Днес вероятно всичко, свързано с избирането на Владимир Владимирович Путин за президент на Русия, е известно. Може би не всичко, написано в купищата статии и книги, е истина, но авторите им направиха добър бизнес от това. Обаче защо и как се промениха управленските разбирания на Путин от първия му мандат до този момент, никой не коментира. Като оставим настрана митовете и конспиративните теории, всичко започва от един въпрос. На този въпрос Александър Волошин, шефът на президентския кабинет на Борис Елцин, трябва да намери верния отговор. Волошин е образцов администратор и убеден привърженик на държавното начало, естествено, както той си го представя. Той счита пазарната икономика за жизненоважна ценност. Но според него човешките права и свободата на словото не винаги за полезни, а в много случаи дори са излишни. Въпросът, който стои пред Волошин, е как да направи така, че алиансът между комунистите и Примаков да не овладее президентския пост, когато изтече мандатът на Елцин. Защото това ще бъде истинска заплаха от съветизация на страната. Решението на този въпрос е наистина трудно, защото в обкръжението на Елцин няма нито един политик, който да има макар и минимален политически рейтинг. Да не говорим, че поради обвиненията срещу семейството на президента, както и заради алкохолните му маратони, рейтингът на самия Елцин е паднал до точката на замръзване. По това време пресата пише думата „семейство” с главни букви. Подтекстът на този граматичен маньовър е, че семейството на Елцин има непропорционално голяма тежест в държавата и бизнеса. Докато Волошин търси решение на въпроса, политическите кланове в Кремъл вече са започнали да воюват помежду си за президентския стол. Ребусът става още по-сложен, когато на хоризонта се появява и друг силен кандидат за президентския пост – кметът на Москва Юрий Лужков. Той е популярен в страната, но не като политическа фигура, а като „добър стопански деец”. Особено резултатни са уменията му по отношение на „Интеко”, компанията за недвижими имоти на съпругата му. За няколко години Елена Батурина (съпругата на Лужков) става най-богатата жена в Русия. Кметът на Москва не изповядва никаква идеология и не подкрепя никоя от партиите. Той иска властта лично за себе си и не крие това. През 1998 г. Лужков създава движението „Отечество”, а в Кремъл формира група от свои привърженици, които уговарят Елцин да го посочи за свой приемник. Елцин обаче не харесва Лужков. Докато битката с обкръжението на президента и неговото „семейство” става все по-сериозна, дъщерите на Елцин Таня и Валя провеждат кастинг за приемника на Елцин. Изборът приключва с назначаването на малко известния дотогава директор на Федералната служба за сигурност (ФСБ) Владимир Путин за министър-председател. Но даже и след това назначение никой не вярва, че компрометиралото се „семейство” е в състояние да повлияе на изборите. Три месеца преди новата година рейтингът на Примаков е все още особено висок. Той вече има подкрепата и на кмета на Москва, и на повечето губернатори. Финансират го „Лукойл” и „Юкос”. Пари за предизборната кампания дават също „Газпром” и Владимир Евтушенков, известен с прозвището „руският Бил Гейтс”. Медийният магнат Владимир Гусински постоянно хвали Примаков в най-авторитетния частен телевизионен канал на Русия НТВ. Даже Евгений Кисельов, популярният към онзи момент шеф на НТВ, казва: „Примаков е човекът, обречен да спечели президентската надпревара” . Сложната операция по предаването на властта, наречена от журналистите „Операция приемник”, завършва изненадващо за всички с оставката на Елцин, който посочва за президентския пост Владимир Путин. Остава загадка коя е тази тайнствена сила, която налага младия чекист Владимир Путин за президент. Има известно основание да се предполага, че това не е станало без активната намеса на влиятелни фигури от ФСБ, обезпокоени от силния разпад на страната. Донякъде това се потвърждава и от един незначителен, но все пак показателен случай.
През декември 1999 г., десет дни преди Елцин да назначи Путин за президент на РФ, той казва нещо много интересно. На прием, даден от президента Елцин по случай Деня на чекиста, Путин с шеговит тон докладва: „Групата сътрудници на ФСБ, командирована от вас за работа под прикритие в правителството, се справя успешно с възложените й задачи”. Присъстващите на приема бурно го аплодират. По-късно Путин одобрява отбелязването на 85-годишнината от раждането на Юрий Андропов, който повече от 20 години ръководи КГБ, и за него в секретните служби се говори като за най-мъдрия ръководител от епохата на СССР. Появилите се по-късно слухове в пресата, че зад назначението на Путин стои Борис Березовски, сивият кардинал на Кремъл, са силно преувеличени. В действителност Березовски има известно влияние само върху дъщерите на Елцин, но не и върху самия Елцин. Историите, които Березовски разказва на журналистите, че играе ролята на герой и неговите гениални идеи движат политиката на Кремъл, са просто измислици. Факт е, че Березовски никога не се е срещал лично с Елцин, нито пък има свидетелства олигархът да е имал личен достъп до президента. Путин е истински сюрприз не само за кремълския елит. През януари 2000 г. на Световния икономически форум в Давос американската журналистка Труди Рубин на заключителната пресконференция директно задава въпроса: „Кой е мистър Путин?”. В международните среди никой няма представа кой е новият президент на Русия. Той няма политическо минало и известна политическа платформа. Никой не знае дали ще провежда политика на реформи, или ще върне Русия към старите порядки. Руската делегация на Световния икономически форум в Давос го представя като модерен, млад енергичен юрист, компетентен и дружелюбен. В началото на своя мандат Путин очевидно е повлиян от идеите на либералните икономисти и политолози в екипа на кмета на Петербург Анатолий Собчак. Но той не приема безрезервно либералния модел. Путин търси хармония между либерализма и руските традиции и култура. Това е един много особен политически феномен в убежденията му, нещо подобно на демократичен консерватизъм. Затова и Владимир Путин е убеден, че ще успее да изгради добри партньорски отношения със Запада и най-вече с Америка. Според него проблемът е в това, че западните държави просто не разбират особеностите на Русия. Путин счита, че трябва по-често да общува със западните лидери и заедно с тях да търси решение на проблемите, които вълнуват Русия. Още преди да стане известен резултатът от президентските избори в Русия (на 26 март 2000 г.), Путин избира за свой ролеви модел английския премиер Тони Блеър. Според него Блеър олицетворява принципите, които Англия неотклонно следва във външната си политика през последните 500 години. Путин е силно впечатлен от твърдостта, с която Лондон отстоява своя интерес: при никакви обстоятелства да не допусне една-единствена сила да доминира в Европа. На руския президент му провървява с Блеър. А, изглежда, и той е достатъчно заинтригуван от личността на Путин, защото се отзовава на поканата да му гостува две седмици преди провеждането на изборите. Путин го посреща в Петербург, където организира царски прием в Мариинския театър и събира бъдещия политически елит на Русия. Тони Блеър остава силно впечатлен от посрещането и очарован от личността на своя домакин. След завръщането си в Англия той казва в едно интервю: „Путин е високоинтелигентен човек, който има много ясна представа какво иска да постигне в Русия. В неговите представи Русия трябва да бъде една силна демократична и либерална държава, където цари ред и се спазва законът”. Веднага след връщането си в Англия Блеър споделя приятното си впечатление от Путин със своите колеги от Г-7. Това е единственият случай, в който западен лидер говори със суперлативи за качествата на Путин и даже ги пропагандира пред западните си колеги.
През 2000 година Путин и Блеър се срещат пет пъти. Веднага след президентските избори през април Путин, макар и все още невстъпил официално в длъжност, прави първото си задгранично посещение като президент на Русия в Лондон. Възторгът му от приятелското отношение на Блеър и убедеността, че ще намери добър прием на запад, много бързо са охладени обаче от английската преса. Английският вестник Daily Mail прави следното описание на Путин: „Единствената известна собственост на 48-годишния президент е малка дървена къща… с тоалетна на двора. Хотел Royal Garden, от който господин Путин така и не излезе вчера вечерта, без съмнение е много по-луксозен от нея. В хотелския апартамент има спътникова телевизия, денонощен филмов канал, масажен душ, безброй видове сапуни, шампоани, хавлиени кърпи и кремове. На негово разположение е телефон с гласова поща, факс, интернет и огромен работен кабинет, съединен с разкошна спалня. Да се надяваме, че той ще устои на желанието, като си тръгва, да прибере и фирмения халат от хотела”. Путин, напълно слисан, чете и преглъща обидата. За сметка на това първата му пресконференция, дадена заедно с Блеър, минава успешно. Двамата се обръщат един към друг, използвайки малките си имена Владимир и Тони.
Руският президент получава втори студен душ срещу намеренията си за открити и партньорски отношения със Запада през септември 2000 г., когато пристига в Ню Йорк на заседанието на Генералната асамблея на ООН, наречено „Среща на хилядолетието”. Тази среща е много важна за Путин. Той се надява да направи добро впечатление и да внуши доверие у държавните глави от целия свят, присъстващи на асамблеята. При тегленето на жребия на Путин се пада да говори 31-ви по ред. Но руската делегация успява да се договори с президента на Кипър Глафкос Клиридис да разменят местата си с Путин и така той става пети по ред в списъка на изказванията. Напускащият вече поста президент Бил Клинтън се постарава на заседанието на асамблеята да присъстват всички световни лидери. След няколко месеца той трябва да си подаде оставката и тази среща е неговият бенефис. Естествено, домакинът Бил Клинтън първи произнася своята реч. Изказването му предизвиква триумф. Той говори за човешкия живот като най-висша ценност в съвременния свят. Много по-важна от границите, суверенитета и независимостта на държавите. Речта му завършва с бурни аплодисменти. През това време Путин, притеснен, повтаря речта, която трябва да произнесе. Но когато обявяват за неговото изказване, Бил Клинтън небрежно се протяга, става и напуска залата. И както обикновено става, веднага след него си тръгват повече от половината присъстващи. Налага се Путин да произнесе речта си пред полупразна зала. Унизителното отношение на американския президент, демонстрирано умишлено, дълбоко засяга Путин. Вероятно именно в този момент руският президент разбира, че представата му за откритост, добронамереност и приятелство със западните страни е просто красива мечта. В действителност политиците се интересуват от прагматични неща и пет пари не дават за неговите емоции и надежди. Затова още на следващия ден той намира повод да уязви Клинтън. През този ден участниците в асамблеята са поканени от Клинтън да разгледат музея Метрополитън. Самият Клинтън посреща гостите пред входа и се фотографира с тях за спомен. Когато идва ред на Путин, той се обръща към Клинтън и с преднамерено учудване шеговито го пита: „Нали още сте действащ политик? Защо сте си построили музей приживе?”. Интересно обаче е, че в края на 90-те години, когато Путин вече е премиер, Клинтън го намира за приемлив партньор, като казва в едно свое интервю: „Путин е събрал първокласен екип и аз вярвам, че той е готов да проведе необходимите реформи”. Клинтън се оказва прав относно екипа на президента. Като премиер Путин възлага на либералните икономисти от кабинета на кмета на Петербург Анатолий Собчак да подготвят план за реформи на новото правителство под ръководството на Герман Оскарович Греф и Алексей Кудрин. В онези години очевидно Путин е убеден в необходимостта от пазарна икономика по западен образец и демократични принципи в политическото устройство на Русия. Една от радикалните политически промени, която Путин прави, е въвеждането на Института на професионалните сенатори в Горната камара на руския парламент. По този повод политолозите се шегуват, че вече имат нова политика на „управляема демокрация” за разлика от „неуправляемата демокрация” при Елцин. Екипът на Путин е силно обнадежден от успешния старт на реформите. Още повече, че това съвпада с покачването на цените на нефта, което дава възможност за бързо стабилизиране на икономиката и изплащане на външните дългове на страната. Народът също е доволен, защото стандартът на живот леко се покачва, появяват се пари за потребление и удоволствие. Тази ситуация не устройва единствено т.нар. олигарси, които са обезпокоени от нормализирането на държавата, защото това означава край на наложения от тях модел и респективно на възможностите за криминално обогатяване. Ето защо медийният магнат Владимир Гусински открива войната на олигарсите срещу Путин. Неговият телевизионен канал НТВ започва активна пропаганда срещу президента. Втори се включва в атаките Борис Березовски чрез другия телевизионен канал ОРТ, от който притежава 49%. За начало на бойните действия Березовски използва потъването на подводницата „Курск”. Сергей Доренко, водещ на телевизионната програма „Власт”, анализира обясненията на Путин за инцидента с „Курск” и го обвинява в лъжа. Путин е неприятно изненадан от масираните медийни удари срещу него. Още повече, че не вижда основателна причина за тях. Именно след трагедията с „Курск” той разбира, че това не е случайно и че срещу него се води война и той трябва също да воюва, ако не иска да бъде победен от противника. Битката с Гусински и Березовски приключва бързо. И двамата напускат бойното поле с разбити носове и не така, както са си представяли. Първият емигрира в Испания, а вторият в Англия. Имиджът на Путин също доста пострадва, защото двамата олигарси се стараят максимално да го очернят в западните медии.
До този момент Путин мисли, че либерализирането на икономиката съвпада с интересите на големия бизнес. Защото знае, че „добрите” бизнес практики, демократичните принципи и спазването на закона са основата за всяка успешна дейност. Но след нападките на Гусински и Березовски той вече не си прави илюзии. Той вече е убеден, че олигархията, която е привикнала на „алкохолната демокрация” при Елцин, когото държи в ръцете си, в никакъв случай няма да приветства „управляемата демокрация” на Путин, когото не може да контролира. Все пак Путин се надява, че е възможно да се договори с големия бизнес и да се установят някакви правила в отношенията между властта и корпорациите, които ще позволят безпрепятствено да бъдат проведени планираните реформи. Затова през лятото на 2001 г. той кани на „шашлик” (шишчета) в президентската вила в Ново Огарьово десетимата най-крупни бизнесмени в страната. По-късно тази среща ще остане в историята под името „шашличното съвещание”. Президентът обяснява на олигарсите как той вижда правилата и къде е границата, която не трябва да преминават, ако не искат да ги постигне съдбата на Гусински и Березовски. В общи линии всичко се свежда до едно просто правило: да не влизат в политиката. В това има логика, защото всеки един от олигарсите разполага с достатъчно възможности да окаже политически натиск върху властта. Така например „Юкос” е монополен доставчик на нефтопродукти в 42 региона на страната. Ако той прекрати доставките, това ще предизвика парализа на живота в тези региони. Само след три дни всички жизненонеобходими служби в регионите ще спрат работа, а икономиката ще колабира. Молбата на Путин е бизнесът да не използва подобни лостове за натиск. Всички си отдъхват и се съгласяват с условията на президента. Но проблемът е, че всички разбират правилата по различен начин. Някои от тях си мислят, че това означава да не финансират опозицията. Други като Михаил Ходорковски решават, че тези условия не могат да са еднозначни, тъй като всички олигарси финансират политически партии и имат свои фракции в парламента. Чрез своите хора олигарсите прокарват в парламента закони, които облагодетелстват техните компании и финансират неправителствени организации за манипулиране на общественото мнение. Ходорковски даже обсъжда със „своите” депутати проект за промяна на конституцията за преминаване към президентско-парламентарна република по френски модел, която, естествено, той счита, че е достоен да оглави. Две години по-късно Путин най-после се убеждава, че джентълменското споразумение с олигарсите нищо не значи за тях. През февруари 2003 г. на една среща със Съюза на индустриалците и предприемачите, на която се разглежда въпросът за корупцията, Ходорковски в прав текст обвинява Путин в корупция. Става въпрос, че държавната „Роснефт” е закупила малката нефтена компания „Северен нефт”. Ходорковски подчертава, че компанията е купена на умишлено завишена цена, за да може Путин от разликата в стойността на компанията да финансира бъдещата си предизборна кампания. В това няма нищо вярно, но Путин е дискредитиран пред целия бизнес елит на Русия. Ходорковски едва ли има морално право да обвинява Путин в корупция, след като той самият получава всички свои активи като подарък от държавата по криминалната схема „дълг срещу собственост”. Схемата е гениално проста по форма и представлява откровен грабеж по съдържание. Какъв е механизмът? Финансовото министерство открива сметка в конкретна частна банка и превежда там определена сума. Със същата сума банката кредитира правителството, като се използват за залог акциите на държавни предприятия. След това кредитът не се погасява и банката придобива предприятието. Именно по тази схема банката на Ходорковски „Менатеп” придобива най-апетитните нефтени активи в страната. Самият той през септември 2014 г. в интервю за вестник „Ведомости” си спомня за тази схема и без притеснение казва следното: „В какво, собствено казано, се състоеше заговорът? Имаше огромен списък от предприятия, подлежащи на приватизация, може би повече от 800. Всеки от нас казваше кое от предприятията може да вземе. Проблемът тогава не беше в парите, които да се платят на държавата, а в наличието на кадрови ресурс. Аз можех да взема много повече (предприятия), нямаше ограничения…”. Но в края на краищата някои получават най-апетитните парчета от списъка. Впоследствие се оказва, че най-големите късметлии са структурите на Березовски, Ходорковски и Владимир Потанин, считан за автор на схемата. Единственият недостатък на схемата е, че сделките от този период подлежат на преразглеждане. Собствениците нямат гаранции, че правата им върху придобитата собственост няма да бъдат отчуждени в даден момент от президента. Именно това е причината за атаката на Ходорковски срещу Путин. Явно, че Ходорковски не е добър психолог. Очаквайки, че Путин ще се стресне от скандала, една седмица след това той предава на премиера Михаил Касянов от името на „профсъюза” на олигарсите проектозакон, който трябва да получи одобрението на президента. С този проектозакон олигарсите искат да станат пълноправни собственици на всичко „приватизирано” през 90-те години без право от страна на държавата да се разпорежда в бъдеще с тяхната собственост. В замяна на това олигарсите предлагат да платят някаква компенсация на правителството. Особен интерес имат Абрамович и Ходорковски, за да могат да продадат големи дялове от своите компании на американците. За такива намерения говори и срещата на Ходорковски с шефа на „Бритиш Петролиум” лорд Джон Браун през 2002 г. В своите мемоари лорд Браун описва тази среща така: „Със своя тих глас и очилца Ходорковски правеше измамното впечатление на скромен човек. Но колкото по-дълго разговаряхме, толкова повече се изнервях. Той започна да ми обяснява как ще вкара свои хора в парламента и как ще „уреди” да бъдат намалени данъците на нефтените компании. Цитираше имената на много влиятелни хора, които са под негов контрол. Той беше прекалено могъщ за моя вкус. Разбира се, сега е лесно да се говори за това, но тогава почувствах нещо отблъскващо в тези предложения”. По-нататък лорд Браун си спомня, че по време на обяда двамата обсъждат възможността „Бритиш Петролиум” да купи 25% плюс една акция от капитала на „Юкос”. Лордът предлага да закупи по-голям дял. Тогава Ходорковски отговоря: „Двадесет и пет процента и никакъв контрол. Ако си сътрудничите с мен, за вас ще се погрижат добре”. Тази среща е показателна за специфичния „бизнес стил” на руската олигархия.
Ето с такива бизнесмени на Путин му се налага и трябва да изправя държавата на крака. Въпреки всичко президентът е човек на действието и реагира съвсем адекватно на надвисналата заплаха от война с олигархията. Ходорковски много добре описва тактиката на Путин в едно свое интервю, дадено на Михаил Зигар за телевизионния канал „Дождь” на 22 декември 2013 г. в берлинския хотел Adlon: „Путин постъпи като образцов армейски началник. Той почувства масовото недоволство на големия бизнес, откри ключовото звено и го атакува. След това не се намериха други желаещи да изразяват недоволство”.
Путин успява да прекъсне процеса на тоталното преминаване на политическата власт в ръцете на олигарсите. Но това не означава, че е успял да ги накара да инвестират в руската икономика, макар че в техни ръце са почти всички структуроопределящи предприятия в страната. Бизнесът им вече е тясно обвързан със Запада. Никой от тях даже не си и помисля, че трябва да спре мащабния износ на капитали извън пределите на Русия и да инвестира в страната. И това се дължи не толкова на особеностите на инвестиционния климат в Русия, а на обърканите им представи, които ги карат да възприемат бизнеса си като лична (семейна) стратегия. А семейната им стратегия винаги е свързана със Запада и никога с Русия. Семействата на голямата част от олигарсите вече живеят на запад, парите им са в западни банки, фирмите им се кредитират от западните финансови институти. Поради не съвсем коректния характер на бизнеса си олигарсите живеят в постоянен страх да не загубят парите и имотите си на запад, което ги прави готова за употреба „пета колона” за западните разузнавателни служби. Ако Владимир Путин продължи да следва първоначалния модел на либерализация на икономиката, но при олигархичен модел на собствеността, то той е обречен да изпадне в положението на Елцин или даже в още по-лоша ситуация. Естествено, той може да злоупотреби с властовите си правомощия, за да ограничи икономическата мощ на олигарсите. Но това няма как да стане за всички олигарси. А и ще заприлича на завръщане на комунизма. Нека не забравяме, че Путин освен това е юрист по образование. И е възпитан да уважава законите без значение дали става въпрос за властта или за олигархията. Една от малкото възможности, с които разполага, е създаването на мощни държавни предприятия, конкурентни на пазара, които да осигуряват стабилността на бюджета. Това обаче не се вписва в неолибералните представи на западните елити за глобализация, т.е. за поставяне на руската икономика в зависимост от интересите на глобалния капитал. Напротив, такава политика би създала икономическа стабилност и би укрепила националния суверенитет на Русия. Путин не е голям специалист по икономика, но има инстинкт за посоката, която трябва да следва, и по-специално за необходимостта от засилване на ролята на държавата в икономическите процеси в страната. По-късно по повод неолибералната икономика и ролята на държавата известният корейски икономист Ха-Джун Чанг пише: „Глобалната икономика е в разпад. Това, което ни бе повтаряно от защитниците на свободния пазар, или от т.нар. неолиберални икономисти, в най-добрия случай е само отчасти вярно, а в най-лошия – просто погрешно. Когато научите, че мащабната и активна държавна намеса може да усили, вместо да задуши икономическата динамика, ще видите, че широко разпространеното недоверие към държавата няма никакви основания”. Тогава все още Путин не разбира, че стремежът му за икономическа независимост и стабилност го прави неприемлив за Америка и Европа, които го искат под контрол. Той едва ли е предполагал, че вместо да получи съдействие за интегриране на Русия в западния свят, всъщност получава целия политически арсенал от мерки, целящи да поставят Русия на колене. Пример за това е „студеният душ”, с който западните кредитори „приветстват” старта на икономическата реформа (януари 2002 г.). Да, правителството на Путин е съставено изключително от либерални икономисти. Даже нещо повече, президентът назначава за свой икономически съветник Андрей Иларионов, известен със своите крайно радикални либертариански възгледи и отвратителен характер. Либералното правителство на Путин обаче не очаква, че Западът, който до този момент е ръкопляскал и е говорил за „блестящия екип на президента”, ще започне да проявява демонстративна враждебност. Най-вече по отношение на изплащането на дълговете на Русия към кредиторите от Парижкия клуб (т.е. неофициалната организация на държавите кредитори) и Лондонския клуб (обединяващ търговски банки и частни корпорации). Путин има намерение да поеме глътка въздух, като направи опит да разсрочи дълговете. Колкото и да е чудно, частните банки и корпорации от Лондонския клуб почти без дискусии се съгласяват да отпишат повече от една трета от дълга, докато страните от Парижкия клуб категорично отказват. Даже нещо повече. В средата на януари германското Министерство на финансите пуска прессъобщение, с което заявява, че ако Москва не започне да изплаща дълга, Берлин ще се противопостави на членството на Русия в Г-8. Концентрацията на толкова много враждебни прояви за кратък период от време охлажда надеждата на Путин, че може да сближи отношенията със западните държави до степен, че Русия най-после да бъде приемана като приятелска държава. Черната серия за Путин започва още в началото на 2002 г. Лично Джордж Буш моли Путин да му разреши временно да използва военновъздушната база в Киргизстан за предстоящата операция срещу талибаните в Афганистан. Путин се съгласява още повече, че не изпитва особени симпатии към талибаните. Военната операция в Афганистан е мълниеносна. Тя продължава по-малко от седмица. Но американците не бързат да се изтеглят от базата. В края на годината Волошин при една своя среща с Кондолиза Райс се интересува кога САЩ възнамеряват да напуснат базата. Но за негова изненада получава крайно арогантния отговор на Кондолиза Райс, който гласи: „Знаете ли, ние преценихме, че тази база много ни трябва, и то не временно, а за постоянно”. И тогава Путин наистина се ядосва много сериозно. Той разбира, че американците го лъжат на всяка крачка, като при това нагло поучават Кремъл как трябва да се държи. Отношението на Русия към САЩ и останалите западни партньори окончателно се променя в началото на войната с Ирак и оттогава трудно може да се квалифицира като приятелско. Като капак на всичко през май 2003 г. в медиите се появява публикацията на загадъчен доклад, озаглавен „Държава и олигархия. (В Русия се подготвя олигархичен преврат)”. Автор на доклада е Станислав Белковски, генерален директор на Съвета за национални стратегии. Самият съвет е съставен от всички видни политолози на Русия. Докладът изчерпателно анализира всички аспекти на олигархичния модел в страната и цитира имената на потенциалните организатори на заговора. Характерен обаче е изводът в края на доклада, с който авторът явно цели да провокира ответната реакция на президента. Там се казва буквално следното: „Капитулиралата държава, прикривайки се зад либералната риторика, днес не изпълнява даже функцията на „нощна стража”. Тя разчиства единствено пътя за засилване на всевластието на олигарсите, за реализация на доктрината им за тотална монополизация и концентрация на лостовете на политическата власт в техни ръце”. По-нататък в текста се обяснява, че това ще стане чрез ограничаване на пълномощията на президента и трансформацията на Русия от президентска в президентско-парламентарна република. Като лидер на заговорниците се сочи Ходорковски, но с подкрепата на Абрамович, Дерипаска и Фридман. Даже се говори, че Путин едновременно с доклада е получил и допълнителна информация, в която става въпрос за един разговор между Ходорковски и Кондолиза Райс. В хода на диалога Ходорковски обещава на Кондолиза Райс, че като оглави Русия, ще се откаже от ядреното оръжие. Дали е казал точно това, не е ясно. Но версията е, че Путин го приема за чиста монета. Трудно е да се определи какви са последствията от този доклад на Белковски, но текстовете за бъдещите цели, които трябва да си постави екипът на президента, се оказват пророчески. Например според автора трябва да се формира нов модел за бизнеса. Белковски го вижда като частен по съдържание, но с голямо участие на държавата в неговото управление. Основна цел е създаването на силни държавни монополи или холдинги с преобладаващо държавно участие в най-рентабилните сектори на икономиката. Любопитен е фактът, че след 2003 г. авторът на доклада става съветник на Ходорковски и продължава да бъде такъв и след освобождаването му от затвора. Може би просто е преценен като умен и ефективен и е привлечен за работа срещу Путин. През октомври 2003 г. Александър Волошин подава оставка, като казва, че вече е изпълнил своята мисия да „промени страната „от период на перманентна революция през 90-те към еволюционно развитие”. След като спечелва битката с олигарсите, Путин печели за втори път и президентските избори през 2004 г. Президентският му мандат започва удивително спокойно и безметежно. Олигархията е приела новите правила на играта. Високите цени на нефта обезпечават достатъчно удобен живот на руския народ. За първи път от дълго време насам руското общество има самочувствието, че не е на опашката на народите, а даже е много напред. Страната е обхваната от някаква леност. Държавният живот е замрял. Путин си почива в Сочи. Няма политика, няма обществен живот, цялата страна се е отдала на непонятен консумативен разгул. Хората като луди купуват айфони, плазмени телевизори, битова техника и автомобили. Средната класа открива курортите в Италия, Франция, Турция и Гърция. Като гъби никнат нови ресторанти, нощни клубове и хипермаркети. С една дума Русия започва, макар и неуверено, да се държи като богата страна. А руският елит шокира западния свят с начина си на живот, смайващо луксозен. В края на август спокойните дни внезапно свършват. Терористки камикадзе взривяват два самолета, излетели от летището в Домодедово. Този акт слага началото на дългата „черна” серия в новия президентски мандат на Путин. На 1 септември 2004 г. чеченски терористи окупират училището в град Беслан, Северна Осетия, и вземат 1128 човека за заложници. Това е най-страшният терористичен акт в историята на Русия. В проведената антитерористична операция загиват много от заложниците. Непосредствено след това през декември Америка, за да засвидетелства своите „добри” чувства към президента, му поднася букет от „цветни революции”. Началото е сложено с Оранжевата революция в Украйна. Действащият президент Леонид Кучма трябва да посочи Виктор Янукович за приемник на поста. Но по думите на един от неговите съветници той не желае да рискува и се оттегля на вилата си. Това решение Кучма взема след среща с американския сенатор Ричард Лугър, който води делегация от наблюдатели на изборите. След втория тур на изборите Лугър предупреждава президента, че ако пречи, може да го постигне съдбата на Милошевич. Когато избирателната комисия обявява Виктор Янукович за президент, целият Киев излиза на площада с оранжеви шалчета. По-нататъшното развитие на събитията води до това, че на 26 декември 2004 г. решението на комисията е преразгледано и президент става Виктор Юшченко. Между другото прави впечатление едно може би „случайно” съвпадение между президентските избори в САЩ и Оранжевата революция в Украйна. На 2 ноември 2004 г. в САЩ се провеждат президентските избори. Това е три дни след първия тур на изборите в Украйна и 20 дни преди началото на втория тур, след който започват протестите. Изборите в САЩ за втори път печели Джордж Буш, когото в Москва наричат „военният император”. Доктрината на Буш, както самият той казва при встъпването си в длъжност през януари 2005 г., се състои в „подкрепата на всички зараждащи се демократични движения и институти във всяка страна и всяка култура. Нашата главна цел е да премахнем тиранията в целия свят”. Това е новият подход в американската политика, който в превод на разбираем език означава, че САЩ стават световен жандарм под прикритието на лозунга за защита на демокрацията и човешките права. Поражението в Украйна е особено унизително за Кремъл и руснаците не могат да си обяснят причината за това. Обидата става още по-голяма, след като грузинският президент Михаил Саакашвили подкрепя Оранжевата революция. Оказва се, че руснаците са „проспали” избирането му за президент на 4 януари 2004 г. След тези събития Путин разбира, че усилията, които Кремъл е положил за постигане на необходимия резултат в Украйна, биха могли да се провалят само ако Западът е направил още по-големи усилия, за да се провалят руснаците. През 2005 г. нещата стават още по-притеснителни. През април избухва нова революция. Този път в една от най-бедните постсъветски републики, Киргизия. Протестиращите свалят президента Аскар Акаев и разграбват резиденцията му. Джордж Буш радостно приветства „стремежа на киргизкия народ към демокрация”, като цинично заявява, че САЩ нямат нищо против президента Акаев, даже му били благодарни, че той се съгласил през 2001 година да разположат военна база на летището в Бишкек. От Киргизия революцията се прехвърля в Узбекистан. Започват протести в град Андижан. Протестите започват от роднините на няколко предприемачи, които са в затвора, с искане да ги освободят. Към митинга се присъединяват провокатори и скоро целият град е на площада. Тълпата освобождава всички затворници и се отправя към парламента. Срещу нея са хвърлени силите на сигурността, които започват стрелба срещу митингуващите, и те се разбягват. Така президентът на Узбекистан Ислам Каримов се оказва първият ръководител в света, който успява да победи „цветна революция”. Като просто стреля. Тази поредица от събития поставя началото на нов исторически етап в отношението на Русия със Запада. Интеграцията и приятелството с европейските лидери, споделянето на общоевропейските ценности – всичко това постепенно започва да потъва в миналото. Кремъл чувства как, макар и бавно, попада под обсада. Или както казва тогавашният съветник в администрацията на президента Глеб Павловски: „По законите на неврозата катастрофата в Украйна незабавно се отрази във всички други сектори. Темата за Украйна се прехвърли във вътрешната политика. Ние мислехме единствено за това, че въобще не сме подготвени за „цветни” революции”.
Тук си струва да се спрем и на още един момент, свързан с методичните действия на САЩ да бъде даден статут на Грузия и Украйна като кандидат-членки на НАТО и да им бъде връчен „планът за действие”, предхождащ членството. Предоставянето на този статут прави последващото им приемане в алианса неизбежно. Срещата за обсъждане на това предложение се провежда на 4 април 2008 г. в Букурещ. Дискусиите преминават в обстановка на непрекъснати скандали. Любопитен е спорът между Ангела Меркел и Кондолиза Райс, който двете жени водят ядосано на руски език. Накрая все пак е предложено компромисно решение, в смисъл че двете страни „ще бъдат приети за членове на НАТО”, но без уточнение кога ще стане това. Путин е в ярост от такова решение, което всъщност не устройва нито Украйна, нито Грузия. По свидетелства на очевидци на проведената по-късно среща в тесен кръг, на която е поставен отново въпросът за Украйна, Путин ядосано казва на Джордж Буш следното: „Украйна изобщо не е държава. Част от територията й е в Източна Европа, а другата много по-голяма част ние сме им я подарили. Ако Украйна влезе в НАТО, това ще стане без Крим и Източна Украйна. Това означава, че тя просто ще се разпадне”. Тогава никой не обръща внимание на думите на Путин. Никой не счита, че има сериозна опасност за война в Украйна. Още повече, че мандатите на Буш и на Путин са вече към края си. През май 2008 г. за президент на Русия е избран Дмитрий Медведев, а през ноември същата година изборите в Америка печели Барак Обама. В отношенията между двете страни нищо не се променя. Новите ръководства на САЩ и Русия, както и преди, говорят на различни езици. Медведев и Путин не изпитват желание да натиснат символичното червено копче, подарък от Хилъри Клинтън за „перезагрузка” (презареждане) на отношенията. Напротив, те по-скоро искат „перегрузка” (претоварване), т.е. по-голяма тежест на Русия в световната политика, повече уважение и равноправни отношения, увереност, че мнението на Русия ще се чува и ще се съобразяват с него. Ето обаче как се отнасят американците към „перезагрузката”, чийто символ трябва да стане подписването на договора за съкращаване на стратегическите и настъпателните оръжия. Медведев много иска в началото на своя президентски мандат да „блесне” с подписването на този договор. Но американските дипломати без видима причина бавят споразумението и демонстрират открито пренебрежение към новия руски президент. Пред журналистите те се шегуват с манията на Медведев към електронните джаджи, като казват: „Може да не слагаме подписа си под този договор. Може просто да изпратим есемес”. Още от началото на своя мандат Медведев решава да се еманципира от Путин и да води своя самостоятелна политика. Като се започне от първото му интервю, демонстративно дадено за най-опозиционния към Путин вестник „Новая газета”, и се свърши с международния му провал, когато слага подписа си под антилибийската резолюция, която развързва ръцете на Америка за свалянето на Кадафи от власт. Забележителен е и един друг ход на Медведев в края на 2010 г., за който все още не е ясно дали е плод на неговата некомпетентност, или е съзнателен опит за финансова дестабилизация на Русия. Медведев съгласува с Путин, който вече е министър-председател, бюджета за превъоръжаване на армията в размер на 13 трилиона рубли. Но внезапно в края на 2010 г. на съвещание за разходите за отбрана той обявява пред телевизионните камери, че правителството е готово да даде 20 трилиона за превъоръжаване на армията. Сумата явно е шокираща за правителствения апарат. Финансовият министър Алексей Кудрин обявява, че при тези обстоятелства не може да поеме отговорност и повече не желае да работи в правителството. Путин, силно ядосан, казва: „Ние с вас се договорихме за съвсем друго”. В коридорите на Кремъл започва да се разпространява слухът, че Медведев по този начин прави опит да създаде могъщ силов център в новата структура на властта, за да се подсигури в случай на конфликт с Путин. И че определеният лично от Медведев бюджет на военното ведомство е нещо като „заплащане за лоялността” на военния министър Анатолий Сердюков.
По-късно, на 10 декември 2012 г., шест дни след изборите за президент Медведев прави една показна демонстрация на независимост от Путин. На този ден опозицията провежда митинг на Болотная площадь. Внезапно рамо до рамо с опозиционерите се появяват почти половината от президентския апарат на Медведев, предвождани от милиардера Михаил Абизов, който след няколко месеца ще стане един от министрите в бъдещия правителствен кабинет. Дали мотивите за тази демонстрация са предизвикани от някаква ремисия, настъпила в обезсърченото обкръжение на Медведев, или това е негово лично заиграване с либералната интелигенция, или пък демонстрация на демократичните му възгледи пред Запада, може само да се гадае. Но факт е, че тази му изява трудно може да се определи като намерение да работи в екип с бъдещия президент Путин. Все пак независимо от популисткия театър, който разиграва Дима, Путин спазва уговорката си и назначава Медведев за министър-председател. И днес, пет години по-късно, той бере горчивите плодове от неговото управление. Оценката за управлението на Медведев не е направена тенденциозно от Путин или от враждебно настроени западни анализатори. Тя е направена от китайската информационна агенция Синхуа на 17 декември 2015 г. след официалното посещение на Дмитрий Медведев в Китай. Агенцията излиза с обширен материал с достатъчно красноречивото заглавие „Ще може ли Русия да запази стабилността си на фона на сложната криза?”. Поразителни са не толкова изводите в материала, колкото фактът на неговата поява. Още повече, че китайската дипломация винаги се е отличавала със своята изключителна сдържаност. Конкретният анализ в статията на Синхуа, от една страна, показва, че Китай познава руската икономика повече, отколкото Кремъл си представя, а, от друга, че китайците вече са „отписали” Медведев и неговото правителство. Това е така, защото при посещението на Си Дзинпин през май в Русия са подписани множество споразумения по конкретни проекти, включително за строителството на високоскоростна магистрала Москва–Казан, съвместното строителство на Новия път на коприната и т.н. Но правителството на Медведев, вместо да реализира набелязаните проекти, се задоволява да изпраща на китайците някакви неясни меморандуми за „сътрудничество и разбирателство”. Още по-стряскащо обаче е заключението в материала относно перспективите пред руската икономика, където се казва: „Не е възможно да се излезе от системната криза, ако не се преодолеят нарастващите диспропорции в развитието на финансовия и реалния сектор в икономиката”. Президентът Владимир Путин е изправен пред сериозни предизвикателства. Колкото и да е странно, по въпроса за промяната във възгледите му от либерално-демократични до концепцията за „управляема демокрация” може да се направи паралел с управлението на Горбачов. Провалът на Горбачов до голяма степен се дължи на факта, че външната му политика се превърна в приоритет на управлението му. Дали днес при стратегията на Путин този провал ще се повтори, още е много рано да се каже. Основната задача на външната политика трябва да бъде създаване на условия за вътрешното развитие на страната. Действително управлението на Путин ще бъде запомнено с много ярките външнополитически ходове. Но поради икономическия олигархичен модел на икономиката и липсата на каквато и да било мобилизация на правителствения апарат за реализация на договорените проекти, поради обслужването на чужди интереси от различен характер, поради клановите борби между правителствения и президентския апарат може ефектът от външнополитическите успехи накрая да бъде сведен до нула. Русия продължава да разчита на ресурсната си база и да не се развива високотехнологично освен в областта на военното дело. И тъй като днес способността на Русия да противодейства на външните заплахи се счита за доказателство, че страната е ключов играч на международната сцена, то това отново тласка властта да неглижира вътрешноикономическите проблеми. През 2011 г. Путин лансира нова имперска концепция за „руския свят”. Новата промяна във възгледите на президента вероятно е повлияна от Александър III, който в края на XIX век препоръчва на сина си Николай II при своето царуване да следва следната политика: „Русия няма приятели в Европа. От нашата големина се боят и постоянно ще се опитват да ни обкръжат, унищожат или разчленят на части. Русия има само два съюзника – армията и флотът... Не влизай в чужди войни, воювай решително, ако те нападнат, пази Православната църква, тя неведнъж е спасявала Русия!”. Новата концепция рязко променя пропорциите в обществото. Част от предишната опозиция прегръща новите идеи, забравяйки претенциите си към властта. А остатъкът от радикално настроеното опозиционно малцинство е маргинализирано. Обществото се консолидира и рейтингът на Путин в момента достига неподозирани висоти. Внезапната военна намеса в Сирия поставя на масата претенцията на Русия за статут на свръхдържава. Голямото предизвикателство към САЩ се състои в това, че Кремъл посяга на „изключителното право”, на неоспорвания им досега прерогатив за силови действия във всяка точка на планетата, където те считат, че интересите им налагат това. От друга страна, самото предложение на Русия за сътрудничество със Запада в решаването на сирийския проблем е знак, че тя отново счита себе си за равнопоставена на САЩ. Рязката промяна в отношението на Русия към тези, които поставят под съмнение нейния статут, говори за увереността на Кремъл да се справя с враждебните предизвикателства. Но каква ще бъде Русия, както и политиката на Путин през 2016 г. в днешната обстановка на повсеместна нестабилност, трудно може да се прогнозира.