Външната политика на Путин се корени в мита за предателството и изкуплението.

През последната година сме свидетели на най-голямата паника от края на Студената война насам, свързана с влиянието на Русия върху политиката на Съединените щати. Като се започне от проникването в сървърите на Националния комитет на Демократическата партия по време на президентската предизборна кампания и се стигне до връзките между руски длъжностни лица и представители на екипа на Тръмп – демократите са прегърнали идеята, че победата на Тръмп е резултат от руски машинации, независимо от това, че все още няма много доказателства за това, че пробивът е повлиял на изборните резултати. Вместо да преразгледат своята платформа, за да привлекат днешната работническа класа, демократите сочат с пръст срещу познат враг; вместо да се вслушат в собствените си избиратели, те се доверяват на разузнавателната общност.

Обвиненията срещу Русия се харчат лесно, отчасти защото американският наратив за Русия (или по-точно за Съветския съюз) е повтарян твърде дълго. Реториката на Студената война все още е жива в паметта на застаряващата политическа класа, а новото поколение учени гори от желание да я възроди. Постсъветска Русия с нейния олигархически капитализъм често е наричана „съветска” или „комунистическа” Русия. Миналата есен по време на предизборната кампания водещата от телевизия MSNBC Джой-Ан Райд написа в социалната мрежа Twitter: „За повечето американци е възмутително да наблюдават как един кандидат за президент на Съединените щати открито възхвалява авторитарната, комунистическа Русия”. Други дори претендират, че са доловили в речта му нотки, характерни за руската реторика. През май бившият директор на националното разузнаване Джеймс Клепер заяви пред NBC, че руснаците „обикновено са склонни почти на генетично ниво да асимилират други народи, да проникват на чужди територии, да печелят благоволение и какво ли още не”.

Идеята, че руснаците из основи се различават от жителите на западните държави води началото си от европейската история, ако се върнем няколко века назад, и достига своя апотеоз в класификацията на нацистите, в която славяните са определени като Untermenschen (подчовеци, низши хора). Ето какво пише германският генерал Фридрих Вилхелм фон Мелентин в своите мемоари: „Отличителната черта на руския войник, която е толкова непонятна за западния човек, е абсолютното му презрение към живота и смъртта. Руснакът е напълно равнодушен, когато се придвижва напред, стъпвайки по труповете на стотиците свои другари по оръжие, със същото безразличие той погребва загиналите си съотечественици, а с не по-малка невъзмутимост посреща и собствената си смърт. За него животът не притежава никаква особена стойност и той с лекота се отказва от него”.

Тази представа, разбира се, е много далеч от представата, която самите руснаци имат за себе си. Две новоизлезли книги – „Русия: историята на войната” на Грегъри Карлтън и „Близката чужбина: Путин, Западът и борбата за Украйна и Кавказ” на Джерард Тоул – изследват в детайли представата на Русия за себе си, осигурявайки такъв контекст и нюанси, които са изключително необходими на фона на настоящата атмосфера на истерия и конспиративни теории. Връщайки се осем столетия назад, Карлтън проследява един епически разказ за война и изкупление, за една Русия, която непрекъснато се намира под заплахата от варварски нашествия и унищожение и въпреки това съумява отново и отново да спасява както себе си, така и своите съседи. От своя страна, Тоул показва до каква степен националната митология на Русия прилича на американския национален наратив: и двете държави смятат за своя уникална мисия да спасят Западната цивилизация и с това оправдават агресивните си действия.

През последните двайсет години наративите на Русия и Съединените щати неведнъж се сблъскват. Като специалист по политическа география Тоул се опитва да върне дискусията за отношението на Русия към своите съседи в пределите на физическото им местоположение. Тъй като Съединените щати посягат на „близката чужбина” на Русия – съседните държави, които традиционно се включват в сферата на влияние на Русия, това пробужда дълбоко вкоренените руски страхове от инвазия. Прочитът на двете книги – „Русия: историята на войната” и „Близката чужбина: Путин, Западът и борбата за Украйна и Кавказ”, изяснява причините за гнева на Русия заради политиката на Съединените щати спрямо Украйна и Грузия. Тези причини възникват много преди възхода на Владимир Путин.

Като слабо заселена и простираща се на обширни територии в Евразия страна, която има малко естествени препятствия по границите си, Русия многократно става жертва на вълни от чужди инвазии. През ХІІІ век монголците завладяват враждуващите помежду си източнославянски княжества, напояват земята с кръв и подчиняват православните славяни за повече от двеста години. Според руската трактовка на историята европейските им съседи не само че не предлагат помощ на своите християнски братя, но извършват и предателство спрямо тях: шведите и тевтонските рицари нападат Новгород, северозападната славянска област, която е сред малкото пощадени от монголците. Тази коварна постъпка обаче дава на Русия един от първите ѝ военни герои. През 1240 г. княз Александър Невски побеждава шведите, а през 1242 г. той отблъсква тевтонските рицари и ги принуждава да отстъпят по замръзналото Чудско езеро. Битката е увековечена от Сергей Айзенщайн в неговия класически филм „Александър Невски”. През 1380 г. следващият герой в руския пантеон – княз Дмитрий Донски, нанася поражение на монголската армия в битката на Куликово поле, на юг от Москва. Монголският ярем продължава да тежи на шията на Русия още едно столетие, въпреки че руските героически митове отдават малко значение на непосредствените последствия от този факт. Всякакви поражения могат да бъдат пренаписани като победи, стига в крайна сметка да настъпи окончателна победа.

През 1552 г. цар Иван Грозни превзема Казан, столицата на една от мюсюлманските държави, образували се след разпадането на Монголската империя (по-точно на Златната орда – бел. прев.). Прозаичният епос „Казанска история”, написан десет години след обсадата, описва как „Божията армия” напада града и неговите жители с такава жестокост, че реката в продължение на седем дни тече кървава и по нея се носят трупове. Този текст, както посочва Карлтън, подобно на толкова много други истории, разказващи за по-късни руски военни подвизи, успява да превърне един акт на руската агресия в акт на самоотбрана, извършен по Божията воля. Съгласно повествованието Казан е последното убежище на неверниците, които векове наред са преследвали руските християни. Обсадата на Казан служи като отбранителна мярка както за православната вяра, така и за територията на руснаците. Най-добрата защита е нападението.

Двеста и шейсет години по-късно Русия разгромява нашественическата армия на Наполеон, този „Антихрист на Просвещението”, и доказва, че единствено Русия би могла да избави Европа от мрака. През 1945 г. Съветският съюз постига най-великия си триумф в историята, като освобождава Европа от фашизма, извършвайки безпрецедентен акт на самопожертвование. Чудовищният брой жертви, дадени по време на тази война – голяма част от които загиват в резултат от некомпетентните действия или садизма на съветските държавни ръководители – се възприема като съществена и неизбежна част от победата. Един от най-обичаните библейски цитати в Русия е от Евангелието на Йоан, когато Иисус казва: „Няма по-голяма любов от това да дадеш живота си за приятелите си”. (Йоан 15:13). По време на Първата световна война този стих е включен в молитвеника, издаден за руските войници. През 1941 г., след като Германия изненадващо напада Съветския съюз, главата на Руската православна църква рецитира тези думи на Христос като заклинание. През 2004 г. патриарх Алексей ІІ ги превръща в нещо като девиз на Въоръжените сили на Русия. Историята на руските войни е белязана не само от постоянния страх от чужда инвазия, но също така и от упованието в силата на противопоставянето, от самоувереността и самопожертвователността – както в името на Родината, така и в името на своите „приятели”.

Не че Европа демонстрира голяма благодарност към Русия за самоотвержените ѝ действия. Всяка година на 9 май – Деня на победата, руснаците се оплакват от отказа на Запада да признае, че Русия е спечелила Втората световна война. Особено оскърбителен им се струва американският триумфализъм, защото идва от държава, чиято земя не е напоена с нито една капка кръв. Това е още една важна отличителна черта на руската национална идея: Русия винаги спасява света и никога не получава признание за това. Вместо това тя очаква следващото предателство.

Путин поставя специален акцент върху войната като централен елемент от идентичността на Русия в исторически и съвременен план, като отбелязва с мащабни национални възпоменания годишнините от победата във Втората световна война и други военни подвизи. Уроците от руската военна митология продължават да се използват в практическото обучение. В труд по военна история, издаден през 2003 г. от Министерството на отбраната на Русия, Невски учи на предпазливост към западните съседи, Донски демонстрира важността на националното единство пред лицето на врага, а обсадата на Казан, осъществена от Иван Грозни свидетелства, че външната заплаха най-добре се елиминира чрез завоевание.

Историческите клишета за Русия и войната съставляват също така ключово важна част от руската реторика във връзка с анексирането на Крим през 2014 г. и подкрепата за сепаратистите в Източна Украйна. Крим се смята за мястото, където киевският княз Владимир приема християнството, поставяйки началото на установяването на православната църква в християнизацията на източнославянската държава Рус (Киевска Рус), средновековната предшественичка на руската държава. Завладян впоследствие от монголците, но после отново превзет от императрица Екатерина ІІ Велика, Крим е арена на много важни за руската история сражения по време на различни войни. През 2014 г. руските власти и държавните средства за масова информация активно прокарват идеята, че украинските „фашисти” планират кампания за геноцид на рускоезичното население в Украйна, което спешно се нуждае от закрила. Както и в случая с обсадата на Казан, актът на агресия се преформулира като защита на руския народ.

В своята книга за „близката чужбина” Тоул се спира върху много по-кратък отрязък от време в сравнение с разгледаните осем столетия в „Русия: историята на войната”, като съсредоточава вниманието си върху седемнайсетгодишното управление на Владимир Путин. Но и Тоул, подобно на Карлтън, поставя акцент върху емоционалните и наративни аспекти на политиката на Русия по отношение на нейните съседи и съперници. Той показва как представата на нацията за самата себе си и нейните усилия да разпространи тази представа по света, могат да формират външната ѝ политика дори в случаите, когато националната идея влиза в явен конфликт с по-конкретни стратегически интереси. Тоул пише и за американския разказ за ролята на Съединените щати в света, като изтъква, че двете свръхсили споделят забележително сходни истории за самите себе си – и те биха могли да осъзнаят това, стига само да спрат и да се замислят.

В края на своя втори мандат Джордж Уокър Буш с мисионерски ентусиазъм се стреми да разшири НАТО на изток и на юг, присъединявайки бившите съветски държави. Неговите планове срещат значителна съпротива – особено от страна на Кондолиза Райс, Робърт Гейтс и Ангела Меркел. Много преди това Русия е дала да се разбере, че предлагането на членство на Грузия и Украйна в НАТО ще означава преминаването на „червената линия”. Руската позиция обаче не попречва на НАТО на 3 април 2008 г. да обяви, че „в този ден са се споразумели”, че двете държави ще „станат членки на НАТО”. Букурещката декларация въздейства като изстрел върху Русия, страната, която в продължение на близо цяло хилядолетие се страхува да не бъде обкръжена, нападната и завладяна от многобройните си врагове, сред които и Германия, Швеция, Франция и Турция. От другия край на света Съединените щати напират по границите на отслабената Русия, посягайки на държави, които са почти неразривно свързани с руската икономика, култура и история.

Какво смятат, че ще спечелят Съединените щати от това? Грузия и Украйна едва ли представляват някакъв стратегически интерес за тях. Тоул твърди, че намесата на Съединените щати в тези конфликти може да бъде обяснена единствено с помощта на идеята им за тяхната собствена мисия в света и с поредица от конкретни лични отношения. За случая в Грузия в частност той предлага един убедителен разказ за това как ескалира конфликтът. В края на 80-те години на ХХ век външният министър на Съветския съюз Едуард Шеварднадзе създава близки отношения с държавния секретар на Съединените щати Джеймс Бейкър и с федералния канцлер на Германия Хелмут Кол, които са убедени, че Шеварднадзе е съдействал за мирното приключване на Студената война и за обединението на Германия. Когато през 1992 г. Шеварднадзе става говорител на грузинския парламент, а после през 1995 г. е избран за президент на Грузия, Съединените щати и Германия са доволни да предоставят финансова помощ и политическа подкрепа на неговата млада прохождаща държава. В хода на тези процеси те предпочитат да си затворят очите за жестоките репресии срещу сепаратистите, извършени от грузинските власти в Южна Осетия и Абхазия, където в началото на 90-те години на ХХ век избухват граждански войни.

Изправен пред потенциалната опасност от излизането и на двата региона от руската сфера на влияние, Шеварднадзе разработва по израза на Тоул „маркетингова стратегия на Грузия, предназначена за международната общност”, и по-точно за Съединените щати. Не е трудно човек да се сети как може да въздейства върху Америка. Грузия е малка, красива страна с вкусна кухня и древна християнска култура – представя се самата като свободолюбивия Давид, изправен срещу остарелия руски Голиат. Шеварднадзе съчетава този образ с енергичните усилия да докаже стратегическото значение на Грузия за Европа и Съединените щати като врата към нефтените и газовите находища в Централна Азия. Стратегията сработва: към 2001 г. Грузия е третият по големина получател на помощи от Съединените щати, макар и голяма част от тези помощи да са откраднати заради корупция.

Нахлуването на Съединените щати в Афганистан и Ирак увеличава стратегическото значение на Грузия, като ѝ предоставя нови политически лостове. Америка снабдява Грузия с оръжия и обучава нейната армия, за да ѝ помогне да наложи своя контрол върху спорните територии, включително и върху един регион, който Русия иска да атакува в хода на войната в Чечения. За Шеварднадзе акцентът върху войната е удобен начин да отвлече вниманието от своята неспособност да реформира Грузия, превръщайки я в някакво подобие на либерална демокрация. Той записва Грузия в „коалицията на желаещите” в Ирак, като по този начин печели още повече благосклонността на Съединените щати.

Следващият президент на Грузия – Михаил Саакашвили, е избран в навечерието на „Революцията на розите” през 2003 г. Получил образованието си в Университета „Джордж Вашингтон” и в Колумбийския университет, Саакашвили се ползва с подкрепата на Международния републикански институт – една полудържавна организация, чиято официална цел е да „разпространява свобода по целия свят”. На мероприятие, организирано от Международния републикански институт през 1995 г., Саакашвили впечатлява председателя на организацията Джон Маккейн. Американските политици от породата на Маккейн харесват идеите на „Революцията на розите”, ръководена от активни младежи, които са продукт на американските програми за обмен на студенти. Владеещ свободно английски език, Саакашвили се превръща в „нашето американско момче”, което измества застаряващия бюрократ от съветската епоха (Без значение, че самият Шеварднадзе години наред се е радвал на възторжената подкрепа на американците).

Един от най-мощните инструменти на Грузия е способността да предлага на Съединените щати украсено отражение на техните собствени предполагаеми ценности. По време на срещата си с Джордж Уокър Буш, Михаил Саакашвили печели сърцето на американския президент, като цитира последното му обръщение към Конгреса за състоянието на страната. „Впечатлен съм от този лидер”, споделя очарованият Буш пред журналисти. „Впечатлен съм от неговите идеи, впечатлен съм от неговия кураж”. Когато хазната на Грузия се изпразва, правителството на Съединените щати се намесва и изплаща грузинските държавни пенсии и заплати.

Въпреки своя имидж на реформатор новият президент Саакашвили най-общо казано продължава изкусните усилия на Шеварднадзе да печели подкрепата на Съединените щати с помощта на високопарна реторика за „демократичните ценности”, докато провежда вътрешна политика, която трудно може да бъде осъвместена с демократичните принципи. Саакашвили използва широките си пълномощия в изпълнителната власт, за да прокара една прехвалена антикорупционна програма, като същевременно допуска многобройни нарушения на човешките права, включително и печално известната кампания, в рамките на която всеки гражданин може да бъде спрян на улицата и да бъде принуден да се подложи на бърз (а следователно и потенциално неточен) тест за наркотици и в случай че тестът е положителен, да бъде задържан в ареста, докато не заплати безбожно висока глоба. Междувременно президентът продължава енергично да доказва своята лоялност към Съединените щати, като предлага да предостави военна подкрепа за операциите на НАТО в Афганистан и да изпрати допълнителни грузински военни части в Ирак. Буш дава Грузия като успешен пример за ефективността на неговия „дневен ред на свободата” (Freedom Agenda), но в частни разговори предупреждава Саакашвили, че Съединените щати няма да спасяват Грузия, ако избере да влезе във военни действия с Русия заради Южна Осетия и Абхазия.

Доверявайки се повече на публичната реторика, отколкото на конфиденциално отправените предупреждения, Саакашвили предизвиква война с Русия заради Южна Осетия през 2008 г. Макар и да е сварена неподготвена, Русия бързо мобилизира силите си и взима надмощие на бойното поле. Грузия напразно моли Съединените щати за подкрепа. „Вече не става дума за Грузия – обръща се Саакашвили към Вашингтон. – Става дума за основополагащите ценности на човечеството, за американските ценности, в които ние винаги сме вярвали”. А един от грузинските политици предупреждава: „Ако светът не е в състояние да спре Русия сега, след време руски танкове и руски десантчици могат да се появят във всяка европейска столица”. Дълбоките стратегически интереси на Русия в региона в крайна сметка обаче се оказват по-силни от апетитите на Съединените щати да се намесят в поредния далечен конфликт със съмнителна геополитическа полза. Като цяло Съединените щати нямат желание и готовност да воюват с Русия заради Южна Осетия, независимо ласкателствата и комплиментите от страна на Саакашвили.

След като неговата партия губи изборите през 2012 г., Саакашвили прехвърля вниманието си към Украйна, арената на следващия важен сблъсък заради „близката чужбина” на Русия. През 2014 г., след като масовите протести в Киев достигат до своята кулминация, принуждавайки тогавашния президент на Украйна Виктор Янукович да избяга, в страната избухва война между новите ѝ ръководители и сепаратистките бойци. Тъй като Русия предоставя тайно поддръжка за сепаратистите, Саакашвили помага на новия президент на Украйна Петро Порошенко и на министър-председателя Арсений Яценюк да лобират за помощ от страна на Съединените щати. „Това е война между миналото и бъдещето – заявява Яценюк точно, както по-рано е говорил и Саакашвили – между мрака и светлината, между свободата и диктатурата”. Конфликтът в Украйна е вкаран като фронтова линия в рамките на по-голямата конфронтация между Изтока и Запада, между цивилизованата Европа и монголските орди. Налага се твърдението, че украинският конфликт е само първата крачка в осъществяването на плана на Русия да си възвърне контрола върху всяка от държавите в бившия съветски блок.

Този път обаче сценарият е дори още по-неуспешен. През 2008 г. Маккейн се опитва да използва войната в Грузия срещу демократите в хода на президентската предизборна кампания, като определя нежеланието на Барак Обама да реагира на кризата като поведение, което е „в разрез с нашите демократични съюзници и още толкова странно в синхрон с Москва”. Налага се Обама да прекъсне отпуската си, за да направи изявление, осъждащо руската агресия; той не може да си позволи да бъде любезен с Русия. Въпреки това към 2014 г. Обама признава, че Украйна – подобно на Грузия – има такова огромно значение за руските национални интереси, каквото никога няма да има за Съединените щати. Месианските мисии на Съединените щати в Ирак и в Афганистан не водят до нищо добро, а Обама е твърде млад, за да бъде повлиян от логиката на Студената война. Той подчертава, че руската агресия в Украйна не е признак на мощ, а по-скоро е доказателство за слабост, за провала на „меката сила”. Макар и от двете партии да се чуват призиви за въоръжаване на Украйна и ескалиране на конфликта, Обама остава глух за тях, което му прави чест.

След това на власт идва Доналд Тръмп, който провежда предизборната си кампания под надслова „Америка преди всичко” и осмива американския интервенционизъм и НАТО. Бързото му отказване от изолационистката реторика не е просто поредният пример за неговата своенравност и липса на интелект; това негово поведение също така демонстрира колко дълбоко вкоренен е военният интервенционизъм в политическата и икономическата система на Съединените щати и в американската представа за тяхната роля в света. Мнозина от онези, които изразяват възмущението си от нецензурните реплики на Тръмп за жените и ругатните му по адрес на имигрантите, изобщо не са притеснени, когато той изстрелва ракети „Томахоук” по Сирия и пуска „майката на всички бомби” над Афганистан. Мнозина изпитват удовлетворение от идеята, че Съединените щати най-накрая слагат „край” на варварските действия на Русия в подкрепа на Асад.

Сравнението между разказите на Русия и на Съединените щати за войната показва колко лесно държавите могат да се изгубят в своите национални митове. Ние заклеймяваме лицемерното самомнение на Русия, която твърди, че е хуманитарен воин, като в същото време претендираме, че нападаме Ирак, Либия или Сирия, за да утвърждаваме демокрацията и зачитането на правата на човека. Ние иронизираме параноидния страх на Русия от чуждестранни агресии, като в същото време сме обзети от паника заради обвиненията, че Русия е манипулирала резултатите от президентските избори в Съединените щати. Ние се възмущаваме от големината на руската армия, като в същото време забравяме, че нашата армия е по-голяма. Да се разбере каква представа има Русия за самата себе си, не е само начин за по-доброто разбиране на руското поведение. Това може да помогне също така и да се развенчаят най-грижливо подхранваните илюзии, които Съединение щати имат за себе си.

Автор: Софи Пинкам

Източник: New Republic

Превод: Мария Дерменджиева