 г. вече е на работа в „Лемън Брадърс”, а три години по-късно става вицепрезидент по стратегията и планирането в „Локхийд Мартин”, крупна компания от военнопромишления сектор в САЩ. През 2002 г. основава НПО-то „Проект за преходни демокрации”, чийто президент е до днес. Според Джаксън един от най-ефикасните методи за противодействие срещу „руската заплаха” е максималното разширяване на Северноатлантическия пакт. Той е от хората, които полагат особено активни усилия в тази посока. Ръководител е на Американския комитет за разширяването на НАТО и навсякъде пропагандира идеята, че източноевропейските държави включително и България имат само една възможност – да станат колкото се може по-бързо членове на алианса. Но дори и когато тези държави стават членове на НАТО и военният алианс се доближава плътно до границите на Русия, тезата, че „лошите руснаци всеки момент ще нападнат добрия Запад”, не изчезва. Тъкмо обратното, засилва се все повече. Впрегнат е огромен медиен ресурс, за да бъде убедена публиката колко жизненоважно за сигурността на източноевропейците е на тяхна територия да бъдат разположени елементи от американската система за противоракетна отбрана. Вашингтон не се уморява да повтаря, че системата е предназначена да пази „цивилизования Запад” от ракетите на „провалени” държави като Иран. Само че дори и на най-несведущите във военностратегическите въпроси е ясно, че истинската цел е съвсем друга – да бъде държана на мушка Русия. И когато Москва съвсем логично възразява срещу подобни планове, от Вашингтон следва радостното възклицание: „Аха, видяхте ли какви са! Бесни са, защото пречим на експанзионистичните им планове”. Ето така напълно нормалният стремеж да пазиш собствената си територия се превръща в „империалистически рефлекс”. Колкото повече Русия заявява, че ще защитава интересите си така, както прави всяка държава, толкова повече бива обвинявана в „завоевателни стремежи”. През последните десетина години както консерваторите, така и либералите в САЩ не спират да говорят, че Русия се превръща във все по-голяма заплаха за света, тъй като в нея продължава да живее съветският манталитет. Един от най-активните пропагандатори на тази представа е Майкъл Макфол. Той е един от многото американски университетски преподаватели и „специалисти” по Русия, които смятат, че напълно са разбрали какво представляват руснаците, какви са основните им грешки и как те трябва да бъдат поправени. В писанията си Макфол изобразява Русия като автократична държава, на която изначално била присъща тенденцията към агресивна външна политика. Ето какво пише той в статия за „Уолстрийт Джърнъл” през 2007 г: „Във вътрешната си политика руснаците все по-рязко се насочват към автокрацията и затова няма нищо случайно във факта, че Русия все по-често използва силата си, за да оказва натиск върху съседите си – най-вече Грузия, Украйна и Беларус”. Тези възгледи на либерала Макфол явно правят добро впечатление на русофобския американски истаблишмънт, защото през 2011 г. той е назначен за посланик в Русия. Основната дейност, с която новият посланик се занимава там, е да подтиква опозиционните партии и движения към по-активни действия срещу Кремъл. Независимо от усилията му обаче „цветна революция” така и не се случва и „специалистът по Русия” трябва да напусне предсрочно посланическия пост. Това, което русофобите, говорейки за Русия, представят като „изначален империализъм” и „неугасваща страст към автокрацията”, е най-естественото желание на всяка държава да защитава границите и идентичността си, да се грижи най-вече за интересите на собствените си граждани и едва след това на чуждите. Вечните критици на Русия много обичат да описват последното десетилетие на миналия век в страната като „разцвет на демокрацията и плурализма”. Тази оценка обаче диаметрално се разминава с опита на повечето руснаци от времето на Елциновото управление. За тях това изобщо не е „разцвет на демокрацията”, а време на най-безпардонен грабеж на държавно имущество, време, в което управляващият кръг около Борис Елцин се интересува от всичко друго, но не и от ужасяващите темпове, с които обеднява руското население. Ето защо изборът на Владимир Путин за президент на Русия, както и постоянно високият му рейтинг, се дължат не на „робската руска психика” или на мазохистичния стремеж на руснаците да имат „господар”, а на най-нормалното им желание за по-добър живот. Руските либерални политици се провалят не поради „козните на Кремъл”, а защото се интересуват много повече от теориите или от желанията на спонсорите си, отколкото от преобладаващите настроения в Русия. Либералите възхваляват до втръсване „невидимата ръка на пазара” и не забелязват, че въпросната „ръка” облагодетелства единствено шепа олигарси за сметка на целокупното население. Погледнато в исторически план, самата концепция за либерална демокрация никога не е била особено популярна в Русия. В началото на XX век тя се приема радушно единствено от един тънък столичен слой интелектуалци и така и не намира почва сред голямата част от населението. Опитът за внедряването й след краха на съветския експеримент води до нейното тотално отхвърляне включително и от голяма част от днешните руски интелектуалци. На обществено обсъждане се подлагат различни алтернативи на смятаната за аксиоматична на запад концепция за „либерална демокрация”. Най-голяма популярност придобива теорията за т.нар. „суверенна демокрация”, чийто автор е Владислав Сурков, по това време заместник-председател на руското правителство и смятан за главен кремълски идеолог. Според самия Владислав Юриевич става дума за „власт, чиито органи и действия се избират, формират и се насочват изцяло от руската нация в цялото й многообразие с цел достигането на материално благосъстояние, свобода и справедливост за всички граждани и социални групи”. В същността си „суверенната демокрация” представлява последователна и твърда защита на националните интереси, като в същото време се запазват отвореният характер на държавата, демократичните институции и пазарните механизми. Разработвайки тази концепция, Владислав Сурков посочва и основните заплахи пред Русия: международния тероризъм, военните конфликти, загубата на икономическа конкурентоспособност и завземането на властта с помощта на меки „оранжеви технологии” в период, когато националният имунитет е отслабен и проникването на чуждестранните влияния става особено лесно. Самият Владимир Путин още по време на първия си президентски мандат не спира да повтаря, че главната опасност за Русия идва не от Съединените щати, а от изоставането в икономическото развитие. Той е убеден, че страната трябва да постигне успех не толкова във военното, колкото в геоикономическото противопоставяне. И така стигаме до ключовия за Русия въпрос – този за енергетиката. Путин смята, че в този сегмент пазарните сили са крайно необходими, но не са достатъчни. Той казва, че дори в развитите държави пазарните механизми не дават най-доброто решение на стратегическите задачи по използване на ресурсите, защитата на природата и устойчивата икономическа сигурност. Ето защо държавата трябва да играе активна роля при управлението на ресурсите, да координира дейността на ключовите играчи и да помага за откриването на ниши в глобалната икономика. За да постигне това, държавата трябва да устоява на натиска на групировките, сформирани около общи материални интереси. В Русия през 90-те години типичен пример за такива групировки са структурите, контролирани от притежаващите несметни богатства олигарси. Когато Владимир Путин става президент, той пределно ясно дефинира политиката си по отношение на тези хора, които доскоро са се разпореждали със съдбините на държавата: не може и дума да става за преразглеждане на резултатите от приватизацията и за каквато и да било ренационализация; олигарсите ще запазят собствеността и свободата си при едно условие – ще уважават интересите на страната и няма да се бъркат в политиката. Повечето олигарси приемат условията. Тези, които не се подчиняват, имат различна съдба. Борис Березовски и Владимир Гусински решават да използват контролираните от тях медии в кампанията си срещу Кремъл. Силите обаче са неравни. Моментално са им повдигнати обвинения за неплащане на данъци в огромни размери. Борис Абрамович и Владимир Александрович благоразумно решават, че е по-добре да се спасят в чужбина, отколкото да търкат затворническите нарове. Михаил Ходорковски обаче, чието състояние в размер на 15 милиарда долара го прави най-богатият човек в Русия и един от най-богатите в света, избира да остане в страната. Нататък историята е добре известна. Михаил Борисович е арестуван, осъден и помилван, след като прекарва повече от 10 години в затвора. Олигархът попада зад решетките не само защото подкрепя финансово опозиционни политически партии или защото самият той се готви да влезе в политиката. Истинска опасност за Русия представляват не толкова политическите, колкото бизнес намеренията му. Малко преди да бъде арестуван, Ходорковски започва преговори с ExxonMobil и Chevron-Texaco с намерението да им продаде значителен дял от своята ЮКОС. Ако този план беше завършен успешно, американските нефтени компании щяха да станат собственици на 25 и 40% от акциите на ЮКОС. Преминаването на контролния пакет от акциите на компанията в ръцете на американските нефтени гиганти би направило невъзможна намесата на руската държава там. Това, което американският политикономически елит и особено русофобски настроената му част, не могат да простят на Русия, е, че след 2000 година тя вече не е отворила така безконтролно икономиката си за чуждите компании. От началото на новия век държавата дава ясно да се разбере, че от сега нататък няма да бъде декоративно борче, когато става дума за жизненоважни икономически въпроси, а, напротив, ще диктува правилата на играта. Между другото в призивите на Вашингтон и на други центрове на съвременния капитализъм към Русия да отвори тотално границите си за чуждите капитали има огромна доза лицемерие. Самите Съединени щати често прибягват към защитни действия на държавно ниво, когато преценят, че определен вид чуждестранен капитал представлява някаква заплаха. През 2005 г. Конгресът на САЩ оказва силна съпротива на опитите на китайската компания China National Offshore Oil Corporation да придобие американската Unocal. И южнокорейският професор Ха Джун Чанг е напълно прав, когато в своята книга „23 неща, които не ви казват за капитализма” пише: „Свободният пазар не съществува. Всеки пазар има някакви правила и граници, които ограничават свободата на избора. Правителството винаги е въвлечено във функционирането на пазара и самите идеолози на свободния пазар са също толкова политически мотивирани, колкото всеки друг”. Най-доброто доказателство за този възглед е реалността. През 2008 г. в разгара на световната криза американското правителство похарчи стотици милиарди долари от парите на данъкоплатците, за да спаси банковата система. След това действие, което феновете на Фридман, Мизес и Хайек трябва да определят като „най-лош пример за дивашки комунизъм”, едва ли някой би могъл вече да вярва в съществуването на някакъв „свободен пазар”. Мантрата за „свободния пазар” се използва главно тогава, когато една държава се стреми да подчини друга. Компанията ЮКОС е отличен пример за това какво се крие зад красивите приказки за „независими от държавата пазарни отношения”. Всъщност държавата и особено американската държава, играе определяща роля в уж независещите от нея отношения. Малко преди да бъде арестуван, Михаил Ходорковски се среща с вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Подробностите от разговора остават неизвестни, но веднага след срещата започват преговорите за продажба на 65% от акциите на ЮКОС на ExxonMobil и Chevron-Texaco. В случая съвпадат интересите на Ходорковски и на стремящия се към световна хегемония американски елит. И двете страни силно желаят руската държава да бъде слаба и да няма контрол върху природните си ресурси. Дълго преди срещата с Чейни Михаил Борисович се стреми да си осигури добри приятелства във Вашингтон. Веднага след като Джордж Буш-младши става президент, руският олигарх се опитва да си издейства среща с неговата съветничка по въпросите на националната сигурност Кондолиза Райс. Отказано му е заради „допускани в миналото нарушения на правилата за правене на бизнес”. Ходорковски обаче не се отказва от опитите да установи връзка с видни представители на американския елит. През 2002 г. успява да се срещне с министъра на енергетиката Спенсър Ейбрахам, както и с бившия президент Джордж Буш-баща. Ходорковски установява тесни делови контакти с могъщия инвестиционен фонд Carlyle Group. В различни периоди от време за този фонд са работили хора като Джордж Буш-баща, бившия американски външен министър Джеймс Бейкър, бившия министър на отбраната Франк Карлучи, бившия британски премиер Джон Мейджър. Михаил Ходорковски се оказва и щедър дарител за каузата на важни хора и организации в САЩ. Той отпуска средства на благотворителния фонд на Лора Буш, на фондацията „Карнеги” за международен мир, както и на Американския предприемачески институт, чиято политика от самото му създаване е насочена към минимизиране на ролята на държавата за сметка на „свободния пазар”. Ето защо изобщо не е случайно, че тъкмо последните две организации с особено ожесточение нападат Москва след ареста на Михаил Ходорковски.
Изглежда странно, но американските русофоби обвиняват Русия, че прави неща, с които би трябвало да се ангажира всяка нормална държава. Стремейки се към възстановяване на икономиката си и към политическа независимост, след 2000 година Москва разработва специална енергийна стратегия за експлоатация на огромните си природни ресурси. Тя включва няколко важни елемента, сред които увеличаване на държавния дял в компании като „Газпром” и „Роснефт”, често за сметка на западните капитали; стремеж към сключване на дългосрочни договори с потребителите на енергия и към получаване на достъп до пазарите на енергийните потребители и към разпределителните им мрежи. Освен това държавата решава да преразгледа договорите със западните компании, които са получили разрешение да работят на най-доходоносните нефтени находища в Сибир и в Далечния изток. На чуждите енергийни гиганти като BP и Royal Dutch Shell вече им се налага да работят по нови правила, чиято цел е по-пълното отстояване на руските национални интереси. Що се отнася до американската политика в енергийния сектор, тя със сигурност не допринася за установяването на взаимноизгодно сътрудничество с руската държава. Основната цел на Вашингтон е да има едностранен контрол върху доставката на енергоносители. Ето защо след разпада на СССР Съединените щати се опитват да установят преимущества в експлоатацията на запасите в Каспийския регион. Само през първите пет години на XXI век компании като Halliburton, Chevron и ExxonMobil инвестират в този регион около 30 милиарда долара. Съединените щати установяват близки отношения с най-богатата държава в Закавказието Азербайджан и с помощта най-вече на Великобритания построяват нефтопровода Баку– Тбилиси–Джейхан, чиято цел е да бъде заобиколена Русия. Благодарение на този нефтопровод значителни количества нефт за световните пазари вече минават не по тръбата Баку–Новоросийск, а по новия маршрут. Според някои експерти загубите на Русия от създаването на новия тръбопровод възлизат на около 200 милиона долара годишно. Според други експерти финансирането на сепаратистите в Чечения има за цел да бъде поддържано напрежението около един от участъците на тръбопровода Баку–Новоросийск и по този начин да бъде накаран Азербайджан да мисли за алтернативното трасе. Успоредно с ухажването на държави, които да влязат в тяхната сфера на влияние, Съединените щати правят всичко възможно да накарат онези страни, които вече са дали съгласието за сътрудничество с Русия в енергийната област, да „преосмислят” решението си. Ние в България сме постоянни свидетели на този процес, но през последните десетина години на идентичен натиск са подложени и държави като Гърция, Турция, Унгария. Твърдото убеждение, че влиянието на Русия в областта на енергетиката трябва да бъде драстично намалено, на практика обединява значими фигури от целия американски политически спектър: като тръгнем от крайнодесните неоконсерватори и стигнем до левите либерали. През 1998 г. Бил Ричардсън, министър на енергетиката в кабинета на либерала Бил Клинтън, казва, че когато се говори за Русия, всъщност се говори за „енергийната безопасност на Америка и за предотвратяването на посегателства от страна на тези, които не споделят нашите ценности”. Само няколко години по-късно неоконсерваторът Дик Чейни, вицепрезидент на Джордж Буш-младши, твърди, че контролът върху енергийните запаси на Русия може да се окаже не по-малко важен от контрола върху енергийните запаси в Близкия изток. Като цяло можем да открием три групи в американските елити, които, независимо че имат различни схващания по доста въпроси, са абсолютно сходни в русофобските си позиции – крайните неокони, либералните ястреби и произлизащите и/или свързани с Източна Европа хора. Основният стремеж на неоконите е Съединените щати никога да не допуснат да бъде оспорен статутът им на единствена велика сила. Тази задача може да бъде изпълнена само при положение че Вашингтон контролира основните източници на природни ресурси и успешно налага своите ценности по целия свят. В тази група на класическите ястреби в началото влизат основно представители на Републиканската партия като Уилям ван Клив и Пол Нитце, който е един от основните автори на стратегията на САЩ по време на Студената война. По-късно обаче към този лагер се присъединяват и видни политици от Демократическата партия като Хенри Джаксън, който е яростен привърженик на войната във Виетнам и защитава постоянното увеличаване на бюджета за отбрана. Всеизвестен факт е, че ястребите либерали са също толкова войнствени, ако не и още повече в сравнение с ястребите консерватори. Либералните американски НПО-та, където се подвизават политици, докато си почиват от държавната работа, са също толкова войнствени, колкото и идентичните консервативни структури. И накрая, особено активни в русофобските среди са политици и учени, които произхождат от Източна Европа. Според тях Русия винаги е била и винаги ще си остане империалистическа държава. Тъй като там е невъзможно да бъде установена демокрация от американски тип, няма как да има и добри отношения със САЩ. Ето защо трябва да се използват всички възможни средства за противопоставяне на Москва, като най-важните сред тях са разширяването на НАТО и увеличаването на американското военно присъствие в Европа. Според представителите и на трите описани групи трябва да се направи всичко възможно, за да бъде децентрализирана Русия, да бъде намален военният й потенциал и да бъде накарана да признае първостепенната роля на САЩ в международните отношения. Факт е, че обладаните от яростна русофобия американски политици, учени, политтехнолози успяват до голяма степен да постигнат целта си по насаждането у западната публика представата за „страховитата руска заплаха”. Този успех се дължи не толкова на логичността на посланията им, колкото на начина, по който русофобите прокарват възгледите си. Тези хора като цяло са част от онези социални структури, които американската социална антроположка Джанин Уедел нарича „еластични мрежи”. В своята книга „Елитът в сянка” професорката от университета „Джордж Мейсън” подробно описва непрозрачния начин, по който се вземат важните политически решения, включително и на най-високо ниво. Тя говори за онези „еластични” хора, които без никакъв проблем сменят своите роли – те са ту държавни служители, ту бизнесмени, ту „независими” анализатори, ту ръководители на НПО-та. Тези хора не са избирани от никого, никой не е гласувал за тях и въпреки това разполагат с власт, която малко личности на изборни длъжности имат. „Еластичните” играчи действат в интерес не на обществото, а на малките затворени групи, към които принадлежат. И русофобите напълно се вписват в това описание. Тяхната политика за все по-силна конфронтация с Русия не е изгодна нито за обикновените американци, нито за Запада като цяло. Тя обаче е много удобна за всички онези, които правят кариера и пари, внушавайки на публиката „колко ужасни са руснаците и как не бива да жалим енергия, време и финанси, за да се борим с тях”. Членовете на антируското лоби правят всичко възможно, за да представят ситуацията в Русия като „абсолютно недемократична” и като „неотговаряща на никакви стандарти за цивилизована съвременна държава”. Те особено не харесват стремежа на руската държава към по-силна централизация. Ето едно особено любопитно наблюдение. Когато през 90-те години централната власт в Русия на практика отсъства и когато се извършва разбойническата приватизация, нанесла огромни щети на държавата, русофобите наричат действията на Кремъл (по-скоро бездействията му) признак на „демокрация” и „цивилизованост”. Когато обаче след 2000 година държавата отвоюва правомощията си от олигарсите, това бива определяно като „връщане към тоталитарните практики”. Според хора като вече споменатия Майкъл Макфол „централизацията” означава „авторитаризъм”, а фактът, че медиите и ключовите природни ресурси вече не са собственост на самозабравили се олигарси, е доказателство за „смъртта на демокрацията”. Да, държавният монопол не е най-прекрасното явление, но както гласи популярната фраза: „единственото по-лошо нещо от държавния монопол е частният”. Разбира се, всички тези опити да бъде сложен знак за равенство между децентрализацията и демокрацията не се базират изобщо на някакво идеалистично желание да бъде направен животът на руснаците по-добър. Истинската цел е Русия да бъде слаба държава, в плен на частни монополисти, които без проблем биха изпълнявали условията, които им поставят чуждите държави. Само че Русия избра друг път на развитие, избра да защитава националните си интереси, а не да ги изоставя, за да получи снизходително евроатлантическо потупване по рамото. Ставащото в света напоследък показва, че именно това е стратегията, която води до успех.