Година след първия пик на миграционната криза корабът Европа дава опасен крен вдясно
Преди време умен французин рече: „Ние подарихме действителността на крайната десница”. Факт. Докато традиционните партии се гъргареха с мултикултурализма, крайната десница истеризираше опасността от имиграцията. Днес мултикултурализмът е погребан от собствените му проповедници, Франция е в шок от атентатите, а Националният фронт е най-голямата партия с близо една четвърт от избирателите.
Разбира се, диагнозата на крайната десница е опростенческа: виновни са имигрантите. Рецептите на крайнодесните – стени, лагери, депортации и дискриминация – биха изострили проблема. Прекалено голям е за полицейски решения. Фашизоидите пренебрегват социалните и етическите дълбини на конфликта. Но те първи алармираха за кризата и вече берат плодовете на своята „прозорливост”. А тя просто се настанява в ложето на култивираната от либералите слепота.
Важи с пълна сила и за България. У нас идейният пейзаж е доминиран от насадената за четвърт век презумпция: има прави по принцип и криви по дефиниция. Първите са либералите, вторите са всички останали.
През лятото на 2015 г. миграционната криза достигна първия си пик. Да си припомним ролите: депутатката от АТАКА Магдалена Ташева именуваше бежанците „пришълци”, твърдеше, че са инструментализирани от Турция като лост за външнополитически шантаж, че ВСИЧКИ те са джихадисти. Година по-късно дори ЕС подмени думата „бежанци” с „мигранти”, турският шантаж се задълбочава, а някои бежанци се разписаха в терористичната хроника. Разбира се, не ВСИЧКИ, а само единици, но проблемът с миграцията не се ограничава до тероризма. Видяхме го вчера при масовото сбиване в Харманли с участието на близо 800 човека, ако се доверим на полицията. Миграционната вълна пренася етнически, кланови, религиозни и национални конфликти на европейски терен, провокира местните нрави, захранва корупцията и престъпността.
Тук тролетариатът в социалните мрежи ще ме нарочи за адвокат на заклеймената атакистка. Троловете не умеят да четат, затова пък пишат. Вероятно няма да дочетат и статията, но все пак да продължим нататък.
Да си припомним как реагираха либералите на миграционната криза през лятото на 2015 г. Някои съзряха в нея „решение на демографския проблем в Европа”. Мигар той е просто въпрос на бройка, какво тук значат някакви си нрави, култури, ценности, закони? Тарикатстващи работодатели очакваха приток на евтина работна ръка. „На мигрантите трябва да се гледа като на потенциал, не като на негатив”, заяви Соломон Паси пред Атлантическия клуб и напомни, че „един от първите големи мигранти е Хан Аспарух”. Уви, потенциалът засега не се проявява, но напрежението е налице. В статия за The New York Times с дата 9 септември 2015 г. либералният стратег Иван Кръстев диагностицира „дефицит на съпричастност” у източноевропейците, които не се трогват от бежанската вълна. „Как може някой да очаква солидарност от нас, след като сме по-бедни от западноевропейците. Обещаваха ни туристи, не бежанци”, така Кръстев с думи прости обяснява опасенията на източноевропейците във въпросната статия. И продължава: „Въпреки че живеят на кръстопът между Европа и Азия, между Русия и Близкия Изток, много източноевропейци не се интересуват от ставащото извън границите им. Българската телевизия никога не е имала парите или интереса да прати репортери на места като Сирия, което можеше да помогне да се проумеят апокалиптичните размери на ставащото там. В резултат на това страхът от исляма, тероризма, растящата престъпност и по-общата тревога от непознатото са в центъра на предизвиканата от мигрантския поток морална паника”. Сиреч страхът е резултат от прихлупен мироглед и недостатъчна информираност. Дали? Може би има реални основания? В Германия вече проумяват отговора. Анализ, като този на г-н Кръстев, е мечтан подарък за крайната десница. Пак през лятото на 2015 г. телевизиите трупат рейтинг от екранните сблъсъци на либерали и атакисти. „Иван Бедров подари бонбон на Ташева в студиото на БТВ”, за да се усмихвала повече, информира ни вестник от онова време. Впрочем нахилените емотикони са част от либералната стратегия за борба с тероризма. Печалните също. В онези месеци на мода е не действеното, а естрадното съпричастие. То няма да даде чаша вода на някой уморен бежанец, но пък се излива във Фейсбук. В резюме: либералът отваря шлюзовете на имиграцията с високохуманна реторика, но е „ужасен от варварския акт”, когато терорист с мачете насича неколцина на тротоара или друг се взривява на концерт. Нарцистично милее за страдащите, самосъзерцава хуманната си поза, но от недалновидността му страдат други, местни жертви на терора, без значение от вярата и убежденията им (в Ница немалко от жертвите са французи-мюсюлмани).
Годините 2015 и 2016 г. бяха белязани от ужасна поредица криминални и терористични деяния: Париж, Кьолн, Брюксел, Ница, Лондон, къде ли не из Германия.
Немските власти направиха всичко, за да отсрочат очевидното: терор има. Лудост? Ревност? Фрустрация? Амок? Склонност към самоубийство? Като общ знаменател на насилието ни се пробутва лудостта, а не тероризмът, с цел да се анестезира общественото мнение. При сблъсъка с действителността либералите търсят да удавят фактите в безкрайна верига от формално логични уточнения. Да речем: Защо да твърдим, че покушенията в Германия имат нещо общо с ислямския тероризъм, при положение, че в същото време един японец изби 19 и рани 45 свои сънародници в един старчески дом? По тази формална логика, щом има други терористи извън ислямистите, то няма пряка връзка между ислямизма и тероризма, докато не отпаднат всички останали, разсейващи писти. Въпреки печалната история на ислямистките атентати и самопризнанията, които терористите често записват на телефоните си преди да преминат към действие. С тази безкрайна верига от въпроси либералите остават в комфорта на съмнението и прехвърлят на другите необходимостта да доказват до безкрай очевидното.
Да, нашата цивилизация се гради на съмнението. На критичната преценка. За да се превърне съмнението в мнение се иска кураж да направиш крачката към заявяването на позиция, към произнасянето на оценка, която те излага на ирония, критики, отрицание, подаряване на бонбончета и т.н. Тази крачка рядко се прави. Мнозина битуват в моралния комфорт на съмнението. Позицията „нито така, нито иначе” е последното убежище на култивираната слепота под напора на фактите.
Година след първия пик на миграционната криза шефът на немската Служба за защита на конституцията Ханс-Георг Маасен информира, че са засечени 320 опита на ислямисти да влязат в контакт с новопристигнали имигранти. 17 доказани джихадисти са проникнали заедно с човешкия поток от Близкия Изток. Атентатите постепенно преминават в медийната хроника. Инцидентите са безчет. Ако се доверим на обраната оперна прима Веселина Кацарова, полицията моли жертвите да не им дават излишна гласност. От някогашните приспивни песни не остана и помен. В цяла Европа крайната десница протяга ръка към властта.
Либералните идеи са самата същност на европейската цивилизация. Крайната десница може само да я загроби. Но когато първите загърбят действителността, изберат слепотата, нарцисизма и високомерието и стигматизират всички опоненти, правят крачка към бездната. Отмятат се от собствените си принципи: на толерантността и диалога.
Либералите правят с екстремизма това, което правят играчите на кърлинг с булата. Лъскат леда пред нея. Докато не стигне центъра на властта.
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto