Пет кратки коледни разказа за ангела на Гьоте

"Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия. Това е възможно само с помощта на друга жена”, пишеше някъде Ремарк. Едва ли има друг, който да е разбрал това по-добре от Гьоте, гения на романтична Европа. Списъкът с жени в живота му и до днес продължава да се разраства, но в този низ от имена само на едно е съдено да се свърже с фамилията на поета. Име, което днес малцина са чували. Още по-малко са тези, които изобщо знаят нещо за личността, която Гьоте нарича „моята мила малка съпруга”. Това е жената, която повече от десет години е само любовница и майка на извънбрачно родените наследници на германския писател. Тя трябва да понесе върху плещите си унижението, страданието и безмерната тъга на битието, „тъгата, която цял живот я дебне из улиците на Ваймар и се приближава към нея със заредена пушка, готова да я застреля като куче”. Колосът на немския романтизъм не може без нея. Жената, която заради дълготърпеливостта си от обикновена „цветарка” се превръща в единствената г-жа Гьоте, макар и за кратко, макар и прекрачвайки всички норми. Един ден тя ще затвори очи, удавена в алкохол и самота, защото „човешкият живот е леко потрепване във въздуха, толкова мигновено, че ангелите го изпускат, ако примигнат с очи”. Това е историята за Кристиане Вулпиус. Момичето от покрайнините на Ваймар, за което самият Гьоте признава, че е „неговото съкровище в кухнята и малкият Еротикон в леглото му”. Момичето, което в очите на другите е просто „кръгла нула”, „домашна помощница”, „дундеста слугиня”, „лекомислена кокотка, метреса и лека жена”. Томас Ман я определя като „много красива, хубаво парче плът, но ужасно проста”, а авторът на „Човекът без качества” Роберт Музил възкликва: „Кристиане Вулпиус? Това е известната сексуална партньорка на един застаряващ олимпиец. Това е всичко, което си заслужава да знаем за нея”. Във всяка от тези оценки навярно има зрънце истина, но в тях се таи и една гигантска лъжа, която изследванията на историците от ХХ в. ни дават възможност да разкрием и да оценим истинската стойност на най-голямата любов в живота на Йохан Волфганг фон Гьоте – Кристиане, е, разбира се, след поезията.

25 декември 1787 г.

Домът на семейство Вулпиус на улица „Лутер” тази Коледа е потънал в мрак, скован е в студ и отчаяние. Макар фамилията Вулпиус отдавна да е намерила своя райски пристан в града, сега са настанали тежки дни, от които като че ли няма изход. Къщата е опустяла, както никога досега. В опразнената от всякакви мебели и изтърбушена от всякакви човешки емоции гостна стая единственият признак за живот, ако не броим играещите в голямата камина огнени езици, е туптящото сърце на малката господарка на голямата къща. Кристиане е на 22 години и тя трябва за първи път да посрещне този празничен ден сама. Навън снегът е покрил пейзажа с белотата си, а пушеците от комините се гонят сред фееричния летеж на падащите от небето кристали. От далечината се дочуват детски песни, които ту заглъхват, ту изплуват в тишината. Прозорците на къщите са светнали радостно, а ако си подадеш носа навън, няма как да не доловиш аромата на канела, карамфил и червено вино. Всички са в еуфория и камбаните на градските църкви празнично звънтят. Но не е така в сърцето на Кристиане, която се е увила в плетеното от нея самата преди няколко години одеяло, отдала се е на спомените си и точно сега се е изправила на кръстопът, на който не вижда указателни табели. Път без цел. „Цяло щастие е да имаш ясна цел. Мнозина минават през живота, без дори да го забележат. Тътрят се някак, живеят от една случайност до друга, целувка тук, сълза там, докосване на ръце, самота, лъжа, но нямат идея защо, как, накъде. Човек без цел в живота може и да се радва на мигове щастие, но те са произволни и затова будят тъга, те са случайност, а не постижение.” Кристиане знае това добре. Но точно сега, когато всички празнуват, събрали се край трапезата, опиянени от вкуса на виното, тя е останала сама и спомените са единствената й утеха. Притворила очи, опряла крака в дървения под, тя ритмично сгъва премръзналите пръсти на краката си, за да накара големия стар дървен люлеещ се стол да потръпне и да я понесе в съня й. Бягството в съня винаги е най-бързият начин да се отскубнеш, макар и за кратко, от несгодите на битието.

Кристиане проплаква тъкмо тук, в този дом, на прага на лятото през 1765 г. Тя е второто отроче на семейство Вулпиус, което с появата си поради усложнения при раждането повлича съпругата на Йохан Фридрих в гроба. Така Кристиане израства с грижите на баща си, брат си и двете си застаряващи лели (сестри на Йохан). Поне до деветата си година, когато главата на семейството решава да свърже живота си с г-жа Гретхен. Мащехата на Кристиане е добро същество, макар и сприхаво. Но по-важното е, че е плодовита. Между 1774 и 1779 г. тя ражда четири пъти, все момичета. Ето защо в едно свое писмо след години Кристиане отбелязва: „Домът ни се бе превърнал едновременно в родилно и в гробище. Гретхен раждаше, а скоро след това трябваше да погребваме новородените, защото умираха като мухи. Да оцелееш в този дом бе повече от предизвикателство”. Оцеляването в семейство Вулпиус наистина е мисия, и то не само заради непрестанните набези на смъртта, а и заради безпаричието, което е траен гост тук. Йохан е единственият, който носи пари вкъщи. Той е неуспял юрист, който работи като околийски архивар в града, а средствата, които му осигурява трудът, съвсем не са достатъчни, за да покриват все по-разрастващите се нужди на фамилията. Тъкмо това води бащата до прага на отчаянието и го повлича към ужаса на алкохолното блато. То пък от своя страна го отвежда към мрачните кътчета на човешкото съществуване, към пълна деградация. През 1782 г. Йохан Фридрих е уволнен от работа заради злоупотреби и опит за кражба на голяма сума пари. Не само това. Вкаран е в затвора заради тези свои криминални действия. Кристиане е само на 17 години. Брат й преди няколко години е напуснал града, за да учи право в Мюнхен, мащехата й е тежко болна. Лелите са неспособни на какъвто й да е труд и всички грижи сега падат върху плещите на малкото момиче на татко Йохан. Тя трябва да намери начин да обработва малкото останала земя на фамилията, от която зависи целият й насъщен хляб, а също и да намери пари за издръжката на брат си и още по-сложното – да измъкне баща си от затвора. „Ходих къде ли не. Молих се на кого ли не, но от никъде никаква помощ. Стигнах дори до херцога на Ваймар Карл Август. Той натовари със задачата по освобождаването на тате и осигуряването на някаква минимална пенсия за него някакъв си г-н Гьоте, който бил негов първи съветник. Надявам се всичко да завърши благополучно”, пише Кристиане до брат си Кристиан. И действително скоро развръзката е факт – баща им Йохан е освободен и му е предоставена служебна пенсия, макар и в твърде недостатъчен за издръжката на семейството размер. Това принуждава Кристиане да предприеме съвсем нетрадиционни за онази епоха действия. Да си потърси работа. Първо като чистачка, а после и като прислужница в няколко частни дома на богати ваймарски фамилии. Заплащането обаче е доста скромно и това довежда г-ца Вулпиус до още по-дръзки решения. Започва работа в един от тайните бардаци на Ваймар, или поне така говорят злите езици. Престоят й там е кратък, но затова пък й дава възможност за среща с богати господа, единият от които е г-н Йозеф, който, очарован от качествата на момичето, й намира работа в едно новопоявило се ателие за изработка на популярните по това време изкуствени цветя. Малкото частно предприятие се ръководи от две обикновени момичета, зад чийто гръб седи Фридрих Юстин Бертух, ценител на изкуствата и успешен предприемач. Г-н Бертух дава шанс на Кристиане и тя полага всички усилия, за да не го разочарова. „Четири дни в седмицата пришивам цветя от плат, внасяни от Париж, към дамски поли, шапки, бонета и ленти за коса, към кърпи, ръкавици, кошнички за ръкоделия и други текстилни изделия”, споделя новоназначената работничка. Това изисква усърдие и сръчност, които Кристиане, която не е ходила никога на училище и се е научила сама да чете и пише, притежава в излишък. Зад всичко това седи жаждата й да се справи със семейните несгоди и да осигури така необходимия бюджет за оцеляването на дома й, разбит от нещастия. През 1874 г. този дом се изпълва отново с радост. Братът на Кристиане се завръща. Той е получил солидно образование, но за нещастие на сестра си го загърбва, за да се отдаде на страстта, която е завладяла и ума, и сърцето му през годините на странстване – литературата. Той започва да пише поезия и за нищо на света не е готов да се откаже от тази своя любовница, дори и да умре от нищета. Кристиане обаче е щастлива – все пак в стария дом на фамилия Вулпиус отново има мъж, а и тя нали изкарва достатъчно пари от ателието за изкуствени цветя. Господарките й са доволни от нея, дори увеличават заплатата й, нищо, че всички я сочат с пръст и я мислят за леконравна жена заради това, че работи. В онези години най-важната роля на жената е да бъде домакиня и добра съпруга. А Кристиане е всичко друго, но не и това. Свикнала е да се справя с предразсъдъците от дете, печели добри пари от собствения си труд, удовлетворена е от развитието си и най-вече е щастлива от общуването с брат си. Поради всичко това животът на г-ца Вулпиус се изпълва, както никога досега, с хармония. Когато не е на работа и не се грижи за къщните задължения, тя е в стаята на Кристиан. Не може да му помага в редактирането на стиховете му, защото нищо не разбира от литература, но пък може да е до него и да го насърчава в заниманията. Може с часове да слуша гласа му, докато той й чете последните си стихове. Но най-много обича да слуша написаните от него комедии, приключенски и рицарски романи, на които той е решил да посвети живота си. Поне засега. Той й чете, а тя, улисана, прекарва с часове край него и плаче, и се смее с историите, които той е написал. Сега, в коледната нощ на 1787 г., спомените за тези дни карат Кристиане да се усмихва. Брат й вече не живее при нея, съградил е свое семейно огнище недалеч от тук и макар и рядко, двамата продължават да се виждат, тя отново слуша улисано гласа му, а понякога ходят и на театър. Сега баща им вече не е сред живите, както и мащехата й, която преди няколко месеца е издъхнала в ръцете на „цветарката от Ваймар”. Домът е пуст, защото и двете й лели са отпътували за половин година на санаториум в Швейцария на нейна издръжка. Кристиане е сама за първи път от толкова години, но по особен начин е щастлива. Защото като че ли всички несгоди вече са останали в миналото и най-доброто предстои. Ето защо в мрака на празната стая насред светлината от играта на пламъците в камината очите на Кристиане преливат от влага и „няколко сълзи, няколко малки лодки, се стичат по бузите й, натоварени до ръба, но не с тъга”, а за първи път от години с щастие. Защото след зимата винаги настъпва пролетта. А във Ваймар тя е особено красива.

25 декември 1789 г.

В покрайнините на Ваймар, далеч от блясъка на града, съвсем до брега на река Илм, ловният дворец на херцога на Ваймар Карл Август, обгърнат от вековни дървета, е приютил от месец Кристиане Вулпиус и прислугата. В утрото на Коледа в дома тече подготовка за празника. Градинарят Пако чисти снега на двора, а старата готвачка Дора и помощничките й се суетят в кухнята около приготвянето на празничната вечеря. Патица, пълнена с портокали. Господарката на дома се пробужда в спалнята си едва в 9 часа и както всяка сутрин, се настанява удобно в креслото си до прозореца и стиснала в ръцете си чашата с любимия жасминов чай, се взира в деня навън. Снегът е преоблякъл оголените дървета в бяла премяна, реката е замръзнала, а Пако се опитва да проправи пътека до входната врата. Всяка друга жена, живееща в подобен разкош, би се захванала да чете книга или би приседнала до пианото във всекидневната, където да разучава някоя нова композиция. Но не и Кристиане, която не умее нищо от това. Тя предпочита да наблюдава пейзажа навън, а сетне, когато се умори, да се отдаде на къщната работа редом с подчинените си помощници. Тя не само не се притеснява да бъде просто домакиня, но и обича тази своя роля. Това вдъхновява и осмисля живота й. Но днес, в утрото на Коледа, Кристиане не се чувства добре и скоро около нея се насъбира цялата прислуга на къщата. На господарката й предстои най-важното събитие в живота на една жена – да роди. Тя е бременна в деветия месец и след повече от три часа болки ражда първото си отроче, което кръщава Аугуст. Така в късния следобед, когато във всеки дом във Ваймар хората се преобличат за празнична вечеря, Кристиане, останала сама в спалнята си с Аугуст в скута, се предава на умората. Макар раждането да е преминало без никакви усложнения, загубата на кръв я поваля и тя се унася в сън. Кога за първи път среща бащата на детето си? Не може да забрави. През лятото на 1788 г., точно на 12 юли сутринта Кристиане по молба на брат си се отправя към херцогския парк на Илм във Ваймар. Напуска бедния си дом на Лутерщрасе, пременена в синя, обшита с цветя рокля, и с папка в ръка. В тези години Ваймар е главен град на Тюрингското херцогство, в което живеят повече от 120 000 човека, а най-важният сред тях е херцогът Карл Аугуст. Карл е обаятелен мъж, който освен с безбройните си любовни връзки и с изключителните си управленски качества се слави и с безрезервната си любов към изкуството. Сам той меценат, помага на десетки творци, като ги назначава на работа в херцогството, което през последните две десетилетия на ХVIII в. и през първата половина на ХIХ в. обособява Ваймар като люлка на интелигенцията и в нея ще бъдат привлечени гении като Менделсон, Ференц Лист, Фридрих Шилер, Йохан Готфрид фон Хердер и кой ли още не. Сред първите любимци на херцога обаче не е кой да е, а колосът на немската, а и на световната литература Йохан Волфганг фон Гьоте. Той е не само таен съветник на Карл Аугуст, не само негов първи министър и благородник, но и най-влиятелната фигура в литературния живот в Германия през тези години. Гьоте пристига във Ваймар през 1775 г. като мъж със солидно минало. Той е само на 26 години, но вече си е извоювал място на литературната сцена и е преживял какво ли не – десетки любовни разочарования и няколко опита за самоубийство. Когато се установява във Ваймар обаче, всичко поема в неочаквана за него самия посока. Пише неистово, живее шеметно, а ролята му на най-влиятелен човек в обществото така го радва, че понякога дори забравя, „че е човек, а не бог”. В утрото на 12 юли 1788 г. в херцогския парк на Илм Кристиане Вулпиус търси тъкмо този бог. Търси Волфганг фон Гьоте, човека, който преди шест години е измъкнал баща й от затвора. Сега тя желае да се срещне с него по поръчение на брат си, който жадува за служба като поет при херцога, а най-прекият път до това е препоръка от любимеца Гьоте. В 11 часа на една от алеите в парка тя вижда Гьоте, приседнал с любимия тефтер на коляно, в който е нахвърлил скици към следващата си поетична творба. Кристиане се изправя пред него, плаха и смутена, „некрасива, но с хубавко кръгло личице, което изглежда малко строго, пълни устни, черни очи и гъста тъмнокестенява коса, падаща непокорно върху челото й”. Разговорът е кратък, но затова пък има своето продължение още същата вечер в дома на Гьоте. Срещата прераства в своеобразен любовен трагичен романс, в основата на който стои една огромна социална пропаст. Тя е на 23 години, дъщеря на пропаднал юрист, алкохолик и престъпник, бивша леконравна жена и шивачка на цветя в ателието на Бертух, а той е на 39 години, най-знатната особа в херцогството и страстен любовник, за когото семейният живот е непредставимо бреме, поне към момента, когато се запознават. Така 12 юли се превръща в един паметен за Гьоте и Кристиане ден, на който те ще отбелязват всяка година своята първа среща, завършила в чаршафите на тайния съветник Гьоте. На първата годишнина от тази знаменателна нощ поетът пише:

Не се разкайвай, о, любима, че бързо ти ми се отдаде. Повярвай ми, не те презирам, нито за теб обидно мисля.​

Но ако влюбването е сладостно, а игрите в леглото са забава, то не такива са опитите връзката между поета и цветарката да остане в тайна. Такова е желанието на Гьоте, а така би било по-добре и за самата Кристиане. Иначе тя ще е обречена да остане цял живот сама. „Това беше период, в който аз трябваше да се крия в мрака на нощта, за да мога да бъда с любимия си. Защото, ако връзката ни станеше публична, знам, че той щеше да ме напусне. Тогава аз щях да бъда унизена пред целия град и всички щяха да ми се присмиват, подиграват и презират”, споделя по-късно пред леля си момичето. Онова, което свързва особено силно двамата авантюристи и което ги кара да преодолеят огромните обществени препятствия за оповестяване на взаимоотношенията си, е не какво да е, а сексът, за който Гьоте пише: „Люлеем се в насладите на голия Амур и на леглото в нежния поскърцващ звук”. Особено любопитно свидетелство за бурните радости в спалнята между двамата е една разкрита наскоро бележка за изплатени суми от страна на Гьоте, който в сметководния си тефтер отбелязва през януари 1789 г.: „Поправка на легло, 6 счупени панти… заковаване с пирони… поправка на ново легло… още едно ново легло за подмяна”. В тези дни на живот в сянка единственият, който знае за любовната история на Гьоте и Кристиане, е приятелят и иконом на поета Филип Зайдел, мъж на 30 години, за когото злите езици разказват, че е прикривал най-непристойните дела на господаря си. Истината обаче за отношенията между поета и шивачката не може да бъде крита до безкрай, защото тя се оказва нещо много по-сериозно от мимолетно увлечение. „Мисля, че още през пролетта на 1789 г. и двамата осъзнахме, че се обичаме, макар нито аз, нито той до сега да знаеше какво всъщност е любовта”, разказва Кристиане. Когато сам Гьоте оповестява връзката си с неговата „бедна цветарка”, както той сам обича да я нарича, аристократичен Ваймар е скандализиран. Никой не иска да повярва, че ерудиран мъж като него, такъв творчески гений с толкава „богата душевност и многобройни таланти” може да се обвърже с „едно толкова обикновено същество, което едва срича и няма най-елементарно образование, което не умее да води разговор и му липсват всякакви обноски”. И макар Гьоте да не е съвсем безразличен към мнението на околните, всъщност се забавлява с воплите на аристократичните еснафи, които той просто нарича „жабешки хор”. В отговор на техните критики той изтъква: „Начетеност, интерес към политиката и писането, това са качества, които не държа жената до мен да притежава. Аз искам човек до себе си, а не мъж! Искам да живея като творец, свободно и естествено. Не мога да робувам на заеманите от мен длъжности и очаквано поведение. Искам да обичам, нещо, което мнозина от снобите във Ваймар изобщо не знаят какво означава”. Сериозните проблеми за двойката обаче настъпват, когато през лятото на 1789 г. разбират, че Кристиане е бременна. Поетът е на седмото небе от щастие и прекрачвайки всички обществени норми, прибира жената, с която няма официален брак, в дома си в центъра на града. Така той се поставя извън закона, според който извънбрачното съжителство се счита за разврат и се наказва с глоби и затвор. Гьоте обаче не е готов да се ожени, но още по-малко да остави майката на бъдещото му дете сама. След години Кристиане ще разкаже: „Тогава той се надяваше, че ще омилостиви херцога и че това прегрешение ще му бъде простено. Да, той не пъхна любимия си поет в затвора, но го прокуди от дома му. Отпратиха ни в покрайнините награда. Заповедта гласеше, че до 5 ноември 1789 г. трябва да сме напуснали херцогската квартира от Фрауенплац и да се преместим в ловния дворец край Ваймар”. Така в края на октомври, когато Гьоте трябва да отпътува за лекции в Йена, но и там да се срещне с едно от поредните си любовни изкушения, Кристиане Вулпиус заедно с прислугата си изнася цялата покъщнина на писателя в гората край река Илм. Става дума за цялата му колекция от картини, библиотеката му от над 2000 тома, всички лични вещи, писалищната му маса, огромния клавесин, посудата, дрехите. Това е едно безкрайно шествие по улиците на Ваймар към ловния дворец, унизително шествие, което аристократичният град наблюдава със задоволство. Но Кристиане понася стоически всичко, въпреки че е бременна в осмия месец. И ето, че сега, вечерта на Коледа на 1789 г., всичко в новия дом е вече уредено. Дори и родилните стонове са преминали, а новороденият извънбрачно, отвъд закона, наследник на поета кротко спи в скута на майка си. Татко Гьоте все още не се е прибрал, а отвън снегът продължава да затрупва земята, за да може Бог да вижда следите на хората в нощта, в която светът отбелязва раждането на Сина му. Раждането на Христос.

25 декември 1806 г.

Кристиане трескаво облича новата си рокля, обсипана цялата с извезани от нея самата цветя, и както никога преди, се опитва да изглежда красива. Да, тя е вече на 41 години, следите на времето отдавна са намерили траен пристан върху лицето й – бръчки, старчески петна, дори и един особен тик на клепача на дясното око, който кара изтъняващата все повече кожа да трепти невротично. Въпреки пищната си фигура тя изглежда наистина някак красива. Приглажда косата си, а сетне я свива на висок кок, върху който поставя прекрасна фиба, която любимият й Гьоте е донесъл при едно от странстванията си. Това е първият и единствен подарък, който тя е получавала от него, но за какво й е друго, щом притежава най-важното от поета – сърцето му. От кухнята се разнася аромат на канела. Готвачката приготвя любимите канелени сладки на тайния съветник, а Пако, както всяка година по същото време, се бори със снега отвън. Една извечна борба с белотата на природата, в която вече измореното му тяло трудно може да излезе победител. Тази Коледа те са вече отново в центъра на Ваймар, в прекрасния дом на Фрауенплац, и както никога до сега на този празник, предстои да дойдат гости. Кристиане се вълнува като дете. Обува се и слиза в просторната трапезария, където масата е отрупана с ястия, а пукотът на горящите в камината дърва внася празнично настроение. Часът е още едва 16, но тя вече е готова да посрещне гостите и своя любим Гьоте, който е отишъл на официален обяд в дома на херцога, но все още се бави. Помощничките на старата готвачка Дора кръжат около пушещите тенджери в кухнята, а Кристиане моли за чаша чай. От любимия си, този с жасмин. Топлината на чая я кара да потръпне от удоволствие, а по стълбите от горния етаж се чуват стъпките на вече порасналия седемнадесетгодишен млад мъж Йохан Гьоте. „Мамо, аз тръгвам. Ще се видим утре. Обичам те!”, весело подмята рожденикът и се отправя към улицата, където вече го очакват негови приятели от университета, с които ще прекара вечерта. Още глътка жасминов чай. Малката беднячка, любовницата на поета на Германия, майката на единствения му син, се отпуска в любимото си кресло до прозореца и свежда поглед към пръстена на ръката си. Завърта го със задоволство и се оставя в прегръдката на топлината. Цветарката, която всички доскоро са наричали „самозабравила се блудница”, сега е първата, а както ще се окаже, и единствената г-жа Гьоте. Но пътят до това щастие е повече от изнурителен. Тя си припомня позабравеното минало. Тогава, в мрака на нощта на 27 декември 1789 г., преди точно 17 години, от ловния дворец в покрайнините на Ваймар се прокрадват две фигури. Това са Кристиане и Гьоте, който се е прибрал само преди няколко часа. В прегръдката на Кристиане е и новороденият Аугуст. Те са се отправили към църквата „Св. Яков” в града. Следите по снега издайнически чертаят пътя им, който малко пред прага на храма се разделя на две. Гьоте поема към палата на херцога, а Кристиане се шмугва в силуета на църквата. Вътре я очаква свещеникът, който ще кръсти детето, като официално ще му даде името Аугуст. Поетът изпитва ненавист към църковните ритуали и предпочита да изпие чаша добро червено вино със своя покровител, който всъщност е вписан като кръстник на първото му отроче. Така бащата на детето не присъства нито на раждането, нито на кръщението на сина си, както няма да присъства и на ражданията на следващите си деца. През идващите 13 години Кристиане ражда още четири пъти. В една студена септемврийска вечер на 1791 г. ражда мъртво момче, а още един син (1795 г.) и две дъщери (1793 и 1802 г.) не преживяват първите три седмици. В смъртните регистри на Ваймар като причина за смъртта и на четирите деца е посочено менингит, но проведено през 2003 г. генетично изследване разкрива несъвместим резус-фактор на родителите, което превръща оцеляването на Аугуст в истинско чудо. Загубите постепенно превръщат Кристиане в малко домашно чудовище, което все по-трудно понася смъртта и вярва, че това е наказание за незаконните й отношения с бащата на децата й. „Сигурна съм, че Бог ни наказва. Но как, как да му споделя на Йохан, че искам да бъда негова законна съпруга”, ридае наследничката на фамилията Вулпиус. Гьоте също не остава безразличен към случващото се и в дневниците си тъжно отбелязва кончината на децата: „На малкото момиче бе отредена кратка роля” и „Бедното мъниче вчера ни напусна, трябва да се опитаме да запълним тази празнина с живот и движение”. Въпреки това той не е готов да се откаже от свободата си и да обвърже живота си законно с жената, която го очаква всяка вечер на къщния праг и му е посветила цялото си същество. Макар и над 40 години, той продължава да обожава веселите и шумни компании, да се скита от град на град, да се отдава на мимолетните си увлечения, а сетне, когато се умори, да се завръща у дома. При едно от посещенията в Италия обаче през 1790 г. в писмо до приятеля си Хердер той пише: „Със сигурност няма да изпитам и миг удоволствие, докато отново не прекарам нощта с моето момиче. Защото, ако моето момиче ми е вярно, детето ми живее, а голямата ми печка топли добре, то няма какво повече да желая”. Да, свободолюбивият авантюрист с неспокоен дух е започнал да мечтае за домашен уют и единствената жена, която е готова да му го даде без условия да получи нещо в замяна е Кристиане Вулпиус. Тя се грижи за подрастващия Аугуст и се е специализирала до такава степен в магията на кухнята, че Гьоте остава вкъщи с цели месеци, без да излиза. Пише в усамотение и се храни охолно. „Той обожава не само ласките ми, но и кулинарните ми способности. Никога не може да устои на приготвените от мен дивеч, зайци, гъски, гълъби и кокошки, свинска пача, осолено месо, сирене, масло, аспержи, артишок, плодове, морски дарове”, хвали се Кристиане пред иконома на къщата Филип Зайдел. Кристиане е отдадена домакиня. Въпреки слугите в дома на поета тя чисти, мете, избелва, шие и глади, грижи се за градинската работа, претака виното дори, купува дърва, въглища, отоплява къщата и със своите скромни математически познания води пълно и точно счетоводство на всички направени разходи. „Тя е моето истинско домашно съкровище”, отбелязва щастливият писател, който тъкмо в този период се отдава на новите си страсти – ботаниката, геологията, науката за цветовете. А когато се умори от научната си работа, се отправя към някои от приемите, давани в двора на херцога. На една от тези вечерни забави покровителят на поета му прошепва в ухото: „Елате с мен. Имам изненада за Вас. Скромен подарък”. Извеждайки го на един от големите балкони на двореца си, Карл Аугуст бърка в джоба си и от него вади един добре познат на Гьоте ключ. Херцогът на Ваймар позволява на своя любимец да се завърне в центъра на града, в стария си дом на Фрауенплац заедно с Кристиане и сина си. Едно престъпно деяние, което обаче е разрешено официално от властите, но… има едно условие. Гьоте трябва да последва благодетеля си във военния поход на Австрия и Прусия срещу революционна Франция. Просто така, за компания. Бунтовникът на немската литература приема сделката и през ноември 1792 г. се отправя на поход, а Кристиане и свитата й начело с Филип Зайдел предприемат триумфално завръщане във Ваймар, в града, от който са изгонени позорно преди години. Малко преди Коледа, опитващата се да се справи с устройството на стария им нов дом, Кристиане получава пространно писмо от своя поет: „Ти знаеш, че те обичам с цялото си сърце. Как искам да беше при мен сега. Тук навсякъде има големи широки легла и ти нямаше да имаш основание да си недоволна, както се случва понякога у дома… Обичай ме! Защото в мислите си понякога ревнувам и си представям, че би могла да харесаш друг повече от мен, понеже намирам много мъже за по-красиви и приятни от себе си. Погрижи се за къщичката ни да стане уютна, всичко друго ще се нареди”. Кристиане прави всичко възможно, за да удовлетвори капризите на знатния си мъж, потеглил на неочакван поход. Само за месец тя връща изгубения рай у дома и пише първото си писмо, което е съхранено от нея, до своя любим. Всъщност писмата на пухкавата бивша „цветарка” са уникални посвоему. Жената до гения на немската литература изпълва кореспонденцията си до него с груб и неравен почерк и по-важното – със стотици грешки. Тя не ползва препинателни знаци, а правописът е последната й грижа. Така в нейния речник думата порцелан е „борцелан”, черешите са „чареши”, а Ифигения е прекръстена на „Ефинегия”. Това обаче не й пречи да бъде чувствена в писмата си: „Сега нищо не ми липсва освен ти, любими… Ти си едничката ми мисъл, защото всяка радост е половин радост, когато те няма… Вечер последната ми мисъл е за теб, а сутрин първата. Чувствам, че не мога да издържа повече без теб… без теб нищо не ме радва… Накратко, когато те няма, всичко е нищо”. Всичко това обаче не е в състояние да тласне Гьоте към решителната крачка за законно съжителство. Животът отвъд закона, уви, му доставя особена сладост. Сладост, която го прави сляп за унижението, което причинява на сина си Аугуст и на жената, родила единствения му наследник. Кристиане и Аугуст се крият от обществото. И когато в представителния дом на Гьоте идват гости, на двамата им се налага да стоят на горния етаж и да чакат веселието да свърши, за което Кристиане е подготвила всичко. Тази своеобразна игра на криеница, на живот като фантом продължава чак до 17 октомври 1806 г., когато господарят на къщата, седнал зад голямата си писалищна маса, пише: „Отче, тези дни и нощи у мен узря едно отдавнашно намерение; искам да призная напълно законно моята малка приятелка, която стори толкова много за мен и не ме изостави в нито един миг на изпитание. Кажете ми, почитаеми отче Гюнтер, какво трябва да направя, за да можем да се венчаем възможно по-скоро, в неделя или още преди това”. На сутринта в петък Гьоте предава писмото с наведена глава на дворцовия проповедник Йохан Кристиан Гюнтер. Той е чакал цели 18 години, за да вземе това решение, а сега иска то да бъде изпълнено едва за два дни. В нарушение на всички закони херцогът дава разрешението си за сключването на този брак. На 19 октомври в сакристията на църквата „Св. Яков” в присъствието на Аугуст и учителя му Фридрих Ример Кристиане Вулпиус и Йохан Волфганг фон Гьоте се венчават. Далеч от любопитните погледи, далеч от всякаква празничност. Тя е облечена в дреха от светлокафяв копринен плат, а той в тъмносин фрак, панталон в същия цвят и светла копринена жилетка. Не бият камбани, не звучи орган, не пее хор. Всичко приключва само за 30 минути и младото семейство Гьоте се прибират у дома, преобличат се и каретата на херцога, която ги очаква на входа, ги откарва в едно от дворцовите жилища в южен Ваймар. В дома на пристигналата наскоро в града г-жа Йохана Шопенхауер, вдовица, художничка, писателка, основателка на литературна школа и майка на философа Артур Шопенхауер. Всичко, което Кристиане никога не би могла да бъде. Но Гьоте държи да представи съпругата си първо на нея, защото Йохана е не само една от най-влиятелните дами във Ваймар, но е и широко скроен човек, който може да приема различията. А приятелството на Кристиане с една такава аристократка навярно би омилостивило жителите на града и онези, които до вчера са я сочили с пръст, може би биха станали нейни приятели. Уви, поетът е прав само в едно, г-жа Шопенхауер приема избраницата му. Вечерта след срещата тя пише писмо до любимия си син Артур: „Тя наистина беше много смутена, но аз й помогнах да се справи. Посрещнах я, все едно не зная коя е била преди. Мисля, че щом Гьоте й дава името си, ние поне можем да й подадем чаша чай”.

Сега, в очакване на първата шумна коледна вечеря в дома на Гьоте, Кристиане си припомня с умиление и благодарност случилото се преди по-малко от два месеца. Но тя не таи надежда, че обществото на Ваймар някога ще я приеме искрено като г-жа Гьоте. Добре знае, че в техните умове тя ще остане просто цветарката, родила сина на големия поет. Но сега е Коледа и предпочита да се наслади на първия рождествен празник, в който няма да бъде фантомът от горния етаж на къщата. Коледа е и понякога наистина стават чудеса. Можем да вярваме в тази лъжа поне в края на всяка година.

25 декември 1815 г.

Домът на семейство Гьоте отново е пуст, ако не броим суетящата се в него прислуга. Поетът е далеч от вкъщи, порасналото момче на татко е във Франкфурт, а Кристиане се е отпуснала насред белотата на чаршафите в спалнята и се отдала на меланхолията, която я е завладяла още от рождения й ден. Празникът е бил важен, става на 50 години, но е съвсем сама. В този ден дори не знае къде е съпругът й, който през последните четири години отсъства от дома все повече. Той изобщо не научава, че в началото на 1815 г. Кристиане получава удар и е на косъм от смъртта. От този ден нататък тя все по-често трябва да е в леглото, мобилизира се само при кратките завръщания на скитника и се опитва да му създаде онзи уют, за който той мечтае. Но престоят му у дома се случва все по-рядко. Затова сега, когато снегът е преобразил Ваймар с коледна премяна, Кристиане предпочита да се връща в миналото, в дните след сватбата, към миговете на кратко семейно щастие. Предпочита да остане окована там и никога да не се връща към настоящето, едно несигурно настояще, удавено в безлюбовие, самота и очакване пътната врата да се отвори. И не защото миналото е било по-леко, по-радостно, а защото е минало и от него са останали не само горчивините, но и онзи полъх на любовта, от който голямата Гьотева къща днес е изтърбушена.

Когато новината за сватбата на Гьоте и Кристиане плъзва из улиците на Ваймар, жителите на града са скандализирани. Това е безпрецедентно погазване на закона и нещо повече – най-големият поет на Германия е дръзнал да свърже живота си с някаква груба, проста жена, която е негова любовница цели 18 години. Но цялата вина е хвърлена в лицето на бившата г-ца Вулпиус. „Тя не се е посрамила да отиде в къщата му, да го прелъсти, да го омотае в плътски игри и да го направи свой роб!”, шушукат аристократите. Същите префърцунени хора, които малко по-късно ще седнат на една маса с г-жа Гьоте, а трапезата ще е обсипана с ястия, приготвени от самата нея, и ще я ласкаят заради приятелството си с поета. Е, както някой беше писал: най-важната черта на аристокрацията винаги е била нейната лъжовност в общуването. Да, аристокрацията на романтична Германия владее това лицемерие до съвършенство и случаят „семейство Гьоте” е сред най-добрите примери за това. Кристиане е приета дори в семейството на херцога на Ваймар. Допусната е до приемите на знатното общество, на които вече е обсипвана с внимание и ласкателства, посрещана е с усмивки. Но някогашната цветарка никога не забравя коя всъщност е и не се поддава на лъжливите театрални спектакли на интелигенцията. Предпочита да бъде себе си. Да, преоблечена е в лъскави скъпи дрехи, но общуването й със света около нея остава все така непринудено, както в деня, в който се е запознала с Гьоте. Навярно тъкмо затова поетът пише: „Кой би повярвал, че тази личност живее с мен вече 20 години? Но точно това ми харесва у нея, че не измени на себе си и си остана такава, каквато беше”. След 1806 г. в годините на привидно щастлив брачен живот в аристократичния дом на семейство Гьоте се настанява трайно сянката на покварата. Гьоте е на върха на славата си. Той вече е написал най-добрите си произведения, оформил е фигурата си на гений на немската литература, превърнал се е в любимото лошо момче на аристократите и най-важното – утвърдил е поведението на мъж, с който всяка жена може да флиртува. Все пак той е свързал живота си с една „уличница” и като такава тя трябва да понася всяко увлечение на аристократките по него. Тя трябва да изтърпи игрите на съпруга си със знатните дами, които се разиграват пред погледа й, в дома й, в спалнята й. Писателят е безпощаден към Кристиане. Той въвежда своите мимолетни приятелки дори в къщата си. Вече отказва да бъде потаен. Понякога това са млади момичета, които могат да бъдат по-скоро негови дъщери, отколкото любовници. Но това са и момичета, които, за да се докоснат до славата, са готови да прокарват с часове пръстите си из побелелите коси на своя любим поет с надеждата, че те ще са новата муза на гения. При пътуванията си из Европа писателят никога не е сам. Дори разказва в своите писма до Кристиане за плътските си завоевания, увещавайки я: „Това е само едно забавление. Аз все пак ще се върна при теб. Защото ти си моето малко момиче. Ти си единственото момиче, което някога съм обичал”. Дали поетът е искрен, едва ли някога ще узнаем, но е факт, че той винаги се връща в обятията на очакващата го у дома покорна съпруга. Единствената жена, с която се обвързва законно и която носи фамилията Гьоте. Според изследователите на личния живот на твореца той умишлено обрича своята дългогодишна любовница, а по-късно и съпруга на „кухненско” съществуване. В нито един миг той не проявява желание да я образова, да я облагороди, а вместо това насърчава нейните домакински качества, изтъквайки, че „истинската жена до него трябва да бъде същество, лишено от интелектуални превземки и снобски обноски”. Каквато и да е истината, Гьоте действително обича своята „малка женичка”. Именно любовта му, нищо, че е засвидетелствана само на думи, е тази, която задържа Кристиане до Гьоте през всички тези години. След като двамата свързват законно живота си, Кристиане се отдава на открит и ярък светски живот. Дори когато съпругът й отсъства от Ваймар. Тя посещава баловете в двореца на херцога, но от всичко най-много обича да се отпуска в ложата на градския театър и да се потапя в магията на пиесите, които се играят на сцената. В тях тя вижда толкова преобразени личности. Вижда мъже и жени, знатни люде, които само за няколко минути аплодисменти се отдават на няколко часа лъжлив сценичен живот. От обикновени човешки твари актьорите се превръщат в принцове и принцеси, в предатели и пълководци, в глуповати или пък, напротив, в интелигентни персони. Преобразяват се в нещо, което самите те не са, за да повлекат Кристиане и всички почитатели на театралното изкуство в един измислен свят. За съжаление г-жа Гьоте съвсем не живее в измислен свят. Нейното реално съществуване е впримчено в арогантното и унизително за нея самата битие на гения на Германия, който признава в свое писмо при едно от пътуванията си през 1808 г.: „Не пропускам да си спомня за теб и за цялата любов и вярност, които ми засвидетелстваш, и за това колко удобен правиш живота ми, така че да го живея по своя си начин”. Но Кристиане има своята малка тайна. През всичките тези години тя не остава вкъщи съвсем сама. Около нея е прислугата, която й помага в домашните работи. Близо до нея е и икономът на Гьотевия дом. Това е мъжът, който според злите езици във Ваймар е в любовни отношения с Кристиане. Може би биха били наистина добра двойка, но застаряващият Филип Зайдел си пада по мъже. Затова пък той е нейният идеален изповедник, с когото тя споделя всяка своя болка, радост и вълнение. За малката тайна на Кристиане знае единствено прислугата вкъщи. Тя е наследила от баща си не само твърдостта на характера, но и алкохолната му страст. През всички тези години малката цветарка се отдава на божествената течност – виното. То е нейният начин за изплъзване и понасяне на случващото се наоколо. Бягство от унижението, от болката, от самотата. Зимникът, при кацата с вино, е мястото, което държи Кристиане жива толкова много години. Всъщност, както пише след години Маргьорит Дюрас: „Да пиеш не значи непременно, че искаш да умреш. Но не можеш да пиеш, без да мислиш, че се убиваш. Да живееш с алкохола е все едно да живееш със смъртта до себе си. Това, което ти пречи да се убиеш, когато си луд от алкохолно опиянение, е мисълта, че като умреш, няма да можеш да пиеш”. Тъкмо до това състояние на отчаяни действия се е довела и Кристиане. И през годините на съжителството си с поета г-жа Гьоте е обособила пространството на избата в лично психологическо убежище, в стая за издирване на изгубения ключ към радостта от живота. И с всяко пристъпване към дървения съд с червената течност тя все повече пропада, но и все повече укрепва обичта си към трудния си партньор. Не може да й мине през ум дори да го мами или да го напусне въпреки безчестията и срама, които трябва да понесе от него. И за понасянето на всичко това й помага алкохолът. Но той я сближава и все по-стремглаво със смъртта, защото „да живееш с алкохола означава да живееш със смъртта”. Точно виното я приковава към леглото на Коледата на 1815 г. Там, сред белотата на чаршафите, тя се опитва да се надигне и да пропълзи до мрака в основите на къщата. По стълбите надолу. Само крачка и изнуреното от болести и алкохол тяло на Кристиане полита към тъмнината. Резултатът е счупен десен крак, обезобразено лице и тънка струя кръв от пукнатата й глава. А отвън празничният звън на камбаните оповестява Рождество.

25 декември 1831 г.

На вратата на дома на семейство Гьоте, в който тишината вече е намерила траен пристан, в утрото на 25 декември 1831 г. се чука. Старият, вече 82-годишен Йохан Волфганг фон Гьоте с бавна и затруднена от възрастта походка се отправя към вратата. Когато отваря обаче, там вече няма никой. Останали са само следите. Поетът се оглежда наоколо, но не вижда никого, след което се прибира в топлината на дома си. Денят е слънчев, а белотата на снега прави пейзажа да блести ослепително. Гьоте бавно се качва по стълбите и се шмугва в уюта на спалнята. След смъртта на Кристиане през 1816 г. през тази спалня минават не една и две жени. Но всички те са просто мимолетни увлечения, с които поетът се опитва да разведри ежедневието си, което е посветил изцяло на писането. Никоя жена не успява да заеме мястото на „малкото алкохолизирано обично момиче”. Цветарката умира точно в същата спалня, в която сега лежи сбръчканото от възрастта тяло на господин тайния съветник на херцога на Ваймар. Улисан в мислите си, поетът се унася, а когато след няколко часа се пробужда, навън слънцето е изпаднало от хоризонта и на негово място са се настанили пухкави облаци, сипещи над града поредната доза сняг. Старецът се отправя към долния етаж, където в мрака съзира малък пощенски плик до вратата. Явно е същият, който той не е успял да види сутринта при почукването. Когато го отваря, вътре открива поредното обяснение в любов на някаква отчаяно влюбена в него девица. Да, Гьоте се радва на интереса на жените до сетния си дъх. Но в това писмо има нещо особено. То е изпълнено с цитати от негови собствени творби. Това го кара да се усмихне, което не е правил от седмици наред. Отпуска се на креслото в камината и препрочита всеки ред. Отново и отново. Сред всички цитати обаче онзи, който замъглява погледа му в коледната вечер и кара пламъците в камината да се превръщат в своеобразни огнени снежинки, са думите, които Гьоте пише в деня на погребението на своята Кристиане, а по-късно вплита в стих. С тези думи поетът прави най-голямото признание към своята вярна, отдадена, принесла цялото си същество в услуга и жертва на него Кристиане. Това е отговорът на простичкото питане: „Какво е любовта – да прощаваш на някого повече, отколкото заслужава”.