„Ислямска държава”, това вече не е сборище от психопати. Това е религиозна организация с детайлно обмислени убеждения, считаща себе си за ключова движеща сила на приближаващия апокалипсис. Как да се спре тази сила?
Откъде се появи „Ислямска държава” и какви са нейните намерения? Отговорите на тези въпроси изглеждат измамно лесни, но малцина от западните лидери знаят отговора. През декември 2014 г. „Ню Йорк Таймс” публикува конфиденциални коментари на генерал-майор Майкъл Нагата, командващ американските сили за специално предназначение в Близкия изток. Той признава, че не разбира причините за привлекателността на „Ислямска държава”. „Ние не успяхме да нанесем поражение на идеята, която движи „Ислямска държава”. „Ние не успяхме да нанесем поражение на идеята, която движи „Ислямска държава”. Ние даже не разбираме тази идея” – казва той. Миналата година президентът Барак Обама наричаше „Ислямска държава” ту „неислямска”, ту „втори състав на Ал Кайда”, демонстрирайки объркването, което витае в представите за тази организация. Вероятно това е изиграло своята роля за това, че бяха допуснати сериозни стратегически грешки. През юни миналата година „Ислямска държава” завзе иракския град Мосул и вече контролира територия, която е по-голяма от Британия. От май 2010 г. лидер на тази организация е Абу Бакр ал-Багдади. Обаче до миналото лято единственото негово изображение беше една неясна фотография, останала след пребиваването на този човек, задържан от американците в затворническия лагер Бука по време на окупацията на Ирак. Но ето, че на 5 юли 2014 г. Абу Бакр ал-Багдади се качи на минарето на джамията Ал-Нури в Мосул, за да прочете проповед за празника Рамадан в качеството си на първи халиф за пръв път от толкова години. В този момент се повиши както качеството на неговите изображения, така и неговият статус, тъй като от партизанин, който се преследва, той се превърна в главнокомандващ на всички мюсюлмани. След това напливът на джихадисти от целия свят се увеличи и придоби невиждани мащаби и темпове. И този наплив продължава. Нашето неведение за „Ислямска държава” в известна степен е напълно разбираемо. Това е отшелническо царство, където малко хора ходят и откъдето малко хора се връщат. Багдади е говорил пред камера само веднъж. Но неговото изявление, а също така безчислените пропагандни видеоклипове и послания на „Ислямска държава” присъстват в интернет. Привържениците на халифата упорито се трудят техният проект да стане известен колкото се може повече. От видеоклиповете ние можем да направим следния извод: „Ислямска държава” отхвърля мира по принцип, тя жадува за геноцид и нейните религиозни възгледи не могат да се променят дори ако това би осигурило на „Ислямска държава” едно оцеляване, също така тя счита себе си за предвестник и главен участник в приближаващия край на света. „Ислямска държава” следва напълно определена разновидност на исляма, чиито представи за Съдния ден имат значение за стратегиите й и са способни да помогнат на Запада по-добре да разбере своя враг и да прогнозира неговото поведение. Нейното идване на власт в по-малка степен прилича на триумфа на „Мюсюлмански братя” в Египет („Ислямска държава” счита „Мюсюлмански братя” за вероотстъпници) и в по-голяма степен – на безизходната алтернативна реалност на религиозния деец и сектант Дейвид Кореш и организатора на масовото самоубийство проповедника Джим Джонс. Обаче „Ислямска държава” придоби абсолютна власт не над няколко стотици хора, а над 8 милиона. Ние имаме силно невярна представа за природата на „Ислямска държава”. Първо, ние считаме джихадизма за монолитно движение и прилагаме логиката на Ал Кайда към една организация, която много я превъзхожда. Привържениците на „Ислямска държава”, с които успях да побеседвам, и до ден днешен наричат Осама бин Ладен „шейх Осама”, което е почетно звание. Но от времената на разцвета на Ал Кайда в периода 1998-2003 г. джихадизмът е еволюирал. Много джихадисти днес гледат с едно високомерие на задачите на групировката Ал Кайда и на нейното ръководство. Бин Ладен е считал тероризма за пролог към халифата, чието възникване той изобщо не е очаквал да се появи. Неговата организация е била гъвкава, имала е широк географски обхват и се е състояла от множество автономни звена и групи. За разлика от Ал Кайда „Ислямска държава” се нуждае от територия за поддържане на своята легитимност, а също така и от йерархическа структура, за да управлява тази територия.
Бюрокрацията на „Ислямска държава” е разделена на гражданска и военна част, а територията – на провинции. Второ, лъжливата представа за „Ислямска държава” у нас възниква поради благонамерената, но безчестна кампания, в хода на която се прави опит тази организация да се лиши от нейната средновековна религиозна природа. Питър Берген, който през 1997 г. е първият продуцент на интервю с Бин Ладен, озаглави своята първа книга „Корпорация Свещена война”, признавайки обстоятелството, че Бин Ладен е създаден от съвременния светски свят. Бин Ладен придаде на терора корпоративна форма и започна да издава териториални лицензии за неговото прилагане. Той изискваше конкретни политически отстъпки, например извеждането на американските войски от Саудитска Арабия. Неговите бойци с увереност се придвижваха по целия свят. В последния ден на своя живот Мохамед Ата (лидер на атаките от 11 септември 2001 г.) е правил покупки в магазините на „Уолмарт” и е обядвал в „Пица Хът”. Изкушени сме да повторим това наблюдение относно джихадистите: че те са съвременни и нерелигиозни хора, които в никакъв случай не са с изостанали, ретроградни политически възгледи, но че те скриват своята същност под средновековни религиозни одежди. Можем да залепим същия този етикет на „Ислямска държава”. В действителност обаче дейността на тази организация изглежда безсмислена, ако не гледаме на нея като на искрено и твърдо и внимателно обмислено намерение да се върне цивилизацията в правовата среда на VII век и в крайна сметка да бъде предизвикан апокалипсис. Най-активни проповедници на тази гледна точка се явяват ръководителите на „Ислямска държава” и нейните поддръжници. Те с презрение говорят за „модернизма”. Те подчертават, че не могат и няма да се отклоняват от ръководните предписания на Пророка Мохамед и неговите ранни последователи. Те често употребяват иносказания и кодови думи, които на немюсюлманите изглеждат странни и старомодни, но в действителност са препратки към конкретни традиции и текстове на ранния ислям. Ето един пример. През септември миналата година главният официален представител на „Ислямска държава” шейх Абу Мoхамед ал-Аднани призова мюсюлманите от западните страни като Франция и Канада да търсят неверниците и да „им разбиват главите с камъни”, да ги гонят, да ги газят с автомобилите си и да им „унищожават посевите”. За западното ухо тези библейски наказания (пребиване с камъни и унищожаване на посеви) звучат доста странно на фона на по-съвременния призив за убийства посредством транспортни средства. (Показвайки, че той може да тероризира другите даже и чрез видеоклипове, Аднани нарече американския държавен секретар Джон Кери „необрязан козел”). Обаче Аднани не приказва просто глупости. В неговата реч се преплитат богословски и правови разсъждения, а със своето дрънкане за унищожаването на посевите той просто повтаря указанията на Мохамед да не се пипат кладенците с вода и посевите, освен когато армиите на исляма заемат отбранителни позиции. При тези обстоятелства мюсюлманите, намиращи се в земите на неверниците, са длъжни да бъдат безпощадни с тях и да ги преследват. Действителността е такава, че „Ислямска държава” е ислямистка. Много ислямистка. Тя привлича към себе си психопати и авантюристи основно от недоволното население на Близкия изток и Европа. Но религията, която се проповядва от привържениците на „Ислямска държава”, произлиза от много последователни и даже научни тълкования на исляма. Всички важни решения и закони, които приема „Ислямска държава”, съответстват на това, което тя призовава в медиите, в своите заявления, на своите плакати, на регистрационните номера на колите, на монетите и в своите канцеларски принадлежности. Това е такава „пророческа методика”, която подразбира точно и безпрекословно следване на пророчествата и примера на Мохамед. Мюсюлманите могат да отхвърлят „Ислямска държава” и така постъпват почти всички. САЩ обаче вече сериозно недооцениха „Ислямска държава” и поддържат глупави планове за противодействие. Те се правят, че това не е религиозна организация, очакваща поредното пришествие, поради което в борбата с нея не е задължително да разбираш нейните религиозни възгледи. Ще ни се наложи да се запознаем с интелектуалната генеалогия на „Ислямска държава”, ако искаме да не я укрепваме, а да я принудим да се заеме със саморазрушението си посредством своето прекомерно усърдие.
ПРЕДАНОСТ
През ноември 2014 г. „Ислямска държава” пусна запис, в който заяви, че води своя произход от Бин Ладен. Тя призна жестокия лидер на Ал Кайда в Ирак Абу Муса ал Заркауи за свой непосредствен прародител. Той ръководеше Ал Кайда от 2003 до 2006 г. до деня на своята гибел. Преди него имаше още двама лидери от числото на полевите командири, а после дойде редът на Ал-Багдади, наречен халиф. Интересно е, че в този ред не се споменава приемникът на Бин Ладен – Айман ал Зауахири, очилат египетски офталмолог, който в настоящия момент оглавява Ал Кайда. Зауахири не се закле във вярност на Багдади и затова братята джихадисти все повече го ненавиждат. Този човек не притежава особена лична харизма, което способства за още по-голямата му изолация. На видеокадрите той изглежда късоглед и недоволен. Но разколът между Ал Кайда и „Ислямска държава” зрее отдавна. С това отчасти се обяснява и толкова мощната кръвожадност на „Ислямска държава”. Колега на Зауахири по изолация е 55-годишният мюсюлмански клирик от Йордания на име Абу Мухамед ал Макдиси, който с пълно основание може да претендира за званието интелектуален архитект на Ал Кайда. Той е най-важният джихадист от числото на тези, които са неизвестни за средностатистическия читател на американските вестници. По повечето доктринални въпроси между „Ислямска държава” и Макдиси съществува пълно съгласие. И двете страни свързват себе си с джихадисткото крило на сунитското течение, наричано салафизъм. Това название произлиза от арабското „ас-саляф ас-салихун”, което означава „праведни прадеди”. Тези „праведни прадеди” са самият Пророк и неговите първи привърженици, които салафитите почитат и на които подражават, приемайки ги за образец във всичко, включително войната, модата, семейния живот и даже лечението на зъбите. Макдиси е учил Заркауи, който след това е отишъл на война в Ирак, помнейки съветите на по-старшия. Но Заркауи надминава своя наставник във фанатизма, за което след време е силно упрекван от своя наставник. Става дума за склонността на Заркауи да устройва кървави спектакли, а също така и за неговата ненавист към другите мюсюлмани, стигаща до това да ги анатемосва и убива. От гледна точка на богословието такфир (или обвинението в неверие) е извънредно пагубен и рискован обичай в исляма. „Ако човек казва на своя брат: „Ти си неверник”, значи е прав само един от тях” – поучава Пророкът. Ако обвиняващият греши, значи самият той извършва акт на богоотстъпничество, отправяйки лъжливо обвинение. Наказание за вероотстъпничество е смъртта. Въпреки това Заркауи съвсем необмислено разшири списъка от постъпки, които при извършване превръщат мюсюлманите в неверници. Макдиси пише на бившия си ученик, че той трябва да проявява внимание и да „не обявява такфир на всички подред”, „да не нарича хората вероотстъпници за техните грехове”. Разликата между вероотстъпник и грешник може да изглежда неразличима на пръв поглед, обаче в това е главният пункт на противоречията между Ал Кайда и „Ислямска държава”. Отричането на светостта на Корана и пророчествата на Мохамед е откровено вероотстъпничество. Но Заркауи и породената от него „Ислямска държава” поддържат мнението, че има много други постъпки, заради които мюсюлманин може да бъде отлъчен от исляма. Понякога сред подобни постъпки могат да бъдат продажбата на алкохол или наркотици, носенето на западни дрехи, обръснатата брада, участието в гласуване, при това даже за мюсюлмански кандидат, а също и нежеланието да се наричат вероотстъпници други хора. В този списък влиза също и принадлежност към шиизма (мнозинството иракчани са шиити), защото „Ислямска държава” счита шиизма за нововъведение, а нововъведение според Корана е отрицание на изначалното съвършенство. „Ислямска държава” твърди, че такива общоприети шиитски обичаи като извършването на намаз на могилите на имамите и публичното самобичуване нямат основания в Корана и в деянията на Пророка. А това значи, че например 200 милиона шиити трябва да умрат. Както и ръководителите на всички мюсюлмански страни, които поставят законите, измислени от човека, над шариата, когато се балотират за своя пост или претворяват в живота закони с небожествен произход. Следвайки обичая такфир, „Ислямска държава” възнамерява да очисти света, като убие огромно количество хора. Поради отсъствие на обективна информация, идваща от територията на „Ислямска държава”, точните мащаби на разправите са неизвестни. Обаче съобщенията в социалните мрежи от този регион свидетелстват за това, че екзекуциите на отделни хора са постоянни, а масовите убийства се случват през няколко седмици. Най-чести жертви са мюсюлманските „вероотстъпници”. Изглежда, че християните, които не оказват съпротива на новата власт, не подлежат автоматично на унищожаване. Ал-Багдади им позволява да живеят, ако те плащат особен данък, известен като джизие (данък за немюсюлманите, за да живеят), и ако признаят своето подчинено положение. Властта на Корана по този въпрос е неоспорима. Изминали са столетия, откакто в Европа са приключили религиозните войни и са престанали да умират огромни количества хора поради мъдри богословски разногласия. Навярно именно заради това населението на западните страни с такова недоверие и скептицизъм посрещна новините за теологическата теория и практика на „Ислямска държава”. Много хора просто отказват да вярват, че тази организация е толкова фанатична в своята вяра, както се говори за нея. На тях им изглежда, че тя не е толкова закостеняла, устремена към миналото и вманиачена в апокалипсиса, за което свидетелстват нейните действия и заявления. Техният скептицизъм е напълно разбираем. Преди време хората, които обвиняваха мюсюлманите в сляпо следване на древните писания, са били подлагани на заслужена критика от страна на учените. Най-известен сред тях е вече покойният Едуард Сайд, който отбелязва, че наричането на мюсюлманите „изостанали” е просто начин те бъдат унизени. Тези учени призовават да се гледат условията, в които възникват такива идеологии – лошо държавно управление, изменение на обществените устои и норми, унижение на хората по тези земи, които се ценят само заради наличието на нефт. Без признаването на тези фактори всяко едно обяснение на причините за укрепването на „Ислямска държава” ще бъде непълноценно. Но да се зацикля върху тях и по този начин да се изключва идеологията, също е невярно, тъй като това се явява отражение на западната предубеденост от друг род: че ако религиозната идеология няма особено значение във Вашингтон или Берлин, то значи тя е по същия начин неактуална и ненужна в Ракка или Мосул. Когато палачът в маска казва: „Аллах Акбар!”, отрязвайки главата на вероотстъпника, понякога той все пак прави това с религиозни мотиви и съображения. Много мюсюлмански организации направиха изявления за това, че „Ислямска държава” в действителност не е ислямска. Разбира се, това много успокоява. Защото преобладаващото число мюсюлмани абсолютно не желаят вечер вместо холивудски филми да гледат публични екзекуции. Но както ми каза водещият специалист по теология на „Ислямска държава” в Принстън Бернард Хейкъл, мюсюлманите, наричащи „Ислямска държава” неислямска, обикновено „изпитват неловкост и се опитват да проявяват политкоректност, украсявайки своята религия”, и „не обръщат внимание на това, което ислямът е изисквал в исторически и правен план”. Отричането на религиозния характер на „Ислямска държава”, казва той, се корени в „безсмислената междуконфесионална християнска традиция”. Всички учени, с които съм разговарял за идеологията на „Ислямска държава”, ме отпращат към Бернард Хейкъл. Този човек, който наполовина е ливанец, е израсъл в Ливан и САЩ и когато той говори през своята мефистофелска брадичка, при него се забелязва един лек чужд акцент. Хейкъл казва, че редиците на членовете на „Ислямска държава” са наситени с религиозна сила и енергия. Цитатите от Корана там се чуват постоянно. „Даже редовите войници и те постоянно повтарят тези неща. Те гледат своите камери и шаблонно повтарят основополагащи догми” – отбелязва Хейкъл. Той счита за смехотворно твърдението за това, че „Ислямска държава” изкривява текстовете на исляма, и смята, че причина за такива заявления може да бъде само предумишлено неведение и незнание. „Хората искат да освободят исляма от отговорност и да свалят от него всички грехове. Те повтарят това заклинание, че „ислямът е религия на мира”. Така постъпват мюсюлманите, те така тълкуват своите текстове” – подчертава Хейкъл. Тези текстове ги приемат всички сунити, а не само „Ислямска държава”. „Момчетата от „Ислямска държава” са легитимни мюсюлмани колкото и всички други” – допълва Хейкъл. Всички мюсюлмани признават, че първите завоевания на Мохамед не са били много прилични и възпитани и че законите, влезли в Корана и в повествованията за управлението на Пророка, са били формулирани така, че да съответстват на онези неспокойни и жестоки времена. По оценките на Хейкъл бойците на „Ислямска държава” са истински рецидив на ранния ислям и те съвсем добросъвестно възпроизвеждат неговите норми на война. Те извършват такива постъпки, които съвременните мюсюлмани не считат за неразделна част от свещените текстове. „Робство, разпятие, обезглавяване – извратените джихадисти не пренасят тези средновековни традиции в настоящето избирателно. А, напротив, бойците на „Ислямска държава” са затънали до шия в тези средновековни традиции и ги пренасят най-общо, заедно и накуп в наши дни” – казва Хейкъл. Според Корана разпятието е едно от малкото разрешени наказания за враговете на исляма. Налагането на данък на християните намира явно потвърждение в девета глава на Корана (сура „Ал-Тауба”, или „Покаяние”). Тя предписва, че мюсюлманите са длъжни да се борят с християните и юдеите, докато те не заплатят покорно данък джизие и не почувстват себе си сломени. Пророкът, който всички мюсюлмани считат за идеал, е налагал тези правила и е притежавал роби. Лидерите на „Ислямска държава” смятат за свой неотменен дълг да подражават на Мохамед и да възраждат традиции, които в течение на стотици години са били забравени. „Това, което поразява в тях, не е само буквализмът, но и тази сериозност, с която те четат тези текстове – казва Хейкъл. – Една натрапчива и даже маниакална сериозност, каквато в мюсюлманите обикновено липсва.” До възникването на „Ислямска държава” най-радикалната преданост към нормите на Пророка в миналото са проявявали само уахабитите в Арабия през XVIII век. Те са завладели голяма част от това, което днес наричаме Саудитска Арабия, и техните твърди правила са се съхранили в една омекотена версия на шариата, съществуваща днес в тази страна. Но Хейкъл вижда важно различие между тези групи: „Уахабитите не са били разюздани в своето насилие”. Те са били обградени с мюсюлмани, те са покорили земи, които вече са били ислямски. Затова уахабитите са били по-сдържани. За разлика от тях „Ислямска държава” действително по нов начин преживява ранния период. Ранните мюсюлмани са живеели, обкръжени от немюсюлмани. „Ислямска държава” поради своята склонност към такфир счита, че се намира в същата ситуация. Дори Ал Кайда да е искала да възроди робството, то тя никога не е говорила за това. Защо? По-скоро такова мълчание по повод робството е съставна част от стратегическия замисъл и тази групировка е мислела за общественото мнение. Когато „Ислямска държава” започва да поробва хора, против това възразяват даже много нейни поддръжници. Халифатът без задръжки и без смущение продължава да поддържа робството и разпятието на кръста. „Ние ще покорим вашия Рим, ще пречупим вашите кръстове и ще поробим вашите жени. Ако ние не доживеем до това време, до него ще доживеят нашите деца и внуци. И те ще пратят вашите синове като роби на робския пазар” – обещава представителят на „Ислямска държава” Аднани в едно от своите периодични послания към Запада. През октомври списанието на „Ислямска държава”, което се казва „Дабик”, публикува статия под название „Възраждане на робството”, в която се повдига въпросът за това не се ли явяват езидите (древна кюрдска секта, заимствала елементи от исляма и подложена днес на нападение от бойците на „Ислямска държава” в северната част на Ирак), изпаднали в ерес мюсюлмани, които по тази причина заслужават смърт, или те просто са езичници и поради това с основание могат да бъдат направени роби?! Събралата се група богослови на „Ислямска държава” по заповед на властите започнала да решава този въпрос. Както пише анонимният автор на статията, ако те са езичници, то жените и децата на езидите следва да се разделят в съответствие с шариатския закон между бойците на „Ислямска държава”, които участват в бойните действия в Синджар (Северен Ирак)... Поробването на семействата на кафирите (неверниците) и превръщането на техните жени в наложници, това е твърдо установена норма на шариата. И ако някой отрича това или се надсмива, значи той отрича и се надсмива над редовете на Корана и над повествованията на Пророка, а следователно отстъпва от ислямската вяра.
ТЕРИТОРИЯ
Има предположения, че в редовете на „Ислямска държава” влизат десетки хиляди мюсюлмани от чужбина. Рекрутираните пристигат от Франция, Британия, Белгия, Германия, Холандия, Австралия, Индонезия, САЩ и много други страни. Много идват, за да воюват, и възнамеряват да загинат. Професорът от Кралския колеж в Лондон Питър Нойман ми разказа, че гласовете онлайн играят важна роля в разпространението на пропагандата, правейки така, че новобранците да знаят в какво трябва да вярват. Вербовката чрез интернет разшири демографията на джихадистката общност, позволявайки дори на консервативните мюсюлмански жени, практически заключени в своите домове, да общуват с вербовчиците, в резултат на което те се подлагат на радикализация и се насочват към Сирия. Разпространявайки своя призив към двата пола, „Ислямска държава” се надява да построи пълноценно общество. През ноември отидох в Австралия, за да се срещна с 30-годишния Муса Серантонио, който Нойман и другите учени наричат един от двамата най-важни „нови духовни авторитети”, призоваващи чужденците да се включват в „Ислямска държава”. В продължение на три години той е работил като телевизионен проповедник в канала Iqraa TV в Кайро, обаче си е заминал от там, когато ръководството на канала е започнало да възразява против неговите чести призиви за създаване на халифат. Сега той проповядва на страниците на Фейсбук и Туитър. Серантонио е едър и дружелюбен мъж с маниери на отличник. Той ми каза, че го ужасяват видеозаписите с екзекуции. Той ненавижда насилието, въпреки че привържениците на „Ислямска държава” се налага да го упражняват. (Сред общността на джихадистите той говори против взривовете с участие на смъртници, като използва това основание, че Всевишният забранява самоубийствата. В неговите възгледи има и други разминавания с позициите на „Ислямска държава”.) При него може да се види същата пусната растителност на лицето, която може да се открие и при някои възрастни почитатели на „Властелинът на пръстените”. А неговата обсесия по апокалиптичните ислямистки идеи изглежда позната. Той преживява тази драма, която на човек отстрани му изглежда като средновековна фантазия, само че тя е с истинска кръв. През юни миналата година Серантонио със своята съпруга се опитват да емигрират (той не казва къде, но хитро забелязва, че „да се пътува до Сирия е противозаконно”), обаче ги прихванали по пътя във Филипините и ги депортирали обратно в Австралия с мотива, че имат просрочена виза. Австралия е обявила за противозаконни опитите да се отива в „Ислямска държава” и затова е конфискувала паспорта на Серантонио. Той е заседнал в Мелбърн, където местната полиция добре го знае. Ако Серантонио бъде хванат, докато помага на хора да пътуват до територията на „Ислямска държава”, той ще влезе в затвора. Засега обаче той е на свобода, този формално независим идеолог, станал сериозен авторитет за другите джихадисти по въпросите на доктрината на „Ислямска държава”. Ние се срещнахме по обедно време в гъсто населения и мултикултурен район на Мелбърн Фуктскрей, където се намира щабквартирата на издателството за пътеводители Lonely Planet. Серантонио е израсъл тук. Единият от неговите родители е родом от Ирландия, а вторият е от италианската Калабрия. На улицата, типична за този район, могат да се намерят африкански ресторанти, виетнамски магазини, да се видят млади араби, разхождащи се в салафитска униформа, състояща се от разрошена брада, дълга риза и къси панталони. Серантонио описа радостта, която той е усетил, когато Ал-Багдади на 29 юни е бил провъзгласен за халиф. Месопотамия внезапно започва да оказва направо магнетично въздействие върху него и неговите приятели: „Аз бях в хотел (на Филипините) и изведнъж видях изявлението по телевизията. Бях изумен и веднага си помислих – защо аз съм заседнал тук в тази дяволска стая?”. Последният халифат е била Османската империя, която е достигнала пика на своето развитие през XVI век. След това е преживяла продължителен упадък, докато основателят на Турската република Мустафа Кемал Ататюрк не я подлага на евтаназия през 1924 г. Обаче Серантонио, както и много други привърженици на „Ислямска държава”, не счита, че този халифат е законен. Защото там не са се изпълнявали в пълен обем ислямските закони, изискващи пребиване с камъни, робство и отсичане на крайници. И защото халифите там не са били по произход от племето на Пророка курайш. Ал Багдади по време на своята проповед в Мосул говори пространно за важността на халифата. Той заяви, че възраждането на халифата, който не е функционирал около 1000 години (номинално), се явява общо задължение на мюсюлманите. Той със своите предани сподвижници побърза да „провъзглави халифат и да назначи имам” начело на новото образувание. Багдади каза: „Мюсюлманите грешат, като не изпълняват този дълг, който е бил загубен за много столетия, но те са длъжни постоянно да се стремят към установяването на халифат”. Както Бин Ладен преди него, така и Багдади се изразява витиевато, често се позовава на свещени текстове и преминава към класическа риторика. Но той за разлика от Бин Ладен и фалшивите халифи на Османската империя е курайшид (от племето курайш). Халифатът, ми казва Серантонио, това не е само политическо образувание, но и път към спасението. Пропагандата на „Ислямска държава” често съобщава за това как джихадистки групировки от целия мюсюлмански свят й дават клетва за вярност. Серантонио цитира изказване на Пророка за това, че да умреш без клетва за вярност, значи да умреш като джихил (невежа) „със смърт на безверие”. А сега помислете, че мюсюлманите (че даже и християните) мислят за това как Бог постъпва с душите на хората, които умират, без да познаят единствената истинска вяра. Те няма да намерят спасение, но няма да бъдат и прокълнати. Точно така, каза Серантонио, „мюсюлманинът, признаващ единния и всемогъщ Бог и извършващ намаз, не счита, че е живял истински мюсюлмански живот, ако той не даде клетва за вярност към пълноправния халиф и не изпълни задълженията на тази клетва”. Аз отбелязах, че в такъв случай огромното мнозинство мюсюлмани в историята и всеки, който е напуснал този свят в периода 1924-2014 г., всички са умрели със смъртта на безверието. Серантонио мрачно кимна: „Аз даже бих се осмелил да кажа, че халифатът възстанови исляма”. Аз попитах Серантонио за неговата собствена клетва и той бързо ме коригира: „Аз не казвам, че съм давал клетва за вярност”. Той ми напомни, че в съответствие с австралийското законодателство да се дава клетва за вярност към „Ислямска държава” е противозаконно. „Но аз съм съгласен с това, че Багдади отговаря на изискванията. Аз просто ще ви намигна, а вие сами разбирайте това, както искате” – продължи той. За да станеш халиф, трябва да съответстваш на условията, изложени в сунитския закон, да бъдеш възрастен мюсюлманин от мъжки пол, родом от племето курайш, да бъдеш образец за нравствена добродетел и честност, да притежаваш физическа и умствена пълноценност, а също така авторитет и власт („амр”). Да отговаряш на последния критерий, заяви Серантонио, е най-трудно. Затова халифът трябва да притежава територия, на която той може да въведе ислямския закон. „Ислямска държава” на Багдади постигна това много преди 29 юни, заяви Серантонио. И веднага след като се случи това, един новоприел исляма мюсюлманин от Запада (Серантонио го нарече „един от лидерите” на „Ислямска държава”) започна разговори за моралното задължение да бъде провъзгласен халифатът. Той и други хора тихо разговаряха с членовете на ръководството и ги убеждаваха, че по-нататъшното протакане е грях. По думите на Серантонио е възникнала цяла фракция, готова да обяви война на групировката на Багдади, ако тя и в бъдеще продължава да отлага халифата. Тя е подготвила писма до влиятелни членове на „Ислямска държава”, изразявайки своето недоволство за отказа да бъде назначен халиф. Но тях ги помири този, дето отговаряше за външните връзки, Аднани, който под секрет разказа на тези хора, че халифат вече е бил провъзгласен много преди публичното оповестяване за това. Тоест те имат пълноправен халиф и сега има само един вариант. „Ако той е законен халиф, хората са длъжни да му се закълнат, да му дадат клетва за вярност” – казва Серантонио. След юлската проповед на Багдади при джихадистите се появява нова мотивация и те започват да пристигат масово в Сирия. Германският публицист и бивш политик Юрген Тоденхьофер, пребивавал през декември в „Ислямска държава”, съобщава за това, че само за два дни на един от вербовъчните пунктове на турската граница са пристигнали 100 бойци. Неговият репортаж, както и материалите на други автори, свидетелстват за устойчивия наплив на чужденци, готови да се откажат от всичко, което имат у дома, заради рая в най-лошото място на земята. Седмица преди обяда със Серантонио аз се срещнах в Лондон с трима бивши членове на забранената ислямска групировка „Ал Мухаджирун” („Емигранти”): Анджем Чаудари, Абу Бараа и Абдул Мухид. Всичките изразяваха желание да емигрират в „Ислямска държава”, нещо, което са направили много техни колеги, но властите са конфискували паспортите им. Подобно на Серантонио те считат халифата за единствената праведна държава на земята, въпреки че нито един от тях не си признава, че е дал клетва за вярност. Тяхната основна цел при срещата с мен беше да ми обяснят за какво се бори „Ислямска държава” и как нейната политика отразява закона на Всевишния. 48-годишният Чаудари е бивш лидер на „Ал Мухаджирун”. Той често се появява по новините на кабелната телевизия и продуцентите могат да разчитат на това, че този човек яростно ще защитава „Ислямска държава”, докато не му изключат микрофона. В Британия той има репутация на отвратителен самохвалко, но той със своите последователи искрено вярва в „Ислямска държава” и по въпросите на доктрината говори именно с гласа на тази организация. Чаудари и неговите другари са сериозни и забележими в Туитър сред членовете и жителите на „Ислямска държава”, а Абу Бараа води по Ютюб цял канал, където отговаря на въпроси за шариата. От септември миналата година се намират под следствие, тъй като властите ги подозират в подкрепа на тероризма. Поради това, че ги разследват, на мен ми се наложи да се срещна с тях поотделно, тъй като общуването между тях се счита за нарушение на условията за освобождаване под гаранция. Но въпреки че поговорих с тях тримата отделно, у мен се появи усещане, че беседвам с един и същи човек, сложил различни маски. С Чаудари се срещнах в сладкарница в лондонското предградие Илфорд. Той беше облечен в спретната синя туника, стигаща му до глезените, и по време на беседата си пийваше Ред Бул. „До възникването на халифата в нашия живот са отсъствали вероятно 85% от шариата. Тези закони не действаха, докато при нас не се появи халифат, а сега ние го имаме” – ми каза Чаудари. Например без халифата отделните блюстители на ислямския ред нямат право да отсичат ръцете на крадците, ако ги заварят на мястото на престъплението. Но при създаден халифат законът веднага оживява заедно с другата правова практика. На теория всички мюсюлмани са длъжни да емигрират на тази територия, където халифът прилага тези закони. Например, един от най-добрите ученици на Чаудари на име Абу Румайса премина в исляма от индуизма, през ноември измами полицията и преведе цялото свое семейство от пет човека от Лондон в Сирия. В този ден, когато аз се срещнах с Чаудари, Абу Румайса сложи в Туитър своята фотография, където той позира с автомат „Калашников” и с новородения си син на ръце. Халифът е задължен да претворява в живота законите на шариата. Всяко отклонение от тези закони изисква хората, които са му дали клетва за вярност, да го информират за допуснатите грешки. В краен случай, ако халифът упорства, те са длъжни да го анатемосат и да го свалят. („Мен ме мъчи и ме безпокои този важен въпрос, това е огромна отговорност” – каза Багдади в своя проповед.) Съответно халифът изисква подчинение, а тези, които упорито поддържат немюсюлмански държави, са обявявани за вероотстъпници. По думите на Чаудари съществува невярна представа за шариата, тъй като в такива страни като Саудитска Арабия неговите закони не се прилагат в пълен обем. Там не отсичат главите на убийците и не отсичат ръцете на крадците. Чаудари уточнява: „Проблемът се състои в това, че когато такива страни като Саудитска Арабия просто изпълняват наказателния кодекс, без да осигуряват социална и икономическа справедливост в пълен обем съгласно шариата, те просто усилват ненавистта по отношение на мюсюлманския закон”. По неговите думи пълният обем означава безплатно жилище и храна и облекло за всички, въпреки че всеки, желаещ да се обогати със собствен труд, може да го направи. 32-годишният Абдул Мухид подхвана разговор в тази посока. Срещнах се с него в местния ресторант, имаше шикарен образ на муджахидин: несресана брада, афганистанска шапка, портфейл отвън дрехите, напомнящ кобур. Когато седнахме на масата, той започна с ентусиазъм да разсъждава за социалното осигуряване. „Ислямска държава” прилага средновековни наказания за престъпления против нравствеността (бичуване за пиянство и блудство, замерване с камъни за съпружеска изневяра), но нейната програма за социално осигуряване в някои аспекти е изключително прогресивна. Здравеопазването, заяви Мухид, е безплатно. („А в Британия да не би да няма?” – попитах аз. „Не съвсем – отговори той. – Някои неща не са застраховани, да кажем, зрението.”) По неговите думи социалното осигуряване, това не е политически избор на „Ислямска държава”, а политическо задължение, изначално присъстващо в шариата.
АПОКАЛИПСИС
Всички мюсюлмани признават, че Аллах е единствен, който знае бъдещето. Но те са съгласни също и с това, че той ни дава възможност крадешком да погледнем на бъдещето в Корана и в повествованията на Пророка. „Ислямска държава” се отличава от много джихадистки движения със своята вяра в това, че именно бъдещето е централно положение на Божия умисъл. По това „Ислямска държава” много силно се отличава от своите предшественици. И тя най-откровено от всички заявява за религиозния характер на своята мисия. Ако се нарисува една картина с широки щрихи, то Ал Кайда действа като нелегално политическо движение, имайки предвид съвсем светски цели – изгонване на немюсюлманите от Арабския полуостров, унищожаване на израелската държава, прекратяване на поддържането на диктатури на мюсюлманските земи. В „Ислямска държава” също има някои такива светски задачи (включително събирането на боклука и снабдяване с вода на подконтролните й територии), но лайтмотивът на нейната пропаганда – това е краят на света. Бин Ладен рядко е говорил за апокалипсиса, а когато е правил това, като че ли е искал да покаже, че ще умре много преди този славен момент на заслужено наказание от Всевишния. „Бин Ладен и Зауахири са от семейства на сунитския елит и гледат отвисоко на такъв род предположения, считат, че това е занимание за масите” – казва Уил Маккентс от института Брукингс, пишещ книга за апокалиптичните идеи на „Ислямска държава”. През последните години от американската окупация на Ирак непосредствените бащи основатели на „Ислямска държава”, напротив, във всичко виждаха знаци за края на света. Те очакваха, че вече след година ще се яви Махди – месианска фигура, призвана да поведе след себе си мюсюлманите към победа преди края на света. По думите на Маккентс един виден ислямист в Ирак през 2008 г. е предупредил Бин Ладен, че тази група се възглавява от хилиасти, „постоянно говорещи за Махди и взимащи стратегически решения”, изхождайки от времето на появата на Махди, което те определят на основания на собствените си оценки. „На Ал Кайда й се е наложило да напише на тези лидери и да им каже, да прекратят тези разговори” – казва Маккентс. За някои искрено вярващи хора, „такива, които жадуват за епически битки между доброто и злото”, мисловните образи на кървавата битка се явяват дълбока физиологична потребност. От множеството привърженици на „Ислямска държава”, с които съм се срещал, австралиецът Муса Серантонио проявяваше най-дълбок интерес към апокалипсиса и към това как ще изглеждат последните дни на „Ислямска държава” и на целия свят. Отчасти тези предсказания се явяват негово творение и в тях засега липсва статус на доктрина. А отчасти те са основани на сунитски източници на основното направление и се появяват навсякъде в пропагандата на „Ислямска държава”. Сред тях е вярата в това, че ще бъдат само дванайсет законни халифа и Багдади сред тях е осмият; че армиите на Рим ще се срещнат с армиите на исляма в Северна Сирия; и че последната битка на исляма с Даджал (антихристът в ислямската традиция) ще се случи в Йерусалим след поредния период на ислямски завоевания. „Ислямска държава” придава огромно значение на сирийския град Дабик, който е недалеч от Алепо. И дори пропагандното списание на „Ислямска държава” носи името на този град. „Ислямска държава” диво се радваше, когато нейните бойци успяха (но платиха висока цена) да завладеят равнините на Дабик, които иначе нямат никакво стратегическо значение. Но именно тук, както е казвал Пророкът, армиите на Рим ще разположат своя лагер. И ще срещнат армиите на исляма. И Дабик ще стане римският Ватерло или Антиетам. „Дабик всъщност е изцяло само полета и пасбища. Можеш да си представиш какви крупни сражения предстоят тук” – съобщава в Туитър един привърженик на „Ислямска държава”. На пропагандистите на „Ислямска държава” им потичат слюнките при предвкусването на това събитие и постоянно намекват, че то скоро ще настъпи. Списанието на „Ислямска държава” цитира Заркауи, който казва: „Искрата избухна тук в Ирак и пламъкът от нея ще се усилва... докато не изгори армиите на кръстоносците в Дабик”. В излязлото неотдавна пропагандно видео са показани кадри от холивудски филми за средновековните войни – навярно във връзка с това, че в много пророчества се говори за конни армии с древно оръжие. Сега, когато „Ислямска държава” е превзела Дабик, тя очаква пришествие на вражеска армия, която да бъде разгромена, с което „Ислямска държава” да сложи началото на отчитането на времето до апокалипсиса. Западните медии рядко забелязват споменаванията за Дабик във видеозаписите на „Ислямска държава” и вместо това зациклят на страшните сцени с обезглавявания. „Ние тук погребваме първият американски кръстоносец в Дабик и с нетърпение чакаме идването тук на всички ваши армии” – заяви в ноемврийското видео един палач в маска, показвайки отрязаната глава на сътрудника на организация за помощ Питър Касиг, който е бил държан в плен повече от година. По време на декемврийските бойни действия в Ирак, когато муджахидините съобщиха за това, че са видели в боя американски войници (възможно е погрешка), акаунтите на „Ислямска държава” в Туитър се взривиха от спазми на удоволствие, подобни на тези, които получават щастливите домакини при радостта от пристигането на първите гости. В повествованията на Пророка, предричащи битката при Дабик, враговете се наричат римляни. Спорен е въпросът за това какво е „Рим”, тъй като сега папата няма армия. Но Серантонио смята, че Рим означава Източната римска империя, или Византия, столица на която е бил днешният Истанбул. Ние сме длъжни да считаме за Рим турската държава, тая същата, която преди 90 години сложи край на последния самозван халифат. Други източници на „Ислямска държава” говорят за това, че Рим може да означава армия на кафири (неверници). И на това название прекрасно съответстват американците. По думите на Серантонио след битката при Дабик халифатът ще се разшири и ще превземе Истанбул. Някои считат, че след това той може да се разпространи на цялата планета, обаче Серантонио предполага, че халифатът може никога да не премине на другия край на Босфора. Антимесията Даджал ще дойде от Хорасан, който е в Източен Иран, и ще убие огромно количество войни на халифата. Те ще останат едва пет хиляди, обкръжени в Йерусалим. И ето тогава, когато Даджал ще е готов да приключи с тях, на земята ще се върне Исус, вторият най-почитан пророк в исляма. Той ще прониже Даджал с копие и ще поведе мюсюлманите към победа. „Само Всевишният знае” явяват ли се армиите на „Ислямска държава” тези, за които се говори в пророчествата, заявява Серантонио. Но у него има надежда. „Пророкът казваше: „Един от знаците за приближаването на края на света ще бъде този, че хората задълго ще прекратят разговорите за края на света. Ако вие сега тръгнете по джамиите, то ще откриете, че проповедниците пазят мълчание на тази тема” – каза той. Съгласно тази теория даже тези неуспехи, които претърпя „Ислямска държава”, нищо не значат. Тъй като Всевишният въпреки всичко е предначертал на своя народ почти пълно унищожаване. Така че „Ислямска държава” в бъдеще я очакват нейните най-добри и най-лоши дни.
БОРБА
В идеологическата чистота на „Ислямска държава” има едно компенсиращо достойнство: тя ни позволява да предсказваме някои действия на тази организация. Осама бин Ладен почти винаги е бил непредсказуем. Когато кореспондентът на CNN Питър Арнет го попита за неговите планове за бъдещето, Бин Ладен отговори: „Вие ще видите и ще чуете за тях в медиите, ако бъде такава волята на Аллах”. А ето „Ислямска държава” открито се хвали със своите планове – не с всички, но с достатъчно, за да може внимателно да се вслушаме в тях и да направим изводи за нейните намерения. В Лондон Чаудари със своите ученици подробно разказваше за това как „Ислямска държава”, като стане халифат ще трябва да провежда своята външна политика. Тя вече започна това, което в ислямския закон се нарича „настъпателен джихад” – насилствено разширяване на своето влияние в страни, в които управляват немюсюлмани. „До днес ние просто се защитавахме” – заяви Чаудари. Без халифат настъпателният джихад би бил неосъществена идея. Но воденето на война за разширяване на халифата се явява най-важното задължение на халифа. Чаудари прилага максимум усилия, за да представи законите на войната, по които действа „Ислямска държава”, като политика на милосърдието, а не на жестокости и зверства. Той ми каза, че „Ислямска държава” е задължена да тероризира своите врагове. Това е свещена заповед: до смърт да ги изплаши с екзекуции, разстрели и поробване на жени и деца. Та това да ускори победата и да помогне избягването на продължителен конфликт. Колегата на Чаудари Абу Бараа обясни, че ислямският закон разрешава само временни мирни договори, които могат да действат не повече от 10 години. По същия начин признаването на какви да са граници се явява табу, за което е говорил Пророкът, а сега го твърдят пропагандните видеоклипове на „Ислямска държава”. Ако халифът се съгласи на по-дългосрочен мир или постоянна граница, той греши. Временните мирни договори могат да се продължават, но не трябва да се прилагат по отношение на всички врагове едновременно. Халифът е длъжен да провежда джихад минимум веднъж в годината. Той не може да бездейства, тъй като за него това е грях. „Ислямска държава” може да се сравни с „Червените кхмери”, които унищожиха около една трета от населението на Камбоджа. Но те заеха мястото на Камбоджа в ООН. Абу Бараа обяснява: „Това не се разрешава. Изпращането на посланик в ООН означава да се признае друга власт освен властта на Всевишния”. Такава форма на дипломация се явява отклонение от религията или многобожие, заявява той. Това е непосредствена причина за ерес и такива действия веднага ще доведат до свалянето на Багдади. Отклонение се явява даже ускоряването на процеса на настъпление на халифата с демократични средства, например по пътя на избор на политически кандидати, действащи в полза на халифата. Трудно е да се каже доколко, „Ислямска държава” ще страда от собствения си радикализъм. Съвременната международна система, родена от Вестфалския мирен договор през 1648 г., се основава на готовността всяка държава да признава граници дори и при голямо нежелание. За „Ислямска държава” такова признание ще бъде политическо самоубийство. Другите ислямистки групировки като „Мюсюлмански братя” и „Хамас” са се поддали на ласкателни речи в полза на демокрацията и на обещанието да ги поканят в тяхната общност на нациите и да им дадат място в ООН. Понякога готовност към преговори и към компромиси проявява и движението „Талибан”. (При талибаните Афганистан си обмени посланици със Саудитска Арабия, Пакистан и ОАЕ и това подрони авторитета на „Талибан” в очите на „Ислямска държава”.) За „Ислямска държава” това е невъзможно, тъй като това е акт на вероотстъпничество. САЩ и техните съюзници отреагираха на „Ислямска държава” със закъснение и очевидно изумление. Стремежите на „Ислямска държава” и нейните стратегически замисли бяха разбираеми още през 2011 г. от заявленията и бърборенето в социалните мрежи, когато тя се яви една от многото терористични организации в Сирия и Ирак и още не извършваше масови разправи. Аднани тогава говореше на последователите на „Ислямска държава”, че неговата цел се състои във „възраждане на ислямския халифат”. Той също споменава апокалипсиса, заявявайки: „Остават съвсем малко дни”. Багдади през 2011 г. вече се е виждал „командващ на правоверните”, присвоявайки титлата, която обикновено се дава на халифите. През април 2013 г. Аднани обяви, че неговото движение „е готово да прекрои света в съответствие с пророческата методология на халифата”. През август 2013 г. той каза: „Нашата цел се състои в създаването на „Ислямска държава”, която не признава граници и действа в съответствие с учението на Пророка”. По това време тази групировка вече е завладяла сирийския град Ракка, чието население е около 500 хиляди човека, и започна да набира в големи количества чужди бойци в своите редове. Ако ние бяхме установили намеренията на „Ислямска държава” навреме и бяхме разбрали, че вакуумът във властта в Сирия и Ирак дават достатъчно пространство за тяхната реализация, ние бихме могли най-малкото да накараме Ирак да укрепи своята граница със Сирия и да сключи изпреварващо договорености със сирийските сунити. В такъв случай щяхме най-малко да предотвратим запалителния пропаганден ефект от заявлението за създаването на халифат, прозвучал веднага след завземането на третия по големина град в Ирак. Обаче преди повече от година Обама разказваше на „Ню Йоркър”, че той счита „Ислямска държава” за младши партньор на Ал Кайда. Нашето неразбиране на разногласията между „Ислямска държава” и Ал Кайда, а също и важните различия между тези организации ни доведоха до опасни решения. Например миналата есен американското правителство даде съгласие за отчаян план за спасение на Питър Кесиг. Този план предвиждаше и даже изискваше съвместни действия от някои създатели на „Ислямска държава” и Ал Кайда. Той беше прибързан и лошо подготвен. Той е предвиждал привличане на Абу Мухамед ал Макдиси, наставника на Заркауи и виден деятел на Ал Кайда, който е трябвало да бъде свързан с главния идеолог на „Ислямска държава” и бивш ученик на Макдиси – Турки ал Бинали, въпреки че тези хора отдавна са се скарали поради критиката на Макдиси по адрес на „Ислямска държава”. Макдиси вече е призовавал „Ислямска държава” да прояви снизхождение към британския таксиджия Алън Хенинг, който бе пристигнал в Сирия, за да достави хуманитарна помощ на децата. През декември „Гардиан” съобщи, че американското правителство чрез посредник се е обърнало към Макдиси с молба за съдействие за спасяване на Питър Кесинг. Макдиси е живял свободно в Йордания, но му е било забранено да общува с терористи зад граница и е бил плътно следен. Когато Йордания дава на САЩ разрешение за общуване на Макдиси с Бинали, той си купува телефон с американски пари и получава възможност в течение на няколко дни радостно да общува с бившия си ученик. Но след това йорданското правителство пресича тези разговори и ги използва като повод да прати Макдиси зад решетките. След няколко дни на сайта на списание „Дабик” се появява видео на обезглавения Кесиг. Последователите на „Ислямска държава” откровено издевателстват над Макдиси в Туитър и дълбоко презират Ал Кайда заради нейния отказ да признае халифата. Ученият и изследовател на идеологията на „Ислямска държава” Коул Бънзел прочита мнението на Макдиси за положението на Хенинг и стига до извода, че то ще ускори гибелта на Хенинг и другите пленници. „Ако „Ислямска държава” ме държеше в плен, а Макдиси заяви, че не трябва да ме убиват, аз мога смело да се простя с живота” – каза той. Смъртта на Кесиг става трагедия, но ако планът бе сработил, това щеше да бъде още по-голяма трагедия. Примирието между Макдиси и Бинали би сложило началото на отстраняването на главните противоречия между двете най-мощни в света джихадистки организации. Не трябва да се изключва, че САЩ просто са искали да стигнат до Бинали с разузнавателни цели, или да го ликвидират. (Многобройните опити да се получат коментари от ФБР по този въпрос не се увенчаха с успех.) Така или иначе решението на САЩ да играе ролята на сват между два антагониста и главни терористични врагове на Америка показва изумителното неумение на Вашингтон да вникне в същината на случващото се. Пострадали от собственото си безразличие, ние (американците) сега се сражаваме с „Ислямска държава” на бойното поле с ръцете на кюрдите и иракчаните, а също редовно нанасяме удари по въздуха. Но тези наши действия никак не помогнаха да лишим „Ислямска държава” от нейните крупни териториални завоевания, въпреки че ние удържахме нейните отряди от пряко нападение на Багдад и Ербил, а също от масова разправа над тамошните шиити и кюрди. Някои наблюдатели призовават към нарастване на бойната активност, в това число интервенционисти от десния фланг (Макс Бут, Фредерик Каган), което е напълно предсказуемо. Тези хора искат да изпратят на война с „Ислямска държава” десетки хиляди американски войници. Към тези призиви не бива да се отнасяме с лекота и пренебрежение: побърканата на тема геноцид организация се намира на територията на своите потенциални жертви и ежедневно твори там злодейства. Един от способите да се премахне чарът на „Ислямска държава”, с който тя омагьосва своите привърженици, се заключава в това да се удържи военна победа над ислямистите и да се окупират тези райони на Сирия и Ирак, които сега се намират под властта на „Ислямска държава”. Ал Кайда е неизкоренима, защото е устойчива като хлебарка и действа нелегално. „Ислямска държава” не може да действа така. Ако „Ислямска държава” загуби контрол над своите територии в Сирия и Ирак, тя не може да съществува като халифат. Халифатите не могат да съществуват като нелегални движения, тъй като им е необходима територия и власт над нея. Ако се отнемат от халифата завоюваните от него територии, всички клетви за вярност към него ще се окажат незадължителни. Разбира се, бившите адепти и в бъдеще ще осъществяват нападения на Запада и ще режат глави на свои врагове, превръщайки се във волнонаемни терористи, обаче пропагандистката ценност на халифата ще изчезна. А заедно с нея ще изчезне и предполагаемото религиозно задължение да се емигрира на неговата територия и да му се служи. Отчитайки маниакалната обсесия на „Ислямска държава” за сражението при Дабик, може да се предположи, че в случай на американско нахлуване тя ще насочи натам значителни сили и средства като за традиционно широкомащабно сражение. Ако „Ислямска държава” съсредоточи там всички свои сили, които да бъдат напълно разбити, тя вече никога няма да се възстанови. Въпреки това рисковете от ескалация са огромни. Главен привърженик на американското нахлуване се явява самата „Ислямска държава”. Провокационните видеоклипове, на които палач в черна маска се обръща към президента Обама по име, явно са предназначени, за да въвлекат Америка във война. Нахлуването ще стане колосална пропагандна победа за джихадистите в целия свят. В зависимост от това давали ли са те клетва за вярност към халифа, всички те ще повярват, че САЩ имат намерение да влязат в съвременен кръстоносен поход и да унищожат мюсюлманите. Поредното нахлуване и окупация ще потвърдят тези подозрения и вербовките ще тръгнат много по-успешно. Добавете към това и нашата собствена некомпетентност като окупатори, която ние демонстрирахме неведнъж, и нежеланието ни да воюваме ще стане напълно разбираемо. В края на краищата „Ислямска държава” възникна само поради това, че нашите предишни окупации дадоха възможност на Заркауи и неговите последователи да действат. Кой знае какви ще бъдат последствията от поредната неумело проведена операция? Предвид всичко това, което ние знаем за „Ислямска държава”, най-добрият от лошите военни варианти изглежда бавното обезкръвяване по пътя на нанасянето на авиоудари и воденето на индиректна война. „Ислямска държава” няма да успее да подчини нито кюрдите, нито шиитите и да вземе под свой контрол всички територии, на които живеят сунити в Сирия и Ирак. Там ненавиждат „Ислямска държава”. Те могат да попречат на „Ислямска държава” да изпълни своя дълг и да завзема територии. И в такъв случай „Ислямска държава” с всеки месец ще заприличва все по-малко за завоевателната държава на Пророка Мохамед и все повече на обикновена близкоизточна държава, която не е в състояние да обезпечи благополучието на собствения си народ. Хуманитарните издръжки за съществуването на „Ислямска държава” са много големи. Но нейната заплаха за САЩ е далеч по-малка, отколкото Ал Кайда, за сливането на която с „Ислямска държава” се говори често. Доводите на Ал Кайда не са така близки на джихадистките групировки, тъй като тя води борба с „далечния враг” (Западът), а мнозинството джихадисти са загрижени основно за това, което се случва по-близо до вкъщи. Това е особено вярно по отношение на „Ислямска държава” именно заради нейната идеология. „Ислямска държава” вижда врагове навсякъде около себе си и въпреки че ръководството желае зло на САЩ, за него е по-важно преди всичко прилагането на нормите на шариата в халифата и завладяването на прилежащи територии. Багдади говори за това открито: през ноември той заяви на своите саудитски агенти, че първоначално трябва да се справи с „рафида” (шиити), а след това с „ассюлюл” (сунитските поддръжници на саудитската монархия), а чак след това с кръстоносците и техните бази. Чуждестранните бойци, а също и техните жени и деца, насочени към халифата, взимат еднопосочен билет: те искат да живеят по истинските закони на шариата и могат и искат да приемат мъченическа смърт. Да си спомним, че учението изисква от вярващите да живеят в халифат, ако това изобщо е възможно. В един от най-малко кървавите видеоклипове може да се види как група джихадисти изгарят своите френски, британски и австралийски паспорти. Това би било доста ексцентрична постъпка, ако те имат намерение да се върнат, за да се взривят на опашка в Лувъра или да вземат заложници в поредното кафене в Сидни. Малобройните „вълци единаци”, поддръжници на „Ислямска държава”, нанасят удари по цели на Запада и трябва да се очаква, че такива терористични актове ще стават все повече. Но мнозинството от тях са недоволни аматьори, които не могат да отидат в халифата поради това, че са им конфискували паспортите или имат някакви други проблеми. Но даже и ако „Ислямска държава” поддържа и поощрява тези атаки (а тя прави това в своите видеоклипове), тя засега не се занимава с тяхното планиране и финансиране. (Терористичният акт в редакцията на „Шарли Ебдо” беше основно операция на Ал Кайда.) По време на своето декемврийско пътуване до Мосул Юрген Тоденхьофер взе интервю от германски джихадист и го попита върнал ли се е някой от неговите другари в Европа за извършване на терористични актове. Изглежда, че този джихадист се е отнасял към върналите се не като към воини, а като към отцепници: „Върналите се от „Ислямска държава” са длъжни да се разкаят от извършената постъпка. Аз се надявам, че те ще преразгледат тяхното отношение към религията”. Ако успяваме да сдържаме „Ислямска държава” по определен начин, тази организация сама ще се изживее. Нито една страна в света не се явява нейна съюзничка, а идеологията на „Ислямска държава” показва, че тя никога няма да има съюзници. Тези земи, които контролира „Ислямска държава”, макар и обширни, основно са незаселени и бедни. Попадайки в полосата на застой и постепенно отслабване, „Ислямска държава” вече няма да може да претендира за това, че се явява проводник на волята на Всевишния и вестител на апокалипсиса. Затова там ще пристигат все по-малко вярващи. Ще се появяват все повече съобщения за несгодите и страданията в нейните редици, а тогава и другите радикални ислямистки движения ще се окажат дискредитирани. „Ислямска държава” по-упорито от всички налага строгите норми на шариата със сила. Именно такова впечатление се оформя за нея. Но ако „Ислямска държава” не умре скоро, то ситуацията там може да тръгне в най-ужасно направление. Ако „Ислямска държава” постигне преданост от страна на Ал Кайда и с един замах укрепи единството на своята база, ще се появи такъв страшен враг, който ние не сме виждали никога. Разкол между „Ислямска държава” и Ал Кайда настъпи едва през последните няколко месеца. В декемврийския брой на списание „Дабик” се появи голяма статия на беглец от Ал Кайда, който нарича тази групировка корумпирана и неефективна, а Зауахири – много отдалечен и несъответстващ на своето място лидер. Ние много внимателно ще следим за всякакви опити за сближение. Ако не се случи такава катастрофа или например, ако „Ислямска държава” не тръгне да щурмува Ербил, то мащабното наземно нахлуване навярно само ще влоши ситуацията.
РАЗУБЕЖДАВАНЕ
Би било лесно и просто проблемът „Ислямска държава” да се нарече проблем на исляма. В религиите винаги има множество тълкувания и поддръжниците на „Ислямска държава” попадат на въдицата на тази интерпретация, на която те отдават предпочитание. Но просто да се осъжда „Ислямска държава”, наричайки я неислямска, ще бъде контрапродуктивно и ще доведе до обратен резултат. Особено ако онези, които чуят тези осъждания, са чели свещените текстове и са видели, че там открито се одобрява и поддържа този ред, който установява и „Ислямска държава”. Мюсюлманите могат да говорят, че робството днес е противозаконно и че разпятието на кръст в даден исторически момент се явява зло, много именно така и говорят. Но ако те открито започнат да осъждат робството и разпятието, те ще влязат в противоречие с Корана и с жизнения пример на Пророка. „Единствената принципна позиция, която могат да заемат опонентите на „Ислямска държава”, се заключава в твърдението за това, че някои основни текстове и традиционни учения на исляма повече нямат сила” – казва Бернард Хейкъл. Но това вече ще бъде акт на вероотстъпничество. Идеологията на „Ислямска държава” оказва мощно влияние върху определена част от населението. Лицемерието и жизнените противоречия пред нейното лице изчезват. Муса Серантонио и салафитите, с които аз се срещнах в Лондон, са абсолютно невъзмутими. Нито един от зададените мои въпроси не ги постави в безизходица. Те многословно ми четоха нотации, правейки това доста убедително (особено ако повярваш в изходните предпоставки). На мен ми се струва, че ако се нарича „Ислямска държава” неислямска, тези хора в спора по дадена тема ще победят. Иначе, бидейки пръскащи слюнка маниаци, аз бих могъл да предскажа, че тяхното движение ще издъхне, защото тези психопати един след друг ще се самоунищожават или ще се превръщат в кървави петна от ударите на безпилотните самолети. Но тези хора говореха с учена точност и на мен даже ми се стори, че аз съм се оказал на семинар. На мен ми хареса в тяхната компания и това ме уплаши не по-малко от всичко останало. Немюсюлмани не могат да показват на мюсюлманите как правилно те да следват своята религия. Но мюсюлманите отдавна са започнали тези дебати в собствените си редове. „Нужни са стандарти. Човек може да твърди, че той е мюсюлманин, но ако той вярва в хомосексуализма и употребява алкохол, тогава той не е мюсюлманин. Нима хранещия се с месо може да бъде наречен вегетарианец?” – ми каза Анджем Чаудари. Но има и друг клон на исляма, който демонстрира твърда алтернатива на „Ислямска държава”. Той е също така безкомпромисен, но с противоположни изводи. Този клон се оказа доста привлекателен за много мюсюлмани, изпитващи психологически стремеж да постигнат безукорно изпълнение на всеки ред, на всяка постановка от свещените текстове, както това е било в зората на исляма. Поддръжниците на „Ислямска държава” знаят какво да правят с мюсюлманите, игнориращи отделни положения в Корана: те трябва да се обвинят в неверие и да се подложат на осмиване. Но те също така знаят, че някои мюсюлмани четат Корана също толкова прилежно, както те самите, и затова представляват реална идеологическа заплаха. Багдади е салафит. Думата „салафит” стана близка до думите „злодей” и „дивак” – отчасти поради това, че истински злодеи и диваци отиваха на бой под салафитски знамена. Но мнозинството салафити не са джихадисти и те основно принадлежат към секти, отхвърлящи „Ислямска държава”. Както отбелязва Хейкъл, те се стремят към разширяване на границите на исляма, на неговите земи и могат да прибягват за тези цели към чудовищни злодеяния от типа на взимането на хора в робство и отсичане на крайници – но в някакво отдалечено бъдеще. Техният главен приоритет е личното очистване и съблюдаване на религиозните норми и правила. Те считат, че всичко, пречещо на тези цели и нарушаващо ритъма на живота, молитвата и процеса на познание като война или безредици, трябва да бъде под забрана. Такива хора живеят сред нас. Миналата есен аз бях във Филаделфия в джамията на 28-годишния имам салафит Бретън Поциус, носещ името Абдула. Неговата джамия стои на границата между опасен криминален квартал и облагороден район. Добре оформената му брада му дава възможност да се разхожда в цивилизования район почти без да се откроява. Поциус е получил католическо възпитание в полско семейство в Чикаго, но преди 15 години е приел исляма. Както и Серантонио, той демонстрира дълбоки знания на древните текстове. Поциус е убеден, че само те дават възможност да се избегне огненият ад. Когато аз се срещнах с него в местното кафене, той донесе със себе си коранична богословска книга на арабски език и самоучител на японски. Той се готвеше за проповед за бащинския дълг, за който трябваше да говори пред 150 посетители на своята джамия по време на петъчната молитва. Поциус каза, че неговата главна цел е да убеждава мюсюлманите в своята джамия да водят праведен живот. Но усилването на „Ислямска държава” го е принудило да започне да засяга и политически въпроси, от които салафитите обикновено стоят много далеч. „Те говорят за правилата на молитвата и начина на обличане, аз също говоря за това в джамията и между нас няма никакви различния. Но когато те достигат до такива въпроси, като обществените вълнения, те започват да говорят като Че Гевара” – заявява той. Когато се появява Багдади, Поциус започва да действа по лозунга „Той не е мой халиф”. „Времената на Пророка са били период на страшно кръвопролитие. Той знае, че най-лошо за нас, хората, това е хаосът. Особено вътре в мюсюлманската общност” – отбелязва Поциус. Съответно правилното поведение за салафита е да не сее семената на разногласието, да не създава фракции и разкол и да не обявява братята мюсюлмани за вероотстъпници. В действителност Поциус, както и мнозинството салафити, счита, че мюсюлманите трябва да бъдат колкото се може по-далеч от политиката. Тези най-тихи салафити, както ги наричат, са съгласни с „Ислямска държава” в това, че шариата е единственият закон. Те избягват такива неща като избори и създаване на политически партии. Но неприемането от Корана на разногласията и хаоса те интерпретират като необходимост да се съгласяват практически с всеки един ръководител даже ако е явен грешник. „Пророкът е казал: „Ако управляващият не изпада в явно безверие (куфр), напълно му се подчинявайте” – ми заяви Поциус. Класическите „книги на вярата” също говорят за недопустимостта на обществените сътресения. На смирените салафити е строго забранено да отделят едни мюсюлмани от други, например по пътя на масово отлъчване от вярата. Живеейки без клетва за вярност, каза Поциус, човек действително става невеж и тъмен. Но такава клетва въобще не е задължително да означава вярност и преданост към халифа, а още повече към Абу Бакр ал-Багдади. Най-общо тя може да означава преданост към религиозния обществен договор и мюсюлманската общност. А има ли халиф или не, това не е важно. Смирените салафити считат, че мюсюлманите са длъжни да насочват своята енергия за усъвършенстване на личния живот, включвайки молитва, ритуали и хигиена. Ултраортодоксалните евреи също спорят за това кашерно или не е в шабат да се откъсват парчета тоалетна хартия (няма ли да се счита това за разкъсване на дрехи?), губят маса време, проверявайки не са ли прекалено дълги техните панталони, и щателно следят за това на едни места брадите им да бъдат подстригани, а на други да бъдат на масури. Салафитите считат, че за такова безукорно съблюдение на правилата Всевишният ги дарява със сила и преумножаване на рода. А може би благодарение на това даже ще се появи халифат. И тогава в този момент мюсюлманите ще отмъстят и ще удържат славната победа при Дабик. Но Поциус дава за пример думите на много богослови салафити, които твърдят, че по праведен път халифатът може да възникне само по явната повеля на Всевишния. Разбира се, „Ислямска държава” ще се съгласи с това и ще каже, че Всевишният е помазал царството на Багдади. Поциус в отговор призовава към смирение. Той дава за пример думите на един от сподвижниците на Пророка Абдула ибн Абас, който е питал несъгласните как те, намирайки се в малцинство, имат наглостта да казват на мнозинството кое е правилно и кое не. Само по себе си несъгласието е забранено, тъй като може да предизвика кръвопролитие и да разцепи мюсюлманската общност. Дори това как е бил създаден халифатът на Багдади противоречи на очакванията, каза Поциус: „Халифът е този, който Аллах посочва да бъде. И за това е необходимо съгласие на богословите от Мека и Медина. Но това не е станало. „Ислямска държава” се появи отникъде”. „Ислямска държава” ненавижда такива разговори и нейните верни последователи с презрение и издевателство пишат в Туитър за смирените салафити. Те с насмешка ги наричат „менструални” салафити. Поради не много понятните им съждения за това кога жената е чиста и кога не, както и заради други маловажни аспекти от живота. „На нас ни е необходима фетва за забрана на карането на велосипед по Юпитер – издевателски е написал един. – Ето за какво трябва да мислят богословите, това е по-важно, отколкото състоянието на мюсюлманската общност.” Анджем Чаудари от своя страна казва, че трябва най-решително да се борим с такъв грях като узурпиране на божия закон и че екстремизмът при защита на единобожието не е порок. Поциус не търси официална поддръжка от САЩ за противодействие на джихадизма. В действителност официалната поддръжка може да го дискредитира, но във всеки случай той е недоволен от Америка поради това, че тя се отнася към него „като с полугражданин”. (Той твърди, че властите му изпращат в джамията платени шпиони, а също така са безпокоили майка му на нейното работно място с въпроси дали той не е терорист.) Въпреки това неговият смирен салафизъм се явява ислямска противоотрова срещу джихадизма в стил Багдади. Хора, пристигащи с вяра, със стремеж да повоюват, едва ли нещо ще ги спре и те във всички случаи ще станат джихадисти. Обаче за тези, при които главен мотив е търсенето на ултраконсервативна и безкомпромисна версия на исляма, смиреният салафизъм може да стане добра алтернатива. Това не е умерен ислям; мнозинството мюсюлмани го считат за краен. Но това е такава форма на исляма, която буквалистите едва ли ще приемат за лицемерна или кощунствено очистена от всякакви неудобства и затруднения. Лицемерието е грях, към който идеологизираната младеж се отнася с нетърпимост. Западните ръководители е по-добре изобщо да не се намесват в ислямските теологически дебати. Барак Обама едва не заплува във водите на такфира (неверието), когато нарече „Ислямска държава” „неислямска”. Тук иронията е в това, че той като немюсюлманин, но като син на мюсюлманин може да бъде наречен вероотстъпник, а той обявява такфир на мюсюлмани. Такива заявления предизвикват смях у джихадистите. („Това е като намазана в собствени фекалии свиня, даваща съвети на другите за лична хигиена” – позлорадства един в Туитър.) Аз подозирам, че мнозинството мюсюлмани по достойнство са оценили чувствата на Обама: президентът говори на тяхна страна против Багдади и едновременно против немюсюлманите шовинисти, които се опитват да ги обвинят в престъпление. Но хората, които са под влиянието на идеологията на „Ислямска държава”, само ще затвърдят своите подозрения: да, САЩ лъжат за религията, действайки в полза на своите користни интереси. В тесните рамки на своята теология „Ислямска държава” е напълнена с енергия и даже с творческо начало. Но извън тези рамки тя е неинтересна и скучна: това е една представа за живота като вечно послушание, ред и предопределеност. Муса Серантонио и Аджем Чаудари могат в мислите и разсъжденията си да се отдалечават от идеята за масова смърт и вечни мъчения, обсъждайки достойнствата на виетнамското кафе и сладките банички, получавайки удоволствие и от двете. Но на мен ми се струва, че да се приеме техният мироглед е все едно да се лишиш от обоняние и да престанеш да усещаш всякакви миризми, зяпайки в очакване на задгробния живот. Да, на мен в определена степен ми хареса да бъда в компанията на тези хора. Това беше някакво състезание в интелекта с усещане за собствена вина. Прочитайки през март 1940 г. „Майн Кампф” Джордж Оруел признава в своя отзив за книгата, че така и не е могъл да намрази Хитлер. В този човек е имало някакво качество, което го е правило да прилича на жертва на несправедливостта дори и ако неговите цели са били подли и омерзителни. „Ако той е убивал мишка, е знаел как да създаде впечатление, като че ли е убил дракон” - е написал Оруел. В привържениците на „Ислямска държава” има някаква подобна привлекателност. Те вярват, че са лично въвлечени в борба, която е по-важна и по-широка от техния собствен живот и че участието в тази драма на страната на праведността е привилегия и удоволствие, особено ако това е свързано с тежести и лишения. Оруел е писал, че фашизмът „психологически е много по-здрава концепция, отколкото която и да е хедонистична концепция на живота... Ако социализмът и даже капитализмът казват на хората: „Аз ви предлагам добре да си прекарате времето”, то Хитлер им казва: „Аз ви предлагам борба, опасност и смърт” и в резултат на това цялата нация пада в краката му... Не трябва да недооценяваме емоционалната привлекателност на нацизма.” Ние също не трябва да недооценяваме религиозната и интелектуалната привлекателност на „Ислямска държава”. Това, че „Ислямска държава” издига в качеството си на догма вярата за предстоящото изпълнение на пророчеството, най-малкото говори за разума на нашия опонент. Той е готов да приветства своето собствено, едва ли не пълно унищожение, съхранявайки увереност в това, че ще получи помощ и утешение свише, ако съхрани верността към учението на Пророка. Идеологическите инструменти могат да убедят някои хора в това, че посланието на тази групировка е лъжливо и че с военни средства могат да се предотвратят извършваните от нея ужаси. Но такава невъзприемчива към убеждения организация като „Ислямска държава” едва ли ще се поддаде на някакви мерки освен военни. И тази война ще бъде дълга, нека тя не продължи до края на вековете.