Четиво за русофили, русофоби и тарикати

Едно време бяха измислили хубав лозунг за българо-съветската дружба: „Два народа – една цел!”. Но липсваше ясна конкретика за общата цел. „Целта е да се напием!” – запълваше тази липса легендарният колега Джерекаров, който прилежно поемаше вината с лафове в кръчмата „Мизия” зад Полиграфическия комбинат. Ако да се отрежем, бе целта, то братушките ни биеха с две обиколки. При комунизма те се гипсираха поне два часа по-рано. Те поемаха водката като спринтьори, като Юсеин Болт на 200 грама с препятствия. Докато прочетеш „Отче наш”, и ето го детското трупче под масата, а краката му – контрашпиц. Но по-добре да се оттеглиш достойно, вместо да се лигавиш досадно на тема „Ти уважаваш ли ме” до сутринта. Няма смисъл да спорите с мен. Имам огромни наблюдения на терен, тъй като шест години бях кореспондент на БТА в Москва. И не съм пил само в пъпа на Евразия, а в най-противоположните кътчета на необятната съветска география – от Белорусия до Находка и от Мурманск до Одеса, без да пропускаме курортния Магадан, във всеки възможен „-стан”, включително и в Афганистан.

Затова добре знам, че в Русия пиенето е като войнишката клетва. На него се крепи руският имперски дух. Без водката Иван Грозни нямаше да завладее Сибир, Петър Първи нямаше да победи шведите, а Сталин нямаше да отблъсне хитлеристките пълчища. Водката впрочем помогна и на философите от „Яйцето” да освободят три синджира роби от тодорживковизма. Водката и списанието „Огоньок”. Ако Чичо Сам иска да срине източната империя, достатъчно е да й отнеме водката. Случайно ли предателят Горби въведе сух режим? Случайно ли Русия потърси спасение в алкохолика Елцин? Щом е пиянде, значи е патриот – така мисли народът. И случайно ли остана измамен? Много пъти съм виждал в бара на хотел „Москва” сутринта в 7:30 как някой генерален директор на уралски завод с костюм и вратовръзка гаврътва стакан с 200 грама водка и после тръгва по министерствата да воюва за редовни доставки. Точно така, преди атака руският войник е обръщал на екс 200 грама самогон и после – ура! Победата при Сталинград и после при Курската дъга идва едва когато се организират редовните доставки и спиртните заводи заработват на пълна мощ. Сталин е карал приближените си от Политбюро да пият на екс чаша след чаша с водка до зори или до под масата. Гледал ги в пиянските очи и там четял кой е твърд в убежденията си и кой ще го предаде. Самият той предпазливо сръбвал някое тънко грузинско винце, например „Александреули”, което му карали специално със самолет, преди да се вкисне. И колкото повече пиел, толкова повече изтрезнявал. Кой да му спретне преврат, като е единственият трезвеник в Кремъл?

Пиенето в Русия е важен социален и политически ритуал, какъвто не знам да има другаде по света. Когато седнеш на маса с 5–10 човека на що-годе формална вечеря, винаги има един „сватбен генерал”, който дава команди кой кога да вдигне тост. Той поддържа единен и вертикален дискурс. Той държи в тоста да се вложи старание, а после всеки да си изпразни чашата до дъно. И докато се чукаш, „смотри в глаза”. Разкрий си душата. От нашите ли си или не? Ние, българите, си къркаме всеки за себе си, кой, както му хрумне, един, едва сръбнал две глътки, а друг вече повръща. Всеки си говори със съседа, няма единен вертикал, няма общ дискурс. Ако сме славяни, то това е друга славянска порода. Къркането при нас е само купон, а в Русия – инициация, посвещаване в някакво славянско тайнство, което често завършва трагично. Елцин например на младини паднал от покрива на влака, но оцелял, само загубил два пръста.

... Вървя си аз и снимам къщите в Нерюнгри, миньорско селище на „малкия БАМ”, а наоколо само сняг и минус 40 по Целзий. И ми е топло, защото в Якутия минус 40 е като плюс 10 в София. Предишната вечер бях на минус 60. Изведнъж пред мен изскачат двама мужици и една „баба” (което на руски ще рече мадама) и почти насила ме вмъкват в дървената къща. Там ми връчват чаша с чист спирт 99 градуса и сухар, затихват и ме гледат в очите с очакване да сръбна и да се тръшна вцепенен. Това е сибирската инициация, т.е. посвещение. Настъпва напрегната тишина, все едно сме на сцената на „Таганка” и очакваме да гръмне крайцерът „Аврора”. Аз обаче съм готов и морално, и физически. Поемам въздух. Затварям каналите към носовите кухини. С рязко и смело движение гаврътвам спирта като лимонада. Чакам секунда-две и издишвам убийствените изпарения, поглеждам свойски празната чаша и казвам: „Ничего!”. В този момент тишината избухва възторжено и ме слагат да седна до бабата. „Молодец, болгар!” Уви, до 15 минути трябваше да си тръгна, за да хвана влака от „Мосфилм” към реалния свят... „Ничего” е думата ключ към руската душа, тя значи и добро, и лошо, и всичко останало. Например – ура, първи изпратихме Гагарин в Космоса. Ничего. Американци на Луната? Пак ничего. Когато на Потсдамската конференция Труман се похвалил на Сталин, че САЩ имат атомна бомба, Железният мустак само кимнал, извърнал очи и отминал с едно „ничего”. В мемоарите си Труман се чуди дали Сталин разбрал какво му се съобщава. Но както казах по-горе, Сталин е смятал, че душата е достъпна през очите. Явно се е опасявал класовият враг да не прочете в неговите очи, че си има шпионин сред ядрените специалисти в Невада и даже вече разполага с чертежите. „Ничего себе”, биха казали руснаците, което е нещо като „браво”, макар че може да означава и „егати мизерията”. Твърди се също така, че железният канцлер Бисмарк, когато следвал в Петербург, си направил пръстен с надпис „Ничего”. Нищо чудно с този пръстен да е подпечатал картата на Княжество България на Берлинския конгрес. Добре де, на ви държавицата, селяни безпросветни. Ничего. Бисмарк впрочем е бил обратното на въздържател. Но причината да се захвана с тази тема е чисто философска и дори неоплатоническа – вдъхнови ме едно есе на философа Александър Дугин, наречено „Алкохол и душа”. Смята се, че Дугин е любимият философ на Путин и че той е главният теоретик на руския национализъм. Той е и автор на така наречената „евразийска концепция”, или „четвърта политическа теория”, която гарантирано не се преподава в Оксфорд. Но пък хващам се на бас, че се изучава в Ленгли. Разкапана от перестройката и краха на марксизма, руската висока интелигенция изгуби своята способност за истински патриотизъм. Тази способност дреме в нея като спящия Самсон, докато му режат къдрите. Но тя отново ще изправи снага, когато усети нова философска дълбочина, когато някой я подсети за Бердяев, Толстой и Достоевски. Това не е нашенската лекоатлетна интелигенция, а Иля Морумец на сивото вещество. Тя чакаше човек като Дугин да я върне в дълбокото на душата. И Дугин каза: нека бъде Дълбочина! И биде патриотизъм. И Путин видя, че това е добро. И сътвори Крим. Дугин е нещо като патриотичен неоплатоник, което ще рече, че вярва в трансцедентния вертикал и във философа като демиург или поне бог от втори ранг. Той, философът, твори и смисъла, и наличното битие, но не създава всичко от нищото, тъй като суровината му идва от нещо отвъдно и надбожествено. Има нещо непостижимо и страховито отвъд философа демиург и то може да ти се разкрие, като те тресне като светкавица и те хвърли във велики страдания. Слава Богу, това велико Нещо може да се постигне и нежно, с помощта на водката. Но само ако къркаме философски. Много обичам Дугин и много съжалявам, че колегата Джерекаров не е жив, за да разбере, че „Два народа – една цел” е непостижим идеал. Ние, българите, сме земни хора, ние плитко орем и просто няма как да последваме руската душа в нейните чутовни дълбочини. Според Дугин в архаичните и сакрални култури пиенето има мистичен и езотеричен характер, нещо като „инициация”, тоест посвещаване в мистериите, проникване до дълбините на душата, познаване на истини, които не са дадени на трезвия човек, и така нататък. Но това проникване, или извисяване, е свързано с ритуали, със строги процедури и, естествено – с опитни учители, които да преведат човека по неговия духовен път. Не случайно думата „спирт” идва от латинското за „дух”, „душа”, „одухотворен” и така нататък. „Алкохол” пък идва от арабска дума, която първоначално означавала някакъв козметичен прах, с който жените предизвиквали блясък в очите. Когато жената е опакована в бурка и мъжът вижда само очите, то, естествено, тя се опитва да превърне черните си очи в стриптийз на кол. И така се родил алкохолът, тайната на блестящите женски очи. И тъй като Пророкът забранил женската показност, много ясно, че ще забрани и алкохола. Не твърдя, че разбирам забраните в Корана, макар че това за алкохола май е измислено по-късно. Както и да е, пълната трезвеност е само за непосветената правоверна тълпа. За суфистите, философите мистици от Иран, алкохолът е тайно учение, вътрешна доктрина за посвещаване в мистериите на душата. Хората на шериата имат достъп само до външната обвивка на истината, а хората на тариката, които могат да пият, достигат до самата истина. Самата дума „тарикат” е един от най-големите български гафове на превода. Вероятно българският селянин е видял турци, които си къркат редовно и наричат себе си тарикати. И веднага си е направил извода, че тези хора са големи хитреци. Тарикатите, направил си извода той, са хора, които нарушават правилата, без да им пука. Същото се случва и с кенгуруто. Английският пътешественик попитал как се казва това животно с дългите уши, а туземецът отговорил, че не разбира какво го питат – „кен-гу-ру”. И така клетото животно изгубило своето дадено от Бога сакрално име, защото при туземците всичко е част от великата мистерия. Всъщност „тарикат” не значи тарикат, а нещо като „духовен път”, или религиозна школа, свързана със суфизма. „Тарикатът” е пътят от външната обвивка на истината към самата истина, хекиката. И той се изминава с помощта на виното. Значи, ако се чудите защо Омар Хайям не спира да възпява виното, което мюсюлманската религия строго забранява, то това е заради противоречието между шериата, даденото на всички правоверни, и хекиката, истината, която се открива за малцина. Чрез виното Омар възхвалява пътя към трансцедентното, „тариката”, което според българина е да заобиколиш вратата в полето. Е, как тогава няма да сме корумпирани? Ако Бог е дал имената на всички неща, то профанното преименуване и на тариката, и на кенгуруто, и на Омар Хайям е от лукавого. Това е сблъсъкът на невежеството със знанието. На простака с интелектуалеца. Това разминаване е блестящо илюстрирано в разказа на О’Хенри „Наръчникът на Хименей”. Да припомня с две думи сюжета: двама златотърсачи са затрупани от снега в планинска колиба. Има две книги, всеки взема по една. Разказвачът Сандерсън Прат взема „Наръчник на най-необходимите познания”, а неговият партньор Айдахо Грийн избира „Рубайят” от Омар Хайям. Докато се вдигне снегът, те са напълно превъзпитани в духа на своето четиво. През лятото двамата попадат в малкото градче Роза и започват да ухажват една и съща богата вдовица, г-жа Самсън. Изглежда, Айдахо отначало е имал известно предимство с романтичния си подход, но в един момент направо вбесява вдовицата, като й изпраща букет цвята и покана за пикник в стила на Хайям:

Можете ли да допуснете дори за миг, възмущава се вдовицата, че ще хвана гората с мъж, помъкнал вино и хляб, и ще пея и лудея с него под дърветата? На обед и вечеря аз пийвам по чашка червено, но нямам навика да нося цели кани в гората и да върша безобразия от този род... Нека си ходи сам на тези скандални излети! Или пък да вземе със себе си своята Руба Ят. Смятам, че тя няма да рита, освен ако хлябът й се стори много, а виното – малко!

Ето го сблъсъка между викторианската култура на богатата вдовица и сакралния алкохолизъм на Омар Хайям. Нещо подобно е и разликата между пиенето на българина и религиозното държавно-творческо пиене на руснака. Подобно на вдовицата Самсън ние наричаме суфиста тарикат, а руснака – алкохолик, но с това проявяваме същото неразбиране, с което Сандерсън Прат обижда Омар Хайям:

Този Омар К. М., ако се съди по онова, което излизаше наяве от неговата книжка чрез посредничество на Айдахо, очевидно представляваше нещо подобно на куче, което гледа на живота като на консервна кутия, завързана за опашката му. Тича, тича до припадък, изплезва език, поглежда кутията и казва: „Е, щом не мога да се отърва от нея, ще ида да я напълня в кръчмата на ъгъла, пък пийте всички за мое здраве”.

Слава Богу, с помощта на Александър Дугин ние вече можем да се извисим над този селски профанизъм. Вярно, няма да станем тарикати, но поне ще мернем синьото небе извън пещерата, ако се върнем към алегорията на Платон. Та по пътя към Платон, да се спрем на Дугин. В традиционните сакрални общества алкохолният ритуал се предшества от подготовка. Първо се излагат правилата на алкохолното пътешествие, дават се важни съвети, посочват се ориентирите и целите, изброяват се опасностите. „В ритуала непременно има „водач”, или „учител”, който води пиещите по лабиринтите на вътрешния свят, настройва ги на определен лад – пише Дугин. – Алкохолът разтваря материалната илюзия за непреодолимата телесност, която предопределя модуса на съществуването в дневното съзнание... В това е смисълът на магическото въздействие на алкохола.”

Ще призная, че и аз веднъж бях поставен в ролята на подобен шаман, вожд на ритуала. Това се случи в Казахстан, в Джамбулска област, където е бил заточен Солженицин, като го пуснали от колонията. Представете си една юрта сред природата. Десетина отговорни другари, насядали в кръг. В средата – огромен поднос с димящи парчета месо, а най-отгоре сварена овча глава. Ястието се нарича башпармак, или „пет пръста”, тъй като не се използват вилици. И моя милост – на председателското място. Откъсвам аз например езика на овчата глава и го подавам на секретаря по идеологията в Областния комсомолски комитет, като казвам, че неговото оръжие е словото, което насочва умовете и сърцата на комсомолците. И му давам думата в тази връзка. После той дръпва своя тост, разкривайки дълбоката същност на идеологическата работа, всички пресушават чашите с водка, 5-10 минути почивка и чупя следващото парче от овчата глава. Естествено, аз не бих се справил сам, до мен седи просветен местен фактор, който ми подсказва какво и кога. Докато завърши цялото пътешествие, наречено погоре „тарикат”, човек започва да гледа на света като импресионист, тоест вижда багрите на листата и лицата, но не и самите листа или лица, да не говорим за дънерите. И тогава пред тариката се разкрива дълбоката истина за трансцедентното, той излиза отвъд онтологията и постига просветлението, което сполетяло митичната гностичка Пистис София като гръм от ясно небе и тя видяла, че отвъд отвъдното има нещо още по-отвъдно, нещо великолепно и страховито, което в този свят те осъжда на гонения от архонтите, мъки и страдания. Джамбулците ме сложиха за учител и шаман в юртата поради простата причина, че дотогава Джамбул бе напълно закрита област, никакви чужденци, то и руснаците влизаха със специална вътрешна виза. И аз се оказах първият чуждестранен журналист, попаднал там поради чиста случайност някъде в средата на седемдесетте. Днес не биха ми обърнали никакво внимание. Изкарах в Джамбул две седмици и после два месеца се връщах от импресионизма към реалния свят.

Според Дугин най-близо до сакралния алкохолизъм са архаичните народи – чукчите в Сибир, ескимосите, американските индианци и така нататък. Тези народи знаят, че „огнената вода” е разновидност на шаманския транс. Дон Хуан на Карлос Кастанеда го постига с дрогата пейот, а Пелевин – с гъби мухоморки. Както и да го разбираме, то пристрастието на архаиците към алкохола трябва да се счита за изключително положителен фактор. Това е една носталгия по „многомерния” свят, която в този картезиански и пазарен концлагер, в който живеем, може да се счита за стремеж към духовното здраве. Дано това ви помогне да разберете Пелевин. Руският народ според Дугин е малко по-профаничен (предрационален) от архаиците, но все пак е запазил своите сакрални елементи. Според православната монашеска традиция „зародишът на душата” е разположен в сърцето. Това е с две-три педи по-високо от географията на душата според юдаизма и йогизма, които я поставят в основата на гръбнака, тоест някъде в задника. От тук следва, че избирайки европейските ценности и гласувайки за ГЕРБ, ние, българите, сме сложили своя център още по-високо, в главата, но сме го рационализирали, лишили сме го от духовност и така сме хлопнали вратата към трансцедентното. Гласувайки за Бойко, ние убихме Бога в себе си, както казва Ницше. И тъй като пази Бога в сърцето си, руснакът рядко пие сам. И най-изпадналият руски алкохолик шари с поглед пред магазина и като види някой себеподобен, показва му три пръста. Което ще рече „водка на троих”. Така, без да кажат и една дума, се събират трима, купуват бутилката и после всеки изпива своя дял на един дъх, без паузи, спазвайки перфектно грамажа. Според Дугин така хората се отправят на пътешествие в православната мистерия, излизайки извън телесната обвивка и създавайки нов колективен организъм, пластичен и неочакван. Потенциалът на душите се обединява, тримата алкохолици виждат общ, интерактивен сън. Пиянският разговор следва извисени абстрактни теми: „политика”, „взаимно уважение” или „баби” (в смисъл на мадами). Това интуитивно поддържа концентрацията на вниманието, а съзнанието балансира на ръба на вегетативната пасивност. Това не е най-извисеното пиянство, но не е и най-изпадналото. Изпадналото пиянство се наблюдава при англосаксонците, французите или заспалите скандинавци. Там доминират самотата, отчуждението, тъпото дърдорене и животинската сексуалност. Според Дугин, разбира се – на мен ми е трудно да кажа. Пил съм с англичани, американци, французи и немци, но не съм се напивал. Нито пък те. Докато с братушките ми се е случвало стотици пъти. Важното е да осъзнаем, че на Запад цари тъп алкохолен разврат, лишен от духовност. Има два-три сценария. Например алкохолът избива в садо-мазо, в моторно самохвалство, в типичния капиталистически сън без съновидения. Алкохолът помага на „унтерменшените”, т.е. „недочовеците”, да бъдат извадени на показ. По-добре изобщо да не пият. Но има е една още по-ниска категория – женското пиянство. Тарикатът, пътят на виното, е забранен за жените. Според Дугин руснаците добре разбират този сакрален момент. Това обяснява и „мъжкия съюз”, или „пияното братство”, което си практикува ритуалите тайно от жените и девойките. Впрочем това е принципът на българската селска кръчма, където жената се допуска само за кратко, и то, без да сяда, колкото да си подбере мъжа с метлата. Това е така, защото женската мисъл винаги шари, тя губи концентрация по време на пиянското пътешествие и отклонява мъжа от стремежа към дълбоките истини. Жената пречи и на неподвижното съзерцание, и на динамичния скок (в трансцендентното). Женският алкохолизъм е като западния, в него няма нищо божествено. „Тънката структура” (което ще рече структурата на душата и пространството около нея) при жената значително се различава от мъжката. Не случайно се смята, че при мъжете дясното око символизира Слънцето, а лявото – Луната, докато при жените е точно обратното. Както казва Ницше, пътят на жената е в „овладяване на собственото й лекомислие”. С други думи нейният път към душата е свързан изключително с „трезвеенето”. Мъжът трябва да заспи, без да спи, а жената – да се събуди, но без да е будна. „Слушай, удавнико, слушай – привършва великолепното си философско есе Дугин. – Истинският опит, сполучливият опит, иницииращият опит има еднократен и необратим характер. Това в пълна степен важи за алкохолното плаване. Въпреки бурите и ураганите трябва да се добереш до отсрещния бряг. Това е брегът на душата. Там започва „новият живот”, ражда се „новият човек”. Не, това не е краят на пътя, това е само началото, но то е истинно, от другата страна на подземните химери в този панаир, който ние напълно погрешно и без основание смятаме за живот, за битие.”

„Алкохолът може да ви направи свободни, може да ви пороби, а може и да ви остави в този неугледен вид, в който вие сега пребивавате.”

Какво да добавя към това откъм българския ракурс? Първо, да ме извинят феминистките, това не съм аз, а Дугин. В Коньовица, където съм израснал, традицията е друга: „Пияна жена, весел креват”. Но пък личното ми впечатление е, че рускините пият 10 пъти повече от българките, а и повече развеселяват креватите. Що се отнася до англосаксонското къркане, то заприлича на Страшния съд на територията на Слънчев бряг. Лазенето по барове, сексът на площада, сиуцидният спорт „балконинг” и дебнещите на всеки два метра линейки – това не е пътешествие на човека към душата, а на душата към казана. Българинът с неговите орфически корени според мен изобщо не е способен на подобни подвизи. Той е увиснал някъде между тълпата и индивидуализма, между морала и разврата, между Дугин и Айн Ранд, станал е един мушморок като оня поп от рекламата, който пости с чисто месо. Мога само да добавя, че след като двата ни народа се разделиха, пиенето по редакциите рязко намаля. Пак се пие, разбира се, но обикновено след работа и по-умерено. Затова и таланти като колегата Джерекаров спряха да се занимават с журналистика. Аз лично не съм пил нито грам водка, откакто съм се върнал от Москва през 1989 г. – целия преход. И защо бягам от водката, но не и от ракията? Защото, когато на неподготвен българин като мен му се случи да мине през руския алкохолен ритуал и да надникне в своята трансцедентна душа, той се изпълва с ужас и възхищение, смайване и страх. И вече никога не повтаря. Ние сме малък народ и великите дела не са за нас. Нашата орис е тарикатската: да дебнем кой е новият демиург, за да се присъединим.