Където религията и политиката са неделими
На 14 юли 2017 г. малко след седем часа сутринта трима палестинци откриват огън срещу израелски полицейски патрул, разположен при Лъвската врата, която води към Храмовия хълм в Йерусалим. Полицаите, 30-годишният Аел Сатави и 22-годишният Камил Шнан, умират от получените рани. В завързалата се престрелка със силите на реда терористите са убити. Това е най-сериозният инцидент от години насам на Храмовия хълм, свещено място както за юдеите, така и за мюсюлманите. Тук са били разположени Първият храм, построен от царете Давид и Соломон, както и Вторият храм, издигнат от цар Ирод. След като римляните го разрушават, от него е запазена само една стена, известна като Стената на плача. Пак тук са ислямските светини Куполът на скалата и джамията „Ал Акса”. Веднага след извършването на последния терористичен акт става ясно, че нападателите се появяват от вътрешността на Храмовия хълм. Това значи, че оръжията им са били предварително внесени вътре. За да предотвратят подобна ситуация в бъдеще, израелските власти моментално монтират метални детектори на входовете на Храмовия хълм. Това пък предизвиква гнева както на палестинците, така и на арабите в целия регион. Те смятат, че подобни устройства оскверняват светините им. Малко след това израелците демонтират детекторите. Имайки предвид значението, което се придава на този взривоопасен район, е обяснимо, че и от най-малката искра може да лумне огромен пожар, който да обхване целия Близък изток.
На 28 септември 2000 г. тогавашният лидер на израелската опозиция Ариел Шарон посещава Храмовия хълм. Това става, след като предния ден палестински терористи извършват атентат срещу израелски конвой в Ивицата Газа. При атентата е убит един войник. В Израел се засилват гласовете, че държавата трябва да действа твърдо срещу терористите. По онова време Шарон има репутацията на „ястреб”. След като приключва посещението си, той казва пред десетките журналисти, че Храмовият хълм е бил и ще остане винаги израелски. Тази визита, както и изявленията на Шарон, са оценени от палестинците като огромна провокация. Те твърдят, че евреите се готвели да прогонят арабите от Храмовия хълм и да осквернят джамията „Ал Акса”. На следващия ден избухва Втората интифада. Тя получава името „Интифадата „Ал Акса” и продължава няколко години. В нея загиват приблизително 3000 палестинци и 1000 израелци както военни, така и мирни граждани.Настоящата съдба на Храмовия хълм, както и на свещения град Йерусалим, е решена преди точно половин век по време на Шестдневната война. Това е войната между Израел и обединените сили на Египет, Сирия и Йордания. През пролетта на 1967 г. става напълно ясно, че основните арабски страни нямат търпение да вземат реванш за поражението си 20 години по-рано от новосъздадената еврейска държава. Всички в Израел са наясно, че едно евентуално поражение в предстоящия сблъсък няма да бъде просто традиционна военна загуба. Арабите искат тоталното унищожаване на еврейската държава. И няма да се задоволят с нищо по-малко. На 21 май египетските военни кораби затварят Тиранския пролив за израелските плавателни съдове. Този акт е равносилен на обявяване на война. Израелският външен министър Аба Ибан трескаво обикаля столиците на големите държави с настояване за намеса. Всички обещават помощ, но съветват Израел да не бърза и в никакъв случай да не удря пръв. Междувременно военната подготовка на арабските държави достига връхната си точка. Към края на май общата мощ на концентрираните по границите с Израел арабски армии включва 547 000 войници, 2504 танка, 957 самолета. Срещу това израелската държава при тотална мобилизация на годните да носят оръжие мъже и жени би могла да противопостави 264 000 войници, 800 танка, 300 самолета. Египетският лидер Гамал Абдел Насър смята, че победа над Израел ще му донесе окончателно така желаната титла на арабски обединител. Той не се съмнява в предстоящата победа, която за него, а и за арабския свят означава пълното унищожение на еврейската държава. „Това ще бъде генерална битка, казва той, и нашата основна цел е да унищожим Израел. Преди пет или даже три години аз вероятно не бих могъл да кажа подобно нещо. Днес аз казвам това нещо, защото съм сигурен.” Насър вече очертава и картината след арабската победа. „Онези израелци, които са родени другаде, ще бъдат репатрирани. Що се отнася до родените тук, тези, които оживеят, ще останат в Палестина, но аз смятам, че никой от тях няма да оживее.”
В израелското общество тревогата е обяснима. На повечето хора им се струва, че правителството действа нерешително и не знае какво да предприеме, че дори и пред лицето на смъртната опасност израелските политици продължават раздорите помежду си. За да покажат на обществото, че са в състояние да преодолеят постоянните дрязги, политиците правят необичаен ход. Създадено е правителство на националното единство, в което за първи път влиза и лидерът на дясната опозиция Менахем Бегин. И още нещо много важно. За министър на отбраната е назначен един от легендарните създатели на еврейската държава – Моше Даян. Според Ариел Шарон Даян „се събужда със сто идеи. От тях 95 са опасни, три са повече от лоши, но останалите две са блестящи”. Идеята, която Моше Даян споделя с колегите си, след като заема министерския пост, е повече от блестяща. Според него Израел може да спечели само в случай че започне войната по-рано, а не по-късно. Затова е нужна превантивна атака. Тя е насрочена за сутринта на 5 юни 1967 г. Резултатът от нея надминава и най-смелите израелски очаквания. Още на летищата са унищожени над 400 египетски, сирийски и йордански самолети. Веднага след това започват и сухопътните действия. Едни от най-ожесточените сражения са именно в Йерусалим. След войната от 1948 г. Свещеният град е останал разделен, подобно на Берлин. Западната му част принадлежи на Израел, а източната на Йордания. И което е най-важно, под контрола на Йордания е Храмовият хълм с най-свещеното за всеки евреин място – Стената на плача.
В разгара на боевете срещу йорданската армия през 1967 г. началникът на централното командване на Израел Узи Наркис казва на командващия Въоръжените сили в района на Йерусалим полковник Ури Бен Арим: „Това ще бъде отмъщение за 1948 г. И двамата сме се били тук, тогава бяхме победени”. Ицхак Рабин, който е началник-щаб на армията, също се е бил за Йерусалим през 1948 г. Той е и роден тук. От „ястреб” се превръща в твърд привърженик на мирното споразумение с палестинците. Става премиер и през 1994 г. получава Нобелова награда за мир заедно с Ясер Арафат заради споразумението от Осло. Година по-късно е застрелян от израелски екстремист.
Когато на 15 май 1948 г. Давид Бен Гурион обявява възстановяването на еврейската държава след двехилядигодишно прекъсване, много малко са международните наблюдатели и политици, които смятат, че тя ще оцелее срещу обединения арабски натиск. Преобладаващата представа за евреите е, че те са хора, които разбират от търговия, изкуство и наука, но в никакъв случай от военно дело. Почти никой не си ги представя като добри войници, способни да побеждават на бойното поле. Евреите – победоносни воини? През 1948 г. това наистина звучи странно. Ето защо самите араби очакват лесна победа. Още на втория ден на израелската независимост от север напредват ливанските войски, от изток – сирийски, иракски и йордански, от юг – египетски; Израел е притиснат към морето. И даже оттам е уязвим заради десанта на египетски части. Една от най-решителните битки във Войната за независимост е тази за Йерусалим. И тя има не толкова стратегическо, колкото символно значение. Там срещу евреите се изправя йорданският Арабски легион, командван от британския генерал Джон Багът Глъб, известен като Глъб паша. Особено ожесточени са сраженията в Стария град. Ето разказът на самия Глъб паша: „Воюва се за всяка стая, надолу по полумрачните коридори и галерии, нагоре по тесните стълбища, из дворовете, мазетата и зимниците, през гъсто населените, напомнящи на заешки коптори, бедняшки къщи в еврейския квартал, строени върху трофеи и останки от хилядолетия”. Силите в Йерусалим определено са неравни. Срещу многобройните, отлично обучени от британците бойци на Арабския легион, се изправят едва няколкостотин еврейски воини. Много от тях загиват, а оцелелите, останали без храна и муниции, са принудени да се предадат. Ицхак Рабин наблюдава сцената с бинокъла си от хълма Цион: „Присъствах на потресаваща сцена. От еврейския квартал се появи делегация с бяло знаме. Бях ужасен да разбера, че тя се състои от равини и други обитатели, които отиваха да чуят условията на Арабския легион за тяхната капитулация. Същата нощ еврейският квартал се предаде”. Загубата на тази част на Йерусалим е тежък символен удар върху новата държава. Но на полето на реалността Израел печели. След прекратяването на огъня за огромна изненада на световната общност се оказва, че еврейската държава контролира много повече територии, отколкото се е очаквало. Тя не само е отстояла съществуването си, но е и много по-голяма от момента, в който е създадена. Радостта от победата се помрачава единствено от факта, че свещените места в Йерусалим са в ръцете на арабите. Да, според клаузите на подписаното примирие евреите получават достъп до Стената, до гробището на Елеонския хълм и до гробниците в долината Кедрон, която играе централна роля както в юдейската, така и в християнската есхатология. Хубави клаузи само дето така и не се спазват през следващите близо 20 години. Опитите за трайното решаване на статута на Йерусалим започват веднага след млъкването на оръжията. В тях голяма роля играе посредникът на ООН граф Фолке Бернадот. Само дето неговите предложения никак не се харесват на евреите. Няма и как да им се харесат, при положение че графът предлага целият град да премине под управлението на йорданския крал Абдула. Сблъскал се с яростната еврейска съпротива, Бернадот коригира идеите си и вече предлага интернационализация на Йерусалим. Само че омразата към него от страна на еврейските радикали трудно би могла да отмине. Още повече че сред предложенията на Бернадот за решаване на израелско-арабския конфликт фигурира и това, според което се забранява имиграцията в новата държава на лица, минали призивната възраст. На 17 септември 1948 г. граф Бернадот тръгва от Йерусалим към Рехавия. Автомобилът му е спрян на един от контролно-пропускателните пунктове. Няколко души, облечени в израелски военни униформи, искат документите за проверка. Докато пътниците в колата се суетят, войниците откриват стрелба. Бернадот е улучен в гърдите и умира малко по-късно от раните си. Смята се, че покушението е организирано от еврейската нелегална групировка „Лехи”. Един от ръководителите на организацията е Ицхак Шамир, който през 70-те и 80-те години ще стане председател на парламента, външен министър и премиер. След убийството на Бернадот няколко от членовете на „Лехи” са арестувани, а самата организация е забранена от еврейските власти. Скоро обаче арестуваните са освободени. Няколко години по-късно в контролираната от йорданците част на Йерусалим е извършено още едно гръмко политическо убийство. Единственият арабски лидер, който е на плюс след края на първата израелско-арабска война, е йорданският крал Абдула. Още през 30-те години той е единственият арабски лидер, който гледа сериозно на възможността евреите да създадат своя държава в Палестина. Когато през 1947 г. ООН обявява своя план за образуването на две държави на територията на Палестина – арабска и еврейска, пак крал Абдула е и единственият арабин, който е съгласен с идеята. Той води тайни преговори с Голда Мейр относно бъдещата еврейска държава. Когато обаче става ясно, че арабско-израелската война е неизбежна, кралят се включва на страната на съплеменниците си. Не защото толкова ги харесва, а защото иска да вземе колкото се може повече територии за себе си. Той успява да присъедини към държавата си Източен Йерусалим и Западния бряг. През 1949 г. Абдула подновява тайните си преговори с израелците. Редовно се среща с Моше Даян и с други високопоставени израелски политици. Тези разговори скоро стават известни и арабските радикали включват йорданския крал на челно място в списъка си с мишени. На постоянните предупреждения за готвещо се покушение Абдула отговаря така: „Докато не удари часът ми, никой не може да ме нарани. Когато дойде мигът ми, никой не може да ме спаси”. Една от най-големите тревоги на краля е психическото състояние на сина му Талал, който страда от шизофрения. Абдула намира успокоение в разговорите с внука си Хюсеин, когото възпитава като свой наследник. На 20 юли 1951 г. кралят и 16-годишният му внук отиват в Йерусалим, за да присъстват на възпоменателна служба в джамията „Ал Акса” в памет на наскоро убития ливански премиер. Кралят настоява внукът му да си облече официалната униформа с медалите. Преди да влязат в джамията, Абдула дава знак на охраната да се отдръпне. В следващата минута сякаш от нищото изскача млад човек и прострелва краля в главата. Абдула загива на място. Следващият куршум атентаторът изстрелва по посока на Хюсеин. Младежът оцелява благодарение на факта, че куршумът отскача в един от прикрепените на гърдите му медали. Смята се, че убийството на крал Абдула е подготвено от египетския крал Фарук и от Мухамад Амин ал-Хусейни. Хусейни, който дълги години е главен мюфтия на Йерусалим, е рядко неприятна личност. Роден е в Свещения град през 1897 г. и участва в Първата световна война в армията на Отоманската империя. След края на войната и разпада на империята става върл противник на каквото и да било еврейско присъствие в Палестина, която вече се контролира от Великобритания. Още през 1917 г. британското правителство приема Декларацията Балфур, с която на практика на евреите се обещава да имат държава в Палестина. Това пък възбужда арабския гняв. След края на войната сблъсъците между евреите и арабите зачестяват. На 4 април 1920 г. десетки хиляди араби се събират в Йерусалим за мюсюлманския празник Наби Муса. Настроението им обаче изобщо не е празнично. Те обикалят из града, скандирайки антиеврейски лозунги. Един от основните оратори, който призовава за решителни действия срещу евреите, е Мухамад ал-Хусейни, който тогава е учител и пише статии с ярко изразено арабско националистическо съдържание. Другият основен подстрекател е неговият чичо, който е кмет на Йерусалим. С викове „Да изколим евреите!” разгневените арабски тълпи нападат еврейския квартал. Стотици евреи са ранени, петима са убити. Четирима араби загиват, а 23-ма са ранени. Главният подстрекател на насилието е Хусейни, когото британците осъждат на 10 години затвор. Присъдата е издадена задочно, тъй като междувременно осъденият е успял да избяга. Основният организатор на еврейската съпротива Зеев Жаботински е осъден на 15 години затвор. В опит да намали напрежението новоназначеният губернатор на Палестина Хърбърг Самюел обявява обща амнистия. Така Жаботински е освободен, а Хусейни има възможността да се завърне в Свещения град. Година по-късно дори е избран за главен мюфтия на Йерусалим, а и за председател на новосъздадения Върховен мюсюлмански съвет. Изборът му става с решаващата британска помощ. В Лондон се надяват, че така ще държат размирника под контрол, а и че той ще им бъде задължен за услугата. Сметките им се оказват дълбоко погрешни. Хусейни няма никакво намерение да бъде британска марионетка. Макар и едва навършил 25 години, той има изключително непоклатими убеждения. Едно от тях е, че евреите трябва да бъдат прогонени от светите земи. С цената на всичко. Мюфтията е убеден, че трябва да бъде сторено всичко възможно, за да бъде спряна еврейската имиграция към Палестина, а животът на вече пристигналите и установили се тук евреи да бъде направен непоносим.
С всяка изминала година напрежението между еврейската и арабската общност се увеличава. Основната символна, а и съвсем реална битка се води в Йерусалим. Арабите, както и съчувстващите им чиновници от британската администрация, максимално затрудняват желанието на евреите да се молят на Стената на плача. На молещите се е забранено да поставят там столове, както и да ползват традиционните за юдаизма прегради, разделящи мъжете и жените. В същото време арабски хулигани постоянно замерват с камъни събралите се при Стената евреи. Мюфтията обаче разбира, че за да има смисъл от подобни действия, на тях трябва да им се придаде убедителна легитимност. Иначе ще си останат обикновена вандалщина. Офисът на Хусейни започва да захранва арабската преса с материали, според които Западната стена е свещено място за мюсюлманите дори повече, отколкото за евреите. Това е така, защото именно на нея пророкът Мохамед е привързал легендарния си кон Ал Борак, който за един миг го е пренесъл от Мека в Йерусалим. Четейки подобни истории, авторитетни ислямски учени от онова време веднага опровергават подобна версия, която няма никакво основание нито в Корана, нито в другите свещени ислямски текстове. Само че обикновените араби четат вестници, а не становищата на учените. Така все по-голяма част от тях започват да вярват в този, създаден буквално пред очите им, мит. Мюсюлманските лидери в Палестина осъзнават, че само митотворчеството не е в състояние да възбуди толкова силно арабския гняв срещу евреите. Необходими са по-конкретни причини. И те моментално започват да се появяват в арабските вестници. Според все повече статии евреите имали намерение да превземат Храмовия хълм в Йерусалим, да завладеят джамията „Ал Акса” и да извършат там масови молитви за възраждане на Храма си. Арабите са призовавани да защитят светините си с цената на всичко. През лятото на 1929 г. напрежението в Йерусалим неимоверно се покачва. На 15 август въоръжени с палки араби нападат молещите се евреи при Стената на плача и им нанасят зверски побой. Седмица по-късно се опитват да повторят това действие, но срещат неочаквана съпротива. Противопоставят им се не британските власти, които в случаите, в които не помагат на арабите, ги оставят да правят каквото си поискат. На 22 август арабските нападатели просто не успяват да стигнат до Стената, защото пътят им е препречен от няколкостотин еврейски младежи и девойки, които защитават молещите се и развяват бяло-синия флаг, който 20 години по-късно ще стане официалното знаме на Израел. На следващия ден разгневените от неуспеха си арабски тълпи нападат еврейския квартал. Мюфтията държи речи, в които призовава за спокойствие, но вече никой не го слуша. Самият той дълго време е работил, за да събуди арабския гняв, и сега няма сила, която да върне духа на унищожението обратно в бутилката. Йерусалим съвсем не е единственото място, където арабите се нахвърлят върху евреите. Същото се случва и на други места. В резултат на тези погроми загиват 130 евреи. Приблизително толкова са и жертвите от арабска страна. В много от палестинските селища частите на нелегалните еврейски сили за самозащита „Хагана” отблъскват нападателите или сами атакуват арабите като отмъщение. В крайна сметка британските власти се намесват решително и слагат край на арабските погроми. Вече обаче на всички е ясно, че разбирателство между евреи и араби не може да има. Идеите за една обединена еврейско-арабска палестинска държава изглеждат все по-нереалистични.
В началото на 30-те години се появява поредната антисемитска сила, която ще се окаже най-смъртоносната за евреите в хилядолетната им история. Нацистите на Хитлер вземат властта в Германия и претендират за световно господство, т.е. за установяване на своята идеология върху цялото земно кълбо. Още преди възходът на нацизма да се превърне в плашещ факт, Хусейни и други арабски лидери гледат с голяма симпатия към Германия. И арабите, и германците се възприемат като незаслужени жертви на новия световен ред, очертан с Версайския договор. И едните, и другите са изпълнени с подозрение и гняв към победителите от Първата световна война – Великобритания и Франция. Както националистически настроените германци, така и арабските лидери искат реванш. И, разбира се, това, което най-силно сближава нацистките идеолози с хора като мюфтията на Йерусалим, е антисемитизмът. Само два месеца след като Хитлер идва на власт, Хусейни се среща с германския консул в Йерусалим Хайнрих Волф, приветства новия режим и изразява твърдата си надежда, че евреите в Германия ще бъдат бойкотирани и няма да им бъде позволявано да имигрират в Палестина. През следващите години мюфтията, както и други арабски лидери, не спират да ухажват нацистка Германия, виждайки в нейно лице важен съюзник срещу еврейската общност. Нацистите оценяват тази идеологическа близост, но не бързат да се сближават прекалено с арабите. Те все още играят сложна дипломатическа игра на международното поле, която включва както предизвикателно поведение, така и добронамереност по отношение на Великобритания. Ако станат прекалено близки с арабите в Палестина, това би усложнило отношенията им с Лондон. А Германия все още не е готова за директен сблъсък с победителите от Първата световна война. Не е формулирала и Окончателното решение, евфемизъм, означаващ унищожението на евреите. В началото на нацисткото управление евреите все още могат да напускат сравнително безпроблемно Германия. Много от еврейските имигранти се установяват именно в Палестина. Такова е семейството на Курт Май, който открива най-изискания шивашки магазин в Йерусалим. Еврейски бизнесмени, арабски богаташи и британски официални лица не си представят, че могат да си шият дрехите при друг шивач освен при избягалия от нацистите Курт Май. При него пазаруват както жените на йорданския крал Абдула, така и приближените на етиопския император Хайле Селасие. Семейството на Курт Май е класическо нерелигиозно еврейско семейство. Няма нищо общо нито с пламенния ционизъм, нито с фанатизираните юдейски ортодокси. Дъщерята Мириам е откърмена от арабска дойка, а когато пораства, родителите й не се радват на факта, че тя си играе с децата на еврейски семейства, идващи от Полша. В петък вечер, докато религиозните евреи се отдават на Шабат, семейство Май ходят на танци в „Цар Давид”. Това е първият хотел на световно ниво в Йерусалим, който отваря врати през 1931 г. Собственост е на Езра Мусери, еврейски банкер от Египет, директор на тамошната Национална банка, и на други богати египетски евреи. Тук отсяда каймакът на висшето близкоизточно общество, както и кралски особи – такива, които все още държат властта, и други, които вече са я изгубили. Из коридорите на хотела се засичат крал Абдула, вдовстващата кралица на Персия и кралицата майка на Египет. В „Цар Давид” прекарват дълго време испанският крал Алфонсо, принуден да абдикира през 1931 г., император Селасие, прогонен от италианците през 1936 г., гръцкият крал Георгиос II, след като нацистите окупират Гърция през 1941 г. През 30-те години Йерусалим се превръща в един от най-важните космополитни центрове на Близкия изток. Навсякъде се говори за пищните купони, които устройват в дома си семейство Джордж Антониус и съпругата му Кати. Джордж е роден в Ливан в семейството на православни гърци. Средното си образование завършва в Египет, след което се дипломира в Кеймбридж. Работи като заместник на образователния директор в британската администрация на Палестина. През 1938 г. издава книгата си „Арабското пробуждане”, в която подробно се спира на зараждането на арабския национализъм през XX век и лицемерното поведение на Великите сили. С времето тази книга се превръща в предпочитано четиво на поколения британски и американски историци. Съпругата на Джордж Антониус Кати е дъщеря на преуспяващ вестникарски магнат в Египет. Тя привлича като магнит мъже с всякакви занимания и всякакъв произход, показвайки едновременно забележителна ерудиция и фриволно поведение. Един от лидерите на ционисткото движение и първи президент на Израел Хаим Вайцман нарича Йерусалим „съвременен Вавилон”. Носещото се напрежение във въздуха, засилващата се омраза между евреи, араби, британци така и не спират съвместното им живеене. Кафенетата са отворени денонощно и в тях се смесват ритмите на джаза и на традиционния ориенталски кючек. Навсякъде обсъждат политиката, религията, бъдещето на света като цяло и на Йерусалим в частност. През първата половина на 30-те години притокът на евреи към Палестина и към Свещения град се увеличава постоянно, защото британците все още не са наложили своите ограничителни квоти. Квотите, които на практика осъждат на смърт безброй евреи, когато германците завладяват Европа. Само няколко години преди Холокостът да разтвори кървавата си паст, никой не може да си представи, че е възможен такъв ужас. В Йерусалим евреите са заети много повече с това да спорят помежду си, отколкото да създават сценарии за бъдещето. В Йерусалим всяка еврейска общност е различна от съседната. Тихата и спокойна, европейски изглеждаща Рехавия, е мястото на интелектуалците и най-видните дейци на ционисткото движение. Тук живеят Давид Бен Гурион, Голда Мейр, Артур Рупин, Гершом Шолем. Кварталът започва да се строи през 1921 г., а едни от най-забележителните сгради там са дело на световно признатия архитект Ерих Менделсон. Съвсем различен е Меа Шеарим. Един от най-старите еврейски квартали в Йерусалим е създаден още през 1874 г. Бедняшкият му вид с преобладаващо хасидско население напомня на штетлите в Полша. Според писателя Амос Оз, роден през 1939 г. в йерусалимското предградие Керем Авраам, родното му място има толкова силен руски аромат, сякаш е излязло изпод перото на Чехов.
Разделенията в арабския лагер в никакъв случай не са по-малки. Имаме либерали, марксисти, националисти, ислямски фундаменталисти. Много от тях са критично настроени към мюфтията Хусейни, но въпреки това одобряват твърдия му антисемитски курс, както и засилващите се критики срещу британската власт. Независимо от политиката на Хусейни все още има еврейски ръководители, които смятат, че някаква форма на сътрудничество с него е възможна. Един от оптимистите е Бен Гурион. През 1934 г. той се среща с вече споменатия Джордж Антониус, както и с Муса Алами. Алами е роден в Йерусалим във влиятелно арабско семейство, а в началото на XX век баща му е кмет на града. Завършва право в Кеймбридж, след което работи като заместник главен прокурор в британската администрация в Палестина. Заедно с Джордж Антониус Алами минава за привърженик на умерения арабски национализъм и се смята, че има известно влияние върху мюфтията. Бен Гурион предлага да бъде сериозно обсъдена идеята за общо еврейско-арабско управление на Палестина или за федерация, в която да влизат още Йордания и Ирак. Според еврейския лидер Палестина прилича на диван, в нея има място и за двата народа. По-късно Муса Алами разказва, че Бен Гурион и Хусейни много си приличали, само че еврейският лидер се оказал много по-добър политик. Алами винаги е изразявал съжаление, че арабите така и не са успели да излъчат фигура, подобна на Бен Гурион. За сметка на това пък постоянно излъчват радикали. Един от тях е Из ад-Дин ал-Касам. Роден е в Западна Сирия през 1882 г. Учи ислямски науки в Кайро, после става проповедник в родния Джебла. В периода 1918-1920 г. се сражава срещу френската власт в Сирия. След смазването на бунта бяга в Хайфа. По-късно проповядва в джамията „Истиклал” (думата означава независимост). Ал-Касам е харизматична личност, а искрената му отдаденост на арабската кауза бързо го превръща в любимец на арабите. Той по нищо не прилича на повечето корумпирани и лицемерни палестински лидери. Едновременно призовава за джихад и за социална справедливост. Рецептата му включва религиозен и социален радикализъм. Подобно на левите ционисти иска тотална промяна на обществото. Неговата революция има национални, политически, духовни и икономически измерения. Още в средата на 20-те години изработва план от пет стъпки: подготовка на умовете за идващата революция, създаване на нелегални революционни клетки, събиране на пари, оръжие и информация, убийства на евреи, започване на тотална въоръжена борба. В началото на 30-те години този план придобива реални очертания. В Северна Палестина възниква мрежа от тайни клетки. Във всяка клетка има по петима души, отдадени на исляма и войната срещу евреите. Обучението, на което ги подлага Ал-Касам, включва религиозна просвета, стрелба и изготвяне на взривни устройства. През 1931 г. неговите бойци убиват трима членове на кибуц, връщащи се от работа. През 1932 г. застрелват няколко фермери. Ал-Касам постоянно подтиква мюфтията на Йерусалим да не прави никакви компромиси с евреите. През ноември 1935 г. проповедникът решава, че е дошло времето за открит бунт. Той произнася пламенна реч в джамията в Хайфа, призовавайки всички араби да се вдигнат като един срещу евреите и британците. Присъстващите плачат от радост, целуват ръцете му и обещават да умрат за Аллах. Само 12 души обаче тръгват след него, когато той напуска Хайфа, за да запали фитила на великото палестинско въстание. Първото нещо, което прави групата на Ал-Касам, е да убие един полицай. Британските власти решават да се разправят с метежниците. В преследването им е включен дори самолет. Групата бързо е открита, а първият убит в завързалата се престрелка е именно Из ад-Дин ал-Касам. Неговата смърт обаче изобщо не е край на арабския екстремизъм. Тя по-скоро е неговото начало. Оказва се, че митът за мъртвия Ал-Касам е много по-опасен от действията на живите бунтовници. Вдъхновени и от неговия пример, през май 1936 г. палестинските лидери обявяват национална стачка и призовават арабите да се вдигнат срещу евреите и британците. Из цялата страна арабски екстремисти започват да нападат и убиват евреи. Първоначално водеща фигура на бунта е войнственият шейх Фархан ал-Саади. Британците го залавят и екзекутират и тогава мюфтията на Йерусалим се превръща в лидер на арабските екстремисти. Под ръководството на Хусейни се създава Върховен арабски комитет, който призовава арабите да не плащат данъци, както и да бъде тотално спряна еврейската имиграция в Палестина. Хусейни призовава за разправа не само с евреите и британците. Той „издава” смъртни присъди и срещу онези араби, които подозира, че сътрудничат с враговете. В края на краищата британската власт издава заповед за задържането му през 1937 г. Хусейни се скрива в джамията „Ал Акса”, а малко по-късно успява да избяга в Ливан, преоблечен като бедуин. От там продължава да ръководи арабския бунт в Палестина, като методите му стават все по-жестоки. В крайна сметка англичаните смазват бунта, а Хусейни бяга в Ирак, откъдето създава стабилни контакти с хитлеристка Германия и фашистка Италия. Британските тайни служби са по петите му. Мусолини изпраща спецотряд, който да доведе Хусейни в Италия. Бившият вече мюфтия пристига в Рим на 10 октомври 1941 г. Веднага изготвя официален документ, в който се казва, че ако силите на Оста подкрепят създаването на единна арабска държава, включваща териториите на Ирак, Сирия, Палестина и Йордания, арабите ще им окажат цялата възможна помощ във войната срещу Великобритания. На 27 октомври Мусолини приема Хусейни в Рим. Срещата е много приятелска, като и двамата изразяват крайно отрицателното си отношение към евреите и ционистката идея. Окуражен от тази среща, Хусейни изготвя нов документ за сътрудничество между арабите и силите на Оста. Той е одобрен от италианското външно министерство и веднага е изпратен в Германия. Там също официално подкрепят този документ, в който е заложена специална точка, предвиждаща елиминирането на предполагаемата еврейска държава в Палестина. На 20 ноември Хусейни вече е в Берлин, където го приема германският външен министър Рибентроп. Седмица по-късно е и официалната му срещу с Адолф Хитлер. И тази среща минава в силно приятелска атмосфера. Хусейни е особено радостен да чуе обещанието на Хитлер: „Веднага щом германската армия стигне до южния край на Кавказ, единствената ни цел ще е да се ликвидира еврейският елемент в арабската сфера”. Съдържанието на тези разговори и най-вече неприкритите заплахи към евреите бързо стигат до Палестина. В края на 1941 и началото на 1942 г., макар да е загубила битката за Москва, германската армия все още изглежда напълно способна да спечели войната. Въпреки че подробности от взетото през януари 1942 г. Окончателно решение не са известни, евреите усещат катастрофичните последици за себе си от една германска победа.
Йерусалим, изглежда, живее на ръба на вулкана. Сигурно затова бесният живот там не престава нито за секунда. Центърът на купона, естествено, е „Цар Давид”. Хотелът е претъпкан. В него могат да бъдат видени всякакви хора – монарси в изгнание или просто на почивка, аристократи безделници и свръхбогати бизнесмени, дипломати и офицери, шпиони на Оста и на съюзниците, филмови звезди, мошеници и куртизанки. През 1942 г. в „Цар Давид” се регистрира гостенка, която очарова всички с красотата и таланта си, а ранният й трагичен край сякаш напомня съдбата на Мата Хари. Казва се Амал ал-Атраш и е по-известна с артистичния си псевдоним Ашмахан. Родена е през 1912 г. в друзко семейство в Сирия. Кланът Ал-Атраш е известен с безкомпромисната си съпротива срещу френските окупатори. След като французите смазват бунта, семейството на Амал бяга от Сирия и се установява в Египет. Тийнейджърката отрано демонстрира певчески и артистичен талант. Първата си песен записва, когато е на 16, а радиото бързо я прави известна. Най-модерните заведения в Кайро се надпреварват да й предлагат ангажименти. През 1933 г. братовчед й Хасан й предлага брак. Неговото изискване е тя да се откаже от музикалната си кариера, а нейното, че той няма да я кара да носи хиджаб. Двамата се женят и заминават за Сирия, където се ражда дъщеря им. Пеенето обаче не престава да липсва на Амал. В крайна сметка подава молба за развод и се връща в Кайро. През 1941 г. снима първия си филм, който я прави още по-известна. Престоят й в „Цар Давид” поражда буря от слухове. Легенди се носят за нейните афери, които включват както високопоставени мъже, така и понякога съпругите им. Само че Ашмахан не е само разглезена звезда, която пие, залага в казиното и сменя любовниците със скоростта, с която пали цигарите си една след друга. От 1941 г. тя работи за британското разузнаване и за силите на генерал Дьо Гол. По тяхна заръка отива в Сирия, за да предупреди друзите, че британци и французи се готвят да атакуват силите на Виши, които контролират тази държава. За да си осигурят лоялността на друзите, съюзниците им обещават независимост веднага след спечелването на победата. Съюзниците печелят, но не бързат да предоставят независимост на местното население. Някои смятат, че разочарована от тях, Ашмахан предлага услугите си на германците. Според други причината за този обрат е доста по-прозаична, трябват й пари. Но Ашмахан се връща в „Цар Давид”, където продължава да прелъстява високопоставени особи. Злите езици твърдят, че било нещо напълно естествено по едно и също време един от любовниците да е в леглото й, друг – под леглото, а трети – да виси на полилея. През 1944 г. Ашмахан е в Египет за снимките на филма „Любов и отмъщение”. На 14 юли колата, в която тя се вози с приятелка, се обръща в река, близо да град Мансура. Шофьорът успява да изплува. Двете жени, возещи се на задната седалка на автомобила с две врати, се удавят. Веднага след смъртта на Ашмахан и приятелката й изскачат конспиративни теории. Според едни инцидентът е режисиран от британците, които са разбрали, че звездата работи и за германците. Според други истинските убийци са именно германците, които наказват Ашмахан заради работата й с британските служби. Според трети в дъното на всичко стои някой особено ревнив любовник.
Разгромът на нацистка Германия във Втората световна война спасява евреите от тотално унищожение. Ужасяващите събития на Холокоста по трагичен начин доказват правотата на всички онези, които през предходните десетилетия са твърдели, че еврейският народ може да има сигурност само в рамките на своя собствена държава. Нещо повече, събитията в Европа след края на войната показват, че животът на останалите живи евреи продължава да бъде подложен на смъртна опасност. На 4 юли 1946 г. в полския град Киелце местни жители избиват 140 евреи. Това е сигнал за оцелелите от Холокоста да побързат към Палестина. Само че това съвсем не се оказва толкова лесна задача. В стремежа си да не дразнят арабите, британците продължават строгия контрол на еврейската миграция. Ционистките лидери пък знаят, че успехът им в Палестина ще бъде възможен единствено ако повече техни сънародници успеят да се доберат до там. След края на войната противопоставянето между ционистите и британските власти в Палестина непрекъснато се покачва. Еврейските сили за самоотбрана постоянно вкарват нелегални мигранти и оръжие, организират саботажни действия срещу властите. Британците отговарят с поредица от крути мерки. На 28 юни 1946 г. в операция, станала известна като „Черната събота”, британските специални части арестуват 3000 евреи в цяла Палестина, включително и цялото ръководство на ционисткото движение. От еврейските лидери се спасява единствено Бен Гурион, който тогава е на конференция в Париж. Там се запознава с лидера на виетнамското освободително движение Хо Ши Мин. След като научава за ударите срещу ционистите, Хо предлага на Бен Гурион друг дом за бъдещата еврейска държава – платата на Централен Виетнам. Бъдещият първи министър-председател на Израел учтиво отклонява предложението. В Йерусалим останалите на свобода ционисти планират как да отговорят на британците. Сигурно е едно – отговорът трябва да бъде толкова мощен, че да отекне в цяла Европа. Основната роля при „формулирането на отговора” изиграва Менахем Бегин. Той е ръководител на нелегалната еврейска организация „Иргун”. Създаването й е вдъхновено от идеите на Зеев Жаботински, а действията й са много по-радикални от тези на „Хагана”. В „Иргун” смятат, че срещу британските власти и арабските екстремисти трябва да се действа много по-твърдо, че в борбата срещу тях важи единствено библейският принцип „око за око”. Ако арабите нападнат кибуц, „Иргун” веднага отговаря с нападение срещу арабско село. Ако британците арестуват членове на организацията, „Иргун” отвличат британски войници. Ако съдът осъди на смърт задържаните, „Иргун” разстрелват пленниците. Отношенията между лидерите на организацията и ръководството на еврейската общност в Палестина са смес от сътрудничество, недоверие и желание за превъзходство. Все пак в месеците след края на войната преобладава сътрудничеството. И едните, и другите осъзнават, че единствено съвместните действия могат да им донесат успех срещу британските власти. „Иргун” и „Хагана” решават, че най-добрият отговор на „Черната събота” ще бъде взривяването на „Цар Давид”. Най-луксозният хотел в Йерусалим е избран за мишена, защото там се намират офисите на британската администрация, полицията, специалните служби. На 22 юли бойци на „Иргун”, преоблечени като арабски носачи, влизат в хотела и оставят в мазето гюмове за мляко, натъпкани с 250 килограма експлозив. Веднага след това в „Цар Давид” се обажда анонимен глас, който съобщава, че там предстои взрив. Администрацията на хотела обаче решава, че това е поредното лъжливо съобщение във войната на нерви и не евакуира хората. В 12:37 часа гюмовете избухват. 91 души загиват при атентата, 46 са ранени. Сред жертвите са служители на британската администрация, полицаи, военни, хора от персонала на хотела. Загиват 41 араби, 28 британци, 17 евреи, както и представители на други националности. Атентатът показва дори и на най-недосетливите, че британците не са в състояние да се справят с управлението на Палестина. Горещият картоф е прехвърлен на ООН. През август 1947 г. Генералната асамблея на организацията изготвя план, който предвижда създаването в Палестина на две държави – еврейска и арабска. Йерусалим и Витлеем остават под международен контрол. Арабските лидери категорично отхвърлят тази идея, защото са убедени, че сами могат да си отвоюват цяла Палестина. Менахем Бегин също отказва да се съобрази с плана на ООН. Не е възможно да съществува еврейска държава без Йерусалим, убеден е той. Подобно на арабите и Бегин разчита на силата на оръжието. По-късно се отрича от екстремизма, влиза в политиката, а през 1977 г. става първият израелски премиер от десницата. През 1978 г. заедно с египетския президент Ануар Садат и американския президент Джими Картър слага подписа си под историческото мирно споразумение, за което получава Нобелова награда мир. Но през 1948 г. изобщо няма миротворчески помисли. Тогава Давид Бен Гурион е човекът, който не приема плана за разделянето на Палестина. Той е убеден, че евреите трябва да използват всяка една възможност. Макар и тя да не отговаря на мечтите им. Когато го питат как изобщо си представя еврейска държава без Йерусалим, той невъзмутимо отговаря, че това не е негов проблем, а проблем на Господа. Ако Господ прецени, че евреите действително не могат без Йерусалим, Той все ще измисли начин да им го върне.
На 14 май 1948 г. последният върховен комисар на Палестина генерал Алан Кънингам напуска Йерусалим. Британският мандат е изтекъл. Веднага започва първата израелско-арабска война, която ще подпечата възстановяването на еврейската държава и разделението на Йерусалим. Източната част на града ще остане под йорданска власт през следващите две десетилетия, до Шестдневната война. Когато йорданският крал Хюсеин научава, че още в първите часове на войната е загубил цялата си бойна авиация, той сериозно се замисля дали да продължи. Тогавашният израелски премиер Леви Ешкол вече го е уверил по секретен канал, че ако Хюсеин не влезе във войната, Израел няма да напада Йордания. В същото време му звъни египетският президент Насър с „новината”, че египтяните са взели инициативата и бият Израел по всички фронтове. Това прекратява колебанието на краля. Хюсеин отказва да чака по-достоверна информация и издава заповед йорданските сили да атакуват Израел. Има възможност да завладее целия Йерусалим. Как да се откаже от нея! Йорданската артилерия започва масиран обстрел срещу израелската част на града. Веднага след това пехотата преминава демаркационната линия и завладява щабквартирата на наблюдателите на ООН. Това е напълно достатъчно за Израел. Следва светкавична израелска контраатака, която обръща битката. Йорданските части започват да отстъпват. Крал Хюсеин моли за примирие. Очаква се всеки момент Съветът за сигурност на ООН да обяви прекратяване на огъня, което отново би оставило Йерусалим разделен. Израелското ръководство няма намерение да допусне това и издава заповед за завземането на Стария град. Съвсем скоро армията изпълнява заповедта. Старият град, Храмовият хълм, Стената на плача са вече в израелски ръце. До Стената се доближава главният армейски равин Шломо Горен. Едвам сдържайки сълзите си, той вади от кадифена торбичка своя шофар – свещения еврейски духов инструмент. За първи път за последните две хиляди години евреин надува шофар при Стената, без да се опасява от репресии. Скоро пространството пред Стената се изпълва с народ. Всички еврейски жители на Йерусалим искат да присъстват на този исторически момент. Тук са началникът на Генералния щаб Ицхак Рабин и министърът на отбраната Моше Даян. Всички – войници, офицери, обикновени граждани – запяват „Хатиква”, националния химн на Израел. Обхванат от месианска страст, равин Шломо Горен настоява джамията „Ал Акса” да бъде взривена. Моше Даян категорично забранява това. В бележката, която той оставя между камъните на Стената, пише: „Ние отново обединихме града, столицата на Израел, нека повече не го делим на части”. Израел протяга ръка за мир на своите арабски приятели, казва Даян, и гарантира пълна свобода на богослужението. Не сме дошли тук да завладяваме свещените места на другите, допълва той, а да живеем в хармония с тях. В знак на добра воля Израел, който вече владее целия Йерусалим, позволява на Йордания да запази управлението на Храмовия хълм. Едно от най-големите предизвикателства пред администрацията на вече обединения Йерусалим е как да осигури удобен достъп до Стената на десетките хиляди нови богомолци. Кметът на града Теодор (Теди) Колек бързо намира решението – да бъде съборен намиращият се току-до стената квартал Муграби, известен още като Мароканския и населен с араби. Колек е легендарна личност. Роден е в Будапеща през 1911 г. Баща му го кръщава Теодор в знак на почит към създателя на ционизма Теодор Херцел. По-късно семейството се мести в Австрия, а три години преди страната да се присъедини към нацистка Германия, емигрира в Палестина. Колек, който е активен ционист още от тийнейджърските си години, работи особено активно за докарването на колкото се може повече евреи в Палестина. През 1938 г. той се връща в Европа, която тръпне в очакване да бъде пометена от нацисткия ураган. Еврейската емиграция става все по-невъзможна, но нищо не е в състояние да спре усилията на Колек. През 1939 г. той е във Виена, където разговаря лично с Адолф Айхман, натоварен с намирането на „решение на еврейския проблем”. Колек успява да го убеди да позволи на няколко хиляди евреи да напуснат Австрия. Следващият път, когато двамата се срещат, е през 1961 г. в Йерусалим. Тогава Колек отговаря за техническите подробности около процеса на Айхман. По време на Втората световна война Теди Колек, който отново е в Палестина, изпълнява поредица от разузнавателни мисии, контактува с представителите на британските, американските и френските тайни служби. През 1946- 1947 г. Колек е във Вашингтон, където е официален представител на палестинските евреи и помага за купуването на оръжие за сформиращата се еврейска армия. Той е един от най-близките съратници на първия израелски премиер Давид Бен Гурион. Теди Колек става кмет на Йерусалим през 1965 г. Преизбиран е на този пост пет пъти, последно през 1989 г. Именно по време на неговото управление древният град се превръща в съвременен полис. Често наричат Колек „най-великият строител на Йерусалим от времето на Ирод”. През 1965 г. никой не би могъл да си представи в какво великолепно бижу ще се превърне Свещеният град. Теди Колек всъщност става кмет едва на половината от града. Еврейският Йерусалим е едно бедно, провинциално, неразвито селище, типично гранично място, където звукът от куршумите, изстреляни от снайперистите, понякога заглушава шума на строителните машини. Това обаче не е в състояние да сломи волята на Колек. Тъкмо обратното, амбицира го до краен предел. Първо успява да осигури повече пари от бюджета за Йерусалим. И понеже е напълно наясно, че това не е достатъчно, веднага започва да търси допълнително финансиране. С тази цел създава фондацията „Приятели на Йерусалим”, осигурява един милион долара от германския медиен магнат Аксел Шпрингер за строеж на библиотека и допълнително крило на Израелския музей. Този музей е открит през 1965 г. благодарение именно на усилията на Колек. Когато избухва Шестдневната война, първата му работа е да отиде там и да разпореди най-ценните експонати, между които прословутите Ръкописи от Мъртво море, да бъдат сложени на сигурно място. Когато след края на войната Теди Колек решава да разруши Мароканския квартал, веднага предлага на жителите му да се преместят в жилища на араби в Източен Йерусалим, изоставени от обитателите им. Подходът проработва, защото въпросните жилища са много по-хубави, отколкото тези в близост до Стената. След това Колек събира в кабинета си шефове на строителни фирми и им обяснява как точно трябва да разчистят пространството около Стената. „Тъй като в хазната няма пари за тази дейност – откровен е кметът, – силно се надявам, че вие ще свършите работата безплатно, на доброволни начала, разбирайки, че всъщност изпълнявате историческа мисия. Който и да се опита да ви спре, наблюдатели на ООН, депутати, генерали, не обръщайте внимание. Ако ви наредят да спрете работа, отговаряйте така: „Кажете това на Теди. Теди носи отговорност за всичко”. Следвайки указанията на Колек, строителите разширяват дължината на пространството пред Стената от 28 на 57 метра. Със 17 метра е удължена ширината. През следващите години, в които е кмет на Йерусалим, Теди Колек прави всичко възможно за неговото модернизиране. Той особено много държи успоредно с новите бизнес сгради, да се развиват и културни центрове. Израел има нужда от силна армия, обича да повтаря Колек, но също толкова силна нужда има от развитието на своята култура и цивилизация. Той е в основата на създаването на Театъра на Йерусалим. Определен е за „приятел номер едно” на Зоологическата градина в града, защото разширява пространството й, както и съдейства за закупуването на много нови животни. В знак на признателност ръководството на Зоологическата градина кръщава новия си слон Теди, а женската му половинка Тамар на името на съпругата на Колек. Веднага след края на Шестдневната война кметът се зарича Йерусалим никога повече да не бъде разделян. Това обаче означава, че пълноценни негови граждани трябва да се чувстват както евреите, така и арабите. Заради толерантното отношение на Колек към арабското население на Йерусалим критиците му го обвиняват в проарабски настроения. Когато се явява на избори за последен път за кмет на града, Теди Колек е на 82 години. Победен е от кандидата на десницата Ехуд Олмерт, който по-късно става и премиер на страната. За загубата на легендарния кмет допринася все по-разрастващата се общност в Йерусалим от ултрарелигиозни евреи, които са силно критични към прекалено светския според тях Колек. Ултраортодоксалните юдеи, или, както те самите предпочитат да бъдат наричани, харедим, са в основата на някои от най-ожесточените дебати в съвременното израелско общество. Светски настроените евреи гледат на харедим със смесица от безразличие и недоверие. Ултраортодоксите категорично отказват да участват в изграждането на съвременното общество. Те са се посветили на божественото. Отказват да служат в армията. А това иначе е задължително за всички израелски граждани – мъже и жени. Някои харедим работят, други обаче предпочитат да не си губят времето с подобни злободневия. Времето им е нужно, за да изучават Тората. И да правят деца. Средностатистическото ултраортодоксално семейство има 6 деца. Идеалът е доста по-амбициозен – 12 деца. И немалко харедим имат точно толкова. Аврам Равиц (1934-2009) например, който близо 20 години е депутат в Кнесета от коалицията „Обединен юдаизъм на Тората”, има 7 момчета и 5 момичета. И 80 внуци. Статистическите данни сочат, че броят на харедим в Йерусалим постоянно се увеличава. В столицата сега живеят около 900 000 души, като една трета от тях са ултраортодоксални. Те живеят в определени квартали. Един от най-известните е вече споменатият Меа Шеарим. Животът тук протича по строго установени правила. Върти се около изучаването на юдейските религиозни текстове, молитвите и спазването на Закона. Дрескодът е строг. За мъжете това е дълга връхна дреха и шапка. Жените целогодишно носят дрехи с дълги ръкави, дълги чорапи и различни видове покривала за главата. В ежедневието жителите на Меа Шеарим говорят идиш. Използват иврит само по време на религиозните служби, защото го смятат за свещен език. Има неписани правила, които са задължителни за чужди хора, които искат да посетят квартала, без значение дали са чужденци или израелски граждани. Правилата се отнасят преди всичко за облеклото на посетителите. Полите на жените трябва да са дълги до коляното и надолу. Не се допускат деколтета, както и дрешки, оголващи пъпа. Жените, както и мъжете, не бива да носят шорти или тениски без ръкави. Туристите не бива да се движат на големи групи. Съвсем не е препоръчително да се ходи в Меа Шеарим на Шабат. И ако все пак решите да отидете там точно в събота, в никакъв случай не правете следните неща. Не снимайте, не пушете и не говорете по мобилните си телефони. Пренебрегването на тези правила може да ви причини главоболия. В Меа Шеарим, а и в другите харедим квартали на Йерусалим има войнствено настроени хора, които могат и да се сбият с вас, ако преценят, че поведението ви не отговаря на предписанията на традицията. На 24 април 2015 г. в квартала става инцидент, който дълго се коментира в цял Израел. Офицер от армията е на гости на свой войник в Меа Шеарим в петък вечер малко преди началото на Шабат. Макар и рядко, има ултраортодоксални евреи, които служат войници. Когато офицерът си тръгва, колата му е заобиколена от разгневени харедим, които започват да я замерват с камъни, яйца и нечистотии. Офицерът се опитва да успокои страстите. Безрезултатно. Не помагат и думите му, че последните девет месеца се е бил в Газа, за да могат харедим спокойно да изучават Тората. От тълпата се носят закани за убийство, ако офицерът веднага не напусне района. Когато случката става известна, отношение по въпроса взема самият премиер Бенямин Нетаняху. Нарича поведението на харедим „възмутително” и обещава, че всеки, вдигнал ръка срещу военнослужещ, ще бъде преследван с цялата сила на закона. Дори председателят на ултраортодоксалната партия Шас Арие Дери нарича случилото се „терористичен акт”, извършен от „еврейски екстремисти”. Независимо от заклеймяването на екстремистките действия много ултраортодокси не се отказват от крайно отрицателното си отношение към армията. В Йерусалим постоянно се провеждат демонстрации на харедим, които се противопоставят на закона, приет през 2014 г., който отменя предишните привилегии на ултраортодоксите и ги задължава да служат войници. Въпросното споразумение между властта и ултрарелигиозните евреи влиза в сила веднага след създаването на държавата Израел. Тогава Бен Гурион се разбира с техните лидери, че младежите им няма да ходят войници, стига да седят в йешивите и да изучават Тората. Разбира се, това споразумение никога не е било популярно сред светски настроените евреи, които все пак са мнозинство в Израел. Пък и през 1948 г. е ставало дума едва за стотина младежи, на които да бъде позволено да не служат. Днес младите харедим са десетки хиляди и подложеният на постоянни опасности Израел не може да си позволи лукса да остави толкова хора извън армията. Само че повечето от тях са против службата в армията. Смятат, че това би ги откъснало от толкова любимата им ортодоксална култура. Да излезеш от религиозното, за да влезеш в светското, това за много харедим е смъртен грях. Съгласни са дори да нарушат закона. Предпочитат да влязат в затвора, но не и в армията. На демонстрация преди няколко месеца срещу служенето в армията един от ораторите заяви следното: „Първият министър-председател на Израел, чието име е забранено да споменаваме и нека паметта за него завинаги бъде изтрита, беше казал, че в рамките на 20 години тук няма да има нито един щраймел (кожената шапка, носена от харедим – б.а.). Обаче днес ние сме тук и това е нашето отмъщение. Нека препълнят с нас затворите. Няма да ни уплашат. Надживяхме фараоните, надживяхме испанската инквизиция, надживяхме Хитлер. И вас ще надживеем”. Само че не всички млади харедим мислят така. Някои все пак отиват в армията. От 1999 г. там функционира специален батальон, който се нарича Нецах Йехуда и където служат само такива момчета. Първоначално там има само 30 войници, а десет години по-късно вече са над 1000. Това са войници като всички останали. Учат се на военно дело и участват в реални бойни операции. Разликата с останалите армейски части е, че тук голяма част от свободното време е посветено на молитвите и изучаването на свещените текстове. Някои от решилите да служат в армията младежи имат сериозни проблеми със семействата си. Най-вече с бащите си, които смятат, че военната служба тотално ще развали децата им. Само че невинаги децата се подчиняват на родителите си. Понякога се бунтуват. Дори и на места, където това изглежда невъзможно. Като например в ултраортодоксалната общност на Йерусалим. В този град има всичко. Има владетели, превърнали се в легенди, като Давид и Соломон. Има и бунтовници, преобърнали хода на историята, като Иисус. Това са евреите – педантични пазители на реда и революционери, готови да разрушат всичко. А Йерусалим с неговата свръхреална отдаденост засилва тези черти до краен предел.
Източници: S. S. Montefiore, Jerusalem. The Biography М. Гилбърт, Израел. История