Истината за трагичната съдба на 3-годишния сирийски малчуган, който се превърна в символ на трагедията с бежанците от Близкия изток.

Ангела-Меркел е техният талисман. Ангела-Меркел е тяхната надежда. Макар никой да не знае какво ще стане от нея, когато порасне. Ражда се на 2 септември в бившата Първа градска болница на Хановер. Майката е от Гана, както и бащата. Двамата решават да кръстят първородната си дъщеря със странното име Ангела-Меркел в знак на благодарност към германския канцлер за всичко, което прави за бежанците. В Хановер намират подслон 730 бежанци от общо 104 640, пристигнали в Германия само през август. Вероятно скоро този заразителен пример ще насърчи много майки от Сирия, Афганистан или Ирак също да изберат името Ангела-Меркел, което те свързват с бъдещето, с живота, с късмета. Но 3-годишният Айлан Кюрди за съжаление не е сполетян от този късмет. Търсейки спасение от войната в Сирия, той намира смъртта си в Егейско море и трагичната му съдба се превръща в символ на бежанската вълна. Айлан става икона на новия цивилизационен сблъсък. Снимката на Айлан, облечен в червена блузка и гуменки с каучукова подметка, и Мехмед Чиплак, който първи го открива на брега край Бодрум, обикаля интернет под хаштага Kiyiya Vuran Insanlik, или „човешко корабокрушение”. Фотографията на 29-годишната фотографка Нилуфер Демир от Dogan News Agency светкавично запленява света и се превръща в символ на колективната вина за трагедията на сирийските бежанци. Нилуфер не помни точно кога е направена снимката, но е било много рано, на разсъмване преди 6:00 часа. С нейната снимка трагедията вече има детско лице и име, а не е анонимна като разлагащите се 71 трупа от каросерията на хладилен камион, натоварен от каналджии, трафиканти на хора. През април 800 души се давят край либийския бряг. Скоро ще бъдем свидетели на нова подобна бежанска трагедия. „Иска ми се тези хора да нямат проблеми в родината си, да не се налага да живеят като бежанци и да напускат Турция по този начин. Иска ми се изобщо да не бях направила тези снимки. Но когато ги видях мъртви на брега, не можех да не направя тези снимки и да не стана техният глас” – разказва Нилуфер Демир пред Guardian. Но историята не е такава, каквато я представят медиите. И съвсем не е еднозначна във вида, в който я използваха политиците. Памела Гелер от аналитичния сайт The Muslim Issue нарича трагедията „политическа порнография” и анализира противоречията в разказите на оцелелия баща Абдула. „Историята на Абдула Кюрди е измислена. Но медиите използват неговите лъжи за пропаганда, за да се оказва натиск върху Европа и да бъдат приети повече икономически мигранти, които дори не са помирисвали война. Това е една пиар кампания на „Ислямска държава” и техните ислямски фанатични поддръжници.” От своя страна ето какво пише на 4 септември авторитетното издание Independent: „В Кобани няма плажове, а само бомби. Семейството на Ахмед Кюрди и неговия брат е избягало от ужасите на войната. Откакто се родил, Айлан е живял в постоянен страх и не е знаел какво е детски игри и безоблачно детство. Затова семейството на Абдула Кюрди прекосило цяла Турция и трябвало да доплува през Егейско море до гръцкия остров Кос, само на 15 минути от заветното спасение. Това бил един от най-сигурните маршрути и свободата била само на отсрещния бряг. За Абдула и Рехан Кюрди и двете им деца Галиб и Айлан мечтата да живеят в Канада, далеч от войната и мизерията, никога не е била толкова близо. Но след това дошли вълните и преобърнали всичко…”. Реалността обаче е по-различна. Muslim Issue подчертава, че това е история, в която роднини действат като каналджии, опитвайки се да измъкнат други свои роднини от Турция, и охотно плащат на каналджийската мафия. Точно това се случва със семейството на Кюрди. Фатима, сестрата на Абдула от Канада, му изпраща пари, за да плати за нелегална емиграция на Запад чрез измама на имиграционните власти, симулирайки смъртна заплаха над семейството му, която реално не съществувала. Но нека всичко се разнищва подред. Първо, името на малкото момченце не е Айлан Кюрди, а Алан Шену. На турски името Алан звучи като Айлан и поради това турската версия е подета от медиите по целия свят. Истинската фамилия на семейството е Шену, а турските власти, след като не знаели името му, го кръстили Кюрди, защото момченцето е от кюрдски произход и така те наричат всички кюрди. Всъщност фамилията на сестрата е Кюрди и вероятно това име е възприето, след като тя вдига много шум от Канада за трагедията на семейството. Малкият Айлан е кръстен на своя първи братовчед Алън, син на леля му Фатима, сестра на баща му Абдула. Макар тя никога да не е виждала племенниците си на живо, защото живее във Ванкувър от 8 години, те разговарят по Skype и тя им обещава скоро да се видят в Канада. Кани ги да живеят в къщата й и да работят в нейния фризьорски салон. „Могат да работят при мен, да правят фризури. Когато финансово станат окей, могат да се изнесат и да заживеят самостоятелно със семейството си” – разказва сестрата пред Vancouver Sun. Тя гарантирала пред канадските имиграционни власти, че ще „поеме издръжката за престоя им в Канада”. Те обаче се отнесли скептично към думите й и не дали имиграционна виза на братята. Семейството на баща им идва от град Кобани, но Абдула и Мохамед са родени и израсли в Дамаск. Преди години Абдула се премества в Кобани, където се надява да потръгне бизнесът му като бръснар, защото в Дамаск става все по-трудно да издържа семейството. Но след като джихадистите от „Ислямска държава” разширяват офанзивата си в северната част на Сирия и започват да приближават към града, семейството решава да се изсели в Турция. Така пристигат в Истанбул. Но тъй като е кюрд, Абдула не може да си намери работа и отново много трудно издържа семейството си. Затова и сестра му изпраща редовно пари, за да си плаща наема. Тя се обръща към своя народен представител в канадския парламент Фин Донъли, който й обещава да запознае министъра на имиграцията Крис Алекзандър с нейния казус. Всъщност семейството на Абдула Шену (Кюрди) не бяга „от ужасите на войната” в родния град Кобани. След петмесечна обсада от главорезите на „Ислямска държава” градът между другото е освободен в края на януари 2015 г. от Частите за защита на кюрдския народ (Yekîneyên Parastina Gel – YPG). Джихадисти от „Ислямска държава” успяват да превземат много малка част от северен Дамаск миналата година и атакуват палестински лагер там, но след това са отблъснати от армията на Асад. Всъщност „Ислямска държава” има присъствие върху една четвърт от територията на Сирия, но не и в южната част на страната, която се контролира от армията. А животът в столицата Дамаск е много по-сигурен от този в Кобани, Алепо или Хомс. Абдула и Рехан са семейство от 2010 г. Те се запознават в родния й град Кобани, където той идва при роднините на баща му да помага почти всяка година по време на гроздобера. Всъщност не се запознават, а той казва на братовчедите си, че Рехан му харесва и те уреждат със семейството й сватбата между двамата. Още в началото на войната двамата заминават с първия си син Галиб за Истанбул, а Алан е роден в Турция, така че той изобщо не познава ужасите на войната. Не познава от невръстна възраст „само страха”, както пише пресата, а познава единствено несгодите на живота, които много бедни хора по света познават. Но след като не са застрашени от военни действия, защо все пак семейството решава да емигрира, макар че всички живеят без опасност за живота си в Истанбул?

Ето какво разказва самият Абдула пред журналист от Guardian на 4 септември: „Живяхме в Турция три години, а преди това живяхме в Дамаск”. Откъде идва всъщност Абдула – от Дамаск или от Кобани? Все пак разликата е съществена, двата града се намират на 500 км разстояние един от друг. Абдула Кюрди, изглежда, адаптира версиите си според това с кого разговаря. Пред Associated Press Абдула твърди, че е искал да емигрира в Канада при сестра си. Пред шведски медии казва, че целта му е била да отиде в Швеция. Пред Daily Mail казва, че канадските власти са му отказали убежище. Но пък имиграционната администрация във Ванкувър съобщава, че не е постъпвало официално искане за предоставяне на убежище от името на семейството на Абдула Шену. Коя е истинската версия? Вестник National Post разпространява факсимиле от писмо на сестрата Фатима Кюрди до министъра на имиграцията на Канада Крис Алекзандър, от което става ясно, че едно от условията за получаване на канадска виза е бежанците да се върнат в зоната на военните действия и оттам да искат статут на бежанци и убежище. Вероятно това е причината във версиите за бягството да се замесва град Кобани. В Дамаск бащата на Абдула, който е строителен работник, разказва пред кореспондент на BBC, че всъщност синът му нямал твърдо намерение да емигрира, а искал да отиде в Европа, „за да си оправи зъбите”. Семейството му имало спестени около 13 000 турски лири (около 4440 долара), с които искало да отиде при добър зъболекар в Швеция. Сестрата Фатима на официална пресконференция във Ванкувър обаче разказа, че тя е изпратила на брат си 5000 евро, за да може той да плати на каналджиите и да премине от Турция в Европа, като получи статут на бежанец. За да може след това легално да отиде при нея. По-късно тя също признава, че Абдула е тръгнал с бежанската вълна, защото „много искал да си оправи зъбите”. След като разказва тази версия, в социалните мрежи се развихря буря от възмущение, но историята отново бързо е коригирана така, че да придобие „по-героичен елемент”. Този път версията е разпространена от антиправителствения сирийски блогър Кенан Рамани, който подкрепя американската политика спрямо Асад. Ето какво разказва той в блога си: „Абдула Шену (Кюрди) през 2010 г. е държан под арест в Дамаск от най-могъщата разузнавателна служба на Сирия Идарат ал-Мукабарат ал-Джавия. Докато е в затвора, е измъчван и в резултат на изтезанията изгубва повечето от зъбите си. За да подкупи офицерите да го пуснат, трябва да продаде бръснарницата си в Дамаск и плаща за свободата си 5 милиона сирийски лири (25 000 долара). Излизайки на свобода, той потърсва спасение в град Алепо, където избягва заедно със съпругата и сина си. Но след началото на гражданската война градът е подложен на постоянни въздушни бомбардировки и семейството се премества за кратко в Кобани, родния град на баща му и съпругата му. След като джихадистите от „Ислямска държава” нападат и превземат града, семейството решава да избяга в Истанбул. Но тъй като не получава никаква подкрепа от турските власти и Абдула трудно намира работа, той решава да търси спасение в Европа, като плаща близо 6000 долара за четири места в гумена лодка от Бодрум до гръцкия остров Кос в Егейско море. Когато излизат в открито море, изведнъж ги връхлетяват огромни вълни, които обръщат лодката. Спасителните жилетки, които се намират на борда, се оказват фалшиви и 12 души се удавят. Сред жертвите са и двете му деца, и съпругата му Рехан”.

Мустафа Ебди, журналист от Кобани, разказва, че семейството на Кюрди няколко пъти е било принудено да се мести из Сирия, преди да напусне страната през 2012 г. Точно той разкрива, че истинското име на бащата е Абдула Шену, когото всички наричат Кюрди, след като е прекръстен от турските медии, които наричат така всички кюрди от Сирия. Канадският журналист от National Post Тери Глейвин подчертава пред BBC, че Фатима Кюрди е споделила с него следното: заради факта, че брат й живее в Истанбул, има проблеми с бежанския статут. Според канадското законодателство само имигранти, които имат официален документ за бежански статут, могат да подадат молбата за имиграция G5, която да им гарантира статут на постоянно пребиваващи в Канада. Но много сирийски кюрди се оплакват, че турските власти отказват да им дадат такъв статут в бежанските лагери на ООН, поради което те не могат да получат изходна виза от Турция. А без такава виза Канада не ги признава за бежанци. Това е и причината семейството да търси това отчаяно решение да плати на каналджии, за да пристигне в Европа и там да иска да получи нови документи за бежански статут. И чак тогава да кандидатстват легално за убежище в Канада. Затова и сестрата Фатима предлага да финансира бягството им с помощта на каналджии – нещо, за което сега твърди, че ужасно съжалява. Семейството пристига от Истанбул в южния курортен град Бодрум, откъдето трябва стигне до гръцкия остров Кос. Всеки ден по този маршрут пътува ферибот, който преодолява разстоянието само от 4 км за 45 минути. През нощта обаче каналджиите извършват поне по пет нелегални курса, като цената на един бежанец е по 1000 долара до Гърция. Абдула избира този маршрут, защото той е считан за най-сигурния, освен това има познат, който е свързан с каналджиите. Преди това той опитва два пъти да тръгне към Европа сам, но първия път едва не се удавя в реката край Одрин. След това стига и до българската граница, където е заловен от български граничари и върнат обратно на турска територия. Абдула знае, че е опасно да се излиза по това време в открито море с лодка, затова плаща за по-сигурен транспорт – моторна яхта. „Разбира се, че се страхувах да не се издавим, затова платих повече, за да не ме прехвърлят с гумена лодка” – разказва Абдула. Дава 1000 евро повече и каналджиите му обещават да прехвърлят семейството му с „яхта”. Но когато пристигат край брега на Егейско море малко преди полунощ на 1 срещу 2 септември, вижда само 5-метрова гумена надуваема лодка, която се поклаща върху бушуващите вълни. Всъщност лодката е за 8 души, но в нея се качват 16. Лодката отплава малко преди 3 часа на 2 септември при доста бурно море с вълни от 1,5 до 2 метра. Пътуването трябва да отнеме само 15 минути и затова всички са убедени, че опасността не е толкова голяма. Те не знаят, че по това време тук бушуват мелтемите (етиси), сезонни сухи северни ветрове. Те са опасни за моряците и се появяват изневиделица при иначе спокойно и гладко море, като силата им достига седма и осма степен по скалата на Бофорт. Затова и статистиката е шокираща: един на 125 бежанци, които прекосяват Егейско море, не успява да стигне до заветния бряг на спасението. Силното вълнение се появява изведнъж на около 500 метра от брега и огромна вълна обръща лодката. Абдула Шену (Кюрди) разказва доста противоречиви версии за своето спасение. Според един от разказите му за турския Milliyet той се спасил, защото успял да доплува до брега и веднага потърсил помощ в болница. Но в друга версия за Guardian той e спасен от пограничната охрана. Пред турския вестник разказва, че след като вълната преобърнала гумената лодка, Абдула крещял и молел синовете си да дишат, защото не искал да умрат. „Веднага се спуснах да спасявам семейството си и започнах да бутам децата към повърхността, за да дишат. Трябваше постоянно да плувам между тях, за да ги държа над водата. Постоянно им крещях: „Продължавайте да дишате! Искам да дишате, не искам да умрете!” – разказва Абдула. Опитва се да ги качи на лодката, но тя се спуква и потъва. Борбата за живот продължава повече от три часа. В един момент вижда как по-голямото му момче Галиб започва да плюе бяла течност. Той се опитва да избута главата му към майката, за да му задържи главата над водата, но вече е късно. След това се спуска към Айлан, но когато го взема на ръце, вижда, че очите му са кървави и той също не диша. Плувайки ужасен, той забелязва във водата безжизненото тяло на съпругата си Рехан, „плуващо като балон”... На следващия ден разказва пред Independent, че след като се обърнала лодката, той хванал здраво жена си. „Държах я здраво, но децата ми се изплъзнаха. Опитвахме се да се държим за лодката, но тя беше спукана и потъна. Беше тъмно и всички крещяха. Не можех да чувам гласовете на синовете и жена ми.” Това, което става ясно от този разказ, е, че Абдула няма спомени от опит да спасява семейството си, плувайки към брега, а по-скоро за тяхното post mortem състояние: Галиб с бяла пяна по устата, Айлан – с изцъклени кървави очи, Рехан – подута след удавянето. Памела Гелер от Muslim Issue е категорична: „Абдула изобщо не е бил в лодката, за да се грижи за спасението на двете си деца и съпругата си. Това обяснява защо той е единственият оцелял!? Всъщност той е научил за тяхната трагична съдба от болницата, в която са били транспортирани жертвите. Той е изпратил децата и жена си на сигурна смърт, преди той също да тръгне на запад, за да може съпругата му да иска статут на самотна майка бежанец”. Но Дженан Муса, журналист от Al Aan TV от Дубай, добавя нова версия, като цитира разговора си с Абдула, който разкрил, че е платил 4000 долара, за да се качи на 5-метрова надуваема лодка от Бодрум до Кос. Той споделил, че каналджията, който карал лодката, се уплашил и затова Абдула решил да поеме управлението. „Поех управлението на лодката. Но вълните бяха толкова големи, че лодката се обърна.” Същата версия Абдула разказва и на кореспондента на Associated Press, с което признава, че е бил един от каналджиите, управлявал е лодката, а не е бил обикновен бежанец. Муса цитира и една много ключова негова фраза: „След като не се появиха, отидох в болницата и узнах горчивата истина”. Макар първоначално да казва, че е видял труповете на синовете и съпругата си, след като лодката се е преобърнала, в следващите дни историята му постоянно се променя, той в крайна сметка казва, че е стигнал невредим до брега. Не могъл да ги открие и поради това си помислил, че „са изпаднали в паника и са избягали”. Затова и той се връща обратно в Бодрум. Постоянно му се привиждали трупове. Но разбрал истината едва в моргата на болницата в Бодрум, където видял труповете на семейството си. Тази версия обяснява и защо той е видял съпругата си „подута като балон”. Възможно ли е тя да се подуе като балон само за три часа? Очевидно Абдула няма представа как се променя тялото на удавените. Знае, че те се подуват, защото описва състояние на удавен труп, но това състояние се получава едва след няколко дни. Според учебника „Съдебна медицина и медицинска деонтология” на проф. Стойчо Раданов подуването на трупа настъпва след втория ден и разлагането включва видими признаци като подуване на коремната област в резултат на отделяните от бактериите в стомаха газове. Подуването е видимо най-вече около очите и езика, а кожата придобива мраморен цвят заради трансформацията на хемоглобина в кръвта в други пигменти. Лъжите на Абдула са разобличени от останалите оцелели при трагичния инцидент в тази фатална нощ на 1 срещу 2 септември. Една седмица след трагедията иракчанката Зайнаб Абас, която изгубва сина и дъщеря си след преобръщането на същата надуваема лодка, събира смелост и обвинява Абдула Кюрди, че той е бил водачът на лодката и след трагедията я увещавал „да не го топи” и да не разкрива, че е бил част от мрежата на нелегалните трафиканти. След като лодката се обръща, синът й Хайдар (8 г.) и дъщеря й Зейнеб (12 г.) се давят, оцеляват само тя, съпругът й Ахмед Джавад и втората й дъщеря. „Да, Абдула караше лодката. Човекът, на когото платихме, ми каза, че няма от какво да се страхуваме, защото водачът на лодката ще пътува със своето семейство” – разказа Зайнаб пред кореспондента на австралийския телевизионен канал Network Ten. „Това не е вярно. Ако съм бил каналджия, защо ще кача моето семейство в същата лодка. И аз съм платил същата сума като останалите. Имах намерение да карам лодката, но след това се отказах. Така че това са лъжи” – защитава се Абдула. Зайнаб обаче отвръща на тези думи логично: „След като загубих децата си, изгубих всичко в живота. За какво ми е да лъжа пред медиите? Този човек ми каза във водата, след като се обърна лодката: „Моля те, не ме топи!”. Тя разкрива, че Абдула е карал лодката много бързо и съпругът й му направил забележка, като му казал да кара по-бавно, защото няма достатъчно спасителни жилетки. „Историята, която разказва Кюрди, не е вярна. Нямам представа защо го прави, може би от страх. Но той беше водач на лодката още от самото начало до момента, в който потънахме. След като се преобърнахме, той доплува до нас и ни каза да не го издаваме” – казва Джавад, съпругът на Зайнаб, и подкрепя думите си с детайли от срещата си с каналджиите. „Дадох 10 000 долара на човек, който се представи като Абу Хюсеин. И той ми каза да сме спокойни, защото един от техните хора, Абдула, ще ни бъде водач и ще вози в лодката семейството си. Дори нещо повече, Абу Хюсеин ми каза, че Абдула е човекът, който организира това пътуване. След това двамата си разделиха парите.” Отначало Джавад мисли, че Абдула е турчин, защото изобщо не говори, но след това го чул да говори с жена си на сирийски арабски. Два дни след обвиненията на Зайнаб думите й са потвърдени от още един оцелял бежанец – 22-годишния Амир Хайдер. Още на следващия ден Абдула като че ли се разкайва и казва пред New Yorker: „Това, което искам най-много сега, е каналджийството да спре. И да се намери решение за хората, които са готови да плащат с кръвта от сърцето си само и само за да напуснат. Вчера ходих до един от сборните пунктове на трафиканти на хора и умолявах всички, които чакаха да бъдат прехвърлени през морето, да не вземат децата си в лодките. Разказах им моята история и някои промениха решението си”. Снимката на по-малкия му син Айлан, чието безжизнено тяло е изхвърлено от вълните на брега, се превръща в символ на бежанската криза от Близкия изток. До този момент Европа и Западът като че ли не се трогват от трагедията на 11 милиона сирийци, принудени да напуснат родните места и да търсят спасение в бежански лагери в Анадола или в Европа. Едва след шокиращата гледка на 3-годишния малчуган, полегнал на брега с лице към пясъка, сякаш спи, докато вълните галят малката му главичка, демократичните държави „уж” се стряскат.

ХИДЖРА, ИЛИ ПРЕСЕЛЕНИЕТО В ЕВРОПА

Да, снимките с удавения Айлан не могат да оставят никого равнодушен. Но и не бива да си затваряме очите пред реалните факти и пред въпроса, кой има полза от тази трагедия. Защо точно Айлан Кюрди? Защо точно сега? Загиват хиляди. Какво накара света да избере тъкмо тази снимка като символ на трагедията на бежанците от Близкия изток? И най-вече каква е била мотивацията на журналистите от частната турска информационна агенция да си фокусират вниманието върху тази снимка? Само ден след като снимката се появява на първите страници на вестниците и по екраните на електронните медии, германският канцлер Ангела Меркел обявява, че страната е готова да приеме 800 000 бежанци и по 500 000 през следващите няколко години. Франция пък обявява желание да посрещне 24 000 до края на 2017 г., Великобритания вдига квотата си до 20 000 души. Европа твърди, че това е „наш морален дълг”. Трагедията на семейство Шену стига и до Отава, където министърът на имиграцията Крис Алекзандър обещава, че лично се заема с казуса и ще се опита да намери решение. Естествено, той веднага предлага на Абдула и брат му Мохамед имиграционна виза, но Абдула отказва. За него вече търсенето на спасение като бежанец е изгубило всякакъв смисъл. А къде в тази трагедия на бежанци са ислямските държави, къде е прословутата ислямска умма, голямото ислямско семейство, и защо те безучастно следят развитието на бежанската трагедия? Да, Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Турция, Иран от четири години активно се намесват в сирийската трагедия – с пари, доброволци, оръжие, логистика, идеология. Но нито една от тези държави не си мърда пръста за бежанците. Йордания и Ливан дават подслон на стотици хиляди бежанци, които вече са почти една пета от населението им. Но какво правят богатите арабски държави, за да облекчат страданията и мъката на своите мюсюлмански братя? Нищо. Защо? Четири милиона бежанци твърдят, че търсят спасение от 30-хилядната армия на „Ислямска държава”. Бежанците се придвижват точно на Запад и крайната им цел е да се заселят в центъра на континента, в Австрия и Германия. Това не е бежанска вълна. Това е хиджра – елемент от средновековната тактика на исляма, наречена хиджра (миграция в името на Аллах). Тактика, която представлява част от религиозния джихад. Хиджра, или „джихад чрез миграция”, според ислямската традиция се нарича пътуването или изселването на Мохамед и неговите последователи от Мека в Ясриб (Медина ал-наби) през 622 г. След хиджра Мохамед за първи път става не само религиозен, но и политически и военен лидер. Едва ли е случайно, че ислямският календар маркира началото на летоброенето не от раждането на Мохамед или първото му откровение, а тъкмо от хиджра, което подсказва, че ислямът е непълноценен без политическата и военната компонента. Емиграцията в името на Аллах е не просто спасение в чужда страна, а се смята за едно от най-похвалните деяния в името на Аллах. „Който емигрира заради Аллах, ще намери на земята много места и изобилие. А който се пресели заради Аллах, ще открие на земята много приют и обилие. А който напусне дома си, преселвайки се заради Аллах и Неговия Пратеник, и после го настигне смъртта, при Аллах му е отредена наградата. Аллах е опрощаващ, милосърден” (4:100). Точно заради този свещен статут преди няколко години джихадистка групировка във Великобритания (впоследствие забранена) се кръщава „Ал Мухаджирун” (Емигрантите). Да приемем, че бежанската вълна от Близкия изток наистина е само жертва на войната и търси спасение в други държави. Защо тогава тя не се насочи към една от 57-те държави от т.нар. „Ислямски свят” (Дар ал-Ислам), където хората живеят според каноните на шариата. А се насочва единствено към „Къщата на войната” (Дар ал-Харб). Според маликитския (една от четирите юридически сунитски школи) учен Ахмад ал-Уаншаризи (1430–1508) мюсюлманите трябвало да се преселят от християнския Иберийски полуостров и да се заселят в северноафриканския Дар ал-Ислам, защото извършваните религиозни обреди (молитва, пости, дарения) губeли своя смисъл върху територията на неверниците. Подобна фатва била отправена и в края на XIX век и началото на XX век към татарите в Крим и мюсюлманите в Босна, което предизвикало мощна бежанска вълна от религиозен характер. В резултат на европейската колониална политика в началото на XX век в Африка и Южна Азия се възражда концепцията за хиджра. Така например през 1903 г., след като Великобритания превзема халифата Сокото в рамките на Нигерия, имам Кади Абдала ибн Али официално обявява хиджра като единственото спасение за мюсюлманите, които няма как да се противопоставят с оръжие на британските колонизатори. През 30-те години в Холандска Източна Индия (на територията на днешна Индонезия) партията „Сарекат Ислам” (Ислямски съюз) също поема курс на хиджра, тоест пълен бойкот на всякакви отношения с колонизаторите. През февруари 2015 г. „Ислямска държава” публикува наръчник от петдесет страници, озаглавен „Хиджра към „Ислямска държава”, 2015 г.”. Ръководството е на английски език и е предназначено за чуждите бойци от западните държави, които искат да се присъединят към редиците на „Ислямска държава”. Текстът включва съвети и препоръки за начини за пътуване от Европа към Турция, а от там до Сирия, включително подробни карти на граничните пунктове между Сирия и Турция. Беше публикуван също така и текст, озаглавен Либия: Стратегическата порта на „Ислямска държава”. Там директно се казва, че мюсюлманите трябва да използват Либия като портал за навлизане в Европа. Освен това в Либия има много и достъпно оръжие, което може да се използва, след като достигнат Европа с лодки. Коментирайки новите схеми за трафик на хора от „Ислямска държава”, директорът на Норвежкия център за глобални анализи Кристиан Нелеман твърди, че каналджийството успешно замества износа на петрол за джихадистите и вече носи приходи от близо 2 милиарда долара годишно. „Ислямска държава” се нуждае от най-малко половин милиард долара, за да поддържа своята организация. Една от причините е, че приходите от износа на иракски петрол са паднали с близо 80% и сега джихадистите се преориентират към налагане на нови данъци и трафик на хора като източник на свежи пари. В Либия миналата година от каналджийството са спечелени близо 350 милиона долара. Тази година приходите според Нелеман ще стигнат 2 милиарда долара, което надхвърля печалбите от продажбата на петрол. До тази година джихадистите контролираха маршрутите през Либия и Синай, но вече установяват контрол и по северното направление. Норвежкият политически анализатор е убеден, че „Ислямска държава” умишлено предизвиква и задълбочава хаоса с бежанците, за да извлича печалби от това. „Ислямска държава” целенасочено използва тактиката на зверства и жестокости спрямо населението в окупираните територии с цел да предизвика поток от бежанци. Според Нелеман възможността на терористичната групировка за отваряне и затваряне на гранични райони й позволява дори да насочва бежанските вълни в определена посока. Тази тактика вече бе използвана успешно в Конго, сега джихадистите просто са я усъвършенствали и са я превърнали в източник на солидни доходи. Остава обаче тежкият въпрос, защо Европа не потърси диалог с най-богатите от ислямските държави – Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, ОАЕ и др., и не ги принуди да приемат своите мюсюлмански събратя. Ако откажат, Западът може да наложи дори икономически санкции, както постъпи с Иран и с Русия. Тогава много бързо тактиката на хиджра ще приключи. Но Европа нищо не прави. Защо?!