През 2018 година президентът на Афганистан Ашраф Гани заявява, че Афганистан е „под обсада”, тъй като „в страната функционират 21 международни терористични групи” и „фабрики за бомбаджии самоубийци”. Още тогава той признава, че без подкрепата на САЩ, Афганистанската национална армия „няма да издържи повече от шест месеца” и правителството ще падне. Три години по-късно става ясно, че Западът е изградил „потьомкини села“, инвестирани са милиарди, а армията е декоративна. Тези хора са жертвите, които се оказаха незащитени, когато балонът се спука. Беше им казано само: „Извинявайте, стана грешка“. Всъщност през последните двайсет години броят на цивилните жертви в Афганистан непрекъснато нараства и започна да надвишава 4000 хиляди души годишно. Отделно системата за сигурност на държавата губи по около 7 хиляди мъже на година. През всички тези години талибаните контролират определени области, а за други водеха досега непрекъсната война.
Мимолетните приятелства на САЩ към разни части на света възникват при определени намерения и оставят след себе си пълна разруха. Обикновено в тези държави, където САЩ се опитват да изнасят демокрация, в крайна сметка става така, че държавната машина е напълно сломена и се установява нещо като племенен родово-общинен строй, където всяко племе си има своя армия. Поначало териториите в такива държави се разпарчетосват между различни групировки от метежници, чиито тартори обикновено са агентура на американското разузнаване, и се ползват, за да коригират антиамериканските действия на ситуационно сформираните марионетни правителства. Това е т.нар. управляем хаос, в който най-важното е да се решат конкретни стратегически задачи, които нямат общо с установяването на каквато и да е форма на демокрация.
По време на Студената война САЩ решават да извадят срещу корумпираните леви арабски националисти, подпомагани от СССР, доктрината на радикалния ислям. Създават се транснационални религиозни мрежи, които осигуряват хранителна среда за насърчаването на уахабизма и неговите ултраконсервативни подобия, в чиято атмосфера да се обучават бъдещите войни на исляма. През 70-те СССР инвестира средства в нарастването на афганистанската комунистическа партия, която взема властта в Кабул чрез преврат. По същото време и паралелно с политическата активност на Съветския съюз в съседен Пакистан идва на власт също с преврат диктаторът Зия ул Хак, който обявява, че ще установи ислямски ред и въвежда законите на шериата. Радикалният ислям започва да се ползва като възпираща и настъпателна стратегия срещу опита на комунистите да наложат съветския обществен модел в Афганистан. Войната е безмилостна, защото Западът вижда в окупирането на Афганистан възможност комунизмът да започне да пълзи и да обхване богатия на нефт Близък изток. Американският президент Джими Картър от Демократическата партия подписва разрешение, с което дава зелена светлина на ЦРУ за оперативна дейност и финансиране на афганистанските антикомунистически бунтовници, които да воюват добре мотивирано със съветския режим. ЦРУ не може да изпълни мисията си без съдействието на пакистанското разузнаване, така че Пакистан става логистичен център за разпределение на ресурсите и парите, за обучение на муджахидините и управление на операциите. В началото на 80-те резидентът на САЩ в Исламабад Хауърд Харт, който следи за обезпечаването на операциите, свързани с Афганистан, описва афганистанците като очарователни, войнствени, не много цивилизовани и неуправляеми. Често казва, че: „Двама афганистанци правят три групировки”. Към трескавата дейност на пакистанските служби се присъединява и Саудитска Арабия, основно чрез финансова, но и идеологическа подкрепа. Саудитите считат, че мюсюлманите трябва да се върнат към истинския ислям, във формата, в която е бил практикуван през първите три века след възникването си. Постепенно от тренировъчните лагери излизат огромен брой муждахидини, част от които остават партньори на ЦРУ, други работят по конкурентни програми, а трети правят всичко за този, който плаща най-добре. Задачата на САЩ да изхвърлят съветските войски от Афганистан е свършена, но терористичната конфесионална зараза е изпусната окончателно. Ислямският радикализъм пуска метастази във всички ислямски държави, още повече, че продължава да се ползва от глобалните фактори като инструмент за решаване на локални задачи.
Първоначалата идея за създаването на талибаните е свързана с Индия. Пакистан граничи с Индия през територии, които са населени с мюсюлмани, например щата Джаму и Кашмир. В този смисъл Пакистан ползва движението „Талибан“ за интервенции по ислямските територии на Индия. Защото, когато британците разделят Индия на Индия и Пакистан са заложили етноконфесионални бомби, част от мюсюлманите остават в рамките на Индия. От своя страна, индийските националисти винаги са считали държавата Пакистан за оскърбление спрямо териториалната цялост на страната си. Едновременно с това, пущуните, от които основно се обособяват талибаните, са вторият по численост етнос в Пакистан, но и най-многобройният народ в Афганистан. Границата между Пакистан и Афганистан, линията Дюран, е фиктивна, от двете страни на тази линия живеят пущунски племена, които изобщо не се съобразяват с никаква граница. В този смисъл Пакистан през талибаните има огромно въздействие върху процесите в Афганистан и под влиянието на Китай и Русия започна самостоятелна игра, която няма нищо общо с намеренията на САЩ. Разривът между Пакистан и САЩ се задълбочи особено, когато САЩ отказаха поредния транш от финансирането на пакистанския сектор за сигурност. В същото време Пекин инвестира ударно в Китайско-пакистанския икономически коридор, който се оценява на впечатляващите 62 млрд. долара. На пръв поглед изглежда, че евразийският полюс – Китай и Русия, печелят надмощие в региона, но нека не подминаваме факта, че САЩ са виртуозни в агентурното овладяване и скритата употреба на режими от дистанция...
Източник: БНР, "Хоризонт", "Политически НЕкоректно"