СЛЕД НИЦА

Франция преживя поредната кошмарна атака на терористите. Като оръжие за убийствата този път беше използван камион, който се вряза в тълпата, празнуваща в Ница деня от превземането на Бастилията. Моментът бе избран перфектно. От една страна, това се случи на най-големия национален празник на французите, а от друга, в разгара на курортния сезон, и то в най-престижния курорт на Франция, олицетворение на сития, луксозен живот. През март, когато взривовете гърмяха в Брюксел, президентът на Франция Франсоа Оланд заяви, че страната се намира в състояние на война. Тогава аз си помислих, че зад гръмките думи едва ли се крие война. Защото войната означава кардинална промяна на поведението и отказ от множество привични неща . Обаче, реакцията на европейците на все по-изострящите се атаки  беше направо неадекватна: „Няма да позволим на престъпниците да ни заставят да се откажем от нашата откритост и да променим нашия начин на живот”. Честотата обаче на терористичните актове и очевидното безсилие на специалните служби (макар Франция да има впечатляващи традиции в тази сфера) недвусмислено показаха, че без преосмисляне на фундаменталните обществени установки, тази тенденция няма да бъде прекъсната. „Израелизацията” на живота, тоест подчиняване на цялото устройство на обществото на задачата за осигуряване на сигурността, изглежда неизбежно. Но, за това са необходими концептуално обосновани промени. На Израел, в известен смисъл, му е по-леко, тъй като историята на еврейската държава е история на непрекъснати войни със съседите. Така, че няколко поколения са се раждали практически с разбирането, че сигурността е първична и изисква жертви в пряк и преносен смисъл. Съвременна Европа се е изграждала и развивала на напълно противоположен принцип. Кога и в каква форма Франция ще направи обратен завой към традиционния подход, прилаган от Дьо Гол, известен с безкомпромисните си мерки към всяка проява на радикализъм, все още не е ясно.

На фона на Ница особено абсурдно изглеждат фанфарите в чест на самите себе си, които няколко дена преди това звучаха на срещата на НАТО във Варшава. Алиансът положи „титанични” усилия да защити балтийските републики и Полша от руската заплаха, като даже изпрати в Източна Европа четири батальона на ротационен принцип . Радостта от проявената решителност изглеждаше малко учудваща. Та нали за сигурността на членовете на Алианса, трябваше да се грижат самите държави и то без някакви специални, тържествени мероприятия. А след вчерашните събития, приетите на срещата във Варшава решения въобще изглеждат като опит да бъдат намерени изгубени ключове, но не там, където са загубени, а под лампата. Най-шокиращ и непонятен за европейците е фактът, че повечето от кошмарните заплахи не идват отвън, а отвътре, от самите държави, в които живеят. Практически всички гръмки терористични актове са работа на граждани на съответната страна, които като правило никога не са попадали в полезрението на правоохранителните органи. Интересното тук е къде ще бъдат разположени четирите батальона на НАТО, а изобщо пък не е ясно как ще се борят с тероризма. Политическите последствия от терористичните атаки обаче са очевидни. Стремителното нарастване на влиянието на ултрадесните ще продължи с още по-бързи темпове. Разбираемо е, че страховете, свързани с тероризма и миграцията, в съзнанието на хората бяха една от решаващите причини за неочаквания резултат от британския референдум . Поредицата от предстоящи електорални избори в ключовите страни през следващата година и половина ще поднесе нови сюрпризи в това отношение. Такива изненади може да има на президентските избори в САЩ през ноември, във Франция през пролетта на следващата година, на парламентарните избори в Холандия и Германия през 2017 г., също така и в Италия в началото на 2018 г. В Италия това може да се случи и по-рано, ако премиерът Ренци загуби на референдума за промяна на конституцията през есента на тази година. Във всички изброени случаи, с изключение на Германия, има шансове не само за укрепване на популистките партии, а даже за тяхното идване на власт. Ако това не се случи, практически е гарантирано изместването на политическия ландшафт в дясноконсервативна посока. Впрочем, тест за това ще бъде повторението на изборите за президент на Австрия след два месеца. Резултатът от тях ще очертае тенденцията.

Ница не може да не повлияе на дискусията за бъдещето на Евросъюза, която се активира след британския референдум. И така вече е ясно, че ерата на федерализацията

и на „отворените врати” приключва. Мнението на обществото е еднозначно и все по-категорично. Необходима е ресуверенизация и постепенно възстановяване правата и функциите на националните правителства . Затова, когато министърът на външните работи на Германия Щайнмайер и неговият френски колега Жан-Марк Еро на следващия ден след Брекзита отправиха призив за незабавно задълбочаване на интеграцията в името на спасението на Европа, той не намери никаква подкрепа. Ако ключова е думата „сигурност”, то делегирането на прерогативи на някакъв абстрактен, наднационален началник ще среща все по-нарастващо съпротивление от жителите на всички страни в ЕС. При форсмажорни обстоятелства гражданите искат да знаят кой носи отговорност за тяхното спокойствие. Така че легитимността на неясните за обикновения европеец органи на властта става още по-съмнителна. Въобще, вълната от насилие, която е все по-малко контролирана от властта, поставя много остро въпроса за доверието в истаблишмънта, който днес е окупирал съвременната политика почти в целия свят . Елитите отдавна са се откъснали от земята и живеят в свое космополитно глобално общество. Това все повече наподобява класовото разслоение от миналите епохи, но сега вече е в планетарен мащаб. От историята е известно, че легитимността на управляващата класа в очите на дискриминираните маси може да се изразява в редица фактори. Един от тях, може би най-важният, е управляващата върхушка да обезпечава сигурността на обществото . Ако това не се случва, назрява бунт. Неумението днес да защитиш обществото от терористичните заплахи е аналог на неспособността да запазиш независимостта на страната си от външния агресор преди 200 години. Само че сега става дума за глобалния елит, откъснал се от корените си, и затова катастрофално бързо губещ легитимните си основания за упражняване на властта . По същия начин бунтовете, както е видно по резултатите от изборите и анкетите, провеждани в целия свят, също носят глобален характер. Борбата с тероризма вече не е нещо, свързано с възникването на някакви външни обстоятелства. Каквото и да измислят елитите, даже ако със съвместни усилия „халифатът” бъде унищожен, това ще окаже много малко влияние върху  привържениците на радикалния ислям в Европа и САЩ или някъде другаде. Войната против терора става гражданска, тоест изключително вътрешна . За съжаление такава е ситуацията в Стария свят. Гражданската война не я обявяват, тя избухва от само себе си. И съдейки по всичко тя вече е започнала.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: gazeta.ru